дневник Тюркоаз в буркани за зимата. Красотата на област Муула (Mugla).

[Asya Assenova]

Да те чета е огрпмно удоволствие, знаеш.  Ти си роден разказвач.

     

[Argentique]

Благодаря, Ася! 🙂
И понеже помня като слон, се сещам, че с теб се намерихме по време на пътуването ми до Каш и Симена. Дано скоро се върнеш по онези хубави места, пък и не само. 🙂🥰

[Asya Assenova]

На 5.04.2022 г. в 22:55, Argentique каза:

Благодаря, Ася! 🙂
И понеже помня като слон, се сещам, че с теб се намерихме по време на пътуването ми до Каш и Симена. Дано скоро се върнеш по онези хубави места, пък и не само. 🙂🥰

Точно:)  Благодаря ти за пожеланията, само да сме живи и здрави. Сега  ми предстои Великден в Кападокия и после през май 10 дни обиколка из Югоизточна Турция  - нямам търпение, особено за майското пътуване. Мечта ми е 2 години, ето че му дойде времето:) А като си помисля, че допреди няколко години за мен Турция беше страната на all inclusive-а. В каква заблуда съм живяла само. 

[lesy]

@Argentique , благодаря за прекрасния разказ. Ние сме фенове на Гърция, но след твоя разказ поглеждам и към Егейска Турция. Знаеш ли как стои въпросът с дивото къмпингуване в Турция?

[Argentique]

@Asya Assenova, приятни и ползотворни пътешествия и ще те следя. 🙂 Източна Турция отдавна ми е мечта, но явно ще я правя на части, че ми е трудно да намеря десет свободни дни наведнъж за непрекъсната обиколка, затова засега карам на дълги уикенди. Пък и за там трябва да направя сериозна подготовка, освен ако някой не се прежали да ме организира. 🙂 Но няма да е с голяма група, не е моето.
 

@lesy, аз не съм къмпингар, особено пък див, но виждам, че по много плажчета хората си разпъват палатки и си нощуват. Въпросът е да намерите хубав, закътан, чист (без боклук на сушата, водата си е ок), без хора и далече от цивилизация.

Още не съм писала за миналогодишните ни ходения до Датча и Мармарис (през който бих минала само транзит вече), но и това ще стане. Целият дълъг полуостров на Датча и южният от него Бозбурун са сравнително по-диви места дори и за турците и ако там няма диви забутани заливи, то не знам къде ще има.

Самата аз съм запазила къщурка за няколко нощувки в едно нечувано село на Бозбурун за края на септември, обаче няма да кажа в кое от суеверие. 🙂

 

[Asya Assenova]

преди 31 минути , Argentique каза:

@Asya Assenova, приятни и ползотворни пътешествия и ще те следя. 🙂 Източна Турция отдавна ми е мечта, но явно ще я правя на части, че ми е трудно да намеря десет свободни дни наведнъж за непрекъсната обиколка, затова засега карам на дълги уикенди. Пък и за там трябва да направя сериозна подготовка, освен ако някой не се прежали да ме организира. 🙂 Но няма да е с голяма група, не е моето.
 

@lesy, аз не съм къмпингар, особено пък див, но виждам, че по много плажчета хората си разпъват палатки и си нощуват. Въпросът е да намерите хубав, закътан, чист (без боклук на сушата, водата си е ок), без хора и далече от цивилизация.

Още не съм писала за миналогодишните ни ходения до Датча и Мармарис (през който бих минала само транзит вече), но и това ще стане. Целият дълъг полуостров на Датча и южният от него Бозбурун са сравнително по-диви места дори и за турците и ако там няма диви забутани заливи, то не знам къде ще има.

Самата аз съм запазила къщурка за няколко нощувки в едно нечувано село на Бозбурун за края на септември, обаче няма да кажа в кое от суеверие. 🙂

 

За там е хубаво да е повече време  има много за гледане, а и е далечко. 

[gini]

преди 3 часа, lesy каза:

@Argentique , благодаря за прекрасния разказ. Ние сме фенове на Гърция, но след твоя разказ поглеждам и към Егейска Турция. Знаеш ли как стои въпросът с дивото къмпингуване в Турция?

Аз не съм ходила, но приятели ходиха две лета на диво / по Ликийския път/ и казаха, че не било проблем..искали разрешение и хората ги канели да си разпъват палатките, но бивакуване - вчерта -разпъват, сутрин - прибират.

[Argentique]

Морето ни в Муула през 2021 г. пак е през последната седмица на септември. В сравнение с предишни години има смяна на посоката с четири нощувки в Мармарис и още толкова във Фетие (до Олюдениз).

Този път почивката е с по-тюленска насоченост. Първо, защото си имах движение през лятото насам-натам и ми се иска малко забавяне на темпото, и второ, заради ужасните горски пожари през лятото въвеждат забрана за влизане в горите поне до края на септември. Тоест плановете не включват обикаляне по гори, планини и каньони, а само ходене до близки и далечни плажове всеки ден. Плюс разходки с лодки и едно „контролирано“ изкачване на връх (с лифт 😄 ).

