Хобитите в ледената долина Шамони

[Lindt 36427]

Старт

 

 

Докато се разхождахме в Енгадин в началото на юли, ние вече планирахме да прекараме още една седмица в Алпите. Досега сме избягвали да хабим много отпуск през топлите месеци, защото можем да си правим уикенди в планината и да поддържаме духа и бодростта си сравнително лесно. Но да си призная, без китайци, с прекрасни цени и по-стабилно време, юли и август са иключително подходящи за високите планини. Дори за хора, които не обичат да ходят много, инфраструктурата в първия свят позволява да се насладят на планината, без да пролеят и капка пот. 

 

И един ден от пътуването ни, докато @Фил дистанционно добавяше щрихи към престоя ни във Венеция, ми спомена, че има ваучери за непознатата за нас швейцарска долина Заас и би се радвал да отидем заедно в края на август 😍.

Нас, когато ни поканят някъде, бързо се ентусиазираме и сме съгласни, но после допълнителните подробности задушават първоначалното ни желание и се отказваме в името на по-оптимална за нас програма незнайно кога. Не е лично, просто разбиранията ни за пътуване са негъвкави и в полза на продължителен престой и много ходене, което елиминира 96 % от иначе симпатичните магеланци. 

В случая обаче Фил стоически изтърпя прекрояване на цялата му идея за обиколка с кола на езерата в Северна Италия + малко Швейцария и превръщането й в седмица с обществен транспорт във френски и швейцарски Алпи, за което изключително му благодаря 😊 Както правилно отбеляза Дани, добре се уредихме с компания на франкофон за Шамони. Добавихме щедро 3 дни повече във Франция от Фил и не съжаляваме нито за секунда за решението си. 

Преди време @stanimir беше споменал, че почти е приключил с Европа. Ние точно я откривахме като предлагаща необятни възможности за практикуване на самостоятелно обикаляне на планини и не можехме да си представим, че летата в живота ни ще ни стигнат да обиколим всичко, което ни интересува на този континент. После... не проследих дали ( както се случи при нас) Норвегия или друг крайъгълен камък му разбърка сетивата, но сега е на челно място в списъка ми с хора, които бих попитала за впечатления от пътуване.  Още повече, че неговото пътуване ми даде идеята как да вкарам желаната Франция в плановете за за лятно пътуване. 

И въпреки че изключително умело и направо от терен 12 дни ме подготвяше какво ще видя в този район на Алпите, а аз съм доста неспособна на женски писъци от възторг, между влизането на фликсбус в Аоста и границата с Франция, вече бях подскочила 100 пъти на седалката си 🥳, а от гледката при слизането от автобуса бях готова да направя 10 салта.

 

Долината на Шамони е на около 1000 метра надморска височина. Подразбира се предполагам, че като е френски курорт, всяка сграда, всяка улица и всяко стръкче сякаш е там единствено, за да бъде красиво и в перфектна хармония с всичко около него. И то не както в Швейцария, а по един кокетен, "женски" начин.

Но това, което спира дъха на неподготвения посетител, е гледката във всички посоки. Егюий дю Миди е на 3842 метра височина и се вижда идеално от улицата, намираща се 2800 метра по-ниско. От страната на Монблан се редуват отвесни скали, иглите на Шамони, а между тях се спускат все по-ниско и по-ниско глетчерите. И дори другата страна, която предварително сме набедили за „скучната“, с нищо не подсказва, че ще съжалим, ако обикаляме там 1-2 седмици.

 

Опитвайки се безрезултатно да си затворим устите и да излезем от транс, бавно и методично започваме да изпълняваме задачките за снабдяване с пластика на вече платения пас за района, хващане на автобус до Les Houches /Ле Уш, купуване на билетче, настаняване, пазаруване на сирена и вино и планиране на следващия ден. Толкова ни беше нереална тази долина, че дори изненадващото плащане на 17 евро за две парчета престоял тарт в карфур не успяха да ни извадят от унеса.

 

 

 

[Lindt 36427]

Ден 1 La Jоnction / Кръстовището

 

Обичаме Франция, обичаме Шамони, обичаме даже и предстоящите 1300 метра денивелация за 6 км преход 🤣. Първоначално съм скептична към идеята да си счупим ходилата от първия ден. Обаче помня как Жижо си разцъкваше гугъл мапс и рязко загуби самообладание от някаква случайна снимка. Тoй винаги си сглобява негови маршрути и като ме извика да гледам и аз тъпо картата, си знам, че тотално се е смахнал от откритието си, щом си мисли, че разбирам какво ми говори. Тогава много внимавам да не покажа, че не ми е ясно каква му е идеята, не защото обичам да го лъжа, ама иначе почва да ми обяснява много по-дълго и все така неразбираемо 😇.

 

Купуваме две багети от буланжерията, снимаме ентусиазирано цветята по улиците на Ле Уш и още с първите лъчи тръгваме към лифта от Les Bossons/ Ле Босон

 

Лифтът е открит и удобен, и въпреки че съм с късия обектив, не мога да се сдържа да направя 20 безсмисленo далечни снимки на сърничката, която седи пред симпатична къща в края на селото. Понеже не сме набрали голяма височина, сериозно си напомням да се овладея и да не си помислям да скоча на поляната и да подгоня горкото животинче. Вече очевидно не сме в България, щом оградите на къщите са подменени от зеленина, а сърните се разхождат спокойно наоколо.

 

 

Първите 3 км от прехода са в гора и въпреки че е стръмно, не ни е горещо и сме във възторг. От предишното ни пътуване преди 5 седмици температурата в София не е падала под 30 градуса и споменаването на лято предизвиква обясним гняв и у двама ни. В началото на пътеката май е имало обяснения с картинки, че няма вода по пътеката, но ние знаем, че щом има хижа, ще има чешма. Но няма, така че трябва да ги качим и слезем тези 1300 метра денивелация с 1 бутилка вода и 1 сокче.

Друг повод за сериозен размисъл е наблюдението, че всички ни изпреварват. Как и кога станахме най-бавните хора в планините? И защо всички тичат, не виждат ли, че е стръмно? До края на прехода ни сме сигурни, че ще сънуваме серпентини, толкова много сме минали.

 

 

Ние и без друго сме заети да издаваме нечленоразделни звуци при всяко зърване на лед от някоя наша страна. Изобщо не можем да повярваме какво виждаме и къде се намираме. Знаем, че крайната точка на прехода е вцепеняващо кръстовище на глетчери и ще изглежда в пъти по-добре от първата ни спирка за почивка, но не можем да продължим невъзмутимо да вървим, ако от двете ни страни се спускат тонове лед. Така че организираме първия си пикник с багета и козе сирене докато сме готови да продължим.

 

 

На крайната точка си взимаме 1 час почивка. Жижо го е планирал, но аз не вярвах, че той може да седи толкова дълго на едно място, а и от леда обичайно духа и  е възможно да умрем от студ. Всичко е идеално, успяваме да си починем, чуваме пукането на леда, даже времето за съзерцание ни се вижда малко. Имаме и обхват, така че пращам ледени поздрави, а Станимир ми припомня, че съм се страхувала, че глетчерите ще изчезнат докато отидем. Глупави опасения, сега заместени от подозрение, че ледът ще се изсипе на главата ми.

 

 

Следобед в района често се събират облаци, така че докато изчакаме слънцето да не е срещу нас, иглите вече срамежливо са се скрили. 😉 Спираме още няколко пъти, отклоняваме се и за допълнителни наблюдения на леда отблизо, но все още не можем да свикнем, че сме на най-красивото място на света. Светлината може да ви пречи да ни разберете, но ние помним какво сме видели, а летенето ни по пътеките дори след подобно изкачване и спускане, може би загатват дивия ни ентусиазъм 🙃

 

На връщане с лифта не успявам да зърна пак сърнички. С изключение на семейство пъстрогуши завирушки и няколко мармотски крясъка, този ден не е богат от животинска гледна точка.  Следващия ще компенсира 😉

 

 

 

[Gentleman Basta 6836]

Иска ми се да обясня колко чудовищен е масивът Монблан. Преходът ни отведе до 2600м.н.в.

