[veseliache]В ТЪРСЕНЕ НА РЕВОЛЮЦИОННИЯ ДУХ И ОТКРИВАНЕ НА ВЪЗРОЖДЕНИЕТО – КАРЛОВО

28 юни, 2021

На път за София решихме да се отбием в Карлово, Сопот и Клисура.

Разстоянието между Хисаря и Карлово беше кратко, а времето слънчево. Заразени с ентусиазъм бързо отмятахме километрите.

Въпреки че много пъти съм посещавала Карлово, обиколките ми из него винаги са се ограничавали до къщата-музей на Васил Левски. Никога не се бях разхождала из калдъръмените му улички, не знаех нищо за историята му, неговите забележителности, неговите велики личности, не бях усетила духа му… Днес бях решила да поправя тази грешка! Карлово ме плени със своя чар, архитектура, китни улички, паметници, жители, история… Но нека започнем отначало!

В околностите на Карлово били открити следи от живот още от VІ хил. пр. н.е. В периода между VІ в. пр. н.е. и І в. земите на града били част от одриското царство. По време на римското управление оттук минавал Подбалканският римски път, свързващ Черноморието със Сердика. За охрана на този път и на селищата в близост до него били построени много крепости, като най-известни от тях са Карловското и Сушитското кале. През ХІІІ в. земите на днешно Карлово били включени във владенията на българските боляри – Смилец, Радослав и Войсил.

В края на ХІV в. Карловската котловина била завладяна от османските турци. В края на ХV в. султан Баязид ІІ дарил на османския военачалник Карлъ Али бей с. Сушица и принадлежащите му земи.

Селището било касаба (укрепено мюсюлманско селище), със статут на вакъф – доходите, от който отивали за издръжката на Куршум джамия. В Османската империя вакъфните селища имали специални привилегии, а на жителите им били предоставени повече свободи и права, отколкото на останалото население.

Али бей наредил да бъде разрушен съществуващия манастир „Свети Спас” и през 1485г. с материалите от него построил джамия, която нарекли Куршум джамия – заради оловният й покрив. Днес това е най-старата сграда в града. Около джамията израснало новото селище, наречено Карлъово. Счита се, че наименованието произлиза от името на Али бей син на Карлъ.

Паркираме колата в близост до къщата-музей на Васил Левски. Влизаме. Прекрачвайки прага на родния дом на Апостола на Свободата се прекланяме пред неговото дело, всеотдайност, родолюбие, саможертва, непреклонност, свободен дух и воля. В главата ми отекват думите “Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само себе си”, очите ми се насълзяват…

Васил Иванов Кунчев бил роден на 6 юли (18 юли нов стил) 1837 година в Карлово – втори син на бояджията на гайтани (плетени шнурове от вълна или памук, които се пришивали на дрехите за украса) Иван Кунчев и Гина, от рода на прочутия карловски майстор на чешми и калдъръми Кара Иван Тахчиев.

Едва 14 годишен Васил загубил баща си и грижите за него поел вуйчо му Василий Караиванов – таксидиот от Хилендарския манастир. В периода 1852-1854 година той живял в местния светогорски метох и учил църковно пеене. Когато Василий се преместил в Стара Загора, Левски го последвал и там завършил с отличен успех II клас на старозагорското класно училище. Като награда вуйчото му обещал да го изпрати на свои разноски да учи в чужбина, за да получи добро религиозно образование. През 1858 година Васил бил ръкоположен за дякон, с името Игнатий и станал църковен певец в църквата „Света Богородица“ в Карлово.

Вуйчото не спазил обещанието си и скоро младият дякон захвърлил расото, взел тайно коня на таксидиота, заминал за Белград и се записал в Първата българска легия, ръководена от Раковски. Съществува легенда, според която по време на военни упражнения, Васил направил „левски скок“ и така получил своя прякор Левски.