Пътуването чааак до Муула на някой може да му дойде тегаво, но ние сме свикнали и все по куче марка ставам, вместо да е обратното с оглед нарастването на броя обиколки около слънцето. Хващаме автобуса за Истанбул, който единствен от другите линии на „Метро“ отива до азиатската част (защото е за Бурса, тръгва от Пловдив в 19 ч.). Влизането в Истанбул отнема около час, а понеже още е към един през нощта, не ми се спи и се дивя на гаргантюанския ремонт отвън на градска улица с по пет платна на посока в събота, на лампи, с безброй работници и поне трийсет камиона и валяка. Следва първото ми преминаване на Босфора по най-новия мост до Черно море и се насилвам да не спя от мерак да го видя, но в крайна сметка в тъмното виждам само коридор от ярки сини светлини, почти дневно осветление на пътното платно и мрака от останалите посоки (в три през нощта какво да е). Стоварват ни на нечувана фирмена автогаричка в краен квартал в Азия, шофьорът на автобуса ни вика такси (свири с два пръста и то идва), а ухилен кюрдестански шофьор бързо ни превозва до летището. Турски не знам, но по слух различавам кога говорят български турци и кога турски, та кюрдските песни с душевно ранен лирически герой са ми силно разпознаваеми.

Летище „Сабиха Гьокчен“ е претъпкано с тълпи дори в четири сутринта и тук вече окапвам и заспивам дълбоко за час на метална пейка с крака, качени на куфара.

 

 

 

Следва изгрев, любимата смешна машина багаж сарма, хубаво еспресо със сладки вити сусамени кифлички в Карафирин, 50-минутен полет, който изцяло проспивам, прекрасната жега с влага в Даламан и почти частен трансфер до апартамента за смешни пари, който трае повече от полета.

 

Мармарис е избран само заради удобството на големия град и добрите транспортни връзки с местата за посещения наоколо.
Апартаментът е близо до центъра в тих район с местно население. Наблизо има голям пазар, който се оказва, че работи само в неделя. Триетажният „апартхотел“ се държи от баща и двама синове малко под четиридесетте. Бащата с прическа на футболист от края на 80-те е стара хиена, а освен всичко останало, е пазач-рецепционист и вечер спи под открито небе пред входа на кооперацията на една пейка и „пази“. Когато не спи, оправя двора и басейна или седи с приятели на масата до пейката, пият чай и слушат кахърни песни. Поздравяваме го с по едно „як шамлар“ („добър вечер“, което научаваме на място в движение) и той е много щастлив. Английски не говори, синовете говорят добре.

Околните улици са прилични, само моторетки нарушават тишината. Уж сме на пет минутки от центъра, а все едно сме на село. Ни един чужденец няма тук – всички са съсредоточени по дългата ивица край морето, но там не отиваме – премного ни е курорт.

 

 

Оказваме се сравнително близо до плажа, макар и да не го търсим умишлено. Плажът е дълъг 12 км, но е тесен, пясъкът е ситен и във водата се размътва. Как да е, посещаваме го първия следобед за първи и последен път. Водата е по-свежа, все пак морето е Егейско и в края на септември това започва да личи.

 

Разполагаме се в самото начало на общинския плаж. Има безплатни чадъри, а който иска шезлонг, трябва да си носи или да иде по-надалеко, където свършват жилищните сгради и започва 12-километровата ивица от хотели, плажни барове и прочие лудници.

 

 

 

Местните и през деня, и вечер си идват на плажа с къмпинг столчета, храна и огромни термоси или двуетажни чайници с чай.

 

 

Така изглежда част от плажа от водата. Нашият апартамент е нейде из задните сгради.

 

 

Покрай плажа минава път с коли и алеи за разходка.

 

 

Мармарис се намира в много затворен от голям полуостров залив и ако искаш да виждаш морска шир – тук не е точното място, навсякъде погледът се закача по планини.

 

 

В лявата част на крайбрежната е яхтеното пристанище, там е и старият град.

Разбира се, има и крепост. Но от обикаляне по други села никакво време не ни остава за нея.

 

 

Старият град е мъничък – няколко тихи улички и това е. Или излизаш на пристанището, или попадаш в ужасното Капалъ чарши (закрит базар), в който се губиш и трудно намираш изход – и такъв резил ни се случва.

А тук е тихо и няма никой.

 

 

 

 

Някъде след плажа започва безкрайна редица от кораби – първо са онези, предлагащи разходки и екскурзии. Навсякъде има викачи-рекламисти, тази година основно приканват на руски. Такива са туристите – Русия, Украйна и малко Германия. Британци през 2021 г. няма ни един. Турция им е в червения списък и при връщане на Острова ги чака карантинен хотел със съответната „таксичка“. Та всички UK туроператори си отменят пакетите.
Но местните са гъвкави – веднага учат други езици.

 

 

След екскурзионните лодки са доковете за частните такива. Някои се дават под наем, други се продават, а трети са в най-високия многоетажен клас.