 

Представете си, че сте се качили на връх Белмекен и над вас има върхове, които са от 1400м до 2220м по-високи от вас.

 

Поне на мен ми беше трудно и трябваше на следващ ден да погледна планината "отдалече" (склона от другата страна на равнината), за да осъзная колко доникъде сме се качвали половин ден.

[Lindt 36427]

Ден 2 е посветен на разучаване на скучните планини 🙃 

 

За тази част на планината знаем малко - по-ниска е, няма глетчери, има бяло езеро, лифт и парк с животни. Важното според нас беше, че от панорамната пътека между два лифта се разкрива гледка към снежната страна - Grand Balcon Sud. Е, малко ми е странно след като съм си опряла носа в глетчер, защо да го гледам после отдалеч, ама ей така за раздвижването, както би казала @izida...

Аз си тъна в неведение ( тоест съм го слушала с голямо разбиране), че това на Жижо му се  сторило твърде лесно маршрутче, запазили сме го за следващите дни да не мъчим спътника си,  а ние ще се поразходим малко по-отгоре по камъните, ще посетим няколко емблематични езера, а за загрявка ще се спускаме от трета станция на Бревен/ Brevent до втора пеша. 

 

Маршрут: 

https://www.alltrails.com/explore/map/map-aug-31-08-43-am-d254144?u=m&fbclid=IwAR0yAbnneNJFynEtLWgvMzFhQ21Tu6_K5suTdI3CH1i49nG0hwqHw_ifJXI

 

Първа част  😇

 

Излитаме със страшна скорост, за да хванем автобус до Шамони, пропускайки нашата леушка пекарна. В Шамони на витрината позират едни зашеметяващо дебелички и лъскави фланове, а аз знам от мъжа на @Роца, че ние трябва да го ядем това нещо винаги, когато е налично: 

https://marmottesetchocolat.com/blog/2015/04/flan-patissier.html

Цитат

Много обичан и популярен десерт, който пробвам да приготвя за първи път.
Досега винаги съм казвала, че любимият десерт на ПП е чийзкейкът. Всъщност има още един, който редовно цитира, когато след вечеря питам кой какво иска за десерт. По подразбиране изборът е плод или кисело мляко, но ПП в 90 на сто от случаите на шега ми иска неналичният вкъщи „флан”.

Сега като сравнявам, явно добре съм цитирала на място по памет 🥳

Покрай онези тъпи тартове за 17 евро в карфур предна вечер, ние не сме сигурни дали цената от 3,20 е на 100 грама или на парче. И понеже мозъците ни още изтръпнали от сутрешната гледка към глетчерите, дори не се сещаме просто да попитаме и си взимаме кроасани. Флановете ще почакат Фил да дойде да ни ги купи 🤣

 

По пътя към Бревен минаваме през очарователен квартал с невероятни къщи и вцепеняваща гледка. Влача се въпреки призивите на Жижо да побързам, опитвайки се да нащракам всяка къщичка и парапланерист и да ги разпратя от телефона си. Ей затова си е по-добре в Швейцария, нямам ни телефон, ни интернет 😄  

 

 

Горе към скучната страна нещата изглежда така (снежната ще ви я покажа като дойде и @Фил)

 

Докато вървим надолу, виждам мармот на една скала. Жижо включва дебнещата походка, преструвайки се, че не е там и тръгва да го заобикаля и изравнява като височина. И мигновено забравя какво прави, защото от другата страна на мармота се излежава коза, мързеливо почесвайки гърба си с рогца 🤩 Поседяваме там поне 30 минути и в един момент на животинката й доскучава, става, пресича пътеката и се отправя към близките скали. А ние продължаваме пътя си с огромен ентусиазъм.

 

 

Винаги, когато видим животинче, си мисля за Стан. Но скалите наоколо също насочват мислите ми към него. Страхотни отвеси, шарени катерачи, въжета, гледки. Пак съм почнала да пелтеча, а дори не сме тръгнали. Не съм се сетила да го разпитам за Шамони, което е доста тъп пропуск.

Момчетата изглеждат доста заети, но следващата коза профучава с тътен покрай тях и всички се обръщаме да проследим този галоп със зяпнали усти.

 

Е, айде, щом сте ме помолили да ви покажа, там е кръстовището на нашите глетчери 😉 

 

От втора станция се спускат по цял ден с парапланери, има по 10-15 из въздуха през цялото време, но кой знае защо, не съм снимала точката, от която излитат. 

 

[Фил 68765]

преди 44 минути , Lindt каза:

От втора станция се спускат по цял ден с парапланери, има по 10-15 из въздуха през цялото време, но кой знае защо, не съм снимала точката, от която излитат. 

Струва ми се от тук (сори за отраженията от стъклото на кабинката) :

 

[Lindt 36427]

Втора част. Денят на козирога 🙂

 

От втора станция се отправяме към първото езеро Lac Cornu/ Лак Корню по пътека с лек наклон. Наоколо е страшно красиво, а освен това боровинките са узрели, така че хич и не се чудим защо всички ни подминават като спрели 🤭  Все пак съумяваме някак да стигнем до планираното си място за обяд преди да е дошло време за вечеря. 

 

На съседната скала обядва друга двойка, а в краката им се мотаят жълтоклюни гарги. Не знам дали си спомняте, но на първата ни среща с тези птици, ги хранихме от ръка с ядки на Юнгфрау. После разбрахме, че са много трудни за заснемане в България и се изумихме. Дойдоха и при нас, разбира се, даже хапнаха малко хляб и сирене. 

 

Долу по камъните видяхме и няколко козички с малките си, а в езерото имаше и рибари, но не слязохме по-надолу заради тях. Добро решение, защото малко по-късно си намерихме по-близко и по-интересно разположени 🥳 Целият процес от това да видиш животно, да смениш обектив, да се качиш/спуснеш без да го изплашиш, за да го снимаш от сходна с неговата височина, да изчакаш интересна поза, да успееш да снимаш, рядко отнема по-малко от 20 минути. Така че ние определено не можехме да бързаме, на всеки 30 минути се срещахме с ново животно. И последните ни мисли за удължаване на прехода с качване до Лак Блан отпаднаха и преценихме, че Лак Ноар e последната част от разходката за днес.

 

 

Точно се наканихме да си ходим и не можете да си представите какво се случи -  видяхме първо 2, после 4 кози, а после и малките козлета. В главата на Жижо започна да назрява идеята да отиде от другата страна на езерото, да намери подходящо място за скривалище срещу снежните планини и да издебне някое животно да се покачи срещу него, че да направи снимката от първия пост. По пътя успяхме и да се впечатлим как дори децата внимателно, без резки движения и много тихо се движат с цел да не изплашат козленцата, а да им се порадват колкото се може по-дълго. И успяваха, без никой да им казва как да се държат. Нещо напълно невероятно за нашето мислещо общество. 

 

Неусетно беше станало 5 следобед и лифтът надолу приключваше след половин час, а ние за цял ден бяхме минали едва 9 километра. Разминавайки се със забързани французи с палатка в обратната посока, те ни разпитаха за това откъде сме минали и кога сме тръгнали. И сега ми става смешно  като си спомня ужасените им физиономии от нашето темпо. Никакви обяснения, че сме снимали не успяха да разсеят недоумението, с което ни гледаха и доуточняваха версията ни 😄 

 

 

А долу, в долината, си беше все така красиво, както си го спомняхме от сутринта, но доста по-облачно 😉 

 

 

Едва вчера разбрахме, че всъщност сме срещали козирози, а не диви кози. Вече познаваме лично близо 2 % от френските козирози 😍. Просто са доста млади или женски и не сме се усетили изобщо.  