След разпускането на Първата българска легия, Левски станал учител в карловското село Войнягово, където премахнал боя с пръчки и учил децата на родолюбие. Това не се харесало на турската полиция и се наложило да бяга в Букурещ, където станал знаменосец в четата на Панайот Хитов.

През 1867-68 г. в Белград Васил Левски се записал във Втората българска легия, която, след като станала ненужна на сръбското правителство, била закрита. Това убедило Апостолът, че свободата на България може да се извоюва само, ако целият народ бъде подготвен за всеобщо въстание.

Заради преследванията, на които били подложени легионерите от сръбското правителство, Левски заминал за Румъния, където се свързал с „Българското общество“. То осигурило паричните средства за първата обиколка на Апостола из България. През този период Васил Левски живял с Христо Ботев в изоставена мелница край Букурещ, при изключително тежки условия. Ботев бил силно впечатлен от личността на Апостола и в свое писмо написал следното:

„Приятелят ми Левски, с когото живеем е нечут характер, когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава е такъв весел, както и когато се намира в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от три деня, а той пее и се весели. Вечер додето ще легнем, той пее; сутрин щом си отвори очите пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всички страдания. Приятно е човек да живее с подобни личности”.

В края на 1868 г. Апостолът направил своята първа обиколка из България и навсякъде намирал хора, готови да участват в подготовката на въстание. Година по-късно се състояла и втората му обиколка. Той създал първите революционни комитети и започнал изграждането на Вътрешната революционна организация (ВРО). В края на 1969г., съвместно с Любен Каравелов, основал в Букурещ Българския централен революционен комитет (БРЦК). Въпреки че двамата революционери имали общи идеи, възгледите им се разминавали съществено. За Каравелов участието на съседните балкански народи в бъдещата революция било задължително, докато Левски смятал, че основната роля трябва да изиграе българското население.

ВРО била управлявана от два центъра: вътрешен – Привременно правителство в Ловеч, начело с Васил Левски и външен: БРЦК в Букурещ, начело с Любен Каравелов.

Към края на 1871г. Комитетите започнали активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие, а през 1872 г. на общо събрание бил приет Устав. За главен апостол на цяла България, Тракия и Македония бил избран Васил Левски.

С цел по-добро управление, Левски решил да раздели страната на революционни окръзи. Всеки окръжен център трябвало да ръководи местните революционни комитети в окръга. За общ контрол на дейността на комитетите и за наблюдение на врага била създадена тайна полиция. Организирането на окръзи обаче било осуетено от сътресения, настъпили в БРЦК. За основен виновник за това се считал Димитър Общи, който бил „недисциплиниран, самолюбив, дребнав, словоохотлив“ и който по всякакъв начин се стремял да измести Васил Левски. Общи планирал обир на парите, събрани от турската власт като данъци, с което Васил Левски не бил съгласен. Въпреки това Общи организирал нападението. Първоначално турската власт смятала, че нападението било дело на „уволнени войници“, но скоро разбрала истинската цел на грабежа и заловила главният виновник. Арестуваният издал всичко, което знаел за организацията. Васил Левски трябвало спешно да се отправи към Ловеч, за да скрие архива на комитета, но на 27 декември 1872 г. бил заловен от турски войници в Къкринското ханче и с конвой изпратен в София.

Още на следващия ден бил изправен на разпит. Пред съда Левски не издал нищо свързано с организацията. Той поел цялата отговорност за дейността й върху себе си и бурно защитавал правото на България да бъде свободна. Съдиите, сред които имало и българи, всячески се опитвали да накарат Апостола да издаде другарите си, но той останал твърд и непоколебим. Присъдата била изречена – „Смърт чрез обесване“.

И тук е мястото да си спомним следният разказ:

„Миралай Тефик бей, по ориенталски мъдър, усещал накъде върви съдебният процес, но и виждал как достойно, по мъжки се държи подсъдимият. И сърцето му се изпълвало с уважение към него. В тези мигове на тежък двубой той забравял, че с българина са непримирими врагове и усещал, че иска да му помогне. След всеки разпит миралаят разбирал, че Левски е готов да приеме смъртта и няма за нищо на света нито да се откупи, нито да се предаде. Затова, признавайки собственото си поражение, възкликнал пред своя помощник Орхан бей: “И аз, ако не бях турчин и ако не бях миралай, щях да тръгна след този човек!”

