дневник 1855 километра до и из Румъния

[Victoria]

Започвам с това заглавие, защото си е личен рекорд. Толкова много не бях шофирала, а километрите даже са над 2000, защото реално началната ми точка е София, но тя е по-скоро извън програмата. 🙂 Същинската част бе следната:

18.06 - Стара Загора - Питещ

19.06 - Питещ - Куртя де Арджеш - Сибиу

20.06 - Сибиу - Градините Зое (I GIardini di Zoe)  - Замъкът Корвин - Музеят на влакчетата в Хунедоара - Сибиу

21.06 - Сибиу - Алба Юлия - Солна мина Турда - Сибиу

22.06 - Сибиу - езерото Бъля - Ръмнику Вълча

23.06 - Ръмнику Вълча - Стара Загора

 

И горе-долу визуално, ама без последните два дни, че Гугъл не дава толкова много точки да се добавят. 🙂

 

18.06 - Стара Загора - Питещ

В 14:15 тръгнахме от Стара Загора и ни валя почти през целия път. Границата при Дунав мост минахме бързо, а в Гюргево времето се поизясни, но малко по-късно отново започна дъжд. Избрахме маршрута по “селския” път към Питещ, т.е. не минахме въобще край Букурещ, за да избегнем задръстванията там. Пътят беше далеч от отличен, но като цяло ставаше. Най-шокиращото за мен бе включването към магистралата. Първо се минава по някакъв дълъг и тесен мост над магистралата (https://goo.gl/maps/1rRPukv6yqiN7SaT8), а там насреща преди началото му с бясна скорост ми изскочи една кола. Зачудих се да не би това да е насрещното, но впоследствие се оказа, че пътят си е двупосочен. Другото шокиращо беше, че веднага след моста трябваше да се направи завой на 180 градуса. После вече се включихме към магистралата, която беше адски натоварена - явно кореняк букурещлии се прибираха по родните места в петък вечер преди серия от три почивни дни заради петдесетница. Една инфарктна ситуация със спиране до нула на магистралата за косъм да ни помрачи екскурзията от първия ден, но за щастие бях спазила достатъчно дистанция, а колата зад мен мина вдясно и не се стигна до инцидент. Пристигнахме в Питещ по светло и се настанихме в хотелче в центъра. Хапнахме сандвичите, които си носихме, и излязохме на кратка разходка, вече беше започнало да се стъмва.

 

[Victoria]

19.06 - Питещ - Куртя де Арджеш - Сибиу
Закусихме в хотела и излязохме отново за кратка разходка на дневна светлина в центъра на Питещ.

 

 

 

 

 

 

 

После поехме към Куртя де Арджеш да посетим манастира. Не че беше лошо, но не ме впечатли.

 

 

 

 

Оттам вече поехме към Сибиу като пътят в началото беше спокоен, но лош, но впоследствие се включихме към главния път, където качеството бе добро, но трафикът - силно натоварен. Голяма част от пътя върви край река Олт и гледки май не липсваха, ама шофьорът трябва да си гледа пътя. 🙂 Спрях на едно място, където имаше и други отбили коли.

 

И така някъде между 14 и 15 часа се настанихме в квартирата, която щеше да ни е база идните дни, все още необядвали. Жената от квартирата ни насочи за хапване към мола, който беше на 15-на минути, но по пътя за натам попаднахме на някакви готови сандвичи и тъй като не искахме да губим време, си взехме от тях и се прибрахме за кратка почивка.
Планът за деня беше да посетим Астра - музеят на селото в Сибиу, който е в края на града и до който трябваше да отидем с колата. Влязохме около 17 часа и обикаляхме около 2 часа. На голяма паркова площ са разположени къщички от различни региони в Румъния. В Букурещ също има музей на селото, който още не съм посещавала, но по думи на майка ми този е доста по-голям и впечатляващ. След около час се изсипа дъжд, но пък ние бяхме с чадъри, а дъждът поосвежи въздуха и поразгони хората. Музеят определно ми хареса.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

(това май е към зоопарка)

 

 

Захарен памук в интересни форми.