 

 

 

Покрай лодките е пълно с ресторанти предимно с морска храна. Минусът на пакетния туризъм е, че си ядеш в стола на хотела, вместо да дойдеш да пиеш вино с гледка в автентична среда. Заведенията са празни или леко пълни с местни, които пият ракъ с диня, пъпеш, безброй малки чинийки с мезета и задължителната риба на грил.

 

 

Сядаме на ресторант с приветлива хостеса. Понеже няма хора, пък и сме единствените пришълци от България, които е виждала, завързваме мохабет с нея и сервитьорчето. Питат ни къде сме били из Турция, а след като изброяваме няколко места, и двамата започват да се смеят, че не са ходили и на половината от тях. Не го чуваме за първи път. 🙂 След няколко дни сядаме на друго място и ако в нашата махала жителите са с малко по-семпъл вид (жени с шалвари), тук вечерят съвсем европейски на вид турци. Даже има изцяло женска компания, дето пият ракъ и полека увеличават децибелите. Отивам при хладилника за оглед на мезетата и разпитвам (на английски) управителя за разядки, дали има сарми в тиквени цветя и deniz börülcesi (една приятна маринована трева в зехтин), а той ме пита учудено на турски дали съм туркиня. 🙂

По яхтеното пристанище пакетни туристи минават рядко и основно са транзит – стоят си в района на хотелите и по чаршиите с магазини, а тук понякога се събират на уличката на баровете в търсене на приключения и задълбочаване на международните отношения между половете.

Яхтеното пристанище и уличките на стария град са малкото места в Мармарис, които ми харесват. Другаде из центъра е кич, лудница, сергии и мигащ неон. Решаваме, че в Мармарис повече няма да отсядаме никога, макар извън сезон сигурно да е хубаво.

А на следващата сутрин се отправяме да търсим рахата в Датча.

 

[Argentique]

Понеже предната нощ е почти безсънна, а с наваксването все не ми се получава, в първия ни цял морски ден искам почивка. Да лежа на плаж, да се обръщам на неравни интервали, да плувам, да ям вкусни неща – всичко, което прави един редови тюлен, без много-много да си дава зор или пък да си напряга мозъчния агрегат.

За целта се отправяме към автогарата да гоним рахата в Датча. Обаче рахат лесно не се лови – автогарата е на над два километра от дома и даже леко на баир. Въобще забелязвам тенденция автогарите в турските градове да се изнасят нейде в покрайнините, за да не пречат автобусите на изявата на местните джигити. Имаме някакво разписание на долмушите (маршрутките) за Датча и решаваме да идем половин час по-рано за всеки случай. По пътя се разминаваме с деца, които отиват на училище. А ние отиваме на плаж! Ура!

Решението да се отиде по-рано се оказва правилно, още половин час преди тръгване маршрутката е позапълнена, а да се возиш прав цял час в търсене на рахата някак излиза извън рамките на разумното. Билети се купуват от шофьора, но после, даже може на слизане, затова местата се запазват с някоя вещ, чанта или дори пакетче носни кърпички. Чакаме да стане време за тръгване и забелязваме, че всички са с якета. Хм, и учениците преди малко бяха с якета. Явно вече е есен и така трябва. Сутринта е поне +22, а през деня е жега като за море.

 

Град Датча съм го виждала по многобройни снимки из турските травъл страници, където имат навика да подсилват цветовете, затова трябваше да се уверя лично дали нещата са такива наистина.

Градът се намира на едноименния много дълъг и тесен полуостров, врязващ се в Егейско море на запад от Мармарис.
Най-хубавото тук е, че няма масов туризъм. На съседния полуостров Бозбурун нещата са сходни – настаняването е по семейни хотели или едноетажни къщи и бунгала, а почиващите на 95%, че и повече, са местно население, което е тихо, кротко, не пиянства и не крещи по плажа.

 

Предстоят ни 75 километра до така чакания рахат, междинни спирки няма, само по желание (шофьорите никога не отказват да спрат, където поискате), като за отдалечен район асфалтът е добре, има леки изкачвания и въпреки трафика в Мармарис стигаме в Датча за няма и час.
Най-удачно е полуостровът да се изследва с кола – има много закътани плажове, а от северния бряг тръгва ферибот за Бодрум. По пътя се наслаждаваме на малки заливчета с яхти, къмпинги и безброй живописни гледки от баир.

 

Слизаме на автогарата в Датча в горния край на града. Понеже сме единствените чужденци, пък и просто ей така от добра воля, шофьорът самоинициативно ни води до ъгъла на автогарата, показва накъде е морето и центърът и ни казва после пак да се върнем тук за Мармарис. Градчето е повече от три улици, до автогарата има голям супермаркет, а архитектурата ми прилича на миналогодишния Калкан, който също е на баир.

 

Подминаваме няколко по-хубави къщурки, но на баира гледката си е обикновена за малко морско градче с ръждясали коли по задните улици и някоя-друга тичаща кокошка за цвят.

 

 

 

 

Съвсем умишлено избягваме да минем по „центъра“ на път към плажа. Не че той е голям.

Този ден сме дошли за рахат.

