дневник Тюркоаз в буркани за зимата. Красотата на област Муула (Mugla).

[Argentique]

Лятото наближава, а тюркоаза, който затварям в буркани всяко лято, взе да се изчерпва. 🙂 Затова се появи следната тема.

 

Целта ѝ е да споделя някои кадри и моменти от трите ни почивки в област Муула (Mugla)  в Турция. Ще се радвам да споделите ваши кадри, изживявания, мисли и предложения, за да препиша нещо за бъдеща употреба. Пък и просто ей така, за вдъхновение и мохабетът да върви. 🙂

 

Средиземноморието е моето място. Не избираме родното си място (или поне такова е всеобщото мнение), но пък можем да намерим и изберем местата, където сърцето се чувства у дома. И да ги посещаваме често.

В тази посока изминалата година беше успешна за мен, защото нямаше ни един месец, в който да не видя море, а живея далеч от него. Започнах с Малта и буквално минах между капките в най-тежкия локдаун за цяла Европа, за да видя нацъфтели слънчогледи (през януари!), да вдишам морския вятър и да усетя всички радости на свободния живот, а завърших годината малко по́ на запад, пак на средиземноморския бряг.

Казват, че случайни неща нямало и упорито вярвам в това твърдение. Преди година и половина приятели организираха ежеседмични прожекции на филми за пътешествия и отидох още на първия филм, който се казваше „Медитеранео“. Точно за мен. Купуваш билет и ти дават номерче, защото после се тегли томбола с дребни награди. Зрителите са доста, а наградите – четири-пет. Обявяват тегленето на последната награда – хубав илюстриран пътеводител за Средиземноморието. Казвам на седящите до мен – ех, сега на мен да ми се падне, тъкмо онзи ден се къпах в това море.

Всяка жена носи в себе си малко от вещицата...

 

Това е историята как се сдобих с Пътеводител. 🙂

Присъстващите познати умряха от смях (е, точно на теб ли), а тези, които ми чуха желанието – гледаха с изумление и се чудеха как по-напред да реагират, че знае ли се какво ги чака. 😉 

После, някак съвсем без умисъл, започнах да посещавам описаните в Пътеводителя места и за година и малко го преполових (без да броя местата от преди).

Всеки е бил някъде по Средиземноморието и надали има човек, на когото да не му е харесало – климатът, морето, природата, храната, хората, атмосферата и целият вселенски айляк, въплътен в местното мото „маняна“, „пиано, пиано“, „сига сига“ или „яваш яваш“. За къде бързаш, човеко? Наслади се на великолепието на Живота – имаш всичко необходимо. Тук и сега. Точно в този момент.

Изключително близка ми е тази философия и често си взимам дозата от нея.

И ако за любимата ми Пулия и новото откритие Андалусия е писано много, за турското крайбрежие почти не се пише. (Някой ще ме пита де е Гърция в уравнението, но така се получи, че по-голямата тамошна част е бяло петно за мен, но сига, сига, всичко зрее с времето си). 😉

Доста хора свързват турското море с големите хотели тип „всичко включено“, но при мен този тип времепрекарване още не е настъпил. Душата и тялото искат приключения, возене с раздрънкани маршрутки, срещи с интересни хора, смяна на локации и ако може някоя разходка в планинска местност, защото рецептата за пълно щастие включва планина и море в едно.
Всичко това намерих в област Mugla.

 

Един-единствен път се озовах в Турция на организирана екскурзия. Не ги харесвам тези неща – движение под строй, много хора и ограниченото време, което се дава за обектите. Моите пътувания все повече преминават в графата яваш-яваш. Но тогава се събрахме малка група и ако трябваше да се ходи самоорганизирано, щях да го отнеса аз. Понеже и Хасан е човек, а не луд организатор, се предадох в лапите на агенция.

Медалът винаги има две страни и помня само огромните плюсове – изгревът от балон с гледка към вулкана в Кападокия и фантастичния, интелигентен местен гид с голям стаж и неизчерпаеми знания – изселник от България от времето на Голямата екскурзия. Движехме се заедно цяла седмица и този човек ни разказа толкова полезни и интересни неща, че нямаше как да не поискам да видя повече от тази страна. Попитах го къде почиват местните, как и при какви условия, а той след дълги обяснения стигна до заключението, че ако имам възможност да отида само на едно място от цялото турско крайбрежие, нека бъде Каш.

Умен човек е грехота да не го послушаш. Отидох. В Каш два пъти, другаде три.

 

Ще е сложно да опиша трите ни почивки в Муула в едно, затова ще започна с най-наситената от към дейности през 2020 г. И трите пъти сме били в периода след 20 септември, когато не е жега (+30), водата е 25-28 градуса, а децата във всички страни са започнали училище и съответно няма чак такава тарапана.

След като почти шест месеца не бях минавала граница в тази паметна година (безбройните ходения на нашето море с включен и хоум офис не ги броя, защото не са за броене), ми се искаше малко по-наситена почивка и такава се получи.

Тя беше втората ни поредна в Турция. Логистиката на някой може да му се стори леко странна, но към момента това е положението – превозваме се с нещо до Истанбул, летим до Даламан и после само обществен транспорт и такси по села и паланки. Общественият транспорт във вид на маршрутки (долмуши) и междуградски автобуси е уреден чудесно. Можеш да излезеш от някоя нива на пътя и ако там минава маршрутка, шофьорът непременно ще ти присветне или бипне, за да те подкани да се качваш.

Пък и возенето с местното население често е повече от забавно.

 

Имахме три нощувки в Калкан и после местене за още пет в Олюдениз, където щеше да ни е второ посещение. Освен лежането по близките плажове, имахме обиколки по близки градчета, ходене до един каньон, разходка в ниска планина и две целодневни обиколки с лодки.

Калкан не е в област Муула, но изобщо не го пиша при съседите от Анталия, защото е на три часа път с кола от тамошното летище. От Даламан е на 115 км с по-малко завои, има обществен шатъл, но става със записване и хич не ни е удобен като час. Затова имаме частен трансфер, оказал се единствен минус в цялото ни пътешествие заради шофьора, който закъснява с час и после постоянно спира да пуши и да яде. След последната спирка в крайпътна кебапчийница за ранна вечеря, в колата вече не се трае от аромат на кромид и това се превръща в капката, преляла чашата на търпението ни. Напразно, защото впоследствие се оказва, че речникът на шофьора включва само думите „ноу“, „корона“, „релакс“ и още две-три, дето и бебетата ги знаят. След дълъг разговор с домакина ни по телефона на турски, човечецът така и не разбира накъде да ни кара из петте сокака на Калкан и въпреки това отказва да гледа навигацията, която му показваме. В крайна сметка стигаме здрави и на точното място. После домакинът ни многократно се извинява да не си помислим, че всички турски шофьори са такива.

На този мирадор шофьорът ни спира да снимаме 12-те острова на Фетие или по-скоро да опъне цигара-две. 🙂

 

 

Калкан е избран пред Каш, понеже тук поне има плаж, на който така и не ни остава време да се изкъпем. Вече при свършен факт мислех, че май е трябвало да си нощуваме в Каш, нищо, че къпането става от платформа, но за минали неща не се кося, така че каквото – такова.

 

 

Калкан е някогашно рибарско селце Каламаки, чието гръцко население е принудително изселено по време на размяната на население между Гърция и Турция през 1923 г. Всъщност до преди сто години по цялото егейско и средиземноморско крайбрежие на Турция е имало такива селца и градчета. На доста места гръцката архитектура се е запазила и носи радост за окото. В Калкан и Каш има доста гръцки таверни, а по заведенията пекат халуми, което не е обичайно за турската кухня. Чуждите туристи са на 95% британци, като има и постоянно живеещи expats в Калкан. Градчето е едно от най-скъпите места за настаняване в района – цените по заведенията долу в старата част са по две, а стайче в малко хотелче тип созополска квартира тръгва от 120-150 лв. на вечер, което е много за Турция. Наехме си тристаен апартамент на приемлива цена през airbnb малко по-нагоре на баира и останахме доволни.
Холът ни с тераса.

 

 

По околните къщи почиват само турски семейства.

 

 

При съседите всичко се вижда през прозорците.

 

 

 

Поздравяваме се всеки ден по няколко пъти. Те си седят вътре по диваните, гледат ТВ и ядат. Дали излизат, не знаем. Ние почти не се прибирахме.

Под нас на терасата винаги седи дядо, пие чай и гали котки. Котки много. Живот си живеят.

Първия ден уж трябва да стигнем по-рано за плаж, но заради експедитивния трансфер не се получава. Отиваме на плажа поне да го видим.

Старата част на Калкан се оказва живописна. Британците си гледат мачовете.

 

 

 

 

 

 

 

На плажа цари тиха идилия. Малко преди седем. След възторжена среща с любимия полупразен Истанбул предния ден, тук вече окончателно осъзнавам, че съм в отпуска.

 

 

 

 

Долу не ни харесват ни цените, ни препълнените заведения. Качваме се малко на баира и забелязваме семейно ресторантче, което не предлага стандартните ястия за туристи с дъски с меню на английски отпред. Оказва се нашето място. Сервитьорът (той и собственик) ни взима поръчката, а като чува, че сме от България, освен редовното „комшу“, казва: „Как си, добре съм“. Огромна рядкост е някой да знае и дума на български по онези земи. Дъщеря му ни сервира и си хапваме чудесно. Готвач е жена му. Казвам специално да я поздравят. Готвачите трябва да бъдат хвалени, когато се представят добре. Все пак никой не работи само за пари.

