дневник Балкански калейдоскоп - ретроспективен фотодневник

[master_of_germs]

Хубава си, Черна Горо, миришеш на младост...

 

Донякъде вярно... Наистина бях доста по-млад, когато за първи път започнах да мечтая за Черна Гора. Години наред пропаднали планове. И трябваше да дойде лятото на пандемичната 2021 г., за да осъществя част от мечтата си...

Албания бе започнала да се прокрадва в мечтите ми сравнително по-наскоро. Не ми беше толкова голям дерт, още повече преди 4 години с @mary_shery изкачихме Голям Кораб, който е най-високият връх както на Северна Македония, така и на Албания... Та макар и с един граничен връх, изкачен през македонска територия, все пак имахме валидиращо събитие (по @домосед), и с право Албания вече беше в списъка на посетените ни държави.

Това съм го описал вече в Ретроспективния фотодневник "Big Mac Tour" в настоящия раздел.

По-рано през годината, заради пропадналото ни пътуване до Португалия по великден, бяхме разработили три алтернативни десетдневни плана: за Хърватия, за Албания и за Турция. Като осъществихме последния, заедно с @mary_shery и @MayaS. Тоя фотодневник за Турция запъна още в началото, но се надявам и неговият ред да дойде.

Но, тъй или иначе, тогава се задълбах в дебрите на Албания и установих, че за тази държава ще ми трябват поне няколко различни пътувания по десет дни, докато видя що-годе нещата, дето съм си набелязал. Така че в настоящия фотодневник ще е пак само залъгалка, ордьовър за следващи пътувания в тази колкото близка, толкова и непозната за българите страна.

Сърбия си я преглъщаме на малки залци, обикновено на връщане от някъде другаде си избираме по нещичко от нея. Колкото и да е обширна и определено подценявана дестинация, все пак не можем да натрупаме в себе си достатъчно хъс, ала @krasen_denev и @silvia_b, че да й посветим самостоятелно пътуване.

Но има едно място в Сърбия, което ме човърка от много години, откак за първи път зърнах снимки оттам (още не бях магеланец тогава). И макар да не го бях виждал на живо, толкова много пропагандирах за него и по сБирки, и по форумни теми, че @ven62 с право ме обяви за основател на Магеланския клуб "Меандрите на Увац". При възможност, тоя път нямаше да го пропуснем.

 

Да, ама кои сме ние? И кога и как ще пътуваме? Това до последно не се знае.... Айде, нека ви държа в напрежение 😄 

 

Вместо това - за финал на встъплението - снимкови анонси без описания и ред 😉

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

...следва...

[Lindt]

Хах, така се казваше и нашият албум преди 100 лета, когато се поразходихме из Хърватия и Черна гора. Надявам се този ти разказ да се излее бързо и естествено 😉 

[Kristian Desev]

Много интригуващо начало, благодаря! Ти си ми един от най-любимите автори на дневници във форума 🙂! Ще очаквам с интерес продълженията - дестинацията ми е много интересна!  

[master_of_germs]

Ден първи

Сакам Скопско

 

Тоя ден първи доста време не се знаеше къде и кога ще е...

Принципно идеята за това пътуване ни беше да се направи към края на юли, началото на август. Едно, че в днешно време колкото повече отлагаш, толкова по може някоя държава да светне в червено и да се появят ненужни усложнения и ограничителни мерки. И второ, опитът ми показва, че на Балканите след средата на август времето почва да става по-непредвидимо. Пък това пътуване е с твърд акцент върху баирите. Лошото (лошо, друг път!) е,че на Балканите са баир до баира и не е толкова лесно да си избереш, за едно ограничено във времето пътуване...

Ама ние и това не знаем - колко дълго ще ни е пътуването!?

 

При мене имаше неясното поради това, че по-рано през лятото оперираха майка ми, и макар да беше планова и не особено тежка операция, трябваше да си разпределим със сестра ми посменно лятото по един от нас да се върти на село покрай майка, да не й позволяваме да се претоварва от работа.. Това наложи да отложа началото на пътуването за след 7 август. И колкото и да ми се щеше да сме в компанията на @Radnev, знам че за него влизането дълбоко в август е несигурен период за пътуване. Някъде от тая дата почваше и отпуската на @зВерчето в Германия. Тя обаче също имаше обструкции. Едно, че не можехме да намерим изгоден билет нито от Дортмунд, нито от Кьолн в посока към България, Черна Гора или Ниш... Проблемът беше по-скоро ужасните цени от нас КЪМ германия след 20 август. Второ, на нея й излезе сгоден начин да си смени квартирата там. Но не беше сигурна кога ще стане. Нещата се забавиха и ние с @mary_shery стартирахмe Август с два бързи уикендови отскока до Крит и до Родос (линията до Родос я спираха няколко дни след това, а пък беше интересна промяна да бъдем за рождения ден покрай море, а не на планина, както обичайно).

 

Междувременно ми просветна една хитра идея - че Скопие все пак ни е по път, ако вземем да стартираме с Албания (макар основната цел да си беше Дурмитор в Черна Гора). И хоп - полет Дортмунд-Скопие за 15 евро на 11 август вечерта. Демек, на десети се прибираме от Родос, и на единадесети стягаме багажа и със "синьо-зеленото водорасло" (пак volkswagen, служебният наследник на "Белия лебед" и "Синия кит" на @mary_shery ) да потегляме за комшийска Македония. Звъннал съм на моята колежка от университета Ана, и тя е строила цялата ми отколешна скопска тайфа, че цяла пандемия не сме се виждали. Има къде да нощуваме първата нощ, а къде ще сме втората и по-нататък, бога ми, представа си нямаме. Даже ми вкарват оферта да останем и за уикенда на палатки край Охридското езеро (пък и @зВерчето не е била досега в Македония, но тя покрай местенето и работата си толкова няма време да обсъждаме планове, че повечето ни замисли ще й дойдат изневиделица)...

 

Хубаво място са Балканите. Особено за пътуване с кола по време на пандемия. Цял свят затворил граници, гледа под лупа сертификати. А тука на всички граници само поглеждат личните карти и толкоз. Чак толкова бързо на Гюешево/Деве Баир никога не сме минавали. 

Надвечер пристигаме в Скопие при нашите домакини на улица Аjнштаjнова 😉 и установявам, че покрай скорошната смяна на телефона си, им нямам телефонните номера. А извън ЕС ползването на интернет реже глави. Ама няма как, един бърз разговор. Те са излезли да разходят кучето и децата отсреща в парка и след две-три минути пристигат.

 

В Скопие, в централната част (Општина Центар) е проблемно с паркирането. Не знам каква зона се води, ама е само за живущи. Може да "приявиш" гости, ако пратиш "порака" (тоест SMS) на един номер, в която да напишеш номера на колата. И то максимум за два часа. Това важи за часовия пояс между 8 и 20 ч. В останалото време е безплатно. Ние сме дошли точно към 18 ч, така че може да се паркираме в района до сутринта с един SMS.

 

Децата ги пращат за вечерта да спят при леля им, а ние сядаме да си хортуваме, а аз да си поиграя и с кучето (тая пандемия ни се отрази еднакво - и ние, и те си взехме куче... Ама нашето е дребосък, а техният Баки е грамадан 🙂 )

 

- Сакаш скопско? - ме праша Ненад.

- Па сакам, многу jaсно!

- Сакаш, ама нема! 😄 Вино и ракиja ке пиеме! 

- А узо? - и му вадя една бутилчица, дето съм им взел от Крит (заедно с мелнишкото вино).

- Aj не зафркаваj со грчко пиjeне. 😉 

 

Виното, дето той го изважда, се казва "Камник" и веднага се питаме дали, аджеба не е словенско, колкото и да не ги бива словенците във винопроизводството. Ама не - македонско от прословутия Тиквешки регион около Кавадарци. Плътно червено, с лек сладнеж, даже и @mary_shery го харесва. 

 

Междувременно се уговаряме и с останалите от компанията да се видим и скоро излизаме на разходка из парка и покрай Вардар. Проверили сме, че самолетът на WIZZ от дортмунд е излетял с 45 минути закъснение и очакваме да пристигне след полунощ.  По едно време обаче ловим wi-fi и на сайта на скопското летище показва, че се очаква навреме в 23:30 ч. Няма значи време да продължим разходката по старата чаршия.

 

 

 

 

Прибираме се, домакините си лягат (че все пак е по средата на седмицата и сутринта на Ана й предстои да прави операции в УНГ-отделението на военна болница), ние взимаме ключовете и със "синьо-зеленото водорасло" отпрашваме към летището. То е на около 20 км от центъра на Скопие, като до него си има отделна магистрала. Плаща се 40 денара. По традиция кешът в по-различни валути от евро го нося аз. Давам на @mary_shery банкнота от 100 денара, тя забравя да си вземе рестото, ама толкова късно вечер и на нея й се случва. 

На летището се плаща за паркинг някаква дребна сума за час. Оказва се, че все пак самолетът от Дортмунд каца с 50 минути закъснение, и вече технически трябва да се води ден втори, но айде все пак да не буквализирам чаак толкоз. В много кратък период кацат 4 полета и чакаме отвън малко повечко. Вътре в сградата на летището пускат само с маски, но нашата уговорка е отвън.

 

Всички сме много уморени, но намираме време да довършим бутилката с вино, преди да си легнем.

 

...следва... 

[master_of_germs]

ДЕН ВТОРИ

 

"Земята на автомивките"

 

Девойките спят в детската стая на двуетажното легло ( @зВерчето на горното легло, а @mary_shery - долу... имайте го предвид, че тоя факт е доста важен с бъдещото развитие на повествуванието, защото кога е било наше пътуване да свърши без сакатлъци! 😉 ). Аз даже не сварвам да се съблека и направо с дрехите съм откъртил на дивана в хола, а Баки кротко си е легнал до мене. От много бистрене беше станало три след полунощ и се зацикляше, без да вземем решение за каквото и да е. Събудих се още в седем, по навик, нали и аз съм свикнал сутрин куче да извеждам. Ненад явно има моя график и излизаме набързо да изведем Баки. После домакините ми тръгват за работа и отработваме къде и как да скрием ключа, като излезем. Точно в осем пращат нов SMS с номера на колата ни. Истината е, че границата на община Център е само на две пресечки, и ако препаркираме оттатък това кръстовище никой няма да ни прави проблеми за паркиране. Но сега имаме още два часа... уж. До десет. Отпускам на момичетата да поспят още известно време да поспят, че в този ден ни чака  мноого път, а @mary_shery трябва да шофира. МАлко преди десет сутринта изнасяме багажа си, отиваме при колата и го товарим в багажника. В тоя момент идва един юнак със служебна кола и касов апарат и ни вика:

- Ке ве казнам! Немате право овде да се паркирате!

- Ма како бре, друже?! Сме пратили порака!

- Нема порака во системата.

А то, нали и нашите номера са с букви на кирилица, които съвпадат с латиницата, аз съм продиктувал на Ана и Ненад софийската регистрация като "Съ Въ", а не "Цъ Бъ" и те вместо CB**** ** пратили в SMS-a SV**** **.

