дневник "Мейби ту минитс, мейби ту...мороу"

[MayaS]

Пътувайки към Амася сме правили снимки в движение къде точно нямам идея, но явно стадиона ни е направил впечатление пък и е нещо различно от всички древни места по които обикаляме.

 

 

И някаква джамия

 

 

Ей сега падна чудене, на кое легло да спим. В голямата одая легла бол, та заедно ли, та отделно ли... А малката баня е зад малката врата. 

 

 

 

 

Въпреки гонещия ни глад не можеше просто ей така да пропуснем да снимаме къщите покрай реката

 

 

 

 

 

 

Ей и древните са имали смартфони и са си правели селфита, а ние си мислим, че сме открили топлата вода

 

 

Тръгваме по една уличка от задната страна на къщите да търсим отворен ресторант (не че имахме големи надежди де) и ха тук ха там трудна работа. По едно време от една къща-ресторант изкача една жена и ни пита от какво имаме нужда.

- Ами ние таквоз видиш ли ами гладни сме.

- Ама елате ще ви сервираме вечеря.

- Това дали не е проблем за вас.

- Влизайте, Влизайте

Настаниха ни на една маса точно до прозореца с гледка към реката. Нагостиха ни подобаващо пък на Иво и ракийка му сервираха, а те самите в дворчето вечеря спрятат и за тях, нали е Рамазан хранят се като се стъмни. 

Ох спасиха ни хората от гладна смърт.

Сега спокойно можем да продължим с вечерната разходка 

 

 

Ей таквиз неща по дуварите сложени

 

 

 

 

 

 

 

Вече бяхме претръпнали май да се натъкваме на затворени обекти покрай този локдаун и затворената крепост не ни вгорчи пътуването чак толкоз. Поне да се катериш по стръмни и лъкатушещи пътища никой не ни забраняваше и на следващата сутрин издрапахме на високия рид да поснимаме и да се насладим на гледката

 

 

 

 

Но не пропуснахме да се разходим отново покрай реката

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

От тук насетне вече поемаме по пътя за вкъщи, но по пътя имаме още спирки и местенца да гледаме.

 

[MayaS]

Ей ама съм пропуснала снимките от джамията от вечерната разходка из Амася

 

 

 

[master_of_germs]

преди 7 часа, MayaS каза:

Пътувайки към Амася сме правили снимки в движение къде точно нямам идея, но явно стадиона ни е направил впечатление пък и е нещо различно от всички древни места по които обикаляме.

 

 

Ей и древните са имали смартфони и са си правели селфита, а ние си мислим, че сме открили топлата вода

 

 

Тръгваме по една уличка от задната страна на къщите да търсим отворен ресторант (не че имахме големи надежди де) и ха тук ха там трудна работа. По едно време от една къща-ресторант изкача една жена и ни пита от какво имаме нужда.

- Ами ние таквоз видиш ли ами гладни сме.

- Ама елате ще ви сервираме вечеря.

- Това дали не е проблем за вас.

- Влизайте, Влизайте

Настаниха ни на една маса точно до прозореца с гледка към реката. Нагостиха ни подобаващо пък на Иво и ракийка му сервираха, а те самите в дворчето вечеря спрятат и за тях, нали е Рамазан хранят се като се стъмни. 

Ох спасиха ни хората от гладна смърт.

Сега спокойно можем да продължим с вечерната разходка 

 

 

Стадиона и аз съм го снимал и не помня къде, ама няма как просто да не е било в Чорум, не сме минавали през друг голям град...

 

Şükrübey Konağı Butik Otel се казваше местенцето, дето така хубаво ни нагостиха. Или поне в сравнение с Кападокия мнооого вдигнаха нивото, а това изобщо не беше храна, приготвени за гости на хотела. Хорицата си бяха приготвили за себе си. Месото не беше много (никъде в Турция не беше, затуй и @mary_shery все се понамръщваше, ама шишчетата си ми бяха вкусни... за нейния вкус май бяха пикантни и тя пА си остана гладна! 😉 ). Но то вътре си беше направено тертиплийската. Дървен интериор, ловджийски пушки и саби по стените, нисичък таван и осветление на свещи и газени ламБи, че да не ни съгледат жандармите през реката. Па салатки, па и ракийка за Иво, па разядки, и диня за десерт. В Кападокия предните дни някак си плодовете нещо редовно липсваха от менюто.