 

 

Улиците до нас с нещо като разсадник. Село отвсякъде – тичат кокошки, а сутрин кукуригат петли дори преди воя от джамията. Уви, тук спя с тапи за уши.

 

 

По крайморските села в Турция се карат невероятни коли – лади, рено 5 и 9, които в България отдавна са се разпаднали на съставни молекули. А тези са в движение.

 

 

Къщичките около нас. В почти всички живеят/почиват турци. Чуждите туристи са долу в стария град или по вилите по околните баири.

 

 

Понеделник – първи морски ден и чудесно начало на седмицата. Вечерта след пристигане си запазваме целодневна екскурзия с малко корабче до потъналия град на остров Кекова и крепостта Симена (на цена около 55 лв с обяд – най-скъпата целодневна обиколка, обикновено е около 10-15 USD). Корабчето тръгва от пристанището в Каш на 25 км от Калкан, където ни доставят с микробус с неколцина британци.
Гледка от кораба към гръцкия остров Кастелоризо отсреща.

 

 

Каш (вежда на турски) е невероятно живописно място, което посещаваме за втора година. Дойдохме тук отново и на следващия ден.

В централната част няма плаж, а в морето се влиза от стълба или понтон.

 

 

 

Корабчето е малко и леко, което се усеща на връщане при малко по-силно вълнение. Гледаш морето отгоре – вълни йок, но кошът за боклук се отваря сам, разпилява смачкани кенчета и тръгва да се разхожда по палубата. Хората са настанени на лежанки на достатъчно разстояние едни от други заради ковид мерки. Следобед от лежанките трудно се става, а особено весело се ходи заради вълнението – така се тренира моряшка походка. Снимка в изправена позиция не може да се направи – фотоапарат ли да държиш, себе си ли...

 

 

Попадаме на тихи и спокойни спътници – предимно турци и малко британци. Всички си носят книжки за четене. Между спирките за къпане има време за това или просто за релакс на фона на тиха музика. В средата на деня разбираме, че едните турци (баща и син) са от Русе. В тези райони е огромна изненада да чуеш българска реч.

 

 

На няма и пет километра от пристанището в Каш се намира най-отдалеченият от страната-майка гръцки остров Кастелоризо (турците го наричат Меис). Името „Кастелоризо“ идва от червената крепост на острова (кастело росо) от рицарски времена.

Гледаш и плачеш. Пет километра, а не можеш да отидеш – фериботът е спрян заради пандемия и така две поредни лета. Това лято уж няма да е.

 

 

 

Първата спирка за къпане. Обикновено се спира на места с дълбочина 4-10+++ метра. За желаещите има помощни средства, жилетки и пояси. Но ако поне малко плуваш – водата е много солена и можеш да си стоиш прав в нея без никакви движения. Нося си шнорхел навсякъде и основно с това се забавлявам. Шарени риби обаче рядко се срещат. Но големи пасажи от милиони цацки – под път и над път.

 

 

 

След още една спирка за къпане в друго заливче и обяд наближаваме ликийския град на остров Кекова. Градът е потънал преди над две хилядолетия след земетресение. И на острова, и под водата има руини. Морето е с фантастични цветове. Слизането от лодка и къпането са забранени.

 

 

 

 

Крепостта Симена или Калекьой – намира се на континента срещу остров Кекова.

На кораба програмата е премислена и след обяда (който се готви и се сервира на долната палуба) имаме обиколка над потъналия град и спирка на крепостта за над час. Който желае, може да се къпе на плитките плажчета под крепостта, да седне на сянка в заведение на сладолед и портокалов фреш (основно това се рекламира) или да се качи до крепостта.

 

 

 

Понеже вече се накъпах, сладолед не ми се яде, а и нямам много акъл, се качвам догоре – 32 градуса жега в два на обяд, влага, доста високи стъпала и сянка йок, но само на хартия звучи страшно.

 

 

Накрая остава време и за фреш. Чичото-собственик на бара казва, че тук рядко идват много хора, а пък по пандемия изобщо. От големите курорти е далече, по-лесно е да се дойде по вода, а отсядане с почивка (има някакви пансиони) предприемат само най-упоритите, далече е от всякъде с кола. Големи плажове няма. Някъде по околните баирчета била резиденцията на турския милиардер Коч.

Отгоре се откриват фантастични гледки. Крепостта се издига над древен ликийски некропол – навсякъде са разпръснати ликийски гробници с характерната им форма.

 

 

Под крепостта има плитко плажче с ликийски гробници във водата. Гробниците на богатите са на по-високи места – по-близо до Бог. По-бедните сега са в морето.

 

 

Или близо до него.

 

 

Имаме още две спирки за къпане и тази е единствената, в която не участвам заради много вятър и вълни.
Корабчето е семейно – мама готви, татко-капитан, брат и сестра по на 20 – хора за всичко и преводачи. Братът и сестрата скачат салта от високите скали – много са добри.

 

 

На следващия ден хващаме маршрутка до един от най-известните турски плажове – Капуташ. Отгоре е чуден.

 

 

Изобщо целият 25-километров път Калкан-Каш предлага фантастична морска панорама с чудесни завои.
Миналия път бяхме тук след дъжд и нямаше много хора.

 

 

Сега обаче за мен е доста пълно – и то във вторник, когато децата вече са на училище. Всички са турци. По едно време забелязвам девойка с хирургични разкрасяващи подобрения. Такива просто няма по местните плажове – ни туркини, ни чужденки. Чудя се дали е възможно да съм права в предположенията си и се оказва, че да. След малко чувам нашенска реч и се изсипват двайсетина човека с организиран автобус от Анталия. Явно доста им е писнало от ол инклузива, защото да пътуваш към 180 км на посока по завои заради единия плаж, си е голяма авантюра. Цялата група си наемат два шезлонга и се разпръсват да се селфят по околните камъни...

 

При по-близък досег с плажа виждаш някои недостатъци – на три метра навътре е два метра дълбоко, често има вълни, дъното е покрито с големи, обли хлъзгави камъни, а водата е мокра и солена. 🙂 Всичко това, разбира се, не ми пречи на къпането.

 

 

До плажа се слиза по стълби.

 

 

Шезлонгите се плащат, горе има бар и съблекални. Цените са по-ниски от българско море. Изкарваме с доста зор до един на обяд, а душата си иска приключения. 🙂

Плажът е чудесен на снимка, особено през зимата, но аз и зимата ходя на море.

 

Пълният плаж по обяд. Горе има поне двеста коли. Тесен междуградски път с лек трафик, не можеш да се разминеш, плюс коли, пешеходци, клаксони – красота. Маршрутка не ни се чака и хващаме такси. Няколко години си карат по около лев на километър на брояч и ни устройва.

 

 

 

В противоположна посока, недалеч от Калкан, се намира древният ликийски град Патара. За история няма да говоря, защото преди време четох за Ликийското царство, но нищо не ми се задържа в главата, а и в отпуска не се напрягам.

Към древния град като бонус върви 18-километров пясъчен плаж без ни една сграда, защото е резерват. Тук снасят яйцата си костенурките caretta caretta. От 20 часа до 8 сутринта влизането на плажа е забранено, затова хипарски вечери и палаткинг се правят някъде другаде. В района си има доста къмпингари и хипи единици и двойки, но проблемът е, че дивите плажове не се поддържат и чистят, а местното население много обича да си хвърля боклука къде ли не.

 

 

Входът на Патара е платен, но е нещо символично към два лева, има карти за десет влизания.

На Патара има малко шезлонги, бар, съблекални, душове, тоалетни. Няма много хора, водата по-топла от тази на север в Олюдениз. На вишката седи спасител и на никого не свири. Сложил червено знаме – странна работа. Решавам, че се е объркал. Морето не дърпа, вълните малки. Влизам малко над коляното и ме събарят два пъти. Един от малкото пясъчни плажове в района, но аз отдавна съм фен на заобления камънак.

 

 

Снимките от Патара са от 2019.

 

(Следва продължение. Каш.)

[Roje]

@Argentique, страхотна тема за всички, които обичаме крайбрежията на Турция, и за които Гърция не е нещо повече от географско понятие и голямо бяло петно. Благодаря ти!

Казвал съм го в други теми и в други соц.мрежи и форуми, че благодарение на теб и твоите фотописи открих очарованието на тази част от Турция, и района на Фетие и Олюдениз, красотата на който мога да сравня с красотата на Амалфийското крайбрежие. Затова се радвам, че и в Магеланци ще пуснеш още по-разширен вариант на тези твои пътувания и се надявам мнозина да се запалят по този невероятно красив район на Турция.

[wiliko]

@Argentique, очаквам с нетърпение продължението.... в списъка ми е този район проучван покрай Ликийският път... но все не остава време... през твоите очи поне ще си открадна малко от буркана с тюркоазена красота....🥰

 

[Георги Матеев]

По една случайност точно другата седмица отивам към Даламан и в момента този прекрасен пътепис ми идва като по поръчка. Благодаря, изчетох го на един дъх и чакам продължението 🙂

[Мирослав Василев]

Според мен, @Argentique определено заслужава значка Експерт - Турция, след съветите за Истанбул и сега с този пътепис, който се чете изключително лесно и ще бъде страшно полезен за в бъдеще. 👏

[Argentique]

Благодаря, @Roje, разбрах, че си променил тазгодишните планове, но иншалла, някой ден всичко ще се подреди и за Фетие. 🙂

 

@wiliko, благодаря, Likya Yolu ми е мечта, но през лятото не е много подходящо заради жегата. Все пак за идеята имам едни изминати шест километра по липсващата маркировка от призрачното село Каякьой до Олюдениз надолу по гората. Ще пиша и за това. 🙂 Миналата година заради пожарите беше забранено до края на септември да се влиза в гората и не сме се пробвали.

