veseliache „АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ“ – СОПОТ

[veseliache]

И докато изминаваме краткото разстояние между Карлово и Сопот, нека Ви разкажа легенда за неговото създаване:

„Някога, преди много векове, мястото, където е разположен днешният град, било покрито с гъста, непроходима дъбова гора, сред която се издигали вековни дървета. На много места в гората имало морави, богати с трева и бистра изворна вода. На юг, на половин час разстояние от полите на Балкана, минавал широк царски друм. По него се движели царските войски, когато се отправяли на тежка бран срещу византийците или срещу други врагове, които дръзвали да нападнат земите ни…

Веднъж край гората спрели да си починат керванджии. Те разпрегнали биволите и ги пуснали да пасат. Налегнала ги дрямка и полегнали да поспят, но когато се събудили, биволите били изчезнали. Трима от тях тръгнали да ги търсят. Дълго се лутали. Слънцето вече се готвело да се скрие зад високите планински върхове, когато пред очите на изморените керванджии се открила просторна морава, покрита с буйна трева, насред която пасели техните биволи. Харесало на керванджиите това място. Харесала им сочната трева, която биволите можели да пасат до насита. Още повече им харесал клокочещият извор, който изпълвал със свежест и прохлада въздуха. Мястото било тихо, запазено от ветровете.

Те решили да напуснат земите на своя господар и заедно със семействата си да се заселят тук, близо до стария дъб. Така и сторили.

Още на другия ден изворната вода вече шуртяла през дървен чучур – сопот. Мястото около стария дъб и около извора се оживило. Не минало много време и близо до дървените жилища на тримата другари се наредили други, после други и други.

Първоначално „сопот“ казвали само на извора, после с името „Сопот“ започнали да наричат и възникналото ново селище.”

На територията на днешния град са открити останки от селище от преди три хилядолетия, а от още по-рано е датирано съществуването на културата „Дъбене“, която отстои само на 7 км от Сопот.

Преди няколко години, в близост до Сопот, археолози проучвали римска пътна станция. Един от тях забелязал на врата на местна жена огърлица от древни златни мъниста. Той я попитал откъде има този накит. Тя отговорила, че мъжът й го открил при оран.

Мъжът завел археолозите при нивата. Разкопките започнали и през пролетта на 2004 г. те открили над 20 000 златни предмета, които  датирали на около 3200 г. пр. н.е. В продължение на няколко години те изваждали златни находки от 18 до 23 карата мъниста, халкички от орлици, обеци, спирали, фиби за коса, златни амулетчета с форма на тесла и други украшения с много фина изработка.

Новината за откритието бързо се разпространила. Находката променила всеобщото мнение, че източниците на златото на Микена и Троя са в Гърция и Мала Азия. Оказало се, че в Карловското поле съществувала много високо развита цивилизация, която според някои учени снабдявала по онова време цяла Средна и  Южна Европа с ценния метал.

Не случайно баба Ванга е казала „Ние сме много стар народ и това един ден ще разберат всички.“ Дано скоро го разберем и ние!

По времето на Одриското царство, в землището на града, съществували няколко поселища, за което свидетелстват, откритите в района на гара Сопот, находки от монети на тракийските владетели Севт II и Севт III.

След нашествията на готите, поселението се преместило в местността „Света Tроица“. В периода X – XI век част от населението се преселило на територията на днешен Сопот, а друга част се заселила в подножието на Аневско кале. Така се образували 3-те основни квартала на средновековния град Копсис, който според византийски хронисти бил столица на владенията на братята Смилец, Радослав Смилец и Войсил.

Знаете ли, че името Копсис е гръцкото съответствие на старославянското „сопот“ (улей)?!

При нашествието на османците, в края на XIV век, те нарекли града Узун шехир (т.е. Дълъг град), тъй като трите му квартала се разпростирали на разстояние от около 10 км. Във всички османски регистри обаче градът бил записан като Акче клисе (Бяла черква). Така го нарича и Иван Вазов в прочутия си роман „Под игото“. За сопотчани обаче, градът си останал Сопот.

Знаете ли, че между 1950 г. и 1965 г. градът носи името Вазовград?!

