дневник От Венеция до МатерА .... без МатерА!

[jul]

Ох, нямаше да мога да спя още 1 нощ без обяснението за МатерА 😄 А за мен инак е МатЕра 😆

@Radnev, супер описателно за брадите и косите, представих си го🤣🤣🤣

[muchachote]

преди 25 минути , Radnev каза:

Ние й казваме МАтера, с ударения на първото А.  Всъщност ударението е на последното А. Освен това изписано МатерА ми изглежда някак си по-важно😁.

 

Благодарим ти приятелю за супер интересния и забавен пътепис. Искам да кажа, че аз първото нещо за което се хванах бе точно ударението. За това и попитах!😉 Защото знам, че по една или друга причина мноооого българи, включително и магеланци,   произнасят грешно топоними от страни, където английският не се говори. Например Б У енос А И рес. Но аз пък понеже по образование  съм испано- италианист, и нещо ме човъркаше отвътре, та искам да кажа, че ударението е на....... Е! 😆 Та не е нито на първото нито на последното А. Изяснихме загадката.👍 А МатЕра непременно ще я посетя идващото лято.

[jungfraujoch]

@Radnev,благодаря за описанието на модерната глава и брада.Всичко обърнато наопаки някак.😁Тази мода не ми допада,обаче ми е интересно всичко,което с толкова желание ни разказваш.Представям си,ако си на живо предаване,ще го изиграеш и то цветно.

Очаквам с нетърпение продължението.

 

 

[Radnev]

Глава ШЕСТА.

Сан Марино.

Всяко пътешествие трябва да има своите опорни точки. Нашите бяха три: Венеция – Сан Марино – МатЕ🤔рА🤫. Предходния ден бе посветен на лежерно мотане из Римини, така че в този пети ден на великото ни италианско пътешествие, задължително трябваше да се доберем до Сан Марино.

Преди това обаче, трябваше да намерим отговор на няколко въпроса:

Може ли да ползваме безплатен роуминг? Отговорът по-скоро клонеше към не.

Има ли covid ограничения при влизане или излизане от Сан Марино, защото все пак, пресичахме държавнa границa? Категоричен отговор не намерихме. В крайна сметка ако не ни пуснат да влезнем в Сан Марино, Римини бе на хвърлей разстояние. Ако обаче не ни пуснеха да излезем от Сан Марино, ситуацията щеше да стане доста критична😟.

Откъде тръгваше автобуса за Сан Марино? Някъде около жп гарата😐.

Така здраво подковани с куп въпроси и уклончиви отговори, потеглихме към планинското джудже-държава. Както всички знаят, ставаме късно, така че нашия автобус щеше да бъде от 10:40.  И понеже гарата бе близо до нас, пристигнахме няколко минути преди автобусът да потегли.

Стоянката на автобусите наистина бе срещу ж.п. гарата🚉. Проблемът бе, че там спираха и автобуси от градския транспорт. Така, че характерния за Италия организиран хаос присъстваше и тук. Ако имахме малко повече време🕣 всичко щеше да бъде точно, но ние го нямахме. С изплезени езици търчахме около автобусите, които отпрашваха под носа ни в неизвестни нам посоки.

Залепих се за някаква лелка с очилца, която четеше книга. Оказа се, че книгата е някакво евангелие, а лелката само дето не изпадна в истерия. Ваня пък бе налазила една пощальонка, която бе взела за полицайка. Някои се правеха, че не ни разбират и просто ни обръщаха гръб, други просто вдигаха безпомощно ръце, а трети бръщолевеха неспирно. От един такъв дърдорко, дочух думата „Наполеон”⚠️. Тази дума провокира в мозъка ми някаква далечна асоциация с нещо прочетено някога в Magelanci за спирка на автобус пред хотел Наполеон. Mapsa бе зареден в телефона ми, така че просто написах Hotel Napoleon Rimini и гордиевият възел бе разсечен с един замах.

Хотелът бе на двеста метра. След по-малко от минута видяхме и автобуса🚌 с голям светещ надпис San Marino. Точно се успокоихме и покрай нас профуча едно чернокожо момче с голям куфар. Това сякаш отприщи нова доза паника, та хукнахме и ние. И макар шофьорът на автобуса да ни даваше успокоителни знаци с ръце, вече не можехме да спрем, та тичахме до последно.

Билетът бе 5 евро в посока, а пътуването продължи около 40 минути. С територията си от 61 кв. км. Сан Марино се явяваше една от най-малките държави в Европа. Всъщност по-малки от нея бяха само Ватиканът и Монако. Официалният език е италианският, а разплащателната единица еврото. Не бяхме сигурни за роуминга, така че предвидливо го бяхме изключили. Единственото, по което разбирахме, че сме в Сан Марино бяха регистрациите на автомобилите, които носеха едно готино синьо гербче. На Ваня и направи впечатление, че тук е една идея по-лъскаво от Италия, което си бе точно така.

Проблемът, който ни глождеше бе мъглата. Долу в ниското бе поносимо, но колкото повече се изкачвахме нещата ставаха толкова по-страшни. В един момент мъглата стана толкова гъста, че видимостта падна до не повече от двайсетина метра. Успокоявахме се, че такава е съдбата на всеки пътешественик, че ще имаме повод отново да се върнем ... абе, все врели-некипели😟.

Горе обаче ни очакваше едно малко чудо🎁, с което местните явно си бяха свикнали, та не им правеше никакво впечатление. За нас туристите обаче гледката бе меко казано удивителна. Бяхме се издигнали над облаците😯.

Някаква част от съзнанието ми се върна много назад в миналото. Превърнах се в малкото момченце, което четеше „Плаващият остров” на Жул Верн и си представяше нещо, което щеше да види 30 години по-късно. Едно парче суша, което се рееше в нищото. Един малък остров, заобиколен от пухен океан.

 

Всички сте минали по този път. Познавате го не по-зле от мен. Това са магически моменти, които не могат да бъдат предадени ни чрез думи, ни чрез снимки. Просто трябва да си там и да им се насладиш. Да потънеш в мястото. Да улавяш момента отново и отново, докато не се пропие завинаги в съзнанието ти, до степен определяща те като човека, който си или ти предстои да станеш.

Без значение какво щяхме да видим от тук насетне, вече знаехме, че Сан Марино е място, което никога няма да забравим. А имаше да видим още толкова много.

Поехме по тесните улички, приятно огрени от декемврийското слънце. Хората бяха малко, така че атмосферата бе изключително спокойна. Разгледахме няколко джунджурийници и ето, че се озовахме на „Площада на Републиката”, където се извисяваше сградата на парламента.

Комбинираният билет бе 8.5 евро и включваше посещението на парламента, трите крепости (кули) на Сан Марино – „Гайта”, „Фрата” и „Монтале”, както и два неизвестни музея.

Парламентът бе малък. Тук не заседаваха много хора, но решенията които се вземаха определяха съдбините на държавата и това си личеше по всичко.

Залата, която видях в Сан Марино излъчваше величие. Без значение кой си, седнеш ли на тези столове, в тази атмосфера, разбираш, че това, което правиш е важно, бих казал дори съдбовно. Разбираш, че тук са заседавали хора, чиито решенията са определяли съдбата на теб и на народа ти за цели поколения.

В Сан Марино всичко бе наблизо, така че съвсем скоро бяхме пред базиликата „Сан Марино”. Точно до нея се намираше и църквата „Св. Петър”, но дори не я забелязахме.

Абсолютен фен съм на класическия гръко-римски архитектурен стил. Монументалност, симетрия и красота в едно. Имам чувството, че колкото и да го гледам, никога няма да му се наситя.

 

 

 

Тази църква не бе като никоя друга. Огромни колони, наподобяващи древен римски храм, извезани с коринтски фриз. Вместо икони или сцени от Библията, тук бяха поставени скулптури, които вместо християнски мъченици, по-скоро наподобяваха древногръцки философи. Дори Исус не бе представен като разпнат, а бе разперил благоговейно ръце, сякаш получаваше от небето дар свише. Това не бе църква или базилика, а храм себеутвърждаващ душевността, носеща вярата и познанието в едно.