И такъв започва да се материализира. Не е лично наш, но все пак вирее тук.

 

 

Минаваме покрай открита територия на неголям хотел. По масите закусва турско население. Но то какво население – пет човека.

 

 

Трябва ни плаж. Не знам къде, не знам какъв, нищо не сме проучвали.

Първо излизаме на общинския. На заден фон са очертанията на гръцкия остров Сими.

 

 

Общинският плаж не е особено впечатляващ – тясна двуметрова камениста ивица, има шезлонги към един хотел и вероятно ще ни настанят срещу заплащане, защото няма хора. Има и безплатни чадъри, а местните масово ходят на плаж със свои столчета за къмпинг. Обаче в началото има големи камъни, а аз не си нося акваобувките, защото не знам откъде съм решила, че отивам на пясък.Отпред гордо е забита табела „Син флаг“. Водата е кристална.
 

 

Решаваме да се разходим по ивицата в търсене на по-добър вариант. Влизаме в съседно заливче, минаваме лодките и...

 

 

Толкова съм гледала снимки на ресторантите по пясъка в Датча, но като ги виждам на живо, някак лекичко повишавам децибелите от радост. 🙂

Какво се случва тук денем в сезон, не знам. Такъв хубав пясъчен плаж да се хаби заради едните ресторанти за вечеря... През деня не става за сядане – няма сянка.

 

 

 

(Вечер е така, снимка: нет)

 

В промеждутъците между ресторантите се крият по няколко шезлонга с чадъри към два хотела. Не му мислим много, а се настаняваме след средата на плажа под една бугенвилия.

 

 

Не сме сами. Колегата е открил рахата, значи и нашият е наблизо.

 

 

Позиционирам се на шезлонга, гледам нагоре...

 

 

Гледам напред...

 

 

И търсенето на рахата приключва.

 

Край нас – турско семейство с дете плюс баба. Разменят си по две-три думи, никой не крещи, тиха музика. Чудесни хора, рахат така се пази.

Идват единични баби с шалвари, оставят си чантите в някое ъгълче, плуват по час и си отиват.

 

Малък залив, кристална вода с рибки, плоско пясъчно дъно (далеко до шамандурата е метър и половина дълбоко) – сякаш си на остров в съседен Юнанистан. И ако не се обаждаше мюезинът от близката джамия, така и щях да си мисля. Максималният брой колеги по тюленстване в час пик на този плаж е 12. Не излизам от водата с часове.

 

 

По някое време се появява сервитьор, който казва, че шезлонгите са към хотел, но ако обядваме в ресторанта им, са безплатни.

Към обяд правим леко движение в онази посока. Десет метра. Стилът на ресторантското оформление ми допада. Всички минаващи по крайбрежната спират да му се възхитят.

 

 

 

Чувам руска реч, но чужденците тук са случайност. Дори някои сервитьори се затрудняват с английския. Летището е на 160 км, няма AI. Датча ми харесва. Като гледам колко малко хора има тук въпреки известността на града сред турското население, си представям ситуацията по празните плажове на запад към края на полуострова и останките на поредния древен град (Книдос).

В менюто има какво ли не – отнасяме гигантски салати, малки мезенца и тукашното ми откритие yoğurtlama (чете се „йоуртлама́“, г-то с обърнатото покривче в турския не се чете, затова така активно съм се измучала в думата „Muğla“ в заглавието; това се отнася и за фамилията на бай президент).

 

 

Та кадърът на йоуртламата е от нета, защото желанието за проба надделява над желанието за снимане. Чудесна лятна манджа на редове – най-отдолу тънки кръгчета печени картофи, после гриловани зеленчуци от запасите на chef Котоима – тиквички, патладжани, моркови, чушки, гъби... Всичко това е покрито с един пръст от хубавото, истинско гъсто кисело мляко с подправки. Дори виното е средна хубост, а не по-зле, което по тези земи предизвиква телешкия ми възторг.

 

Рахатът продължава и следобед и дълго наблюдавам как се квася сам-сама в целия залив.

 

 

 

Слънцето се търкулва надолу, хората се събуждат и идват за втора серия плаж. Кучетата пък са две и изкарват цял ден до нас, като се местят според сянката.

Минават момчета с лопати и за нула време „ремонтират“ пясъчния праг по целия периметър на залива.

 

 

 

Четох пресен отзив на руски в нета, че Датча било място за пенсионери. Колко е хубаво да съм пенсионер!

 

 

Въпреки че имаме план за хващане на маршрутка в определен час, го отлагаме максимално.

Не ни се тръгва.

 

 

Пътуваме към Мармарис. Няма коли, няма населени места – само планини, море и розово небе. На места полуостровът е толкова тесен, че едновременно се вижда и северният, и южният бряг. Това е на север, към Бодрум.

 

 

Ще ми се здрачът в този ден да трае по-дълго.

 

Съвсем по тъмно слизаме на автогарата в Мармарис и търсим разписание за Акяка за следващия ден. Акяка е малко селце, познато на кайтъри и хора с интерес към малки нечувани селца. Оказва се, че транспорт няма. Трябва да слезем нейде на главния път за Мууууула и да вървим към два километра по асфалт. Или с такси за 20 евро на посока. Има ли за връщане такси? Можело и да няма.

