дневник "Мейби ту минитс, мейби ту...мороу"

[master_of_germs]

преди 4 часа, MayaS каза:

Докато обикаляхме се радвах на липсата на тълпи, защото можеш да си снимаш спокойно, но в един момент от пътуването започна да ми става много призрачно. Дори и местните не се мотаеха заради ограниченията.

 

Ами май сега пак е ред на Мастъра .....

А, то тепърва имаше в тоя ден да става още по-призрачно 🙂 Държа да отбележа, че в този ден изгоряхме и прегряхме. Бяхме се подготвили за снежна планина, а ни пекна едно слънце и 33 целзиеви градуса, а беше още първи май. За преходите в Кападокия вече си знаехме и слагахме порядъчно слънцезащита.

Та за призрачното... Ами ето ви един призрачен замък 🙂

 

 

Това е на влизане в Ескишехир, И макар буквалният превод на името да е Староград, тоя замък няма много общо с цитаделата на учените от "Песен за лед и огън". Това тук си е чиста проба турски детски увеселителен парк. Като потърси човек нещо за Ескишехир, все това излиза. Иначе Ескишехир, прекалено помпозно се кичи с прозвището "Турската Венеция". Естествено, че имаше полицейски проверки на влизане в града, та затова не ни се щеше да се размотаваме в друг голям град чак до вечерта. Защото нощувката ни щеше да е в Ескишехир, но дойдохме твърде рано.

През няколко други градчета също ни спираха полицаите за проверка. Но пък липсата на какво да е движение по пътищата по време на тоталния уикендов локдаун беше идеална. На полицаите само показваш паспортите, казваш - турист, и всичко е тип-топ. А те вече спряха и да подпитват дали за Кападокия сме тръгнали, вече го бяха вкарали в системите си, колата и собственика също бяха вписани там и дори когато караше Иво, те първо искаха да видят Мая. Ми мъже с вкус, какво да ви кажа 😉 

Ама да се върнем на Ескишехир. Има стара част, ама нещо не ме възторгна много при правенето на програмата. Хич нямаше и да нощуваме в града, ако бяхме намерили нощувки в близост до следващите ни обекти. Но не бяхме намерили. А при условие, че беше събота вечер насред пълен локдаун, нямаше и да намерим с питане на място. Така че решихме да минем транзит през Ескишехир, без да влизаме в центъра, и да продължим, да разгледаме, да хванем залез, пък да се върнем. Че да си спестим от разглеждането на следващия ден. Не че наистина спестихме нещо накрая де, всяка вечер не само замръквахме, ами кажи речи по малките часове стигахме до мястото си за пренощуване.

 

Ама закъде сме тръгнали - ами да ви държа в напрежение още малко. То се оказа,че май и ние не знаем съвсем точно.

Пътят вече не беше първокласен, но все още с много добро качество, а и почти не минаваше през населени места. Обаче последното село, или малко градче, през което минахме, ни изненадва с ето тази гледка на хълма над него! Сварва ни неподготвени!

 

 

 

А мястото откъдето снимаме, пак е пред една малка гробница.

Отбелязваме си селището, Сеййитгази, на картите и смятаме на връщане да отидем догоре, дори и по мръкнало да е... А щеше да е мръкнало.

НА излизане от Сеййитгази попадаме в трафик 😄 

 

Появявиха се и кафяви табели! 🙂 

Отклонихме се по съвсем нискокласно пътче. Което е с тенденция да стане хубав път, явно турците искат да разработят този регион, който е с огромен потенциал и неслучайно бива наричан "Малката Кападокия", което съвсем не е справедливо. Щото Фригия хич, ама хич не е малка. А този район толкова ми влезе под кожата, че бих се връщал още много пъти.

Обаче, да се върнем на пътя, че нещо го изгубихме. Няма го, изчезна! Ще стане хубав път, обаче точно тогава, насред пандемията някой беше решил тотално да го ремонтира. Път няма, изгребан е, долу е насипано и валирано донякъде Имаше и една жълта табела, за затворен път... Бях я снимал с телефона... Ама табелата махната встрани от пътя.

Мина някаква местна кола, почти съм убеден, че беше Рено 19, щото тия коли в турската провинция са вездесъщи 😄 

Викаме си, айде и ние, Ако в такова затънтено място има полиция, местните ще го отнесат, ние сме прости туристи. Мая не жали колата, защото гонихме залез. Не го хванахме баш, ама и не стигнахме баш до мястото, което искахме. Защото то се оказа, че красиви места и обекти да искаш. Скали, скали. А сда спрем да вадят фотографите гигантските обективи, а да сменят някой режим.

И съзряхме в далечината странен скален силует. Ще се отклоним, няма начин. Невероятно красиво е, а още имаме светлина след залез да се разходим и наснимаме.

 

До(г)анлъ Кале (Doğanlı kale)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Имаше ли как Кападокия да е по-хубава от това място в псутошта и само за нас си? И досега не мога да си отговоря. Да, в Кападокия има повече. Но имахме късмет и нея да я разглеждаме с дни наред почти без други туристи. Из Фригия обаче си бяхме съвсем, съвсем сами 🙂 Честно казано, прииска ми се да не бяхме резервирали тая нощувка в Ескишехир, а да си носехме спални чували и просто да си ги разпънем в скалните зали или на завет на тревата до скалите.

 

От Фригия нямам много снимки. Тоест имам, ама батерията ме изоставяше точно на най-интересните места, та останалите ще помагат. Защото снимахме мноооого.

Ето тук съм писал в темата със снимковите загадки за Доанлъ Кале и за Сеййитгази, да не се преповтарям 🙂 

 

Върнахме се в Сеййитгази по тъмно. Качихме се по пътя към кюллийето; естествено, че беше затворено и заключено с катинар. Но си намерихме сред горичката на едно хълмче панорамна полянка, където Мая и Иво излязоха за продължителна сесия нощни снимки, а аз изобщо и не претендирах, че мога нещо да снимам. Вече бях зверски изгладнял и тук половинка от баничките на Мая ми дойде дюшеш.

После, най-нагло се спряхме в Сеййитгази на площада, Иво отвори багажника и извади стативите. Оттам се откриваше най-добрата гледка към комплекса.

Хората бяха наизлезли по балконите си, да подишат чист въздух, и да усетят малко хлад след като цял ден са стоели затворени и след като още един им предстоеше така докато уикендът приключи. Стативът още не беше сглобен, когато пристигна жандармска патрулка с включени сирени. Туке вече доста сериозно ни прегледаха документите, наистина се оказахме странни птици да снимаме точно тук посред нощ, където сигурно чужд турист не бяха виждали от началото на пандемията. 😄 

 

 

 

Мая да приготви яките снимки, а @mary_shery, ако се сеща, да каже, кой беше хотелът в Ескишехир. Резервациите в букинг ги направи тя, преди да тръгнем от София, че от Турция нали booking.com е недостъпен. Не че хотелът го препоръчваме. стаите бяха твърде малки, без прозорци, но имначе много хубави. Просто беше малко като тетрис да си разопаковаме раниците. А, естествено, не работеше вече ресторантът на хотела, нито пък имахме сили и мерак останали да се разхождаме в нощен ескишехир. Така че за вечеря опряхме до консервите 🙂 

 

...следва...

 

 

 

[Миланка]

 

Я каква хубава усмивка! @master_of_germs усмихвай се по-често на снимки, озаряваш цялата снимка!

[MayaS]

Ето няколко снимки и от мен.

преди 17 часа, master_of_germs каза:

Мая да приготви яките снимки

Чак яки снимки няма, само такива за спомен 🙂  

 

До(г)анлъ Кале (Doğanlı kale):

 

 

 

 

 

 

 

 

Аз нощни снимки на Сеййитгази така и не правих само гледах сеир 🙂

 

Ето една на Иво от там

 

 

И една със знамето закачена на табела до правещият се път. А аз тъкмо се бях настроила че видиш ли на това пътуване няма да караме по макадан, но като ми е писано нямам аз пътуване без да има офроуд.