Продължихме към крепостта. Според някои има три крепости – „Гайта”, „Фрата” и „Монтале”, а според други една крепост с три кули. Може би някога наистина са били три кули. Към настоящия момент обаче кулите толкова са се разраснали, че са станали цели крепости, така че за мен „Гайта”, „Фрата” и „Монтале” са си три крепости.

Пред нас се извисяваше „Гайта”, която бе  наистина огромен бастион.

 

Извисила се на ръба на непристъпна скала, „Гайта” неслучайно бе символа на Сан Марино. Изграждането на крепостта започнало на гола скала през XIв., а настоящия си вид придобила през XVв., когато Сан Марино вече бил вкопчен в безкрайни войни с вече добре познатата ни фамилия Малатеста от Римини.  

Следваше крепостта „Фрата”, наричана още „Втората кула”. Тя бе по-малка, но за сметка на това бе разположена на най-високото възвишение.

Това укрепление бе играло ролята на нещо като гвардейски гарнизон. Тук се бе помещавала елитна войскова част от стрелци-арбалетчици. За времето си арбалетът е бил най-иновативното оръжие, чиято мощ е била в състояние да пробие всяка рицарска броня. Тези войници са били обучавани дълго и се ползвали само в най-тежките и важни сражения, като обикновено намесата им била решаваща.

Вратите на крепостта „Фрата” бяха затворени. Жалко, защото помещенията й бяха дом на над 1500 оръжейни експоната.

Продължихме към третата крепост „Монтале”, която наистина вече бе една кула. Тази кула бе изградена най-последна и за нея нямаше такса, но пък и нямаше как да се влезе, защото била частна😕!

Тук времето започна да се влошава, а и бяхме вървели доста, така че трябваше да си вземем малко почивка. Между кулите се беше сгушила една малка пицарийка🍕, така че заседнахме именно там. Хапнахме пица – маргаритка😀. Пийнахме и чайче. Заведението се отопляваше с едно малко кюмбенце на дървени въглища, та направо се върнахме в детските си години, когато бяхме на село при баба.

След около 40 минути отново бяхме със заредени батерии. Тръгнахме да търсим два музея, които също влизаха в комбинирания ни билет. Къде точно се намираха те, така и не разбрахме, но пък обиколихме Сан Марино още веднъж. Намерихме и „шорткът”, който водеше от главната порта на града по една от крепостните стени, та все нагоре, чак до „Гайта”.

Не пропуснахме и пързалката, където не се пързаляхме, но пък на фона на хубавата музичка ударихме по един бърз танц. Аз изобщо не съм по танците, но по време на това пътешествие много се разиграх. Играх в Сан Марино, играх в стария град на Бари, играх и на моста-кравай в Пескара.

Изобщо голямо игране падна ...🕺😄

 

 

 

 

 

[kakadu]

Баси, при мен тая къща е от другата страна на снимката!? Ти къде си се катерил като Христо Проданов?

 

Освен това септември миналата година   в Римини беше 28градуса, а като се озовахме в Сан Марино си беше студ та гледай. И сега си имам два суичера Сан Марино, по 28Е парчето, по принуда. Страхотен пътепис!

[Radnev]

преди 3 часа, kakadu каза:

Баси, при мен тая къща е от другата страна на снимката!? Ти къде си се катерил като Христо Проданов?

 

Освен това септември миналата година   в Римини беше 28градуса, а като се озовахме в Сан Марино си беше студ та гледай. И сега си имам два суичера Сан Марино, по 28Е парчето, по принуда. Страхотен пътепис!

Според мен снимката, която си качил е на втората крепост, която си снимал от върха на първата. 

При мен снимката на крепостта кацнала на скалата е първата крепост, снимана от втората. 😀

[Marusinka]

@Radnevкак е възможна подобна тънка сатира? Какво работиш? Мопасан ли се е вселил в теб? 
Реших, че само за 5 ми ще вляза в сайта, защото имам да чета една задължителна книга, която хич не ми спори, а сега вече половин час си се хиля 😆 

 

А и за Венеция да съм малко мерудия - бях на 14г., когато я видях за първи път. Няколко месеца преди това беше излязъл филм за една куртизантка във Венеция и градът беше слънчев, плувнал в красиви цветя, жив и прекрасен. Аз я видях миришеща и потънала в плесен, септември месец. Валеше и беше мрачно. С 2 момичета се отделихме от училищната група, с която пътувахме, и тръгнахме авантюристките да търсим преживявания из малките, задни улички. Не след дълго почнаха да вървят след нас някакви мургави типове и направо преживяванията ни запреследваха. Не знам как избягахме на площада и се спасихме, бяхме и трите в паника и добре, че се разминахме само със скандал, че сме се отделили без да кажем на учителките. Не съм й фен на Венецията.

[shnuky]

Аз имам от Сан Марино два шала/летни де, ама бяха спешно необходими/. Там също така се намират и тия украинските маркети- не занм как им казвате. Попаднах  такъв насред мотаене, в чакане на автобуса за връщане. В такъв магазин-ътре като лабиринт, пълен с джундурии, ноо за малко да припадна като видях вафли, и халва с надписи на кирилица...

По-магическо място за мен се оказа Асизи, манастира и града, което направо ме върза емоционално за себе си завинаги. При първи удобен случай съм отново в района....

П.П. добре сте направили, че сте изключили роуминга. Специално ни предупредиха на влизане да изключим роуминга и да избягваме всякякви телефонни комуникации, защото независимо, че е в Европа, Сан Марино не се ползва от ниските цени на еропейския съюз, а телефонините и роуминга са инфарктно кожодерски. В тази връзка , не си спомням добре, дали Сан Марино е в ЕС и дали ползва някакав специален статут...нещо имаше коментари, но моето пътешествие и з района беше преди 3 години все пак.. Единстевно си спомням, че се управлява от капитан регент избиран от техния парламент за 6 месеца. Имаше коментари, че било заради корупцията, ама намалявала ли или обратното/заради краткия мандат/ при този реим на управление не стана ясно...😀

 

[Radnev]

Глава СЕДМА.

През Анкона.

Време бе да изоставим уютния си хотел в Римини. Пътешествието ни трябваше да продължи към дълбокия юг на Италия. Очакваха ни 550 км. до Бари🚝. Това щеше да бъде най-дългото ни пътуване на територията на Италия. Още при планирането на пътешествието се кахърях как ще премине този дълъг и отегчителен преход😬, но се оказа, че притесненията ми са били напъло безпочвени🤠. Макар и да не видяхме много, този ден щеше да остане като най-динамичния в цялото пътуване.

За да не киснем във влака 5-6 часа, щяхме да спрем в Пескара. Не виждах в нея нищо особено. Избрах я, защото се намираше точно по средата на прехода ни от Римини до Бари.

Бяхме на гарата малко преди десет. Взехме билети от автомат и в 10:05 вече бяхме яхнали железния кон. Всъщност влакът ни бе за Анкона, където щяхме да прекачим за Пескара. Добрата новина бе, че в Анкона имахме около час престой, така че може би щяхме да имаме време и за кратка разходка.

Влакчето се движеше на ръба на Адриатика. Под ръба, разбирайте наистина на ръба, защото на места водата се пличкаше на 4-5 метра от ж.п. релсите. Явно тук морето бе наистина спокойно.

Час и петнайсет минути се изнизаха за секунди и ето, че бяхме в Анкона🌆. Нямахме никакво време, така че с раниците на гърба отпрашихме към Цитаделата. Като себеуважаваща себе си Цитадела и тази бе кацнала на висок хълм. Освен това, бе обгърната и от гъста гора, така че не видяхме нищо.

За сметка на това, съвсем неочаквано попаднахме нa италианския „Пентагон”!!!😯

Най-общо „Пентагонът” изглеждаше като ..... Пентагон😁!

Специфичната му форма обаче може да се види само от Цитаделата горе, до където ние не стигнахме, така че ни остана само да си я представяме.

Доколкото разбрахме Пентагонът „Mole Vanviteliana” е била болница за моряци, която към настоящия момент е превърната в музей.

Нямахме време за нищо повече, така че с бърза стъпка поехме отново към ж.п. гарата. Бяхме на перона няколко минути преди свръзката ни за Пескара да потегли. Там обаче ни очакваше изненада.