Пристигнахме и паркирахме колата до паметника на Патриарха на българската литература, както е наричал Иван Вазов, писателят Гео Милев.

В близост до паметника се намира родната къща на писателя, която той описва като: „Тъмничка и неприветлива беше бащината ми къща в Сопот. Обичам я с всичката нейна незначителност, защото с нея са свързани най-живите и неизлечими спомени на детинската и юношеската възраст.“

И нека отворя една скоба. Днес, на път за работа, бях свидетел на следния телефонен разговор: „Намирам се при театър Иван Вазов, на улица Иван Вазов!“ А аз точно преди пет минути минах покрай паметника на Иван Вазов и къщата на Иван Вазов. Изумях! До този момент дори не си бях давала сметка колко силно е пропита цялата наша българска действителност с личността на Иван Вазов. Където и да отидеш или ще се натъкнеш на улица кръстена на великия писател или на читалище, театър, паметник, или пък ще прочетеш цитат от негово произведение… И колкото повече се замислям за това, толкова повече знам, че почти нищо не знам за живота на тази емблематична личност.

Значете ли, че фамилията Вазов произлиза от турската дума „Ваз“ (сладкодумен, красноречив)?! А тя се дължи на дядото на поета, който заради своето красноречие и дар слово, бил наречен от сопотчани Иван Вазът.

Иван Вазов бил роден в заможното семейство на Минчо Вазов на 9 юли 1850 г., в град Сопот. Баща му бил търговец, родолюбец, който успял да възпита своите синове в свободолюбив и патриотичен дух.

Минчо Вазов много искал децата му да получат добро образование и с негова подкрепа Иван успешно завършил местното училище. Той имал особен интерес към литературата и под влиянието на стиховете на Петко Славейков и Раковски на 14 годишна възраст написал първото си стихотворение.

На 15 години Иван заминал за Калофер, където продължил своето образование. Там негов учител бил Ботьо Петков – бащата на Христо Ботев. Същевременно младият Вазов работил като помощник-учител и преподавател на малките ученици.

Година по-късно Вазов заминал за Пловдив да продължи обучението си. Там се засилил интересът на писателя към френската култура и език.

Скоро Иван получил писмо от майка си със заръка да се върне в Сопот и да продължи занаята на баща си. Той отказал – неговото призвание било друго! С времето майка му се примирила с решението на сина си, дори го подкрепяла. Бащата обаче не се отказал. Той бил твърдо решен да завещае търговията на сина си и взел решение да го изпрати в Румъния при братята си, за да го научат на „по-солиден занаят“. Но Иван искал да пише. Независимо какво работел, по-голяма част от времето си прекарвал в четене и писане. Той научил румънски и четял местни произведения, пишел свои творби на български език и ги публикувал в различни вестници и списания.

Един ден Вазов решил да избяга от къщата на чичо си и заминал за Браила, където отседнал при българина Никола Странджата. Там той попаднал сред хъшовете (български емигранти), част от които били бивши хайдути и участници във въстания. Вазов бил толкова впечатлен от хората, които пробудили в него силни патриотични чувства, че посветил на тях две от най-известните си творби „Хъшовете“ и „Немили-недраги“.

Житейският път на Иван Вазов преминал през пет войни – войната за Освобождението на България, войната за Съединението България, двете Балкански войни и Първата световна. През това време Вазов бил учител, преводач, членувал в Сопотския революционен комитет, работел като съдия в Берковица, бил депутат, министър на просвещението, но през целия този период продължавал да пише, „а перото му оставя вечна следа във времето“. Той виждал, описвал и увековечавал образите и действията на хора от своето време, както и подвизите на българския народ, неговите мъки и страдания, въстания и борби, успехи и слава.

По време на Априлското въстание, Вазов издал своите първи стихосбирки – „Пряпорец и гусла“, в която са включени стиховете, превърнати в песни, които пеем и до днес: „Радецки“, „Де е България“ и „Тъгите на България“.

След Освобождението Вазов се преместил да живее в Пловдив, където заедно с Константин  Величков създавал “Българска христоматия”. От това време са поетичният цикъл “Епопея на забравените”, повестта “Чичовци” и др.