 

Викам си, е сега е добре,ч е имам денари. Но това балканците сме наши хора. Вижда ни, че товарим багажа човекът и ни вика. Айде, то вие явно си тръгвате, няма проблеми. Обсъдихме политиката и как е сега по нашето море. Навремето все идвал да почива на Слънчев бряг и Приморско, ама последните 5-6 лета на Халкидики му било по-удобно. Разделихме се със здраве и усмивка 🙂 

 

НАмерихме място за паркиране на около 150 метра по-натам. НА връщане решихме да потърсим бурекджилница за закуска, ама явно бяхме нацелили хептен отпускарски сезон и двете такива в квартала бяха излезли в отпуск до 15 август. Е, нищо де, ще издържим без закуска до прословутите мекици на прохода Стража. Понеже сутрин се мисли по-ясно и го измислихме да не се бавим в Македония, а директно да заминаваме за Албания. Всъщност @зВерчето ни изненада, че отпуската й била с една седмица по-малко, отколкото си е мислела. И имала само още десетина дни. Тоест, до 22.08.2021 г. Която пък дата искахме да избегнем за голямото прибиране, че е рожденият й ден... А тепърва трябва да й намерим полет за прибиране... Абе, каша! 🙂 

 

Приготвил съм си тоя път точно 140 денари за 4-те пункта за плащане по магистралата от Скопие до Гостивар. НАд нас се извисява Шар планина.

 

 

 

 

После почват доста завои и на @зВерчето й става лошо. Подготвили сме се с деган, но сутринта забравихме да вземем. А рядко ми се е случвало да пътувам с някого, чийто вестибуларен апарат е по-зле и от моя. Да, ама това дали седиш отпред или отзад в колата е от голямо значение. Така че по-сетне през пътуването се редувахме с нея, кой да е на седалката до шофьора.

Спряхме за обилно хапване на прохода Стража.

"Мекиците на Стража" са легендарни в Македония, и преди съм го писал. Мястото се е разраснало, вече има техни заведения и от двете страни на пътя. Момичетата си взимат по кафе, зареждаме се с буреци, гибаници, погачи и йогуртче. Да има чак до вечерта. Ама пак оставам с твърде много денари (които още не съм обменил обратно, а минаха две седмици, откак сме се прибрали. Но тогава мислех, че има вариант и да останем за една нощувка около Охрид, та се бях позапасил.

 

Къмто Кичево съм заспал и се събудих малко по-късно, около Струга.

Граничният пункт е Ќафасан (Кяфасан, на албански: Qafë Thanë (Qafa e Thanës) (Чяаф Таан /Чафа е Танъс... понеже много обичам да задълбавам лингвистично, от време на време ще се опитвам да представям фонетично албанските наименования, макар че в албанския език има много звуци, които ние нямаме. Q е такъв звук. Донякъде наподопява сръбското "меко Ч", както в края на фамилните сръбски имена... ама пак не е съвсем същото; по-скоро е нещо средно между Ч и Ц. ë е наше Ъ. Да, но при слушане албанският изобщо не звучи с чак толкова много Ъ-та. В края на думата тази буква може и да не се чете, а да се  удължи предшестващата гласна. Та Qafë изобщо не значи кафе, както биха си помислили много хора, а е дуната за седловина, превал и е доста често срещано като част от име на местности в планините. 

 

Минаването на грницата е абсолютно безпроблемно. Няма никакви коли нито пред нас, нито след нас. Не искат никакви тестове и сертификати. След границата веднага има едни чадъри, на които стоят служители на телекомите да предлагат карти за телефон и интернет, но ги подминваме.

Все пак още преди тртгването сме си резервирали хотелче в близост до Lezhë (или Lezha). Това сме свикнали да го произасяме Лежъ и то не е грешка, но по-правилното е Лееж. 

 

Тия локуми ги разтягм, защото сме спрели за гледка. Кяфасан е нависоко и много скоро след граничния пункт се разкрива панорамна гледка над Оридското езеро. За съжаление ще трябва да отминем Юнесковските мозайки в Лим и древните илирски гробници, но нямаме време сега да се отбиваме.

(камерата на телефона ми явно има някакъв дефект, който се усеща като едни лъчи в горния десен ъгъл на снимките)

 

 

След това почват множество обратни завои на спускане. Трафикът постепенно се засилва, от време на време се минава през селца. Но по пътя най-често срещаните табели са с надпис: LAVAZH, професионално съм деформиран и веднага го законтрям да е "промивка", и се оказвам прав. Това са автомивки. Повечето са импровизирани, седи си човека с маркуча и чака някой да спре , за да му измият колата. А, бога ми, има нужда. Толкова е прашно, въпреки че настилката по пътя си е добра. Но всички странични пътища... Леле, майко. Не се възползвахме. То в тази албания и да си измиеш колата, след минути пак ще е придобила един мръснобял цвят от натрупана прах.

По едно време се появява и ЖП линия отстрани на пътя и там скалите придобиват един кафеникаво-черен цвят с металически оттенък. Логично, има рудници и рудата е трябвало да се извозва с влакове.

А тая пък висока бетонна кула защо беше цялата изографисана с калинки, нямам си никаква представа?

 

Подминаваме и Елбасан, без да спрем ( @Radnev ще ни чете конско заради това 🙂 ) и в един момент даже излизаме на магистрала. Оттам до тирана вече е много близо.

Идейни реклами:

 

И навред - баири!

 

 

 

Налага се да минем през Тирана, макар и не в централната част. Впечатлението е за бързо развиващ се град, в части от който масово се строят нови офис сгради. Другаде е пълна цигания от балкански тип, и някои кръстовища се преминават с ръкомахане.

От Тирана до Лееж е доста бързо по главния път, но ние си имаме все пак един заплануван обект, няма цял ден само в път да прекарваме я. Ама те нашите обекти ако не са завреми по разни хендеци, просто няма да са наши.

Тука целият кредит е за @mary_shery. Не само за шофирането по невероятно разбит черен път, но и заради изнамирането на езерото Бовил(у) а.

(пише се Bovilla; двойното л, LL, в албанския се чете като Л, ама приглушено, почти като английското W)

 

Бовила всъщност е като язовир Искър за Албания, оттам идва водата за столицата. Ама пътят дотам мамата си трака. Първо минава през едни селца, после става черен, за кратко пак асфалт (в близост до язовирната стена. и оттам нагоре се вият едни прашни серпентини по наклон и без настилка. 

Мястото е твърде непопулярно, макар че явно в инстаграм набира сила (аз като нямам инстаграм, нямаше и как да го знам). Има панорамна площадка и много красиви стръмни скали, стават и за скално катерене. Но в нета има изключително противоречива информация колко време е пешеходният преход. Някой пише по-малко от половин час, друг - поне час и половина яко драпане. Оказва се че просто стартовата точка е различна. Воиждаме маркировка още долу, веднага след язовирната стена. Но ако се осмелиш да караш по черния път, може да стигнеш до един ресторант със същото име Бовила, след няколко километра.Колата може да се остави и там и паркингът е беплатен, но по-долу на поляните покрай завоите има много удобни места за палаткуване и няколко семейства вече бяха разпънали палатките и барбекютата.

 

От ресторанта вече е много близо до погледното нясто, като там са изградили стъпала и парапети на опасните места, Така че наистина отнема не повече от 15-20 минути да се отиде до площадката, като спокойно става и с туристчески сандали. В ресторанта се плаща по 100 леки вход за пътеката. Или по едно евро на човек. В Албания никой няма да ви откаже, ако платите в евро, но в случая е набутвация,понеже 1 евро е около 120 албански леки.

 

Няма какво да ви лъже, гледките са страхотни и си струваше целият този офроуд (друг е въпросът, че колата нямаше застраховка за Албания и за Черна гора)...

 

С нескрито задоволство представяме пред магеланския форум ЕЗЕРОТО БОВИЛА 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Не ставада се снима залез, защото слънцето отдавна се е скрило зад високите скали зад нас, а и по тоя разбит път не си е за спускане в тъмното.

 

Така че обратно до Тирана и стигане до Лееж(ъ) по мръкнало и се паркираме (трудно) пред хотел със звучното албанско име Юрген 😄 

https://www.booking.com/hotel/al/jurgen-lezhe1.en-gb.html?aid=311984;label=jurgen-lezhe1-fO5f1BhpCZ03*2EpZDBsZQS326493330396%3Apl%3Ata%3Ap1%3Ap2%3Aac%3Aap%3Aneg%3Afi%3Atikwd-348106993883%3Alp1001448%3Ali%3Adec%3Adm%3Appccp%3DUmFuZG9tSVYkc2RlIyh9YXwxhKG0pUU-mcMVT-JwQpc;sid=8f576a49b598631af7d25e9ac73771dd;dest_id=-106293;dest_type=city;dist=0;from_beach_non_key_ufi_sr=1;group_adults=2;group_children=0;hapos=1;hpos=1;no_rooms=1;room1=A%2CA;sb_price_type=total;sr_order=popularity;srepoch=1630880035;srpvid=6d719c50ceef00c9;type=total;ucfs=1&#hotelTmpl

 

Освен момчето на рецепцията, останалите от персонала не говорят и думика английски. Тук в Албания от чуждите езици най-се котира италианският...

 

За вечеря е малко късно, така че си вадим от нашите си запаси.

Обсъждаме какви ли не варианти за следващите си нощувки. Ферибота в езерото Коман. Малко скъпо е еднодневния тур, ако пък ходим към Валбона, ззщо не минахме за по-напряко през Косово. @зВерчето цяла одина не е правила ни един преход (освен онези 14 км с нас през парка Дзингаро в Сицилия) и иска поне един ден да разпусне около море, преди да катери. Така че следващият ден ще е по плажа, и следобед ще се отправим към планините Проклетийе (Бешкет и Немун) и сгушеното в дълбока долина село Тет. Резервираме обаче само една нощувка. И по-добре... нещо не ни харесваше на коя къща разположението, на коя, банята, на коя - липсата на интернет. Но за това - в следващия епизод 🙂 

 

...следва...

 

[master_of_germs]

ДЕН ТРЕТИ

Пясък и прахоляк

 

Жега. От сутринта. И влага. Близо сме до морето. Има сума ти неща, дето бихме могли да свършим наоколо. Крепостта на Лееж(ъ) е красива, на един хвърлей място е Круй(ъ), за малко културно-историческа програма. Нос Родон с много красиви гледки и църкви и крепости... Обаче ставаме късно, защото всички сме много изморени от пътя. Съответно се тръгва към най-близкия плаж. Имам си отбелязан от време оно един обект в района, който искам да видя. Само дето пътуването се случи така, че няма да му уцелим тайминга по залез. Изглежда близо, само трябва да преминем през съседното градче Шънджин (Shëngjin, демек - св. Иван). Пак за произношенията: комбинацията gj в албанския отразява звук, който почти няма еквивалент в други езици. Може би съответства на унгарското gy. Тоест, не се чете нито като македонското Ѓ, (тоест гь), нито като сърбохърватското Ђ (Đ),

което се чете "джь", а е нещо по средата. Но най-близкият наш звук е "дж",з атова така ще ги транскрибирам.