 

[Lindt 36427]

Егюий дю Миди

 

Иглите на Шамони са остри, скални върхове от масива Монблан разположени между глетчери Босон и Мер де Глас. Те силно впечатляват още при пристигането в долината и не спират да привличат очите и обектива до последния ден. Следобед често са покрити с облаци, но пак поглеждаш в тази посока и усещаш вълнение когато дори само силуетът на една игла пробие и се покаже. 

Егюий дю Миди е най-висок и осигурява панорамни гледки, каквито не съм и мечтала, че е възможно да видя, но мога да им се насладя, благодарение на изградената въжена линия. Не съм инженер и по-често се впечатлявам от периода преди 100 години, в който са се планирали и осъществявали подобни главозамайващи проекти, отколкото от това какво ги прави уникални 🙂 Но в случая това, че лифтът ни отведе на 2800 метра по-висока точка за 20 минути, удивителната организация, вертикалното изкачване и липсата на стълбове, учудиха дори мен. Аз лесно се изненадвам де, но можеше и да не забележа 🙃

Всеки за себе си може да открие кое е най-невероятното на този проект, не е нужно аз да разказвам: 

https://www.chamonix.net/english/leisure/sightseeing/aiguille-du-midi

 

Ден 3. Абсолютно щастие. Част 1

 

За нас се очертаваше забързан ден. Трябваше да сменим настаняването си с друго, а бяхме резервирали качване в 8 сутринта до Егюий, защото бяхме забравили. А следобед щеше да пристигне Фил и планирахме да го посрещнем в Шамони. 

Но си мислехме какво пък, то ще е като на Юнгфрау, ще се справим за 2 часа, даже ще се отегчим и ще замръзнем. Понеже и французите, и ние, обичаме Франция, ми се стори лесно просто да обясня на двете си настанявания колко важно е да поразместим часовете за чекаут и чекин, за да се насладим на великолепен ден и те веднага ни осигуриха максимално удобство при пренасянето - в 11 се изнесохме от старата си къщурка, в 12 ни настаниха в почистен, нов дом. 

 

Но да се върнем на Иглите. Не ми стана лошо от внезапното качване до 3800 метра и още със стъпването на трета станция можех да озаря цялата долина с щастието си. Жижо после нещо ми обясняваше за усещане за замайване, но аз бях определила чувството като породено от гледката и все още мисля, че е било по-скоро възторг, а не височинна болест. 

Беше събота и не успяхме да се качим с асансьора до горе, нямахме толкова време. Това щеше да остане за посещението с Фил и не се притеснявахме особено от пропуснатото, просто се наслаждавахме на гледките във всички посоки. С абсолютно нежелание си тръгнахме от там в 10, защото синьото небе, слънцето и тоталното безветрие просто не спомагат за лесно напускане на рая. Дали заради ковид, дали заради резервациите и организацията на място, но изобщо не се чувства човек задушен от бутащи се хора, групи, разреден въздух, както беше на Юнгфрау. В някоя следваща година ще стигнем до Матерхорн, но подозирам, че по-добро място от Егюий дю Миди за такъв тип атракция всъщност няма в Европа. А и все пак без грам усилие се оказваш на най-близкото до Монблан място за наблюдение.

 

[MayaS 10911]

Чуден разказ. Чакам продължението. Искам да те питам каква беше температурата на най високите точки на които бяхте по това време. Благодаря ти.

[Gentleman Basta 6836]

преди 5 минути , MayaS каза:

Чуден разказ. Чакам продължението. Искам да те питам каква беше температурата на най високите точки на които бяхте по това време. Благодаря ти.

В този ден температурата на Егюий дю Миди беше +2С, на следващото ни посещение беше -2С. И двата пъти без вятър, така че беше доста поносимо.

Ако говорим за преходи, ще бъде малко по-трудно да ти кажа. Мисля, че не се качихме на над 2800м.н.в. и като цяло якета почти не сме ползвали, само полари или просто по тениски.

Сега гледам, че днес в Шамони ще е 18С, а на Бревен (2525м.н.в.) е 9С

[Lindt 36427]

Ден 3. Част 2 - Глетчер Аржонтиер 

 

Напускаме нашата къщурка от снимката по-долу, която не може да се похвали с абсолютно нищо, освен че в разгара на лятото е 50 евро на вечер. Иначе е влажно, остаряло вътре и не много удобно за вечеря. Даже хладилникът ни не работи, а е по-скоро течащ шкаф.

За разлика от Енгадин, тази долина е много по-безводна и макар изключително красива, не ни е много ясно къде да се разхождаме, няма езера или някакво стъргало със задоволителни за нас размери. Покрай тези особености сме си намерили маса за пикник на две пресечки по-долу, за да има къде да изпием по чаша вино и плато сиренца вечер. И да опознаем местните предпочитания за породи кученца, което е сред любимите ни занимания в нов район. 

 

 

След като оставяме багажа си и дори се снабдяваме с нова доза сирена от близкия магазин, хостът е приключил с почистването и ни позволява да се настаним в следващия апартамент. За наше облекчение е чист, не мирише на мухъл, боядисали са в бяло и най-важното - имаме си градинка с масичкa 🥳.

Междувременно научаваме, че Фил си е хванал доста рискования трансфер с фликсбус до Шамони и имаме няколко часа да използваме последния изцяло слънчев ден, за да се покатерим още някъде. Прочели сме, че този лифт работи само в събота и неделя, така че Фил така или иначе няма как да посети това място този път, може би на повторното посещение. Хващаме си автобус до Аржонтиер/ Argentière и с прискърбие научаваме, че втората станция на лифта е изгоряла, което прецаква една от трите най-популярни атракции в района - Grands Montets на 3295 м, така че информацията, че работи уикендите, е неактуална. 

Но хубавият младеж от лифта ни праща на друга красива разходка с работещата гондола, макар и доста по-ниско в планината.

Типът мъже, който аз намирам за привлекателен, живее почти задължително в Централна Европа, така че това популярно занимание "people watching" ми е интересно най-вече там. Може би защото почти всички изглеждат пращящи от здраве и споделящи интереса ми към занимания на открито. Или въздухът е чист и кожата им сияе. Или спортната екипировка ми се струва най-ласкавото облекло. Но така де, хората в Алпите са ми много симпатични.  

Да оставим хората да си тичат по пътеките и да тръгваме на разходка до глетчера 🥰 Имаме 3:30 часа до последния лифт, които трябва да стигнат дори на хора с бебе и счупен крак. Ние на косъм успяваме, така че фотоапаратът и въздишките явно са сериозно препятствие за поддържане на темпо 🤣  Иначе пътечката е доста равна, не е камениста и определено е обзорна. 

 

Сестра ми плахо споделя след изпратените снимки, че летните глетчериса загубили голяма част от очарованието си, което ме кара да се позачудя дали снимам толкова зле, защото ние пък си мислим и обсъждаме точно обратното. Да седиш по тениска пред тонове лед е изключително впечатляващо. Не че подценявам Исландия, но там все бързахме да се облечем и скрием от вятъра, а тук цари абсолютно безвремие. Яд ни е, че нямаме още време, защото забелязваме нов хребет с интересна форма Ако се качим, ще видим абсолютно различен пейзаж и само можем да гадаем какъв ще бъде.