Уплашен, Орхан бей го прекъснал: “Луд ли си, Тефик бей? Дирите на този човек свършват до бесилото!”

Тогава миралаят изрекъл пророчески думи: “Не – започват от бесилото! Ние с тебе живеем, за да умрем, а този мъж умира, за да живее!”“

На 6 февруари (18 нов стил) 1873 година Апостолът на свободата бил обесен на мястото, където днес се издига неговия паметник в София.

Поклон пред светлата му памет!

Може би се питате защо толкова голяма част от пътеписа посветих на Васил Левски?! За да помним и никога да не забравяме какви чеда са родени и отгледани в нашата Родина! За да сме горди със своя произход! За да се стараем да бъдем по-добри и да славим името България навред!

Но да се върнем към родната къща на Васил Левски – издигната по време на Възраждането от дядото на Апостола – Кунчо Иванов. Каменни стълби ни отвеждат в зимника. От едната страна на стълбището има килер, а от другата – скривалище. Качваме се на горния етаж, където са разположени спалнята и гостната. До нея е имало работилница за гайтани.

Всъщност къщата, където живяло семейството на Апостола, била опожарена още по време на Освободителната война. Непокътнати останали само каменното стълбище и зимника. Докато се ровех из Интернет, попаднах на интересна история.

През лятото на 1933 г. в Карлово пристигнал снимачен екип, за да направи филм за Левски. Режисьорът Васил Гендов помолил един възрастен човек да му посочи родната къща на Апостола. Старецът го завел. Какво намерили там? – полусъборен дувар и останки от стена. Половината от имота била превърната в сметище, а другата част била завладяна от съседите. Нещо повече, на следващия ден се очаквало имотът да бъде съборен, а през него да минава улица. Ужасеният режисьор се срещнал със заместник-кмета, но той се оправдал с решението на Общинския съвет, което не подлежи на обжалване. Гендов не се отказал и отишъл при своя роднина и командир на Карловския гарнизон – полковник Петър Димков. Той, от своя страна, веднага поискал среща с кмета, но и там ударили на камък.

Нещо обаче трябвало да се направи! Полковникът поставил военен караул, който да пази останките от родната къща на Апостола. През това време алармирал за проблема столицата. За щастие, от София дошло нареждане да се назначи комисия, която да се заеме с възстановяване на дома на Васил Левски.

Реставрацията започнала през октомври. Използвани били материали закупени за направата на офицерски клуб. В работата се включило цялото население на Карлово. Макетът, по който е възстановена къщата бил направен от Христо Фъргов, по спомените на роднини на Левски. Къщата била построена за рекордните 40 дни, след което продължило обзавеждането й. През 1937 г. родният дом на Апостола отворил врати като музей.

Отправяме се към експозиционната зала на музея, където са показани картини, отразяващи най-важните моменти от живота на Апостола, снимки, книги. Тук се съхранява устава на БРЦК, както и униформа от Първата българска легия.

Продължаваме към мемориалния параклис “Всех святих болгарских ”, построен в памет на Апостола през 2000 г. Тук се пазят косите на Васил Левски, които той отрязал на връх Великден през 1864 г. Той ги дал на майка си Гина да ги пази, със заръката, когато научи за неговата гибел да ги опее и погребе по християнски обичай. След смъртта на Левски, тя занесла косите му при поп Костадин, който ги опял, но не ги погребала, а ги пазила до смъртта си.