А тия лингвистични локуми ги разтягам, понеже сме в задръстване. Целият град Шънджин е задръстен от народ, който отива към плажа. А плажът му е огромен, строят се нови и нови хотели, изобщо мноооого отдавна не съм бил на толкова неприятно място. Минаваме през цялото градче, за да стигнем района на следващата плажна пясъчна ивица, която продължава много километри почти без прекъсване чак до черногорската граница. Искам да видим над 80 метра високата пясъчна дюна Rana e hedhun, която се намира след края на  всички хотелчета и култивирани плажове на концесия. По карта изглежда все едно, че с кола може да се стигне почти до нея, но накрая трябва да се кара през пясъка, което не ни харесва.

Пътьом виждаме и входа на голям бункер (в Албания сме все пак)...

 

Има голямо движение. Все още е петък преди обяд, но е август и цяла Албания и Косово плюс всичкото емигранти албанци и косовари, които са се прибрали от Европата, още отрано се изнасят към морето. Притесняваме се, къде ще намерим място за паркиране. Изглежда, че плажната ивица е заградена на малки концесии, тук хотелче, там къмпинг. И все с частни паркинзи. По едно време виждаме вляво отворен портал с надпис FREE PARKING и един човек приветливо ни подканва да влезем. Решаваме да пробваме, макар че остават още поне два километра до дюната. Има дървета и паркираме колата на сянка. Изглежда много добре. Широка, но не прекалено пясъчна ивица, чадър до чадъра и шезлонг до шезлонга, но не е заето на макс. Има тоалетни, съблекални, душове. И фолямо заведение. Нямаме намерение да засядаме за цял ден, така че тръгваме по дървената пътека към морето, както сме си с плажната чанта. Жегата е брутална. Един човечец нещо ни вика и ръкомаха, като вижда, че тръгваме по мокрия пясък в посока на север. Реално така отиваме вече в следващия концесиониран участък, който се стопанисва от друго заведение. Викам си, тоя сигурно иска да му плащаме, или че не може да се ходи. Правя се на ударен. Според @mary_shery обаче, човекът искал да обясни, че няма нужда да ходим пеш до дюната, а можело с колата. Не разбрахме чия интерпретация беше правилната. Плажът наистина е доста пълен, но ходенето по мокрия пясък и през вълните е приятно. На всеки петдесетина метра по брега има скари, на които се пече царевица (аз поне обичам печена царевица много повече от варената, дето предлагат по нашите плажове), но сега не сме още гладни. Закусили сме обилно в хотела от нашите запаси, а ни дадоха безплатни кафета, чайове и вода.

По плажа има разни атракции, като волейболни мрежи във водата и хубаво направени люлки за децата. И водни колелета и джетове, абе стандартна туристическа гмеж, каквато си има на много места.

 

 

 

 

 

 

Когато комерсът свършва, остават само епизодични сламени кафенца, някои единичен безстопанствен чадър, колкото да се скрием за малко на сянка. Няколко джипа са отишли по пясъка чак дотам. А пред дюната са спрели и две малки лодки, които са докарали туристи. 

На снимка е много по-красиво, отколкото в действителност. Да, висока, красива дюна, но безстопанствена, и наоколо има доста боклуци. Не много, ама като никой не чисти... В друга държава от такова място биха направили комерс, такса за вход, или поне биха оградили, за да не се тъпчат пясъчните лилии (не бяха чак толкова много). Няколко младежи са се отправили нагоре по пясъка и после тичешком се спускат надолу с бягане, къде с търкаляне, и се цопват в прохладта на морето. Мазохисти.  😄 Пясъкът е толкова горещ, че аз може би още преди средата на височината се отказвам, а @mary_shery почва почти да плаче от болка по стъпалата (а уж не сме боси, а с туристическите си сандали). И тръгваме обратно надолу, аз тичешком и се бухвам в морето. Тя по-бавно. Минават поне десетина минути, докато болката отшуми и с нея може да се разговаря нормално. Ядосана е, и мисли, че сме си загубили времето. @зВерчето обаче се кефи на такива места и успява да се изкачи повече от нас, макар и не чак до края на дюната, откъдето почва гората.

Но, ако искате да се насладите на мястото максимално, било то за тичане, било то за хубави снимки, трябва да се дойде по залез. Хем е по-хладно, хем и пясъкът ще е огрян от залеза, защото морето е на запад.

Аз хич не си падам по пясъчните пейзажи, но пък и не съм имам възможност да гледам кой знае колко пустини. Но да речем, че тази дюна си заслужава отбивката, просто не отивайте с големи очаквания.

 

 

 

 

 

 

 

Това място на гугъл мапс може да го намерите отбелязано като "thrown sand". Явно така се превежда на английски Rana e hedhun. Относно произношението - Рана е хедун, ама го кажете така, все едно англичанин се опитва да го произнесе. DH като комбинация отговаря точно на английското TH в "this" или на гръцкото произношение на буквата "делта". Ако видите TH на албански, това си е като в английското "thick"...

Всъщност, тоя език освен че по звучене на нищо не прилича, да ви кажа, аз как го разпознавам, ако чуя албанска реч. Ако в едно и също изречение чуете и онова изкилиферчено английско произношение на r, но и ръмжащото, завъртяно нашенско "р", или както особено испанците произнасят "rr", е, това е албански. Не мисля, че има друг език, който да има двата звука заедно.  Ако е само единично R,  се чете както на английски, ако е двойно - RR - тогава е като на испански. 

 

В това време ние редуваме къпане в морето със сянката на един поизоставен чадър, а и хапваме по една праскова за освежаване. Връщаме се до заведението при което сме паркирали колата и решаваме, че то си е време за обяд. Менюто е стандартно като за плажно заведение, взимаме си по пица (никак не лоша) и бира/сок и сметката ни е за по пет евро на човек. Които май си ги плащаме в евро. Бях обменил сто лева в албански леки, но почти не харчих от тях по време на престоя в Албания. Освен в магазинчетата в градчето, които нападнахме след това, да се запасим с плодове, кисело мляко и разни други нещица за хапване в планината. 

 

Но, за да стигнем до планините, първо пак трябваше да минем през задръстването в Шънджин.

 

...следва...

 

 

[master_of_germs]

ДЕН ТРЕТИ - продължение

 

На излизане от Шънджин има организирано еднопосочно движение, за да се облекчи задръстването и ни отбиват по някакви странични пътчета.

Ще трябва да подминем транзит и Шкодра, и крепостта Розафа над Шкодренското езеро (мерваме я само пътьом). И се отправяме към нашата основна цел в Албания - долината Тет (Theth) Насреща ни почват да се въздигат планини, но все още твърде ниски. Пътят минава досами един затвор, на пръв поглед доста добре поддържан и строго охраняван. Асфалтовата настилка е добра, макар да не е много широко. Минаваме през селца; пътя ни пресичат всякакви селскостопански животни... Включително и щастливи прасета 😄 

Не съм си подготвял особено задълбочено домашното за Тет. Много по-позната ми е долината Валбона. Двете долини са национални паркове, но всъщност образуват една непрекъсната защитена територия. Преходът между Тет и Валбона се счита за най-популярния планински маршрут в Албания. Но и Тет, и Валбона са много дълбоки долини, между тях няма връзка освен козите пътеки, и все още се колебаем дали да го правим точно този маршрут. Че после трябва пак да се върнеш пеш, а си е седем часа в едната посока. Другият вариант е да спиш в някоя от махалите на Валбона; да вземеш сутринта маршрутка за два часа, после обеден ферибот за два часа и половина, послед маршрутка от Коман до Шкодра за час и нещо, и автобус от Шкодра за Тет за още три часа. Просто Проклетийе е такава пкланина, че отделните входни точки са близо на карта, но твърде трудно да се свържат реално.

Това, което ме сварва неподготвен, е колко красиво е в Проклетийе още много преди да се стигне до Тет. Луната е млада и отдавна е изгряла, без да ни дава допълнителна светлина, а слънцето клони към заник и от време на време се скрива зад върховете. Навлезли сме в долината Бог(ъ) (Bogë).

И да, отговаря си на името! Красота, пасище, гори, скалисти върхове. Пасторална картинка от най-високо качество. И по селата доста къщи за гости , включително къмпинзи, и немалко коли с чужда регистрация. А също така и табели с маршрути и маркировки. Удрям се по главата - това ми е голям пропуск в предварителната подготовка за страната. 

И друго: Църкви! и гробища! И кръстове, кръстове, кръстове... Че то даже в сръбските села в Косово не съм виждал толкова много да се слагат на видно място символите на християнската вяра. Джамии няма. Нито тук, нито после в Тет. Албания принципно е страна на религиозна толерантност, а и управлението на Енвер Ходжа си е казало думата, та нито мюсюлмани, нито християни са особено набожни. Но тези планини са непристъпен бастион на християнството.

 

Снимките са ми от движение. Почти само към върховете съм снимал, така че за останалото трябва да ми вярвате на честна дума 😄 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В края на долината почват да се вият много серпентини, има погледни места, но малко късно ги виждаме, а изненадващо, но има някакво движение. Петък вечер е и Албанците се отправят и те към прохладата на планините. Мантинелата на няколко места е разкъсана, явно че автомобили са падали в урвите...

Стигаме почти най-високата точка, когато намираме удобно място за стоп.

 

 

 

Слънцето вече е залязло, но с последната светлина по здрач стигаме до легендарното заведение на прохода Тора (Qafa e Thorës или съкратеното Qafë Thore). Леко сме позакъснели за страхотната гледка, която се открива оттам. Иначе мястото го разширяват. Освен ресторантчето и няколкото бунгала, сега се строи и по-голяма къща за гости. Надяваме се на връщане да хванем по-добра светлина.

 

 

 

Надолу, в края на тая долина е селото Ндерлисай и изворът Синьото Око, към който мислим да ходим на следващия ден.

Но засега ни предстоят едни още 15 км по зверски завои надолу към Тет. Светлината угасва съвсем, луната с нищо не помага, ако изобщо се вижда, а тя залязва много рано. На всичкото отгоре на около километър след заведението асфалтът изчезва и пътят става черен. Тук вече @mary_shery усеща и удобството на това новата й кола да е автоматик и с разни модерни системи на фаровете сами да се нагласят според завоите на пътя. "Синьо-зеленото водорасло" се оказва по-голяма работа дори от "Синия кит" 😄 

Иначе има изгледи пътят да е в ремонт. Но тепърва ще видим. Последните три-четири км се оказват вече асфалтирани, там има други махали на селото, по-високо разположени от централната. Стигайки до центъра, минаваме по мост, влизаме в самото село и от асфалт не остава и помен. Пътищата даже и черни е трудно да се нарекат; чакъл и едри камъни. Виждаме, че има и едно-две магазинчета, и вече затворен туристически инфо-център. Но подминаваме, мноого внимателно. Групички младежи се разхождат по челници. Ние се отправяме по сравнително по-свястна "улица" (на фона на останалите, към другата, още по-ниско разположена махала Фуша. Тя е много по-красивата от центъра, и доколкото в Тет има и неприродни забележителности, са там. Най-вече църквата.

 

Оказва се, че след нея не можем да продължим. Пътят до нашата къща Bujtina Zici е като за джип само. Хем изровен, хем е с твърде голям наклон. Светещият кръст на църквата е най-силната светлина. Отказваме се. По maps.me изглежда да има и друг подход. Минаваме по равно черно пътче между няколко други къщи за гости (що ли не резервирахме някоя от тях, а си го мислехме), после трябва да се мине по един "мост", по-скоро насип над поточе, но с голям наклон и на лек завой, И тук за малко да изтървем "Синьо-зеленото водорасло". Предната дясна гума заора по ръба леко в празното пространство. Аз бях излязъл навън пеш да разузнавам, та се връщам и с буткане връщаме колата. И обратно до черквето. Явно и оттука няма да е.