Мислим си, че обикаляме периферията на тези планини, а вътре се крият още по-внушителни масиви, долини и гледки. Пак започвам да завиждам на @stanimir, и взимам решение вече винаги да нося раница на преходи. Щом спра да забелязвам няколко килограма тежест, купуваме палатка и тръгваме! 

 

 

Хрумва ми, че е по-добре сега да се изкъпем и да сме готови, а не да организираме потен комитет по посрещането на Фил. Хем ми е любопитно да му видя физиономията при първия поглед към планината, хем го считам за личен момент, който може да пренебрегне от възпитание, за да си общува с нас. 

 

Малко съботни снимки от Шамони: 

 

 

[Lindt 36427]

Ден 4: Мъгли, езера и козирози. Част 1

 

Днес е ред на скучната страна на планината. Имам теория за обикаляне на алпийски долини от неориентирани хора. С помощта на включения в паса транспорт редуваш страните и се опитваш да обхванеш цялата дължина на долината на зиг заг, за да гледаш всеки ден нещо различно. @Фил пък отива в туристически офис и пита кои 3/ 4/ маршрута да не пропуска. Разбира се има малка възможност да се озовеш в планинска манифестация тип Мусала или Мальовица, но Алпите и поддържаните маршрути са толкова огромни, че даже бих била любопитна какво предлага една свръхпопулярна разходка. 

Понеже често на пътуване имаме лоша прогноза в поне няколко дни, тогава залагаме на животни, водоеми, евентуално гора с цветя и боровинки и подобни цветни, радостни парченца.

Имаме и трети участник, който пък е отговорен за маршрутирането и побутването на по-бавните от групата към правилната посока и темпо. Той се е отказал да се надлъгва с 4 прогнозни сайта и е заложил сутринта да тръгнем към по-просветващата страна на долината.

Всички стратегии, заедно и поотделно, ни отвеждат към Лак Блан/ Le Lac Blanc. Постепенно се сещам, че коледната ни картичка от Шамони е конкретно от това Бяло езеро. Жижо има колеги в Гренобъл, които са се пренесли там, вероятно в търсене на по-добри професионални възможности. Конкретно дамата с картичката срещнахме миналата година в Елзас, откъдето е семейството на мъжа й, а тя е от Шамони. Представям си какво е детството ви да мине в приказка, а съзнателният живот в апартамент в град. Надявам се при нас да се случи обратното 🙄

 

Малко съжалявам, че едва ли прогнозата ще ни позволи такава снимка, но терзанията ми бързо са заглушени от зърнати по-долу от пътеката козички с бебета. Жижо се спуска до тях под прикритието на камъни и почти не ги стряска, защото едно от малките дори спокойно суче.

 

 

Обаче други хора нямат подобен подход и слизат особено неграциозно, така че прекъсват твърде рано прекрасната сцена. Козлетата от нямане какво да правят, почват да имитират майка си в почесването с рога и копитца 😍

 

 

Продължаваме пътя си, а младо цветнокожо момиче тича по пътеката, викайки "мосю, мосю..." Оказва се, че иска да види снимките на Жижо, ако е удобно. Факт е, че колкото и да си близо до животинче, трудно можеш да видиш толкова добре заснетите дребни детайли. Аз поне прекарвам времето на дистанция, стараейки се да не ги зяпам пряко, че усещат и изпитват безпокойство. Бъзикам се, че точно първата тичаща след него жена не е пълнолетна 🤣

 

Денивелацията от станцията на лифта до езерото е 500 метра. По пътя има доста народ, но те просто ни подминават и много скоро изчезват от хоризонта пред нас. Не е като часове да гледаш вратовете на предходната групичка и да им слушаш разговора, постепенно опознавайки целия им свят. Фил почти аплодира първите тичащи, уважава вторите, но два часа по-късно вече цъка с език, че всички са луди 😀 Ние сме свикнали с французи по пътеките, но явно най-бързите си седят в техните Алпи. Тъй като вече имаме агент, той  ни разказва част от историята,която баба разказва на внучето си на френски. Досещате се, че не успяваме да я чуем цялата, защото и бабите, и невръстните са по-бързи от нас и скоро не ги чуваме. 

 

На хижата пред езерото има  пиратско знаме. В този ден и подухва, така че облаците и мъглите са много динамични, но трудно успяваме да си намерим място на завет за пикник. Докато нагласим апарата на самоснимачка и езерото се е скрило. После показало, пак скрило. Успяваме да го издебнем и това е максимума, който можем да извлечем от Лак Блан. 

 

А ето го моето постижение с отраженията,  не е точно като картичката 😄

 

[Lindt 36427]

Аз сега не знам тук ли да се хваля, в другата тема ли, но понеже са от това пътуване, слагам тук и тагвам @ven62: 

 

 

 

П.П. Обяснявам с какво се фукам 🤗 - две фейсбук групи, които следваме, са избрали снимки на Жижо за временна корица на страниците си. 

 

[master_of_germs 54244]

На 31.08.2021 г. в 16:23, Lindt каза:

 

а освен това боровинките са узрели, така че хич и не се чудим защо всички ни подминават като спрели 🤭 

Едва вчера разбрахме, че всъщност сме срещали козирози, а не диви кози. Вече познаваме лично близо 2 % от френските козирози 😍. Просто са доста млади или женски и не сме се усетили изобщо.  

 

С боровинките спечелихте огромна черна/синя точка за Шамони (това лято почти се разминахме с тях по Балканските баири), а за Козирозите - питайте. де. Това не са кози, нито по структура на тялото, нито на рогата. Ние досега само женски сме виждали в Словения и само го умувам кога да отидем следващия път под един връх, където постоянно има цяло стадо 🙂

През тази година нещо списъкът с дестинации на прицел рязко набъбна, много повече от амунициите във финансово-времевите ни патрондаши.  Ще ви търся компенсации за психически тормоз с тези ваши снимки и описания 🙂 😛

[jungfraujoch 16051]

На 31.08.2021 г. в 11:25, Lindt каза:

Ден 1 La Jоnction / Кръстовището

 

Обичаме Франция, обичаме Шамони, обичаме даже и предстоящите 1300 метра денивелация за 6 км преход 🤣. Първоначално съм скептична към идеята да си счупим ходилата от първия ден. Обаче помня как Жижо си разцъкваше гугъл мапс и рязко загуби самообладание от някаква случайна снимка. Тoй винаги си сглобява негови маршрути и като ме извика да гледам и аз тъпо картата, си знам, че тотално се е смахнал от откритието си, щом си мисли, че разбирам какво ми говори. Тогава много внимавам да не покажа, че не ми е ясно каква му е идеята, не защото обичам да го лъжа, ама иначе почва да ми обяснява много по-дълго и все така неразбираемо 😇.

 

Купуваме две багети от буланжерията, снимаме ентусиазирано цветята по улиците на Ле Уш и още с първите лъчи тръгваме към лифта от Les Bossons/ Ле Босон

 

Лифтът е открит и удобен, и въпреки че съм с късия обектив, не мога да се сдържа да направя 20 безсмисленo далечни снимки на сърничката, която седи пред симпатична къща в края на селото. Понеже не сме набрали голяма височина, сериозно си напомням да се овладея и да не си помислям да скоча на поляната и да подгоня горкото животинче. Вече очевидно не сме в България, щом оградите на къщите са подменени от зеленина, а сърните се разхождат спокойно наоколо.

 

 

Първите 3 км от прехода са в гора и въпреки че е стръмно, не ни е горещо и сме във възторг. От предишното ни пътуване преди 5 седмици температурата в София не е падала под 30 градуса и споменаването на лято предизвиква обясним гняв и у двама ни. В началото на пътеката май е имало обяснения с картинки, че няма вода по пътеката, но ние знаем, че щом има хижа, ще има чешма. Но няма, така че трябва да ги качим и слезем тези 1300 метра денивелация с 1 бутилка вода и 1 сокче.

