[veseliache]ПАТРИОТИЧНИЯТ ДУХ ОЖИВЯВА – ЧАКЪРОВИ ПРАЗНИЦИ

[veseliache]

Наближаваше 11 ч. и ако не искам да пропусна най-любимата част от празника – възстановка на битката между четата на Чакър войвода и отрядът на хаджи Дамба – трябва да побързам. Организирах набързо една малка тайфа и потеглихме към Чакърови поляни.

Краят на месец юли е. Жега – температурите надвишават 35С – необичайна горещина за намиращия се в полите на Рила планина град Самоков. Не ми се излиза, но споменът за прекараната работна седмица, залепена за служебния стол, веднага ме измъкна от прохладната къща. Трескаво започвам да мисля с какво да запълня времето си днес… Каране на колело – не! Разходка из града – не! Планина – не! Докато потънала в размисъл отмятах поредното „не“ чух познат глас – „Веселке, ще ходите ли на Чакърови поляни на празника?“ Ама разбира се! Как не се бях сетила по-рано, че днес е празника на Чакър войвода, на който почти всяка година ходим с удоволствие!

За първи път празникът е проведен през 1975 г. След 10-годишно прекъсване отново е възстановен през 2013 г. Виновниците за неговото организиране са клуб „Чакър войвода“, община Самоков и разбира се многобройните клубове, дошли от цялата страна, да вземат участие в историческата възстановка.

По програма, празненствата започват още в петък вечерта, когато пристигат участниците в събитието.

Същинското тържество обаче се подхваща на следващия ден – с опияняващата мелодия на десетки гайди. Следва историческа възстановка на делото на Чакър войвода. Именно тогава пристигнахме и ние.

Чакърови поляни се намират в непосредствена близост до град Самоков. Места за паркиране има много, но около 11 ч. паркирането става все по-трудно. Желаещите да се потопят в атмосферата на празника са много…

Поляната, където се провежда празника, се намира в близост до реката. След като преминахме моста над нея, попаднахме на многобройни сергии с хиляди джунджурии, към които моята щерка бе привлечена като магнит. Но пазаруването ще го оставим за по-късно! Докато си проправяхме път към мястото на възстановката, чухме силен гръм, последван от още един и още един… Сърцето ми започна силно да бие – къде от уплаха, къде от нетърпение… Застанахме зад въжетата, поставени, за да не се намесват персонажи от днешно време в историческата сцена и затаихме дъх.

И докато чакаме началото, нека се запознаем с личността на Чакър войвода.

Рожденото име на Чакър войвода е Христо Проданов. Прякорът му Чакър произлиза от цвета на очите му, които били пъстри – „чакърести очи“. Според предание баща му бил далечен потомък на болярина Продан войвода, който по време на турското робство отказал да приеме исляма, за което бил посечен. Именно на храбрия билярин е кръстено село Продановци.

Бащата на Христо бил убит от турците, когато той бил едва 3-4-годишно дете. За него се грижел вуйчо му – поп Никола, който изпратил племенника си да учи занаят в ковачницата на Рилския манастир. Там обаче монасите се отнасяли изключително жестоко с момчето и той се принудил да избяга. Завърнал се в Самоков и започнал работа в тюфекчийница (оръжейна работилница). Освен че изучил тънкостите на занаята, Христо се научил да стреля с пушка и станал изкусен стрелец. От 200 м можел да улучи тънко дърво, от 100 м – клонка, а от 30 м – листо. Той обучил и няколко свои другари, които впоследствие станали първите му четници, да стрелят с оръжие и да боравят с ятаган. Той ги обучил по нов начин да си служат с ятагана – да не „секат“ врага, а да го намушкват, което се оказало много по-ефикасно при битките с турците.

Христо имал исполински ръст и бил надарен с необикновена физическа сила. Легенда разказва, че някога той спасил свой приятел от мечка стръвница. На въпроса дали е било страшно,  Чакър отговарял с насмешка: „Преди всичко трябва да си обуете двои гащи.”