И вече се чудим, що се нахендрихме така, и дали да не питаме наред по-близките къщи дали имат места, когато домакинът ни звъни на @mary_shery. (тя все пак е със служебен телефон и може да говори и извън ЕС). Обясняваме му ситуацията и човекът идва с джипа си, да ни закара до къщата.

Тройната стая с включена закуска ни струваше 53 евро. Което според мене за Албания е височка цена, но когато оставяме в последния момент да резервираме за популярни уикендови дестинации с ограничен капацитет, може да се очаква. Стаята е много хубава; по-важното - има много контакти и слагаме всичките устройства да се зареждат. Питаме дали имат свободни места и за следващите две нощи, но нямали. Чакали голяма група от над 20 планинари. 

 

Освен нашата двуетажна къща за гости има и втора, още в процес на изграждане. Домакините ни водят на бетонната плоча горе (тепърва ще се прави покривът) и ни показват колко са ярки звездите. И наистина са. Младата луна отдавна вече е залязла. Има и нещо останало за вечеря. Поръчвам си месна супа. Мисля, че ще е я пилешка, я нещо агнешка курбан-чорба. Оказва се с парченца свинско и сланина. Странна ми е, ама си я изяждам. Въпреки че мноооого се бавят, а уж била готова отдавна.

Сега, отварям скоба: (Ама ако нещо не ми хареса в Албания, то беше кухнята им. Дали ние не попадахме на точните къщи, но в кулинарията в това Проклетийе има много накъде да се развиват).

В двора растат сливи, хапваме си от тях за десерт. И лягаме, че пак окъсняхме и си стана полунощ. 🙂 

[Светославов]

преди 39 минути , master_of_germs каза:

 Преходът между Тет и Валбона се счита за най-популярния планински маршрут в Албания. Но и Тет, и Валбона са много дълбоки долини, между тях няма връзка освен козите пътеки, и все още се колебаем дали да го правим точно този маршрут. Че после трябва пак да се върнеш пеш, а си е седем часа в едната посока. Другият вариант е да спиш в някоя от махалите на Валбона; да вземеш сутринта маршрутка за два часа, после обеден ферибот за два часа и половина, послед маршрутка от Коман до Шкодра за час и нещо, и автобус от Шкодра за Тет за още три часа.

Би ли внесъл малко повече яснота по тази част от поста ти? В смисъл проучва ли варианта с колата  по Валбона до където е възможно в направление Rragam,  преход до някъде в Тет, може и не чак до дъното на долината, преспиване там(къде ли е това там...?) 🙂 и на другия ден обратно по друг маршрут. Или качване от изток , слизане донякъде към Тет, траверс под някоя и друга Мая и прибиране обратно към Валбона за един ден? 

Ако имаш линкове към карти за тези две долини, ще съм много благодарен да ми ги пратиш на лс, че да не претоварваме тук. 

Благодаря! 

[master_of_germs]

преди 57 минути , Светославов каза:

Би ли внесъл малко повече яснота по тази част от поста ти? В смисъл проучва ли варианта с колата  по Валбона до където е възможно в направление Rragam,  преход до някъде в Тет, може и не чак до дъното на долината, преспиване там(къде ли е това там...?) 🙂 и на другия ден обратно по друг маршрут. Или качване от изток , слизане донякъде към Тет, траверс под някоя и друга Мая и прибиране обратно към Валбона за един ден? 

Ако имаш линкове към карти за тези две долини, ще съм много благодарен да ми ги пратиш на лс, че да не претоварваме тук. 

Благодаря! 

След преизчисляване на времето, с което разполагахме, стана ясно, че имаме само два пълни дни в Проклетийе. Има варианти за кръгови няколкодневни маршрути. Но първо ние нямахме време. Второ теренът не е лек. И трето - най-важно. Жегата беше брутална. Такава жега по баири никога не съм усещал. Доколкото е възможно, беше дори по-топло, отколкото предните ни два уикенда в Крит и в Родос. В тези условия никоя Мая не ни беше по силите. @зВерчето дори не се и пробва (в следващия пост ще се разбере защо), а ние с @mary_shery бяхме гроги след километър денивелация. Същата денивелация оня ден до Мальовица почти на бегом си я взех. Но толкова немощен както в Проклетийе, досега не се бях чувствал.

Иначе от Фушъ Тети (нашата махала) има няколко маршрута. Чел съм на няколко места да препоръчват като панорамен маршрута до местността Данел(у)е (Danelle). Без изкачване на връх. Три часа нагоре, два надолу, като по средата има и една къща/мандра с любезни домакини, където може да се спре да се хапне. Тоя маршрут даже го има отбелязан и на гугъл мапс. 

Тет е доста ниско. Малко над 700 м н.в. А ние всеки ден замръквахме и не успяхме да си пренастроим режима и да тръгваме рано. Успяхме чак в Дурмитор, който беше основната цел на пътуването. Тази отбивка до Проклетийе беше донякъде непланувана предварително. Изобщо @mary_shery не харесва това, че няма високи хижи, особено в албанската част на планината. До няколко дни по-рано пък @зВерчето изобщо не знаеше къде точно е Проклетийе. Първоначалните ни идеи бяха да е само Черна гора с Дурмитор и евентуално черногорско Проклетийе (долините Грбая и Ропояна). Но този полет Дортмунд-Скопие ни накара да импровизираме без план.

 

Вариантът с кола до Валбона ми е много по-познат. И много по-лесен и бърз от България но през Косово. Логистично ми се връзва в едно пътуване да се комбинира с Джеравица и /или Люботрън.

Ние освен това имаме и нещо като лимит откъм километраж. Понеже колата е служебна и се зарежда служебно от БГ. Но се плаща на всеки изминат километър, при това не малко. Тоест, стараем се да ни стигне един пълен резервоар от 60 литра, заредени от тук (в случая от кюстендил). Всяко зареждане в чужбина води до това да се плаща и горивото, и  изминатите километри. И когато не сме пълна кола, това може много да деоптимизира разходите ни.

 

Реално точно километрите до Тет и обратно ни дойдоха в преразход на километража. Обаче си струваше 🙂

 

 

 

[Светославов]

преди 53 минути , master_of_germs каза:

След преизчисляване на времето, с което разполагахме, стана ясно, че имаме само два пълни дни в Проклетийе.

О, ясно! Само два дена за толкова жени в Проклетия 🙂 Е, върхове с женски имена, и все адашки - Мая тая, Мая оная, разноглед да станеш 🙂 

Едно 10-ина дена да им се посвети човек. Мечтиии... 

Ама и ти с тоя синдром на ОР 🙂  - шегичка. 

[master_of_germs]

Големият кръгов маршрут в Проклетийе е Peaks of the Balkans

Обичайно е с девет нощувки като се върти в трите държави Албания, Косово и Черна гора и началото и края могат да са от всяка една от трите. Но пак, той не акцентира върху качване на Маи, въпреки че позволява да се отбиеш до някоя и друга Мая 🙂

http://www.peaksofthebalkans.com/

 

[master_of_germs]

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

 

Аз, Проклетникът - първа част

Тет (Theth) - Водопадът Грунас (Ujvara e Grunasit) - Синьото око (Syri i kalter)

 

Отново съм бил заспал като ударен с талпа, за да не чуя изобщо как @mary_shery  се къпала и си сушила косата. Обаче по традиция се будя рано...

Измъквам се на терасата на пръсти само по боксерки и фотоапарат. И оставам без дъх, все едно Кобрата ми е вкарал мощен ъперкът в корема. 

Да съм си у дома, не съм. Няма у нас чак толкова дълбоки и тесни долини, макар да имаме по-високи върхове. Да са Алпите, не са Алпи... Няма го усещането за простор, няма ги тучните ливади, но няма и онази алпийска стерилност. Първият поглед ме умилява, а отдолу от кухнята се носи ароматът на домашно приготвени мекици... Както обича да казва @зВерчето - "Не сме си вкъщи. А сме си вкъщиТО!" 🙂 

 

 

 

 

 

След като и спътничките ми се разбуждат, отиваме да закусим. Закуската поне си я бива и е каквато трябва. Мекици, сирене, яйца, мед и домашни сладка. Все още се туткаме и питаме дали пък случайно не се е освободило местенце за следващата вечер. И ако не, да ни препоръчат някоя друга къща в селото. Което те не правят. А ни подканят да си постегнем багажа, за да могат да почистят стаите. Така че си нарамваме раниците на гръб и трябва да походим половин километър до колата, която остана паркирана зад църквата. Не е някакъв официален паркинг, но имаше и други паркирани коли там и ни увериха, че нищо няма да й стане... Албания все още има слава, че много се крадат коли, или айде, вече ако не цели коли, то каквото може да се чопне оттук-оттам. Чистачки, камери, емблеми. Но тук сме далеч от градовете, вдън горите ТЕТлилейски и не ни се вярва да стане такова нещо.

Друга една особеност на селата в тази планина е, че понякога липсват улици и пешеходните маршрути и маркировки минават направо през селските дворове. Няма високи дувари, не все пак има каменни стени, примерно около метър височина, така че добитъкът да не влиза да ти опасе градината.

В Алпите пехеходното преминаване в частни имоти е осигурено с огради, по които тече слаб ток и при пътеката може да откачиш елемент и да преминеш, след което да си затвориш сам тази импровизирана портичка. Тук са измислили друг начин. Просто от през оградата има сковани дървени стълбички, по които се качваш и слизаш от другата страна. МАй съм снимал такива само последния ден, при дървената ограда на църквата. Но и през каменните дувари са същите.

А, църквичката е истинско бижу, неслучайно е визитна картичка и на селото, и на цялата долина, че и на повечето сайтове за Проклетийе, които ще намерите в мрежата.

 

 

 

И накъдето и да погледнеш - непристъпни баири. Нека си им казват чужбинците Албански Алпи. Но Проклетийе е много по-точно име, което да отрази духа на тази планина. 🙂 

Връх до връх, Мая до Мая...

 

 

А там, отделно, вдясно от църквата, една ниска красавица, която обаче изпълва пространството с присъствието си и засенчва по-снажните си каки...

Предполагам се сещате - тя са казва Мая. Мая (Х)Арапит. Нищо и никаква Мая със своите 2218 м н.в.

Но респектира с осанката си - гледаме точно срещу южната й стена. 800-метров отвес! Най-високата скална стена на Балканския полуостров!

 

 

Времето напредва. Жегата също. Вече е доволно над трийсет градуса, а е още десет сутринта. Резервирали сме едно къще, междувременно, със странно звучащото има "Тони Шюта", но е в друга, висока, махала и със сигурност до нея стигане с кола няма. Решили сме да си направим прехода за днес, колкото успеем, пък вечерта да се придвижим до тая къща. От нея бихме могли да си спестим поне един час, ако на следващия ден се отправим към прохода Валбона и сравнително по-нисичката Мая Валбонас, за да погледнем в другата легендарно красива долина на "Албанските Алпи" със съответното име - Валбона.