@Георги Матеев, благодаря, до другата седмица надали ще успея с много инфо заради предстояща временна релокация :), но ако ходите на юг от Даламан – лифтът Олюдениз - Бабадаг предлага максимално удивителни гледки при минимални усилия. При ясно време се вижда как слънцето залязва над Родос на 100 км. Локацията в гугъл е грешна, на главния път е. Там е и площадката на парапланеристите.
@Мирослав Василев, благодаря, но Турция е необятна страна, от която не съм посетила и 1/5. Нека си остана дилетант, както във всички останали области. 🙂
 

[nino]

До преди малко гледах на камерата, че вече летят с парапланерите ,или при хубаво време изобщо не са спирали.

А днес дори е делничен ден и не се виждат много хора, но явно бизнеса си върви.

 

http://www.oludeniz.com/live-webcam.html

[Argentique]

@nino, рядко спират полетите там. Лятото през минута се каца, че и по-често. 

Любимата ми камера нещо са я накривили 🙂
И корабче вече има. Иде лятооо.
Тази година с гръм и трясък се връщат британските граждани за радост на местните. Миналата година беше спокойничко.
 

[Happy_Traveler]

Благодаря много за разказа!

 А по принцип кой регион би препоръчала за първо посещение на турското море - от гледна точка на красиви гледки, хубава храна, хубави плажове и малко опции и за нощен живот? Обърквам се вече от толкова опции... 🙂

[Argentique]

След плажа Капуташ се привеждаме в приличен вид, слагаме роклите с голи гърбове 🙂 и се отправяме с долмуша (маршрутката) към Каш.
За по-сигурно си я хващаме от автогарата, която е малко на баир. Все още не се бяхме замисляли, че утре ни предстои да катерим баира в най-голямата жега с все багаж. Но това утре.
Днес сядаме от правилната страна и се радваме на 25-те километра панорамни гледки и море. Тюркоаз. Има ли нужда да обсъждаме откъде произхожда тази дума? 🙂

Както много градчета наоколо и Каш е построен върху останките на древен град – Антифелос. До преди стотина години е бил гръцко селце. После турците го преименуват на Каш (вежда). Защо е вежда се вижда от тази снимка, която съм свила от нета, понеже не остана време да се катерим и на този баир.

 

Вляво при малката кукичка е центърът с градското пристанище. От там тръгват и корабчетата за екскурзии или гмуркане. На големия полуостров, който за по-сигурно също се казва Каш, има разни вили, хотелчета и някакви слаби опити за плаж – малки заливчета, стълби, понтони и пластмасови платформи. В залива под веждата е яхтеното пристанище – редици, редици малки платноходки. 

 

Не съм ходила по тези земи в разгара на лятото, но след средата на септември е идеално. Няма хора. И преди пандемията нямаше. Хората с деца в училищна възраст са по родните си места. Туристите са основно млади двойки от Истанбул (по колите съдя), свободни бохеми с дълги коси и местните струнни музикални инструменти, дето не им знам имената, и съвсем малки групички британци или руснаци от тези с колите под наем, които не ходят на AI.
Градският мегдан малко след шест.

 

 

В Каш се влюбих още миналия път. Ако обичате бугенвилии, буйна растителност, цветни къщи, безброй красиви детайли и море – това е вашето място. За себе си отдавна съм решила, че град с много бугенвилии няма начин да не бъде чудесен.

 

 

Този път решаваме да се поинтересуваме от малко култура и отиваме до градския амфитеатър. По малки сокаци се разминаваш с кокошки и две-три кози, които явно се връщат доволни от срещата с културата. Билети няма – удоволствието е безплатно за всички.

 

 

Ако имате по-задълбочени интереси към руини на стари поселения, из тези райони ще си отживеете. Платени, безплатни, облагородени, реставрирани или просто търкалящи се антични камъни нейде сред гората – има по нещо за всеки вкус. Всъщност, ако имате такива интереси, всичко това ви е известно.

Радваме се на морето, аз на любимите маслини и наблюдаваме околното население. Забелязала съм, че местните мъже много обичат да си снимат жените/приятелките, особено ако са от по-религиозните с този тип облекло. 🙂
За всеки случай ги снимам и аз.

 

 

Между амфитеатъра и центъра е пълно с къщи за гости и апартаменти под наем на по-прилични цени. Някои британски пенсионери прекарват зимите си тук. Зимите са топли, но за два месеца може да се извали цялото небе. Чадърът не помага много, от опит го казвам. 🙂

 

 

Помня как преди доста години за първи път опитахме кактусова смокиня от някоя леля Айше с шалвари от улицата в едно село – обели ни я с половинметров нож-мачете и ни я подаваше да ядем от ножа. Истинска улична храна. 🙂

 

 

Някой лепнал врата за света на фантазиите.

 

 

 

 

Съвсем наблизо е роден Свети Николай Мирликийски, a.k.a. Дядо Коледа или Ноел Баба. Погребали са го в Мира Ликийска, обаче крадливи италиански моряци отнесли мощите, които сега са в Бари.

 

Излизаме от туристическата част. Местните карат като луди, не чакайте да ви правят път. Ако турчин ви направи път на пешеходна пътека, е силно вероятно да е дошъл във ваканция от Западна Европа.

 

 

Пак стар авто екземпляр. От новите – сигурно 95% процента са бели. Скука. Но с оглед на цените има логика.

 

 

 

 

 

 

 

 

В Каш освен шофьорите на моторетки никой за никъде не бърза.

Ние също.

Котките са навсякъде.

 

 

Мързелът и бавните обороти са заразни. Имахме идея да идем горе до гробниците, поне да надникнем, но силно ни домързява да се морим в жегата и решаваме, че студеното вино и така сме си го заслужили.

 

 

 

Понасяме се на оглед на заведения за по-късната част от вечерта.
Попадаме на търговската улица. Прахосъбирачки не купуваме, а останалите продукти са занаятчийски на по-високи цени и решаваме, че ще пестим пари за по-хубаво вино. 
Разбира се, такова не получаваме. Хубавите вина се предлагат в съвсем други страни.

 

 

 

 

Симпатично е.
Така според мен трябва да изглежда главната търговска улица в курортно морско градче след седем. Идеална! 🙂

 

 

Горе в края на улицата за по-автентично стои ликийска лъвска гробница, която краси многобройни магнити, но към тях също сме безразлични.

 

 

Започваме приятната проучвателна обиколка на мейханетата.
Салкъм мейхане. Видите ли обърнати чинии по масите, а пък особено с чаши за ракъ, значи се предлагат спиртни напитки. Но то мейхане без такива няма.

 

 

Дзадзики мейхане. 

 

 

 

Тук пък направо си пише keyif meyhanesi – механа за кеф. Възможно ли е да има друга?

 

 

🙂 

 

А това мейхане сигурно е най-сниманото в града. Пир от цветове.

 

 

В крайна сметка решаваме, че ще ядем някъде край морето. Гледките тук са интересни – ликийска гробница с местен невръстен Тарзан отгоре, фар и гръцки остров за фон.
Времето е идеално за dolce far niente или айляк, зависи кое е по-близо до вашето светоусещане.

 

 

В такива моменти главата е празна, душата пълна, а очите – широко отворени към великолепието на света.

 

 

 

Избираме едно мейхане до пристанището за вечеря – пълни се наполовина, в околните заведения няма и толкова. Клиентите – само турци със съвсем европейски вид. Пият вино. Другите по мейханета не ходят. Не мога да кажа, че храната е нещо извънредно, но е качествена, а на интериор и ретро турски инструментали от 80-те го докарват.

 

 

Прибираме се в Калкан с последната маршрутка след десет. Още на излизане от Каш зад маршрутката се залепва кола и започва неистово да натиска клаксона. Шофьорът разбира какво се иска от него, спира, а от колата излиза някакъв батко, който си изпуснал последния рейс. Нито останалите пътници, нито шофьорът не правят никаква забележка или коментар – всичко е в реда на нещата. А на нашата спирка вече в Калкан същият батко казва на шофьора да го изчака, за да си купи цигари от супермаркета. Няма проблеми! 
Само си представям какви изрази щеше да чуе този батко тук.

И това не е частен случай. Турската маршрутка е малко концерт по желание, на който вие сте диригентът. 🙂

/Следва: Олюдениз/
 

[Argentique]

@Happy_Traveler, рядко препоръчвам нещо. За някого хубав плаж е пясък с шезлонги, за друг – дивотия с камъни. Предпочитам да се местим насам-натам в търсене на различни гледни точки. В Олюдениз има гледки, планина, плаж с обли камъчета, лагуна с пясък и нощен живот с барове в изцяло британски стил, не знам дали това се вписва във вашите представи за хубав. 🙂
Повече нощни клубове има в Мармарис, но на мен не ми харесва нито плажът, нито самият град. А дали ще хареса на други, не зная. 🙂

 

 

[Argentique]

 

На следващия ден малко преди обяд се запътваме към автобуса от Калкан за Фетие. Уж сме на половин километър от автогарата, но баирът е такъв, че куфарът те дърпа назад. Сянка няма, лазим и се смеем, а няколко местни баби се присъединяват към веселието ни.