Целият разговор се води с едно шофьорче през гугъл транслейт, когото моля да ми превежда на английски заради почти идеалния за разбиране превод към този език, обаче вече заявихме откъде сме, затова чуваме някаква безсмислица на български от типа на „бе сгладне и честлинните комбурси“, тук-там разредено с „бяла якичка“. Чак сега загрявам какво всъщност означавало Akyaka...

Два километра за мойта фирма в жегата са нищо и половина, но тази „бяла якичка“ вече не ми звучи толкова атрактивно и понеже сега съм муууленски тюлен, а селца наоколо валяло, просто снимаме разписанията на маршрутките на автогарата и отлагаме решението кое ще удостояваме с присъствието си за следващата сутрин.

[Argentique]

Вечерта пооглеждаме сниманите разписания плюс локациите по картите и единодушно решаваме, че някъде далеч с по три маршрутки дневно не ни се ходи. Искаме яваш яваш и идея повече свобода.

 

Затова избираме Турунч.
Турунч е село на 20 км от Мармарис, изцяло заобиколено от отвесни планини. Името му идва от горчив портокал, каквито някога в околията е имало много, но явно са ги поизяли. До 1983 г. в селото няма ток, а до 89-та няма и асфалтов път. Мен ако питат, така да си го бяха и оставили. Но понеже никой не ме е питал, някогашното рибарско селце започва да се разраства. Не с гигантски темпове, че планината отзад пречи и няма мегдан накъде.

В маршрутката от автогарата сме само ние и редовната баба с шалвари. Някъде покрай дългата плажна алея в туристическата част на Мармарис се качват и няколко рускоговорящи баби.

Асфалтовият път е с безброй завои и големи наклони. Маршрутката минава покрай Ичмелер – веднага ни блъсва силна миризма на изгоряло и след малко виждаме трагичните последици от горските пожари от преди месец и нещо. Километри черна гора – дърветата си стоят, но доста са отрязани, нарязани, подредени и въобще личи, че кипи организирана дейност по справяне с последиците. Покрай много от планинските пътища и край Ичмелер, и към Олюдениз на юг, има километри наредени десетлитрови туби с вода през десет метра. Хората правят, каквото могат, а природата ще свърши останалото.

Слизаме в центъра на селцето и рускоговорящите баби ме питат къде има хубави магазини, защото плаж си имали и в Мармарис. Не виждам логика защо ще пътуваш от голям туристически град към селце в търсене на магазини, затова отговарям съвсем искрено, че не знам.

(Въпреки че най-логичния въпрос досега ми го е задавала рускиня на голям баир в Истанбул – катери стълбите и пита – търся корабчетата по Босфора, дали са нагоре?...)

 

Тръгваме на бърз оглед из селото – улицата с магазините не ни влече, освен нея има още три-четири, а леко встрани някой е лепнал голям хотел с ограден плаж.

Това е цялото село по ширина:

 

 

 

Вписани в скалите къщи до самия плаж.  

 

Въпреки огромното желание на местните за развитие на туризма заради високата планина въздухът в Турунч е свеж, а водата в морето си остава чиста и с добра видимост. Гледахме снимки на плажа предния ден и знаем, че ни чакат камъни и дълбочина. Но независимо от всички уж минуси плажът тук е със Син флаг.

 

 

Преди да си разположим катуна за деня, тръгваме покрай малкото лодки за разходка, където забелязваме водно „такси“ и решаваме, че ще се прибираме до Мармарис с него. Засилваме се да видим какво има зад завоя в съседното заливче, че да не пропуснем някой по-хубав плаж, но там се е разположил многоетажен хотел, затова с още по-голяма засилка сменяме посоката обратно към плажа със Синия флаг.

 

 

Ето го и него. Да, да – камъни, понтони и стълби. 🙂

 

 

Тръгваме по мини алейката край плажа, но с приближаването до дву- и триетажните хотелчета с ресторанти празните шезлонги намаляват, а шумът се усилва – явно отседналите там си ползват плажния инвентар.

 

 

Затова се връщаме до един от първите ресторанти без хотел, на чийто „плаж“ се установяваме. Няма никой.

 

 

Плажът. Поръчваш нещо и оборудването е безплатно.

 

 

Изкарваме си до ранния следобед съвсем сами. После идват няколко баби – кои за шезлонги, кои видимо местни от селото със свои къмпинг столчета.

 

Плажът наглед е трагичен, но понякога първото впечатление е недостатъчно и трябва да погледнеш картината още няколко пъти от различни ъгли. Водата е кристално чиста, въздухът и той, понтоните са удобни и може да се слиза без аква обувки, ако плуваш. Рязко става дълбоко, но в такава солена и спокойна вода всички плуват отгоре като шамандури. Съвсем малко по-навътре камъните намаляват, но и дъното се отдалечава. Това съвсем не пречи на турските баби – и съвременните с банските-половинки, и по-традиционните с шалварите – бавно и с кеф и мохабети да плуват до шамандурата и да обикалят залива по целия периметър. Много им се радвам.