 

[master_of_germs]

Както нерядко се случва, то наближи коледа, а аз описвам великден 😄 

 

Христос воскресе, ама първо да си стегнем багажа. В хотела в Ескишехир имаме включена закуска, като ресторантът на хотела е доста по-приветлив, отколкото ни беше в Одрин. 

Какво да се прави, пак поемаме по същия път към Сеййитгази. Обаче си и продължаваме по същия път (D665), без  да се отклоняваме по оня "пряк път" от снощи. Преките пътища най-много бавят, както вече разбрахме... Е, кръчмите бавят още повече, ама в тоя ми ти турски локдаун, какви кръчми!? 😄 

 

И тъй, захождаме леко обиколно. Спътниците ми си мислят, че скоро ще стигнем и ще продължим после по стотиците километри, които ни очакват до Кападокия. Ама не знаят какво съм им приготвил 😄 То, да си призная, и аз не знам съвсем точно, защото наличната информация е доста оскъдна. Древна Фригия е пълна с обекти и обектченца, скалички и дупчици из скалите и във всяка има някаква история. И не е лесно да се ориентирам, доколко всяка от тях си струва. Знаем, че трябва да стигнем до селцето Язълъкая, защото там е централният обект. Но се надявам постепенно да градираме. Което се и случва.

 

Още щом се отклоняваме вляво от D665, и виждаме интересни скали. Фотографите спират колата и вадят фотоапаратите. То точно във Фригия, ако спираме на всяка скаличка, и за седмица няма да стигнем в Кападокия. 😄 Ама пък е красиво и изненадващо зелено. И слънчево. И е великден. Ще му се радваме и никой няма да ни припира. Местните са в локдаун и около нас няма жива душа. Освен прелитащи щъркели.

 

 

 

Навигирам към най-близкото селце Кюмбет (Kümbet). Уличките са тесни и отбивките се пропускат впреки табелите.

Но постепенно се изкачваме до върха на малък хълм. 

В селото вима няколко купола, които са останали гробници от времето на Селджукската династия. Горе, до старо османско гробище, е гробницата на Кюмбет Деде, пастир отшелник, който живял тук навремето и бил почитан като светец. А на покрива й има щъркелово гнездо и тракането на щъркеловите клюнове ни озвучаваше през цялото време. Убеден съм, че някой от спътниците ми направи и клипче, че да чуете колко силно тракат тия пущини 🙂 

 

 

А самата гробница е с изящен вход...

 

...но не заради тази гробница сме се отклонили дотук.

Насреща ни има нещо, дълбано в скалите. В този район скалите са използвани умело от местното население и често къщите са с по-малко от четири стени. Една или две са от естествена скала. А скалата е мека, и са дълбали, ли, дълбали 🙂 

Но това тук насреща си е явно било огнище с комин...

 

Намира се на възможно най-високата точка на хълма. Логично е тук да е бил някой господарски дом. И е точно така. Макар че тогава и представа си нямаме, какво е. Доста по-късно разбрах след ровене в нета.

На това място е било имението на Деребей Яръм Ага, местен велможа, който си извоювал практическа пълна власт над региона и независимост от султана през втората половина на 18-ти век. Не успявали султанските войски и бирници да припарят, чак до 1826та година, когато еничарска армия плячкосала наред и гледали камък връз камък да не оставят. Е, оставили тоя комин, така че да му се порадваме и снимаме. 

А и гледките наоколо и надолу си ги бива.

Както виждате, почти няма скала да не е била надупчена от човеците 🙂 

 

Да, де, ама пак не заради това сме дошли в селото. Търсим нещо специално, И по навигацията трябва да сме до него. А не го виждаме къде е...

И точно тогава един местен чичко е излязъл с бригадирска количка да изхвърли боклука си. Маха ни, и ни показва една малка пътечка зад двора си. И само след няколко метра стигаме до Асланлъ Маабет (Aslanlı Mabet) - Гробницата с лъвовете. И тя е направо вградена в задните стени на съвременните къщи. Мъничка е, но все пак на два етажа. Просто не знаех и аз какъв точно мащаб да очаквам. Но това да има древна гробница буквално в стените на къщите, не го очаквах. 🙂 

 

Тук много повече бях снимал с телефона и снимките се затриха. От фотоапарата това ми е единствената снимка. Но останалите би трябвало да са направили много хубави снимки, защото доста позирахме 🙂 Иначе мястото е известно още като "гробницата на Солон" и е от 6ти век пр. н.е. (няма нищо общо с всеизвестният атински законодател Солон, просто това име е било изписано вътре). Релефът с лъвовете и чашата над входа вероятно е изсечен по-късно, в римско време, а римляните за какво са ползвали мястото, поне на мене не ми е известно. 

Може би няма смисъл да го пиша, но мястото е с напълно свободен достъп.

 

Качваме се обратно в колата и продължаваме. Но комай спираме на всеки километър да снимаме чудати скали. 🙂 

 

Следващото село се казва Япълдак (Yapıldak). Там пътчето прави остри чупки и пак леко си изпускаме отбивката. С малко маневри се оправяме. Караме по черно пътче покрай нивите на селяните. По едно време става офроуд и трябва да прекосим рекичка. От втория опит се справяме и после пътчето си продължава по равно. Срещу нас има интересен скален комплекс - Япълдак Асар Кале. Тук оставяме колата и поемаме пеш по полегата пътечка нагоре.

 

 

 

А горе е равно, има полянка, която е естествено укритие, понеже отвсякъде има големи камъни, зад които една чета би могла да се скрие и да пушка по враговете отдолу.

Прави впечатление характерен правоъгълен отвор в скалата. Вероятно пак някоя гробница. Малко се правим на планински кози с Иво, за да я снимаме по-добре.

 

 

 

 

 

 

 

КАто се разхождам малко, виждам и в една ниша горе на полянката късо тунелче, което извежда до "прозорчето"

 

 

 

И пак почват едни фотосесии със Знамето 🙂 

 

 

Само че, това Знаме има и друго предназначение.

Какъв великден ще е, ако няма яйца и козунак!?!

 

Държа да отбележа, че моето яйце (жълтичкото) победи в надборването (демек - останалите хапнаха яйце, пък аз си останах гладен 😄 )

Майтапя се, де! Всички похапнахме добре козунак и ядки, че много път ни чакаше. 🙂 

Пък дано сме всички като жълтото яйце и да преборваме трудностите!

 

Продължаваме по пътя, снимаме още скалички 

 

 

Формите си играят с въображението ни 🙂 

 

 

А от другата страна вече е големият комплекс известен като Монументът на Мидас...

 

Мястото, което привлича всички, които са решили да се потопят в историята на древните фригийци...

 

Или, както изпяха навремето Army of Lovers:

 

There was a king with magic hands
There was a crown and a touch of gold
The crown was up in the game of chance
Welcome King Midas!

 

...следва...

 

[master_of_germs]

За Цар Мидас митове и легенди - колкото щеш. Само че той си е бил съвсем реален владетел, и ако да не е превръщал в злато всичко, което е докоснел, то наистина реките на Фригия са били златоносни и той е бил баснословно богат. Има две места във Фригия, които се свързват с неговото име, и това допринася за известно объркване. Гробницата на Мидас е на съвсем друго място, и хич не е толкова близо. Не е много далече от един главен път, но вече бях прочел, че е затворена по време на пандемията, а и общо взето, не ни беше направила особено впечатление по снимки. Друг фригийски обект, Песинус, също е доста по-лесен за достигане. Да, обаче точно снимките от Язълъкая и Монумента на Мидас ни бяха накарали да се юрнем дотук. А най-тъпото е, че вече бях останал съвсем без батерия на фотоапарата и само веднъж на няколко минути се появяваше по някакъв остатъчен заряд, за да снимам нещо. И самата "изписана скала" (както се превежда Язълъкая) не съм я снимал цялата. А това е една огромна скала, която цялата е изкуствено подравнена и изсечена, изрисувана и изписана отгоре додолу... Ето само малка част от ръба ѝ...