Друг повод за сериозен размисъл е наблюдението, че всички ни изпреварват. Как и кога станахме най-бавните хора в планините? И защо всички тичат, не виждат ли, че е стръмно? До края на прехода ни сме сигурни, че ще сънуваме серпентини, толкова много сме минали.

 

 

Ние и без друго сме заети да издаваме нечленоразделни звуци при всяко зърване на лед от някоя наша страна. Изобщо не можем да повярваме какво виждаме и къде се намираме. Знаем, че крайната точка на прехода е вцепеняващо кръстовище на глетчери и ще изглежда в пъти по-добре от първата ни спирка за почивка, но не можем да продължим невъзмутимо да вървим, ако от двете ни страни се спускат тонове лед. Така че организираме първия си пикник с багета и козе сирене докато сме готови да продължим.

 

 

На крайната точка си взимаме 1 час почивка. Жижо го е планирал, но аз не вярвах, че той може да седи толкова дълго на едно място, а и от леда обичайно духа и  е възможно да умрем от студ. Всичко е идеално, успяваме да си починем, чуваме пукането на леда, даже времето за съзерцание ни се вижда малко. Имаме и обхват, така че пращам ледени поздрави, а Станимир ми припомня, че съм се страхувала, че глетчерите ще изчезнат докато отидем. Глупави опасения, сега заместени от подозрение, че ледът ще се изсипе на главата ми.

 

 

Следобед в района често се събират облаци, така че докато изчакаме слънцето да не е срещу нас, иглите вече срамежливо са се скрили. 😉 Спираме още няколко пъти, отклоняваме се и за допълнителни наблюдения на леда отблизо, но все още не можем да свикнем, че сме на най-красивото място на света. Светлината може да ви пречи да ни разберете, но ние помним какво сме видели, а летенето ни по пътеките дори след подобно изкачване и спускане, може би загатват дивия ни ентусиазъм 🙃

 

На връщане с лифта не успявам да зърна пак сърнички. С изключение на семейство пъстрогуши завирушки и няколко мармотски крясъка, този ден не е богат от животинска гледна точка.  Следващия ще компенсира 😉

 

 

 

@Lindt,пишеш и снимаш много красиво!Браво за ентусиазма и любовта към планините и животните!Снимката със синьото цветенце вече е на десктопа ми и продължавам да чета с интерес.

[Lindt 36427]

преди 16 минути , master_of_germs каза:

С боровинките спечелихте огромна черна/синя точка за Шамони (това лято почти се разминахме с тях по Балканските баири), а за Козирозите - питайте. де. Това не са кози, нито по структура на тялото, нито на рогата. Ние досега само женски сме виждали в Словения и само го умувам кога да отидем следващия път под един връх, където постоянно има цяло стадо 🙂

През тази година нещо списъкът с дестинации на прицел рязко набъбна, много повече от амунициите във финансово-времевите ни патрондаши.  Ще ви търся компенсации за психически тормоз с тези ваши снимки и описания 🙂 😛

Е, да, то е хубаво да питаме, но бях сигурна, че има 3 вида в тези Алпи. И то е така, ама не както си ги мислех: Имат си шамоа, айбекс, муфлон, а не коза, айбекс и шамоа. Уф, и аз не се разбрах какво обясних, ама накратко козирозите (айбекс, ибекс) си имат много характерни дупета и рогца, но ние малките и женските ги бяхме набедили за кози и не търсехме приликите с мъжкия от Енгадин. 

В Словения има само 300 козирога. Трябва да знаеш къде са. Иначе един американец много упорито ни пращаше в Словения, където са му най-любимите Алпи. Ще започна леко да я проучвам дестинацията, но догодина искаме вече Норвегия и не трябва да се пренавиваме за 2 пъти в Алпите.  

[master_of_germs 54244]

преди 18 минути , Lindt каза:

Е, да, то е хубаво да питаме, но бях сигурна, че има 3 вида в тези Алпи. И то е така, ама не както си ги мислех: Имат си шамоа, айбекс, муфлон, а не коза, айбекс и шамоа. Уф, и аз не се разбрах какво обясних, ама накратко козирозите (айбекс, ибекс) си имат много характерни дупета и рогца, но ние малките и женските ги бяхме набедили за кози и не търсехме приликите с мъжкия от Енгадин. 

В Словения има само 300 козирога. Трябва да знаеш къде са. Иначе един американец много упорито ни пращаше в Словения, където са му най-любимите Алпи. Ще започна леко да я проучвам дестинацията, но догодина искаме вече Норвегия и не трябва да се пренавиваме за 2 пъти в Алпите.  

Знам ги къде са козирозите (ибексите). Под връх Бовшки Гамсовец ( а "гамс" е планинска коза на словенски, шамоа, демек). Там наблизо е хижата Поганичков дом на Кришки поди с кажи-речи единстените високопланински езера в Словения. Още се чудя дали да не вземем едни полети до Загреб, ама пък горе на Триглав вече има сняг.

[Lindt 36427]

преди 2 минути , master_of_germs каза:

Знам ги къде са козирозите (ибексите). Под връх Бовшки Гамсовец ( а "гамс" е планинска коза на словенски, шамоа, демек). Там наблизо е хижата Поганичков дом на Кришки поди с кажи-речи единстените високопланински езера в Словения. Още се чудя дали да не вземем едни полети до Загреб, ама пък горе на Триглав вече има сняг.

Ние обичаме сняг 😆 Как ще стигнеш от Загреб до Триглав? Струва ми се точно в средата на нищото и от Венеция, Виена и Загреб, иначе евтини полети да иска човек. В Словенската част има само хижи, нали? Без много лифтове и дневни разходки до планината? 

[Lindt 36427]

С едно изключение за глетчерното кръстовище е подразбиращ се дълг на Жижо да прави кръгови маршрути и да не минаваме два пъти един и същи път. Които най-често и да могат да се променят в движение, ако сме бавни, вали, видим нещо друго по пътя. Мога само да съчувствам на хора с моето чувство на ориентация, които си нямат допълваща половинка.  

 

Маршрут в ден 4

https://www.alltrails.com/explore/map/map-sep-2-08-16-am-0f49c89?u=m&fbclid=IwAR3fFzbxA-n7pglwIJG5KvKtraFG_zi_8C-qumkAPjY3QKzzlMh6OBLa15s

 

Маршрутът ни след хижата е малко по-стръмен от очакваното, но минава през множество езера, които най-вероятно са заобиколени от остри скали и дори се разкрива гледка към снежния масив от другата страна на долината. Това е характерно за всички пътечки от около южния балкон на Шамони. Облаците не позволяват да видим с един поглед всичко, а разглеждаме пъзела парченце по парченце. Ние сме там от няколко дни и горе долу сме се запознали с обстановката, но чувствам голямо вълнение когато порив на вятъра разчисти изненадващ връх или глетчер. 

 

Състезание по спускане: 

@master_of_germs, някои хора минаваха отстрани на стълбите, така че макар че беше доста отвесно, е възможно. 

 

След като в ден 2 сме пропуснали с пренебрежение мармотчето на скалата, а Фил не е виждал, посвещаваме известно време за проучване на първия срещнат дебеланко. Явно в това пътуване ще са доста по-малко и по-далеч, отколкото козирозите, но ние не се оплакваме.