 

Прибрахме се за кратка почивка и решихме да се разходим към центъра на Сибиу.
Него го посетихме февруари месец, но тогава беше кучи студ, пък и трябваше да затвърдим знанията. 😄 От квартирата ни за 15-20 минути стигнахме до Пиаца Мика и аз набързо прегледах рейтингите на заведенията в мапса и харесах едно, в което да седнем. В първото нямаше места - румънците бяха излезли да се порадват на хубавото време в петък вечер - та във второто.

 

После направихме кратка обиколка по тъмно - в центъра продължаваше да има доста хора - и се прибрахме.

 

 

 

 

 

 

[Victoria]

20.06 - Сибиу - Градините на Зое (I GIardini di Zoe)  - Замъкът Корвин - Музеят на влакчетата в Хунедоара - Сибиу

 

Сутринта поехме на запад от Сибиу към първата ни цел - градините. Бяхме приятно изненадани, че пътят ни беше магистрала и то доста спокойна през първата си половина. След като слязохме от нея, минахме през градчето Симерия, в което макар да не спряхме, ме очарова с многото рози, които красяха улиците му. Не след дълго пристигнахме до крайната точка. Градините имаха доста посетители, но за щастие паркингът в полето беше голям, като имаше и хора, които те навигират къде да спреш, за да няма хаос.

Градините са дело италианеца Джовани Салватели, родом от района на Анкона. Години наред той работи по градината, която посвещава на внучката си Зое. Обикалят се за около час и си струват посещението. На изхода си купих една шапка против слънце, защото се очакваха още горещи дни, а аз имах неблагоразумието да оставя моята в България. Предлагаха се и хотдози и козуначени коминчета за изгладнелите туристи. Вътре в градините имаше кафене, но не предлагаха храна.

Тук в градините започна да се забелязва, че хората в района не знаят много английски, което ни впечатление впоследствие се затвърди и на другите места, които посетихме.

 

 

 

 

 

 

 

 

После се насочихме към замъка Корвин. Вече беше обедно време, така че след като се паркирахме на платения паркинг до него (май извадихме късмет, мисля, че малко след нас се напълни), посетихме близкото заведение (Werk), хем и да починем малко. За щастие бяхме на сянка, за нещастие нещата ги приготвяха доооста бавно, въпреки че не си поръчахме от тези, за които изрично бяха написали, че отнемат време. Оттам вече отидохме към замъка.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

След изморителната му обиколка и слънцето, се отправихме на кафе за почивка. Не харесахме първото заведение, второто беше затворено за частно парти и така се озовахме на третото, в което беше жегичка, а и не предлагаха фрапе, но все пак ни помогна да възстановим малко сили, за да стигнем до музея на влакчетата. Не бяхме проучвали много за него, но звучеше като нещо интересно. Ами, беше, въпреки че музейчето е малко. Вътре имаше макети на влакчета. Мостове, тунели, край тях пътища, ремонти на пътя, сгради, тенис кортове, бензиностанция, лифт и какво ли още не. В един момент служителка спря осветлението, за да ни симулира вечерно време. Снимките трудно могат да отразят колко беше готино - постоянно се движат влакчетата, автобусчета, лифтът. Имаше и макети на колички, но те не бяха чак толкова интересни, поне на мен.

 

Входът на музея

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Оттам се върнахме на паркинга на колата и потеглихме наобратно. Този ден беше най-изморителният от цялата ни екскурзия, по всяка вероятност заради слънцето, което печеше почти постоянно. За вечеря имахме сили единствено за близкия ресторант до апартамента ни в Сибиу, който намерих в мапс и който всъщност се оказа, че не е никак лош.

[Victoria]

21.06 - Сибиу - Алба Юлия - Солна мина Турда - Сибиу

(част I - Сибиу - Алба Юлия)

 

Доста се чудихме как да си наредим програмата така, че да уцелим да има по-малко хора в солната мина Турда. Беше понеделник, но както вече споменах - почивен ден за румънците, и затова решихме да идем до мината следобяд, надявайки се, че тогава вече румънците ще се ориентират да се прибират за началото на работната седмица вместо да се занимават да обикалят по забележителности. 🙂 Поемахме и малък риск да отделим по-малко време на по-важнато за нас от двете места, но все пак очаквахме, че времето ще ни стигне.