Автобусът е пълен основно с авантюристично настроени чужди туристи с големи раници. До областния град Фетие се стига за час. Минаваме покрай селца и ниви. Ако по курортните градчета има цивилизация, то селата са застинали в средата на миналия век. Видно е, че хората не са богати. Къщите са по-стари с плоски покриви с идея за надстрояване, а по дворовете е пълно с подобрения с подръчни средства. Сусамът е ожънат и се суши на нивите на подредени пирамидки. Планините ограждат нивите от север, а земята се отплаща на трудолюбивите.

На междинна спирка наблюдаваме следната сцена: родители изпращат към двайсетгодишен син за големия град. Синът се навежда и целува ръка на баща си. Бащата пък му мушва банкнота в джобчето.

Край пътищата има доста чайни, предлагащи закуска. Има и от заведенията със забавните надписи ET MANGAL, които предлагат месо на барбекю, но чайните са ми любими. Седиш на сянка, вятърът се заиграва с тополите, наблизо шуми река, пийваш чай, а туркиня с шалвари и забрадка пече вкусно гьозлеме на плоча. Топлината от огъня съвсем леко хваща пресния спанак в пълнежа, колкото да го хармонизира с разтопеното сирене. 🙂 О, миг, поспри... 

 

Пътищата са хубави и стигаме по-бързо от обявеното. Хващаме такси за Олюдениз, въпреки че има маршрутка, но не ни се тика с куфарите вътре. Доста от хората с големите раници и парапланеристите с такъмите редовно се тикат там.

Такситата карат на брояч, който е вграден в огледалото за задно виждане.

 

На тази картичка се вижда как е изглеждал Олюдениз в края на 70-те, преди да се срещне с масовия туризъм:

 

 

Така изглежда сега.

 

 

В низината е нямало селище, а най-близкото такова е на баира на два-три километра. Не знам какво се случва, но започват усилено да застрояват низината и още от онова време привличат британските туристи. Чела съм отзиви на британци, че почиват тук за двайсети сезон. Поне хотелите са ниски, максимум три етажа, със зелени територии, басейни и... британци. Повечето заведения и забавления са насочени към тях – барове с телевизори с футбол и ръгби, full English breakfast, няколко индийски и китайски ресторанта и музика от 80-те. С музиката не се прекалява след 23 часа, но в селото на баира, където британците също много обичат да се настаняват, вечер е мини Слънчак. Може би защото ходим в края на септември, но повечето почиващи са във втора, трета и пета възраст, които не са склонни към съвсем безочливи излагации. Пък и алкохолът тук не е евтин.

 

Главната търговска улица много рано сутринта.

 

 

След девет започва да се пълни с отворени сергии и хора. Две лета отсядаме тук, но за трето миналата година ни омръзна и бяхме във Фетие. За късмет точно миналата година британците не ги пуснаха в Турция. Местните търговци веднага обърнаха табелите, научиха руски и полека си поправиха сезона. Тази година британците се завръщат.

Вървим по „главната“ и виждаме бар с табела „латино вечер, програма с танци-манци на бара“ след 22 часа. Става интересно – кой ще ги танцува танците? В развлекателния бранш в тази страна не участват много жени. Минаваме вечер, музика се чува от километър – в бара няма ни едно свободно място, по масите хора в пенсионна възраст пият коктейли и се забавляват на макс. На бара отгоре слабички момченца по на двайсет – всеки облечен с каквото си дошъл от тях и всеки танцува каквото може в собствен ритъм на уааайемсией. Публиката в екстаз.

 

По тази улица се стига до градския плаж, където винаги има повече хора на единица площ, защото до резервата трябва да се походи, а не на всеки му се ще.

 

 

Повечето британци даже си стоят по басейните в хотелите и пият бира по цял ден. В резервата са всички рускоезични и местното население.

Някъде след градския плаж и преди резервата е пълно с кораби за разходка. Повечето потеглят към десет и се връщат в пет след обиколка на околните заливчета. После ще разкажа и за това.

 

 

Синята лагуна е резерват. Вечер се заключва и по-добре. Преди пандемията имаше вход по два лева за пешеходец, после го махнаха и сега се плаща само за кола.

В самото начало изглежда така.

 

 

Тук става по-дълбоко още след влизане и не става за малки деца. Често има вълни, но пък няма толкова хора. Вече и тук взеха да нареждат шезлонги и се появи плажен бар. Много от местните си идват със свои къмпинг столчета, чадъри, маси – няма проблем. Място има за всички. Никой за никого не е залепен, ако не желае, разбира се.

Целият плаж е с малки, обли камъчета. Става и без обувки, но с обувки е по-бързо придвижването до водата и обратно.

Към носа Кумбурну (означава „пясъчен нос“) водят пътечки, по които се движи плажно такси тип количка за голф. Ухае на бор. От хотела ни до Кумбурну са два километра на посока, но изобщо не се усещат – много са красиви околностите.

 

 

 

Покрай пътечките има дюни. храсталаци и пясъчни лилии.

 

 

 

И доста материал за буркани. 🙂

 

 

 

Кумбурну е носленцето в края преди устието на лагуната.

 

 

Тук има и най-много хора. Понякога се трае, понякога не. Последното лято въобще не ходихме там.

Като си платиш за шезлонг и чадър, събирачът после ти мести чадъра цял ден при поискване.

Последно цената беше около четири лева на артикул. При шезлонгите е по-плитко в началото и става за деца.

 

 

 

 

В края на Кумбурну, зад въжето, рязко става дълбоко. При по-тъмната вода на два метра след въжето дъното тръгва стръмно надолу, може и 10 метра да е дълбочината. После дъно не се вижда и с маска. На никой не му пречи – дори седемдесетгодишни местни баби и дядовци плуват до отсрещните скали. Вълни няма, обикновено е безветрие. Водата в края на септември е чай.

 

 

 

В самата лагуна не съм се къпала никога, само сме карали водно колело. Има и пясък на места, а покрай брега е много плитко, затова тук са семействата с малките деца и жените с буркините. Има си всякакви улеснения.

 

 

Лагуната повече прилича на тихо и спокойно езеро, където се карат SUP и каяци. Oludeniz значи мъртво море.

 

 

За произношението... независимо какво пише по карти и в статии, местните произнасят „олЮ́дениз“, а всички варианти с „Йолу“ и „Олу“ не са актуални.

 

Парапланерите са винаги в небето над теб. Често над петдесетина. Тандемни, единични, просто местни откачалки или международни фенове-парапланеристи. Знаете, че почитателите на по-екстремните дейности (дайвинг, сърф, парапланер и т.н.) си имат определени местенца по света и си ги посещават системно. Всичките ми познати български парапланеристи са били в Олю.

 

 

Алеята пред градския плаж. На тревата вляво обикновено кацат парапланеристите. През минута. Преди пандемията 95% от тандемите бяха с китайци. Сега има всякакви.

 

 

Повторихме хотела от предната година, понеже си го знаем и ни хареса. Може да има и по-добри, но кой да се занимава и с това. Не го ползваме много – за две отсядания дори не съм пипнала водата в басейна. Чисто и зелено е.
 

 

Ликийският път (Тhe Lycian Way, на турски Likya Yolu) е 509-километров маршрут в най-красивата част от турското крайбрежие. Счита се за един от десетте най-живописни в света. Проучен и описан е от британката Kate Clow и минава през земите на Древна Ликия. Изобилие от руини, спиращи дъха гледки, гори, море, гостоприемни хора, вкусна храна и слънце. Някои етапи стават за начинаещи, други са за средно напреднали. Почти навсякъде има възможност за нощувка в пансиони (или в гората при голямо желание).

 

 

Предната година не ни остава време заради обикаляне на по-далечни места, но сега, след две ходения за по няколко часа на плажа в Олю, щръклиците подават молба за приключения.

 

32-35 градуса не са идеалната температура за ходене по баири, а и все пак уж сме на морска почивка, затова избираме съвсем кратко участъче от Ликийския път (само шест километра) от призрачното село Каякьой до нашия си Олюдениз.

Следобед след плажа хващаме такси, което ни спира пред входа на този т.нар. музей под открито небе. Понеже селото е с много голяма площ, ако не отидете точно пред входа и касата, можете да си влезете и без билет, защото „входове“ много.

Каякьой (гръцкото село Левиси или древното поселение Кармиласос) съществувало още преди новата ера. До 1923 г. тук живее гръцко население, впоследствие прокудено, а оцелелите са изселени принудително в Гърция. Подробностите не са приятни и ще ги спестя. На тяхно място се заселват пак леко принудително мюсюлмани от равнинните части на Гърция и Македония, но планинският район не им допада и постепенно напускат селцето.

Изоставените къщи започват да се рушат. След земетресение през 1957 г. селото напълно обезлюдява.

 

 

Жега, тишина, няма ни душа. Над петстотин слепи порутени къщи.

Повечето антични руини предизвикват възхищение или учудване, но тук болката е още прясна и се усеща. Дано потомците на тези хора са щастливи другаде. А тук природата и времето бавно си вършат работата.

 

 

Вратата на църковния двор е заключена, може да се заобиколи през порутен дувар, но нямам желание да влизам никъде. Това село не е моето място.

 

 

 

 

 

Тръгваме да търсим отбивката за Ликийския път.
Пътеката я има в maps.me, проучих маркировката, имахме мобилен нет с турска карта, а и се оказа, че теренът с нищо не е по-различен от познатата ми ниска планина. Жегата не ме плаши, а и същата пандемийна година по случайност бях в добра кардио форма. Когато през пролетта насилиха хората да си седят по домовете, месеци наред ежедневно правех по двайсетина километра из нисък балкан за оптимизиране на свободното време. Та понякога минусът става плюс.

 

Намираме отбивката с табела и от нея тръгва подобие на пътека – обрасла и невидима.