По време на престоя си в Одеса, Вазов написал романа „Под игото“, а през 1894г. било отпечатано първото му издание. Той се превърнал в една от най-четените родни класики, описваща обстойно подготовката и избухването на едно от най-кървавите въстания на българите. След национално гласуване, романът бил посочен за най-популярната книга на всички времена. Това е първият български роман преведен на повече от 30 езика.

Знаете ли, че първоначално романът „Под Игото“ носил заглавието „Кървава заря“?

Няколко години по-късно бил отпечатан и романът „Нова земя“ – продължение на „Под игото“. Той обаче бил посрещнат от критиката изключително негативно.

Знаете ли, че Иван Вазов е първия автор на пътеписи и на първия български научнофантастичен разказ „Последният ден на ХХ век“?!

На 22 септември 1921г., на 71-годишна възраст, Иван Вазов починал… Но 100 години по-късно неговата звезда не залязва, напротив тя свети по-ярко от всякога! Поклон!

Семейството на Минчо и Съба Вазови било многобройно. Те отгледали девет деца – две момичета и седем момчета.

Кирил Вазов бил един от първите дипломирани български медици. Никола се занимавал с търговия, Борис бил дипломат и журналист, Михаил военен, герой от Сръбско-българската война. Не бива да пропускаме двете имена, които би трябвало да бъдат изписани със златни букви в историята на България: генерал-лейтенант Владимир Вазов, участник във всички национални войни и победител от Дойран и генерал-майор Георги Вазов – победителят при Одрин през Балканската война и за кратко министър на войната.

След като се срещнахме със семейство Вазови, нека надникнем зад белоснежната ограда на дома им.

„Там кътът роден, кътът мил,

Магнит за спомени свещени,

Където аз съм се родил…“

Така възпява поетът своя роден дом, построен през XVIII в. от неговия прадядо. За съжаление, къщата била опожарена през юли 1877г., по време на Руско-турската освободителна война. През 1920 г., по случай 70-годишния юбилей на Вазов, било взето решение къщата да бъде реставрирана и възстановена. Проектът бил изработен с помощта на описанията на генерал Георги Вазов и Вазовата сестра, както и със скица, нарисувана от самия Вазов. Като източник за възстановка на интериора било използвано основно Вазовото творчество, особено романът „Под игото“. През 1935 г. къщата била открита тържествено от цар Борис III.

Домът на поета представлява едноетажна постройка с широк и сенчест двор. По протежение на двора минава малка вадичка с вода – характерен за сопотските къщи източник за прохлада. Допълнителна прохлада и сянка дават многобройните асми.

Стаите са обзаведени по характерния за възраждането начин. В една от тях си представяме как на трикраки столчета около софрата всяка вечер се е събирало многобройното семейство Вазови. В друга виждаме тъкачния стан на Съба Вазова. Третата пък е била салон, където семейството е приемало гости.

Не пропускаме да се срещнем и с Вазовите герои от повестта „Бръснарницата на Хаджи Али“ – идея на българския комедиограф Ст. Л. Костов. Върху дървени пейки седят по турски, пият кафе и смучат чибуци Иванчо Йотата, Кара Язът, Хаджи Смион и Хаджи Бошнак. Хаджи Лилко (Хаджи Ахил) дрънка на булгарията (тамбурата), а на стола срещу огледалото седи друг мъж с леген в ръце и насапунисана глава. Възпроизведен е епизодът с бръсненето на карловския богаташ Ненчо Пинтията, който идвал да се бръсне в Сопот, за да му излиза по-евтино. Затова бръснарят, след като го насапунисал, взел музикалния си инструмент и спокойно започнал да забавлява приятелите си, докато Ненчо Пинтията не обещал да плати гроша.

Паноптикумът дълги години забавлявал посетителите на къщата-музей, но през 60-те години на миналия век, по неизвестни причини, бил разрушен. През 2000 г., след протести на местното население, той бил възстановен.

В съседния двор се намира зала, посветена на живота и творчеството на писателя.

Запътваме се към „Радиното училище“, едно от първите девически училища в страната, построено през 1850г.

Знаете ли, че наименованието му идва от името на Рада Госпожина – една от главните героини в “Под игото”?! А помните ли раздела “Радини вълнения”, където се проследява годишният изпит на възпитаничките на младата учителка?!