 

За Алба Юлия от Сибиу се пътува по същата магистрала, по която пътувахме и предишния ден, само че пътят ни беше наполовина по-малко. Трябваше да намеря къде да заредя гориво, но единствената бензиностанция, покрай която минавахме в Сибиу не ми вдъхна доверие. На магистралата също бензиностанциите бяха на рядко и малки - много различни от това, на което сме свикнали и затова също реших да не им се доверявам. Точно когато слязохме от магистралата и на едно кръгово трябваше да се насочим към Алба Юлия, видях един Ромпетрол наблизко, но в обратна на пътя ни посока. Реших да не се назландисвам повече, че както беше тръгнало, можеше да не харесам друга скоро. Спрях на колонката и тръгнах да зареждам обаче пистолетът не пускаше нищо. Викам си - явно нямат от единия дизел, ще слагам от другия. Пробвам с другия - йок, пак не ще. Абе не може да нямат хич дизел, друг ще да е проблемът... Питах един човек и така успях да разбера, че преди да почна да зареждам, трябвало да натисна някакво копче DEL... Ама и той видя малко зор де, не му се получи от първия път.

Тук ще направя една вметка, че при предното ми пътуване в Румъния се наложи да заредя малко гориво, за да съм сигурна, че ще сме окей до Русе. Тогава отново спрях на някакъв Ромпетрол и дойде човек, който зарежда горивото. Разправяхме се доста време колко искам да ми зареди, защото не говореше английски. Аз включих, че знам дотолкова румънски, че да му кажа шапте литри (7 литра) и да му покажа седем с пръсти, ама човекът явно беше в шок от това странно количество и беше убеден, че имам друго предвид, та се обяснявахме, докато не дойде негов колега, който знае английски. 😄 Тогава си виках - да ме бяха оставили аз да си заредя, щеше да стане много по-бързо и без да се червя.  😄 Ама те го на, имало тънкости... или поне може да случиш място с такива.

Та оттам си продължихме към Алба Юлия, където паркирахме на безплатен паркинг до цитаделата и се разходихме за около час и половина. После отново по Гугъл мапс си харесахме заведение за обяд и почивка. Намирането на пътя до него ни отне малко време, тъй като беше в някаква част между външните стени на крепостта и трябваше да слезем някак в ниското, но е добре че не оставихме обяда за района на Турда, тъй като дотам ни чакаха задръствания и определено нещата щяха да се усложнят.

 

 

Репетираха нещо

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[Victoria]

21.06 - Сибиу - Алба Юлия - Солна мина Турда - Сибиу

(част II - Солна мина Турда - Сибиу)

 

От Себеш (там, където слязохме от магистрала A1 за Алба Юлия) до Турда трябва да се стига по магистрала A10, но за съжаление строежът ѝ не е завършил и затова пътувахме по силно натоварен път и задръствания не липсваха, а на входа на Турда се влачехме като охлюви. Отделно на това, по-нататък имаше затворена за ремонт улица, през която навигацията ни искаше да минем, но с помощта на гугъл мапс успяхме да се оправим бързичко, да е жив и здрав роумингът в ЕС. 🙂

Наближихме и първо минахме покрай безплатния паркинг, на който имаше места, но реших, че на платения ще можем да спрем някъде по-наблизо... Ами не беше съвсем така, може би спестихме малко разстояние, но не беше кой знае какво. 🙂 Платеният паркинг също беше доста пълен.

Всъщност платените паркинги са два и ако съм забелязала внимателно, по-далечният, на който бяхме ние, се оказа и по-евтин.

 

Паркингът вдясно е безплатният, вляво е платеният, на който спряхме ние, а до самата мина е вторият платен паркинг.

 

Взехме си връхни дрехи, тъй като в мината се очакваше да е по-хладно, но в крайна сметка малко се презапасихме - сложих само суичъра, а якето си го носех в ръката.

В солната мина се влиза без водач, ориентирането в нея е сравнително лесно, но трябва да се има предвид, че изходите са два и на връщане човек трябва да знае откъде е дошъл. Мисля, че на указателните табели имаше снимки на самите изходи, за да се ориентира човек по-лесно. Просто понеже предварително бях гледала доста малко за мината, самият факт, че изходът не е само един, леко ме изненада.

 

Първо слязохме по едни стълби (поглед назад):

 

После вървяхме по добре осветен коридор със солни стени:

 

И по коридора, заедно с още малко стълби надолу, стигнахме до горната част на една огромна зала.