Тук ще имам най-много нужда от снимкова помощ от спътниците си.

 

Става въпрос за едно немалко по площ плато, на което е бил разположен градът. Има изграден маршрут по дървени стъпала, с осветелние вечер и ограждения. Макар че можеше спокойно да се влезе и през дупки в оградата. Мисля,ч е в нормални времена има някаква дребна такса за вход, но през локдауна беше оставено отворено откъм главния вход с покана към туристите да си разглеждат сами. НА паркинга нямаше никакви други коли, по-късно дойдоха младеж и девойка, които явно бяха решили да се рзхождат напук на забраните. Но толкоз. Сградата на скромното музейче беше отворена, както и тоалетните.

Беше много горещо и Мая се отказа да обикаля с нас надоре-надолу по стълбите. Остана само пред главния вход, където са Изписаната скала и срещу нея - "скалата с 40-те очи"... От всички скални образувания във Фригия май точно тази най го докарва на кападокийски вид 🙂 

 

 

 

 

 

 

След това нагоре по пътеката се стига до "трона на Мидас", който реално е един саркофаг. И до няколко огромни цистерни за събиране на вода, които са издълбани в скалата и към които са изсечени стъпала. Още няколко светилища, както и още една по-малка изписана скала, може би приготвена за гробница, но така и останала незавършена.

 

 

 

 

 

 

 

Може би се разхождахме и снимахме поне час и половина... И съвсем окъсняхме. 

Това са абсолютно всички снимки, които имам от Язълъкая. Но пък спомените от там са толкова живи. Едно от най-страхотните места, които посетих през годината!

 

@MayaS, @mary_shery, помагайте със снимков материал 🙂 

 

Като нямам снимки, аз да взема да разкажа малко от легендите. Това място не е много ясно, дали Мидас го е приготвял да стана негова столица... В крайна сметка столица на Фригия си е останал основания от баща му Гордион. Тук по-скоро е било духовен център.

 

Та преди Мидас, нека почнем от баща му Гордион (или Гордий). Според преданията бил честен земеделец, който фригийците избрали за цар по повелята на боговете след предсказание на оракул. Предречено им било, че ще изберат за цар човек, когото срещнат по време на ежегодната си процесия към храма на Зевс. Този човек щял да кара волска каруца и на каруцата щял да кацне орел. Тъй и станало - кацнал орел на гордиевата "колесница". Провъзгласили го за цар. Бил почитам и управлявал мъдро. По онова време анадолските земи били разпокъсани между гръцките малоазийски царства. Подкокоросвали Гордий да поведе военен поход да подчини останалите кралства на полуострова, за да могат единни да противостоят на персите. Той обаче не се заел с това. Знаел, че такава война ще изтощи всички. 

Въпросната си "колесница" я оставил в храма на Зевс в знак на признателност, завързал я с най-сложния възел ("Гордиев възел") и рекъл, че ако някой може да рзвърже възела, значи ще има уменията и силата да подчини кралствата на анадола под една власт. Мнозина опитвали, но никой не успял да развърже възела, докато след много време не пристигнал Александър Велики с войската си и тогава Александър просто разсякъл възела с меча си...

 

Та, Мидас наследява от баща си пребогато кралство. Тука вече въображението хорско яко се развихрило и легендите се превърнали в митове. Пословично алчен бил Мидас, или пък враговете му се опитвали да го изкарват такъв. В същото време доста обичл чашката и често си пийвал не с кого да е, ами със самия Дионисий. Стара дружка си му бил той. Помагал и винаги, когато можел на сатирите, понеже те били създания, почитащи Дионисий. Та веднъж помогнал той на един сатир, и дионисий, по време на една пиянска сБирка, обещал да Мидас да му изпълни желание. Мидас, обаче, не мислел трезво (щото как да мисли трезво, като пие с бога на пияниците). ТА си поискал, знаете какво... Всичко, което докосне, да става златно. Вкарал си автогол, всички избягали от него. Дори не могъл да прегърне дъщеря си, когато си тръгвала.

Та плакал много, ридал, горкичкият, и накрая, Дионисий, нали е добра душица, отмил своя дар/проклтие в реката и златото останало в нея и до днес.

 

Мидас, обаче в своята благодарност към дионис, продължавал да съдейства на неговите сатири. Та веднъж, един сатир се изхвърлил и предизвикал на музикален дуел не кой да е, ами самия Аполон. Аполон извадил Лирата си, сатирът извадил флейта. Викнали за жури бага на планината и най-личния сред царете, а именно - Мидас. Божеството от планината естествено, присъдило победата за Аполон, но Мидас постъпил безумно и си казал честно, че песента на сатирската флейта по го кефи.

То пак леко му се разминало. Основния извод в цялата гръцка митология е: "Не се е§авай с никой бог или богиня, щото спукана ти е работата!" МА Аполон не е от върло бесните богове. Той само опънал ушите на Мидас, така че те станали като магарешки. И затуй Мидас си сложил шапка и се изявил като древен инфлуенсър, налагайки нова мода сред поданиците си. Шапката била островърха и със закривен напред връх, че да покрива магарешките уши, и тоз модел станал повсеместно известен из Древна Гърция като "фригийска шапка". 

 

Айде, стига толкоз легенди за един пост!

 

Ние пътуваме, па белким хванем залез на соленото езеро (Туз гьол)!

[MayaS]

След офроуда от предната вечер, на следващия ден решихме да го караме по асвалта.

 

Що решихме да снимаме всяка скаличка в района не знам. Тези са малко преди Кюмбет, което е първата ни цел за деня.

 

 

 

Тук вече сме в селото и обикаляме по камъняците.

 

 

Асланлъ Маабет:

 

 

 

 

И музикалното ни оформление докато разглеждаме:

 

 

 

И тъй като целия район е осеян с какви ли не сални формации, пак прекъсваме пътуванео за снимки:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Наближавайки към Монумента на Мидас първо спряхме да го снимаме от далеч: 

 

 

 

 

 

 

 

Не пропуснахме и скалните образувания от другата страна на пътя:

 

 

Ето ни вече на входа на целия комплекс:

 

 

 

 

От където започна обиколката ни.

 

 

 

 

 

 

 

 

Време е вече да се отпарвяме към Кападокия, а още една спирка по път ни чака. 

[MayaS]

И поредната доза информационни табели от Мидас

 

 

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

@MayaS, благодаря за снимките! 

 

Ще те помоля да продължиш 🙂 Аз от пътуването между Язълъкая и Гьореме нямам ни една останала снимка. Пък на Тузгьол се оляхме от фотосесии 😄 

На соленото езеро бих се върнал, ама да е през юни, за да го видя в розовата окраска. Знам, че на някои магеланци ин е много любимо. Но не и за мене. Единственото място по време на пътуването ни, за които с усилие си припомням, че съм го видял. Доста мараня имаше в късния следобед, така че никакво залязващо слънце не видяхме. Имаше обаче туристи, и то не малко руснаци, които бяха дошли организирано с автобуси. Но не са ни пречели. Пространство има достатъчно. Комерс също. Айде, няма нужда да ми предлагат "лечебна" сол в джиджани торбички, като сол има навсякъде. Хеле пък, като чуя за "хималайска" сол и ми призлява 😄 

Не че езерото не е огромно и може да си го снимаш откъде ли не. Ама е толкова еднообразен, скучен и безрадостен пейзаж. 

 

Както и да е, де. Нагьолихме се до коленете. Все пак панталоните ми побеляха. После си платих по една лира за да си отмия солта от краката с маркуч. Пихме някакви фрешове от нар и портокал, които в следващите дни всред кападокия щяха да станат традиция.  Доизядохме на Мая последните кюфтета. И се почна едно досадно пътуване все по равен и хубав път. МАгистралата не беше далече, но от прочетеното във форума бяхме разбрали, че тая магистрала е скъпа. Вече беше станало твърде късно, за да гледаме какво да е същата вечер, та беше все тая кога ще стигнем точно.