***

Току преди да се качим, към нас заплашително се приближава едър чичко без коса и започва строго да ни гълчи на италиански. На якето му има знака на TrenItalia, така че явно е някакъв важен човек. Нищо не му разбираме, но онзи е упорит и постоянно ни сочи маските. Сложили сме ги правилно, така че хич не ни дреме. Онзи обаче е нахален и не се отказва. Междувременно е запречил вратата на вагона, недвусмислено показвайки явното си намерение да не ни допусне във влака. Решаваме, че на тоя самозванец няма да му цепим басма и просто се насочваме към един от следващите вагони, където невъзмутимо се наместваме на две произволно избрани от нас места.

И тогава ни светва!!!

Всички около нас са с други маски – едни такива по-сериозни. Стърчат напред като човка и им викат ffp2 маски. За секунди осъзнаваме, че нещо в правилата вече не е като вчера, така че вероятността да ни свалят от влака е доста голяма, особено при факта, че вече сме и предупредени.

Напускаме влака панически. Дори нямам време да си свалям раницата. Летя към гарата в отчаян опит за спасение. С периферното си зрение забелязвам една лелка, която размахва маска, но вече съм наясно със ситуацията, така че нейните указания са ми ненужни.

Слава Богу, гарата в Анкона не е много голяма, в влакът ни е на близък перон. За секунди и вече съм в чакалнята, където нахлувам с взлом в най-близкото кафене. Някакво момче сякаш се опитва да ми иска грийнпас или нещо подобно, но изобщо не го отразявам. Пререждам опашката, като междувременно истерясало  крещя: „Маск, маск, маск!”. Продавачката толкова се шашва, че е готова да ми даде и собствената си маска, барабар с цялата каса, че и нещо отгоре😳😄. През това време Ваня звъни неуморно📲. Знам, че влакът тръгва🚝, няма нужда да ми го припомнят! 

Всичко се развива страшно бързо и от момента на спринта ми не е минала и минута, която на мен ми се струва като цял час. Продавачката дреме и продължава  да ме гледа втрещено. Такъв дивак явно не са виждали скоро, ако въобще са виждали някога. Добре, че има колежка, която е доста по-разтропана, та бързо ми връчва заветните маски. Били по евро и половина. Хвърлям някаква банкнота без изобщо да гледам каква е и хвърча наобратно с бясна скорост.

По пътя наобратно, който е взет за не повече от 20 секунди през главата ми минават хиляди схеми, как изпускаме влака, прекрояваме пътешествието, оставаме в Анкона за вечерта и т.н. Самоблагословям се, че не правя предварителни резервации и ето, че съм пред влака, където Ваня ме очаква с две маски в ръка.

Гледам тъпо😐.

Леличката, покрай която съм профучал, всъщност е била кондукторка или нещо от сорта, та ми махала с маската, за да ми я предложи, ама аз паникьосан изобщо не съм я отразил. После дала маските на Ваня, която ми звъняла, ама аз и нея не съм отразил😁.

Така изведнъж се озоваваме с четири маски. Двойно подсигурени важно влизаме във влака.

Точно сме се настанили и изведнъж виждам добрата леля, здраво стъпила на перона, вдигнала една червена палка в ръка. Решавам, че няма да бъда като онзи италиански темерутин с телефона и ще отида да и благодаря, че дори и да й върна маските. Слизам смело, а тя ми маха да се връщам и сочи вдигната си ръка.

Кво да гледам – палката от червено, сега е обърната на зелено. Ха напред, ха назад, за малко да остана на перона.

Успявам да се натъпча във влака в последния момент, където под угрозата вратите да ми защипят главата успявам няколко пъти да извикам „Грациас сеньора!!!” и махам усърдно с ръка.

Влакът потегля за Пескара ... 

[master_of_germs]

Подобна ситуация в Арецо по време на нашето пътуване в същия ден.

Сутринта в Перуджа явно тамошните полицаи са били ошашавени от новата заповед. Вамърдахме се у трена за Арецо и за час никой не ни провери, ни за билети,ни за маски. 

И ние пропуснахме тамошната цитадела; това ни даде време да поразгледаме останалото от града, ама имахме и цели три часа. Хем успяхме и ние да намерим и да върнем изгубен телефон на собственика му. И накрая голямо търчане падна, защото не нипуснаха във влака за Орвието, а на гарата в Арецо ffp2 маските бяха свършили... както и в аптеката... както и в супермаркета. Накрая намерихме в една табакерия, ама ни цакаха по две евро 😉 😄

 

 

[Radnev]

Глава ОСMA.

От Пескара до Бари.

С оглед на разразилите се събития в Анкона пътуването до Пескара минава неусетно.

Чудим се дали да не вземем билети предварително? При тези динамични обстоятелства, навсякъде може да се случи всичко. Решаваме да действаме спрямо обстановката. Ако стане някаква излагация, ще останем в Пескара, а до Бари ще се привдвижим на другия ден.

Тръгваме по улиците на града. Предварителните ни проучвания сочат, че в този град няма нищо забележително, така че някак си трябва да убием цели четири часа. Улисани, забравяме да оставим раниците в багажното, така че се мотаем из Пескара натоварени като муленца.

След 30-40 минути ходене се озоваваме на променадната улица. Пред нас е Адриатика. Зад нас се нижат хотел след хотел, а плажът няма край. През лятото тук е лудница, но сега е зима, така че е спокойно.

 

И тук е мрачно, но вече сме свикнали. Ваня заявява, че ако трябва да избира между Римини и Пескара, би избрала Римини. Съгласявам се.

Прави ни впечатление, че има много хора с кучета, но на практика не виждаме представители на така характерните за нашите ширини модерни породи, като йоркита, шпицове и други подобни префърцунени, скъпи кучета. Дори бих казал, че в огромната си част кучетата са мешавица между няколко породи.

Както и в Римини, пясъкът е фин като на прах. Сбил се е до степен изобщо да не потъваш. Вървим точно до морето и просто си зяпаме.

 

В далечината виждаме извит мост, който оприличаваме на кравай. Издигнат е над уголеменото корито на река Пескара. Мостът е изцяло пешеходен, разделен на две алеи - за пешеходци и колоездачи, но всеки ходи, където си иска.

От високо се откриват хубави гледки и решавам да му дръпна един танц. Правя балетна стъпка „Па дьо Ша”, която по-скоро наподобява на нещо каратистко.

Като цяло Пескара не блести с нищо, но се получава хубава лежерна разходка. Времето лети неусетно. Минаваме през бързо кафе и е време да потегляме към гарата. По пътя ни обаче е пързалката на града, където ни очакват едни от най-смешните моменти за цялото ни пътуване.

На всяка пързалка има един-двама, които са непохватни, но такава крайна непохватност като тази на Антонио не съм виждал никога. Този Антонио е едно дългичко момче с буйна къдрава косица. Около кръста си Антонио е навил едно огромно пухено яке, което го кара да изглежда като истински дундьо, без изобщо да бъде такъв. Решавам, че след време Антонио ще бъде учен-физик, вероятен нобелов лауреат🤓. Ваня също го изучава внимателно и с присвит поглед заявява, че според нея Антонио по-скоро би се реализирал като майстор хорист или виолончелист📯.

Антонио няма никаква координация на тялото и всяко придвижване из пързалката е съпроводено с гънене в невероятни пози, на които всеки закоравял йогист искрено би завидял. Антонио си има и приятелка, към която се обръща с "Ченца, Ченца", вероятно от Винченца???

Освен всичко друго, Ченца е и доста хубавка. При всяко движение на Антонио, Ченца не спира да крещи името му с едно ужасяващо дълго произношение: Антонннниооооо, Антонннниоооо, Антонннниоооо!!!

Всеки момент очакваме Антонио да се разкикери в женски шпагат💃, но писъците на приятелката му сякаш имат физическо измерение, което някак си успява да даде на Антонио допълнителната доза баланс, която го задържа прав😆. Така макар и с нечовешки пози, Антонио винаги успява да се добере до спасителната мантинела, където се държи с две ръце и поема въздух с едни огромни китовски вдишвания.

След като Антонио яко ни развеселява, а на мен ми е лепнат прякора „Мравчо – Подигравчо”, се насочваме към ж.п. гарата. Очакват ни нови два часа път.