 

По едно време им сочех на хората нещо за златната рибка в аквариума (нали знаете, че на турски "риба" се вика "балък"), па те ме разбрали, че искаме риба за вечеря, и взеха да се извиняват, че заради карантината не можели да излязат с лодката да наловят сутринта... 😄 😮 

 

И на изпроводяк ни подпитаха къде сме отседнали, и ако нямаме включена закуска, да минем пак сутринта 🙂 

 

И после просто се разходихме пак по мостовете и покрай реката и снимахме на спокойствие. Ами как да не им сваля шапка на турците. Пълна карантина, жива душа няма навън освен нас четиримата и няколко жандарми, обаче всичко е толкова пипнато и толкова красиво осветено. Нищо не са решили да икономисат от това.

Горе, на крепостния бастион под понтийските гробници се прожектира 3D mapping и цялата крепостна стена е като развяващо се турско знаме.

 

Кюллийето и джамията бяха оставени отворени и осветени...

 

Абе - приказка. То мене наистина ме е срам специално нощните сники да си качвам след поста на @MayaS

 

 

 

 

 

 

 

 

Сега, айде да продължим малко с разходката из вековете, преди да сме легнали... Две-три поколения след вече споминалия се Митридат VI понтийското кралство вече е бледа сянка на себе си, Рим вече е империя на върха на могъщесtвото си. Тогава в Амася се е родил един от от големите учени на епохата,  истински древен магеланец, който бил сред най-пътуващите хора за времето си, а че и по време на пътешествията си не спирал да пише и описва. Неговият труд "Geographica" е писан в продължение на три десетилетия, от преди, до след новата ера, допълван е с все нови и нови томове и поправки, но след векове е станал настолна книга, по която се е преподавало в средновековните училища и университети. Името му е Страбон и Амася с право се гордее с него (друг е въпросът, че баща му като местен военначалник май без бой предал няколко важни крепости на римляните и минал на тяхна страна. Така си спечелил благоразположението на Рим, но и възможността да стане дори по-богат и да прати сина си Страбон да учи при най-добрите учители в Рим). И не че не е имало много други бележити географи и картографи преди Страбон. Но те все се концентрирали върху физическата и математическа страна на географията. А Страбон се насочил към описателната й страна. И не само на разстоянията и на земите, но и на хората, които ги населявали, на техния поминък, Може да се каже, че е поставил основите на икономическата география. И също така е описал изригване на вулкан в Мала Азия преди Плиний млади да опише изригването на Везувий.

 

Ето го и Страбон, или поне както са ни го представили в Амася по паметници, музеи, че даже и по ресторанти 😉  

 

 

 

 

По хубавата крайбрежна алея се редят и други паметници. Тя е известна още и като Алеята на султаните.

 

 

 

Макар Османската империя да започва да набира мощ от района около Бурса, за известно време именно Амася е най-важният оснамски град. След катастрофата, която претърпява армията на Баязид I от Тимур в битката при Анкара през 1402 г., най-големият син на Баязид - Мехмед I - се укрепява в Амася, откъдето основно ръководи своите хора в последвалите 11 години на Османското безвластие и братоубийствена гражданска война всеки срещу всеки в меле с армиите на тримата си братя. Така, след като Мехмед възстановява и империята, Амася получава специален статут на град, който е под директно управление на престолонаследника и това се запазва в продължение на век и половина, чак до Сюлейман Великолепни. Той прави реформи в Империята, като прибира домочадието в Топкапъ и Амася вече не е с толкова важно значение. Но пък самият Сюлейман много я е обичал и често е ползвал Амася за своя резиденция.

В резултат от специалния статут, за Амася са се полагали големи грижи. Много бъдещи султани са родени в града, всички са живяли там и са се обучавали да управляват. Съответно градът става център на образованието в Империята. Друг интересен факт е, че заради нуждата бъдещия султан да познава добре всички народи, които ще трябва да управлява в Империята, в околностите на Амася са били заселвани, донякъде насила, хора от различни части на империята, в отделни села. Така имало гръцко село, арменско село, татарско село, босненско... И в тези села принцът можел да наблюдава бита и културата на бъдещите си поданици.

 

 Изобщо, интересно място била Амася и отблизо и далеч се стичали странници като нас, за да я видят.