 

 

В началото има малко изкачване, а после е само спускане (280 м денивелация до Олюдениз). Настигаме самотна девойка, която се движи бавно и си прави селфи клипове с коментари на английски. Отдалеко личи, че английският не ѝ е британски, а льеко мьекичък. Поздравяваме се, тя не проявява желание за общуване и я задминаваме.

Пътеката започва да чезне. Вървиш и попадаш в бодлив храсталак до коляно. Уж трябва да има маркировка – ни маркировка, ни пътека. Девойката също се забива в съседния храсталак.

Като тръгнеш на разходка, не ти се ще да се разсейваш с навигации, но тук се налага.

В храсталака успявам хубаво да си надера краката, нищо че специално носех панталон с дълги крачоли за тук. За толкова малко разстояние не си струваше да се носят сериозни обувки в багажа и най-леките маратонки свършиха работа.

Подвиквам на девойката на английски през гората дали пътеката е при нея, но пътеката се появява при нас. Завързваме разговор. Девойката се представя като Natasha from Russia и общуването ни на английски приключва. 25-годишна, организатор на група руснаци, дошли за цяла седмица обикаляне с малка яхта по околните заливи. За яхти ще говорим друг път.

 

 

Тръгваме в комплект, пътеката се поизяснява. Показват се и първите гледки. На мен само това ми трябва. В далечината се вижда остров Гемилер, който изкачихме пеш предната година на обиколка с кораб.

 

 

Срещаме единствения турист (видимо чужденец), който също не проявява желание за разговор. Какви са тези темерути тук? При нас по планините – ехеее!

 

Пътят надолу минава през два ясно очертани баира – горен и долен. След срещата с туриста се показва долният баир и от радост се засилваме бързичко към него, като не го изпускаме от очи.

 

 

Не правете така. При ефимерна пътека с трънки и глогинки наоколо не се гледа далечен баир по време на движение.

С една дума губим пътеката съвсем.

Стоим тримата на отвесен слънчев склон насред трънки и камънак, горим на ръкави, виждаме морето, лодките и залива на Олюдениз в далечината, но пътека няма. Локацията я дава уж до нас. Понеже само аз съм с дълги крачоли, се жертвам и слизам с включената локация петдесетина метра по храсталака надолу. Стрелкичката на локацията ми се отдалечава от трасето. Поглеждам нагоре – защо ми трябваше да слизам толкова идиотски много в тази жега? Качването по трънака с раница, апарат на врата и телефон в ръката с използване на четирите крайника е голяма веселба. Вероятно ако всичко беше минало гладко, нямаше да ми хареса чак толкова.

В крайна сметка възможностите да се изгубиш фатално тук не са много, не е тайга.
Додрапвам догоре и решаваме да се върнем на десетина метра. От много приказки с Наташа сме пропуснали съвсем ясна маркировка...

 

 

Оттук надолу маркировката е ясна и начесто, а след малко влизаме в борова гора – сенки, хлад, ухания на нагрята от слънцето смола и борови иглички, рахат и ендорфин от движението. 

По горите няма никой. Казват, че и животни нямало – по-рядко змии, по-често скорпиони.

 

 

 

Ненадейно пред нас изникват принцове с бели коне. Ако на някой му трябват, там са някъде.

 

 

Втория по-нисък баир го взимаме за нула време – вече се вижда лагуната, парапланеристите, плажът...

 

 

 

 

Оказва се, че на по-отдалечния бряг на лагуната е пълно с хотели и плажни барове с платен вход. Да си седиш тук и много да не мърдаш. Доволните ни зачервени муцуни привличат погледите на минувачите. С Natasha from Russia си бъбрим през целия път, обменяме опит за района. Казва, че ако не бяхме ние, щяла да се върне и нямало да се пробва сама през гората. Представяла си нещата малко по-различно, а не ни останало време да сядаме на всеки завой и да се любуваме на околния свят. Уведомявам я, че след половин час ще е рог тъмно и ако сядаме по завои, ще се прибираме на магия в тъмната гора.

– Осветление имаш ли?

– Нямам. Аз за първи път ходя на планина.

Чудесно.

 

По-късно пия ледена турска лимонада в хотелската стая и установявам, че през живота си не съм имала по-мръсни чорапи.

Събрала съм целия възможен прахоляк. И голяма част от щастието на света.
 

Някой ден, като поресна, ще се върна на Ликийския път... Иншалла.

 

 

На следващия ден ни чакаше каньонът Саклъкент.

 

/Продължение: вероятно другия месец/

 

[Argentique]

Обикалянето на баирите над Олюдениз в жегата предния ден не успява да задоволи жадните за приключения щръклици и рано сутринта тръгваме за каньона Саклъкент. Там може да се отиде и с организирана дневна екскурзия, от които бягаме като дявол от тамян. Ние хващаме любимата маршрутка от Олюдениз до Фетие (билета можеш да платиш, като лепнеш безконтактна банкова карта на една джаджа до вратата или дори с Gpay). Последната спирка на маршрутката във Фетие е до голямата бяла джамия близо до центъра и от там хващаме маршрутка за Саклъкент. 
(На метри от спирката във Фетие има специална сладкарница за кюнефе от Газиантеп, нека външният ѝ вид не ви заблуждава. Аз не съм по кюнефетата, но тук забравих този факт.)

За Саклъкент има някакво разписание, което лятото не се спазва. На спирката стои разпределител (от три лета е един и същ), който гледа колко хора има, свири с два пръста и отнякъде пристига маршрутка. Той упътва хората за навсякъде. Един път ми качваше куфара в микробуса по собствено желание.
На спирките с много маршрутки в Турция работят хора с важната професия „разпределител“. Знам за такъв в Истанбул в квартал Юскюдар в Азия, на който само трябва да кажеш къде отиваш, и като се появи твоята маршрутка, той ще помни и ще те качи точно където трябва. Помни и за двайсет човека. В горното село на Олюдениз (Хисарону), където е центърът на нощния живот на британските граждани, има такива разпределители. Вечер те поемат хората на градус направо от близкия бар и ги качват по точните маршрутки, че да не заминат за другаде. Ей това е обществен транспорт!
Саклъкент е на 50 км от Фетие и в маршрутката се оказваме ние, баба с шалвари и няколко двойки и тройки рускоезични граждани. Малко по-късно се качват трима украинци и искат да си платят превоза с транспортна карта, която предварително се зарежда с някаква сума, но когато я лепят на джаджата за плащане, се оказва, че вътре пари няма. Шофьорът не реагира никак, не им се кара и продължава напред. След трийсетина километра през диви села и поля спира в някакво село, казва „Sir“ и води украинеца в хранителен магазин да зареди въпросната карта и да си я лепи после на джаджата, за да се таксуват.

По едно време бабата с шалварите казва нещо, на нея ѝ спират пред друг магазин в друго село и след някоя минутка тя се връща с торба топъл хляб, който активира слюноотделянето у всички присъстващи в маршрутката.
Малко преди каньона шофьорът спира, вади ни всички навън за фото пауза и прави общо селфи с неговия телефон.

 

 

На връщане пък друг шофьор-младеж с огромна афро прическа превозва щайги със селскостопанска продукция в салона за пътници и кара с такава скорост по селските пътища, че после трябва да ми проверяват пломбите за разместване.

 

 

Каньонът Саклъкент („Скритият град“ на турски) е открит сравнително скоро от овчар в края на миналия век. Тук го рекламират като втори по големина в Европа, което е странно, защото географски е в Азия. Дължина 18 км, височина на места до 300+ метра.
От вътрешността на каньона тече планинска река.

 

 

Наоколо има много фирми, които предлагат рафтинг с лодки или с нещо като големи пояси. Питаме шофьора кога са часовете за връщане – има маршрутки някъде през час. Купуваме билети за каньона (два-три лева) и се насочваме навътре.

 

 

Някъде тук е последен шанс да си купиш гумени обувки, ако не си носиш. Обаче са някакви много нестабилни от прозрачна гума, та си носете. Тук са и последните съблекални за хората, дошли с по-официални дрехи, но с желание за газене в калта.
В самото начало на каньона над реката покрай скалата има тясно мостче – това е първата част. Тя е за хора, които не искат да се мокрят по калта, имат малки деца, възрастни са или със затруднения. През по-хладните и влажни сезони също се ходи само дотук. Стотина метра.

 

 

Същинският каньон обикновено се посещава през лятото, когато няма нужда от неопрени и гумени ботуши. Но някои по-подготвени хора влизат и през други месеци. Ако е имало снеготопене, валежи или прогнози за дъждове, не се препоръчва или направо се забранява да се влиза в каньона след мостчетата. Но в края на лятото водите навсякъде са минимални, дъждове не валят, та имаме късмет.
В края на мостчето има малка „полянка“ с чайна, масички и пейки. Ако влизате в каньона, си носете аква обувки или някакви подобни удобни. Лятото може да се върви по бански и някаква рокля/къс панталон, защото има участъци с вода. Но и само по бански ходят, топло е. Можете да се омажете, така че евентуално предвидете други дрехи.

 

 

Същинската част на каньона започва тук – прекосява се ЛЕДЕНА планинска река по хлъзгави камънаци. При нас няма много вода, но съм гледала снимки как се пресича тази река до кръста, че и повече, и има помагачи, защото по-леките граждани може да ги отнесе. Тук стават задръствания, движението е бавно, някои са тръгнали по джапанки, а заради ледената (няма и 15 градуса) вода спираш да си усещаш краката.

