дневник Балкански калейдоскоп - ретроспективен фотодневник

[master_of_germs]

ДЕН ШЕСТИ - продължение

 

Националн парк Ловчен (Ловћен)

 

Според легендите Аспарух забил меча си в земята и рекъл "Тук ще бъде България!" Звучи добре, нали?... Друг е въпросът, че вероятно задникът му се е схванал, краката изтръпнали и бедрата с мускулна треска от толкоз дни на седло. Ама звучи добре, нали? Само дето така и не знаем, къде точно си е забил меча. Но е поставил някакво начало на България... Според други началото на България е още по-отдавна - при Кубрат, че и преди него, та ще има и такива, дето да твърдят, че сме най-древният народ на света. За други, началото на нашата България иджа с пепелищата на Априлското въстание, или със самопожертвователната Шипченска епопея, "защото там нейде навръх планината, що небето синьо крепи с рамената, издига се някой див, чутовен връх, покрит с бели кости и със кървав мъх..." Декламирам си наум Вазовото "Опълченците на Шипка", а всъщност очите ми попиваат гледката пред мене и всичко толкова си пасва. Защото планината Ловчен провокира всички тези усещания на национална гордост за черногорците, както Шипка за нас, само че още по. Много по!

Черна гора започва от Ловчен. Буквално и преносно! И безспорно! И исторически, и географски!

Точно на Ловчен Черна гора дължи името си:

Црна Гора (Черна планина)  се използва за пръв път в края на 13ти век именно по повод на Ловчен, заради гъстите гори, които покриват склоновете му почти до върховете, когато се гледа от ниското. Горе, разбира се, има скали и алпийски тип пасища, но навремето те не са били толкова обширни. Но за разлика от много други Црни гори в южнославянските земи (например Скопска црна гора, не много висока планина близо до Скопие, по чито било  инава границата с Косово) тук понятието Црна Гора постепенно е придобило много по-широк смисъл. Венецианците директно го превели на Монтенгро, с кото име и до днес страната е известна по света, за шок и ужас на модерните течения от типа на Black Lives Matter. Ма кой верно им е дал на тия откачени славяни да си кръщават държавата така, моля ви се, *баси расистите! 😄 😮 😄 

В географски смисъл Черна гора започва от Ловчен, защото, каквото и да ми разправяте за крайбрежието на тази страна, това не е истинската Черна гора. @ven62 правилно отбеляза по-рано в неговоя пътепис - това са държавици (заедно с хърватските Далмация и Рагуза), които са имали късмета венецианците да им оставят частица от своята култура и архитектура. Венецианци, Австрийци, Османци, че за малко и французи, всеки се е стремял да превземе брега. И толкоз. Другото са някакви никому ненужни, освен на самите черногорци, гори тилилейски. Идват чужбинците. Владеят си Котор, Доволни са. А там над разчупеният залив Бока Которска е баир до баира. И най-личен и висок сред всички тия баири е Ловчен. А именно - 1749 м над морското ниво... Само дето тук сме на един топовен залп от морето...

Най-високият връх, с тази кула, се нарича Щировник.  

По-интересен, обаче е вторият по височина - Йезерски врх (1657 м н.в.). Тогава не  знаех името и се чудех, защо в Цетинье видяхме разни места с името Йезерски врх. Улица, къща за гости...И какво ли още не. А то ето защо. Изненадващо ми беше, понеже Йезерски врх е името, с което черногорците назовават Мая Йезерцъ, първенецът на Проклетийе, който е в албанска територия. Ама нали Проклетийе вече ни остана далеч, далеч назад...

 

От Ловчен нататък чужд крак не стъпва. Това си е изконната Черна гора, И тези, които отиват само за морска почивка не виждат нищо, ама нищо от страната.

 

Колчем някой е пробвал военна кампания да завладее тия земи, винаги се е сблъсквал със съпротивата на черногорците именно на Ловчен. Е, те са една шепа народ, а през повечето векове са били и разпокъсани и разединени племена, но на Ловчен винаги са давали отпор. По-често са губили сраженията, все пак, поради това че враговете са ги превъзхождали многократно като численост и въоръжение, но без бой не са се давали нивгаш.

 

Междувременно, ние минаваме завой след завой и все по-високо. Има нарядко хубави планински къщички. е, има и интересни образци на улично изкуство...

 

 

 

 

Пътят продължава почти до най-високата точка на Йезерски връх, но доста преди това ни спират, за да платим входен билет за националния парк Ловчен, по две евро на човек, С това се съгласяваме, все пак тия национални паркове трябва да се поддържат. Макар че ние всъщност отдавна сме на територията на парка. Няма как да се вардят всички подстъпи, а такси се събират само на това, най-популярно място. Вече е късно следобед и навалицата е намаляла (а и е понеделник) та няма километрични опашки от паркирани коли. С колата се стига до едно кръгло пространство като тераса, където обаче колата не мога да се остави, а само се върти обратно надолу. и една черногорка, облчена в старовремска народна носия ни упътва.

 

Намираме място на стотина метра по-долу, до мантинелата. Преди това обаче сме спирали на няколко завоя да се любуваме на гледките.

 

 

 

Тези гледки обаче не във всички посоки са така идилични, На територията на парка бушува обширен горски пожар. Има доста маркирани пътеки и човек може да си прекара цял ден в скиторене, но и тук е жега, а вече преживяхме достатъчно от нея. И огньовете изобщо не са чак толкова далече, така че айде, тук поне без преходи. Със @зВерчето оставаме да поснимаме пожарите. Един хеликоптер постоянно сновеше от Цетинье до огнището и изливаше вода, но не се усети ефект, поне ние докато бяхме горе.

 

 

 

 

 

По тия стълби и през тунел се влиза в укреплението на върха, Но трябва да си платиш 5 евро вход. Докато ние се правим на ОР и снимаме пожарите, @mary_shery си плаща входния билет и отива там, дето уж трябва да има най-добрата гледка, но и много история. Там горе има малък исторически музей и е мавзолеят на един от най-обичаните от черногорците, а и от сърбите владетели. Черногорският владика Петър II Петрович, известен повече просто като Ньегош. И роден недалеч, при спускането към Котор има едно малко селце на име Ньегуши. Ньегош е истински вдъхновител на националното съзнание на черногорците. И вдъхновява не толкова в качеството си на религиозен и граждански владетел, колкото с поезията си. Неговите национални епични поеми, особено "Планински венец" ("Горски вьенац") за сърби и черногорци могат да се сравнят с "Под игото" за българите. Честно казано, тези произведения в огромна степен разпалват и сръбския национализъм при не чак толкоз отдавнашните войни след разцепването на Югославия. Та затова на мене малко мястото ми е чоглаво и не намирам баш въпиюща нужда да се кача горе и да видя мавзолея.

Още повече тоя мавзолей е комунистическо югославско творение, малко като при нас Пантеона в Русе. Първоначално, още докато Ньегош е бил жив, харесва мястото и иска да бъде погребан там. И се изгражда красив параклис. Шест години по-късно (1855 г) Ньегош умира от туберкулоза. Мине се някое време, избухне първата световна и след тежки бомбандировки австрийците превземат Котор и после укрепения Ловчен, който се брани от черногорци, ама и с френска помощ. И австрийците, както обичайно след такива "гръмки" победи, решават да строят паметник, прославящ собственото им величие на същия връх. И естествено, че няма да търпят там тленните останки на покойник, чиите книги разпалват съпротива. Затуй вика черногорците да си откопаят светеца и да си го погребат в манастир в Цетинье. 

Е, австрийците не са вечни и след края на войната офейкват, Така че е време костите да се върнат на върха. Някой вика: "Дайте да му направим мавзолей на нашия човек, бе, да види светът, че е голяма работа!" друг го отрезвява: "А пари откъде?" 

и тъй си остава с рушащия се параклис чак до титово време.

 

ще помоля @mary_shery да качи някоя снимка от мавзолея, аз само ще добавя една с дрон, взета от интернет.

 

А черногорците, те нали унилатерално, без да питат ЕС, решиха, че ще приемат за своя валута еврото, та собствени банкноти си нямат, ама ако имаха, и те щяха да увековечат своя Ньегош на финикийските си знаци.

Сърбите са го направили на своите 20 динара!

 

...следва...

 

 

[master_of_germs]

...

 

Тръгване от Ловчен към Котор по безкрайните обртни завои. Но още по в началото решаваме, че ще е по-добре да имаме по-висока гледна точка за залез... А то този път като че ли само за снимане на залези е правен. , спираме после и на още няколко места, навсякъде, където може. И достатъчно начесто, за да не ни стане съвсем лошо със @зВерчето.

Така че за тая вечер само снимки 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

[ven62]

На 10.09.2021 г. в 18:12, master_of_germs каза:

...

Колкото до критиката на @ven62, да... когато едвам гледам в малките часове и пиша пътепис поради безсъние, никак не се е получил свързан текст в последните ми постове... Ама никак... 😕 Но и усещанията ми никак не бяха свързани. Такава красота, такава страховита планина! И такава умопобъркваща жега и умора!

 

Мастер, не си ме разбрал. Пишеш хубаво и това е една от причините да чета. Аз имам проблем с вашата мотивация.

 

[bay_kolio]

преди 11 часа, master_of_germs каза:

...

 

Тръгване от Ловчен към Котор по безкрайните обртни завои. Но още по в началото решаваме, че ще е по-добре да имаме по-висока гледна точка за залез... А то този път като че ли само за снимане на залези е правен. , спираме после и на още няколко места, навсякъде, където може. И достатъчно начесто, за да не ни стане съвсем лошо със @зВерчето.