Във водата е пълно с малки и по-големи рибки и няколко мънички сепийки на по-дълбоко.

 

 

 

 

След сутрешното кафе обядваме пак тук, горе в ресторанта. Храната е чудесна на съвсем нормални цени, далеч по-ниски от софийските. Сложили са пакетни туристически менюта с рибни дарове, но аз си поръчвам от вчерашните печени зеленчуци с кисело мляко – йоуртлама, при което веждите на сервитьора рязко скачат нагоре от учудване.

Оказва се, че ресторантът съществува от 1968 година. Представям си каква дивотия е била тогава без ток и само с морски транспорт.

На по-задните маси седят дядовци и играят табла с часове. И тук е рахат.

 

 

Идва любимото време по икиндия – слънцето в края на септември е приятно, а водата все още е топла и те докарва до мързелива консистенция на преварен макарон. Отказвам се да плувам с бабите до далечната шамандура и изпълнявам ролята на близка шамандура на плитките пет метра дълбочина до брега.

 

 

С огромно неудоволствие си събираме багажа и се отправяме за таксито в шест. Таксито може да е такси, но се движи по разписание.

Цената на билета е двойно колкото за маршрутката и вместо два и нещо лева е към пет, но получаваш петдесетина минути вятър в косите и гледки към околните баири.
Лодката е съвсем базова със стогодишен протрит персийски килим на пода и рул-пръчка като на водно колело.

 

 

Освен нас има още две-три групички немски туристи, като едните явно са успели да намерят турунчските магазини и напускат селото като горди собственици на еднометров полилей в ориент стил. Таксито се понася към Мармарис с междинна спирка в Ичмелер.

Спираме на плажа в Ичмелер, където оставяме щастливите собственици на полилея да умуват как ще си го транспортират до родината.

 

 

От водата Ичмелер не изглежда толкова трагично огромен и пренаселен като Мармарис, но за мен пак е голям и вероятно друга среща с него няма да имам.

От лодката виждаме по-мащабната картина на бедствието в горите край Ичмелер.

 

 

 

Следват хотелите между двата града. Плажът е дълъг километри, но за нищо не става.

 

 

 

 

Наближаваме нашата си лудница, а таксито спира съвсем близо до къщата ни, в началото на общинския плаж. Така и така сме дошли до корабите, си запазваме за другия ден места за целодневна екскурзия до острова на Клеопатра. Тя се оказва единствената в Турция, която въобще не ни харесва. Местният рускоезичен рекламист ни праща на спокойна екскурзия с малко хора, но явно представите ни за малко се разминават. Затова в бъдеще ще боравим с точни цифри.

(Следва: нелошият иначе остров Клеопатра или защо избягвам масовите места.)

[liliya]

@Argentique Благодаря! Удоволствие е да чета написаното от теб, много не надъха . Районът около Фетие отдавна  ми се обикаля с кола, но все  не стига времето.  Надявам се да имаш още буркани 🙂 за да има какво и ние да четем. 

[Argentique]

преди 3 часа, liliya каза:

@Argentique Благодаря! Удоволствие е да чета написаното от теб, много не надъха . Районът около Фетие отдавна  ми се обикаля с кола, но все  не стига времето.  Надявам се да имаш още буркани 🙂 за да има какво и ние да четем. 

Благодаря! Останаха още две-три малки бурканчета от последните запаси.  🙂

[Дани Магелани]

преди 3 часа, liliya каза:

@Argentique Благодаря! Удоволствие е да чета написаното от теб, много не надъха . Районът около Фетие отдавна  ми се обикаля с кола, но все  не стига времето.  Надявам се да имаш още буркани 🙂 за да има какво и ние да четем. 

+1

[Argentique]

Сутринта малко микробусче ни забира от апартхотела ни пред учудения поглед на бащата на собственика, който вече се е събудил и пие чай на пазаческото си място на пейката пред входа. Учуден е, защото рядко минаваме през неговия КПП, няма ни по цял ден и даже не сме отишли да видим басейна, въпреки че получихме покана.

В микробуса седят четири рускоезични мацки на 40 и 50+ с пълен сценичен грим.

Корабите за остров Клеопатра (Седир) тръгват от северната част на полуострова на Мармарис, в залива на градчето Акяка, който така и не удостояваме с присъствието си поради липса на обществен транспорт.

Двайсетте километра се изнизват бързо и слизаме пред мъничко пристанище, от което тръгват лодки за острова на Клеопатра. Шофьорът и придружителката от някаква местна турагенция обясняват кой е нашият кораб и какво трябва да правим на приличен английски, който мацките от микробуса не владеят въобще. Понеже по ред причини говоря граматически правилен руски с лошо балканско произношение, не за първи път влизам в ролята на преводач. Оказва се, че мацките са от Украйна и ни се радват, като за пореден път се налага да обяснявам какво правим на море в Турция, след като „си имаме такова хубаво море в България“.