Затова се преобуваме в колата със @зВерчето. @mary_shery

обаче не се примирява със ситуацията. Харесало й е мястото, където е паркирала 'синьо-зеленото водорасло' и не й се иска да се мести. И пътьом пита в две други къщи наоколо, които бяхме видели да се предлагат в букинг. Ядец! Заети са. Уикенд е. Посърнали сме, но просто си връзваме обувките. И, докато се обърнем, шофьорката ни пак е зачезнала. След минутки иде, ухилена до ушите. Точно зад колата има голяма градина и също така голяма къща, а и още от центъра на селото бяхме видели указателни табели за нея. Bujtina Polia (чете се Буйтина ПолИа, а не Поля).

@mary_shery питала една от жените, които оправят стаите, дали има места. Тя й казала да почака, да дойде управителят. Ами има места. Просто там било  практика много малко от капацитета да се предлага в booking и другите сайтове за резервации, за да не става овърбукинг. Ама ако си имат достатъчно клиентела и без букинг, защо да им дават комисионни, тъй де! Но ако изчакаме двайсетина минути, направо ще ни настанят и ще си оставим багажа. Цената за тройната стая - 53 евро за нощувка със закуска, а ние ще си останем за две нощувки. Като условия, и в механата, и в стаята беше много по-добре от предната къща. Също така откъм местоположение и отношение на персонала, който и много по-добре говореше английски. А и беше пълно с чужденци. Имаше паркиран отпред испански микробус с туристическа група, имаше французи, американци, поляци...

Установявам, че не съм снимал къщата и механата отвътре, но на следващата обзорна снимка с църквата и планините, Буйтина Полиа е целия комплекс от сгради вляво.

 

Пренареждаме си багажа и вече наистина става късно. 

Тръгваме по улиците, а и през дворовете на махалата Фуша Тети и стигаме до другата "забележителност" на селото - старата затворническа кула (Kulla) - сега превърната на чаровно заведение.

 

 

 

Старите къщи са като за пощенски картички

 

 

 

Има и още кафененца, като домакините любезно ни канят, но без да са нахални, а и ни упътват за верните разклонения на пътеката. Навлизаме в Националния парк Тет.

 

 

 

Гледките ни окриляват, а при пресичането на поточетата все виждаме оформени вирчета, където местни и чудженци са се нагьолили, за разхлада.

 

 

 

 

 

Най-популярната разходка около Тет е до водопада Грунас. От нашата къща до църквата са може би 40 минути ходене без никакво бързане. Има добра маркировка - червено-бяла. Същата пътека е все покрай реката и над нея, към махалата/селото Ндерлисай и известното Синьо Око на Тет, до което също се надяваме да стигнем. За водопада Грунас има кръгова отбивка нагоре от основната пътека. Десетина минути стръмно качване е тази отбивка, ама е грехота да не се направи. Повечето хора отиват от Тет само до водопада, а за Синьото око си организират тур с джип до Ндерлисай и оттам ходят пеш последните три километра до Окото.

 

На водопада е стълпотворение като на Боянския водопад през уикенд. А на всичкото отгоре там има и безплатен уай-фай, което допълнително закотвя хората да поостанат 😉 

 

 

 

 

 

 

 

 

Прохладно и сенчесто е и не ми се тръгва в жегата, но все пак до ндерлисай пътеката трябва да е преобладаващо леко надолу и след известно време се наканваме да продължим. Жега е, прашно е, но на едно място рекичката минава през красив каньон, има и остатъци от разрушен мост.

 

 

 

 

 

 

 

Следва доста открит, прашен и чакълест участък. След няколко километра пътеката пресича реката по бетонен мост и се влиза в основния чакълест път от другата страна на реката, който свързва двете села и по който карат туристите с джиповете. Става и за висока кола, но си иска изключително внимателно шофиране.

 

 

След още около километър стигаме района, където са паркирани джиповете. Има мостчета, заведение и много хора, които са се нагьолили във вирчетата на плитката рекичка.

 

...следва...

[MayaS]

Мая до Мая .... е аз че съм зодия близнаци съм, ама пък такова мултиплициране .... 🙂 

[master_of_germs]

Ден четвърти - продължение

 

Приятно е на това място, релаксиращо, а и хубаво ухае на вкусотии. Обаче ако заседнем, рискуваме да замръкнем на прибиране.

Затова продължаваме нагоре и напред по пътеката. Тя си е доста добре обозначена и в началото широка. После почват дребни скачалки нагоре надолу, но като цяло повечето хора си я правеха и по сандали. Нямаше много други с тежки туристически обувки като нас. Ама и без това основната идея на тази разходка е и да си намериш вирче за плуване, или поне да си разхладиш краката. 

 

 

 

 

 

 

 

След тая къщичка следва последно леко спускане и сме при Синьото око на Тет (Syri i kalter). Място със същото име, много по-известно поне за нас, има в южната част на албания. Но и това си го бива. КАрстов извор с малко езерце и водопадче с примамливи цветове... И леденостудена вода.

Тук безстрашният @ven62 би влязъл да плува, както имаше и известен брой други смелчаци. Аз такива изпълнения правех доста като тийнейджър, но откак като студент в един басейн в Полша получих крампа и едвам ме спасиха (хем на много по-висока от тая температура) вече съм скептично настроен към баш тоя тип самодоказване. Стига ми да си нагьоля краците, да изтръпнат и да се обезчувствят от студа и после, когато болката премине, остава една свежест, която ми налива енергия за поне още десетина километра трамбоване. А толкова имаме да се приберем обратно в Тет.

Балканците обичаме да се хвалим, че сме голямата работа и като скачаме в ледени води, ама дваж по ни е закодирано в ДНК-то да си седнем на теферич сред природата, па да си изстудим биричка, ракийка или каквото има в студената река, па с мерак да си сковем и масички с гледка... Почти "кацнал на едно дърво". Да, разбирам ги джип-туристите. Возят ги сутринта с джипа, правят си лекото преходче и остават колкото им душа иска. Обаче времето напредва и като нямаме осигурен транспорт, пропускаме да пробваме с какво ще ни нагостят.

Дори и толкова късно следобяд (или може би тъкмо заради това) мястото се оказва много посещавано в събота.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Всеки пресича, както може, кой по талпите, кой през водата...

 

 

Независимо дали ще сядате да хапвате/пийвате, не пропускайте и гледките отгоре.

 

 

 

 

 

 

 

Освежени слизаме обратно до заведението при реката, където са паркирани джиповете и микробусите.

Тука имаме проблем. @зВерчето е с нови обувки, които сме й донесли от България, и освен че краката са й подбити, вече има и пришки. 

Овърта се около един два микробуса, пита хората там. Но места няма. Или поне никой не желае да ни вземе. Ами то на местните това им е бизнесът, пари взимат за тия разходки с джипки и бусчета, защо да ни качват, като не сме си платили. Решаваме да тръгнем напред по пътя, пък каквото стане. Понеже виждаме, че и други бусчета отиват в посока към Ндерлисай празни и тя също ще се връщат към Тет, няма къде другаде. Освен нас има и две момчета и едно момиче албанци които са на нашето дередже, правили са целия преход пеша и се надяват евентуално някой да ги качи. Но като стигнахме онова мостче, те се отклониха обратно по пътеката. Ние решаваме да следваме пътя. Да не се прибираме по същия път, а и не изглежда като да има разлика с повече от половин километър според мапсовете.

Малко след това едно бусче все пак спря и казаха, че имат едно място. Въпреки нашите увещания @зВерчето да се качи, тя решава да прояви безсмислен инат и да трамбова с нас до Тет. По нататък, в оставащите 6-7 км никой не спря. А вече взе да притъмнява. Като наближихме селото, вече бяхме извадили челници. Младата луна вече бе залязла, а слънцето се скрива много рано зад високите баири.

 

 

Водопадът Грунас едвам се мержелее в тъмното.

 

Вече виждаме светлините на селото пред нас, през реката. Обаче как да пресечем пустата река. Според maps.me има две места с пунктирани линии през реката. едното се оказва една голяма метална кръгла тръба, която пресича реката, ама не бих пробвал да мина по нея дори и денем. на височина поне десет метра е, реката поне петнайсет метра широка, а и доколкото виждам, тръбата свършва на скално островче и не виждаме в мрака дали може да се продължи оттатък.

Другото място е малко по нагоре срещу течението. Буквално на стотина метра от нашата къща. Обаче се оказва, че не е никакъв мост, а е брод. За джипове само. Личи си как може да се пресече реката на по-широкото и разлато място по диагонал. Но светлината на челниците не ни е достатъчна да преценим дълбочината (със сигурност над половин метър, може и един да е, пък и ледена. @зВерчето много се чуди дали да не пробва, че вече едвам ходи, но накрая не рискува в тъмното. А мостът, оня големият в центъра на селото, е на почти километър и половина. И после пак толкова обратно до църквичката във Фуша Тети и нашата къща. Ама ще ги вървим, няка къде да се денем. След няколкостотин метра една джипка спира, разгеле. И ни качва. Човекът не говори друго освен албански, но го разбираме, че е тръгнал по тъмно чак за Шкодра, няма да влиза в селото. Така че това, което ни спестява от ходенето, са едни 500-600 метра, ама и за това сме му благодарни. Куцук-куцук, прибираме се до къщата, където каталясали, пробваме да вечеряме, макар че кухнята вече е затворила и ни дават, кактото е останало. Зеленчукова супа (нелоша) и плато от всичко по нещо, зеленчуци, странно подправени, картофи (твърде малко), сирена, основно козе (аз нямам проблем, но на другите не им допадна) и пържола като подметка. Но все пак гладни не оставаме, Макар да дадохме свидна жертва за прехода на следващия ден... А тоя преход все още не сме решили какъв точно да е 😄 

 

...следва...

[jungfraujoch]

На 6.09.2021 г. в 18:33, master_of_germs каза:

Ама ако нещо не ми хареса в Албания, то беше кухнята им. 

А за трилечето какво ще кажеш?😃

[Lindt]

На 6.09.2021 г. в 20:16, master_of_germs каза:

След преизчисляване на времето, с което разполагахме, стана ясно, че имаме само два пълни дни в Проклетийе. Има варианти за кръгови няколкодневни маршрути. Но първо ние нямахме време. Второ теренът не е лек. И трето - най-важно. Жегата беше брутална. Такава жега по баири никога не съм усещал. Доколкото е възможно, беше дори по-топло, отколкото предните ни два уикенда в Крит и в Родос. В тези условия никоя Мая не ни беше по силите. @зВерчето дори не се и пробва (в следващия пост ще се разбере защо), а ние с @mary_shery бяхме гроги след километър денивелация. Същата денивелация оня ден до Мальовица почти на бегом си я взех. Но толкова немощен както в Проклетийе, досега не се бях чувствал.

.....

Мдам, много тежко лято. По-зле в планина не съм се чувствала и вече мислех да се пенсионирам 🤣 . Но днес на 8 градуса, със скреж и замръзнали уши, и ние я пробягахме Мальовица, както стана с Тевно езеро в събота. Въобще след тези горещи изпитания, ако имаме прилична есен, ще можем добре да я оценим. 

[master_of_germs]

преди 2 минути , Lindt каза:

Мдам, много тежко лято. По-зле в планина не съм се чувствала и вече мислех да се пенсионирам 🤣 . Но днес на 8 градуса, със скреж и замръзнали уши, и ние я пробягахме Мальовица, както стана с Тевно езеро в събота. Въобще след тези горещи изпитания, ако имаме прилична есен, ще можем добре да я оценим. 