И ако си пофантазираме, че по онова време безжичните технологии са били налични, наистина е щяло да има ей-такива образи да си правят селфита 😄 

 

A тая стара телефонна кабина във вид на делфин не разбрахме как се връзва с османската история, ама беше интересна 😄 

 

Айде, и ние да се покиприм малко по крайбрежната сутринта на по-добра светлина 🙂 

 

 

 

 

Преди да си тръгнем от Амася, нека завършим пътуването във времето пак при паметника на Ататюрк.

 

 

Защото именно в казармата в Амася е написано писмото, с което през 1919 г. се обявява войната за турската независимост.

 

А ние сме достатъчно независими (за разлика от сложеното под карантина местно население), за да ходим, където си щем на следващата сутрин, а именно - да снимаме града отвисоко.

 

 

За да стигнем, до затворената, както се оказа, крепост Харшена, трябваше да се върнем към реката, да завием зад часовниковата кула и оттам да минем по пътен тунел под цялата скала. После на два пъти се замотвахме с навигацията по стръмните улички нагоре. Крепостта беше заключена (но пък имаше отворена тоалетна, което пак си е чиста печалба) а по-добри гледки надолу към града оттам така и не видяхме.

 

И това беше всичко от Амася. Но не и от пътуването ни...

 

...следва...

 

 

[master_of_germs]

И така, вече е 08.05.2021 г... Отдавна всъщност, понеже цяла сутрин се размотаваме из Амася да си я наснимаме отвсякъде.

 

Но вече е време да продължаваме по пътя, а имаме и днес няколко часа на път. Обаче след няма и час в колата нещо избибитква и ни сигнализира, че трябва да се зареди газ. НАмираме доста добре изглеждаща газ-станция с магазинче и кафене с масички навън, но на сянка. Мисля, че от всички места, където зареждахме по време на пътуването, това беше най-приятно да се седне за по кафе/чайче, и го направихме. А в магазинчето основният артикул беше... А, познайте! ЛЕБЛЕБИЯ 😄 Все още сме в леблебиения район на Турция, макар че след около още час щяхме да навлезем в района, дето под път и над път се предлагаше кайма и агнешки кюфтета 🙂 

 

Но тук вътре си имаше всякакви типично турски благинки... Локум ... с леблебия... Халва... с леблебия 😄 Обляни в шоколад... КЕСТЕНИ (не познахте, нали 😄 ). Добре де, И леблебия 😄 Накупихме разни асортименти. А аз даже си намерих и две възглавнички за врат, за пътуване, хем само за някакви стотинки.

 

Мисля, че ще ви отегча, ако продължа да описвам вариациите на леблебията, така че нека се пренесем напред във времето и в западна посока и да стигнем до полицейските проверки на входа на Сафранболу. Полицаите любезно ни упътват към туристическата част на града, която наистина стои съвсем изолирана, щом веднъж попаднеш в нея, но иначе е досами новата част, просто някак изведнъж влизаш в едно дере. Обаче ние не им следваме инструкциите, защото първо искаме да видим едно друго дере. 🙂 То бързо го и виждаме, де, лесно си личи дълбоко дере отстрани под два реда къщи. 

Не че имаме много време да го разглеждаме, защото прогнозата е тая вечер да вали пак доста дъжд. 

Каньонът се казва Токатлъ и е доста впечатляващ като габарити. Основните атракции над него са платформа за наблюдение над ждрелото със стъклен под, и zip-line. и двете не работят, както и други детски атракциончета, като "обърната къща"

 

 

 

 

Долу се вижда хубава екопътека с изградени дървени мостчета. Направо си плаче да го обходи  това ждрело, ако имахме да отделим още един ден в района, ама нямаме. Още повече че на някакви десетина километра е и една от най-красивите естествени пещери в Турция... Не се ли нагледахме на дупки в земята, ще ни запитате? 🙂 Ми , май да! 😄 Пък и е пандемия и тоя път си знаем, че пещерата не работи. Проверили сме в сайта ѝ. Ако не заплашваше всеки момент да завали, наистина щях да се спусна в каньона, нищо че входът беше запречен със символична ограда. 

Това, което ни остана, беше да снимаме красивия акведукт Инджекая (което се превежда като "тънката скала") над ждрелото.