Отиваме на корабчето, което не е от най-малките, но се надяваме да не се напълни – все пак вече не е пикът на сезона.

 

 

Возели сме се с двайсетина човека на кораб за стотина души и не е нещо необичайно. Сядаме на сепаре на сянка на долната палуба в очакване на релакс сред морските вълни и в този момент на пристанището спира автобус, от който започва да се точи дълга върволица от хора – всички за нашия кораб... Няколко пъти споменаваме с недобро вчерашния рекламист, продал ни спокойна екскурзия за кораб с малък капацитет. Но понеже знаем, че и да недоволстваш, и да доволстваш, все тая – тълпата няма да се изпари, се радваме, че поне сме заели най-хубавите за нас места на сянка. Тази корабна екскурзия е силно популярна в района, пък и туристите в Мармарис са изключително много в сравнение с Фетие и Каш, където сме се возили на полупразни лодки.

Цената за цял ден с кораб, трансфер, обяд и безалкохолни на корем е 15USD, но не се минава само с това.

След десетина минутки стигаме до остров Седир (на Клеопатра).

 

 

През това време тече инструктаж по микрофон на турски, руски и английски какво ще правим и кога. Същевременно всички си бърборят на своя език и полека плаващият Вавилон акостира на пристана. Оказва се, че сме първи кораб – ура! Островът всъщност е държавен музей и за слизане на територията му се купува билет (към 10-15 лв), а който не иска да плаща, стои два часа на кораба или се плацика до него.

Това го разбираме чак на самия кораб и голяма част от присъстващите са силно недоволни, защото явно и те го разбират едва сега. Но понеже имаме избор да се ядосваме и да платим, или да не се ядосваме и пак да платим, избираме второто и се отправяме по дъсчената пътечка към плажа.

 

Корабът ни най-вляво, даже има и по-голям от нашия с още повече хора.

 

По време на инструктажа успяват да ни обяснят какво има на острова, къде да ходим и къде да не ходим, та знаем, че най-предпочитаното за тълпата място ще е плажът. Незнайно как се оказваме в първите редици, разстоянието между нас и останалите е все по-голямо, а понеже виждам цветовете, настроението се подобрява съвсем и се заемам с най-важната задача за деня – вадя бурканите и започвам да събирам запаси от тюркоаз за мрачните зимни дни.

 

 

Плажът на Клеопатра бил с някакъв много специален фин бял пясък, който не се нагрявал, не залепвал и който, разбира се, Марк Антоний донесъл за Клеопатра от Египет, но понеже за градския плаж Клеопатра в Алания разправят същото, за по-сигурно не вярвам на никого.

 

Обаче тук, за разлика от Алания, си е резерват, а на вишката седи съгледвач, който свири при опитите на кръшни девойки да полягат на белия пясък за ефектно селфи. Та специалният пясък е ограден и не се ходи по него, само се гледа с благоговение. Макар после познати да ми показват снимки от по-ранни години как лежат свободно на същия този плаж и оскверняват природното богатство с телата си.

 

 

Наоколо са наредени семпли шезлонги и успяваме да запазим два в нелека битка с конкуренцията.

 

 

Заминавам веднага да се къпя – в морето се слиза по удобна рампа, дъното е ситен пясък, а водата е великолепна – чиста и с отлична видимост.
 

 

 

Тук и навсякъде около Мармарис морето е Егейско, а водата след 20 септември е към 25-26 градуса по мои усещания. В Олюдениз и към Каш става Средиземно и е поне с два градуса нагоре.

На острова ни отпускат два часа и след плуване до степен на лека умора забелязваме, че в наше отсъствие тълпата на плажа драстично се е увеличила и даже няма шезлонги за всички. Някой е отишъл да пие бира в кафенето на сянка, а друг – да разглежда забележителности. Последните са най-малко. Понеже по шезлонги сме се належали предните дни, отиваме на разходка из острова.
Тук, както на много други места в околията, е имало древногръцко поселение, после са наминали римляни и други мераклии за тюркоаз, но главата ми вече отказва да помни такива подробности.

 

 

Има сравнително запазен античен театър в естествен нереставриран вид. Из гората има струпвания от камъни и останки от храма на Аполон.

 

 

Гледка от горната точка на острова.

 

От светилището на Аполон крива пътечка води до каменисти плажчета, където се къпе местен Аполон, слязъл заедно с нас от кораба с две студени бири в ръце и явно умишлено пропуснал сборището на пясъчния плаж със сакралния пясък. Какво умно решение!

 

 

Двата часа минават неусетно, пълня поредното бурканче и се отправяме към кораба.

 

 

Той вдига котва и спира някъде по-далеч от брега – време е за обяд. За първи път се случва всички сепарета по долната палуба да се напълнят. До нас сядат две други мацки почти на наша възраст (40+) и те от Украйна, а като разбират, че говоря руски, започват цветно да разказват как едната е снощна и как другата я намерила в четири заранта, заспала на шезлонг нейде на плажа. Въпреки възрастта и така прекараната нощ мацката изглежда умопомрачително свежо с лекия си грим и перлена огърлица на врата. И двете не спират да повтарят колко досадна е екскурзията. В този момент идва нашата бира. Въпреки че съм с все още приличен вестибуларен апарат, избягвам да пия цяла бира, ако ни предстои плуване на дълбоко с леки вълни. А такова предстои.

