[veseliache]И НАКРАЯ МАЛКО ЩРИХИ ОТ АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ – КЛИСУРА

[veseliache]

Клисура възникнала през XVв. като дервенджийско селище – жителите му пазели прохода между Средна гора и Стара планина. Поради заслугите на града към Османската империя на Клисура били дадени специални привилегии – жителите му имали право да носят оръжие и били освободени от някои данъци.

В края на XVIII в. в Клисура имало около 1200 къщи със 7000 души население. Основен поминък на жителите било скотовъдството и свързаното с него абаджийство. Майсторите абаджии били организирани в еснафи, а тяхната продукция се изнасяла по пазарите на турската империя, Европа и Мала Азия.

Знаете ли, че цветът на абаджиите бил синият?! Поради тази причина голяма част от къщите били боядисани в синьо.

След Кримската война, абаджийският занаят лека полека започнал да замира и бил заменен с розопроизводството, като Клисура се превърнала в един от основните центрове на розопроизводство у нас.

Около 1780 г. розата била пренесена от младия чорбаджия Генчо, който се връщал от гурбет в Анадола. Той дарил цветето на двама младоженци. Когато розовият храст разцъфнал, уханието, което се разнесло из селище, „омагьосало“ местните жени и скоро розата украсявала почти всеки двор. По-късно маслодайното цвете било засято и на полетата около града.

Знаете ли, че първоначално клисурци нарекли розата „анадолския трън“, но по-късно, когато градът се замогнал благодарение на нея, те й дали името „златния трън“?!

След икономическия просперитет и относителната свобода на местното население, дошъл ред на просветното и културно развитие на града. И тук, както навсякъде из страната, учениците се обучавали в килийни училища. Но това далеч не било достатъчно за будните клисурци. Първи реформатор на клисурското образование бил Христо Данов – виден общественик и основател на първата печатница в Пловдив. Благодарение на своя опит като учител, той заменил килийното образование с взаимоучителния метод (по-големите деца помагали на по-малките). По негова инициатива в Клисура било построено ново училище, а разходите за обучението се поемали от градската управа. През 1854 г. Христо Данов поставил и основите на читалищната дейност в града.

Пристигнахме и паркирахме в близост до Павурджиевата къща. Тук се съхранява евангелието, над което се заклели Панайот Волов и Георги Бенковски при създаването на 15 януари 1876 г. на първия таен комитет в Клисура, със следните думи:

“Заклевам се в името на всемогъщия Бог, че за славата на народа си и честта на българската вяра ще забия петстотингодишния ръждясал български нож в гърдите на турския султан. Ако престъпя клетвата си да бъда проклет пред целия български народ и да ме постигне най-тежкото божие наказание.“

Участниците в комитета наричали себе си братя Самуилови.

В близост до къщата се намира паметника на революционера Никола Караджов, който участвал във Великото народно събрание в местността Оборище, като делегат на Клисура. Там била определена датата за избухване на Априлското въстание. На 20 април 1876 г. Никола Караджов станал свидетел на пукването на първата пушка в град Копривщица. Тогава той преподписал т.нар. „кърваво писмо“ на Тодор Каблешков до революционерите в Панагюрище за обявяване на въстанието, като добавил: „Бях очевидец на гореказаното от Тодора, тръгвам за Клисура да направя същото“. И той се понесъл като вихър, възседнал своя кон, за да отнесе добрата новина на клисурци. Казват, че когато пристигнал, конят му издъхнал от преумора.

След по-малко от два часа, звънът на църковната камбана оповестил на света, че Клисура желае свободата си. Но дали градът бил готов за това?  Шест дни клисурци водели борба на живот и смърт, но на 26 април две хилядна башибозушка орда, под предводителството на Тосун бей, нападнала града. Решителното сражение се провело в местността Зли дол (името идва от студените ветрове и рязката смяна на температурата тук).

Специално за въстанието клисурци изработили 15 черешови топчета, но въпреки ентусиазма на въстаниците, численото превъзходство и модерното въоръжение на османците се оказало решаващо. Населението панически се разбягало към Копривщица. В домовете останали само болни, сакати, бременни, родилки, деца…

Историята разказва за една бележита българка – Цана Козинарова, майка на четири деца, която чакала вест от своя съпруг, който смело се сражавал за свободата. Съпругът на Цана й изпратил съобщение да се спасява, но то така и не стигнало до нея – вестоносецът, изпратен от мъжа й, паднал покосен от турски куршум. Било вече късно. Турците били вече в града. Тогава Цана взела решение – по-добре мъртва, отколкото поругана – и се хвърлила в кладенеца, заедно с невръстните си дечица.