 

Друго интересно, за което се сещам между Язълъкая и Тузгьол, беше, че на една бензиностанция след Сиврихисар, където бяхме седнали шофьорите да си вземат по кафе, видяхме един бетоновоз с култов надпис NASRETTIN HOCA BETON 😄 

Всъщност всеизвестният Настрадин Ходжа е роден точно там,в сиврихисар, по-точно в едно селца, дето буквално се виждаше на километър-два от бензиностанцията. Но не знаех за него. НЯкой ден бих го посетил. Реално, като правихме програмата, бяхме решили уж да търсим настаняване около Язълкъкая, защото снимките по изгрев и по залез на тези страхотни скали много ни бяха харесали в нета. Но не намерихме. И това ни промени плана да не минаваме през Акшехир, където е гробницата на Настредин Ходжа. Но това е съвсем друг маршрут, който изобщо не минава в близост до Тузгьол. Идеята беше след Акшехир да е Коня (ама да си призная, мене дервишите не ме възторгват толкова, пък и съм гледал дервишки танци).Това, за което мъничко ме  е яд, че пропуснахме, е археологическия обект Чаталхьоюк. Едно невероятно откритие, един от най-старите открити градове. Но, съдейки по това, което видяхме през локдауна в Турция, едва ли щеше да е отворено. Макар че то по принцип май не е затворено и няма входна такса, но почти няма и информация за разкопките. И е добре да се уговориш някой от пазачите или който местен намериш там да ти е водач. Така че, Чаталхьоюк остана за друг път, може би в комплект с крайбрежието около Анталия, че и там все още не сме били. Не обичам от програмата да ми изпадат обекти на ЮНЕСКО, ама трябваше да се избира или Чаталхьоюк, или нещо по-интересно. А Тузгьол мислехме да го правим уж в деня заедно с каньона Ъхлара. С оглед на следващите дни, щеше да е невъзможно за изпълнение, без да претупаме нещо. Така че все пак добре се получи, че видяхме соленото езеро на отиване. Защото пък след Кападокия изобщо не се предвиждаше да минаваме по този директен път към дома. 

 

@MayaS, снимки, моля! 🙂 

[MayaS]

За тази отсечка освен от Туз Гьол другаде май не сме спирали още повече снимали. Но пък да там се пооляхме. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

И падна едно голямо кълчотене 🙂 :

 

 

 

 

 

 

 

 

Откраднах и някой кадър от други "кълчотещи" се из езерото:

 

 

 

 

За този ден това е всичко. Добрахме се до Гьореме по тъмно, настанихме се в хотела и успяхме чрез собствениците да си поръчаме вечеря за в къщи, но пък я хапнахме на терасата на покрива с чудни гледки към Гьореме. Снимки от вечерта нямам, но ето две от закуската на следващия ден.

 

 

 

@master_of_germs, твой ред е. 🙂 

[stebal]

Аз пак да се присламча и да кажа, че на мен Туз гьол ми хареса много. Все си представях как съм в Салар де Уюни в Боливия :):). Ето малко снимки и от мен. Мястото си има своя чар. Септември месец явно  няма толкова вода и не са ни искали пари да отмием солта . Чешмите си бяха със свободен достъп.

[master_of_germs]

В Гьореме усещаме, че вече сме попаднали в топа на комерса. По улиците все пак има някакви хора. 😉

Пристигаме много късно по мръкнало. Хотелчето ни е Göreme Art Stone Hotel

Не че е купон но няколко души са се събрали горе, някои хапват, други слушат музика. Пък и си пийват винце. Няма маски, А персоналът ни посреща освен с традиционните поздрави, и с "F*ck Corona!" 

Пристигаме в неделя вечер и хотелчето е много празно. Щяхме да останем тук за пет делнични нощувки. Което пък значеше, че ни направиха ъпгрейд на стаите и получихме тройна и четворна, вместо две малки двойни. Беше твърде късно за вечеря, а и ресторантите работеха през цялото време само с храна за вкъщи, та домакините ни поръчаха от ресторант на техни роднини. Вечерята беше горе на покрива по-скоро на челници, отколкото на мижавата светлина на онези красиви многоцветни лампи.

Не помня какво поръчахме, ама беше нещо в гювечета, горещо, та чак вряло. На мене ми беше вкусно, но в сравнение с останалите места в Турция, в Кападокия грамажите на порциите им се свидеха 😄 И понеже в Турция здраво се набляга на хляба, @mary_shery все гладна си оставаше. 😄 

 

Така или иначе, бяхме клъцнати с новината, че никакви балони няма да има, нито каквито и да е други активности като езда и прочие. Никакви организирани турове, макар че ние и не предвиждахме да се движим организирано. Който иска да обикаля по обекти, трябваше да го прави или с такси, или със собствен транспорт. Или пеш, както ние основно правехме 🙂 

 

Заспах направо с дрехите, толкова бях каталясал от тоя въздълъг ден...

И се събудих преди изгрев, съответно се качих на покрива на миндерлъка да го зяпам изгрева. Обаче снимки нямам. Няколкото които имах, останаха в телефона, дето издъхна впоследствие. Но съм ги качвал в темата "в момента съм" само дето трябва да превъртите назад чак до 3 май 2021 г.

Дори и без издигащи се балони, Гьореме е място, където просто трябва да се посрещат изгреви. 

 

После се прибрах, но не  можах да заспя, и когато стана време за закуска, отидох първи, за да заема позиция за покрива. Там една чужденка вече беше почнала да прави разни йога упражнения, но бързо се умори и изнесе. За моя изненада, нямаше други желаещи да закусват горе. Ама хората си бяха прави. Нагоре една вита метална стълба, пък да слизаш да носиш чаши и чинии и прибори. Но поне първите дни си ни беше голям кеф горе. Не че закуските бяха нещо различно от най-стандартното. Ама все пак друго си е сутрин да пиеш чайче на миндерлъка 🙂 

 

Та планчето за деня беша да врътнем пешеходна обиколка по три долини Гьореме-Любовната долина (Ашъклар вадиси) - Бялата долина (Баалъдере) да излезем от нея пред Учхисар и да се приберем в Гьореме през Гълъбовата долина (Гюверджинлик вадиси).

maps.me е много детайлен и решихме да си спестим малко ходене, като не обикаляме през цялото Гьореме да влезем от "парадния вход" на любовната долина, а да повървим малко над нея, до едно място, където можем да слезем надолу, почти в началото й. Спести ни почти три км ходене това. 

 

 

 

 

 

Ридът е панорамен и имахме глдки към Учхисар...

 

Надолу към любовната долина...

 

...И към други долини в Кападокия

 

Кападокия означава "земя на красивите коне"

 

Тук вече слизаме в долината... Едва ли има нужда от подробни описания, защо й викат "любовната долина" при фалическия вид на тия скални образувания 😉 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

И тъкмо вече бяхме набрали скорост, ама и почвахме да се препотяваме от жегата, и до най-големите... ъъъъ, образувания де, имаше приятно местенце да се поседне на миндерлък и да изпием по една лимонада, вода, или кафе, а всъщност хитовите напитки в района бяха фрешовете от нар и портокал. Мисля,че 20 лири за чаша е доста висока цена, ама пък кеф цена няма... И графикът почна да отива по дяволите 😄 "Мейби ту минитс, мейби ту...мороу" нали се разбрахме. Нямаме бърза работа, ще поседнем 😉 

 

 

 

 

 

 

 

 

Айде, дорде сме поседнали, да ви дам да си почетете за маршрута от блога на един австралиец, който често ни е нпътствал в пътешествията ни 🙂 

 

https://www.journeyera.com/love-valley-trail-uchisar/

 

...следва...

 

[MayaS]

До слизането ни в самата Любовна долина вървяхме по чакълест път, всъщност даже до сами кафето (с малки изключения), което беше в началото на прехода през Любовната долина. След него продължихме по пътеки като имаше и път донякъде.