„… Още от сутринта девическото училище започна да се пълни с ученички, пременени, пригладени и натруфени, като пеперудки, от майки си. Те, с отворени книжки, бръмчаха като рой пчели и преговаряха за последен път уроците си…“ 

Училището било опожарено през 1877г., а две години по-късно възстановено. На горния етаж били провеждани училищните занятия, а долният служел за театрален салон към читалището.

“… То се състоеше от една голяма дълга стая и една малка, на чиято източна страна беше направено седалището на учителката. Метър и половина повече повдигнато от земята с две стълби и наоколо заобиколено с изработени изрядни дъски. Отдолу беше тъмницата, която служеше за затваряне на провинените ученички. Отпред имаше два чина. Предният по-къс, вторият по-дълъг. От двете страни бяха поставени дъсчици като перваз, те служели на учениците да изучават буквите на пясъка, поставен в тях. На стената висяха няколко табла напечатани с уроците, които са учени преди нас.”

(от спомените на Парашкева Хаджи Гьокова)

Влизайки в сградата на училището сякаш се пренасяме в друга епоха. Около нас се суетят развълнувани и жадни за знания ученички. На бегом те изкачват дървените стълби и се понасят към класната стая. Всяка сяда зад дървен чин, отваря учебника и  вперва поглед в черната дъска, където учителката ще предаде поредния урок. В класната стая вече е тихо. Никой не иска да пропусне дори и една думичка от урока. 

В класната стая са подредени четири реда с дълги учебни банки. Първият ред бил предназначен за най-малките ученички, които пишели с дървена пръчица върху пясък. Вторият ред – за по-напредналите, които вече пишели върху черни дъски. На последните два седели най-големите ученички, които можели спокойно да четат и пишат, с помощта на мастилници и гъши пера.

Отправяме се към съседната зала, където е представена изложба на племенницата на Иван Вазов – Вера Вазова. Изложбата включва графики на Сопот и неговите жители.

Продължаваме към следващата зала, където е проследено развитието на учебното дело в града. Там научаваме, че по време на турското робство, просветното дело в България е минало през два етапа на развитие – килийно и светско. В периода от XV до средата на XIX век единствените огнища на образование били килийните училища – манастирски, църковни и частни. Там учениците получавали елементарно образование, изучавали предимно църковни книги и църковно пеене, четене и писане.

Килийни училища имало в мъжкия манастир „Св. Спас“, в девическия манастир „Въведение Богородично“ и в църквите „Света Богородица“ и „Свети Петър и Павел“.

Освен манастирски и църковни килийни училища имало и частни такива. Най-прочутото от тях било на Иван Гърбата, което просъществувало в продължение на няколко десетилетия. Друго частно смесено училище основал Георги Хаджиниколов – брат на Вазовата майка Съба.

Населението на Сопот било изключително будно и предприемчиво. Килийните и частни училища не задоволявали будните сопотчани. След откриването на Габровското училище, те се заели с подготовка за създаване на първото светско училище в града.

Сопотчани поканили за главен учител Неофит Рилски, но той заминал да преподава в Копривщица. Тогава те се обърнали към карловеца Христо поп Василев, който през 1838г. открил новобългарското сопотско училище. Скоро обаче то се оказало малко за многобройните жадни за знание ученици. Затова през 1840г. била построена нова училищна сграда. За главен учител бил избран Калист Луков – ученик на Неофит Рилски и преподавал в класното училище в Габрово. Той положил основите на класното училище и първата училищна библиотека.

През 1861г. в училището се обучавали 450 деца. Курсът на обучение бил четири годишен. Ученици идвали от Троян, Ловеч, Плевен, Етрополе, Тетевен, Карлово, Клисура. Изучавало се: всеобща история, алгебра, физика, катехизис, български език, красноречие, руски, гръцки, турски, астрономия, етика и други. Именно тук завършил началното си образование патриархът на българската литература Иван Вазов. За него той разказва в някои свои произведения:

„…Аз виждам и школото мило,

белнало се на оня рът,

душа ми детска закърмило

с любов към бога и светът…“

Знаете ли, че учителите от Сопот имат голям принос за развитието на националната просвета и култура?! Повече от 100 сопотски учители открили над 22 взаимни училища, от които 14 девически (между тях и софийското девическо училище), създали 3 класни училища и били главни учители и преподаватели в повече от 45 града и много села.