 

Оттам надолу се слиза или по стълби (води се 13 етажа), или по асансьор, но за асансьора си има опашка. Избрахме стълбите - такива има в двата края на галерията. Взехме далечните, като че ли те бяха по-малко натоварени. По пътя надолу на всеки етаж човек има възможност да хвърля по някое око на гледката.

В залата са разположени виенско колело, мини голф, маси за тенис на маса, сувенирен магазин и други атракции, но най-впечатляващото е размерът ѝ. А да си призная, виенското колело го разпознах като такова доста късно. 😄

 

Опашка за асансьора:

 

Другото нещо, което се вижда от тази галерия, е долната, в която има солно езеро с лодки под наем и островче с мост до него. Дотам се слиза или с асансьор, чийто капацитет е нещо като трима души, или само по едни стълби, отново 13 етажа, които са и по-тесни от предишните и разминаването по тях става с изчакване. Имаше доста нахални хора там...

 

 

 

Поглед нагоре към "дупката" към другата зала и наблюдаващите оттам хора:

 

 

 

Както може би е видно, се повозихме на лодка, успяхме да се доредим малко преди края на работното им време. Лодката се взема за 20 минути, но не съм сигурна кой как засича времето. На нас ни бяха достатъчни 15 минути и просто се върнахме.

 

Наобратно като цяло нямах проблем да катеря стълби, но теснотията на тези и изчакването на другите хора ми бяха доста неприятни на слизане и затова зачакахме асансьор. Опашката като че не беше голяма, но това беше измамно заради малкия капацитет на асансьора, за който не знаехме, та си отвисяхме едно 30 минути. Ако тогава бях малко по-съобразителна, щях да се сетя, че вече слизащите към тази галерия ще са малко и няма да има много хора по пътя, с които да се разминаваме... А сега спестихме само стълбите до горната зала, от нея нагоре вече продължихме пеша, че се начакахме на асансьор. 🙂 На излизане обиколихме и другите залички, които бяха като музейна част.

 

Тези около два часа на сянка и прохлада в най-големия пек бяха чудесно решение - бяхме доста свежи, за разлика от предходния ден.

По пътя наобратно навигацията ни прекара през централната част на Турда, която изглеждаше доста симпатично, но бяхме решили да се прибираме и не спряхме.

 

Паркирахме се на апартамента ни и излязохме за разходка и вечеря в центъра на Сибиу. Този път избрахме заведение на главния площад. Нямахме много гледка заради чадърите на масите отпред, но заведението имаше чудесни цветя и беше много вкусно.

 

 

 

 

[Victoria]

22.06 - Сибиу - езерото Бъля - Ръмнику Вълча

(Водопадът Бъля, езерото Бъля и Трансфагараш)

 

Избрахме вторник, 22.06, за разходката ни до езерото Бъля. Понеделник беше почивен ден за румънците и искахме да идем в по-малко натоварено време там, за да избегнем дълги опашки, а и прогнозата за времето беше с нас за този ден. Събрахме си багажа, закусихме в квартирата ни в Сибиу и може би около 9:30 поехме към началото на пътя Трансфагараш от северната му страна. За съжаление все още беше юни и самият проход беше затворен, но нашата цел беше да се качим до езерото Бъля с лифт.
 