Насочваме се към архитектурно-историческия резерват Старо Карлово, където са запазени 115 къщи, обявени за паметници на културата. Колкото повече са разхождахме из калдъръмените улички, толкова повече градът ме омагьосва с красивите фасади на възрожденските си къщи, с дървените порти и дувари, със стенописите по зидовете. Има само един малък проблем – кучешкият студ! Почти на бегом стигаме до паметника на Апостола. Инициативата за неговото построяване била на Ученолюбивото дружество в града, което е основано като продължение на ученолюбивата дружинка – организация, в която участвал и Левски. Тогавашното народното събрание гласувало отпускането на 10 000 лева и призовало всички българи да дарят средства. Средствата били събрани много бързо. Одобрен бил и проекта на скулптора Марин Василев.

Първият камък бил положен на 15 май 1903 г., в присъствието на княз Фердинанд, но паметникът бил готов 4 години по-късно… Какво забавило неговото построяване?! Отново кметът, който настоявал паметникът да бъде издигнат точно срещу къщата му. Започнали разправии, които приключили чак с избирането на нов кмет.

Скулпторът е изобразил Апостолът на Свободата в цял ръст с револвер в ръка, а до него ревящ лъв, олицетворяващ народа. На пиедестала са изписани имената на загиналите през страшните августовски дни на 1877 г. карловци, възприели веруюто на Левски – „Нам свобода и човешки правди ни трябват!’“

Зад паметника се издига църквата „Света Богородица“, построена през 1839 г. и изографисана от изтъкнати зографи от Банско, Трявна и Самоков. Тук през 1859 г. Васил Левски бил ръкоположен за йеродякон.

Продължаваме към историческия музей, който се помещава в сградата на бившето Петокласно мъжко училище, построено през 1871 г. Сградата е издигната на мястото на карловското взаимно училище, в което от 1846 г. до 1848 г. учил Васил Левски.

В музея основен акцент е поставен върху периода на най-големия икономически, духовен и просветен възход на Карлово – Възраждането. През този период в града имало около 25 воденици и чаршия с 450 дюкяна, часовникова кула, 18 хана, много чешми и силно развито занаятчийство. Тогава тук са се развивали над 30 вида занаяти, като: гайтанджийство, розопроизводство, басмаджийство, медникарство, кожарство, тъкачество, златарство и др. Едрите търговци търгували с големи количества произведения на карловските занаятчии по всички пазари на Османската империя с Влашко, Молдова, Русия, Франция, Англия и др. Търговията се разширявала и града процъфтявал. Открити били текстилна и тютюнева фабрики.

В музея има специална експозиция посветена на просветата, където е проследено развитието на образованието и книжовната дейност на видни карловски просветители, учители, книжовници и техния принос в изграждането на българската възрожденска култура. Най-изтъкнатите от тях са поп Аврам Димитриевич и учителя и книжовник Райно Попович (1773 – 1858 г.), създал първото училище в града и комуто дължим превода на Езоповите басни.

В музея е обърнато и специално внимание на делото на карловските дарители Евлогий и Христо Георгиеви, които оказвали материална подкрепа на много български общини, училища, църкви, болници, автори на учебници, за издаването на книги и вестници. Те финансирали обучението на много млади българи в чужбина и завещали 6 милиона лева за строеж на български университет в София, строителния терен и значителна сума за текущите нужди на Университета.

Но списъка на велики българи, родом от Карлово не свършва дотук. Тук през 1920 г. бил роден д-р Иван Богоров — публицист, преводач, издател на първия български вестник „Български орел“, който пламенно се борил с чуждиците в българския език. Сигурна съм, че всеки от Вас е срещал прословутата дума „драсни-пални-клечица“, която така и не успяла да измести чуждицата „кибрит“.

Знаете ли, че Карлово е родното място на първата жена в света, летяла на боен самолет — Райна Касабова, първата българска околосветска пътешественичка — Анна Ламбрева и първият българин, стъпил на връх Еверест — Христо Проданов?!

В музея е представено и участието на карловци в националноосвободителните борби през XIX в., участието им в Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) и най-драматичния период по време на тази война, наричан „Страшното“. Тогава градът изживял най-тежкия шест месечен период в своята история, по време на който били избити от турците над 800 карловци, а цветущият подбалкански град бил разграбен и разорен.