Така че за тая вечер само снимки 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

Тези завои с гледките също си имат легенда. Строен от един влюбен италианец,  който направил невероятни 26-28 завоя за да може по-дълго да вижда изгората си. Някаква Которска принцеса. Завоите са от тия дето си виждаш задния номер, но пък гледките към залива са зашеметителни. 

 

По пътя продаваха ли от  Негушанска пршута?  Това дето италианците му викат прошуто, ама по-добро.

[master_of_germs]

На 12.09.2021 г. в 11:21, bay_kolio каза:

По пътя продаваха ли от  Негушанска пршута?  Това дето италианците му викат прошуто, ама по-добро.

Нищо не продаваха по пътя; като се спускахме надолу, вече си беше тъмно и почти нямаше други хора. Доколкото е имало разни павилиончета за сувенири или нещо друго, вече бяха затворили.

 

Преди да стигна до нощните ни преживелици из Котор, ето и част от снимките на @mary_shery от мавзолея на Ньегош на Ловчен:

 

 

 

 

 

 

 

 

Както и по-висока гледна точка към бушуващия горски пожар и операцията по гасенето му.

 

 

 

...Следва...

[master_of_germs]

НОЩ ШЕСТА

Котор

 

Докато слезем в Котор, съвсем се стъмва.

 

Тука се сблъскваме с челен проблем. Движението покрай брега е умопомрачително. Никакъв шанс за паркиране в близост до стария град. А уж на резервацията ни в Букинг е отбелязано безплатен паркинг. Да де, ама хостелът ни е в стария град, а той е пешеходна зона. Влизаме в задръстването, виждаме претъпканите платени паркинги извън крепостните стени. С няколко ловки и леко забранени маневри се завъртаме наобратно и си намираме един платен паркинг зад супермаркет, където е всъщност безплатно за гостите на казино Cattaro (Катаро е венецианското име на Котор). За останалите се плаща мо 1.40 евро на час. Взимаме си раниците и тръгваме пеш към хостела, който не е далеч, може би пет минути пеш. Идеята е да се настаним и после да препаркираме колата, където ни кажат.

 

 

 

 

 

В Old town hostel е някаква лудница. Както и наоколо. Но вътре не можем да се чуем с момчето на рецепцията, дъни мощна музика и се се насъбрали две-три пиянски младежки компании, които се забявляват, опитвайки се да метнат топче за пинг-пинг в бирена халба на другия край на масата. Който успее, отпива от халбата. И така нататък. Иначе изглежда яко - в четириетажна каменна къща в стария град. Плащаме си, дават ни по една карта за отключване на стаите и отиваме да се настаним. Входът за спалната част е отстрани по каменна стълба. Всичко е пълно до дупка и нашето късно пристигане, естествено, ни оставя само опции да сме на горните легла от двуетажните. Обаче нещо има овърбукинг и тримата ни настаняват в различни стаи. А по резервация не трябва да е така. Тъпото е, че и безжичният интернет вътре никакъв го няма и леко нямаме връзка помежду си. Уж пробваха нещо да оправят с рестартиране, ама не се получава. Само аз успявам, и то от време на време, да се вържа към мрежата за персонала.

 

Иначе стаите и баните са си добре. Всяко легло със завеси, контакти за зареждане и нощна лампа, шкаф, и то доста обемен, да си сложиш багажа. Но претъпкано. @mary_shery я настаняват в стая осморка, както беше по резервация, а аз попадам в стая с 14 легла. Добре, де, все пак към тая стая имаше две отделни тоалетни с баня.

Интериорът - като в хостел. Демек, опитват се да бъдат разчупени, да не кажа изчанчени...

 

Да, определено изчанчени 😄 ...

... Та чак крийпи 😮 

@mary_shery малко случайно или пък не, се вписа в следващата фотография 😄😉 

 

А по улицата има още по-крийпи гледки 🙂 

 

Докато нащркам тия кадри вече е време да се изстреляме обратно до паркинга при казиното и да препаркираме колата. Аз тръгвам пеш на разузнаване да видя дали го има тоя безплатен паркинг, дето ни казват от рецепцията. Той не е към хотела, просто наистина си е безплатен паркинг в града, примерно на едни триста-четиристотин метра встрани от стария град. Хем е осветено и може би е (бил) охраняем. Просто трябва да се свие встрани от улица Njegoseva. На maps.me е отбелязан, на google maps не баш. Не там, дето е Bus und Kamper Parkplatz Kotor, а вдясно от него, от другата страна на канала. КАто се  цъкне на сателит, мястото се вижда много добре.

На паркинга имаше и ей такива екземпляри-миротворци 😉 

 

Ние вече сме доста гладни. @зВерчето си накупува плодове и мляко от близкия супермаркет на кръговото (работеше много до късно), а ние забелязваме едно заведение с градина, и едно друго до него, тип дюнерджийница, ама и с няколко масички вътре, както и навън. Доста хора поръчват за вкъщи и явно е оборотно. А и не е само дюнери; има си и пици, и скара (естествено). Пустата лакомия наша ни кара да се изхвърлим с поръчка на kilo mjeso, демек мешана скара, ама наистина си е кило месо. За 12 евро. Цената ни се струва добра, все пак на топа на черногорския комерс сме, макар и извън стария град. По-сетне ще видим, че по-далеч от морето става съществено по-евтино, но пък тук мирише толкова вкусно. И е! Сервитьорката се опитва да ни обясни, че за двама такава поръчка идва множко, ама ние не се отказваме, пък каквото остава, опаковаме го за вкъщи. Готвачът се оказва от Ниш и си му дръпваме един комшийски лаф-моабет. 

 

Следва разходка по крепостните стени, която в Котор (поне в частта долу до морето) си е напълно безплатна, за разлика от цифроманския Дубровник на хърватските комшии.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

@зВерчето бързо слиза обратно, все пак краката й още са в мазоли. А ние с @mary_shery продължаваме по цялото протежение на стените, слизаме после да обиколим няколко площада и църкви. И решаваме, да видим, дали става да се покатерим по тия прословути хиляда и не знам колко си стъпала към замъка сан Джовани. НАгоре стените са частично осветени, но само отвън. А вътре, там където се ходи по стъпала (на места поизровени) светлина няма. Така че е време за челници. Виждаме, че наоре светят няколко такива движещи се светлинки, по-скоро вече слизат надолу, защото сме в малките часове. И ние също тръгваме нагоре внимателно. По принцип се плаща по 8 евро вход за тоя зор да се катериш, но през нощта никой не варди, така че скоро тези крепостни стени, стълби, укрепления, гледки и параклиси са си само за нас... Е, и за една котка, която така уютно се e свряла в абразура на стената до главата ми, че насмалко да ми изкара акъла. 😄 

 

 

 

 

 

Не се качваме чак догоре. Връщаме се да си донащракаме спящия Котор. Дори и нашият хостел се е успокоил и към три часа след полунощ си лягаме всеки по стаята си.

 

 

 

 

 

...следва...

 

[master_of_germs]

ДЕН СЕДМИ

 

Котор-Пераст-Бока Которска-Сланско езеро-Жабляк

 

Естествено, че не успяваме да се събудим навреме. Макар че не окъснявам с много. В тия тъмни каменни стаи трудно се ориентирам, кое време е. 

Излизам от стаята на каменните стълби отстрани и @зВерчето вече е там и ми пише съобщение по месинджъра 😄 

Ама връзка с @mary_shery нямаме никаква. Тя няма нет, ние нямаме карта за отключване на нейната стая.

След две минути получавам sms от типа на damsel in distress need urgently to be rescued by a brave hero. 😄 Всъщност, беше по-скоро: "Снощи се пребих и сега не смея/не мога да сляза от леглото" 😮 

Качвам се двата етажа нагоре, тропам по вратата. Отговор няма. Дебели дъбови врати са, надали ще мога да я изкъртя с рамо. А де!? Минавам в режим на изчакване. След пет минути вратата ми отваря някакъв сънен рошав китаец (е, едва ли ще да е бил баш китаец в тия смутни времена, ама на вид беше такъв), запасан само по хавлия. КАзвам едно "тенк ю", и нахълтвам пред сащисания му поглед. Отсреща на горното легло @mary_shery е нервна като котка върху горещ ламаринен покрив. Има си стара вражда тя със стълби от всякакъв вид, по които трябва да се покатери, и най-вече по които трябва да слезе. Още сънувам кошмари от оная хижа във Високите Татри, дето трябваше да спим на дюшек на тавана 😮 

ТА на тия легла в хостела стълбичките са наистина ужасни. Дървени, заковани добре, те всъщност са си част от самата конструкция на двуетажните легла, Но адски тесни. Аз едвам поставям единия си крак на стъпало, а и момичетата не биха могли да сложат два крака един до друг на едно стъпало. А горе двете греди на стълбата стърчат грозно. @mary_shery може да е способна на дванайсетчасови преходи, ама в ръцете сила няма никаква. През нощта, при опита да се изтегли нагоре, тия греди я наръгали в бедрата, тя се изпуснала с ръцете си и увиснала с главата надолу, за малко да се претрепе. Някак се качила от втори опит, ама сега не смее да слезе. Яко е насинена, по бедрата, по ребрата, гледката навява асосиации с разни работи, за които е нужно да се сложи червена точка 😮 

Тъй! С отработена техника се подлагам на конче и проблемът е решен.