 

 

 

Хубавото по този път бяха гледките към другите долини

 

 

 

 

 

Конете кротко си пасяха, а пастира четеше сутрешната преса 

 

 

 

 

 

Време е за кафе все пак, толкоз бъхтане ни чака и трябва да се зареди гориво

 

 

 

 

 

А кончето на кафеджията ни посрещна и изпрати

 

 

Ами заредили време е да се отдадем на ф.... упс 18+

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Прекалих ама и ние пък зе позамотахме там.

 

Хващаме прехода към Бялата долина

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

Мая, благодаря! Ето колко много неща излизат, като човек погледне и чуждите снимки. Като например, че си бях поръчал лимонов чай, който всъщност си беше с лимоненожълт цвят 😄 И че кафенето се казваше "Келеш". Колко се смяхме само 😄 Келеши с келеши, тръгнали сме да въртим километраж, пък се пльосваме на първия миндерлък на сянка. В наша защита този се оказа последният такъв стоп, просто защото в Гълъбовата долина кафенетата не работеха. А че си беше жега, беше си! От следващия ден се очакваше времето да се разваля, та искахме да направим първо този кръгов маршрут пеш. Постепенно кафененцето взе да се позапълва с няколко семейства руснаци, но и с едни немци. И ние поехме първо на фотосесия със скалите... тъй де. Пък после следвахме маршрута и някак постепенно навлязохме в Бялата долина. Трудно е да се обърка човек, като се спазва едно правило - стой си долу и не се пробвай да се катериш твърде нагоре. Реално има начин да се излезе от Любовната долина и да се стигне до отсрещната панорамна площадка, но не е много препоръчително с оглед на тия нестабилни пясъчници. 

 

 

 

 

 

 

 

 

В Бялата долина формите са по-различни, по-заоблени... Има и малко растителност, тече поточе и покрай него е ракитак. Та там вече ходят доста по-малко хора, но пак не е трудно да се следва вярната пътека. Няма как да се изкатериш нагоре, ако се залуташ, просто не слизаш съвсем в дерето, а глдаш да си на няколко метра над коритото. Накрая почна постепенно изкачване и излязохме от Баалъдере на няколко минути пеша от началото на градчето Учхисар.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Чудехме се дали сега да отидем до "замъка" в Учхисар. Това е най-високото място в цяла Кападокия и от него има страхотни гледки. На Мая и Иво не им се понрави идеята да се катерим още, а и в най-силното слънце едва ли щяха да станат добри снимки. Ставаше доста жега, поради което решихме да слезем в много по-сенчестата "гълъбова долина", а да дойдем с колата при замъка преди залез.

 

Гълъбовата долина свързва Гьореме с Учхисар, като продължава покрай цялото градче Учхисар. Има няколко възможности да се слезе от Учхисар в долината. Ние използвахме още първата, има си идеална маркировка още от началото при този надпис на предната снимка. Така че реално не сме минавали долината от край до край, но не мисля, че сме пропуснали кой-знае какво, тя е с доста еднотипен изглед, но пък е много по-различна от предишните две долини. Гълъбовата долина е дълбока, по-тясна, със зеленина (поне през май месец) и с много хубаво ехо, и надвиснали стени, като някакви древни храмове. Но всъщност в нея скални църкви няма. има обаче стотици "гълъбарници", малко кръгли и правоъгълни дупки високо в скалите, които още преди много поколения местните хора са издълбали, за да може да се заселят огромни ята гълъби. А изпражненията от гълъбите хората ползвали за наторяване. Класически пример за междувидова симбиоза...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Тук за първи път минавахме и през тунелчета в пясъчниците

 

 

 

Кафенето в долината се оказа затворено. Всъщност, в тази долина не срещнахме никакви хора, като само вече почти на влизане в Гьореме видяхме няколко коня.

 

 

 

 

 

 

 

 

А самото Гьореме, като се влиза от тази страна е приказно... Макар че то отвсякъде си е такова 🙂 

 

 

 

Влязохме в Гьореме откъм улица Узун Дере (Дълги дол, демек). И там, вече почти в центъра по същата улица, си намерихме едно заведение, където ни позволиха да седнем отвън, но само за да пием. Ама че е бира по време на рамазан, няма проблеми. Че е пандемия, няма проблеми да седне да пием. Има проблем , обаче да седнем да ядем! :О 

А , де! Като пием, няма да се заразяваме, но като ядем, ще ни плющят ушите и ще ръсим вируси, Ама такива бяха разпоредбите. През рамазана, храна само за вкъщи. 

Обаче с кеф си изпихме по биричка; на мене поне тази ми беше единствената за цялото пътуване в Турция, че реших да го раздавам ОР (оптимизатор на рзходите), и шест лева за бира ми се сториха твърде много, като знам какви други вкусотии могат да се вземат за тия пари, но Мая и Иво си харесаха мястото "Cappadocian Cuisine" и в следващите дни го посещавахме отново. Запомниха ни и ни посрещаха с "Хелоу, комшу! Ънадър биър?" 🙂 

 

Бяхме порядъчно поизгорели и зачервени като раци, но това по-скоро се дължеше на предишния ден. В долините аз поне използвах Знамето, за да се пазя от слънцето. За всеки случай минахме и през аптеката да си купим пантенол да се намажем за след изгаряне.

 

Прибрахме се в хотела, хем да хапнем, хем да отморим малко докато настъпят часовете на фотографите 🙂 

 

...следва...

 

 

 

 

[MayaS]

Тук май нямам много за добавяне.

 

Гледката към Учхисар при прехода от Бялата долина към Гълъбовата долина

 

 

Гълъбовата долина: 

 

 

 

 

 

 

 

 

И ето ни на бирата от 6 лева. Мастъра не повтори ама ние с Иво пак си купувахме. Не стига локдаун, не стига липса на балони, храна само за вкъщи пък и без бира да стоим таз не на мен.

 

Част от обяда който хапнахме на терасата в хотела

 

 

И Гьозлеме ама не ми хареса, като за туристи - само кора, минимум сирене и няма вкус. Аз ги правя много по хубави.

 

Сега отивам да си почивам до времето за обиколките по залез и по тъмно, за които първо @master_of_germs да разкаже.....

[master_of_germs]

Учхисар е най-високо разположеното селище в Кападокия. примерно 100-200 метра повече от Гьореме като надморска височина. А над Учхисар се извисява на още 60 метра неговия "замък", която е най-високата и панорамна скала. Издълбана отвсякъде и свързана с подземни коридори към много други места. Днес тези проходи са вече неизползваеми и затрупани, както и самият замък вече се ползва само като туристически обект за посещение, никой не живее там. А е бил пригоден да подслонява над хиляда души.

Изграден е обезопасен маршрут за туристите чак до върха на скалата, като ту си вътре, ту отвън. Цената тогава беше 20 турски лири, но цените постоянно се променят с оглед на срива на лирата. Но при всички положения е дребна сума в сравнение с други обекти в Кападокия. Комбинираният тридневен пас за музеите не важеше за замъка в Учхисар.

А от върха се разкрива гледка и цяла Кападокия ти е като на длан. На мене поне изобщо не ми е липсвала гледната точка отвисоко от балон. Отгоре е красиво, но не може да се усети и частица от истинската красота на долините, когато си долу, вътре в тях насред скални образувания и скални църкви. Това си е лично усещане, но мога само да съжалявам тези, които отиват в Кападокия, само за да летят с балон.

 

 

 

 

 

 

 

Това е Гълъбовата долина отгоре

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В ниското видяхме и един чичко, който си връзваше камилата.

 

 

 

 

 

 

Мая и Иво снимаха много повече, включително и едни други скали с розов оттенък на излизане от града. Пропуснахме леко момента на залеза, докато се придвижим по черните пътища до кафето с панорамна гледка над Любовната долина, което вече затваряше.

В гугъл мапс може да го намерите като Love Valley Swing Cafe.

 

 

 

До това място обикновено довеждат туристите с джипове, но пътищата са в достатъчно добро състояние да се стигне с кола. 