 

 

Дори си намерихме малка група китайци, почиващи на една скала в началото на пътя ни,но ги чувахме дори на последните езера. Бързо си спомнихме с какво тези туристи напрягат останалите 😄

На последните езера, точно преди да ги подминем, мернах едни рога на 200-300 метра от нас. После се скриха, но най-сетне бях разпознала козирог. Верно, около 100-тния поред, но пак е нещо. Жижо се превърна в олицетворение на фотографския ентусиазъм и запраши нагоре да преследва животинчето. Ние с Фил си повисяхме, повисяхме 20-30 минути, но почна да не ни свърта на едно място. Жижо се върна, но не беше удовлетворен от демонстрирания възторг и ни накара и ние да се разходим и убедим лично във великолепието на козирога. Наистина беше много красив, поне докато един дрон не подплаши образеца на мъжко рогато съвършенство. Тези бръмчащи неща са забранени в парка, но сигурно е бил на китайците. 

 

Последният хубавец за деня е заснет с късия ни обектив. Беше на пътеката и повече стресна нас, отколкото ние него. Даже го снимах за @Mary с телефона, защото се притеснявах, че цял ден чете за някакви емотиконки, а предпочита по-реални неща.

 @master_of_germs, виж какво си хапва сладурчето, дано ти остави малко и на теб 😄 

 

Точно преди големия порой, успяхме да се скрием в едно заведение и да си спестим прибирането като мокри кокошки.

 

Към бележките за деня е добре да добавим, че пращайки @Фил за флан, той бе разкрит като нефранцузин и хората в нашето буланжери го обслужваха на английски. Добре че не го депортираха този шпионин 😄 

 

 

[Lindt 36427]

Ден 5. Ние, Алпите и Егюий дю Миди

 

@Mary често споменаваше щастието по отношение на нашия престой в Алпите. Сега на 2 чаши вино си преглеждам снимките и макар Лили да е казала, че духовитостта в тези моменти често е илюзия, си мисля за това специално усещане. Много е ценно чувството да си щастлив и прилежащ някъде. Да нямаш никаква нужда да променяш каквото и да било около себе си. От първото ни посещение в Алпите просто се наслаждавам, въпреки потребността ми за ред и съвършенство, да не се сещам за нищо по-добро и да не желая нищо различно. Няма друго място на света, на което се чувствам толкова щастлива 😍 Мисля си, че вече не съм магеланец. Не искам и не търся екзотика, а просто да задържа това чувство колкото се може по-дълго. Предполагам, че ако ние живеем на чисто и красиво място, потребността от нови, нелогични срещи с непознатото ще се завърне, но сега ми е писнало да не разбирам защо нещата около мен са такива, каквито са. Все пак ето тук са документирали нашата .. алпийска аура 🙃

 

И така, ако зарежем философията, ще ви заведа повторно на Егюий дю Миди. Споменах, че не сме имали време за асансьора и последните 40 метра, защото гондолите качват до станцията по 50 човека през няколко минути, а асансьорът е за 5-6 души. При първото ни ходене докато се окопитя от гледката ( Жижо го нарича височинна болест) и таблото усложливо показваше 50 минути чакане. Този път обаче нашият водач имаше стратегия от вратата да се засилим директно натам и да се качим... аз влачех крака, повтаряйки, че е жестоко да отнемем на @Фил времето да се наслади на мястото. Но при пътуване в група се правят компромиси и той явно щеше се наслаждава спокойно после, когато ние се озовем на ново място 😉  

 

Мен не ме е страх от високо, мога да седя на върха на която и да е скала. Вярвам и в науката, инженерите, напредъка и всичко. Обаче на въжен мост, дървена платформа или .. стъклена кабинка, изпадам в тотален ужас. Изчакахме си реда, обухме си чехлите, оставихме раниците и се насочихме към Step into the void. Щяхме даже да влезем двамата, но .. ами аз не можех да разбера къде свършва стъклената клетка, имам ли наистина гаранция, че няма да падна в бездната и съществува ли всъщност стена пред мен. Или... зад мен, ако се обърна с лице към залата. Тоест ние обща снимка нямаше как да имаме в този образец на кошмарите ми, но все пак стъпих в него!

 

След като дори Фил бе освободен от небесния зандан, вече спокойно можехме да се мотаем колкото си искаме. И го правихме успешно, даже с @master_of_germs си преразказахме актуалните планински новини в неговия и нашия край. 

[Lindt 36427]

Ден 5: Мер дьо Глас и Ледената пещера 

 

Планът ни за деня изцяло съвпада с една от предлаганите в туристическия център разходки и след голямото снежно съзерцание на последна станция на Егюий, се спускаме до междинната станция на гондолата. От там започва обзорна разходка Гран Балкон Нор/  Grand Balcon Nord чак до Мер дьо Глас/  Mer de Glace.

Не бързаме за никъде, пътеката не е особено трудна, но облаците старателно ни се пречкат на някои ключови места за гледки от обиколката. Понеже някои от нас все пак са малко по-бързи, запълват времето си с танци и бране на боровинки:

 

 

В най-високата част на прехода спираме за почивка, съзерцание и обяд с онези скучни багети и сиренца, които спомена Фил в друга тема. Аз по принцип не консумирам много хляб, не ми е интересен, вкусен или необходим, за да се нахраня, така че през тези две пътувания в Алпите май изядох тригодишната си дажба. Но иначе с какво да си ям сирената, които съм решила да опитам в този ден? 

Мер дьо Глас успява да надделее над облачността и да ни осигури прекрасна гледка. 

 

По план накрая трябва да се спуснем с фуникуляр до Шамони и имаме много време преди последния за деня. През купчините камънак е прекарана приятна и удобна за ходене пътека, което в дни след преходи до Мальовица и Тевно езеро, оценявам наистина много високо. Ако човек реши, че иска да пробва планинско бягане, това е доста подходящ терен. 

Ледената пещера обаче работи само до 3. Фил не иска да опита планинско бягане и тръгва по по-полегат път със свое темпо, а ние хукваме по стръмната пътека, за да съм сигурна, че ще успеем да стигнем навреме. Междувременно развивам и новото си умение за носене на раница. Изобщо не е нужно на това пътуване, защото нямаме какво точно да носим, но ако ще правим многодневен преход, явно трябва да свикна да не забелязвам 5-6 кг на гърба си 🙄

 

Мисля, че няма нужда аз да ви разказвам за Мер дьо Глас, един от най-големите глетчери в Алпите и очевидно засегнат от глобалното затопляне. Цитирам за по-лесно уикипедия: 

Цитат

Мер дьо Глас (на френски: Mer de Glace) е ледник в Алпите, в масива Монблан. Той е най-големият ледник във Франция и втори по големина в Алпите след Алеч в Швейцария. Дълъг е 7 и половина км, но ако се считат и по-малките ледници, които го съставят, дължината му достига 12 км. Началото на първичните ледници Талефр (десен), Лешó (централен) и Такюл (ляв) е на височина около 3000 м, но зоната, от която черпят сняг, достига 4000. Събират се на височина 2100 м. Те заемат широк циркус между върховете Монблан дю Такюл, Дан дю Жеан, Гранд Жорас, Егюий дьо Талефр, Ле Дроат и Егюий Верт. Площта му е 32 – 33 кв. км, а дебелината – до 400 м.

Мер дьо Глас е жертва на глобалното затопляне. Знае се, че през ХVІІІ в. е достигал до главната долина, в която се намира градчето Шамони. До средата на ХХ в. краят му се е виждал оттам, но в днешно време се отдръпва все повече и повече – с по 4 метра годишно.^[1] Това се вижда добре от туристите, които го посещават. Когато през 1909 г. е била открита зъбчатата железница Монтанвер, спирката е била построена на нивото на ледника. Днес, за да се достигне ледника, се налага спускане от около 150 метра денивелация с лифт или пеша, след което слизане по още стъпала (около 380), които стават все повече с отдръпването на ледника.^[2][3] От Шамони има и туристически пътеки до ледника. Стига се за два часа. От спирката се открива великолепна панорама към зъберите на Гранд Жорас и към отвесната стена на връх Пти Дрю.