По най-бързият начин се изнасяме от това отвратителен хостел, пишем му най-лошата възможна оценка в букинг и отиваме да си оставим багажа в колата. Преобуваме се да не сме по сандали, че смятаме пак да се катерим до замъка, а там си има нужда от по-стабилна обувка. Взимаме по нещо от супермаркета и решаваме точ път да се разходим покрай брега към пристанището. Почват да ни пресрещат с оферти за разходки с лодки, моторници, платноходки, всякакви лодки. Ама е доста рехаво откъм желаещи, акто гледам. А и нямаме време сега за тоя тип активности. Осем евро дето трябва да платим за качването до  "замъка" достатъчно бъркат в нашия ОР апроуч, та стига толкоз. 

Круизни кораби няма, но пристигат автобуси с руснаци, които влизат заедно с нас през главната порта. Подслучвам като българин какво им говори екскурзоводката и превеждам (момичетата не са хванали от задължителното изучаване на руски навремето и нищо не вдяват като им се говори на руски, поне в първите един-два дни).

Котор е много приятен и през деня, макар и пълен с хора, но може би не чак претъпкан. Годината е такава никаква.

НАвсякъде има котки, даже има и музей на котките. А полицаите се придвижжват с колелета.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Докато тръгнем да се катерим нагоре (за по 8 евро) е станало почти обяд и жегата е станала смазваща, в съчетание и с високата влажност. И колкото по-нагоре се качваме, толкова по-оскъдна става сянката. Общо взето, кофти тайминг 😄 Но предприемчиви чичковци са заели сянката под малкото дървета и предлагат студена вода и напитки примерно на четворна цена. В такива жежки дни със сигурност излизат на печалба 😉 

А дали гледките си струват осемте евро. По-скоро да. Самият замък - не. Там доста са циментирали впоследствие, за да спрат разрухата. Но биха могли малко повече да се постараят с почистването на района.

През нощта се видя много малко и то затова и не са положили всички усилия да завардят достъпа. Та нощното качване беше повече заради тръпката, не за друго.

Иначе има и друг начин да се качи горе човек, макар и не точно на замъка, но дори и на по-високо и съвсем безплатно, само че би отнело повече време. А ние сме ограничени откъм време, защото това е единственият ден, който сме предвидили за разходки в този крайморски район и довечера трябва на нощуваме на другия край на Черна Гора.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

...следва...

[master_of_germs]

След като слизаме обратно тия 280 метра денивелация по 1300+ стъпала, правим един последен тегел през стария град на Котор и преди да потеглим на път, хапваме отново в "нашата" си дюнерджийница-скараджийница.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Вече си е следобедно време, когато се отправяме към Пераст.

Но спираме сегиз-тогиз за попътни гледки...

 

 

 

 

 

Националният спорт на Черна Гора е водната топка. И макар че на последната олимпиада останаха осми, в тоя спорт черногорците имат нашата "слава" във волейбола - най-често остават на големи първенства четвърти. Все се чудя, как при 4 отбора от Балканите, които винаги след най-добрите 8 на планетата, ние хептен нищичко не сме вдянали от тоя водна топка у нас... Ама айде да не навлизаме в спортната тематика, че то не е за разправяне...

Но врати и игрища за водна топка могат да се видят навсякъде из Которския залив.

 

 

В Пераст също не може да се влезе с кола. Пускат само местните и обществения транспорт. И ако имаш нощувка, предполагам, не сме го проверявали това. Има два големи паркинга от двете страни на градчето, което е по протежението на брега. Таксата за паркинг е 5 евро за цял ден. Няма вариант на час. Така че подминаваме първия паркинг и когато виждаме свободно местенце за отбиване встрани от главния път, който минава над градчето, досами последните къщи, се вмъкваме между други, паркирали и те като нас по ОР схема. И по каменни стълбища се спускаме между къщите, и за около пет минути сме на крайбрежната алея. А около нас ухае на смокини и нарове...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

"Плажът" е стандартен за Адриатика - бетонни платформи, на които по няколко души се пекат и от време на време скачат в морето, плуват минута-две и излизат по метални стълбички обратно на платформите.

 

Иначе в Пераст е много по-лежерно, отколкото суматохата в Котор, хората повече просто се шляят.

Предлагат ни да дегустираме местния специалитет - вино от нар. Не ни харесва. Твърде е тръпчиво усещането. Нарът е странен плод. Харесва ни, но само ако е в комбинация с нещо друго, както например в Кападокия ни правеха фреш микс от нар и портокал...

 

Предлагат, естествено, и разходка с лодка до прословутите островчета отсреща - Свети Джордже и Госпа од Шкрпйела (Богородица от скалите), който пък се води единственият изкуствено създаден от човека осреов в Адриатическо море, след като моряци намерили икона на Богородица на една подводна скала там, преди не знам си колко години. Както и да е, тия острови стават популярни най-вече след един филм за Джеймс Бонд (май-беше "Казино Роял", но не съм сигурен; и без това не съм хич киноман, ама па за Джеймс Бонд филмите са ми някаква пълна скука и съвсем еднотипни). 

Всъщност, то на единият остров е манастир и на може да се слиза. Та, любезно отклоняваме поканите и си спестяваме по пет евро.

Разхождаме се до края на градчето, където има някакъв плажен клуб и диджеят разгрява присъстващите със солидни басове. Значи, обръщаме обратно и пак, шляейки се, нащракваме още няколко снимки и нагоре към "синьо-зеленото водорасло" 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

 

Продължаваме до другия край на Которския залив и пътят почва да вие завои и тунели докато се изкачи доса нависоко и ни се разкрива гледка на смрачаване към цялата Бока Которска.

 

 

 

 

Малко и за спотърската тема...

 

По мръкнало и на почти пълна луна стигаме до погледно място над Сланското езеро. За жалост, целият склон над езерото е обхванат от пламъците на горски пожар 😞 

Насреща са светлините на Никшич - втория по големина град в Черна Гора.

 

А ето и пламъците на пожара...

 

 

 

 

Пристигаме в Жабляк твърде късно и дори аз придремвам по пътя, но @mary_shery издържа дългото шофиране. Накрая нямаме време и сили да търсим работещи магазини или заведения и си отваряме по една консерва, а @зВерчето хапва кисело мляко и плодове, които си е купила в Котор. 

 

Къщата, в която се настаняваме, се казва "SNAM rooms" и напълно ни устройва. За по осем евро на нощувка си имаме тройна стая с малко хладилниче. Има две бани и тоалетни, които са общи за няколко стаи, но понеже е още вторник вечер, половината стаи не са заети. Ще да се напълни чак за уикенда, защото до края на пътуването си няма сда нощуваме другаде. Пет нощувки сме тук. И така отговарям на @ven62 с въпроса за мтивацията ни. Не, не се мотаем безцелно. Пътуването си има фокус, и този фокус е най-любимата на черногорците (и не само) планина Дурмитор 🙂 .

Наша наистина отколешна мечта 🙂 

Всичко дотук беше една може би прекалено дълга прелюдия тип калейдоскоп 😉 

 

[master_of_germs]

ДЕН ОСМИ

 

Жабляк - Црно йезеро - Барно Йезеро - Каньона на река Сушица - Недайно - Жабляк

 

Този ден е време за отмора. Независимо дали го искаме или не. Няма значение дали гледаме 'норвежците' yr.no или други сайтове... А най-добре просто да погледнем през прозореца. Вали! Из ведро! Така че закусваме по нещичко от запасите си ( а иначе искахме да накупим някакви неща от магазин и да заредим малко гориво... Ама вали. Поне до обяд няма да спре, а излиза един луфт между два и четири следобед, когато може и да не вали, а после ще е само ръмеж. Хубавото е, че за цялото пътуване само този ден се очертава да е с дъждове. А лошото е, че в тоя район няма какво да измислим като активности на закрито. Затова просто отмаряме и когато следобед е намаляло до ръмеж, тръгваме съвсем като кашкавал-туристи със "синьо-зеленото водорасло" вместо да изходим едни два и половина километра до входа на националния парк "Дурмитор-Тара" преди Черното езеро. Спираме колата малко преди входа, за да не плащаме допълнително. И без това ще ни таксуват по три евро на човек - това е дневната такса за влизане в националния парк, а тук е най-комерсиалният вход към парка. За съжаление, няма нещо като няколкодневен пас. Което е малко тъпо и тук определено черногорците има на какво да се научат от алпийските държави как се промотира туризма. На нас ни предстоят 4-5 дни в парка и не ми се нрави перспективата всеки ден да трябва да плащаме. Ама ще видим по-сетне как се случи.

Черното езеро е най-голямото от всичките 17 (или 18 бяха) ледникови езера в Дурмитор. По това време в средата на август много от другите са пресъхнали, но Черното езеро няма как да пресъхне. Ако и да не е чак толкова дълбоко колкото някои от нашите рилски езера, то е по-голямо или поне по-дълго. Донякъде прилича на Близнака, защото е от две части (но почти идеално кръгли). които се свързват с тесен канал, така че цялостно формата му е като на осморка. Общата дължина на двете части на осморката е почти 1200 метра, по който показател бие нашите рилски езера, дори и Смрадливото, което е най-голямото по обем ледниково езеро на Балканите. Но, макар и ледниково, Черното езеро в Дурмитор не прилича на нашите рилски, а по-скоро е като родопските ни язовири - оградено е с гора. Или може би по-подобно е на Щръбске плесо и Попрадске плесо във Високите Татри, а малко и на станалото култово в инстаграма езеро Брайес в Доломитите. Особено както над него се издига връх Меджед. Но сега в тоя дъжд и мъгла нищо от върховете не можем да видим. Но пък и няма никаква навалица и по някакъв странен начин ни е много-много приятно въпреки дъжда 🙂 

Към езерото вървим няколко минути по асфалтова алея, покрай която ни предлагат стандартните за Балканите, мед, сладка, сушени манатарки и плодови ракии...