 

 

 

Ако някога планирате обиколка на чрноморския регион на Турция, отделете си малко повече време на Сафранболу, като отидете и до въпросната пещера Булак Менджилис (Bulak Mencilis Mağarası). Ние просто не уцелихме добър период.

 

... следва...

 

[master_of_germs]

Амася може да е наистина красива, но от нея не е останало кой-знае колко. А което е останало, все пак е било реставрирано и вероятно поради тази причина градът не е включен досега в спицъците на ЮНЕСКО за световното културно наследство.

 

Не така стоят обаче нещата със Сафранболу. Това е турската транскрипция на старото гръцко име Сафрамполис, т.е. "Шафранов град" и това ми спестява доста обяснения. Но градът си носи гордо това име, а статуя на шафраново цветче има на един от главните площади, точно зад все още действащия хамам Тарихи Джинджи (Tarihi Cinci Hamamı) и пред джамията Казда(г)лъ.

 

 

 

Както и да е, Тук не сматам да ви заливам с информация. Този град просто трябва да се види. Тук османската архитектура е запазена в абсолютната си цялост, все едно нищо не е пипано в последните двеста години. Е, има ремонтиращи се къщи, но стилът се запазва. Представете си всички родопски селца събрани на едно място. В едни град с население около 50 хиляди души. в долина със странна форма, като долу е чаршията, с дървените пазари и къщи с дюкяни, над нея в разни посоки вече на по-високото има изписани къщи, къщи с издадени горни етажи, къщи бели и с тъмни греди, По най-високите места вече се били заселвали и евреи и християни, които донесли на града и космополитност, но и малко повече цвят в красивите фасади, Насред всичко това няколко джамии, а горе на хълма красиви градини. Истинска османска, а някои може би биха казали и балканска идилия, и няма да са далеч от истината... Нека си стиснем ръцете на "ориенталска" с цялата прелест, която вкарвам в тази дума. Представете си, че това място кипи от живот, пие се кахве, ядат се локуми, старците премятат броенци, кучета и котки се гонят из улиците, трополят каруци (е, добре де, сега не е като да няма автомобили 🙂 ). Музиканти свирят, а като дойде час за молитва, се извиват мюезините... 

Защото Сафраболу е жив град и във всички тези старинни къщи живеят живи хора. Е, немалко са обърнати и на хотели и в стандартен уикенд мястото вероятно се пука по шевовете от местни туристи. Но до чуждестранните туристически масовки Сафранболу (както и Амася) още не са се допряли, слава богу!

 

И сега пак си представете, че сте пак нейде из родопските села, и че в този немалък град се е случило същото, каквото и в родопските селца, а именно - напълно се е обезлюдил... Притихнал, шепнещ, спотаен и плачещ. Точно такъв го усетихме Сафранболу, а ръсещият дъжд само засили това усещане, докато накрая съвсем подгизнахме. Бяхме сами, наистина съвсем сами, нямаше ги дори двойката руснаци, с които се разминавахме в Амася. Всички бяха в къщите си, зад дебелите зидове, а след една ппроверка и полицаите ни оставиха намира, пък ние и само си се шматкахме нагоре надолу из множеството калдъръмени улички и само се разминавахме с котки и кучета. Точно тук, най-накрая тук усетихме колко е сбъркана цялата тая пандемична ситуация и колко много страх се е насъбрал  и утаил... Щяхме ли да приключим пътуването си в толкова минорно настроение?

 

Но поне погледайте снимките, красиви са...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Цялата тая обиколка обаче си я правим, докато си чакаме вечерята. Най-напред се настанихме в хотелчето си - Чакъро(г)лу конак (Çakıroğlu Konak). Не сме придиряли много, бяхме избрали най-евтината опция в booking.com още преди да тръгнем от България (както и за всички други места, защото букинг е недостъпен от територията на турция освен ако не се правявт разни врътки). Нямаше други туристи, естествено, човекът ни очакваше и се мъчеше всячески да ни угоди. макар да не знаеше думичка английски, комуникирахме с гугъл преводч, когато жстомимиката и малкото ни речников запас на турски не достигаха. Нямаше кухня за вечеря, но се разбрахме, че може да поръча за нас вечеря за вкъщи, каквото си изберем, а ние му казахме, че не сме придирчиви и каквото той реши... Естествено, като специфично поискахме салатите да са со(г)ансъз, без лук демек, специално за @mary_shery... 