Всяко лято в ледника се издълбава пещера с няколко коридора, в която са поставени ледени скулптури. Тя се поддържа непрекъснато поради движението на ледника. През зимата се изоставя и след това се изгражда наново, защото спускането му става със 70 м годишно.^[4]

Мел дьо Глас е сред най-големите атракции в района на Монблан. Поради достъпността си още през ХІХ в. той е привличал хиляди туристи. Налага се да се забрани разхождането по ледника, защото някои от пукнатините му са достатъчно дълбоки, за да падне и да загине човек. Именно върху Мер дьо Глас шотландският глациолог Джеймз Форбс прави някои от най-сериозните си открития за физиологията на ледниците.

 

До ледената пещера е бил направен кабинков лифт, но поради това, че морето от лед се отдръпва със 70 метра годишно, в момента се спускаш още 430 стъпала до входа на Ледената пещера. Тя също се изгражда всяка година, съобразно това докъде е стигнал ледът. По време на дългата разходка, удивително популярна за родители с деца, отстрани са поставени табелки докъде е бил леда през годините.  В годините, в които ние сме родени, май са им трябвали около 100 стъпала и дори по-невъзпитани деца са можели да се озоват в дворец от лед без да се разплачат. Днес е малко по-сериозно постижение, но за наша изненада дори на връщане по стълбите нагоре не се срещаха пищящи или кротко ронещи сълзи човечета. Предните дни американец смело е твърдял, че планината си е тук и почти не се променя. Обаче не е това случаят с ледниците, които ни очароват най-силно и привличат по тези места. 

Безспорно обаче е много красиво да си заобиколен от син лед, да го чуваш, да наблюдаваш как поглъща, пречупва и отразява светлината. За мен беше изключително преживяване, което ни се изплъзна в Исландия и не усетих толкова силно в Юнгфрау. 

Работното време на пещерата се оказа по-дълго, а Фил твърдо решен да слезе и да се качи тези 200 метра по стълби, така че ние го изчакахме горе. Там, при спирката на влака, докъдето някога е стигал ледът ( вижте снимката в пещерата) , има хотел, ресторант, бутик, а също и платформа за наблюдение, където разказват историята на района, само че го правят на френски. 

 

А долу в Шамони, където носенето на маски е задължително в централните части на града заради неизбежното струпване на хора, поостанахме да погледаме с респект финиширащите днешния маратон. Маршрутът им беше започнал в Мартини сутринта и към 17 следобед вече бяхме свидетели на финалът за част от 60-79 годишните хора, пробягали 40 километра с 2300 метра денивелация. Можехме само да ги поздравим и да им ръкопляскаме. Храната е просто малка част от избора как да живеем, при това не вярвам да е най-важната. Най-важното е да се движиш. 

Най-бързият и, разбира се, французин, е пробягал тези 40 км за 03:39:23 часа 🤩

https://utmb.livetrail.run/classement.php?course=mcc&cat=scratch

 

 

[Lindt 36427]

Ден 6 С трамвай Монблан

 

В този ден по прогноза очаквахме нестабилно време до ранния следобед, а после обилен дъжд. Това блокира всички амбиции на Жижо за обзорен и по-сериозен като денивелация преход и решихме да се задоволим само с разглеждането на нов дял на планината, ново градче и използване на резервацията ни за трамвая. 

Всъщност резервация ви е необходима само за Егюий дю миди и трамвайната линия до Монблан, така че имахме повод да вземем с нас кошницата с очаквания 😄

Нашето буланжери в Шамони ни беше разглезило и силно се изненадвахме от липсата на такова в Сен Жерве / Saint-Gervais . Все пак пътувахме до там с влак, а и гарата беше огромна и красива, създаваща ни очакване за голям град. Намерихме си обаче фантастични кроасани и багета за обедния пикник, даже пообиколихме улиците на градчето докато стане време за тръгването ни. В няколко градинки и кръгови пространства имаше табели със снимки как са изглеждали доскоро и как са реновирани сега. Не си представяйте драстична разлика, а малко цвят в околните сгради, нови растения и примерно нова улична лампа, но създава усещането, че миниатюрното градче се поддържа със старание. 

Не съм снимала много в този ден, защото ми беше лошо и не можех да се съсредоточа над красивите неща наоколо и да ходя едновременно. Но пък съм документирала породата кучета, която си избрахме за когато имаме кученце - австралийска овчарка. Изненадах се ,че е толкова разпространено в Шамони, а не е с френски произход или ние нещо не разбираме. 

 

Долината около Сен Жерве е заобиколена със "скучните" планини, на които ще обърнем повече внимание при следващото посещение. Заради отглеждането на животни наоколо гората е отстъпила място на пасища. За първи път си давам сметка, че тези привличащи вниманието фотогенични и зелени петна в алпийските райони, изпъстрени с къщички, със стърчаща катедрала някога са били гори и ми става малко неприятно. Районът около нас доста ми напомня на Лаутербрунен и когато сядаме в трамвая вече мога да задържа по-позитивни мисли от гледките и да се наслаждавам на мястото. 

 

Тази линия е единствената във Франция, достигаща височина над 2000 метра. Пътуването по маршрута с гледки към масив Монблан, през долини и пасища, е в един от трите стари влака, боядисани в различен цвят - син, червен, и зелен. Те носят имената на дъщерите на директора на железницата през 1957 - Ан, Мари и Жана. Не се сетих да снимам 🙂 

 

 

Ние слязохме на последната станция, от където има възможност за кратка разходка до Bionnassay glacier. 

 

Светлината не позволяваше да направим зашеметяващи снимки на леда, но пък се въодушевих и освестих достатъчно, за да се съглася да се върнем пеша. На Фил пък не му се експериментираше с нашия маршрут и ниска облачност, така че се върна с влака до втора станция и се отдаде на разходки там.  Пътеката е повече от чудесна и сега като я гледам, се чудя как сме я представили, за да се откаже да ни прави компания.

Маршрут: https://www.alltrails.com/explore/map/map-sep-10-07-45-am-52edc4a?u=m&fbclid=IwAR2WD6KSmdtVF3zZB3eLg-WEMZMR8OFT19kKNSNx0hRyZQ4wJLoZy6Jsxiw

 

Тръгваме бодро надолу, но не по линията на влака и ни очакват изцяло нови гледки към леда и долината срещу нас.   

 

Дори се изкатерваме до билото по една животинска пътечка, за да обядваме с гледка към водопад и разхождащите се долу козички.

 

 

Много вървежно цветенце 😄

 

Връщаме се по обяд до нашето село Лез Уш с лифт Белвю, който за кратко време може да ни отведе до страхотна поляна за пикник с изключителна гледка и малко ни беше яд, че не сме се сетили да го проверим още първите дни. 

 

[Lindt 36427]

Ден 6 Следобед в Парк дьо Мерле

 

В нашия двор си имахме много интересен обитател, който Фил кръсти Хитлер, но аз тайно наричам Чарли. Появяваше се отнякъде, тичайки със засилка и се опитваше да влезе в нашия партерен апартамент, когато види отворена вратата. Освен това хапваше и сиренце, което ме кара да подозирам, че е живял там и е нещо като бездомен сега. Обаче е в много добра форма и не се притеснявам за него. Кръстен е така заради нослето му, но само Фил го е снимал 🥰

Обядваме си ние с Чарли, без да му даваме от бирата с монбланска глетчерна вода 🤭. Нито Фил, нито дъждът се появяват и започва да ни човърка да видим хълма с животните. Запазили сме си го като идея за ден с тъпо време, но не сме имали такива на това пътуване и Жижо уж лесно е преживял това, че няма да снима муфлон. 