 

 

 

Пред езерото, на края на асфалтовата алея има  прекрасно онагледени табели с всички възможни пътеки за туристи, велосипедисти и виа ферати за алпинисти. Там е и горският ресторант, който е много изискан и поне от това, което видяхме, не чак толкова скъп (ама аз влязох само за тоалетна).

 

 

 

 

Пешеходната обиколка на езерото би трябвало да продължи малко над един час. Вместо това решаваме да вземем лодка за осем евро за час. Не съм гребал от години и веднага си проличава. Не успявам да държа права линия, почти засядаме на провлака, дето свързва двете части на езерото. Ама пък имам желание, колкото и да нямам синхрон в действията си, и хубаво се сгрявам и си тренирам гърба. Навън е егати смърчосаното време, обаче ние си направихме кефа. Спасителни жилетки имат и дават, ама само ако изрично ги помолиш. А ние молим за @mary_shery, тъй като тя не може да плува. Накрая пак почва леко да пръска, а и нали само аз греба, момичетата се поразтрепераха. Значи трябва малко и да походим да се сгреем. 😉 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Докато пръска, ние влизаме по пътечки в гората и стигане до една стара мелница...

А в съсседство установяваме, че има и "гора за четене". 😉 

 

 

Оттук няколко минути леко качване през гората, за да стигнем до най-близкото езерце, на картата посочено като Barno jezero. Всъщност излизаме на черен път досами къщи, и там ни пресреща случител на парка, да ни каже, че достъпът е платен. Показваме му вече закупените билети. Явно в околностите на жабляк и черното езеро всички подходи се пазят.

Самото Барно езеро се показва по-скоро блато в тоя сезон, но и в усилващия се дъжд няколко ентузиасти са нагазили с гумени ботуши и пробват да уловят някой рибок. Явно риболовът не е забранен, нищо че е в национален парк.

Ние не сме чааак дотам ентусиазирани и само щракаме по два-три кадъра... 

 

 

 

 

Връщаме се до мястото, където ни спря горският, хващаме по пътчето и през махалата Иван до се връщаме обратно към централния вход на парка, където сме паркирали. Пътьом нащракваме няколко хубави къщета 🙂 

 

 

 

 

 

 

Мъглата, която ни обгръща, може да служи само за фон за контраст, на който още по-явко да си проличи, колко много ни харесва да сме точно тук след толкова години планиране и неуспехи да се доберем до Дурмитор 🙂 

...следва...

[master_of_germs]

Ден осми - продължение

 

След кратко съвещание решаваме, че е добре да поемем по една част от "Дурмиторския пръстен", която вероятно няма да има кога по-насетне в пътуването да видим. Дурмиторският пръстен е кръгов маршрут за кола, който е изключително панорамен. Изобщо Черна Гора е абсолютна наслада за тези, които обичат панорамни пътища с гледки. Дори си има такава мрежа и значи по шосетата "Pamnoramic roads" с кафяви табели и съответен номер, който не е номерът на пътя по тяхната си пътна мража. Та Дурмиторският ринг почва от ЖАбляк, минава покрай лифта за Савин Кук , после минава направо през високото плато в средата на планината Дурмитор, като най-високата му точка е проходът Седло (1907 м н.в.) продължава през платото (но това ще го видите в следващия пост), после се спуска в ждрелото на река Пива до язовирната стена на Пивското езеро. Този участък около Пива ще остане за дръг път, защото искаме да го комбинираме и с пешеходен маршрут до няколко по-малко известни езера и планини. В природния парк Пива рингът отново се изкачва, преди да се спусне в Ждрелото на река Сушица. Пак се качва към селцето (Мала) Црна Гора, следват няколко погледни места към най-дълбокия каньон в Европа - този на река Тара. и полека, пресичайки и една ски зона, се спуска обратно в Жабляк. Ние смятаме сега да направим частта с погледните места над каньоните на Тара и Сушица, нищо, че вероятно гледки няма да има. На @зВерчето ѝ става лошо по завоите но успява да заспи поне за малко. Има още поне две коли, дето са решили да правят нашия маршрут и се застигаме по погледните места. НА много места виждаме и табели с маркировки. В Дурмитор е трудно да се загубиш. МАркировките са наистина начесто и навсякъде. Точно преди хубавите погледни места към каньона на Тара отново ни спира служител на националния парк и ни иска да му покажем билет или да платим. Което е малко странно. Все пак по тоя път има поне две села и човек би могъл да отива да нощува там. Но ние си му показваме билетите. Нахалос, както се оказва. понеже мъглата в ниското е толкова гъста, че нищо не може да се види от каньона. Решаваме все пак да продължим, може пък в другата посока към Сушица да е по-добре. Няма мноо по-доибра гледка, но все пак мъглата леко се отдръпва и се получават страхотни силуети на дърветата...

 

 

 

 

Долу спираме пред хижата, която е затворена. И причината е, че сушичкото езеро, съвсем според името си, е пресъхнало. Което си е в реда на нещата, в него вода има докъм края на юни. Но и без вода е доста интересна гледка 🙂 

 

 

 

Доста сме огладняли. Решаваме, да се изкачим по завоите и от другата страна на ждрелото на Сушица, пък да търсим нещо за ядене в следващото село - Недайно, което не е никак далече. И наистина се оказа че гледката е далеч по-добре и мъглата взе да се раздига.

 

 

 

 

А в селото се оказва, че има къмпинг, съответно в къщичката с рецепцията има и няколко масички. По-скоро няколко местни чичковци от селото са дошли да пийнат, включително боровинков ликьор, но все пак се има кой да ни приготви кебапчета и салатка. И едно Никшичко за мене, да преглъщам по-лесно. Иначе имаха много интересни самоделни дървени магнитчета 🙂 

 

 

Нямаше да има време да въртим и към ждрелото на Пива, а другата част на ринга щяхме да правим на следващия ден. Така че поехме наобратно, като спирахме, за да заснемем някакво подобие на залез с лъчи, пробиващи под ниските облаци в околностите на Мала Црна Гора, от другата страна на каньона.

 

 

 

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

ДЕН ДЕВЕТИ

 

Жабляк - Тодоров До - изкачване на връх Пруташ (2393 м н.в.) - проход Седло - Вражье Йезеро - Риблье Йезеро - Средновековни надгробни камъни (Стечци) Грчко Гроблье и Баре Жугича

 

Сутринта не тръгваме особено рано, защото чакаме да поизсъхне още малко. НА @зВерчето вече краката ѝ са в достатъчно добро състояние да прахи преходи. Целта за този ден ни е да изкачим много красивия и много панорамен връх Пруташ. Изкачването е доста стръмно, но сравнително кратко, и без технически сложни участъци. За тая цел трябва да шофираме по другата част на Дурмиторския ринг и да пресечем платото от южната страна на главното планинско било.

Километрите не са много, но ние постоянно спираме, защото гледките следват постоянно. Аз поне се чувствам като в Доломитите - същия простор, подобни (но все пак и доста различни) интересни скални формации, но без цялото това напрежение и тълпи. И по подобие на Швейцария, навсякъде има сложени пейки на местата с гледки, просто да седнеш и да съзерцаваш. Те, черногорците неслучайно си имат славата на най-големите мързели и непукисти в цяла бивша Югославия - при такива пейзажи на кого му се работи 🙂 

 

 

Тук съзираме много маркировки и една лека кръгова пътека около 4 езера... Името на първото е точно на място Сува (суха, тоест) Локва. По-горните езера имат малко вода, но ние ще ги видим и от пътя. На табелите със синя точка се означават леки маршрути, с червено са средно тежки и с черно са най-тежките.

 

 

 

 

 

Тук е най-високата точка на шосето - проходът  Седло (Prevoj Sedlo), 1907 м н.в.. Има малка дървена къщурка, която е като ресторант-лавка. Обаче още щом спираме, идват служителите на Националния парк Дурмитор пак да искат да си платим по три евро за билет и продължаваме. без да излизаме от колата. Оттук е популярно място за изкачване на Боботов Кук - най-високият връх на Дурмитор и затова повечето коли се паркират именно на Седло. Ние решаваме да пробваме по-натам как е и дали черногорците са чак толкова стриктни, че да завардят с пазачи всеки пешеходен подход.

 

 

Оттук вече се вижда и Пруташ с неговите характерни усукани и завъртяни вертикални като клони или пръти (оттук и името Прут-аш) скални пластове. Макар че подобни на него са и по-близките няколко върха...

В ниското има овчарски колиби (катуни), които при нужда се ползват като заслони от планинарите, или поне така сме чели. Долу, малко по-в ниското има и официално място за къмпинг (ШАбран До).

 

Стигаме до местността Тодоров До (дол, тоест). Пред нас е Пруташ, без нищо да ни пречи на гледката. Кабинката за пазачите на националния парк, както и предполагаме, е празна. има две други паркирани коли и един кемпер и това е. Както и предполагахме, трите евро вход за парка се събират само на най-популярните места, в началото на най-известните туристически пътеки. А това място тук е подходящо за къмпингуване, понеже има и изградена чешма за водопой на стадата коне. Изобщо, Дурмитор е страхотно място за палатки и кемпери. 🙂 

 

 

 

 

Ето го насреща Пруташ 🙂 

 

 

Маршрутът се води много тежък заради наклона на пътеката, не за друго. В други държави вероятно би се класифицирал като средна трудност по-скоро.