Никой не бил пожален от турците – за няколко часа 400 души били безмилостно посечени.  Клисура въстанала втора, но изгоряла първа. Пламъците на пожара погълнали 800 къщи, двете училища, църквата. Цял месец градът бил подложен на грабеж. След 38 дни жителите намерили подслон в Копривщица се завърнали, но тук имало само мъка и пепел. Двама журналисти, посетили Клисура по онова време, разказали как по пътя срещнали група клисурци, тръгнали към домовете си. Журналистите се учудили защо отиват там, където няма и една къща, в която да се подслонят. В отговор най-възрастният в групата попитал: „А небето над Клисура стои ли?“, журналистите отвърнали „Да, небето стои.“ Тогава той възкликнал: „Е, щом го има небето, тогава ние ще направим нова Клисура!“

А това са думите на Макгахан, които той изрича по време на своето посещение в града през лятото на 1876 г., като член на европейска комисия, дошла да разследва зверствата на турците в Пловдивско:

„Мъртвите са за по-малко съжаление отколкото живите. От условията на нормален живот клисурци са сведени до условията на диви животни – без дом, без покрив, без легло, почти без дрехи, без храна, която трябва да търсят от ден на ден, за да преживеят. Има жени, които са живели в удобства, а сега са слаби и болни и трябва да хранят три или четири малки гърла. Те излизат по нивите, събират жито, достатъчно за един ден, с мъка го отронват в ръцете си, смелят го на брашно между два камъка и го замесват на хляб за своите малки деца. През нощта те спят като лисици в ъглите на срутените стени, а за легла използват малко слама…”

На международната сцена отзвукът след Априлското въстание бил изключително силен. На 12 (24) април 1877 г. в Кишинев митрополит Павел прочел манифеста на император Александър II за обявяване на Руско-турската война. Редом с руските войници на сражение тръгнали и български опълченци от Клисура.

След по-малко от две години в Клисура пристигнали руските освободители. Престоят на руските войски бил кратък, но оставил трайни следи. Родила се и песента „Пустите клисурци станали московци”, която се превърнала в химн на града и която клисурци пеят всяка година на 1 май, обявен за празник на Клисура.

Запътихме се към историческия музей, построен по повод петдесетгодишнината от избухването на Априлското въстание. Тук има картинна галерия, където са представени творби на известни български художници като Златю Бояджиев, Дечко Узунов и др. На първия етаж е разположена експозиция представяща бита на клисурците.  На втория етаж се намира прословутата камбана, която известила началото на въстанието. След погрома на Априлското въстание, камбаната била отнесена от Тосун бей в Карлово, като военен трофей и едва след Освобождението клисурци успели да я откупят и да я върнат в града.

В музея има и копие на черешово топче – символ на Клисура и на началото на освободителната борба.

Насочваме се към църквата „Успение на Света Богородица“, наричана от местното население Новата църква. За нейното построяване съществува легенда, която разказва как башибозуците дали заповед местното население да бъде събрано на площада и да бъде изклано. Всичко било готово. Едно малко момче носело под дрехите си иконата на Света Богородица. Рукнал проливен дъжд, който не спрял три дни и три нощи. Тогава предводителят на башибозуците решил, че вероятно Аллах не иска тази жертва и клисурци били пощадени.  Населението вярвало, че дължат своето избавление на светата икона и я нарекли  „Спасителката на Клисура”. Затова след Освобождението съборили единствената оцеляла сграда в селището – Турския конак и на негово място построили храм, който нарекли „Успение Богородично”.

В близост се е издигала и църквата „Свети Никола“, опожарена до основи по време на въстанието. Тук се е намирала камбаната, с която бил даден сигнала за началото на Априлската епопея и тук Панайот Волов осветил своето знаме преди да се отправи с четата си към Зли дол.

В параклиса-костница „Свети Архангел Михаил“, който се намира в двора на църквата, се съхраняват костите на загиналите във въстанието клисурци.

След Освобождение, в града пристигнала комисия, която да определи какви компенсации трябва да бъдат изплатени на жителите му. Свикано било събрание, по време на което една клисурчанка заявила, че не иска и не може „да яде от кръвта на мъжа си!“ Друга добавила, че подвигът, който жителите извършили бил единствено в името на свободата на Родината! И така, въпреки немотията, в която живеели местните, те не поискали нищо в замяна на участието си в Априлското въстание. Оставам безмълвна!

Не разполагаме с достатъчно време, за да разгледаме по-обстойно забележителностите на града, но в никакъв случай не бива да подминаваме паметника на Иван Танков, известен ни от Вазовия роман „Под игото“ като Боримечката. Монументът е изработен по случай 100-годишнината от Априлското въстание.

Знаете ли, че Иван Танков получил прякора си, защото още като дете хванал две мечета в гората?!

Иван Танков се включил в подготовката на въстанието. Заради огромната си физическа сила му било възложена задачата да разположи черешовите топчета на техните позиции в местността Зли дол. Именно той със своя гръмовен глас предупредил населението на Клисура да не се страхува от гърмежите при изпробването на черешовите топчета. От същата позиция, няколко дена по-късно, Боримечката предупредил за настъпването на ордите на Тосун бей и приканил населението на Клисура да потърси спасение извън града.

След разгрома на въстаническите сили Боримечката, заедно със своите другари, се опитал да достигне до Копривщица при оцелелите си съграждани и роднини, но нямал този късмет. Те били заловени от войниците на Хафъз паша и изпратени на заточение. За съжаление, Боримечката не доживял момента на Освобождението – умрял без да разбере, че саможертвата му не е била напразна и че Отечество му след петстотин годишен хомот вече е свободно!

С гордост и благодарност в сърцето към всички тези родолюбиви българи дали живота си за нас българите – да живеем свободни, завършва нашето пътешествие.

Към пълния текст