За щастие, на излизане от Сибиу нямаше огромно задръстване, каквото бяхме видели в тази посока по същия път преди няколко дни и след час и нещо се дотъркаляхме до началната точка. След като се паркирахме без проблем, отидохме да намерим лифта. Такъв не виждахме да се движи, а същевременно се чуваше жужене на инструменти. Качихме се три етажа в станцията и там заварихме някакви работници - правеха нещо по лифта. Казаха ни, че след час, час и половина ще го пуснат. Решихме да изчакаме и седнахме в ресторанта на хижата да изпия един студен чай. Самият ресторант нямаше вид, но нямаше много какво друго да правим. Докато си вземах студения чай, майка ми пита бармана колко е далеч водопадът и лесно ли се стига. А, много било лесно, за 10-15 минути. Това ми се стори леко съмнително, тъй като на табелката за водопада, която бяхме видели малко преди това, пишеше 30 минути, но реших, че така или иначе час мотане няма да ни навреди и вместо да си допивам студения чай на хижата, предложих да вървим да го видим този водопад.
Отблизо имам предвид, самият водопад се виждаше в далечината от станцията на лифта.
Тръгнахме по пътеката - маркировката беше добра, а и имаше живописни елементи от рекичката, която минава покрай нас. Бавехме се със снимки, а и не бяхме съвсем добре подготвени за преход, та полека-лека се задъхвахме нагоре. Пътеката имаше някои по-стръмни участъци и тъй като водопад все не стигахме, майка ми реши, че не може да продължава нагоре. Аз обаче имах голямо желание да видя водопада, еле пък след толкова изминато разстояние, така че се разбрахме да ме чака на място, а аз да продължа. Хора наоколо се срещаха, но малко. Та продължих аз по пътеката и в крайна сметка успях да се добера до крайната точка. Гледката определено си струваше. За добро или зло, снимките много трудно мога да опишат красотата на водопада. Все пак и снеговете все още се топяха, така че беше доста пълноводен. Не засякох колко време ми отне качването, но слизането, което учудващо не беше толкова тежко, колкото очаквахме, го взех за около 40 минути.
За съжаление, точно преди лифта и хижата на пътеката беше спрял камион, така че я блокираше. Разтоварваше дърва. Тъй като изглеждаше да има доста работа, решихме да пробваме да го заобиколим през горичката отстрани. Оказа се голяма грешка - неприятни шубраци и накрая се озовахме на място, което е близо до пътя, но в същото време на непреодолимо разстояние. Хайде обратно през шубраците и хайде хлъзни се на този мокър камък - ударих си левия лакът доста неприятно. За късмет не беше нищо сериозно и болката премина сравнително бързо. Връщайки се на пътя, камионът продължаваше да разтоварва дървата, но вече беше към своя край. Изчакахме го да се разкара и отидохме на лифта.
От пътеката до водопада гледахме и към него и почти не бяхме видяли да се движи, което ни се видя доста странно. Самият лифт е с по една кабинка, т.е. има общо две кабинки, които се движат нагоре и надолу по отделни въжета. Та, отидохме до началната станция, качихме отново трите етажа - няма грам човек, лифтът не върви, надписите само на румънски (абе после като гледах по снимки имало и на английски, ама така си бяха подбрали шрифтовете, че не сме го видели). Решихме, че ще чакаме още - аз исках да хапна понеже вече беше обедно време и седнахме отново на хижата. Питах сервитьора кога върви лифтът - не знаел. Майка ми не я свърташе и отиде до сувенирните магазини до пътя, за да се опита да разбере нещо повече. Там отново нито говорели английски, нито знаели нещо. Абе балканска история. Докато все още похапвах обаче, освен до сувенирните магазинчета, майка ми отскочила и до лифта, където се навъртали няколко румънци, които казали, че лифт ще има след 10 минути. Платих си набързо сметката и газ към лифта. Щяха да ме чакат де. Билетът се плащаше едва на горната станция. Приемаха и плащания с карта и понеже леите вече ни бяха понамаляли, се възползвахме. Плаща се в едната посока, за другата посока плащаш като се качваш наобратно. За да нямаме подобни драми със слизането, питах единия лифтаджия кога има лифт за надолу. Отговорът бе - на всеки петима пътници. Интересна мярка за време. Викам си - най-трудно се намира четвърти за белот и пети за лифт…
От лифта гледката е уникална и е трудно да се опише с думи, пък и със снимки. Самият лифт минава над Трансфагараш, а в допълнение на това видяхме и кацнали два хеликоптера, които от време на време кръжаха в небето, както и машини, които почистваха пътя от снега. От горната станция гледките към планините също бяха много хубави, а езерото беше все още замръзнало и не успяхме да му се насладим в пълния му блясък, но и така беше красиво. Отидохме до място с гледка към пътя за снимки и за да му се насладим, разбира се. По едно време видяхме велосипедист да се спуска по пътя (неясно как се е качил дотам), както и няколко парашутисти скочили от единия от хеликоптерите. Газихме малко и в сняг макар да беше първият летен ден. После побързахме да се качим на идващия лифт, за да не преживяваме за пореден път румънските (дез)организационни драми.
Вече бяхме отметнали програмата за деня, но исках да идем да видим къде и как точно е затворен пътят. Пеша, тъй като следваше да е на две крачки и така си и беше. Едни знаци, втори знаци и кола в далечината след тях. Викам си - тоя нарушител къде се е наврял след знаците, а то се оказа, че е пазачът на пътят. Дори спря и нас, макар да бяхме пеша, но след като му казахме, че само искаме да направим малко снимки, каза, че няма проблем. Беше от малкото хора в района, които говореха английски. А докато се мотахме, дойдоха двама мотористи, които също спря и се заприказваха, а ние слязохме обратно до суверните магазини, за да изпием едно кафе и да поемем към Ръмнику Вълча, където щеше да ни бъде междинната точка по пътя за България.