 

Моят съвет е за Кападокия да си ползвате maps.me маршрутите бяха изключително подробни.

 

НАкрая, вече по мръкнало, отидохме до най-известното панорамно място над Гьореме, Lovers' hill (Ашъклар тепе). Няма как да го сбъркате, понеже там се струпват хора и за изгрев, и за залез. Горе имаше фургони и масички, всички напритки които се продаваха, бяха на двойни цени спрямо в градчето.

Застояхме се почти час, докато Мая и Иво се наснимат. Ние отначало също пробвахме, но вече беше тъмно и с нашата техника нямаше как да се получат свестни снимки. А по едно време излезе и студен вятър. Усещаше се вече как времето ще се промени... Абе направо си се разтреперахме...

 

Под нас е Гьореме, а в далечината - замъкът на Учхисар

 

 

 

 

 

 

>следва>

[master_of_germs]

Ако искате да разгледате всички по-важни забележителности в района на Кападокия, ви трябва Museum Pass.

https://muze.gov.tr/MuseumPass

 

Има тридневен вариант за района на кападокия, има и 15-дневен вариант за цяла Турция. Тридневният пас за Кападокия струва 230 лири и би ви спестил над сто лири, ако иначе си плащате за всеки обект поотделно. 15-дневният пас е за 600 лири, но цените в Турция бързо се променят заради девалвацията на турската лира.

 

Честно казано, сега разбирам, че монументът на Мидас в Язълъкая също се включвал в тоя пас, но ние, както писах, си влязохме там съвсем безплатно заради това, че целият комплекс беше оставен отворен покрай пандемията.

 

Пасът може да се закупи от всеки от обектите. Ние имахме три останали пълни дни в района и затова си го взехме от първия ни обект за деня, а именно, подземния град Каймаклъ. Предполагам, за никого не е тайна, защо туристите се тълпят в Кападокия (освен балоните,де). Скалните църкви на ранните християни са едно от нещата. Но те всъщност са използвали издълбаните много векове преди това подземни и скални градове. В района вероятно има стотици подземни градове, но за посещения от туристи са отворени едва неколцина. От тях два са най-известните - Каймаклъ и Деринкую. В този ден ние ги посетихме последователно и двата. защото не са далеч един от друг и ни бяха напът за "основното блюдо" в този ден, а именно - ждрелото Ъхлара. Ако не сте ограничени с времето, аз не бих препоръчал да гледате два подземни града в един ден. Повторяемо е. Ако трябва да изберете само един от двата - твърдо Каймаклъ. И задължително си платете за екскурзовод. То в Турция без "екскурзоводи"-ентусиасти няма да останете, разни местни приветливи 'наци, които ще ви предлагат услугите си, без да искат точно определено залащане, коккото вие си решите. Но в подземните градове екскурзоводите са лицензирани, имат си тарифа. Организираните турове - червен, зелен и други цветове, ще ви включат само по един от двата подземни града, И много правилно. 

Ако отивате сами в нормални времена, задължително е обиколката, която правите по обекти, да започне с някой от подземните градове и да отидете рано, още при отварянето, за да избегнете тълпите с автобуси. Вътре е тясно, особено в Деринкую, където се влиза и излиза от едно и също място и само си представям какви тапи се образуват, ако няма пандемия. В Каймаклъ е доста по-просторно като възможност да се разминаваш с други туристи, макар там по-често да трябва да внимаваш да не си халосаш главата, че отделните тунелчета са тесни. Таваните са ниски, проходите още повече, на места се налага патешко ходене.

 

Ние влязохме в Каймаклъ почти първи и поне в началото не се налагаше да се разминаваме с други туристи. Още в началото любезно ни се престави екскурзовод и каза, че може да ни проведе беседа, ако желаем, но ако искаме да си разглеждаме сами, никой няма да ни притеснява. Приехме предложението му и в края на обиколката му оставихме общо 200 лири по официалната тарифа. Струваха си до стотинката. Много е трудно да се разбере кое какво е, информацията вътре почти липсва. А екскурзоводите там говорят добър английски, местни "момчета", които много добре си спомнят, как са използвали тези тунели за игра на криеница в детството си, преди да има осветление на по-долните етажи, и преди да запушат подстъпите откъм градчето... А то подстъпи има от почти всяко мазе в селото, но повечето проходи през годините са се срутили. И все пак има много, ама много запазени места. Това са осем етажа, копани надолу, като обиколката слиза 4 или пет нива надолу. Но не е и нужно да се слиза повече, Усещането и така е все едно си Билбо и джуджетата в тунелите под града на гоблините в Мъгливите планини. На няколко места се налага и патешко ходене.

На най-горното ниво са оставяли добитъка, защото ако вкараш кравите по-долу, няма да се живее от миризма и отровни изпарения. Макар че вентилационните шахти са изпълнени перфектно. това най-добре се вижда в Деринкую, обаче. Докато в Каймаклъ се виждат всички други помещения, спални, кухни с изкопани съдове в земата за съхранение на зърно и на вино. Особено впечатляващи са "вратите" с които са залоствали проходите в случай, че неприятел нахлуе. КАменни дебели дисковекоио се врътвали в издълбани жлебове буквално с едно движение отвътре и препречват напълно прохода. 

И още, и още... Всяка минута долу ми беше толкова интересна... Личеше си колко много обича работата си нашия екскурзовод. Голяма мечта му беше да отиде да види Матера, очевидно защо. И не мене първо на Матера ми заприлича това, което видях в Кападокия. И колкото и да обичам Матера, не мога да си кривя душата - Кападокия е по-разнообразна и по-впечатляваща!

Накрая се поразговорихме и за пандемията. Човекът поиска от мене мнение, коя ваксина да си сложи. Реално в Турция, особено пък в туристическите места не усетих и грам скептицизъм по отношение на ваксинирането, а и правителството правеше очевадни усилия да ваксинира всички, работещи в сферата на туризма, защото отрасълът е неимоверно важен за икономиката им.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На излизане вече пред входа бяха се паркирали два автобуса с руснаци.

Побързахме да стигнем до деринкую (всъщност двата града са доста близо един до друг и даже някога си са били свързани с подземен тунел.

Там първата впечатляваща гледка бяха едни малчугани по кофите 😉 

 

От Деринкую почти нямам снимки, но пък там снимахме Знамето, което за Каймаклъ остана в колата.

Деринкую е по-дълбок, но не толкова разнообразен като Каймаклъ. Там влязохме без екскурзовод, а се присламчвахме към някоя от руските групи (имаше няколко вече влезли вътре) и слушахме техните екскурзоводи, като аз се правех на преводач в ефир за @mary_shery.

Но там основното е, че се слиза по един коридор надолу около централна шахта, разглеждат се няколко помещения, но много по-малко, отколкото в Каймаклъ и обратно нагоре. Така че препоръката ни категорично е за Каймаклъ. Или ако някой ден китайците се завърнат в кападокия с пълна сила, тогава може би е по-добре да си изберете някой от по-малките не толкова популярни подземни градове, примерно Йозконак.

 

 

 

Като цяло всички нехранителни магазини по наше време бяха затворени по време на локдауна, но това не важеше за официалните магазинчета за сувенири към музеите. Помотахме се да разгледаме за сувенирчета и след малко поехме към каньона Ъхлара, че то вече си стана почти обяд, докато разгледаме и двата града...

 

...следва... 

 

 

[MayaS]

Събрали сили след почивката се отправихме към Учхисар снимайки и гледките които се откриваха пред нас.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На връщане спряхме да поснимаме тук и там

 

 

 

 

 

 

 

И се отправихме към любовната долина но от хълма над нея

 

 

 

 

 

И за десерт към хълма над Гьореме за малко нощни снимки

 

 

 

[MayaS]

Каймаклъ

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Деринкою

 

 

 

[master_of_germs]

Ждрелото Ъхлара се води най-дълбокия каньон в Анадола. На места уж до 150 метра дълбоко. На мене не ми се видя чак толкоз, но няма да споря. 15 километра по птотежението на река Мелендиз между селата Ъхлара и Селиме, като по средата е село Белисърма. При други обстоятелства бих го минал цялото, но първо ние стигнахме там чак след обяд, второ времето почваше да се разваля. Стана облачно и току приръмяваше, но за наше щастие така и не заваля истински, Облаците даваха по-добър контраст, а и цялостно Ъхлара е толкова по-различна с тучната си зеленина поне пролетно време. Рязко се отличаваше от всичко друго в Кападокия. Технически погледнато, Ъхлара реално не е в Кападокия; от Гьореме са сигурно 70 км.