Есента е най-хубавият сезон за планина, особено за Балкана, но за съжаление моите ангажименти особено през октомври са такива, че просто не ми е възможно. Ако успея един ден да отделя в месеца, пак ще е добре 😞 

[master_of_germs]

преди 1 час, jungfraujoch каза:

А за трилечето какво ще кажеш?😃

Каквото е имало за казване, казал съм го още в Косово 😄 

И още не съм простил докрай на оня, дето ми отмъкна под носа последното парче в оная сладкарничка в Прищина 😄 

 

И сега, сериозно - нямаше трилече. 😞 

Светът научава за Тет по-бързо, отколкото Тет смогва да научи за света. Това все още си е "вдън гори ТЕТ-лилейски" 😕 . Но, ако не беше така, едва ли щеше да ми е толкова интересно. 🙂 

[master_of_germs]

ДЕН ПЕТИ

Апотеоз на жегата и потта

От Тет по Печкия проход (Qafa Peja) до Печките езера (Liqneni e Pejes) и обратно

 

Сутринта никак не ни е лесно да станем. Закусваме и умуваме. Накъде? Най-близката пътека е до Данеле. В механата има и огромна карта с маршрути (обаче май не с моя фотоапарат съм я снимал). Но все пак... Можем ли да пропуснем класиката с качването до прохода Валбона и гледките над тази долина, които години наред са ме вдъхновявали да мисля за Албания. Неделя е, и натам ще е доста населено; това е най-популярният планински маршрут в страната. Или да пробваме чак от най-отдалечения от нас край на селото, от махалата Окол да тръгнем по серпентините на Печкия път, за да стигнем то Печкия проход , и ако имаме сили, за още по-нагоре. Не съм особено подготвен. Питам човекът, който ни обслужва на закуска. И той не се колебае с отговора: Peja pass! Но за повече инфо, да питам друг човек от персонала, който е и планински водач. Отговаря ми изчерпателно. Печкият път е маркиран много добре в червено-бяло. Като в Албания се ползва, както дойде, и лентова маркировка, и "блейзове" (бели кръгчета с червен кант). Ако искаме да качим и Мая Харапит, тогава вече трябва да се следват каменни пирамидки. 

А гледката към масива Радохима вляво (Мая е Радохимъс е четвъртият по височина връх в Проклетия със своите 2570 м н.в.) и Мая (Х)Арапит вдясно не спира на ме омайва... Така ме заМАЯ точно тази МАЯ 🙂 

 

Радохима

 

И Мая Арапит

 

Мая Арапит може да бъде изкачена и отляво (от запад) но този път не е маркирам толкова добре, а и си е доста стръмно-сипеен. По-скоро се ползва от алпинисти, които се пробват по тази чудовищна 800-метрова южна стена. А там нейде е и най-дългата засега известна пещера в Албания - Шпела Харапит, която е проучена навремето за пръв път от български спелеолози. Печкият проход е вдясно от върха и оттам е "царският път". Въпреки че това се води най-трудното от четирите главни пресичания на Проклетийе. А защо е Печки път? Защото все по него през долините и баирите се е стигало от Шкодра през Тет до важния град Печ (на албански Пея) в днешно Косово с известната Печка Патриаршия, Писали сме за нея, макар и доста разхвърляно, в темата за магеланската инвазия в Косово.

 

Тръгваме с колата, пък да видим може ли "Синьо-зеленото водорасло" да стигне до тая махала Окол. но половин км след центъра на Тет става твърде чакълест път. Решаваме,че не си струва риска и поемаме пеш. @зВерчето ще дойде с нас, докъдето може и не е прекалено стръмно. Пришките са се спукали, вървенето й е болезнено и няма смисъл да се зори, а и да ни бави. В началото наистина се върви по тоя черен път покрай епизодични селски дворове, късаме сливи и малини колкото си щем. След малко се стига до място, където се разделят маркировките за Валбона (надясно и нагоре) а нашият път е напред. Един два пъти пресичаме плитки поточета, можем да пием вода и да си напълним за нагоре. Подминаваме и няколко бункера. Както и крайпътни миниатюрни параклисчета (които на връщане в тъмното щяха да са и с луминисцентно осветление.

 

 

 

Мая Йезерцъ, вероятно знаете, е най-високата от всичките проклети Маи - 2694 м н.в. По-лесен и по-добре маркиран е северният подход за качването й, от черногорска страна (макар че върхът е изцяло на албанска територия). Но от албанска страна най-честият подход към нея от Тет е по нашия път.

Вермош пък е граничният планински пункт между Албания и Черна гора.

 

 

Стигаме Окол и черният път продължава още малко нагоре до едно място, което е идеално за палаткуване. Има малко заведение с чешма, в чието корито се изстудяват бири и безалкохолни; има сковани и няколко масички. Тук се засичаме с млада двойка източногерманци, които видяхме и предния ден на слизане от Синьото Око. Обаче те са ентусиасти с раници на гръб и без кола. Обикаляли Италия, основно Венеция и Рим, после от Бари взели ферибота, после стигнали до Шкодра и взели автобус до прохода Тора на пътя за Тет. И оттам слезли пеш до синьото око и до Тет. Днес им е ден за релакс без раници и проучване  на маршрута. Утре рано ще тръгнат с раниците към Печкия проход и ще продължат към планинското селце Никч. Оттам ще правят нов преход до Лепуша. Едно село по друг легендарен път SH20 от Шкодра към Черногорската част на Проклетийе. Но за това си иска да се настроиш, че ще обикаляш с раница няколко дни. Ние такава настройка в това пътуване нямаме.

 

 

Говорим си с тях, докато изпият по една бира. По мой съвет си взимат от косовската бира Peja, все пак тематично за избрания път 😉

 

Но аз да си снимам и албанските бири.

 

Ние допанълваме отново бутилките с вода и поемаме нагоре. След малко наклонът рязко се променя, а и  се пресичат няколко сухи дерета с чакълесто дъно, където рекичките са пресъхнали. 

А погледите ни са все вперени в извисяващата се над нас скална страхотия...

 Почваме да вием безкрайни серпентини и да се потим все едно се подготвяме за световното в Катар другото лято 😄 

 

 

 

 

Пак да напомня. Стартовата ни точка е на 750 метра над морското ниво. Ако не е такава нечовешка жега, щях да се възхитя максимално. А и почти никого няма по маршрута. Само една група от десетина поляци слизат надолу.

 

 

 

 

 

 

По-близкият *вляво) от двата върха е Мая Поплукс (2569 м н.в.) пети по височина в Проклетийе и свързан с тесен рид с първенеца Мая Йезерцъ. При нощуване на палатка при Буни и гропат, двата върха биха могли да се комбинират в едно изкачване, понеже маршрутът са изкачва до тоя рид между Поплукс и Йезерцъ. За тая цел се стига до най-високата точка на прохода и трябва да се тръгне по маркиран маршрут надясно до мястото за палаткуване. Разклонът лесно се разпознава и е добре обозначен.

 

 

Няколко серпентини по-рано, обаче едно друго дърво ни изкарва акъла...  Предполагам че така са се ококорили хобитите, когато за първи път са срещнали ент! 😉 (тука да тагна @Lindt и @Gentleman Basta 😄 )...

 

 

 

Стигаме до прохода. Оставащата вода и сили няма да ни стигнат да изкачим още над 400 метра денивалеция до Мая Арапит, а тая мая продължава да си изглежда стряскащо дори и оттук...

 

Насреща ни се зъбят и други върхове, част от граничния рид на Каранфилите, или поне съм почти убеден че са те.

Много по-разпознаваеми са откъм черногорската долина Грбая.

 

 

 

 

 

 

За първи път откак сме дошли по тия баири, намираме свежа и мека трева, аман от тоя чакъл и скали. Надолу пътеката се спуска умерено стръмно и забелязваме малко езерце, или може би две. Около стотина метра по-ниско трябва да слезем. Решаваме да пробваме да стигнем до тези Печки езерца, че на картата ни е отбелязано изворче или чешма. Такива няма, пресъхнали са отдавна, а самите езерца са съвсем зеленясали и жабурнясали, определено не става за пиене водата в тях. Наоколо са нападали безредно скални късове с много странен вид, като паралелепипеди почти, но скалата  много остра и на ивици. До езерото се е излегнал местен човечец, усмихнат и приветлив и си суши дрехите. Очевидно пастир от някое близко село, но и помен от стадо не видяхме.  Учудва се, че ни вижда толкова късно, но е наблюдателен, Не му убягват нито червилото, нито маникюра на @mary_shery, малко в дисонанс с обичайните туристи с огромните раници на гръб му се струваме (ма пък едната полякиня, дето срещнахме по-рано беше с розово чадърче, айде де 😉 ). Пита ни накъде сме тръгнали, дали към Лепуша или Vuthaj (Вутай е албанското име на черногорското малко градче Вусанье). НА албански ни пита, пък ние с ръкомахане му обясняваме, че се връщаме обратно в Тет, и съвсем му се оцъклят очите. Явно смята, че това е най-тежкият маршрут. И може би с право. Водата в езерцето не става за пиене, обаче аз нося и няколко праскови, поне успяваме да ги измием. Черпим човека една, той ни благодари с ръка на сърцето и "Фалеминдерит!", правим си по някоя снимка и поемаме обратно към прохода...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

И след Печкия проход надолу по познатия път. Едва тук горе, на около 1800 м н.в. усещаме малко хладина. А надолу вече се чувства прохлада, но и времето понапредва. Искаме да слезем поне до черния път по светло. Че долу насред тия стръмни баири залязва твърде рано.

 

 

 

Справяме се успешно. Кафето с биричките е затворило, но до него друга двойка германци, доста по-възрастни, са си разпънали палатката на поляната край чешмата. Успели са да се качат с колата си до няколкостотин метра по-надолу по пътя. 

Ние продължаваме по пътя, и вече виждаме движение на пешеходци. Един Италианец тиче;ком ни пресреща и ни пита дали по този път нагоре е за Мая Йезерцъ, че бил водач и утре щял да води група. Като го гледаме с какво темпо бяга, спокойно ще успее и за ден да качи върха. После застигаме групички естни младежи, които си правят разходки по здрач. Челниците ни трябват едва в последните петнайсетина минути преди да стигнем до колата. Има си хас па да не замръкнем в това пътуване.

Накря пак отиваме в механата на къщата твърде късно, след приключването на кухнята. Тоя път вече нищо не е останало и персоналът ни гледа неодобрително, но все пак ни правят салата и дават една чиния с козе сирене, а ние все пак предвидливо си носим от България достатъчно консерви, защото на планина всичко се случва. Предстои ни последна нощувка в Албания, а сутринта ще се отправяме към Черна Гора  и междувременно сме си резервирали следващата нощувка не къде да е, ами на топа на туристическия комерс, или иначе казано, в стария град на Котор.

 

Свирят щурци, крякат жаби и мирише на окосено сено, а луната е залязла и звездите са толкова много... Краката ни са подбити, но това също си е неотменна част от блаженството. 🙂 

 

...следва...