 

 

Затова се идва преди обяд, че после стават стълпотворения. Такава е ситуацията около един следобед.

 

 

Ледената река си тече надолу към изхода на парка (ние вече я прекосихме по-рано по голям мост), а на дъното на каньона тече топло поточе с малки камъчета и лековита глина.

 

 

Безкрайно високи стени и хора–точици. Невероятна красота!

 

 

 

Каньонът полека се стеснява и започват други почти черно-бели красоти с висящи камънаци над главата и изцяло изписани с лековитата глина стени с имена на местни величия от типа на Ахмед и Мехмед.

 

Глината била идеална за красотата на кожата, обаче незнайно защо само мъже ходят с изцяло намазани муцуни. Жена ни една няма. После кой бил суетен. 🙂
В началото на каньона има клетка с жълти предпазни каски – хората се смеят и се селфят с тях. Там нейде има и табела, че не се препоръчва да се влиза след 500 метра навътре в каньона, има маркировки на всеки 100 метра в началото. Някак неусетно стигаме 750 метра, а после вървим, вървим, вървим...

 

 

 

 

И небе отгоре почти не се вижда.

Има си и катерене по камънаци, природни стъпала и доста басейнчета с топла вода над коляното. Водата е мътна от глината и никой не знае къде колко е дълбоко. Не е много сложно. Скалите започват да стават по-големи, а басейните до кръста и решаваме, че сме до там. В дълбоки кални води не ми се къпе този ден. 

Връщаме се обратно, а тълпата вече е голяма. Следобед пристигат спящото до късно местно население и организираните екскурзии, джип сафарита, британци с бири – абе, не ви трябва всичко това. Под чайната в края на моста има симпатично водопадче.

 

 

В нета има много снимки на заведения пред каньона Саклъкент с ниски миндери покрай вода. Най-красивото и the most instagrammable заведение обаче не го виждам. Решавам, че нещо са сменили чергите заради пандемията и сядаме да обядваме тук.

 

 

Масите са на бетонни платформи, които са разположени направо в реката (онази бързата и ледената). Ниски миндери с ниски масички – кой седи по турски, кой с крака под масата напред, кой се опъва странично на миндера, зависи колко ти е пълен коремът.
Заведението е съвсем непретенциозно с туристически уклон – самообслужване, предлагат се кебапи със салати, пъстърва и гьозлемета. Избираме гьозлемета, но процесът на приготвяне е ускорен – не е като туркиня с шалвари да ти ги врътне в някое село.
Седиш на миндера, пиеш чайче, край теб тече река, лъха хлад от нея, а е над 30 градуса дори сред тези скали. Кеф голям!

 

 

Чакаме с колегите да дойде време за тръгване на маршрутката, а шофьорчето с афро прическата ни казва да се разходим в обратната от каньона посока, че било много красиво.

 

 

Там са бараките на фирмите за рафтинг и ошмулено поле. Хмм... Виждам украинците от сутрешната маршрутка да се връщат от там, питам ги какво красиво има. Викат нищо – два нара и голо поле.
Винаги, винаги, винаги слушайте местните!
Маршрутката тръгва, прави завой зад ошмуленото поле и от прозореца виждам...

 

...the most instagrammable заведение в Саклъкент. Тишина, няма хора и плуват патици в езерцето.

Снимката не е моя. Аз съм заета да ривъ от мъка. Но не задълго, защото започва пломбонаместващо 50-километрово рали през диви села и поля с кози, овце и ожънат сусам.
После с огромен кеф се къпем цял час на големите вълни на нашия тюркоазен плаж в Олюдениз.
=================================================================================================================================================

 

Година по-рано. Още един вариант за времепрекарване в района на Олюдениз. Екскурзия до град Далян, през който минава едноименната река. Дотам ни извозват с малко автобусче, в Далян се качваме на лодка и се отправяме нагоре по течението към калните бани.
Екскурзията е доста популярна и сред почиващите около Фетие и Мармарис – единствено тук за две почивки из цялата околия виждаме организирана българска група. При желание може да се дойде и самостоятелно и да се спазари лодка от пристанището в Далян.

 

 

На лодката има малък бар, спокойна музика, полага се и обяд в заведение в града с блок маси. Максимум 20 души сме – има достатъчно места и няма врява.

 

 

Полека по реката стигаме до езерото Кьойджеиз.

 

 

Калните бани на брега на езерото са забавно място. Ние сме втора лодка и успяваме да се намажем на спокойствие, преди да се изсипят тълпите (това е гледката след отплаване).
 

 

Влиза се в хлъзгав, силно вонящ басейн, от който гребеш кал (на дъното е доста гъста) и се мацотиш хубаво, после съхнеш на слънце и скачаш в езерото или ползваш душа, водата в който не стига, че е силно сярна, ами и доста солена.
Голяма веселба цари наоколо. Понеже се мажа до ушите, имам минимален брой снимки от тук.

 

 

Следва потапяне в горещ серен басейн, нормален душ – и воала, имаме най-мекичката бебешка кожа на света. Външният басейн-топило е смесен (за двата пола).

 

 

Закритите басейни са разделени по полов признак. Водата е доста топла.

 

 

След баните се отправяме надолу по течението към града на път към морето. Странно, но има много силен вятър и трябва да се завиваш презглава с каквото имаш, а уж изглежда спокойна, мързелива река.

 

 

 

 

По реката срещаме многобройни лодки – кой маха, кой вика, забавляват се всички.

 

 

 

 

В скалите има ликийски гробници – колкото по-високо, толкова по-близо до Бог и по-скъп парцел. Там нейде наблизо е и древноликийският град Каунос.

 

 

 

Преди да се влее в морето, река Далян се разширява доста и става почти като езеро.

 

 

На езерото ни раздават макари с корда за лов на раци и стръв пилешко месо. Не хващаме нищо (аз и не държа), но 5-6 човека успяват. За да извадиш рачето, трябва някой да подаде кепче, иначе си пада обратно.

 

 

Такъв мъник с щипките може да ти счупи пръст, затова го придържат с дървото или за лапичките.

 

 

 

За радост на всички рачетата са върнати обратно във водата.

Последната спирка на лодките е плаж Изтузу – поредната зона-резерват с ограничен достъп заради костенурките. В езерото виждаме няколко големи костенурки. Евала, комшу, че успявате да си опазвате тези зони от строеж и нарушители.

 

 

Предпазна къщичка с костенурски яйца отдолу.

 

 

Разправят, че в района се срещат двете морета – Егейско и Средиземно. Водата е осезаемо по-хладна от Олюдениз. Изобщо не ми харесва заради многото хора.

 

 

 

Но снимките на плажа Изтузу от близък връх извън сезон са прекрасни.

 

(сн: интернет)

 

(Следва: Фетие и разходки с лодки и платноходки)

 

 

[Argentique]

Когато отсядаме в Олюдениз, често ходим вечер във Фетие на обикновено нетуристическо заведение без надути цени и врява или на лек и много кратък шопинг. Фетие е окръжен град с голяма автогара с линии за много други градове и за летището Даламан. Х-то в името на града не се произнася от местните, не го произнасяйте и вие, че няма да ви разберат. Тук във вторник има голям пазар с планини от местни плодове и зеленчуци. Има и голям мол „Ераста“, но моловете не ни вълнуват. В центъра няма плажове.

 

 

Обаче има огромно яхтено пристанище за частни и туристически яхти.

 

 

 

 

По крайбрежната е приятно, има няколко свестни заведения. Туристите са предимно местни и британци от по-културната версия. Няма врява, няма лудница. В сравнение с Мармарис е доста по-спокойно, но това се дължи на факта, че AI хотелите наоколо са малко и са разпръснати заради липсата на ниски брегове и пясъчни плажове. Но в планински район е така.

 

 

От крайбрежната в непандемийно време тръгват фериботите за Родос. Надявам се някой ден да ги пробвам.

 

 

В единия ъгъл до лодките живеят големи костенурки, но ги подхранват рибарите за сеир на хората и не са от най-дивия вид. 

 

 

Вечер често обикаляме в стария град Paspatur, където има много магазини и сергии с планини от лукум, подправки и всичко останало, ясно ви е.

 

 

 

Снимката не блести с особено качество, но това е едно от популярните места за хранене в центъра на Фетие (като изключим крайбрежната).

 

 

Рибният пазар Fethiye Balık Pazarı. Намира се на две пресечки от общината в противоположна от морето посока. Общо взето, като го наближите, ще усетите миризмата. Има вътрешен двор и се продава много и различна прясна риба и морски дарове. Веднага ви поемат викачите от безбройните заведения, водят ви при някоя сергия (с която вероятно са комбина), избирате си сурова риба/калмари и т.н., плащате ги (на магазинска цена) и после ви водят в техния ресторант, където ви приготвят нещата, като за това се плаща допълнително. Били сме един път и за порция сготвена риба и малки гриловани калмари ни взеха по около два лева добавка. Има и редовните за турските ресторанти витрини с мезета и салати. Тук виждате какво ще ядете, а крайните цени не са по-различни от други сходни заведения във Фетие.