 

 

 

Поемаме нагоре, а времето е чудно (за разлика отпреди няколко дни в Проклетийе) След дъжда все още е дстатъчно прохладно, слънчево е, отделни облачета само преминават отгоре...

 

 

В далечината се виждат и най-високите планини на Босна, на границата с Черна Гора - Маглич и Волуяк 🙂 

 

 

След като се изкачим до билото, следва един малко по-труден участък, където си трябват всички крайници за опора. А междувременно по пътеката първо се запознахме с едни много колоритни планинари от република Српска в Босна, които ни поканиха да поскитаме в ония техни баири отсреща, когато решим 🙂 Също така, намерих загубена една капачка за обектив на фотоапарат Nikon, а от @MayaS знам, че тия неща са много важни. Реших, че е на някой, който е тръгнал нагоре, и ще питам всеки, когото срещнем по пътеката, затова я прибрах в джоба си. НАмери се собственикът - французин, който беше тръгнал нагоре с трите си дечица, най-голямото на 9 години. Нито за миг някое от тях не се оплака, не измрънка. А теренът хич не е лек като за деца. Даже си намериха и един снежник под скалите и си устроиха бой със снежни топки 🙂 

 

 

 

 

 

Тук вече имаме и откъслечна гледка към Шкрчките езера, до които има и малка хижа, по-скоро заслон.

Вече се открива и част от Небесната Стена (Соа Ньебеска) Общата западна стена на трите върха Безимен, Боботов Кук и Соа (Девойка).

 

От самия връх пруташ гледките са още по-добри, като малко под него има и разклонение вляво, по-което може да се слезе до Шкръчките езера. Ние се разходихме само малко натам за по-добри гледки.

Ако южната стена на Мая Харапит, която видяхме по-рано в пътуването, е най-високата скална стена на Балканите, то Соа Ньебеска е най-дългата такава. Не че е ниска, по-висока е от стената на Мальовица, примерно, но дължината й е тази, която впечатлява.

 

 

Странно е, че повечето върхове в Дурмитор имат "дървени" имена. Не само ''прътите" на Пруташ. Много от върховете, особено тези с по-издължена и завъртяна форма, са "греди"... Црвена Греда, Увита Греда, Седлена Греда... А други пък, които са с назъбено било, като зъбци на трион, се наричат ... ами "Зупци" 😉 Поне три върха има с това име в един не особено голям район 🙂 

 

 

 

 

 

На върха се срещаме с двойка французи, които са се качили с кучето си. И в следващите дни ги срещахме и на останалите върхове. Изобщо, след сърбите(за които Дурмитор си е почти домашна планина), най-многолюдни по тукашните баири се оказаха французите.

 

Виждаше се много добре и ждрелото на Сушица (предния ден нали минахме през него, но доста далеч оттук)

 

 

Позамислихме се дали да не продължим в другата посока през Шкръчкото ждрело към Добри до (ШАрбан), тм дето е по-големият къмпинг. Обаче преценихме да си запазим силите. А и доста се позабавихме да снимаме на върха.

 

Надолу общо взето само се изпреварвахме с трите френски дечица по пътеката.

 

 

Стадото коне ни се стори твърде голямо и направихме няколко минути обиколка за да се върнем при колата.

 

Оттам още няколко последни кадъра към върха, защото слънцето вече се беше спуснало по-ниско и го огряваше хубаво 🙂 

 

 

По пътя спирахме вече да снимаме и останалите върхове, които на идване бяха в сянка.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

И докато се усетим, то слънцето се беше спуснало вече твърде ниско... А уж исках да сме на друго място за залеза. Е, мястото не беше толкова далече, така че се метнахме в "синьо-зеленото водорасло"...

 

...следва...

[master_of_germs]

...

За залез съм избрал две езера, които нещо никак не водят до ентусиазъм у спътничките ми. Те са си в границите на планината Дурмитор, но реално изобщо не приличат на планински езера, а на някакви равнинни язовирчета. Но са си езера. Просто в тая си час Дурмитор вече е плато и е доста по-ниско от основното било.

По-близкото се казва Вражье Йезеро. В нета се въртят едни яки снимки, на които то се вижда много интересно: в два нюанса синьо, като тъмньосиня елипса със светлотюркоазен кант... Да, ама нищо такова не се вижда сега. явно това става при повече вода, а за нас не е достатъчно пълноводно. А ние и нямаме време да се качим нависоко. Иначе виждаме хълмчето, откъдето се снима с по-добра гледна точка, но ще ни трябват поне десетина минути да се качим. И ще изтървем залеза. Десетина души вече са заели позиции горе да снимат залез, други няколко коли са пръснати на разстояния една от друга по брега и има разпънати въдичарски прътове. Едни образи си паркираха джжипка до нас, и заразпъваха палатки, носеха си и парапланери...

 

 

 

 

 

 

 

Слънцето бавно се скрива зад главното било на Дурмитор. Ние решаваме, че това не е нашето езеро, мятаме се в колата и се позиционираме до слдващото - Рибно езеро (Riblje Jezero), докато още има остатъчна светлина. Това се оказва много по-добро решение 🙂

 

 

 

 

 

Налага се да сложим и поларите, защото веднага захладня.

И вече след здрач... кавко ли още можем да добавим като експириънс?...

Най-се връзва по тъмно да поскитаме из... гробища. 😮 Ама старинни, средновековни. И за капак - ЮНЕСКОвски. А те са точно до нас 😉 

 

 

 

 

Наглед безцелно нахвърляни надгробни камъни, по които все още си личи богатата декорация с издълбани орнаменти с кръстове, флорални и животински мотиви. Наричат се стечци (в ед. ч. - стечак) и такива места са пръснати из целите Западни Балкани, Най много за в Босна и Херцеговина, но отделни ткива гробища са и в границите на Черна Гора, Хърватия и Сърбия. Вписани са като общ обект в списъците за световното културно наследство на ЮНЕСКО. Общо са 28 такива гробища. В Черна Гора са три. Едното е точно до Рибното езеро, а второто е на два-три километра и има много ясни пътеуказателни табели. Гробищата нито са оградени, нито някой иска такса за разглеждането им, може всеки спокойно да се разхожда сред надгробните камъни. Една от версиите е, че тези стечци са били гробове на членовете на богомилски общности.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

И така - вече бяхме посетили всички обекти на ЮНЕСКО в страната. Като се почне със стария град на Котор, минем през венецианските укрепителни съоръжения, където пак крепостта на Котор е включена заедно с няколко други укрепления в Хърватия и Италия, и самият национален парк Дурмитор също така е обект на ЮНЕСКО. Засега Черна гора няма други обекти в списъците, но пък и това хич не е малко... За държава с територия осем пъти по малка от нашата, да речем 😉 

 

Малко преди второто средновековно гробище има и един интересен паметник - като Spomenik Žugića 1909 е отбелязан в google maps.

 

 

Доколкото го разчетох е на човек родом от близкото село, който е заминал в края на 19ти век в Америка, замогнал се е и помагал с каквото  може на селото. И пожелал след смъртта си да бъде погребан до родното си място.

 

Нямах време да задълбавам в историята, защото вече ме гонеше вълчи глад, пък и не само мене. 

Като влязохме в Жабляк, паркирахме при автогарата. Със @зВерчето напазарувахме плодове и разни неща за закуска от малко магазинче, а @mary_shery остана да чака да се освободи маса в най-близкото заведение, което горещо препоръчваме. казва се Podgora. До него имаше и още едно, но Подгора беше пълно, а явно имаше и още желаещи да вечерят там, което приехме като знак, че явно е за предпочитане пред съседното, което седи празно. Персоналът не говори английски, но пък със сръбския, или айде, нека е черногорски, нямаме особени проблеми да се справим. 

 

@зВерчето си поръчва ризото, а ние двамата с @mary_shery отново наблягаме на "KILO MJESO" което отнема доста време, обаче е още по-вкусна мешана скара, отколкото беше в Котор и е за убийствната цена от само 8 евро. С тая порция двамата се претъпкахме, а ни остана и за другия ден.

 

А за този следващ ден вече трябваше да станем по-рано, защото ни предстоеше най-накрая да се поизпотим сериозно и по черногорските баири 🙂 

...

 

[master_of_germs]

ДЕН ЕДИНАДЕСЕТИ

 

Проход Седло (1907 м н.в.) - Подсичане на Увита Греда (2199 м н.в) - Зелени вир (2030 м н.в.) - Лучин врх (2396 м н.в.) - Соа (Девойка) 2440 м н.в. - Боботов Кук (2523 м н.в.) - проход Велика Превия (2351 м н.в.) - Валовити до(л) - 2150 м н.в.  - Ледена Печина (Ледена пещера, 2160 м н.в.) - Якшица млин (1425 м н.в.) - Иван до - Жабляк

 

В тоя ден се бяхме уговорили да оставим "синьо-зеленото водорасло" в свободен ден, а да ползваме нашия хазяин като нелегално такси да ни закара сутринта до прохода Седло за 20 евро, вместо за стандартната тарифа от 30 евро. Идеята беше да си направим най-накрая голям преход. Не да се връщаме по същия маршрут до колата, нито да въртим кръгче от южната страна на Дурмитор след качването на Боботов кук, макар че това щеше да е доста по-лесно за изпълнение и много по-малко уморително. Но искахме да пресечем почти целия Дурмитор и след върха да минем през съвсем различния пейзаж със сипеи и морени от северната страна на главното било. Така че този път най-накрая станахме уж достатъчно рано и малко след девет сутринта бяхма на прохода Седло.

 

 

 

 

Там, разбира се, веднага ни надуши служител на националния парк да си платим билетчета по три евро на човек.  Маршрутът в първата си част е много приятен - качва се по тревист склон и се преминава през прохода Увито седло под връх Увита греда.