Междувременно се отбиваме до някаква пицарийка, където продават малки кръгли пици. Точно пред нас са се наредили мъж и жена, които по начина на обличане, определено не се вписват в обстановката. След дълго избиране, мъжът посочва две пици. След като ги взема, следват дълги обяснения между него и жената, а после между него и момчето. Накрая се оказва, че пиците нещо не отговарят на високата им класа и мъжът ги връща. Пицарчето го гледа втрещено и понеже пиците вече са пипани, просто ги хвърля в кофата за боклук. Ония двамата пък просто се обръщат и невъзмутимо си тръгват.

Тази случка все повече затвърждва впечатлението ми за италианските мъже, които явно са си мухльовци още по рождение🙂. 

От тук гарата е на хвърлей разстояние, така че скоро сме там. Автоматът за билети обаче ни изненадва с изисквания за имена, covid сертификати и куп други неразбираеми неща.

Явно отново нещо се е променило🤔. Решаваме да не рискуваме и този път се насочваме към касите. Там попадаме на възрастна италианка, която се разправя с касиерката сума време. Италианците, като цяло много обичат да се разправят по опашките за какво ли не, но тази строшава всички стандарти за обяснителност🤯.

Докато дойде нашия ред, отново сме на път да изпуснем влака🚝. Пак търчим по пероните. Докато разберем, че нашия влак се движи с 15 минути закъснение🕐, за Бари идва друг влак. Този другия и той е със закъснение спрямо графика си, но идва на гарата точно в нашия час. Нямаме никакво време да мислим, така че просто се хвърляме вътре.

Още с влизането си разбираме, че този влак не е нашия влак. Като капак се нястаняваме и в silent вагон, ама ние от де да знаем, че то имало и такова нещо😯. Невъзмутимо си крещим на висок глас, докато не идват да ни направят забележка🤫.

Сменяме вагона, където пък попадаме на някакъв много зъл кондуктор🤖. Там окончателно разбираме, че това не е нашият влак, така че сме длъжни да платим 55 евро допълнително😮. Казваме, че ще слезем на следващата спирка, но тя пък била след цели 45 минути, което правило почти 100 километра. Накрая се съгласяваме да ни изчисли колко да ни таксува за тези 100 километра. Кондукторът смята, смята и накрая решава, че нямало да ни таксува😄.

Така след около час отново сме на перона. Докато чакаме се сещаме за пиците🍕, които си носим още от Пескара и за които в поредната суматоха изобщо не сме се сетили. Изстинали са, но въпреки това стигаме до заключението, че това са най-вкусните пици, които сме яли в Италия до момента, а ние сме изяли доста😄.

Още не сме приключили и влакът ни пристига. Летим по ж.п. релсите, а Бари е съвсем близо.

Ваня тайно дояжда остатъка от пицата си. Аз пък си мисля за деня. Още от България се кахърях за този ден, който бях определил като "голямото пътуване". Мислех, че ще бъде безкрайно скучен и напълно монотонен, а всъщност бяхме останали без дъх. Четири влака, три града, безброй прекачвания, непрестанна суматоха и търчане по гари и перони.

Тепърва ни предстоеше да пристигнем в Бари, а там щяхме да си легнем много-много късно, което пък щеше да се окаже крайно решаващо за последващите ни драми с Алберобелло и МатерА.😃

 

 

 

[zon]

@Radnev нещо ме чопли, че си ял панакота (Panna cotta). Така ли е, или не? 

[searus]

Много се смях с Антонио, не за друго, ами ме присети за една случка с приятелка, да я наречем "Антония", на пързалка в Мюнхен преди години... Такива чупки и ръкомахания падаха, че всичко живо умираше от смях, включително девойката (никак не го приемаше като присмех, а си беше бая народ наоколо, но е такъв човек, че искрено се радва, когато кара хората да се смеят). Накрая, след като успя да се задържи за повече от няколко секунди на кънките с много окуражаване от публиката, получи толкова горещи аплодисменти, че можеше да си запали Заговезнишки огън 🤣

[Radnev]

@zon Панакота - права си. 😀

Всяка сутрин в Бари нагъвах Панакота. Тя беше една, ама нямаше изяждане. 

@master_of_germs Жалко, че не можем да дублираме нови близки преживявания. Щеше да е супер докато вие сте в Тенерифе, ние да сме в Мадейра например😌, а в чинията ми вместо краставица от Лидъла да се намира гигантска атлантическа краставица. 🤪

@searus Антонио беше велик. С времето порастваме и все по-трудно се смеем истински и чистосърдечно. Антонио не го знае, но той ни подари мигове, които никога няма да забравим и ще го запомним само и единствено с добро. 

И той като твоята приятелка едва се крепеше и вероятно предполагаше как изглеждат нещата от страни, но не се отказваше.

[Radnev]

Глава ДЕВЕТА.

Пристигане в Бари.

Пътувахме за Бари🚄. Там щяхме да прекараме последните дни от нашето велико италианско пътешествие.

Голямата дилема с нощувките бе свързана с новата година🎆. Цените бяха подскочили, а местата за настаняване драстично намалели.

След доста чудене, решихме да запазим първата си нощувка в хотел Cristal за цената от 80 лв. Много приятно хотелче, на прилично разстояние от стария град.

После щяхме да се преместим в нещо като хостал - Gatto Bianco Picone - голям апаратамент със самостоятелни стаи + баня. Последно бях отсядал в нещо подобно във Валенсия. За туристи, които не се интересуваха от лукс, вършеше идеална работа. Тук обаче цената вече достигаше 105лв., а бяхме далечко и от центъра.

Пристигнахме в Бари около десет вечерта🕙. Стоварихме се на гарата и пъргаво поехме към хотел Cristal. Беше тъмно, за пръв път се шляехме по улиците на града, а бяхме и уморени. Не помня точно откъде сме минали, за да стигнем до хотела, но помня, че този южен италиански град ни хареса още от първия миг, в който го видяхме🤩.  

Още на Бари Чентрале ни посрещнаха внушителни палми🌴. За разлика от студа, който бяхме брали до момента, тук бе топло. Навсякъде щъкаха хора. Около нас течеше интензивен автомобилен трафик. Хвърчаха моторетки, чуваха се клаксони.

Този град бе жив. Сякаш тук животът никога не спираше, а covid бе само лош спомен, с който плашеха децата нощем.

Вървяхме в град, в който всяка улица и ъгъл ни прехвърляше в различно време и дори на различно място. Централните улици бяха големи булеварди, заобиколени от монуметални сгради. Свивахме няколко десетки метра в страни и ето, че се пренасяхме из тесните улички на Сицилия, където стари, но красиви фасади бяха почернели от безбройната смяна на сезоните. Няколко стотин метра по-навътре пък, сякаш се пренасяхме из улиците на Хавана, където старите фасади буквално се рушаха, та чак се притеснявахме да не ни паднат на главите.

Този град бе взрив от крайни емоции и впечатления, които можеше да ни даде само Югът. Точно такъв, какъвто винаги си го бяхме представяли и който сме знаели, че обичаме, макар и никога да не сме виждали.

Докато Ваня ми говореше, че тук се чувства като в италиански филм, аз се пренесох в един друг филм, който бе свързан с последното ми посещение на Италия, което бе преди има-няма двайсетина години😯.

Народът бе беден, а думата туризъм забранена. В чужбина се ходеше по търговия и гурбет. В час с новите тенденции, сновях из Северна Италия, от където вкарвахме коли🚗 за България. С тази работа се занимаваше "преуспял" за времето си мой братовчед. Аз бях само хлапак, който караше колите. Времената бяха толкова загубени, а Балканите толкова пропаднали, че хващахме ферибота от Триест, откъдето отплавахме за Игуменица и от там се прибирахме в България. За мен това бе едно невероятно приключение. Тази работа ми харесваше толкова много, че бях на косъм да зарежа образованието си, което пък бе докарало родителите ми до нервен срив.