=============
Понеже съм фен на возене с кораб, силно държа да пробвам местните дневни обиколки. През тази ни почивка вече бяхме на една обиколка в Каш и крепостта Симена, но е грехота да не се отиде на такава и във Фетие.
Въобще в Турция сигурно са най-евтините туристически обиколки с корабчета в Европа. За 10-15 USD те развозват цял ден от 10 до 18 часа, хранят те с обяд, само не те поят. За поене си има бар с нормални за България цени. Важното е преди тръгване да се уточни дали на кораба ще има целодневна дискотека или е трипалубен кораб, който по цял ден пуска нещо като военни турски маршове (и химна може би) до дупка и всички присъстващи местни пеят с пълно гърло. Та ако не искате това, уточнете – no loud music.
Разходки с лодки има и извън сезон, но вероятно трябва да си пазарите частен превоз. И пак цената ще бъде смешна в сравнение с всички останали европейски държави.
За лятото се предлагат най-различни варианти, дори в нета има мини круизи с по няколко нощувки в корабчета тип gulet с отделни каюти със санитарни възли и изхранване. Ще ви спират по различни заливчета и ще се осолите до безкрай от къпане. Крайбрежието в Муула е силно изрязано с много места за акостиране, а морето по заливите е тава. Карат яхти с платна дори през зимата.
На следващия ден след каньона Саклъкент решаваме най-сетне да се отдадем на почивка и нищо да не правим. Затова от произволна турагенция се записваме за обиколка „12-те острова“ с кораб, който тръгва от пристанището във Фетие. Записва ни един чист турчин, който се представя като Женя и говори само на руски. Сутринта ни взимат от вратата на хотела ни в Олюдениз с микробус и пак там ни доставят вечерта.
Но и на самото пристанище във Фетие можеш да се запишеш, тъкмо да огледаш корабите и да видиш какво и за колко предлагат. Сигурно са стотина. Огледът се прави или сутрин преди десет, или вечер, защото през деня корабите ги няма.
Обясняваме на Женя, че не искаме трипалубен кораб-подвижна лудница с пяна парти, той ни разбира чудесно и за цели 15 USD на човек ни продава ваучери за sailing boat. Казва, че ще останем доволни и ще се върнем да му благодарим, което и правим впоследствие.
Туристическите корабчета във Фетие се делят на обикновени моторни (малки и големи) и sailing boats (платноходки ги наричам аз). Вторите също имат мотори, но и платна. 
Изискването за „no loud music“ сортира туристическия контингент на кораба до пенсионери, влюбени двойки и тихи и спокойни граждани. В това първо пандемийно лято все още има малко британци, които успяват да изпият последователно по пет различни питиета (бира, вино, концентрати) или по десет половинки бири и нищо да им няма, но е всеизвестно, че високите спортни постижения се дължат на редовни и качествени тренировки.
Корабът се оказва чудесен – на долната палуба на сянка има предостатъчно маси за всяка отделна компания. Горе има дюшеци за хващане на тен. Ние не сме много по слънцето и стоим по сепаретата на сянка. Може да се пуши малко по-встрани.

 

 

 

 

Екипажът е местен, а основният говорител ни се представя като „I'm your all“, Семьон Семьонович за руснаците, Самет за турците или Сам за останалите, а впоследствие се оказва, че баща му е от Айтос, емигрирал по време на Голямата екскурзия в Тузла край Истанбул. Сам също много иска да се махне от Турция в посока към по-големия Сам.
Тръгваме от пристанището във Фетие, а от уредбата пускат Sailing на Род Стюърт – музиката е фонова и идеално съобразена с някои моменти. 

 

 

В началото се минава покрай петзвездния хотел Letoonia. Петзвездният плаж не ни впечатлява никак.

 

 

 

След известно време корабът прави първа спирка за къпане край плешиви островчета. Пускат три трапа – слизаш или скачаш – дъното е на десетина метра, а който не се чувства сигурен, може да получи жилетка или от стиропорените „черва“. Ако някой иска да поддържа добра физическа форма, отива да работи на такава яхта – баткото, дето пуска и вдига трите трапа по десет пъти на ден, няма нужда да ходи на фитнес.

 

 

 

Втората спирка е Пиратският остров. Така изглежда нашият кораб Fulya.

 

 

 

Заливчето е отделено от морето с коса от големи камъни. Пробвам да вляза да се изкъпя, но е много плитко с хлъзгав камънак и решавам да не се троша излишно.

Качваме се малко на островчето, от този край дъното е по-добро и заминавам по вода към нашия кораб (кафяв на цвят).

 

 

По-късно корабът влиза в залива на Гьочек. Гьочек е малко и почти неизвестно за повечето хора градче със забрана за високо строителство, многобройни яхтени пристанища, голям и закътан от вълни и бури залив с безбройни малки заливчета с тюркоазени води, средиземноморски борове и други наслади за очите.
Тук почиват местните хора с повече средства. Има няколко частни острова, а яхтите наистина са безброй.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

И някъде тук се случва моята приказка! Капитанът спира двигателя, помагачите разпъват платната, вятърът ги подхваща и тръгваме на платна! Тишина... само вятърът шуми в платната, тиха музика, ти стоиш на носа, безкрайното синьо пред теб, корабът лети... истинска свобода, романтика, щастие...
Огромна естетическа наслада е. Непременно плавайте с платна!

 

 

 

Обявяват следваща спирка в Aquarium bay – на трети кораб се качвам за целодневна разходка, трети такъв залив имат. Значи тук трябва да има поне някакви риби. 
Взимам маската, заминавам към скалите – риби наистина има, но са сиви или прозрачни, обаче има гигантски таралежи и цели пасажи от милиони цаци. Само да протегнеш пръст и милионите цаци сменят посоката в синхрон.

 

 

 

Кораби и яхти има много и спират един до друг. Някои са пуснали котва за по-дълго време.

 

 

 

Правим още една спирка за къпане на плитък плаж и пак на платна се прибираме към пристанището във Фетие. 

 

Последния цял ден си почиваме от почивката на плажа в Олюдениз, че ни чака дълъг път към дома през Истанбул.

===========================================================================================================================

Тази обиколка „12 острова“ тръгва от Фетие, но в района предлагат още една – „6 острова“, корабите за която тръгват от плажа в Олюдениз. Шестте острова безспорно спират на по-красиви местенца, но корабите на 12-те острова са по-класни.

2019 г. Корабът за „Шестте острова“ тръгва от градския плаж на Олюдениз обикновено в 10. По-голям кораб – повече хора и шанс за музика до дупка през целия път. 

 

 

Нашето корабче е малко с горна палуба за слънчеви бани и долна със сепарета. 

 

 

 

 

Тук се сервира и обядът, опечен на грил на дървени въглища на кърмата. Избираш си риба или пиле (още в началото ти дават купон с надпис) и отделно гарнитура на корем. Шест часа обиколка с кораба с обяд са 10-15 USD, но може да се плаща в евро или лири.

 

 

Първа спирка ни е Butterfly valley – по всички класации е в топ пет на най-красивите турски плажове, а местните рекламисти го сравняват с известния тайландски плаж от филма „Плажът“. Намира се съвсем близо до Олюдениз и до там може да се отиде и с корабче-такси от централния плаж.

 

 

Наблизо минава и етап от Ликийския път, но гледате плажа доста от високо. 

 

(Снимката е от нета)

Плажът е каменист, трудно достъпен с кола, която май се оставя някъде и трябва да се походи. Но пък има хора на палатки и няколко къмпинга – официални и не съвсем. Навътре в същинската долина уж някога имало пеперуди, но напоследък никой не ги е виждал, затова хич не отиваме. По крайбрежието от Олюдениз на юг има няколко такива местенца за къмпинг – чувала съм само за Фаралия и Кабак. Там има по-базови бунгала, места за палатки, прилични пансиони и доста лукс романтични хотели с по-високи цени. Хората са малко.

 

Нашето корабче на Pioneer Travel.

 

 

Изкарваме около час на плажа и тръгваме на път.

 

 

Минаваме край острови с развалини и ни спират насред залив, който пак се нарича Aquarium Bay заради многото риби и прозрачната вода. Пускат стълбите и започва масово къпане. Обикновено от персонала все има по някой Тарзан, който скача салта от втората палуба.

 

 

 

Минаваме край остров Гемилер. Спираме тук и обявяват почивка за час.

 

 

 

Морето под кораба изглежда доста „замърсено“ с милиони цаци или каквито там са. 🙂 Живи са си, но ги мързи да се движат.

 

 

Какво да правим цял час на този камънак? Наблизо седи чичо и продава билети за обекта, наричан още „островът на Свети Никола“. Никой не знае дали светецът изобщо е минавал през този остров, но все пак е действал наблизо в град Мира.

 

 

Островът се оказва доста каменист. Ние сме само с аква обувки, които все пак са по-добре от джапанки за камъните, а от приличие съм сложила рокля.

 

 

 

 

В т.нар. музейна част отиваме само ние и две баби-рускини, а британските граждани си остават долу на рахат с бири. От другите забавления в залива има парасейлинг с моторница.

 

 

Пълно е с руини на църкви и жилищни сгради. Хора няма, срещаме само семейство руснаци с деца – всички с туристически обувки и облекло. Как изобщо са стигнали в този вид на острова? Корабите спират на метри от пристана и се озоваваш до задните части във вода.

Има някакви указателни табели за тунел, до който по някое време все пак стигаме. Наоколо е пълно с маслинови дръвчета, гущери и свидетелства за редовно пребиваване на кози.

 

 

 

Тунелът е доста дълъг и целият в сипеи. От арките се откриват чудни гледки.

 

 

 

Качваме се най-горе на острова. Накъдето и да погледнеш – красота и простор. Заливчета с корабчета-точки в далечината. Сами на върха на самотен остров. 🙂

 

 

 

Има някаква голяма разрушена църква.

 

 

 

Вероятно някой ще каже, че нямаме акъл да се катерим в жегата по диви острови. Няма да споря. 🙂

 

След острова ни подкарват към Залива на камилите. Плажът не става, но водата е божествено топла.
Рязко става дълбоко, а на места дъното изобщо не се вижда.