Парк дьо Мерле/ Parc de Merlet е гориста местност с диви животни, с прекрасна гледка към глетчерните планини. Две неща ни спират да отидем по-рано - има ограда и животните не са точно диви. И.. не можем много да се ориентираме как точно да стигнем, какво ще видим и колко време ще ни трябва. Пише, че ако се спуснем отгоре, а не ползваме трансферното бусче, ще имаме отстъпка от входа и си го представям малко като голямо ловно стопанство, където си щъкат дивите животни, а ги виждаме когато ходят на хранилките в часовете си на активност, но не е. 

Сега резервираме места в трансферното бусче за нас и за Фил, абсолютно доволни, че сме се изплъзнали от дъжда и ще оптимизираме и последния си пълен ден в Шамони. Налага ни се да почакаме доста време маршрутката на същото място при гарата в края на Лез Уш, от което сутринта си хванахме влака. Реката в близост изглеждаше доста по-интересно със сутрешната мъгла, така че я добавям:

 

Плащаме 8 евро вход и влизаме в парка. В началото има къщички, ресторант с гледка, кокошки. Надолу по склона за съжаление се вижда оградата, така че явно е по-мъничко, отколкото сме очаквали, но е доста красиво. Получаваме брошурка с маршрута и видовете животни, които ще видим там. Те не са типични за този район, има представители от Корсика, почти изчезналия в дивото елен-лопатар,  японски елен, муфлони, лами..... Ако сте с деца или просто обичате животни, мястото е добро, определено можете да видите отблизо видове, които не сте разглеждали подробно. Обаче доста напомня зоопарк, особено с пищящите хлапета около нас: 

 

Само муфлоните така и не пожелаха да дойдат по-надолу или на по-светло и  не можахме да ги видим добре, въпреки че притичахме с Жижо точно три пъти до тяхната горичка, нежелаейки да приемем поражението си. И козирозите не срещнахме, но мисля, че извън парка бяха повече от достатъчно.   

 

За наше изумление в последната маршрутка надолу за деня нямаше свободни места. Качихме се като правостоящи, направиха се размествания за закъснели майки с деца, но всъщност това беше единственото зле организирано място в района. Доста е стръмно, иначе от серпентинения път се разкриват страхотни гледки към долината и очарователни вили, така че разходката има потенциал да е красива. 

[Lindt 36427]

Последен ден в Шамони 

 

Изчисленията ни показваха, че е по-добре да си имаме пас за долината и в този последен ден, нищо че следобед тръгваме към Швейцария. Оставаше казусът с багажа, защото аз изобщо пък не обичам да си го нося на гръб 🙂 Както споменах, нашето мини апартаментче и по-точно фирмата, която го стопанисваше, много улесни оптимизацията на първия и последния ни ден при тях. Пожелаха ни приятно изкарване на Бревент и ни позволиха да ползваме мястото до 12. 

Още сутринта хората се трудеха на съседния покрив, а ниската облачност предполагаше, че идеята за лифт до Бревент е добра и ако имаме късмет, ще видим море от облаци.

 

Но първо в нашето буланжери, което при предоставяне на сертификат, ни позволяваше да се насладим на чудесна закуска и капучино няколко сутрини. 

 

Жижо закусва "подметката на планинаря", за да подсигури енергия за прехода 🥰 

 

Определено заобичахме това място и ще се радваме някой да ни отвори буланжери в квартала. 

 

Важното на разходката до Бревент беше, че пътят минава през очарователен квартал, красиви къщички без ограда или с жив плет, изключителна гледка, парапланеристи в небето. Дори зеленчуковите им градини бяхпроизведения на изкуството. И аз исках да ги покажем на Фил, че с нашите разходки, хич не му бяхме оставили време и сили да разглежда градчетата. 

 

 

Горе ни посрещна това. Даже имахме чиста гледка дори към долината със скучните планини, която предния път не бяхме разгледали и не подозирахме, че се вижда от това място.

 

 

Това, че си тръгвахме от Шамони не позволяваше да изпитваме особена радост, но поне планирахме след като си вземем багажа да посетим още едно ново за нас място в долината и да хапнем за последно в  нашето буланжери. 

[Lindt 36427]

Сбогуване с Шамони и бърз поглед към бъдещето 🤗

 

Почти не използвахме влакове в долината, защото спирките ни бяха неудобни спрямо настаняванията, а разписанията им почти изцяло съвпадащи с тези на автобусите и пак през половин час. Изключения правехме при пътуване до крайните точки на долината - Сен Жерве и Валорсин. 

От  станция Бревент, всъщност от цялата разходка по големия южен балкон/ Grand Balcon Sud, се вижда цялата поредицата глетчери по продължението на долината Шамони, чак до границата с Швейцария. Ние си бяхме набелязали най-синият, но не бяхме сигурни кой е той и какъв преход можем да направим, за да го зърнем от по-близо. Оказа се Принц Алберт I и ни остава за следващия път 🤗. Даже в туристическия център го бяха предложили на Фил като четвъртия интересен маршрут в района, така че си заслужава със сигурност няколкочасовия преход.

Ние нямахме толкова време, така че си избрахме друг финал на пътуването в Шамони, преди да се отправим към швейцарските Алпи - лифт до Col de Balme и половин километров преход до премката, която е граница с Швейцария.  

 

Натоварени с багажа си на път към гарата, не устояхме на едно последно посещение до пекарната ни. Понеже аз консумирам по-малки количества храна от повечето хора (или защото съм досадна 🤣), е изключително важно решението какво точно да опитам, а получаването на посредствена храна, "ставаща за ядене", може безпроблемно да ме докара до гневен изблик 😇 Избраният за днес писаладиер обаче беше великолепен, а е много специално ястие за мен, защото се състои изцяло от неща, които не харесвам 🤣 + маслини, но комбинацията събуди любопитството ми до степен да опитам да го сготвя сама и ме очарова напълно. Не съм снимала обяда ни, но ястието изглежда горе-долу така: 

 

Пътувахме с влак до Montroc, където можехме да продължим пеша до Льо Тур/ Le Tour за лифта, но предпочетохме да изчакаме автобуса. Спирката беше най-гениално простото, удобно и красиво място за чакане, което сме виждали лично , а околните къщички и върхове бяха прелестни, така че се поразходихме там докато чакахме: 

 

 

Лифтът от Le Tour е открит и доста бавен. Но нямаше вятър и спокойно се насладихме на гледките в тази нова за нас част на долината. Виждахме и една стена на язовир, където Жижо си е набелязал преход за следващото посещение на Шамони и с него мисля, че имаме нови 4 пълни дни в района. 

Наблюденията ми са, че мъжете много рядко искат помощ, за си спестят неудобствата, но аз в момента, в който си сложих раницата на гърба и усещането не ми хареса, веднага се огледах за решение на проблема си. На станцията на лифта помолихме мъжете на станцията да си оставим багажа при тях и те ни осигуриха една приятна разходка без излишно носене на раници.  

 

 

На връщане се поразходихме в Льо Тур и после пеша до гарата, за да насладим на още малко френски чар. Нашето Лез Уш и Льо Тур ми се сториха най-красивите градчета от всички посетени. 

 

Гледката от премката не е кой знае колко впечатляваща, но аз имам силни чувства към Швейцария. Един поглед в тази посока и спря да ми е непоносимо тъжно, че ще си тръгваме от Шамони. Защото си отивахме към "нашето вкъщи" 😍

 

 

КРАЙ 

 

[chandni 27570]

Благодаря за поредния цветен разказ! 🙂

 

Ще чакаме да видим снимки на писаладиера в темата "Какво готвите"!