 

 

[master_of_germs]

ДЕН ШЕСТИ

Тет-Чафъ Тора- Шкодренско езеро - Рийека Црнойевича- Ловчен- Бока Которска -Котор

 

Тоя ден е предвиден за шофиране и кратки спирки за гледки. Понеже повечето от тях са сравнително известни и комерсиални, няма да им отделям много внимание.

В този ден си тръгваме от Албания, донякъде с нежелание, но пък се надяваме да ни предстои черешката на Балканите - Черна Гора. Не знам как ще бъде първият ми досег с тази толкова мечтана дестинация.

Първо обаче ще отделим няколко минути и на тази толкова фотогенична църква, до която колата ни през цялото време ббеше паркирана в Тет.

 

 

 

И последен поглед към къщата ни...

 

Засега обаче все още трябва да излезем от Тет по онзи зловещ път с множеството обратни завои и липсата на настилка. Ако помните, имаше асфалт на 3-4 км от Тет нагоре. Поемаме по тях и попътно щракваме още едно малко водопадче.

 

Малко след това попадаме в задрстване. Вярвате или не, тоя път го асфалтират лека полека. И трябва да изчакаме около двайсет минути, преди новоположеният асфалтът да позволява да се мине. След което почва една луда надпревара по черния път. Всеки се опитва да навакса, като бибитка на по-бавните ( е най-бавните бяха две коли с белгийска регистрация)

 

Спираме отново на прохода Тора, като този път се изкачваме и малко над заведението, на истинската седловина, за да видим гледки и в другата посока.

 

 

 

 

 

Следва спускане към Бога... Сегиз тогиз има паметни плочи на загинали в катастрофи по завоите...

 

Пътят не ни връща чак до Шкодра, но не ни и предлага някакви панорамни гледки към едноименното езеро. И докато се усетим, сме на границата. Минаването е моментално и безпроблемно. Черногорският полицай ни пита къде в черна гора смятаме да прекараме почивката си. Отговаряме си му честно - първо Котор, после Дурмитор. Пожелава ни приятен път и вече сме в посока към столицата Подгорица, която минаваме по допирателната за удоволствие на @mary_shery, която (може би с право) счита Подгорица за най-грозната столица, която е посещавала. Не споря с нея, ама не е била досега в Прищина 😉 

 

Снимам в движение телевизионна кула и паметник, който не разбрах какъв е.

 

 

Пътят ни води към старата столица на Черна Гора - Цетинье. Нямаме време да спираме, въпреки че изглежда приятно градче.  Оттам се отклоняваме от главния път, за да нащракаме няколко кадъра от панорамни места над меандрите на Шкодренското езеро. истината е, че от тая позиция, то не прилича на езеро, но пък е невероятно красиво. А около пътя е пълно с нарове и смокини, които ухаят божествено.

 

 

 

 

 

Тук имаме спор как да продължим. на @зВерчето й е много лошо от толкова завои. Има едно много тясно пътче стръмно нагоре, което най-бързо ще ни изведе обратно на главния път. обаче ни се чини, че по него две коли не моигат да се разминат. @mary_shery предлага да се върнем по същите завои откъдето сме слезли, защото според нея напред нямало кой знае какво да се види. Да, ама не е баш тъй. Напред (и надолу) е Рийека Црнойевича и съм чувал, че там е добре да се отиде, пък дори и да не се взема лодка за разходка в езерото. успявам да ги убедя. На пръв поглед градчето е неугледно. Има разни сари соц паметници.

 

И един мост, който не е кой знае какво. Поляни до реката, заведение, което използвам за тоалетна... А, да , намирам да си набера и страхотни къпини.

 

 

Мостът даже не съм го снимал. Но това е новият мост. а старият е малко по-натам и е очарователен, както и районът около него. Оттук тръгват лодките в езерото, като цените доста варират според това колко навътре в езерото и островчетата му трябва да се стигне. Но ние нито имаме време, нито смятме да отделяме финанси за такава разходка. Достатъчно сме замаяни от завоите за да си докарваме и морска болест на главите.

Изяждаме по един сладлед, обаче, и се снимаме със стария мост.

 

 

 

Накъдето и да се обърна, само разни мацки!

 

 

...следва...

 

 

[ven62]

преди 20 часа, master_of_germs каза:

ДЕН ПЕТИ

Апотеоз на жегата и потта

От Тет по Печкия проход (Qafa Peja) до Печките езера (Liqneni e Pejes) и обратно

 

Сутринта никак не ни е лесно да станем. Закусваме и умуваме. Накъде? Най-близката пътека е до Данеле. В механата има и огромна карта с маршрути (обаче май не с моя фотоапарат съм я снимал). Но все пак... Можем ли да пропуснем класиката с качването до прохода Валбона и гледките над тази долина, които години наред са ме вдъхновявали да мисля за Албания. Неделя е, и натам ще е доста населено; това е най-популярният планински маршрут в страната. Или да пробваме чак от най-отдалечения от нас край на селото, от махалата Окол да тръгнем по серпентините на Печкия път, за да стигнем то Печкия проход , и ако имаме сили, за още по-нагоре. Не съм особено подготвен. Питам човекът, който ни обслужва на закуска. И той не се колебае с отговора: Peja pass! Но за повече инфо, да питам друг човек от персонала, който е и планински водач. Отговаря ми изчерпателно. Печкият път е маркиран много добре в червено-бяло. Като в Албания се ползва, както дойде, и лентова маркировка, и "блейзове" (бели кръгчета с червен кант). Ако искаме да качим и Мая Харапит, тогава вече трябва да се следват каменни пирамидки. 

А гледката към масива Радохима вляво (Мая е Радохимъс е четвъртият по височина връх в Проклетия със своите 2570 м н.в.) и Мая (Х)Арапит вдясно не спира на ме омайва... Така ме заМАЯ точно тази МАЯ 🙂 

 

Радохима

 

И Мая Арапит

 

Мая Арапит може да бъде изкачена и отляво (от запад) но този път не е маркирам толкова добре, а и си е доста стръмно-сипеен. По-скоро се ползва от алпинисти, които се пробват по тази чудовищна 800-метрова южна стена. А там нейде е и най-дългата засега известна пещера в Албания - Шпела Харапит, която е проучена навремето за пръв път от български спелеолози. Печкият проход е вдясно от върха и оттам е "царският път". Въпреки че това се води най-трудното от четирите главни пресичания на Проклетийе. А защо е Печки път? Защото все по него през долините и баирите се е стигало от Шкодра през Тет до важния град Печ (на албански Пея) в днешно Косово с известната Печка Патриаршия, Писали сме за нея, макар и доста разхвърляно, в темата за магеланската инвазия в Косово.

 

Тръгваме с колата, пък да видим може ли "Синьо-зеленото водорасло" да стигне до тая махала Окол. но половин км след центъра на Тет става твърде чакълест път. Решаваме,че не си струва риска и поемаме пеш. @зВерчето ще дойде с нас, докъдето може и не е прекалено стръмно. Пришките са се спукали, вървенето й е болезнено и няма смисъл да се зори, а и да ни бави. В началото наистина се върви по тоя черен път покрай епизодични селски дворове, късаме сливи и малини колкото си щем. След малко се стига до място, където се разделят маркировките за Валбона (надясно и нагоре) а нашият път е напред. Един два пъти пресичаме плитки поточета, можем да пием вода и да си напълним за нагоре. Подминаваме и няколко бункера. Както и крайпътни миниатюрни параклисчета (които на връщане в тъмното щяха да са и с луминисцентно осветление.

 

 

 

Мая Йезерцъ, вероятно знаете, е най-високата от всичките проклети Маи - 2694 м н.в. По-лесен и по-добре маркиран е северният подход за качването й, от черногорска страна (макар че върхът е изцяло на албанска територия). Но от албанска страна най-честият подход към нея от Тет е по нашия път.

Вермош пък е граничният планински пункт между Албания и Черна гора.

 

 

Стигаме Окол и черният път продължава още малко нагоре до едно място, което е идеално за палаткуване. Има малко заведение с чешма, в чието корито се изстудяват бири и безалкохолни; има сковани и няколко масички. Тук се засичаме с млада двойка източногерманци, които видяхме и предния ден на слизане от Синьото Око. Обаче те са ентусиасти с раници на гръб и без кола. Обикаляли Италия, основно Венеция и Рим, после от Бари взели ферибота, после стигнали до Шкодра и взели автобус до прохода Тора на пътя за Тет. И оттам слезли пеш до синьото око и до Тет. Днес им е ден за релакс без раници и проучване  на маршрута. Утре рано ще тръгнат с раниците към Печкия проход и ще продължат към планинското селце Никч. Оттам ще правят нов преход до Лепуша. Едно село по друг легендарен път SH20 от Шкодра към Черногорската част на Проклетийе. Но за това си иска да се настроиш, че ще обикаляш с раница няколко дни. Ние такава настройка в това пътуване нямаме.

 

 

Говорим си с тях, докато изпият по една бира. По мой съвет си взимат от косовската бира Peja, все пак тематично за избрания път 😉

 

Но аз да си снимам и албанските бири.

 

Ние допанълваме отново бутилките с вода и поемаме нагоре. След малко наклонът рязко се променя, а и  се пресичат няколко сухи дерета с чакълесто дъно, където рекичките са пресъхнали. 

А погледите ни са все вперени в извисяващата се над нас скална страхотия...

 Почваме да вием безкрайни серпентини и да се потим все едно се подготвяме за световното в Катар другото лято 😄 

 

 

 

 

Пак да напомня. Стартовата ни точка е на 750 метра над морското ниво. Ако не е такава нечовешка жега, щях да се възхитя максимално. А и почти никого няма по маршрута. Само една група от десетина поляци слизат надолу.

 

 

 

 

 

 

По-близкият *вляво) от двата върха е Мая Поплукс (2569 м н.в.) пети по височина в Проклетийе и свързан с тесен рид с първенеца Мая Йезерцъ. При нощуване на палатка при Буни и гропат, двата върха биха могли да се комбинират в едно изкачване, понеже маршрутът са изкачва до тоя рид между Поплукс и Йезерцъ. За тая цел се стига до най-високата точка на прохода и трябва да се тръгне по маркиран маршрут надясно до мястото за палаткуване. Разклонът лесно се разпознава и е добре обозначен.

 

 

Няколко серпентини по-рано, обаче едно друго дърво ни изкарва акъла...  Предполагам че така са се ококорили хобитите, когато за първи път са срещнали ент! 😉 (тука да тагна @Lindt и @Gentleman Basta 😄 )...

 

 

 

Стигаме до прохода. Оставащата вода и сили няма да ни стигнат да изкачим още над 400 метра денивалеция до Мая Арапит, а тая мая продължава да си изглежда стряскащо дори и оттук...

 

Насреща ни се зъбят и други върхове, част от граничния рид на Каранфилите, или поне съм почти убеден че са те.

Много по-разпознаваеми са откъм черногорската долина Грбая.