Първо спряхме да снимаме каньона отвисоко, точно преди влизането в село Ъхлара.

 

 

В самото село има два входа към ждрелото, по-популярен е вторият; там има изградена повече инфраструктура - около 400 стъпала надолу по метални стълбища. Там е и по-голямата концентрация на интересни места. А интересните места са скалните църкви. Ние си избрахме обаче да се паркираме до вход номер 1 и да минем повече километри, като първо се порадваме на красивото ждрело, без много хора около нас. Всъщност в началото без никакви хора около нас.

В каньона има поне 50 скални църкви, като може да се влезе в десетина. Така че с качване, слизане, неусетно си се навъртат километри. Но е невероятно красиво. Църквите близо до село Ъхлара са от по-стар период, когато основно течение във Византийската империя е било иконоборството, та стенописите са с други детайли, не с икони. Впоследствие някои от тях са били преустройвани, преизографисвани. Колкото по към Белисърма се отива, толкова по "нови" (ако нещо на над хиляда години можем да го наречем ново) са скалните църкви, а детайлите и цветовете на стенописите са поразителни. Бил съм на няколко места със скални църкви по света, а и в самата Кападокия има толкова много. Но ако човек трябва да си избере да разгледа само едно място със скални църкви през живота си, моят съвет ще е да си избере каньона Ъхлара 🙂 

Та, около Белисърма, в края на разходката ни, църквите са изографисани в ... дръжте се... т.нар. македонски стил!!! 

Ъхлара, долино македонска, и за тебе ли крв ке лееме! 😉 

А, да видим, колко от вас знаят, че в продължение на два века, времето, когато Византия изживява "ренесанс", който съвпада и с българския Златен век, а по-късно и времето, когато България пада под византийска власт, всъщност Византия е управлявана от ... гръцки МАКЕДОНЦИ! 😮Името на династията произлиза от името на византийската тема Македония, откъдето е бил родом Василий Първи. Чудя се как от Скопие още не са почнали да се заяждат по тоя въпрос... Ама не смеят, понеже Василий II Македон, по-известен като "българоубиец", всъщност разбива армията на Самуил. Пък нали Самуил бил македонски цар в Охрид... 😉 Бая братоубийствена война се е заформила на Балканите по онова време, чини ми се. 😄 

 

Независимо кой какво смята, "македонското изкуство" е един от върховете на Византийската империя и си заслужава само възхвала и съзерцание.

 

Много и е трудно да си припомня коя църква коя беше; впечатленията от този ден ми се наслагват в главата като поредица от ексползии от почуда.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Така стигнахме до подножието на вход 2 с многото стъпала откъм село Ъхлара. Там има изградени места за хубави снимки, множество табели кое накъде е в каньона...

И разни арт кафенета, които не работеха.

 

И, разбира се, още скални църкви!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

в посока към Белисърма има освен епизодични туристи, и други представители на животинското царство. Че даже и едно работещо кафене с много готини навесчета до реката.

 

 

 

 

Нагоре по склона имаше останки и от църква, която изненадващо, не беше скална!

 

 

 

 

 

Последно в обиколката ни разгледахме скалната църква св. Георги с некропол. Макар че там не се влизаше и само каквото успяхме да наснимаме отвън

А си имаше доста стъпала качване и после пак слизане.

 

 

 

Оттам вече беше близо до изхода от ждрелото при Белисърма.

 

Беше почнало и постоянно да ръми, затова решихме още на изхода да се съгласим на офертата на един таксиджия да ни закара до колата ни в Ъхлара. Можехме да се спазарим за 50 лири, той каза, че горе-долу толкова ще излезе и ако си включи брояча. Включи го; излезе 46 лири, оставихме му 50 и всички бяхме доволни.

 

Междувременно спря да вали и за първи път от часове се проясни, така че да видим планината Хасан (3253 м н.в.) в цялото й величие.

Бяхме си отбелязали едно селце на десетина км с много по-близки и красиви гледки, където върхът се отразява и в едно езерце, но времето нямаше да ни стигне да хванем залеза на скалния манастир Селиме, което други магеланци (благодаря на @Capitan Morgan специално) ни посъветваха да не пропускаме, защото е перфектния завършек на деня. Така че си останахме само с тези кадри към Хасан по пътя между Ъхлара и Селиме.

 

 

 

Аз тази планина ИСКАМ да я изкача някой ден. Както и Ерджийес, който е почти 4 хиляди метра висок (него щяхме да го снимаме на следващия ден). Както и Мелендиз, а това пък е още един угаснал вулкан, за който изобщо не бях чувал дотогава, но и той е почти три хиляди метра висок, а снимките от преходите, които разгледах впоследствие, толкова ми харесаха...

 

Но това ще е някой друг път, надявам се.

А сега - предстои Селиме!...

 

...следва...

 

 

[MayaS]

Като гледам снимките от каньона се чудя и аз какво да сложа тук. Доста сме поснимали се оказа в този район и ще е трудно да се огранича а може и да повтарям с някои на Дани

 

планината Хасан на път за каньона

 

 

Каньона отвисоко

 

 

 

 

От тук започваме разходката 

 

 

И следват скали, църква, скали, църква ...........  🤪🙃

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

И аз не помня коя църква коя е, но за една се знае, църквата на Дани:

 

 

 

 

А тук където се води главния вход на каньона има табелки за всичките църкви

 

 

 

 

Накрая е сложа и малко информационни табели за тези на които им се чете

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

Пристигнахме в Селиме късничко, може би час преди края на работното време на "манастира". Светлината беше почнала да става много мека, идеална за снимки. Но се оказа,ч е наоколо има доста скални формации и просто се чудехме накъде да пемем. Не ни оставиха дълго да се чудих. Само след минутка към нас се присламчи един местен "водач", който предложи да ни разведе. Ами съгласихме се, човекът говореше доста сносен английски, макар и не перфектен. Но не ни поведе директно към манастира, а встрани, така че минахме през селцето Старо Селиме, където обитаеми са само няколко къщи, включително на нашия водач баба му още живееше там. Иначе младите масово се изнесли, ама не в големите градове, а в Ново Селиме, на километър-два 🙂 Хем да не им дуднат старците на главите, хем пък и да си стоят близо до семействата. Та пердашим си ние през дворовете, покрай нас кокошки, а си има наклон, ама ние сме тренирани. Само спираме да снимаме околните скали, но човекът не ни оставя.

 

 

 

 

Повежда ни към скалната църква Св. Богородица, на турски е Мерьем Ана (което се превежда като "Майка Мария"; Богородица в мюсюлманския свят, особено в Турция, е много тачена... )

 

 

Имаше един участък, където трябваше да се внимава, къде стъпваме, заради странния наклон на скалата. Провирахме се през дупки, а и видяхме няколко скорпиона.

 

 

 

Манастирът на Селиме е безспорно най-голямата забележителност тук. Издълбан е около 8-9 век пр.н.е. Горната му част си е като скален замък, може би по-впечатляващ от тоя в Учхисар, макар и по-малък. Но вътре има цяла двуетажна църква, истинска катедрала. Основният тунел нагоре е с лек наклон и всъщност в него е можело да минат и мулета, и камили. Реално през средновековието мястото е било ползвано като кервансарай, предлагало е естествено укритие. Чак към 16-ти век мястото е било напълно изоставено.