 

 

 

От съседния голям кораб, подгрявани от диджей, започват да слизат десетки китайски граждани, всички с пояси. Следващите години вече ги няма.

 

 

Последна спирка е Заливът на студените извори. От скалите извира ледена сладка вода. При къпане се получава интересно съчетание – водата в морето е чай, но някъде се появяват ледени струи. Къде точно са те, се разпознава по виковете на плуващите. Трудно можеш да се сдържиш, проверено е. 🙂

 

 

В заливчето има малко плажче, но корабите хвърлят котва на дълбоко. До тук по суша може да се стигне с маршрутка, която минава първо през призрачното село с изоставените къщи.

 

 

 

Та ако се озовете из тези земи, обмислете варианта за разходка по море. 
С това приключвам разказа за почивката през 2020 г. и малко от 2019 г.

 

(Следва: 2021 г. и малко по-тюленски осем дни с няколко нови локации.)

[Pantelej Putnik]

Преди известно време @Мирослав Василев каза, че @Argentique заслужава да бъде призната във форума като Експерт Турция. Той първи го забеляза и каза. Тогава изцяло бях съгласен с него, но изчаках да видя развитието. Днес бих желал да се обърна със специална молба към администраторите - Моля да обърнете внимание на тази тема тук. Argentique показва едно изключително специално отношение към Турция. Тя истински харесва тази държава. Не познавам критериите за придобиване на различни значки във форума, но..........моля ви,  тук имаме един човек, чието сърце гори, това сърце трепти при спомянаването на Турция. Не може да има по-силен критерий от обичта. Моля да дадете път на обичта, на красивите чувства и да направите Argentique "Експерт Турция". Не е възможно един човек да познава една държава на 100%, просто защото нищо не е 100%. Кой от нас е 100%??? Argentique заслужава да бъде почетена, защото тя има сърце изпълнено с обич, със страст, интересува се, любопитна е, знае..... тя е един готов Експерт Турция. Моля просто да признаете този безспорен факт. 🙂   

[Mary]

преди 23 минути , Pantelej Putnik каза:

Днес бих желал да се обърна със специална молба към администраторите - Моля да обърнете внимание на тази тема тук.

Администраторите се активизираха още щом Argentique започна да пише тук. Защото ако вие едва сега се "запознавате" с нея, то някои от нас, в частност аз, следя отдавна "творчеството" ѝ.

За съжаление сямата тя написа там, където е първото предложение, че не иска титла.

Ние сме в готовност веднага да ѝ дадем такава, защото познанията ѝ и желанието с което разказва за Турция са забележителни!

@Argentique  да приеме моите лични поздравления и ако сега или когато и да било размисли, само да даде знак!

[Argentique]

@Pantelej Putnik, благодаря ти за емоционалните думи и за времето, което отдели да ги изкажеш. Ценя факта, че си прочел и усетил между редовете. 🙂
Не разбирам идеята със значките, но понятия като „признание“, „почитане“ и „титла“ са ми изключително далечни, когато иде реч за мен самата. Ако идеята е да се обозначи някой човек като знаещ малко повече от средното, ми се струва странно, защото знанията си личат в съветите, които той ще даде. Но сега няма да критикувам организацията на форума. 🙂

Моите изживявания и познания са далеч от експертните – Турция е огромна и много различна страна. Била съм само в най-западната трета от територията ѝ, а източната ми е тъмна Индия, надявам се не задълго. Колкото повече ходя, толкова повече осъзнавам, че не знам нищо. Но това се случва и в други сфери на живота. 🙂
Ходя често и в други страни, но няма да пиша тук за тях. Обичам Пулия (нелогично, разбира се) и ще се връщам, докато мога. Но почти всеки е ходил там, а доста хора са описвали похожденията си с подробности. На сравнително трагичния (според общоприетото) плаж в Монополи за първи път в живота изпитах желание да хвърля монета и за първи път го направих. За да се върна. И понеже всяка жена е малко вещица, се върнах след месец. 🙂 
В Истанбул не хвърлях нищо, защото знаех, че ще се връщам много пъти. 🙂
Когато обичаш някое място, си личи по начина, по който говориш за него. Особено на живо. 🙂 Разказвах на приятели за Пулия, исках и те да я видят и усетят по своему. Повечето от тях не пътуват изобщо и често ми казват, че го правят индиректно чрез мен.
Успях да вдъхновя приятелка да поиска да отиде там. Тя гледаше снимки, четеше, слушаше. Последното подбутване беше моето съобщение, че билетите са по пет евро. Хората, които не пътуват, не вярват, че има такива цени. Тя купи билети, качи се за първи път в живота на самолет (на 46!), оправи се изцяло от и до с цялата логистика и се влюби. В Пулия, в морето, в самолетите, в пътешествията, в Земята от високо, в местните хора, в езика и отново в мъжа си, защото това се оказа първото им пътуване само двамата от двайсет години. И фактът, че колата им се разваля в четири посред нощ на „Тракия“ на 60 километра от летището, но те не се отказват, а я зарязват на магистралата, продължават и успяват да се качат на самолета в последния момент за първия си полет в живота, говори, че това е било точно тяхното пътуване и начало на един нов и интересен етап.
Нямам точните думи да изразя колко бях щастлива, че всичко това се случи.
Ще бъда неизразимо щастлива и ако поне един човек отиде и открие своята красота по недотам популярните места, които описвам тук. И ако открие непозната част от себе си. 
Защото в крайна сметка пътуваме не само, за да опознаваме света. Когато започнах да пътувам по-често, си мислех, че се променям. Но реално това не се случваше – просто извличах от себе си нещата, които винаги са си били там. Просто не съм ги знаела.
Какво ли още ще открием в себе си, докато се гледаме в огледалото-свят? 🙂

[Pantelej Putnik]

@Argentique, мисля, че смисълът на значките и "признанията" в този форум са единствено и само за целта, която преследва и самият форум - да бъде полезен с информация на пътуващите. Ти и @Mary имате изключително задълбочени познания за Турция и в частност за Истанбул. Това не бива да се подминава просто така. Когато се научим да ценим качествата на другите, да ги адмирираме, да им се възхищаваме и да им отдадем заслуженото внимание, ние ще станем малко повече хора, ще заживеем малко по-добре, всичко около нас ще стане по-хубаво. И ако аз мога да разбера твоя свян да носиш каквато и да е "титла", то ти трябва да разбереш, че тази титла е преди всичко отговорност. Отговорност, защото теб ще търсят първа да отговориш на запитване по тази тема, тоест - ще те връщат към любимата ти тема, към страстта ти. Поеми тази отговрност, моля! Приеми това не като титла, а като дълг към всички във форума. Както вече казах, ти си готова за това, ти носиш страстта за тази страна.  

Такъв човек съм - много често мрънкам. Някои казват, че често го правя. Сигурно е така. Имам обаче едно верую - мрънкам, когато не съм съгласен или не харесвам нещо, но когато обаче нещо ме впечатли, трогне ме, грабне ме, то няма да замълча, ще го възпея, ще обърна вниманието на всички, ще насоча прожекторите. Смятам, че добротията подобно на лошотията е заразна. Ще ми се да заразя възможно повече хора с добротията. Не мога да променя света, макар да ми се иска. Мога обаче да се опитам да "practice what you preach" (ех този Бари Уайт) и да създавам по възможност повече усмивки. Ако всеки един от нас "създаде" (разбирай да допринесе) за поне 1 усмивка на ден, то този свят би бил едно по-добро място. И ако последното е по-скоро химера, то днес аз поне една усмивка предизвиках, нали @Argentique? 🙂 

[Argentique]

@Pantelej Putnik, това е висш пилотаж в манипулацията с кадифени ръкавици! 🙂
Казвам го със съвсем добри чувства, не е обида. То е дарба.
Остави ме да се поопъвам като магаре на мост колкото намеря за добре. 🙂

 

[Lindt]

@Argentique, радвам че пишеш тук, защото другаде не чета 🙂

 

Това е първата тема за Турция, която ми е интересна 🤗 Не мога все още да реша дали авторката има сходно с моето разбиране за красиво море или ми предоставя безплатен урок по кадриране, но очаквам да се окажат и двете.

[Argentique]

@Lindt, за кадрирането имам да се уча доста, а красивото море за мен често върви в комплект с планина. Особено ако отида там в къпален сезон. 🙂

За съжаление миналата година заради пожарите там беше забранено да се влиза по горите и ми се разсъхнаха малко плановете. Но друг път...

Като порасна, може да отида да лежа на някой плаж два или даже три поредни дни, но засега няма изгледи. 🙂

Поздрав от един ненаселен остров край Фетие. 😉

 

[jungfraujoch]

@Argentique,много ти благодаря за кадрите ти от скорошни пътешествия!

Веднага те последвах в другата социална мрежа и се занапред ще има да се наслаждавам на пътешествията,които споделяш.

 

[bay_kolio]

И аз искам много да ти благодаря. Чудесен разказ, майсторска работа. Много увлекателно пишеш и четенето е истинско удоволствие. Аллах да наспори дните ти!

[Argentique]

преди 2 часа, bay_kolio каза:

И аз искам много да ти благодаря. Чудесен разказ, майсторска работа. Много увлекателно пишеш и четенето е истинско удоволствие. Аллах да наспори дните ти!

Чок тешекюлер, @bay_kolio! Една студена Бомонти филтресъз за добрите думи 🙂

 

[Argentique]

Малко разяснение за турските региони. Във всяка шега има голяма доза истина. 🙂