Друга легенда разказва, че в топъл пролетен ден под една върба се събрали жени на раздумка. За нещастие, по същото време, оттам минала група турски ловджии, между които бил и синът на турския първенец Ясим бег – Осман. Той видял, че сред момите била красавицата Енка Доцина и се спуснал да я отвлече. Жените се разпискали. Чувайки глъчта и настаналата суматохата, Христо Чакъра хукнал да помага. Взел един железен прът и разгонил нападателите.

След тази случка обаче Чакър разбрал, че не може да остане повече в Самоков. Сбогувал се с близките си, събрал малка чета и се запътили към Карагьол (в близост до Чакърова поляна). „Според времето, Христо Чакъра избрал и мястото на хайдушкото сборище — самоковския Карагьол. Това е „блатище“ в местността „Пашаниница“, обрасла в камъш и диви лопки, където не смеел да стъпи човешки крак. Според едно поверие, привечер от черната вода на блатото излизал грамаден бик със свещи на рогата, а призори — самодиви, които удушвали своите жертви с дългите си коси. Мястото е защитено не само от страшното поверие. Стръмни, обрасли с лещак и борикй планински склонове заграждат местността и я оставят достъпна само откъм запад, където минава една конска пътека. От нея надолу стръмен спуск стига дори до Маданската река, където се гушат руините на един изоставен, стар мадан. Дърварите от планината, когато минават край езерото, свалят гуглите и се кръстят, а ловците връзват ловните кучета, докато подминат“ (Н. Хайтов).

Чакър войвода вече бил начело на хайдушка дружина, която действала в Самоковско, Дупнишко, Благоевградско, землищата на Костенец, Якоруда, Белица и Рилския манастир. Целта на дружината му била да защитава българското население от своеволията на турците.

След като се разчуло, че в Карагьол се е настанила хайдушка чета, каймакаминът (управител на област) събрал башибозук, който да унищожи дружината. Битката била кратка, но кървава. Повече от половината турци били убити или ранени, а четата дала само една жертва. В Самоков и околността бързо се разнесла новината за поражението на турците, а Христо Чакъра се превърнал за турците в Чакър Бюлюкбаши (Командир на рота в турската войска).

– Ой, Чакъре, мили ми войводо,

ой, Чакъре, славни ми хайдутин,

събери си верната дружина,

събери я и разтуряй

тия мътни вади, дето

наще млади момци мият

бейовата черна руда.

……

Дочу ги славния хайдутин,

па събра си верната дружина,

разтури вирове и вади.

Хабер на пашата прати

ангария нийде да не вика,

че глави там ще се търкалят! (Народна песен)

След битката, Чакър войвода се заел с премахване на робския труд в железодобива. В началото на XIX в. султанът обявил отмяна на ангарията. Бейовете обаче продължавали да принуждават хората да им работят безплатно. Ядосан Христо отишъл при самоковския каймакамин и му заявил, че не трябва да нарушава султанската заповед. Той се засмял и му отговорил, че султанът царува в Цариград, а в Самоков той е султан.

Виждайки, че властта няма да наложи справедливост, войводата решил да вземе правосъдието в свои ръце. Хайдутите отбили водата от канала на най-близкия до града мадан (съоръжение за добиване на желязо). Без вода не било възможно да се добива желязна руда. Спряла работата и на стъкларската фабрика.

Освен това, четата на Христо посещавала всеки бей или собственик на мадан, който принуждавал хората да му работят ангария. За назидание му отрязвали едното ухо и го карали да плати по 1000 гроша за труда  на работниците.

Знаете ли, че войводата и неговите хайдути изкарвали прехраната си с честен труд, работейки като зидари?! Чакър войвода дори постигнал споразумение със самоковския каймакамин да не закача хората му, докато работят, а да ги преследва, когато са в гората!