 

Оттам следва ходене по почти равна пътека, като отстрани пейзажът се доминира от скалния гребен Зупци.

 

 

 

 

 

После се стига до място с гледка към масива на Боботов Кук отсреща, както и към другите завъртяни "греди" в посока към Пруташ.

 

Там се надпреварвахме за най-фотогеничните места със семейсто французи с деца. Всъщност - не за най-фотогеничните, понеже топ мястото малко по-ниско беше заедо от двойка украинци, нещо като украински варииант на @ivailo_radev и съпругата му с нейната народна носия около света. Е, украинката освен народна носия смени и няколко други рокли, които си беше донесла в раницата (браво за което). Носеха си и дрон, и украинско знаме, изобщо нямаше шанс да си приключат фотосесията скоро. Макар да бяха тръгнали от другата южна стартова точка (при Добри до) пак са си поне час и половина ходене до мястото. Така че нека се снимат хората, заслужили са си го 🙂 

А за тия, дето си чешат езиците в темата за календарите, снимки с рокли (или без рокли) няма да има. 😛 

 

 

 

 

 

 

За да започне изкачването на Боботов кук, обаче, първо трябва да спуснем над сто метра денивелация до Зелени вир, който е най-високо разположеното ледниково езеро в планината Дурмитор. И, както вече сме свикнали, оказа се, че е изцяло пресъхнало и така се простихме с надеждата да си доналеем вода на единственото такова място по днешния маршрут.

 

 

 

 

Оттук следва солидна смяна на наклона и почваме да леем пот, докато се качим до прохода Превия между Лучин връх и Боботов кук.

 

Тук насреща е връх Минин Богаз (2386 м н.в.), Лучин връх е веднага след прохода, а сме тръгнали вляво от Превия да изкачим Девойка и впоследствие Боботов Кук. Губим си времето с района на Девойка, защото гледките към въпросната Девойка, а и наоколо, са чудни 🙂 

От Девойка към Боботов Кук

И към Пруташ и Великото Шкрчко езеро под него

 

 

 

И въпросната Девойка

 

 

Оттук вече става тегаво. И нагоре, и надолу по тия последни стотина метра качване на най-високия дурмиторски връх са се събрали много хора. А теренът е труден и почти навсякъде са опънати метални въжета. Има си нужда от тях.

 

Дурмитор всъщност е четвъртият по височина връх в Черна гора. Има по-високи от него три върха в Проклетийе, коио са на границата с Албания. Разликата във височината е десетина метра. Но, ако питате кой да е черногорец, за планинския първенец на страната им, неминуемо ще получите отговора Боботов Кук. Това си има е национален символ, също колкото и Ловчен. Върхът е най-високият който е изцяло на Черногорска територия. Явно за тях това е по-важно. А и навремето по граничните върхове много-много не са пускали 😉  На мене не ми е цел да сравнявам Боботов Кук и Колац (Зла Колата) - някой ден - живот и здраве - ще отидем и в черногорската част на Проклетийе 🙂  Гледките от Боботов кук няма и да се опитвам да ги описвам. Аз си знам какво блаженство усещах да съм на връх, за който съм мечтал толкова години. Не ми стигат думите да опиша колко много ми хареса Дурмитор. Не мога да разбера защо, но това е амалгама между  Алпите, Доломитите, и нашите планини. Може гледките оттам да не са "календарни" каквито са примерно в Доломитите, ама пепел ми на устата ако ме чуете някой ден да кажа, че Доломитите са ми харесали повече от Дурмитор. Просто в тоя момент от живота ми имах нужда да съм точно в тази планина и да се насладя на момента максимално 🙂 

 

Най-близкият връх срещу нас е Безимен (2487 м н.в.), но стигането до него откъм боботов кук по ръба си иска задължително оборудване и осигуровки.

 

 

 

 

 

...следва...

[master_of_germs]

...

Спускането ни е по-гадно, отколкото изкачването на Боботов Кук. Нагоре се качват още повече хора, друи слизат заедно с нас. А и французите с кучето, дето предния ден ги видяхме на Пруташ - и те. Но все пак благополучно си стигаме до прохода Превия, където присядаме да починем, защото ни чака много още много повече спускане. Ама тъкмо сме приседнали, и пак ставаме. Че се появяват интересни образи за снимане 😉 

 

 

Тръгваме към Валовоти до. Теренът е  гнусничък. Сипей. Ама як сипей! Един от най-неприятните, които съм минавал, а @mary_shery е много бавна при спускане по такъв терен и това мене допълнително ме изтощава, защото чувствам, че да се бавя ме прави много нестабилен. Аз не че съм особено бърз спускач. Но нея със сигурно я е изтощило повече.

 

 

 

Накрая на сипея трбва да пресичаме и преспи, но се справяме, като никой път, без премеждия.

 

 

 

 

 

 

Времето си минава. Пътеката придобива по-нормален профил. Леко надолу, от време на време с кратки изкачвания.  Останалите планинари ни подминават, на групички от по двама трима. И стигаме до място, където би трябвало да си изберем по какъв маршрут да се приберем до Жабляк. Основната пътека е все леко надолу, през т.нар. Катун Локвица. Ама има и друга пътека, по която можем да стигнем до Ледената пещера. И решаваме да поемем по нея. На картите ни би трябвало да е леко качване... Ама се оказва никак не леко качване...

 

Хората хубаво си бяха написали на маркировките накъде е бирата, ама що не ги послушахме 😄 

 

Накрая стигаме до пещерата, където срещаме двама немци. Дошли са отдолу по маршрута който ни предстои и казват, че маркировка си има, но на места е коварна пътека. Те смятат да завъртят кръг и да се приберат през Локвица и през Черното езеро.

Ето я пещерата, има вътре ледени образувания и огромна пряспа, отстрани на която е опънато въже и може да се спуснеш в нея.

 

 

 

Немците ни казват, че са се качили за три часа. Значи на нас два може и да не ни стигнат да слезем. И пак ще замръкнем, то се е видяло.

А и пътеката, особено в участъка в близост до пещерата, изобщо не предразполага да ускорим.

 

 

 

Лека полека отсрещните върхове почват да се обагрят в червеното на залеза...

 

Стигаме до колибка насред планината (сопред картата ни се нарича Катун Шибалича) и се чудим дали да не пренощуваме там. Ама барем спалните чували да си бяхме взели... Заплеси! 😄 

 

 

Последен поглед към Боботов Кук, много впечатляващ от този ъгъл.

 

И навлизаме в гората точно когато най-много имаме нужда от светлина.  Последните 40-50 минути сме на челници. Но макар и в гъста гора, пътеката е достатъчно широка.Стигаме до Якшица млин, тоя район вече ни е познат. Оттам са последните пет минуто леко качване и пак излизаме на пътчето с хубавите къщички към Иван До и оттам - паркинга за колите пред входа на парка в близост до Черното езеро.

 

Остават ни два и половина километра, които ще са по тротоар и осветено шосе. Тука вече е цивилизация. Верчето издържа геройски, но все пак краката й са твърде подбити. Поради което решаваме да стопираме. След няколко минути една кола спира. Пълна е, но се сместват, колкото да влязат @mary_shery и @зВерчето. Аз се чувствам в достатъчно добра кондиция за нощна разходка, а и да го видя тоя Жабляк, какво представлява. То това си е стандартна разходка за местните и за гостите на курорта - да се разходят до езерото. Така че аз си "отварям пергела" и накрая се оказвам пред къщата ни, а момичетата още ги няма, защото влезли да, пазаруват в супермаркета, ама са ме оставили и без ключ 🙂 Пък докато ги чакам, си хортуваме с готините хазяи по наболели баклански теми.

 

Накрая вечеря, по един горещ душ и заемаме хоризонтални позиции 🙂 

 

...

[master_of_germs]

Е, то аз ако не объркам дневника, няма начин. Качването на Боботов Кук беше на десетия ден от пътуването ни...

 

А сеа вече следва наистина 

 

ДЕН ЕДИНАДЕСЕТИ 😄 

Савин Кук (2313 м н.в.)

 

Идеята беше да се прави пак един лудичък преход. Да се качим на Савин кук, да се спуснем в една стръмна долина, да изкачим Мали и Велики Меджед и да слезем в Жабляк през Черното езеро... 

Абеее... Не се получи баш тъй 😄 

 

ТАя сутрин си отспиваме,че лифтът към Савин Кук така и така работи от 10 ч. (до 16 ч).  Все пак решаваме да отидем с колата. Паркингът пред лифта е безплатен, двупосочният билет е 7 евро. Еднопосочен няма, макар че в първоначалният план не трябва да ползваме връщането. Допълнително не трябва да плащаме ония 3 евро такса за вход в национален парк тоя път. 

Лифтовете всъщност са два. Седалкови. Билетът важи и за двата догоре, няма вариант само до междинна станция. Първата част е доста по-полегата. Като се слезе на междинната станция, се ходи около стотина метра до вторият лифт, който е един от най-стръмните, които съм  виждал. 

Е, може и да не се ползва, лифт, но лифтът вдига едни 700 м денивелация.

Още в началото лифтът минава точно над един детски въжен парк, който ми се струва много добре изграден. А после се учудваме, че пейзажът си е направо есенен, нищо, че е още август. Гората вече е с прошарени есенни краски.

 

 

 

 

 

 

 

 

Слизаме на междинна станция безпроблемно. Обаче качването на втория лифт хич не е такова.