В близост до Радиното училище се намира храмa „Св. Св. Петър и Павел“, изграден през 1846 г., под ръководството на брациговския майстор-строител Никола Христов Троянов. Счита се, че на това място някога е съществувала църква със същото име, датирана на XII- XIV век, но при какви обстоятелства била унищожена, все още не e установено. По време на Освободителната война, Сопот бил опожарен и почти унищожен от башибозуци и черкези. Сериозно пострадала и църквата “Св. Св. Петър и Павел”, като пламъците унищожили покрива, дървените орнаменти, иконостаса и мебелите. През 1879г. тя била възстановена с финансовата подкрепа на Русия – събрани дарения в размер на 6 000 златни рубли. През 1900 г. към църквата е издигната камбанария.

В храма днес има скромен иконостас, декориран с дърворезба и с два реда икони – царски ред (долу) и апостолски ред (горе). Автор на иконостасния кръст и двери е Антон Станишев, представител на Дебърската художествена школа.

Отправяме се към Девическия метох – описан в „Под игото“; „Нова земя“; „Чичовци“; „Хаджи Ахил“ и др. Счита се, че манастир „Въведение Богородично“ бил основан през 1665 г. от схимонахиня Сусана. Той бил издигнат в близост до Хилендарския метох, изгорен от кърджалиите през 1794 г., тъй като по време на османското робство, за по-голяма безопасност, женските манастирски общности се сформирали под крилото (или в близост) на мъжки манастири или метоси. Названието „метох“ се пренесло върху девическия манастир, без той самият да е такъв.

Както вече споменах, в манастира било открито едно от най-ранните девически килийни училища. Освен с обучение, монахините се занимавали и с книжовна дейност. Тук е имало и скрипторий за преписване на книги. Освен църковни книги се преписвали и т. нар. „дамаскини“, в които се помествали творби от най-различен жанр и с разнообразна тематика – на новогръцки автори, старобългарски такива, различни жития, поучения, апокрифи, исторически съчинения, религиозни разкази, повести, мъдрости и др.  В манастира имало и иконописна школа.

Знаете ли, че през XVIII век монахиня Евпраксия останала в историята с втория препис (след този на Софроний Врачански) на „История славяноболгарская”, направен от оригиналната творба?! Това е и първият известен досега препис направен от жена. За съжаление този ценен паметник е загубен по време на кърджалийските нападения над Сопот.

През многовековната си история, Сопотският девически манастир сериозно пострадал по време на размирните кърджалийски времена – през 1794г., 1800г. и 1807г. Обителта не била пощадена и по време на Руско-турската война. През юли 1877г., след  отстъплението на руските войски, почти целият град бил изпепелен и сринат до основи, а жителите му, които не успели да избягат, били безмилостно избити от турците. Жертва на нечовешки безчинства станали и много монахини от девическия манастир. Унищожени били ценни реликви и книги, трупани в продължение на векове. При всичките тези опустошения по чудо оцеляват чардакът, 350-годишната лоза, която се счита за една от най-старите в България и вкопаната в земята църква „Света Богородица“. През 1878 г. девическата обител е възстановена.

В южния край на двора на светата обител се намира полувкопаната в земята църка, датирана от XV в. При последната реставрация на църквата през 1972 г. на северната стена били разкрити фрагменти от старинна живопис – изображения на двама светци (без главите им), датирани към XVII в.

Западното жилищно крило „с чардаците“ било построено през 1664 – 1665 г. Тук живяла съратничката на Апостола на Свободата – игумения Христина. Килията на игуменията се помещава на първия етаж на жилищната сграда, а под нея е скривалището на Апостола. В периода 1869-1872 г. тя не само укривала Левски, но и изпълнявала давани от него поръчения. Заради помощта, която оказвала на Апостола, през 1877 г. тя била зверски заклана от башибозуци.