Но не свършват до тук легендите за прочутия войвода. Председателят на табашкия еснаф хаджи Дамба имал постоянни пререкания с Чакър войвода. Един ден той устроил засада на храбрата дружина край Клисура. По време на сражението хаджи Дамба бил тежко ранен. Преди да падне, той гръмнал отблизо по Чакъра. Куршумът се разбил в пояса на войводата и той останал невредим.

„Милост Чакър бюлюкбаши, пожали ме, деца имам!“ – замолил се раненият.

Вместо да го довърши, Чакър наредил да го превържат. Хаджи Дамба оцелял, а главорезите му били разбити. За всички ранени турци била положена необходимата грижа. Оцелелите и ранените се завръщали и разказвали, че Чакър войвода куршум не го лови, ятаган не го сече! Но това, което най-много удивило турците било благородството на хайдутите.

Страшен бил Чакър за турците, но не прощавал и на провинилите се българи. Дори майките плашели с него децата си: “Тио, оти Чекоро ке дойде!”, и те се усмирявали…

Най-голямата битка Чакъровата дружина провела през една майска нощ на 1851 г. в с. Долни Пасарел, когато разгромила цяла рота турски войници. Военната част била изпратена от валията на София със задача да унищожи четата на Чакъра. Войводата научил за това от своя турски шпионин. През нощта четата завардила мостовете на река Искър при Долни Пасарел и запалила на три-четири места купчини слама. Селото пламнало от няколко места. Сънените войници се разбягали, едни към Самоков, други към София, но били посрещнати от ятаганите на хайдутите. Някои били изклани и хвърлени в реката, други сами напразно потърсили спасение в нея.

„След Пасарелската битка, софийският паша предложил на командира на турския полк да мине вместо през Вакарел – през Самоков, за да разбие четниците, но той, сплашен от легендарната слава на Чакъра, отказал и кротко продължил своя път за Цариград.

 Така Чакъра станал некоронован цар на Рилодарбейлик или както самият султан Меджид го нарекъл –  Самоковския барон.“ (Н. Хайтов)

След като турците не можели със сила да победят непобедимият, те замислили коварен план за премахването на Чакър войвода. А за това спомогнала жената на четника му Иван – Йона, която взела 500 гроша от турците и накарала мъжа си да извърши убийството. А как станало това: Йоана поканила  Чакър да им гостува, като преди това напила мъжа си с половин литър мастика. Когато войводата отишъл в дома им, тя  подала на мъжа си пушката и му наредила да стреля. Пияният Иван натиснал спусъка и убил войводата, но когато дошъл на себе си и разбрал какво е извършил заколил жена си, след което се самоубил.

Когато хаджи Демба научил, че Чакър войвода е мъртъв, строшил ятагана си на две и изпратил да го сложат върху гроба му заедно с неговото „евалла“. „Скоро тоя страшен ятаган се превръща в символ на една посмъртно спечелена от Чакъра битка – увенчание на справедливата му борба и юначество, пред което се прекланят неговите заклети врагове.“

От дума на дума се увлякох и разказах цялата история на войводата. Всъщност може би това беше и целта ми. Възстановката няма как да се опише – тя трябва да се види, усети, преживее! И все още отеква в ушите ми гърмежът на черешовите топчета, пушките и възгласите на четниците, а в сърцето ми остава тъгата, тъгата за един достоен живот, живян в името на свободата и ненавременно угаснал в името на алчността…

На изпроводяк клубовете се подредиха за снимка. Това, разбира се, беше и знак за мен, че е време да се развихря със снимките. Докато снимах, над цялата околия се извиси прекрасния глас на народната певица Златина Узунова, съпроводен от мелодията на гайди.