След като една от колите се оказа ... нека кажем с нередовни документи ... братовчед ми получи черен печат в паспорта си и схемата бързо приключи. Около нея обаче долу-горе бях опознал Северна Италия - разбирайте най-пропадналите автоморги на Удине, Бреша и Милано😆. Та, през погледа на двайсет годишен автоджамбазин😅 дълго време си мислех, че съм вещ познавач на Италия. Смело раздавах акъли наляво и надясно, а на детинското възхищение на някои хора от тази прекрасна страна, гледах с иронична усмивка.

С оглед на новата ситуация, при която се бях озовал в Италия и изминалите години, вече разбирах че човекът, на който е трябвало да се гледа с иронична усмивка всъщност съм бил аз😳. А най-силно разбирах това, в този като цяло забутан южен край на Италия, който без полетите на Ryan и Wizz, рядко би бил посещаван дори и от магеланската общност.

В такива мисли се бяхме отнесли, докато щапахме към спретнатото си хотелче. Посрещна ни достолепен господин. Бързо бяхме настанени, взехме си душ и решихме да починнем. Дългият ден, непрестанното препускане и невероятните впечатления от този прекрасен южен град не ни напускаха нито за миг. Скоро решихме, че това с почивката няма да го бъде, така че отново бяхме навън.

Вероятно тук имаше сериозно гръцко малцинство, защото цяла улица бе обзаведена с гиросчийници и гръцки ресторанти. Съответно пицата, бе заменена с гирос. Уж щяхме да сядаме, но както вече отбелязах изобщо не ни свърташе, та ядохме на крак. Излязохме на огромната норманска крепост🏰 и вече бяхме пред стария град на Бари. Вървяхме без път и посока. Накъдето видим и накъдето ни хареса. Старият град на Бари донякъде ми напомняше Форчела в Неапол, но не толкова окъсано.

И когато бяхме много уморени, та чак се чудехме как изобщо ще се върнем към хотела, попаднахме във вихъра на купона!!! 🤠

Отново се върнах в миналото, този път "само" десетина години назад. Бяхме в Барселона, близо до спирка Горналь, където в делничен ден, някъде около полунощ, някой си Бари, бе събрал има-няма двеста човека в парка, където празнуваше рождения си ден. Съвсем неустено взехме, че се присъединихме и ние🥳.

Това бе Югът и подобни неща можеха да се случат само там и никъде другаде!!!

Долу-горе в същата ситуация попаднахме и в Бари. Точно под крепостната стена, от южната страна има малък парк. Насреща е морето. Там бе разположена една голяма каравана, около която се бе струпал сума народ. До караваната димеше скара и всичко наоколо бе омирисано и окадено, но на народа сякаш изобщо не му пукаше ни от дим, ни от мирис, ни от covid.

Всички се бяха събрали на куп, алкохолът се лееше🍾, а народът яко денсеше 💃 на нещо местно, което приличаше на италиански поп🎶, но не точно.

Докато си припомнях случката с Бари от Барселона и разказвах стари преживелици, Ваня мъдро заключи, че там, където има Бари, има и купон😆.

Вече бяхме играли на пързалката в Сан Марино, а моя милост и на моста-кравай в Пескара, така че традициите трябваше да бъдат спазени. Включихме се в празника на Бари, по познатия нам начин. Не сещахме, ни глад, ни умора и докато се усетим вече минаваше три😯. Едва тогава на мястото пристигна патрулка🚓. След кратък разговор с карабинерите, музиката спря, а множеството започна бавно да се разотива, а с него и ние...

 

[master_of_germs]

@Radnev, Бари всъщност е много популярно име за куче сред магеланките, които идват на сБирки.  🙂

 

[Radnev]

Глава ДЕСЕТА.

Монополи.

По план този ден трябваше да бъде посветен на неземната МатерА🤩. След среднощните ни преживелици обаче бяхме като трупясани. Мотахме се до обяд, та чак се наложи от хотелчето да ни питат смятаме ли скоро да се изнасяме, защото щели да затварят. Това била и причината по новогодишните празници да ги няма в букинга. Аз си мислех, че са пълни с народ, а те изобщо нямало да работят. Италианска му работа!🤨

Събрахме багажа и бавно се насочихме към Бари Чентрале. За МатерА вече бе късно, така че решихме да отпрашим за Алберобелло😎.

Bianco Picone (новият ни дом) се намираше в кварталите от другата страна на гарата, така че бяхме решили се настаним едва вечерта. Щяхме да пердашим из Алебробелло с раниците.

До Алберобелло вози една частна транспортна компания - Ferrovie del Sud Est. Офисът й се намира от другата страна на Бари Чентрале. Там има и две отделени коловозчета, от където тръгват и влаковете за Алберобелло. Всичко това бе предварително проверено, така че не трябваше да имаме никакъв проблем. 

На място обаче нещата никога не са същите, особено в Италия и най-вече в Юга.

Офисчето бе затворило врати, а автоматът за билети, бе залостен вътре☹️. Ние обаче бяхме добре подковани, така че тръгнахме да дирим някакво апокрифно кафене, където се продавали билети. Очаквахме да има някакъв  що-годе забележим надпис, но както вече казах, все пак бяхме в дълбокия юг.

Няколко пъти подминахме кафето, но най-после бяхме вътре. Докато се наканим пред нас взеха, че се намърдаха двама румънци. Единият бе висок и слаб, и говореше на странна смесица от румъно - италиано - английски. Никой нищо не му разбираше, най-малко пък продавачката😆. Другият бе един шишест и не спираше да се върти около длъгнестия, като непрестанно нещо се оглеждаше.

Ваня ги определи на Дон Кихот и Санчо Панса. За съжаление, тези двамцата не бяха герои на Сервантес, а на Карл Май, защото водеха със себе си цялото племе на команчите. Скоро заведението се изпълни с малки, големи, с колички и без колички .... започнаха да се вадят едни тефтери, паспорти и сертификати ... настана бутане и мотане.

Казвам ви, бе нещо страшно!!! Добре, че Ваня ме държеше здраво за ръка, иначе сигурно щях да удуша някого, най-вероятно дундьото, който в опитите си да внесе някакъв ред всяваше още по-голяма паника и  хаос.🤯

Най-после дойде и нашият ред, за да разберем че билетите са без час, автобусът вече е тръгнал, а следващият бил след два часа.

Преценихме, че при така създалата се ситуация ще е по-добре да променим плана и да заминем за Монополи. Скоро бяхме от другата страна на Бари Чентрале. Взехме си билетчета, които този път бяха малко по-различни, но ние бяхме толкова изнервени, че изобщо не се задълбочихме. Оказа се, че тези билети важат за четири часа от момента на валидирането им. Самото валидиране се правеше на едни странни машини, разположени по гарите. Тази схема обаче я разбрахме от магеланските форуми, едва след като се върнахме в България😄.

Докато обсъждахме племето на румънските команчи, спирката за Монополи се изниза под носа ни, та се озовахме във Фасано😁.

За щастие влакчетата бяха през 20-30 минути, та съвсем скоро се озовахме в Монополи. Близостта му до Бари го правеше идеално за всякакъв тип туристи.

Старият град силно наподобяваше този на Бари, да не кажа че направо си бяха като близнаци. Тесни улички, заведения, море, стара крепост. Най-голямата разлика бе, че Монополи изглеждаше една идея по-туристическо, което при други обстоятелства лично за мен би-било минус. В случая обаче туристическите тълпи липсваха, така че нещата си бяха направо перфектни.

 

 

 

 

 

 

щ

Среднощните приключения в Бари, определено ни се бяха отразили, а и тези раници сякаш тежаха повече от друг път😄. За разлика от Северна Италия, тук печеше и едно лениво слънце, та краката ни бяха още по-омекнали. Често присядахме и се любувахме на гледките.

Обикалянето на стария град завърши пред една неугледна местна пекарна, където бе евтино и нещата се продаваха на бройка. Сигурен признак, че това не е туристически капан. Какво ядохме не знаем, така че го нагласям след поредица от интернет справки😃.

Едното съм сигурен, че бе аранчини - пържена кафява топка, пълна с ориз и вътре мисля, че имаше грах. Бройката се продаваше за по евро. На Ваня и хареса, но на мен не особено. 