 

 

 

 

 

 

За първи път откак сме дошли по тия баири, намираме свежа и мека трева, аман от тоя чакъл и скали. Надолу пътеката се спуска умерено стръмно и забелязваме малко езерце, или може би две. Около стотина метра по-ниско трябва да слезем. Решаваме да пробваме да стигнем до тези Печки езерца, че на картата ни е отбелязано изворче или чешма. Такива няма, пресъхнали са отдавна, а самите езерца са съвсем зеленясали и жабурнясали, определено не става за пиене водата в тях. Наоколо са нападали безредно скални късове с много странен вид, като паралелепипеди почти, но скалата  много остра и на ивици. До езерото се е излегнал местен човечец, усмихнат и приветлив и си суши дрехите. Очевидно пастир от някое близко село, но и помен от стадо не видяхме.  Учудва се, че ни вижда толкова късно, но е наблюдателен, Не му убягват нито червилото, нито маникюра на @mary_shery, малко в дисонанс с обичайните туристи с огромните раници на гръб му се струваме (ма пък едната полякиня, дето срещнахме по-рано беше с розово чадърче, айде де 😉 ). Пита ни накъде сме тръгнали, дали към Лепуша или Vuthaj (Вутай е албанското име на черногорското малко градче Вусанье). НА албански ни пита, пък ние с ръкомахане му обясняваме, че се връщаме обратно в Тет, и съвсем му се оцъклят очите. Явно смята, че това е най-тежкият маршрут. И може би с право. Водата в езерцето не става за пиене, обаче аз нося и няколко праскови, поне успяваме да ги измием. Черпим човека една, той ни благодари с ръка на сърцето и "Фалеминдерит!", правим си по някоя снимка и поемаме обратно към прохода...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

И след Печкия проход надолу по познатия път. Едва тук горе, на около 1800 м н.в. усещаме малко хладина. А надолу вече се чувства прохлада, но и времето понапредва. Искаме да слезем поне до черния път по светло. Че долу насред тия стръмни баири залязва твърде рано.

 

 

 

Справяме се успешно. Кафето с биричките е затворило, но до него друга двойка германци, доста по-възрастни, са си разпънали палатката на поляната край чешмата. Успели са да се качат с колата си до няколкостотин метра по-надолу по пътя. 

Ние продължаваме по пътя, и вече виждаме движение на пешеходци. Един Италианец тиче;ком ни пресреща и ни пита дали по този път нагоре е за Мая Йезерцъ, че бил водач и утре щял да води група. Като го гледаме с какво темпо бяга, спокойно ще успее и за ден да качи върха. После застигаме групички естни младежи, които си правят разходки по здрач. Челниците ни трябват едва в последните петнайсетина минути преди да стигнем до колата. Има си хас па да не замръкнем в това пътуване.

Накря пак отиваме в механата на къщата твърде късно, след приключването на кухнята. Тоя път вече нищо не е останало и персоналът ни гледа неодобрително, но все пак ни правят салата и дават една чиния с козе сирене, а ние все пак предвидливо си носим от България достатъчно консерви, защото на планина всичко се случва. Предстои ни последна нощувка в Албания, а сутринта ще се отправяме към Черна Гора  и междувременно сме си резервирали следващата нощувка не къде да е, ами на топа на туристическия комерс, или иначе казано, в стария град на Котор.

 

Свирят щурци, крякат жаби и мирише на окосено сено, а луната е залязла и звездите са толкова много... Краката ни са подбити, но това също си е неотменна част от блаженството. 🙂 

 

...следва...

 

 

Не разбрах/разбирам много... даже и идеята ми бяга , но продължавам да чета.

Сигурно ще ми просветне по някое време.

[master_of_germs]

преди 11 минути , ven62 каза:

Не разбрах/разбирам много... даже и идеята ми бяга , но продължавам да чета.

Сигурно ще ми просветне по някое време.

Предполагам, че е така... Като се има предвид ти колко внимателно планира маршрута и графика на твоето пътуване из Балканите. 🙂

За мене обаче голяма част от очарованието на този полуостров е точно да не знаеш, накъде ще те отвее вятърът на следващия ден и да си свободен да решаваш каквото си искаш в движение. Има за виждане и усещане толкова много и времето никога няма да стигне за всичко. 🙂

 

[ven62]

преди 5 минути , master_of_germs каза:

Предполагам, че е така... Като се има предвид ти колко внимателно планира маршрута и графика на твоето пътуване из Балканите. 🙂

За мене обаче голяма част от очарованието на този полуостров е точно да не знаеш, накъде ще те отвее вятърът на следващия ден и да си свободен да решаваш каквото си искаш в движение. Има за виждане и усещане толкова много и времето никога няма да стигне за всичко. 🙂

 

Така е. Хората сме различни, в случая - доста различни. И ако не е форума, дори няма да се забележим един друг, а просто ще се разминем с най-много по една мисъл в главата - "Тоя пък колко е странен."

🙂

 

[Ninkata17]

преди 15 часа, master_of_germs каза:

ДЕН ШЕСТИ

Тет-Чафъ Тора- Шкодренско езеро - Рийека Црнойевича- Ловчен- Бока Которска -Котор

 

Тоя ден е предвиден за шофиране и кратки спирки за гледки. Понеже повечето от тях са сравнително известни и комерсиални, няма да им отделям много внимание.

В този ден си тръгваме от Албания, донякъде с нежелание, но пък се надяваме да ни предстои черешката на Балканите - Черна Гора. Не знам как ще бъде първият ми досег с тази толкова мечтана дестинация.

Първо обаче ще отделим няколко минути и на тази толкова фотогенична църква, до която колата ни през цялото време ббеше паркирана в Тет.

 

 

 

И последен поглед към къщата ни...

 

Засега обаче все още трябва да излезем от Тет по онзи зловещ път с множеството обратни завои и липсата на настилка. Ако помните, имаше асфалт на 3-4 км от Тет нагоре. Поемаме по тях и попътно щракваме още едно малко водопадче.

 

Малко след това попадаме в задрстване. Вярвате или не, тоя път го асфалтират лека полека. И трябва да изчакаме около двайсет минути, преди новоположеният асфалтът да позволява да се мине. След което почва една луда надпревара по черния път. Всеки се опитва да навакса, като бибитка на по-бавните ( е най-бавните бяха две коли с белгийска регистрация)

 

Спираме отново на прохода Тора, като този път се изкачваме и малко над заведението, на истинската седловина, за да видим гледки и в другата посока.

 

 

 

 

 

Следва спускане към Бога... Сегиз тогиз има паметни плочи на загинали в катастрофи по завоите...

 

Пътят не ни връща чак до Шкодра, но не ни и предлага някакви панорамни гледки към едноименното езеро. И докато се усетим, сме на границата. Минаването е моментално и безпроблемно. Черногорският полицай ни пита къде в черна гора смятаме да прекараме почивката си. Отговаряме си му честно - първо Котор, после Дурмитор. Пожелава ни приятен път и вече сме в посока към столицата Подгорица, която минаваме по допирателната за удоволствие на @mary_shery, която (може би с право) счита Подгорица за най-грозната столица, която е посещавала. Не споря с нея, ама не е била досега в Прищина 😉 

 

Снимам в движение телевизионна кула и паметник, който не разбрах какъв е.

 

 

Пътят ни води към старата столица на Черна Гора - Цетинье. Нямаме време да спираме, въпреки че изглежда приятно градче.  Оттам се отклоняваме от главния път, за да нащракаме няколко кадъра от панорамни места над меандрите на Шкодренското езеро. истината е, че от тая позиция, то не прилича на езеро, но пък е невероятно красиво. А около пътя е пълно с нарове и смокини, които ухаят божествено.

 

 

 

 

 

Тук имаме спор как да продължим. на @зВерчето й е много лошо от толкова завои. Има едно много тясно пътче стръмно нагоре, което най-бързо ще ни изведе обратно на главния път. обаче ни се чини, че по него две коли не моигат да се разминат. @mary_shery предлага да се върнем по същите завои откъдето сме слезли, защото според нея напред нямало кой знае какво да се види. Да, ама не е баш тъй. Напред (и надолу) е Рийека Црнойевича и съм чувал, че там е добре да се отиде, пък дори и да не се взема лодка за разходка в езерото. успявам да ги убедя. На пръв поглед градчето е неугледно. Има разни сари соц паметници.

 

И един мост, който не е кой знае какво. Поляни до реката, заведение, което използвам за тоалетна... А, да , намирам да си набера и страхотни къпини.

 

 

Мостът даже не съм го снимал. Но това е новият мост. а старият е малко по-натам и е очарователен, както и районът около него. Оттук тръгват лодките в езерото, като цените доста варират според това колко навътре в езерото и островчетата му трябва да се стигне. Но ние нито имаме време, нито смятме да отделяме финанси за такава разходка. Достатъчно сме замаяни от завоите за да си докарваме и морска болест на главите.

Изяждаме по един сладлед, обаче, и се снимаме със стария мост.

 

 

 

Накъдето и да се обърна, само разни мацки!

 

 

...следва...

 

 

Страхотен разказ ! Един глас за Прищина като най-грозната столица 😅 За първи път да се върнем с желание в София 😀 Ходили сме няколко пъти на Шкодренскоро езеро, имаме си там любим къмпинг и определено района си заслужава разходката. 

[master_of_germs]

Преди 1 час, Ninkata17 каза:

Страхотен разказ ! Един глас за Прищина като най-грозната столица 😅 За първи път да се върнем с желание в София 😀 Ходили сме няколко пъти на Шкодренскоро езеро, имаме си там любим къмпинг и определено района си заслужава разходката. 

И Прищина , и Подгорица са били провинциални градчета, които в СФРЮ може би нарочно са издигнали в ранг столици на автономна област и република. Едно, за да не въздигат прекалено старинните и красиви Цетинье, и особено Призрен (а пък знае се какво е значението на Призрен и Призренската Лига в мислите на Албанците за обединение и Велика Албания). Цетинье не е имало и много място накъде да се разраства, за разлика от Подгорица. Та няма как да очакваме от Прищина и Подгорица да заприличат на истински столици толкова бързо.То това и за Скопие важи, но Скопие е на светлинни години пред другите два, въпреки бутафориите си. Там разрушителното земетресение е довело до това, да бъде изграден модерен град впоследствие.

 

На Шкодренското езеро, доколкото видях, ако е една малко по-голяма групичка, може да излезе достатъчно изгодно да се направи разходка с лодка. Имаше твърди тарифи на пристана в Рийека Црнойевича, но цените бяха на лодка, а не на брой пътници. Ние сме само трима, а и наистина тоя път се стараехме максимално да оптимизираме разходите. @Светославов може и да не помни, как се зароди във форума съкращението ОР. То уж аз се кича с тая титла "оптимизатор на разходи", но поводът за въвеждането на съкращението от @AlexandraKo  беше това, че @зВерчето

няма да даде излишни пари за входни такси, или други изгъзици като разходки с лодки и прочие.  И aко много от магеланците дебнат за билети по евро, кешбеци, промоции на авиокомпании и прочие просто за спорта, то има такива, които наистина са заделили последните си левчета, за да пътуват. Твърде много хора пострадаха финансово от корона-кризата, и в Германия да не мислите, че е много по-различно. А като се съчетае и с това, че тя се преместваше в нова квартира буквално до последния ден преди пътуването, тоя път без абсолютно никакви дебати се споразумяхме, че цепим стотинките на две, ако се налага.

Колкото до критиката на @ven62, да... когато едвам гледам в малките часове и пиша пътепис поради безсъние, никак не се е получил свързан текст в последните ми постове... Ама никак... 😕 Но и усещанията ми никак не бяха свързани. Такава красота, такава страховита планина! И такава умопобъркваща жега и умора!