 

Музейните пасове за Кападокия важаха за манастира, въпреки, че това не беше изрично упоменато на тях. Горе служителите скоро почнаха да подвикват на посетителите да излизат, още петнайсет-двайсет минути преди края на работното време, но нашият "водач" поговори с охраната и нас не ни закачаха (вече му бяхме платили няколко лири, а той нали е местно момче, знаеше се с всички)...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

След дъжда и пред залез гледките бяха вълшебни, но батерията ми стигна само за тези няколко снимки от манастира.

Така че очаквам ново включване от @MayaS 🙂 

 

[MayaS]

Преди "гида" да ни поведе към скалната църква Св. Богородица се разходихме малко в страни за снимки на околния пейзаж.

 

 

 

А това е края на каньона Ъхлара гледан от Селиме

 

 

И самия комплекс към който щяхме да се отправим след скалната църква Св. Богородица

 

 

А ето я и самата скална църква Св. Богородица

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На връщане местните се бяха постарали да ни предоставят любезно малко по съвременна горска тоалетна

 

 

Ето ни вече и в основния комплекс

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

05.05.2021 г. 

Долината Мескендир- "Розовата долина" (Гюллюдере) - "Червената долина" (Къзълчукур) - Ортахисар

 

Имахме още два дни, в които да използваме нашия museum pass за Кападокия. Обаче пък нали сме дошли и пешеходни преходи да правим. Прогнозата за времето за този ден беше чудничка; след вчерашните ръмежи беше позахладняло, около 23-24 градуса, идеално за ходене. За следващия ден се очакваше дъжд, така че щяхме да оставим него за платените обекти.

 

Бяхме си избрали да врътнем нещо като кръгов маршрут през три долини.

За повече информация - ето пак в тоя блог на нашия "луд" австралиец, когото следваме в социалните мрежи. 🙂 

https://www.journeyera.com/meskendir-valley-cappadocia/

 

Не ни се получи баш както го мислехме, доста се лутахме на места, ама нейсе. Всичко беше много красиво...

И ако Розовата и Червената долини са мега известни, то долината Мескендир е доста слабо посещавана в Кападокия и именно заради това решихме да направим нещо такова, малко по-нетрадиционно. Друг вариант беше да започнем с много по-известната "Долина на мечовете"  (Кълъчлар вадиси) - част от нея се вижда от пътя за всеизвестния музей на открито до Гьореме, друга част се вижда от едно кръстопътно място, в края на долината Мескендир. Така че едва ли пропуснахме нещо чак толкоз забележително. Времето ни е ограничено, имаче може поне седмица само по различни долини да се шматкаме в района... Но мисля, че добре си ги нагласихме в програмата все такива долини, в които да има различни неща. 

Освен това Мескендир е най-сенчестата от всички долини в Кападокия и това също има значение, като се знае, колко бяхме изгоряли във Фригия.

 

Началото на Мескендир е пак по същия път от Гьореме за Ортахисар, но трябва да се подмине музея на открито, да се напрвят няколко стръмни завоя. Следва един  къмпинг Кая от лявата страна на пътя, и точно след като свърши оградата му, се завива покрай нея и там почват няколко черни пътчета. Има си означения и няма как да се сбърка накъде да се тръгне. Там оставихме колата и продължихме пеш.  Отначало покрай градинки, но пътеката бързо се спусна със солиден наклон към долината.

 

 

 

Вярвате или не, но следващата снимка не е за червена точка 😄 

 

Щях да ви покажа целия ни маршрут на скрийншот в maps.me, обаче скоро след прибирането ни телефонът ми умря и съхранените карти си останаха там...

 

И тук има доста гълъбарници. Хората нарочно са дълбали в скалите къщички за гълъбите, за да събират после изпражнения за наторяване.

 

 

 

Но също така Мескендир е и долината, където пътеката преминава през най-много скални тунелчета...

 

 

 

 

 

 

 

За наша изненада, въпреки пълното мъртвило, имаше и работещо кафене. Тука "подбиваха цената" на фрешовете - само 15 лири, за разлика от другите места, където си държаха твърдо 20... Обаче тук и чашките бяха по-малки 😉 

 

 

 

изобщо, една много приятна и разчупена долина, съвсем различна от славните й комшийки - розовата и червената долини.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Долината свършва при тези стърчащи скали и това място е нещо като кръстопът. Оттук може да се хване нагоре към червената долина Къзълчукур, или да се продължи още малко до едно кафе на равнинен кръстопът. Там направо се продължава към селцето Чавушин (което щяхме да посетим на следващия ден), там идва и пътеката откъм Долината на мечовете, там някъде трябваше да е и разклонът за Розовата долина. Но истината е, че маркировките нещо взеха да си противоречат. 

 

 

Имаше и малка скална църква

 

НА maps. me правилно бее отбелязано, че точно това място не е истинската пътека към розовата долина, ама ние все пак надзърнахме... че си намерихме и едно куче, което упорито искаше да ни следва...

 

 

 

Малко напред, точно на кръстопътя, имаше кафене, доста неугледно на фона на тези, които бяхме посетили в долината (а и в долините, които посетихме в предишните дни) Точно там указателните табели за розовата долина бяха задраскани. Мая и Иво седнаха да изпият по кафенце, а Мариелка реши да разпитва собственика за маршрутите. Аз се бях поизнервил, че не е разузнала предварително, накъде да поемем (а тоя маршрут си беше нейно предложение... доста време изгубихме в лутане по долините, но пак с оглед на миналото време, сега ми остават добри спомени... но тогава се поизнервих и вдигнах тона, и й виках да не се занимава; явно трябваше да пообиколим доста, за да стигнем до красивите места в розовата долина. Собственикът на кафето даже се сепна, и заломоти на @mary_shery, че сигурно аз съм бил ревнивия й съпруг, и изобщо не са хубави тия работи... 😄 

А причината да е "затворен" прекият път беше точно собственикът на кафето. Една двойка украинци все настояваха да тръгнат през уж затворената пътека и питаха ли, питаха, защо пътят е затворен, Накрая пък той се ядоса и им викна, че това му било частна собственост и там разхождал само туристи с коне. Не съм сигурен, че беше вярно, ама що да се ядосваме допълнително.

Да имам на @mary_shery търпението, обаче. Тя спокойно седна и разпитва ли, разпитва. Човекът се успокои, отвори една книга пътеводител за салните църкви, които си бяхме набелязали. Таз насам, другата натам. Ама имаше една по-красива от останалите, казва се Хачлъ (Hacli Kilise). За нея ни думичка. Накрая Мариелка ребром го попита, ама той все, "Не, там не ходете!"

- Що бре, айолджум? Срутище ли има, опасно ли, е? Грозна ли е църквата?

- Абе, църквата си е хубава, ама при нея има един много лош човек, дето не ви дава да влезете, ако не си купите нещо от кафенето му!  😮 

 

Шах с пешката! 😮 

 

Чак тогава разбрах, защо тоя образ, като пристигнахме, първо ни разпитваше в Мескендир дали работят кафенетата (работеше само едно от двете), пък какви са цените на напитките и прочие.... Ами няма туристи, няма оборот и човекът следи конкуренцията и завижда. Неговото кафене е пълна нула в сравнение с останалите, ама пък на възлово място, но явно повечето хора го пропускат. Разбирам ги...

А и в последсвие се оказа, че няма нищо вярно в думите, дето ги наговори за конкурента му при скалната църква Хачлъ. Който пък се оказа най-доверчивият човечец, когото срещнахме по време на пътуването си.

Но за него - в следващия пост...

 

 

[MayaS]

Отправяме се първо към долината Мескендир:

 

 

 

Освен издълбаните от хората дупки, природата е изваяла уникални форми:

 

 

 

 

 

 

И още не стартирали прехода "много уморени" седнахме да пийнем по едно сокче от нар:

 

 

Но тук все пак не се мотахме много.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[MayaS]

Стигнахме на кръстопът и взехме да се лутаме но в крайна сметка след описаните от @master_of_germs спорове със собственика на кафенето тръгнахме по една от пътеките