Според мен другото бе панцероти, но не съм много сигурен. Малки пържени хапки, под формата на мидички, пълни с шунка - като добре сгъната хапка от пица🍕, само че пържена. Тук четири бройки се продаваха за евро. Панцеротито❔ ми бе доста по-вкусно, та няколко пъти влизах да си вземам допълнително.

Имаше и още дни топченца под формата на съвсем малки хапки, които бяха нещо като пържено тесто. Отново се продаваха по четири бройки за евро, но не ни допаднаха особено.

Накрая от толкова много пържено ни стана тежко на стомасите, та съжалихме за лакомията си, но вече бе късно...

Така загадката с храните е към своя край🙂. Едното Т (тарталети), едното А (аранчини) и две от трите П (панцероти и панакота) бяха разкрити. Остана последното П, но то е за малко по- нататък ...😃.

 

[ven62]

преди 13 часа, Radnev каза:

...

Накрая от толкова много пържено ни стана тежко на стомасите, та съжалихме за лакомията си, но вече бе късно...

 

Имали сте късмет, че не сте яли едно пържено царевично нещо. Забравих му името. Прилича на много гъст, твърд качамак и като се изпържи става ...... подметка с вкус на царевица, ама мазна. Единствената храна, която не съм харесал в цяла Италия... На всичкото отгоре чаках лелката да си нагласи сергиийката, да загрее олиото и накрая 5-6 пъпчиви тийнейджъри ме прередиха, а и жена ми побесня повече и от мен, което беше най-тревожното.  

 

В Бари.

 

[iMari]

На 17.02.2022 г. в 20:04, Radnev каза:

Глава ДЕСЕТА.

 

Монополи.

От три седмици се чудя дали стигнахте до Полиняно и Остуни. 😜

[master_of_germs]

преди 47 минути , iMari каза:

От три седмици се чудя дали стигнахте до Полиняно и Остуни. 😜

Аз не мисля, че изобщо са им били в плана 🙂

А за @ven62: сакън, за мамалигата лоша дума да не съм чул 😁 (пък си й викайте "качамак" у "вътрешността"... това е добруджански лаф за останалата част от страната).

На италиански на мамалигата й викат ПОЛЕНТА (залозите това да е третото "П" на @Radnev не са високи, ама нека да потърсим изненадата 😆). По-интересното е, че за полентата не важи обичайният за Италия кулинарен градиент с подобряване на вкуса от север на юг, а е точно обратното - най-добрата полента правят в Алто Адидже (Южен Тирол). Та затуй не бих я ял в Бари...

Обаче южнотиролската е възпята от една от любимите ми групи 😉

 

 

[Radnev]

Глава ЕДИНАДЕСЕТА.

Нова Година в Бари.

От италианското ни пътешествие вече минаха два месеца.

За съжаление, нямам феноменалната памет на Master of germs, та вече започвам да позабравям кое как беше.

Но все пак, доколкото си спомням нещата се случиха по този начин😃:

Вече бе 31 декември. Нова година🎉 щеше да настъпи след има-няма 10-тина часа. Дълго бяхме в двоумение как точно да действаме за този ден. Краят на пътешествието ни вече наближаваше, а не бяхме стигнали ни до Алберобелло, ни до МатерА😟.

Та, вървяхме си ние към Бари Чентрале и уж щяхме да мислим какво да правим, но традиционно за нас, бързо се отплеснахме и нищо не измислихме😄.

На Бари Чентрале установихме, че жп компанията, която вози до Матера не вози и този ден. Master of germs, също ни бе надъхал да оставим най-хубавото за последно, така че изобщо не се притеснихме.

Решихме, че с оглед предстоящата новогодишна нощ, която щеше да се състои на площада на Бари, няма нужда да се презорваме, така че без много мислене решихме да отделим деня на лежерни разходки из Бари.

 

 

 

 

 

 

 

 

Има градове, които са страхотни за туризъм, но да живееш там за постоянно не е много ОК. При други пък е обратно.

Според мен Бари е един от малкото градове, които някак си успяват да съвместят двете в едно. Прекрасно време с невероятно море. Красиви сгради и южняшка разхвърляност. Стар град и готини хора. Разнообразие и темперамент в едно🤩.

Вече бяхме в подстъпите на стария град.  Целта ни бяха двете големи базилики "Сан Никола" и "Сан Сабино". Скоро обаче се изгубихме и просто вървяхме накъдето ни видят очите.

Старият град на Бари ни хареса повече от Монополи. Тук нещата бяха по-мащабни и по-истински. Виждахме с очите си как живее обикновения италианец. Малките пространства бяха изпълнени с глъчка, дори и там, където туристите липсваха. На места уличките правеха странни чупки, толкова тесни, че буквално трябваше да се изчакваме, за да се разминем. На няколко пъти попадахме в улици без изход и се озовавахме току пред жилищни входове. Покрай нас се вееше пране, а през отворените прозорци ясно чувахме говора на местните. Ако искахме, дори можехме да погледнем вътре, за да видим как живеят😀.

 

 

 

 

Най-после дойде редът и на катедралите, и най-вече на огромната норманска крепост "Свево", издигната през далечната 1130г. Не съм се интересувал конкретно, но по моя преценка в архитектурата й има елементи и на нещо мавърско. Нормално с оглед на факта, че я бе строил, тогавашния владетел на Сицилия.

Замъкът изгледжа много по-внушително отвън. Отвътре текат ремонти и реставрационни дейности, които с оглед на царящия южняшки дух, не е ясно кога и дали някога ще приключат😄.

Денят бавно започна да привършва, което означваше, че трябва да се насочим към скромната си квартирка. Уж щяхме да хващаме автобуса, а накрая отново тръмбовахме 3-4 км, докато се доберем до нашето Bianco Picone.

След няколкочасова почивка, през която Ваня дори успя да дремне, а аз да пресуша една бутилка вино, бе време да се отправим, отново към стария град, където щяхме да посрещнем Нова година на площада.

Последно бях посрещал Нова година по този начин, през вече не толкова близката 2018г. във Валенсия. На площада имаше поне 100 000 човека, а Europe отброяваха Final Countdown.

Ясно бе, че тук нещата няма да се случат по този начин. По- рано в магазина бяхме видели банда българи, които бяха накупили две колички с храна и се готвеха за яко домашно освинване. Надявахме се не всички да са като тях.

Още много преди да достигнем стария град, започнахме да срещаме патрулки с включени светлини🚓, полицейски бусове и дори тежко бронирани джипове, обикновено използвани при борба с безредици и хулиганство. Не знаехме това хубаво ли е или не, така че просто продължавахме напред. После щяхме да разберем, че в тази част на света, по Нова година, имали навик да палят автомобили😯.

За наше щастие, с приближаването на стария град, започнаха да се появяват и хора. Основното множество, ако изобщо мога да го нарека така, се бе събрало на терасата, точно срещу яхтеното пристанище. На широкия парапет хората, бяха поставили напитки, които бяха донесли, най-вероятно от в къщи.

Ние бяхме взели бутилка шампанско🍾, но нямахме чаши. Тя и идеята ни не бе да го пием, а просто да изпукаме тапата навръх Нова година🎉, пък каквото остане направо от шишето. 

Точно в полунощ, започнаха и зарята🎆. Официална церемония нямаше, така че кой каквото си бе донесъл. При факта, че всичко се случваше на местен ентусиазъм, зарята не бе никак малка. Основното количество фойерверки бе изстреляна от стария град, където тесните улички играеха ролята на фуния, така че гърмежите се чуваха като истински взривове.

Най-интересното бе, че след като зарята бе изстреляна, кутийте бяха зарязани да си горят. Някой от тях бяха опасно близо до автомобилите, но на никой не му пукаше. Според мен, това до голяма степен обясняваше и факта със запалените автомобили, които явно се запалваха от чисто нехайство на жители, полиция и пожарна.

 

Така, Новата година бе посрещната като цяло доста спокойно. Не ни оставаше нищо друго, освен отново да се поразходим из стария град. Няколко часа по-късно, отново бяхме в Bianco Picone-то, а на другия ден трябваше да се отправим към неземната МатерА!