В малка павирана уличка открихме Етнографския и занаятчийски център „Сопотски еснафъ“, експозицията на който е разположена в две възрожденски къщи. Насочваме се към Бъдината къща. Тя е наречена така заради говорния дефект на една от собственичките, която можела да казва само „бъда, бъда“. Тук е представена уредбата на типична сопотска гостна стая, възпроизвеждаща стила и бита от края на XIX и началото на XX век.

В съседната къща са представени местни занаяти, като музеят предлага за любознателните и демонстрация на някои от тях.

Знаете ли, че през Възраждането в Сопот процъфтявали над 30 занаята, сред които: вълнарство, тъкачество, предачество, килимарство, абаджийство, терзийство, кожухарство, добив на розово масло и др. Поради развитата си домашна индустрия по това време започнали да наричат града Герджик (Хубавият) Сопот и Кючук (Малкият) Манчестър?!

Тъкачеството бил основен занаят в Сопот. По това време във всяка къща имало тъкачен стан, а занаятът се предавал от поколение на поколение. Вълната, конопът, коприната и памукът са сред основните материали, които тъкачите използвали. Преждите се оцветявали с багрила от животински и растителен произход.

Гайтанджийството (плетен вълнен шнур, с който се украсявали традиционни дрехи от аба) станало основен поминък на града. Първоначално гайтаните се изработвали ръчно, като жените предели вълната и ги изплитали. По-късно производството се механизирало и страната ни започнала да внася фабрична прежда от Европа. Това бил и повода през 1883 г. в Сопот да избухне първият в новата история на България социален бунт на сопотските предачки, които се страхували, че това ще отнеме едно от малкото останали препитания в града – преденето на прежда за гайтани.

Добивът на розово масло бил един от най-доходоносните занаяти в Сопот. Розодобивната индустрия дълги години представлява един от основните поминъци на сопотчани.

Стъкларството бил друг типичен занаят в Сопот. Във връзка с производството на розово масло, в града била открита и първата на Балканския полуостров „шишеджийница“ или стъкларска фабрика.

На върха на хълма „Трапето“  се извисява 40 метров надпис – „Аз съм българче“, който е част от проект имащ за цел повдигане на патриотичния дух на българина. Надписът е изграден от каменни букви с височина от 3 метра и се вижда от голяма част от града. Той е открит по повод 167 години от рождението на Иван Вазов, а идеята за неговото създаване е на кмета на града Деян Дойнов.

Изкачвам се по многобройните стълби, които водят до върха на хълма, но не се изморявам. Чета, разпръснатите навсякъде по пътя вечни стихове на Вазов – „Сопот“, „Български език“, „Родна реч“, „Отечество любезно, как хубаво си ти!“… Красиво е и в същото време някак тъжно…

Вече се намирам на върха. Поглеждам надолу, където се е ширнал града. Поглеждам и назад, където откривам в полите на Балкана малък парк с пейки, цветя, мостче с езеро и каменна книга на “Под игото”.

Знаете ли, че точно тук, преди Руско-турската война, се е намирало мъжкото училище и средновековна църква, която турците наричали Акче клисе?!

Съществува легенда, която разказва за един турски паша, който пътувал с войската си от Пловдив за София. Минавайки оттук той забелязал отблясъците на голяма бяла църква с камбанария (Бялата църка). Пашата бил възмутен, че все още съществува такъв огромен християнски храм и наредил на топчията да стреля по църквата. Колкото пъти топчията се мерил, толкова и не уцелвал. Ядосан пашата взел нещата в свои ръце и разрушил църквата. Не минало много време и пашата ослепял. Ходил той при лекари и знахари и всички му казвали, че слепотата му се дължи на сторен от него грах. Един ясновидец му дал съвет, че ако иска отново да прогледне трябва да изгради наново разрушената църква. Нямало що да стори, смирен пашата взел със себе си майстори-занаятчии и се отправил към Сопот, където възстановил църквата, такава каквато била. Когато завършил строежа, той измил очите си на една чешма и отново прогледнал.

И тук ще завърша своя разказ за Сопот! Времето отново ни пристискаше… Трябваше да се откажем от посещението на манастира „Св. Спас“ и Сопотския водопад, но пък вятърът ни отнесе към сгушеното в полите на Балкана градче Клисура.

Към пълния текст