В пътеписите си Иречек предава местни разкази: „През войната в 1877 г. Карлово било сполетяно от страшна катастрофа. След първото преминаване на Гурко казаците обсадили Карлово, ала когато подир битките при двете Загори пак бързо отстъпили, турците се вмъкнали в града и без съд избесили по-голямата част от възрастното българско население 813 мъже питали само: „Видял ли си русите? “ В църквата „Св. Никола“ издълбали очите на светиите над олтара н я преобърнали в башибозушка казарма. Самия град обаче не изгорили. И досега тук има до 700 вдовици“.

Срещу музея се намира църквата „Свети Николай”, построена през 1847 година, чиято история искрено ме заинтригува.

Искали карловци да изградят нова църква, но според действащото тогава турско законодателство, нов християнски храм можело да се построи само, ако на посоченото за строежа място имало старо светилище. Юсеин Антип решил да им помогне и ги посъветвал на мястото, на което искали да построят храма да заровят стари икони и кандила. Един ден турчинът при разговор с управниците споменал, че като минавал с магарето си край това място сякаш някакъв невидим шамар го ударил и го заслепил. Ден след ден Юсеин Антип повтарял, че мястото е свято, докато най-накрая власите го разкопали и открили църковните вещи. Веднага след това карловци изпратили делегация до Цариград, която се завърнала със султански ферман – разрешение за строежа на храма. Само за десет месеца със средства от дарения и доброволен труд била издигната църквата. Строител на храма е брациговският майстор Никола Тончев Устабашийски -учител на Колю Фичето, а иконите са дело на прочути художници от Самоков и Банско. Тук през 1858г. за първи път бил отпразнуван денят на българската азбука.

В двора на църквата се намира и гробът на майката на Левски – Гина Кунчева. Различни са версиите за нейната смърт, но една от тях твърди, че жестоко притисната от непосилната мизерия и безизходица, преживяла смъртта на съпруга си и на трите си деца, малко след Освобождението през декември 1878 година, Гина се хвърлила в махленския геран. Изваденото от кладенеца тяло набързо било погребано в страни от карловските гробища, без каквито и да е християнски ритуали. Около 1930 година, по инициатива на родения в Карлово артист Иван Попов, бил издигнат неин паметник, но костите на Гина не били положени под паметната плоча, тъй като никой не знаел къде се намират. През 1973г., въз основа на записаните спомени на Стефан Генков, мястото, където била заровена Гина Кунчева станало известно. Костите били открити от войници от карловското поделение и на 19 февруари 1973 г. били погребани с почести, в приготвения преди повече от четиридесет години гроб.

Залисани в истории, времето неусетно отлетя. Лека-полека трябваше да се отправим към колата. Но не преди да се насладим на ароматно кафе на пясък в прекрасна възрожденска обстановка. Къде ли ще е това място?! В сградата на Бухаловия хан, разбира се, където днес се помещава “Центъра за занаяти и културни традиции”. Тук някога се е събирал революционният комитет, основан от Левски, а днес е представено творчеството и майсторството на местни дърворезбари, ножари, гравьори, медникари, бъчвари, иконописци, майстори на калоферската дантела, тъкачеството и др.

На входа ни посреща любезна дама, която предложи да ни разведе из хана и да ни запознае с творчеството на карловските майстори. Аз приех любезната покана, а останала част от семейството реши да се наслади на спокойствие в салона за гости, който се намира във възстановената първа библиотека на града.

Не след дълго към изморената от впечатления дружина се присъединих и аз. С кафе на пясък и вкусно сладко, сред море от книги и в компанията на любимите ми хора завърши нашето пътуване назад във Възраждането.

Но преди да напуснем този прекрасен град, направихме кратка разходка до любимото място на карловци – водопадът Сучурум, в превод “хвърчаща вода”, описан от Райно Попович като „най-чудесното нещо в Карлово”. Водопадът е висок 15 м и се намира само на километър от центъра.