Колкото и да бях чел, че на тоя лифт ставали сакатлъци. Сума ти негативни коментари по форумите. Но се оказахме неподготвени. Аз като цяло имам лек уплах от лифтове, все ми е едно нервно, като се возя. Разбира се, това е от нашенските лифтове. В Алпите всички лифтове са изпипани и обезопасени. Обаче и нашенските трябва да са със сертификат за безопасност в сравнение с този към Савин Кук. 

@зВерчето застава първа. Лифтът изобщо не забавя при завъртането, седалката приближава... и тя уплашено отскача встрани... То тя че е метър и половина с вдигнати ръце, и това е вярно, ама седалката на лифта комай щеше да й отнесе главата. НА следващата седалка служител на лифта я вдига, за да постави  в движение спътничката ни в седнала позиция и тя поема нагоре... 

...Ние с @mary_shery заставаме на позиция. С едната си ръка държа щеките, на другото ми рамо е раницата. Мисля си, че с високо повдигане на пръсти и лек подскок все ще успея да се настаня на седалката. Груба грешка. Седалката ме помита високо над коленете, удря ме в горната част на бедрата, а Мери направо във вече насинения още от Котор глутеус и политаме напред, стъпваме на земята и падайки, получаваме по още един удар в гърбовете и седалката вече е ееее, къде, нагоре, а ние сме по лице на земята. Следва тирада от (както се изразяваше една бивша магеланка) стоичковизми. Хич не им слагам цензура, точно щото знам, че са кажи-речи комшии и ще ме разберат точно какви ги изреждам. 

Докато ни мине уплахът минават още няколко седалки, но опашка няма. Накрая се престрашаваме, аз с набиране на мускули, а Мери с помощ от персонала, се настаняваме и ни тракат зъбите, понеже хем още не ни се е доизлял адреналинът, хем си е е много стръмно, Добре, че не духа силен вятър. Слизането минава без инциденти, макар че @mary_shery отново има нужда човекът, който обслужва станцията, да я издърпа встрани след слизането.

 

 

 

 

От лифта все пак си има някакво ходене до върха и то никак не е по равно. Малко след горната станция е изворът Савина Вода, свято място за православните християни от Сърбия и от Черна Гора. Св. Сава е от най-тачените сръбски светци. Той се оттеглил от светския живот и живял като отшелник на върха. Според легендата, св. Сава забил кръст на това място и бликнал чудодеен извор с лековита вода. Във всеки случай беше пълно с хора, които пълнеха шишета и туби, а дъното на коритото, направено да събира водата, беше покрито с всякакви хвърлени монети.

 

 

По-горе, близо до един проход има изглрадена пак една от онези рамки, като за инстаграма...

 

 

Момичетата се позабавиха там да се снимат, а аз още изнервен от случката с лифта, решавам да си излея адреналина в ударно изкачване на върха без да въртя серпентините на пътеката, а цепя направо нагоре по стръмното.

 

Оттук до върха са още може би петнайсетина минути.

 

 

(не е този, а в обратната посока, много по-полегато е и има дузини хора, които се качват.)

 

А нагоре дебнат странни каменни стражи...

 

Поглед към вчерашния ни познайник Боботов Кук

 

А в ниското има доста сериозни преспи.

 

Ако искаме да отидем до Меджед, има уж няколко възможности, Една от тях минава през пряспата и малкото червено алпийско заслонче, преди пак да се почне изкачване...

 

Само дето стигането дотам изглежда не баш по силите ни. Има опънато въже надолу, за да се спуснем към ледниковата долина. Но е стръмно. А и двамата с @mary_shery вече започваме да изпитваме болки в гърбовете и задната част на бедрата от ударите на лифта. Од задната страна на върха може би има и обиколна пътека. Отиваме да я видим. Може и да става, но върти доста и не я виждаме как точно ще се спусне с повече от триста метра, за да слезе в долината. В крайна сметка, просто хапваме каквито носим плодове и протеинови барчета и решавама, че имаме прекалено добра гледка от върха на Савин кук, за да  рискуваме да стане по-сериозен сакатлък а и да катерим пък и още един връх с риск отново да замръкнем. И накрая просто си отделяме много време за фотосесия и магарии, наред с много други местни и чужди туристи дошли да се насладят на панорамата.

 

 

 

 

 

 

Надолу се виждат Черното и Барното езера, които видяхме преди няколко дни

 

 

 

А в другата посока са Рибното и Вражето езера.

 

 

 

 

 

 

 

 

Боли, не боли, аз трябва да си се снимам с мойта си "запазена марка" 😄 

 

 

ПАк се връщаме до мястото с въжето, и пак нещо не ни харесва. Ами, още малко снимки, какво друго да правим 😉 

 

 

С нежелание се връщаме към лифта, но, макар и уплашени, вече сме гърмяни зайци и внимаваме, тоя път да слезем без сакатлъци.

 

 

 

 

 

 

 

В движение измисляме нов план за остатъка за деня, а той е да си направим пешеходна обиколка на Черното езеро. Решаваме @mary_shery да шофира "синьо-зеленото водорасло" до основния вход пред Черното езеро, а ние със @зВерчето да тръгнем пеш по една пряка пътека от долната станция на лифта към езерото и да стигнем до него отстрани. Предполагаме, че по този по-непопулярен маршрут няма да има пост за събиране на входна такса за националния парк, и се оказваме прави. Определяме си за среща едно място по брега, там където е протокът между двете части на "осморката" на езерото. Изчисляваме, че ние сигурно ще вървим около 50 минути дотам, а Мери ще трябва да шофира няколко минути, да паркира и после да повърви поне двайсет минути, така че едва ли ще се чакаме много дълго време. И го изчисляваме така, че почти се засичаме до минутата.

 

Снимките от тази обиколка на езерото обаче ще останат за следващия пост.

...

[master_of_germs]

Получава се баш, както сме го планували. По пътеката от долната лифтова станция към черното езеро няма пост и никой не ни иска такса за влизане в националния парк. @mary_shery пък, като оставила колата, застанала на опашка на централния вход на парка по алеята за Черното езеро. Ама имало опашка, продавачът се туткал и тя влязла направо към езерото. Ами, ако някой ни беше спрял, щяхме да показваме билет от Лифта. Аджеба той ако не показва, че сме си платили да сме в околността, не знам кое.

 

ТА езерото, околовръст. За да е съспенсът пълен, решихме като сме завъртяли 3/4 от обиколката, да се отклоним по едното поуостровче, вдаващо се в езерото, вместо да цепим напряко. Е, оказа се,ч е там има доста пътечки, водещи в нищо и леко се загубихме от поглед и загубихме ценни минути, дорде се намерим. Че накрая даже подбрахме и една залутана сръбкиня с нас, която се беше зотцепила от групата си и гледаше уплашено.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Беше очнало да се смрачава, това залутване ни изяде от дневната светлина, и @mary_shery се поизнерви. Идеята беше да заредим гориво и да ходим да видим отново погледното място към каньона на ТАра, което предния път пропуснахме заради мъглта. Но щяхме да изтървем залеза. Така че тръгнахме със "синьо-зеленото водорасло" с риск да останем без гориво, а @зВерчето остана да снима още покрай езерото.

 

Километър по километър следяхме датчика, който все се менеше и показваше, че вече сме на изпарения. Барем да стигнем дотам, пък връщането щеше да е основно по нанадолнище и нямаше да харчи гориво. Оцеляхме, ама на магия 😄 Че и някаква остатъчна светлина хванахме.

 

 

 

 

 

 

 

Гледките не бяха точно уау, колкото си бяхме представяли, но пък имаше допъкнителна атракция в гората под нас... Един OPEL, който само леееееееко е бил поизтървал един от обратните завои над най-дълбокото дере в Европата 😮 

 

 

... Разгеле, добрахме се до бензиностанцията в Жабляк безаварийно и без да се налага да буткаме колата 🙂 За последно си поръчахме "кило месо" в нашето си заведение, като половината остана за следващия последен ден от пътуването ни, и с оглед на събитията, които се случиха из сърбия, това ни спаси от гладуване, докато се приберем 🙂 ...

 

[master_of_germs]

ДЕН ДВАНАДЕСЕТИ

 

Жабляк - Мостът на Тара - Меандрите на Увац - доста на брой попътни бензиностанции из Сърбия - София

 

Ден 12-ти се оказва и ден последен. Така го реши @зВерчето. Уж заради нея искахме и една последна нощувка из сръбско, че всъщност тоя ден за нея е и ден рожден 🙂 🤩 🎂. Започва с това, че ѝ издърпвам ушите, да я видя, колко е пораснала; ама не - пак си е "кинта и педесе с вдигнати ръце" 😄  А годините продължават все тъй да не ѝ личат 🙂 

 

Стягаме багажите, правим си един последен моабет по балкански с хазяите и поемаме към България, пък когато стигнем.

Ама "за по-напряко" сме си предвидили два обекта, от тия, дето при реденето на програмата бяха в графата "задължителни".

 

Първият е Мостът на Тара. Уж ще правим само няколко снимки, ама се замотваме. Иначе там има мърчъндайз. Най-сетне взимаме разни магнитчета и картички от черна гора. А и някакви сувенирни ликьорчета и ракийки за подаръци. Поне няма проблеми да си паркираме пред сувенирните магазинчета, да не се завираме в платените паркинги. 