 

Ами след като хубаво се разходихме, не толкова като километраж, колкото като денивелации нагоре и надолу по калдъръмите, бяхме тъкмо изгладнели за обилна вечеря, а тя такава и беше. Както и закуската на сутринта, която собственикът лично ни приготви, та и яйчица ни изпържи в едно старовремско тиганче, истинско произведение на изкуството. Аз храна не снимам, ама може другите да са наснимали. Обаче се О-Я-ДОХ-МЕ 🙂 И накрая сметката ни беше смешно ниска, ние даже си мислехме, че ни показват цена за един човек, а не всичко общо. И пълните стомаси тутакси ни оправиха настроението, което бяхме позагубили след разходката.

 

Стаите пак бяха пипнати в типичния интериор, включително със стълбичкта към банята. Просто бяха доста мънички , но за една последна (както се оказа) нощувка повече не ни беше нужно. Идеята беше да видим докъде ще стигнем на следващия ден, пък все щяхме да си намерим някое мотелче крайпътно, като се наложи.

 

...

И така, дойде последният ден от пътуването ни 9-ти май 2021 г. и изгря едно чудно слънце. Нямаше как да не заснемем няколко последни кадъра от Сафранболу преди да потеглим 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

...следва...

[master_of_germs]

Последен ден от пътуването ни - 09.05.2021 г.

 

Ако бяхме запрашили директно към София, щяхме да стигнем... Ама, честно, не си представям за край на пътуване да сме непрекъснато по магистрали. И затова си го разнообразихме. Преди пътуването си бях набелязал най-различни обектчета в района на по-ниските части на Понтийските планини (това е веригата, която се простира през цяла Мала Азия, като отделя Анадолското плато от Черноморския бряг. Нямаше как да видим всички, затова се спряхме на само три, които хем да не са на твърде големи отбивки от главния път, хем да са много различни. Първият обект много ни хареса, с втория ударихме голяма греда, а третият направо ни взе акъла 🙂 

 

За да стигнем до първия, трябваше да минем през град Болу. Навигацията на няколко пъти влизаше в противоречие с табелите в града, но накрая излязохме, откъдето трябва и след няколко километра стръмно изкачване по завои, достигнахме до природен парк Гьолджюк. Подобни места има доста в района, но този беше с най-малка отбивка от пътя ни. Май съм го писал, но в Турция ако нещо е Народен парк или Природен парк (Милли паркъ или Табиат паркъ), то това обикновено значи, че е поддържано място с удобства за почивка и пикник сред природата. Точно това беше случаят. Попаднахме в една съвсем различна Турция, която малко външни туристи познават. Нищо общо със сухия пейзаж на Анадолското плато, нищо общо и с величествените морски брегове. Ако гледаме природата, може би бих го сравнил с Родопите у нас. Но всъщност подредеността и достъпността на мястото веднага ми навяха асоциации с Шварцвалд. Все едно се пренесох осем години назад във времето, когато имах възможност да поразгледам и досега най-любимата ми част от Германия. Езеро, гора, плаващи патици, поддържани ливади, Затворен заради пандемията ресторант и няколко бунгала. На тези места обикновено обикновено не искат вход, но паркингите са сравнително скъпи. И в това има логика, защото МПС все пак си замърсяват природата и нека таксите за паркиране ги приемем за еко-такса. Ако шофьорите помнят колко беше, да напишат, но в никакъв случай нещо драстично.

 

Разходката около езерото беше приятна и освежаваща 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Следващият обект също беше доста близо до Болу, като трябваше да се върнем до края на града (хем и да пият шофьорите по едно кафе пред бензиностанция, че в парка всичко беше затворено). Насочихме се към "Бялата скала", както се превежда АккаЯ. Едно доста странно място, нещо като миниатюрно сувенирче за спомен от Памуккале 😄 😄 

 

Травертинова скала, в която има малки басейнчета, където може да се поплацикаш. ама като си платиш, понеже е затворен частен комплекс към един ресторант. Както и предполагахме, не работеше и не ни пуснаха да влезем в него да направим снимки, а пък за да снимаме отдолу скалите, трябваше да се върнем на един участък от път, който беше в активен ремонт и по него сновяха пътностроителни машини и вдигаха твърде много прахоляк. Така че тук се застояхме само няколко минути.