Настана време за хапване. Оказа се обаче не толкова лека задача да се сдобиеш със заветната скара с бира. Имах чувството, че целият китайски народ се беше наредил на опашка пред скарата. Времето минаваше, вода течеше от мен, а жаждата за студена бира ме изгаряше. Чакането ми за миг се разнообрази от преминаващата покрай мен жена, облечена в каракачанска носия – култура, към която напоследък имам по-специален интерес. Най-после редът ми дойде! Заредих порция кюфтета и студена бира и се скрих на сянка! Блаженство!

След като утолих жаждата и глада си, грабнах телефона (не особено подходящо средство за снимки, но единствено налично) и тръгнах да търся каракачанката. Обиколих цялата поляна. Поглеждах във всяко тайно кътче… И най-после, търсенето ми се увенча с успех, дори повече от това! В близост до сцената се бяха подредили жени, облечени в народни носии от цяла България. Там беше и „моята“ каракачанка. Закрачих към нея. Представих се и й разказах за моя интерес към тяхната общност.

Тя ме изслуша, усмихна се и ми каза, че всъщност е българска, а носията е на нейната свекърва. Но какво значение има това! След краткия ни разговор се запътих към представителките на други региони в България  – Ловеч, Лом, София, Дупница, Стара Загора, Русе, Македония…

Но каква беше целта на събирането на едно място на тази българска палитра? Много просто! По време на празника щяха да бъдат представени носии от различни краища на България, като по време на дефилето, всяка една от тях ще бъде съпроводена с кратка и любопитна информация. Поздравление за идеята!

Малко по-късно на сцената излезе оркестър „Щуро маке“, с вокалист – Ирина Паскалева. След като свириха, без почивка, в продължение на 3 часа, името им започваше да придобива повече смисъл… Но не само оркестърът беше щур, а и цялото множество от пъстроцветно облечени хора, които потропваха, мога да кажа дори професионално, в ритъм с музиката. И на моето сърце му се прииска пусто да играе, но не се престраших…

Празникът трябваше да завърши с народни борби (пехливански), чието начало е поставено по време на Османската империя. Любопитно е да се отбележи, че тези борби са включени в списъка на ЮНЕСКО за опазване на световното нематериално културно наследство. Какво представляват те? Преди да започне борбата, пехливаните се намазват обилно с олио или зехтин. Те са облечени единствено с прилепнали къси панталони, ръчно изработени от биволска или телешка кожа. Крачолите им се зашиват с конец един за друг преди мача, за да се предотврати възможността съперникът да вкара ръката си между тях. По традиция, победител в пехливанските борби е този, който успее да обърне противника си по гръб или да го вдигне във въздуха.

Дълго очакваните борби не се състояха, поради липса на желаещи за участие… Дали и тук традицията лека, полека замира?

Изморени, но същевременно заредени с патриотичния дух на събитието, се насочихме към вкъщи. А какъв по-хубав завършек на този изпълнен с емоции ден от вечеря в механа… Наздраве!

 На другия ден, в ранни зори, отворих очи с мисълта, че в тази горещина няма да е лошо да предприемем някое леко планинско преходче. А защо то да не е до хижа Чакър войвода – тематично!

Речено сторено. Набързо се приготвихме и потеглихме към Боровец. Паркирахме на обичайното място – при стария център и се запътихме към хотел Рила, в близост до който тръгва пътеката за хижата.  По-мързеливите, като нас, могат да използват седалковия лифт „Ситняково“.

Когато стигнахме пред касите на лифта – нямаше почти никого. Интересно…

„Два билета, моля“ „40 лева“, „Моляяяя?!“ Честно да си кажа цената ме изненада! Говорим все пак за открит лифт, а тези лифтове през лятото са основния начин за придвижване на планинарите… Да вземем тогава билети само в едната посока? Не можело! Купихме билетите и се отправихме на нашето мини-пътешествие нагоре в планината. Обожавам този момент! Придвижвахме се бавно нагоре. Зад гърба ни оставаше Боровец, а под краката ни се зеленееше море от иглолистни дървета.