Преди да си легна обаче, нещо ми се стори, че мирише на лошо. Ваня също потвърди и после заспа😴. Аз обаче реших да разгадая тази мистерия и започнах да ровя из багажа. Мислех си, че имам някакви забравени чорапи😆, но се оказа, че ситуацията е доста по-сериозна. В малката ми лилава раничка, все още се намираше стридата, която бях намерил в Римини. От тогава бяха минали 3-4 дни и стридата не само, че бе умряла, но се бе и вмирисал по-ужасен начин🤢.

Уж внимавах много, пък накрая, торбичката в която я бях напъхал, взе че се скъса и стридата се изля на бельото ми. Миризмата бе толкова ужасна, че Ваня се събуди и ме пита каква е тази миризма? Докато и отговоря, тя предположи, че при тази воня има два варианта - или съм се нас.ал или съм умрял😆.

После се обърна на другата страна и пак заспа. А аз проветрявах, прах и чистих още един час, та накрая почти успях да си легна по видело.   

[Дани Магелани]

преди 23 минути , Radnev каза:

 

Преди да си легна обаче, нещо ми се стори, че мирише на лошо. Ваня също потвърди и после заспа😴. Аз обаче реших да разгадая тази мистерия и започнах да ровя из багажа. Мислех си, че имам някакви забравени чорапи😆, но се оказа, че ситуацията е доста по-сериозна. В малката ми лилава раничка, все още се намираше стридата, която бях намерил в Римини. От тогава бяха минали 3-4 дни и стридата не само, че бе умряла, но се бе и вмирисал по-ужасен начин🤢.

Уж внимавах много, пък накрая, торбичката в която я бях напъхал, взе че се скъса и стридата се изля на бельото ми. Миризмата бе толкова ужасна, че Ваня се събуди и ме пита каква е тази миризма? Докато и отговоря, тя предположи, че при тази воня има два варианта - или съм се нас.ал или съм умрял😆.

После се обърна на другата страна и пак заспа. А аз проветрявах, прах и чистих още един час, та накрая почти успях да си легна по видело.   

Хиля се неистово! Как все на теб се случват неща, от които от смях да излизат сълзи на четящия !

Имаш страхотно перо! И явно съдбата ти праща ситуации, за да бъдат описани така живо и прекрасно! Имам чувството, че ти и на най-трагичната ситуация, ще и дадеш хумористична гледна точка.

Чакам продължението!

[ven62]

преди 33 минути , Radnev каза:

...

Така, Новата година бе посрещната като цяло доста спокойно. Не ни оставаше нищо друго, освен отново да се поразходим из стария град. Няколко часа по-късно, отново бяхме в Bianco Picone-то, а на другия ден трябваше да се отправим към неземната МатерА!

Преди да си легна обаче, нещо ми се стори, че мирише на лошо. Ваня също потвърди и после заспа😴. Аз обаче реших да разгадая тази мистерия и започнах да ровя из багажа. Мислех си, че имам някакви забравени чорапи😆, но се оказа, че ситуацията е доста по-сериозна. В малката ми лилава раничка, все още се намираше стридата, която бях намерил в Римини. От тогава бяха минали 3-4 дни и стридата не само, че бе умряла, но се бе и вмирисал по-ужасен начин🤢.

Уж внимавах много, пък накрая, торбичката в която я бях напъхал, взе че се скъса и стридата се изля на бельото ми. Миризмата бе толкова ужасна, че Ваня се събуди и ме пита каква е тази миризма? Докато и отговоря, тя предположи, че при тази воня има два варианта - или съм се нас.ал или съм умрял😆.

После се обърна на другата страна и пак заспа. А аз проветрявах, прах и чистих още един час, та накрая почти успях да си легна по видело.   

Имам усещането, че ни подготвяш Защо не сте стигнали до МатерА.

преди 35 минути , Radnev каза:

...

Докато и отговоря, тя предположи, че при тази воня има два варианта - или съм се нас.ал или съм умрял😆.

После се обърна на другата страна и пак заспа. А аз проветрявах, прах и чистих още един час, та накрая почти успях да си легна по видело.   

Жените ни са много различни. Моята и в двата случая щеше да ми "чете" до сутринта.

[Radnev]

Глава ДВАНАДЕСЕТА.

"Алберобелло - Zona di Truli."

Вече трета сутрин се опитвах да се справя с един огромен панетон, който нямаше изяждане. Всеки път, Ваня ме питаше ентусиазирано: "Харесва ли ти? Харесва ли ти?". Това много ме дразнеше, особено пък тази сутрин, но мълчах и дъвчех😦.

Спокойната новогодишна нощ не се оказа толкова спокойна, колкото очаквах. Почти не бях спал. Очакваше ни натоварен ден. Не ми се и ядеше особено, но пък и не исках да мисля за храна, точно когато пристигнехме в МатерА.

Скоро отново крачехме към Бари Чентрале. Вече имах чувството, че пътят от Binaco Picone до гарата на Бари, ще бъде най-яркият ни спомен за цялото пътуване😁.

Още по пътя, проверявах фотоапарата и се готвех за космическа фотосесия. Неземната МатерА ни очакваше🤩 и вече нямаше какво да ни спре. Настроението бе приповдигнато, а крачката бодра😀.

Дори се прях да снимам няколко графита, които по принцип не харесвам:

На Гара Чентрали ни очакваше изненада. Ferrovie Apuulo Lucane отново бе ударило катинара!!! Тя тази изненада вече не бе и изненада, защото ни се случваше за трети пореден ден🤯.

Нещата започваха сериозно да се объркват, а в съзнанието ми да се прокрадва еретичната мисъл, че МатерА може да вземе и да артиса😲. След пет минути безцелно висене пред затворените врати и вой до бога срещу италианския мързел осъзнах, че всъщност единственият ни шанс за МатерА е последният ни ден, когато щяхме да летим и за България. Полетът ни бе късен и нещата щяха да са натопорчени, но можеше и да станат.

С оглед на ситуацията бяхме оставени без избор, така че бързо се отправихме към другата страна на Бари Чентрале, от където трябваше да вземем транспорт за Алберобелло. След случката с румънското племе, вече знаехме реда повече от добре, така че нахълтахме смело в кафето, където се продаваха билетите. Взехме билети за отиване и за връщане, но бяха без час. По- стряскащото бе, че за този ден влакчета нямаше да има и народът щеше се извозва само с автобуси, които изобщо не бяха толкова на често, колкото на нас ни се искаше🙄.

Още тук усещах че ситуацията започва да намирисва повече и от развалената ми стрида😁, но предпочетох да не тревожа излишно Ваня, която и без това често обичаше да изпада в безпричинни паники.

Бяхме на спирката поне двайсет минути преди уречения час. Чакащите бяха толкова много, че успяхме да се доредим буквално до последните места. Около нас се чуваше масово българска реч, та чак се зачудихме дали все още сме в Италия? До нас се настаниха едър чернокож и тъмнокосо девойче. Бяха французи. Някога много отдавна съм учил техния език, така че малко от малко отбирам. От разговора между двамата подразбрах, че девойчето е нещо притеснено, а мъжът я успокоява, като й заявява, че е истински африкански лъв🦁.

Автобусът потегли и неусетно се озовахме в Алеберобелло или "Zona di Truli".

Още със слизането Ваня изпадна във възторг🥳. Трулитата бяха очарователни👏!

 

 

 

 

 

Zona di Trulli e част от световното културно наследство на Юнеско. Трулитата представляват кръгли къщурки, със заострено покривче и са разпространени из целия регион. Видяхме полуразрушени трулита, още от влака между Бари и Монополи. Изградени са от камъни на сух зид. Най-вероятно строителството им започва през XV век. Има доста теории за странния им вид, като няма такава, която категорично да доказва или обяснява смисъла на тяхното създаване. Най-разпространена е теорията, че поради изключително високите данъци по онова време, местните са решили да използват лесните за обработка варовикови скали, за да строят малки къщички, които могат да превърнат в купчина камъни за не повече от час и по този начин да се спасят от плащането на жестоките данъци.