 

Хижата

 

Водопадът от далеч

 

Пешеходните маршрути

 

Маркировката с червеното кръгче, която следвахме

 

По пътя към водопада

 

 

 

 

От лифта

 

 

Горе на езерото

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Затвореният проход

 

 

[Моника]

На 13.07.2021 г. в 21:52, Victoria каза:

Наобратно като цяло нямах проблем да катеря стълби, но теснотията на тези и изчакването на другите хора ми бяха доста неприятни на слизане и затова зачакахме асансьор.

Чудесни снимки и разкази!

 

Иначе за стълбите в Турда, попринцип едните стълби са само за надолу, а другите само за нагоре, табелите бяха на румънски и видях, че масово чужденците не се ориентираха, а и много румънци 😁. Тези 13 етажа не знам как ги смятат и ние се чудихме дали да качваме стълби, че 13 ни се стори много, а реално бързо се справихме.

 

Хванали сте много сняг на Трансфъгъраш и езерото, много е красиво, при нас сега се беше постопил, само при езерото имаше малко, но по пътя не особено.

Майка ти е много смела да те чака на пътеката за водопада на едно място, аз щях да умра от страх заради мечките 😁. Макар, че често минават хора и не е толкова притеснително, но като питах човека на лифта често ли слизат мечки, той каза "Оо, постоянно, всяка вечер".

 

 

 

[Victoria]

преди 2 часа, Моника каза:

Чудесни снимки и разкази!

 

Иначе за стълбите в Турда, попринцип едните стълби са само за надолу, а другите само за нагоре, табелите бяха на румънски и видях, че масово чужденците не се ориентираха, а и много румънци 😁. Тези 13 етажа не знам как ги смятат и ние се чудихме дали да качваме стълби, че 13 ни се стори много, а реално бързо се справихме.

 

Има резон да ги разделят така, но не сме разбрали за надписите. По тая част на Румъния видяхме, че с английския са малко скарани, тъй че не съм учудена...

А етажите наистина не са точно истински 13 обаче ми е трудно да определя на колко "нормални" се равняват.

  

преди 2 часа, Моника каза:

Хванали сте много сняг на Трансфъгъраш и езерото, много е красиво, при нас сега се беше постопил, само при езерото имаше малко, но по пътя не особено.

Майка ти е много смела да те чака на пътеката за водопада на едно място, аз щях да умра от страх заради мечките 😁. Макар, че често минават хора и не е толкова притеснително, но като питах човека на лифта често ли слизат мечки, той каза "Оо, постоянно, всяка вечер".

Не е смела, просто не сме се сетили за мечките. 😄

Срещаха се хора по пътеката, ама като цяло да сме срещнали по-малко от 10 общо... От друга страна пък мечката де да знае уикенд ли е, делник ли е. 😄

[Victoria]

Не остана за разказване от пътуването, но пък мога да покажа някоя друга снимка от Ръмнику Вълча.

 

 

 

 

 

 

 

 

На връщане от Ръмнику Вълча към България решихме обядът да е на скарата на Кауфланда в Гюргево.

Опашката беше все едно раздаваха нещо безплатно (вярно ми дадоха безплатна бира към хотдога де 😂) въпреки адската жега и чакането на слънце през част от времето.

Дунав мост минахме много бавно. Положението беше - взеха таксата за моста и казаха ще видим дали ще минете. Тъй де, хванахме началото на голяма опашка, която после се прехвърли на граничния пункт, където имаше яко предреждане. Минахме за час и половина някъде.