Пристигнахме и се огледахме за табелки, насочващи към хижа Чакър войвода. Тръгнахме по сенчеста и приятна пътечка, която лека полека ни отведе до ловната хижа на цар Фердинанд – дворецът Ситняково.

Дворецът Ситняково, построен през 1914 г. е служел за зимна ловна хижа на цар Фердинанд. Проектиран е от Георги Фингов, считан за един от най-добрите български архитекти. Инструкцията на царя към изпълнителя на проекта била една – „да усеща гората“, поради тази причина постройката е дървена с големи прозорци. Сградата се смятала за иновативна за своето време. Стилът й е възрожденски, но се забелязва и европейско влияние. В хижата са съхранявани ловните трофеи на царя и вещи, принадлежащи на царското семейство.

По време на социализма хижата била превърната в почивна станция на Съюза на българските писатели, посещавана и от Тодор Живков. В началото на века Симеон Сакскобургготски и Мария Луиза Хробок предявили претенции за собственост върху имота. Малко по-късно те получили от администрацията на област София документите за собственост. Държавата обаче не била съгласна с решението. Започнали спорове, които приключили през 2016 г., когато съдът взел окончателно решение – хижата да се върне на държавата.

Дворецът беше затворен за посетители, но това не пречеше на любопитните туристи да надничат в „забранената“ постройка и да се чудят как ли изглежда отвътре?! Сред тях бяхме и ние. Пощракахме отляво, отдясно, отпред, отзад и доволни продължихме. По пътя за хижата не срещнахме много хора, гледки имаше, но голяма част от тях бяха закрити от израсли дървета.

И така след малко повече от час, в разговор и приятна прохлада се озовахме пред хижа Чакър войвода, разположена на 1932 м надморска височина. За по-големите ентусиасти оттук пътя продължава към х. Марица, х. Заврачица и връх Мусала, но нашата разходка ще се ограничи до тук! И както „традицията“ повелява, хапнахме в хижата по една леща и поехме по обратния път. Този път бяхме решили да разнообразим разходката и да се отбием до Ситняковската скала, откъдето има хубав изглед, но за съжаление пропуснахме отбивката…

До Боровец се върнахме с лифта, а гледката надолу беше зашеметяваща…

И за да завършим деня подобаващо, решихме да си „направим кефа“ с едно прохладно питие на терасата на хотел „Рила“. За моя приятна изненада, собствениците на хотела бяха върнали шезлонгите, на които обичам да сядам и да се наслаждавам на гледката с чаша кафе… Идилия…

По пътя решихме да посетим единствената дървена църква у нас „Преображение Господне“, която се намира в курорта Боровец.

Църквата е построена в периода 1933 – 1934 г. с доброволни дарения от местни собственици на вили и със значителния финансов принос на цар Борис III. Все още се спори кой е архитект на храма. Някои твърдят, че идеята е на австрийски архитект, в чиято подкрепа свидетелства готическия алпийски стил на храма. Други считат, че храмът е идея на арх. Лазаров, завършил своето образование в Париж.

На 23 септември 1934 г. църквата е тържествено осветена от екзарх Стефан.

След кратко лутане, най-накрая открихме дървената църква. Застанах пред нея и не можех да повярвам на очите си – та тя е като излязла от приказките…

На входа ни посрещна клисарят Йордан Христов, който от няколко десетилетия се грижи за църквата. Освен клисар, той е и изкусен дърворезбар. Негови произведения украсяват интериора на храма, а желаещите могат да се сдобият с някое от неговите творби на прилична цена.

Говори се, че храмът има чудодейна сила – ако истински вярваш, искрено се молиш и си търпелив можеш да получиш изцеление. Някои твърдят, че все повече родители на деца с белодробни проблеми ги водят тук, други пък, че са се отказали от пороците и са започнали да живеят по-добър живот…  

Към пълния текст