Мястото е красиво, величествено. Хем не си над каньона (както предната вечер бяхме - твърде далеко идва изгледът отгоре), хем не си и вътре долу, да ти е клаустрофобично. Мостът е на 172 м над реката долу. Има пет арки, дълъг е, колко беше , 360 метра сякаш. Бетонна чудесия, строена в навечерието на втората световна война от югославяните. Понастоящем районът е обетована земя за търсачите на силни усещания. Скокове с бънджи и особено зип-лайн. Имаше опънати няколко зиплайна и отвсякъде ни заливаха оферти. И, честно да ви кажа, струват си. Само за десет евро се предлага изживяване, което на други места ще е многократно по-скъпо и няма да има толкова драматичен фон. НАй-дългият зиплайн над Тара е почти километър, скоростта може да стига 80-100 км/ч. В следващо идване в района задължително ще се пробваме, но сега не сме предвидили време за такава активност. Е, по Тара най-ползваната адреналинност е рафтингът, но той се прави в малко по-различен район, в участъка, където тара минава от черногорска в босненска територия. @зВерчето е била на рафтинг по Тара преди години, а @mary_shery на всякакви помисли за рафтинг е наложила вето - нали не може да плува 🙂 

 

ТА, да се върна на моста - Бетонна чудесия! За времето на строежа си може би е била най-голямата такава в Европа (но не съм много сигурен, тука някой архитект или инженер да се изкаже трябва). Обичайно не си падам по подобни конструкции. Но тази ми създава усещане за хармония. И като си помислиш - тоя мост е преживял бая катаклизми. Още едва достроен през 1940-та година, през 1941-ва италианската армия нахлува на черногорска (тогав югославска) територия и на следващата година превзема моста.  За да спрат напредването на войските на Мусолини, югославските партизани, най-вече с помощта на един от инженерите на моста, взривяват последната арка. Доста успешен ход се оказва. Макар че Италианците впоследствие заловили клетия инженер и го разстреляли на остатъка от моста и метнали тялото му там точно, при разрушения участък. 

След войната мостът е възстановен, че то и без това хич не е било лесно черна гора да се свърже по някакъв начин транспортно с останалите части на Югославия.  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Оттам насетне пътят постепенно се изкачва. Тая част на Черна гора е черногорска само на хартия. Сръбски знамена се веят навсякъде по балконите. Черногорското го видяхме само на един заводски комин, ама пък беше внушително.

 

Последните петнадесетина километра до граничния пункт Jaбука (Ябълка по нешенски, тоест) са в тотален ремонт и целият асфалт е изгребан. Това позволява на @mary_shery да изпревари доста коли. На КПП-то се оказва, че има половин километър опашка. Неделя е, и доста сърби се прибират от ваканцията си в Черна гора. Но пък в близост до КПП-то има уай-фай. След половин час чакане от черногорската страна, сърбите се оказват много по-организирани и проверяват в две ленти. Не чакаме и минутка и вече сме в Сърбия

 

...следва...

[master_of_germs]

Втоя затънтен край на Сърбия е доста спокойно. За носене на маски или какви да е други противоепидемични мерки никой не е и чувал даже. Пътищата са в добро състояние, бензиностанции има начесто. Аз аз имам доста динари за харчене, превидил съм и за една нощувка, която няма да се състои.

И е красиво. Няма драматизма на Албания и Черна гора, но и ниските планини си имат своя чар.

 

 

 

 

По пътя към Сьеница дори успявам да поспя малко, което не ми се случва често в кола.

 

Оттам насетне сме в чуденка накъде да поемем. Сьеницкото езеро (по-известно като "Меандрите на Увац"е доста дълго, а има погледни места и от двете страни.  Най-известните от които са "Молитва" и "Велики врх"(Ледени видиковац). Решаваме, че по това време на деня светлината ще е по-добра за снимки от Ледени видиковац, пък за Молитва-та, ако остане време. След Сьеница пътят става доста по-лош, а след няколко километра асфалтът съвсем изчезва и последните десет км са по черно. Но изобщо не е толкова зле, колкото офроуда, който ни се наложи да правим в Албания. Встрани се редят пасища, горички и малки къщурки с копи сено и паянтови оградки.

 

 

 

Както си се движим в "синьо-зеленото водорасло" един паянтов дървен кол от ограда с бодлива тел се катурна върху предния капак. Чу се много силен звук и ни стресна. При огледа не установих нищо и реших, че ще да е просто от удара на пръта връз капака. Продължихме и оставихме колата на около километър от мястото с гледката, макар че можеше да се продължи и почти до самата гледка. Там има изградена една къщурка (Маркови колиби), където може да се седне да се пийне чай, кафе или нещо друго.

По пътечката има и информационни табели за реката и различните обитатели на парка Увац.

 

 

НА самата наблюдателна площадка е стълпотворение от народ. ам нормално - неделя следобед е, времето е чудесно и много хора са на излет., Затова си намираме едни камънаци леко встрани, от които да поснимаме.

 

 

 

 

 

После се разхождаме още петнайсетина минути, докато си намираме друго панорамно място, където вече сме съвсем сами.

 

 

 

 

Другият начин за разглеждане на меандрите е с лодка. А такива има доста.

 

 

 

На тия с лодките за разходка хич не им е леко, обаче. Тях ги стоварват на едно място на брега, след което за да видят меандрите отгоре от нашата позиция, трябва да изкатерят едни 200 метра денивелация. Което в тия летни жеги на повечето хора им отнема цял час. 

Някой друг път, може би. Че така и не ни остана време сега да отидем от другата страна, откъм "Молитва". Истината е, че много ни хареса от тази страна, седнахме да си направим една следобедна закуска с ядки и ябълки. Не се сетихме да си вземем от колата месото, ама ние сме си виновни.

Е, накрая се снимахме и на баш наблюдателната площадка, като народът леко се поизнесе.

 

 

Туйто! Вече съм активен член на магеланския клуб "Меандрите на Увац", а не само негов идеен вдъхновител! 🙂 

 

Запомнящ се финал на приключението ни... Или пък не още?!

 

НА връщане по черния път си имаме и доста крави, които изчакваме, за да ни освободят място...

 

 

 

 

 

Полека се свечерява, а сме още много далеко от дома. Вечеряме на масичките пред една затворена гумаджийница - дояждаме си "килото месо" от снощи. Но, междувременно сме смутени. Датчиците на "синьо-зеленото водорасло" показват, че има намалено налягане в гумите. И час по час търсим бензиностанции да проверяваме, какво е положението. Поне "ваздух" на сръбски и "въздух" на български е кажи-речи същото, а отдавна си знаем, че "гума" на сръбски е "ластик".

 

Стъмва се, но пък луната е пълна. Забиваме се през едни селца, уж напряко. Оказва се, че сърбите много си падат по нощния живот. В много селца и градчета полиция е завардила главната улица, направила я е пешеходна, и нас ни отбиват по странични улици. Това допълнително ни бави, но @mary_shery и без това си кара бавничко, и с право. На втората бензиностанция вече индикаторът ясно показва, че загубата на налягане е в предната дясна гума (от моята страна демек, а и от страната, дето ни удари оня кол от оградата. Напомпваме, колкото трябва (съвсем малко)... Но след половин час индикаторът светва пак. Повтяряме упражнението, Вече на четвъртото спиране сме в по-цивилизован район, излезли сме от планините, но пък още не сме се качили на магистралите. Тука е мястото за по-обстоен преглед. Ня тая бензиностанция обаче няма възможност за помпане. Човекът ни казва, че след 5-6 км ще намерим друга бензиностанция. И я намираме. Там трима младежи правят компания на момчето на смяната, да не е сам по време на дежурството си. Хапват си по дюнерче и плющят карти. Обаче са супер готини пичове и за нула време ни сменят гумата. Истината е, че налягането вече беше паднало сериозно след последното помпане и то само за половин час. Явно е, че така с напомпване само няма да се приберем. А и вече успяхме дори да видим дупчицата в гумата. Освен удара от кола, гумата е минала и връз бодливата тел. Както и да е, леко се отървахме. Момчетата си разбират от работата, а резервната гума в "синьо-зеленото водорасло" се оказа стандартна, а не както в някои коли се слага гума с по-малък диаметър, колкото да издържи до сервиз. Та щяхме спокойно да се приберем до България. Ако се беше наложило ние сами да сменяме гумата... Абе, можеше и да се справим, но щеше да ни отнеме мнооого време. Аз както не съм шофирал никога, @зВерчето и тя не шофира откак замина за Германия преди няколко години, a @mary_shery си кара служебна кола и такива ситуации не са ни нещо обичайно.

 

Момчетата категорично отказва да ни вземат пари за услугата, обаче аз с най-голям кеф им купувам по една биричка, по-леко да си преглътнат хапването.

 

До Калотина си е "скучно бацане по магистрали" (цитирам @Radnev) 

 

Минаването на граница в два и половина посред нощ не е най-приятното нещо в летен уикенд, но все пак на фона на страхотиите, които биват иначе на това КПП около половин час висене си е съвсем добре.

 

В четири часа сутринтта се прибирам у дома и кучето ме посреща с толкова дива радост и бясно въртене на опашка, облизване на потната ми солена коса и прочие други прояви на привързаност, че то се е видяло, че веднага още по тъмно ще излизаме на разходка и няма да се спи тая нощ 🙂 

 

А и как да спя след толкова преживелици и толкова спомени, натворени за няма и две седмици 🙂 

 

Хубава си, Черна Горо... А безкрайно хубави са и целите Балкани, където границите са толкова измислена работа)... Не знам дали чак на младост мирише, ама тогава през август определено не миришеше на пандемия! 🙂  😞 

 

КРАЙ

[master_of_germs]

О, не, не съм прав!

 

Имаме една серия от Меандрите на Увац, която е много по-подходяща за край! 🙂 

 

Лешояди в полет!

 

Пък всеки да си прави асоциациите 😉