 

Писал съм за Аккая ето тук, така че да не се преповтарям 🙂 

 

Ма, като си помисля @mary_shery даже не си носеше бански, така че тя поне нямаше за какво да съжалява, че сме ударили греда с травертините... От друга страна, от цялата компания само тя не е виждала истинското Памуккале 😉 

 

Следващият по-голям град, покрай който минава магистралния път Е80, е Дюздже, но този път не влязохме в града, а се отделихме в срещуположната посока, на юг. Минахме покрай езерото Мелен, от което не видяхме много, освен че цялото беше в тръстики и имаше доста площадки за наблюдение на птици, така че ако @Lindt има време някога, може да порови дали мястото би представлявало интерес за нея и @Gentleman Basta. На един стръмен горист хълм над езерото има много ефектен ресторант с панорамна тераса. Казва се Топтепе, т.е. "висок хълм" (toptepe seyir terası).

https://www.google.com/search?q=toptepe+seyir+terası&sxsrf=AOaemvLOQpM6GlVB6EI5I-nq1O9uyWvLTg:1642279865790&source=lnms&tbm=isch&sa=X&ved=2ahUKEwibsJag0bT1AhW5S_EDHal5CicQ_AUoAXoECAMQAw&biw=1366&bih=657&dpr=1

 

Но с оглед на опита ни от последните дни решихме да пропуснем завоите към него, защото шансът да е затворено щеше да е огромен. И без това ни предстояха едни двайсетина километра по стръмен и тесен планински път, за да стигнем истинското скрито късметче в нашето сладко и вкусно парче великденска турска баклава 😄 🙂 

 

Водопадът Гюзелдере! 🙂 Място, на което съм убеден, че преди нас магеланци не са стъпвали. И място, което ни остави невероятни спомени. Ако се случите да пътувате из Турция пролетно време, няма да съжалявате, ако направите тази отбивка 🙂 

 

Описал съм го със снимков материал във водопадната тема и не мисля, че бих се справил по-добре, ако реша да пиша нещо повече сега 🙂 

 

 

 

 

На каачване по пътя бяхме видяли отворено магазинче отпред със сергия с плодове и зеленчуци и спряхме на връщане. Точно тогава свърши и молитвата от близката джамия и докато пазарувахме, надойдоха местни хорица, да ни се нагледат, какви сме таквиз чужди туристи, дошли в селото им. Тука, вдън горите тилилейски, жандарми и маски нямаше.

А ние накупихме за дребни пари зеленчуци, домашен хляб и сигурно поне кило телешки суджук, да имаме за изпът, че от сутринта не бяхме яли, а си беше вече ехеее, колко следобед. По някое време намерихме голям комплекс за почивка по магистралата, намерихме си една беседка и заредихме стомасите си обилно. Заредихме и колата и оттук вече нямаше кой знае какви спирки. Хванахме новата магистрала, която обхожда северно Истанбул по третия мост над Босфора и после покрай новото летище. Тя е доста скъпа и почти не виждахме други автомобили. Не знам доколко спести нещо в пандемична обстановка, но никой не може да предвиди, колко тежко ще е движението и полицейските проверки в Истанбул.

 

Пресметнахме че ще сме на границата малко след 23 ч и Мая и Иво решиха, че има достатъчно сили в тях да шофират и до София, вместо да правим последна нощувка в Одрин и да губим и следващия ден в път.

 

И това вече наистина е краят на пътя ни. Остава @MayaS да ви залее с последна порция страхотни снимки.

 

...

Беше невероятно пътуване, разнообразно, удовлетворяващо и споделено с прекрасни магеланци. Още оттогава сме си заплюли да повторим упражнението и тази пролет по великден в същия състав но с друга дестинация, която засега (поне писмено) пазим в тайна, че сакън, да не ни мине КоВИД път 😄 

 

 

 

 

 

[Radnev]

Страхотно! А още дори не сте стигнали до Кападокия. 

Включванията на Мая са много свежи. 👍

Напомнят ми за един друг пътепис за Словения (и не само) , при който Даниел пишеше, а аз от време на време се включвах😀. 

Папагалът ми напомни за едно пътуване до Барселона, където се дивях на едни папагали, превзели цяла една палма. 

Стана ми интересно за моста Османгази. Фериботът на Ескихисар бавен ли ви се стори? 

[master_of_germs]

преди 10 минути , Radnev каза:

Страхотно! А още дори не сте стигнали до Кападокия. 