Тази история всъщност не е вярна и сега аз ще ви разкажа истинската🤠:

Някога много отдавна, по тези места живели малките трулита. Те били малки, постоянно усмихнати същества, които носели шапки с големи периферии и наклонен връх. Малките трулита се уморили да живеят скучния живот на човеците и решили да се усамотят в този див и изоставен край. И понеже малките трулита били интересни същества, те трябвало да живеят в интересни къщи. След дълги дебати и множество размисли, те решили да живеят в малки каменни къщички с островърхи покриви. На всяка къща те изрисували древен магически символ, който да ги пази от скучните човеци. Когато хората идвали, те просто докосвали магичния си знак и ставали невидими за тях. Можел да ги види само този, който имал окото да прогледне извън обикновеното.

Ние ги видяхме😀. За вас не знам🙃.

Най-голямото обаяние на трулитата, се криеше в това, че те събуждаха детското у нас. Разхождайки се сред тях, трудно можехме да повярваме, че всичко това е строено от големи хора. Сред трулитата сякаш бяхме попаднали в някакъв детски свят, в който не големи мъже, а деца са строили така, както им харесва и допада, а не така, както би било най-функционално и практично.

Обикаляхме трулитата няколко часа и бе време да се насочим към центъра на града.

Там гъмжеше от народ, а няколко заведения, които гледаха директно към трулитата буквално се пръскаха по шевовете. Пред едно от тях, се вееше огромен надпис Panini. Това е и последното P, с което слагам край на тази хранителна мистерия. Както виждате, нашите италиански кулинарни преживявания бяха доста семпли🙂, но колкто толкова.

Панини, доколкото знаехме, бе италиански сандвич, с различни видове пълнеж. Човеците в Zona di Trulli обаче разбираха нещата по различен начин. Панинито, тук дори нямаше пълнеж😆. Дадоха ни по едно хлебче с подпъхнато карначе, за което ни взеха по 5 евро. Изнесените пред заведението маси бяха пълни, та се наложи да си ги изядем  на една скамейка, която за щастие гледаше точно към трулите.

Така малко, по-малко слънцето неусетно се бе извъртяло и трулите започваха да потъват в мрак. Бе време да поемем към автобусната спирка.

Още преди да тръгнем имах мрачно предчувствие, което силно се надявах да бъде измамно...

[Radnev]

Глава ТРИНАДЕСЕТА.

"Войната на трулитата"

Още с приближаването на спирката чуваме глъч. Вземаме завоя и що да видим😯? Спирката е окупирана от огромна тълпа, която е заела не само отбивката за автобуса, но и едното платно от пътя. Всички са вперили жадно погледи на юг и очакват пристигането на автобуса. А до идването му има цели 20 минути. Оглеждам внимателно разположението на силите и разигравам варианти. Автобусът🚌 има две врати. Едната е отпред и е по-малка. Другата е отзад или по-скоро в средата и е по-голяма. Предната ще бъде отворена със сигурност, но за задната не се знае.

Когато автобусът дойде много неща ще се решават на място, така че за момента просто запазваме позицията си в средата на тълпата. От нея ще имаме възможност да атакуваме и двете врати. Която и да изберем, няма да сме от първите, но няма да сме и от последните. Зная, че не трябва да стоим много близо до автобуса, защото фунията от народ може да ни изхвърли настрани,  но най- важното е да внимаваме кой стои пред нас. В подобна ситуация, само един льольо може да ни блокира жестоко.

Решителният час ще настъпи скоро, така че бавно оглеждам заобикалящата ни флора и фауна. Малко изотзад са се наредили две африкански газели. Чернокожи момичета, които изглеждат доста мило, но съм сигурен, че са адски напористи. Точно зад нас е застанал изтелектуалец с очилца. Под ръка го държи красива дама на сини ботушки с токчета. Позицията им не е лоша, но още отсега знам, че тези нямат никакъв шанс. Мястото им ни урежда идеално. Никога няма да ни изпреварят, но за сметка на това ще блокират всички зад нас.

На първа линия, точно пред нас е застанал господин с очила. Едър мъж е и изглежда напорист. Лошото е, че с него има доста голяма компания и вероятно ще се опита да запази места за всички тях. Това, разбира се, няма как да се случи, защото аз съм чужденец и не разбирам нищо, така че нахълтам ли веднъж в автобуса, сядам където ми видят очите.

Глъчката, която цари на спирката, отдавна е заглъхнала. Всички са вперили поглед в пътя, а напрежението може да се реже с нож. Започвам бавно да избутвам Ваня напред. Казвам й да се държи здраво за ръката ми и да не пуска при никакви обстоятелства.

Появява се автобус и множеството се раздвижва. Автобусът обаче не е нашият и просто преминава. Някои от фигурите се разместват, но като цяло подредбата се запазва. Лошото е, че току до мен изниква едрия чернокож, с който пътувахме на идване. Зад него се е свило французойчето. Кимам му и той на мен, но вътрешно знаем, че сме врагове.

И ето, че автобусът идва. По множеството сякаш преминава електричество⚡ и още преди автобусът да е пристигнал народът хуква. Изложен на риска да прегази някого, шофьорът спира още преди спирката. Така, всички които чакат за първа врата изведнъж се оказват най-отзад.

Ние сме по средата, така че позицията ни е относително добра. Двете африкански газели са останали най-отзад. Те нямат избор и хукват към задната врата, поемайки риска тя изобщо да не се отвори. Боговете на Африка обаче са с тях и вратата се отваря. Междувременно на предната врата шофьорът се опитва да озапти нахлуващата тълпа и създава невъобразима тапа.

Ситуацията може да се обърне с главата надолу всяка секунда! Не - всеки МИГ!! Търча към задна врата. Блъскотията е пълна. Хванал съм ръката на Ваня като в менгеме и единственото, което се опасявам е някой льольо да не ми блокира пътя. Сякаш най-страшните ми страхове са на път да се сбъднат. Едрият господин с голямата компания, точно сега е решил да се прави на интелигентен и чинно чака реда си. Тълпата го заобикаля от всички страни. Вкарвам му едно рамо и в същото време викам разстроено, сякаш много лошо са ме блъснали отзаде.

Напористият ми ход дава резултат и вече съм едно рамо пред него. Това ми е достатъчно, за да продължа напред. Пред входа съм. Вече съм почти вътре, но тълпата напира от всички страни и движението се затапва. Автобусната врата зее отворена, но никой не може да влезе. Трябва да се освободи съвсем малко място и човешкия поток ще рукне, но никой не иска да отстъпи.

Натискам с все сила, но това не е достатъчно. Ако шофьорът пусне множеството отпред сме свършени. И когато паниката започва да надделява, получавам мощен тласък отзад. Този е голям и крещи на френски! Африканският лъв🦁!!

Човешкият бент се пропуква и множеството нахлува в автобуса. Усещам как ръката на Ваня се опъва и сякаш остава далеч назад. Ситуацията е сюреалистична. Ще взлезна в този автобус с Ваня или само с ръката й, но няма да я изпусна за нищо на света. В един момент ластикът не може да се разпъне повече и Ваня изхвръква от множеството, сякаш измъкната от капана на плаващи пясъци. 

Вътре сме. Едно неориентирано момченце се пули пред празните седалки и се чуди къде да седне. Не му оставям време да мисли. Вкарвам му едно рамо и го насочвам в правилната посока. Настаняваме се на седалките зад него. Шофьорът вече не удържа множеството отпред и го пуска. За секунди автобусът прелива от хора. Всяко празно място се изпълва с народ. Шофьорът е бесен. Крещи на италиански. Разбирам само думата "карабинери"🚓. Автобусът май нямало да тръгне, но никой не иска да мръдне. То няма и как. Народът е толкова много и толкова задъхан, че през прозорците вече не се вижда нищо.

Шофьорът взема някаква чанта, слиза от автобуса и изчезва някъде. След няколко минути пристига полицейска кола с включени светлини🚔. Правостоящите започват бавно да слизат. Едно българско семейство с големи деца сядат едни в други. Карабинерите се чудят известно време, но накрая им правят компромис. На спирката остават поне 40 човека. С крайчеца на окото си зървам африканския лъв. Стои на спирката оклюман, а прятелката му жестоко го хока.

За Бари има само още един автобус и той е след час и половина. Дори не ми се мисли, какво ще е тогава.

Поглеждам Ваня победоносно. Едната рамка на очилата и е крива. Оплаква, се че имала цинина на главата.

Автобусът тръгва! Спасени сме!!!