Включванията на Мая са много свежи. 👍

Напомнят ми за един друг пътепис за Словения (и не само) , при който Даниел пишеше, а аз от време на време се включвах😀. 

Папагалът ми напомни за едно пътуване до Барселона, където се дивях на едни папагали, превзели цяла една палма. 

Стана ми интересно за моста Османгази. Фериботът на Ескихисар бавен ли ви се стори? 

Истината е, че дори не съм проверявал за ферибот. Накрая като сметнахме всичко, разходите за гориво и пътни такси излязоха под сто лева на човек, хем ползвахме тоя скъп мост на отиване, както и скъпата магистрала с третия мост над Босфора на връщане. 

Но, ако се бяхме забавили с пристигането в Изник, щяхме да изпуснем единствения хубав залез за цялото пътуване 🙂 

[MayaS]

Идва края на нашето пътуване и края на нашия разказ. Включвам се само със снимки, че Дани ви разказа всичко и то подробно и увлекателно.

Каньон Токатлъ:

 

 

 

Инджекая:

 

 

 

Сафранболу:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Сафранболу на следващата сутрин

 

 

 

Продължението в следващия пост...

[MayaS]

Природен парк Гьолджюк - мястото ми заприлича малко на Швейцария не знам защо 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Малкото Памуккале

 

 

 

 

 

 

 

 

На път за дома:

 

 

 

Ето дойде и края. Едно прекрасно пътуване със страхотна компания и незабравими преживявания. Благодаря @master_of_germs, @mary_shery и Иво.

[stebal]

Само да кажа, че беше удоволствие . Благодаря. 

[master_of_germs]

@mary_shery изнамери и снимките от Хатуша със Знамето.

 

Гледам, че в албума на @MayaS в галерията на Знамето няма от Хатуша и от Амася. 

Мая, искаш ли да ти пратя, ти да ги добавиш ти в същия албум? Че сякаш ти имаше някаква програма, дето много лесно слагаше GPS координати?

 

И за финал от мене, да си припомним къде поскита Магеланското Знаме из Турция 🙂 

 

Одрин

 

Емирган парк

 

Изник

 

Джъмалъкъзък

 

Пътят в ремонт във Фригия

 

Доанлъ кале

 

Асланлъ Мабет

 

Япълдак

 

Магелански великден

 

Язълъкая

 

 

Туз гьол

 

 

Любовната долина

 

 

 

Баалъдере

 

 

Гълъбовата долина

 

Учхисар

 

Дринкую

 

Ъхлара

 

 

Селиме

 

Розовата долина

 

Долината Мескендир

 

Хатуша

 

 

Амася

 

Инджекая

 

Сафранболу

 

Гьолджюк

 

Гюзелдере

 

 

[Radnev]

Страхотни места сте посетили. Откривателската тръпка (фригийската част) е неповторима. Тя прави тези места само ваши. 👍

Booking в Турция не може да се ползва, ако използваш тяхна мрежа. Ако си чужденец и ползваш своя мобилен Интернет може. 

Когато ходих в Истанбул booking ми даваше разлика в цената от 20-тина лв. И аз им викам:

-  Да, ама в booking... 

Те ми отговарят:

- Ами, резервирай през booking - и се хилят мазно през мустак. 

Отварям booking и си почвам. Гледат ме в ръцете с нездрав интерес, а аз си резервирам без проблем.

После разбрах защо им беше толкова интересно. През Wi-Fi на хотела - booking йок😅. 

[Radnev]

Мисля, че след този пътепис разбирането на много хора за това какво представлява Кападокия сериозно ще се промени, вкл. и на мен😀. 

Информацията е много и вече започвам сериозно да се обърквам в коя долина какво имаше и изобщо кое как е. 

Затова имам една молба, чието удовлетворение си мисля, че ще е крайно полезно за доста хора. 

Ще бъде ли възможно да се направи едно обобщено заключение във вид на полезни съвети и особености конкретно за Кападокия (и не само) ? 

Кое колко време отнема, кое си заслужава да се види най-много, как би било най-добре да се подредят или градират нещата и има ли неща, които сте пропуснали или бихте им отделили повече време. 

 

П. П. На мен лично би ми бил крайно интересен и някой план за Тавърските планини или друга някоя планина, която вече е 100% проучена като възможност😀.

Или поне намерен линк с интересна информация.