Мацките ми се смеят и казват сакралната за всеки рускоезичен реплика „а у нас с собой есть“, което буквално означава „имаме си“, а конкретно – „носим си алкохол“ (обикновено високоградусов). И вадят бутилка Бехеровка. След като разбират, че досега не съм дегустирала тази напитка, не ме оставят на мира, докато не си поправя пропуска.

 

Корабът отплава за острова на коз(л)ите – Goat Island и акостира близо до брега. На сушата има развалини и стада кози, които като видят лодка, се нареждат по ред на красотата на брега и чакат, мекайки. Някои мераклии отиват да хранят козите с останалия от обяда хляб.

 

 

 

Обикновено спирките за къпане са по 40-50 минути и има време да поплуваш, че и да ти омръзне. Оказва се, че на кораба има много предвидливи граждани и доста от тях си носят подгряващи субстанции, та ставаме свидетели на състезание по скокове във вода, което нашите съседки по маса наричат „Пенсионерки на градус“.

Едната ни съседка, която е снощна, все пак заспива на масата, а с другата си плуваме – украинките силно се хилят на името на острова, защото на руски има лек нюанс и Goat Island – „островът на КозЛите“ може да се преведе и като „островът на мъжете-идиоти“...

За съжаление излиза вятър и спирката на плажа Инджекум, която така чакам, не се случва. Но капитанът не е вчерашен и знае, че ако спре кораба на вълнуващо място (с вълни), после ще има нужда от цялостно сериозно почистване. Затова спираме все в тихи заливчета без вълни, течения и ветрове – само борови иглички плуват наоколо.

Дъно няма, но подгрети от безкрайните си запаси герои се катерят по скалите към островчетата, а половината се връщат с рани от неравната битка с таралежовата армия.

 

 

На връщане чакаме с мацките от сутринта нашия си микробус, който трябва да ни върне обратно. Те не си губят времето и някои по-активни си хващат гаджета за деня, които впоследствие са натирени, защото не се оказват достатъчно платежоспособни. На връщане мацките явно забравят, че вдявам руски, и си разказват толкова интересни интернационални похождения от предните дни, че с неимоверни усилия си сдържам смеха и впоследствие признавам колко скучно живеем. 🙂

Така приключва престоят ни в района на Мармарис. По време на екскурзията имаме недоволства, но с времето лошото се забравя и остава тюркоазът, който те топли в дългите зимни вечери.
На следващия ден се отправяме с все багаж за Фетие.

[Argentique]

От Мармарис до Фетие се движат малки автобусчета уж на кръгъл час без предварителна продажба на билети. Отиваме половин час по-рано, което се оказва съвсем правилно. Автобусчето се пълни и заминава доста преди разписанието, а 120-те километра ги взимаме за час и нещо, като има и една фас почивка за особено нетърпеливите.

Две години отсядаме в Олюдениз в един и същи хотел и решаваме, че ще е прекалено да потретим. Точно тази 2021 г. Турция попада в най-най-червения ковидарски списък на британското правителство и заради драконовските мерки няма ни един британски турист. Обаче дори без тълпите Олюдениз като база ни е поомръзнал. И без това често ходим да вечеряме във Фетие. Понеже Олю е изкуствено създаден курорт покрай Лагуната, заведенията там са сезонни с всички произтичащи минуси – високи цени и конвейер, въпреки че персоналът се старае. Един път така ни омръзнаха стандартните неща, които се предлагат навсякъде, че отидохме на индийски ресторант. Това в Турция. Съвсем нелош между другото. 🙂

Та така, тази година Фетие. Нещо се офлянквам до последния момент с резервацията, защото както понякога се случва при жените – не знам какво точно искам, но ако го видя, ще разбера. 🙂

Попадам в airbnb на двуспален мезонет на една от централните пешеходни улички до пристанището на Фетие и решавам, че ще е това. Уви, цената от 70 лв/вечер и за пет, и за двама души (колкото сме ние) вече е далечен мираж, останал в миналото, но тогава не го знаем и четири дни препускаме по стълбите между етажите за сравнение на гледки. 🙂

Гледката от второто ниво естествено е по-хубава – надясно море, а наляво – полуразрушената рицарска крепост на Фетие и планината.

 

 

 

Много харесвам Фетие – уж нищо особено, но има някакво спокойствие и задушевност в уличките из центъра въпреки новите сгради, които се увеличават всяка година. Има и шум, магазини, трафик, но някак ми е уютно тук. А и хората дали заради по-малкия поток от туристи, или просто ей така, някак са по-приветливи в сравнение с Мармарис, където на места се чувстваме като подвижни портмонета от конвейера. Тук всички ни се усмихват – като започнем от съседите по етаж в кооперацията и милата продавачка в пекарната (от по-религиозните), която се старае да ползва всичките си английски думи, а ние – всичките си турски, за да се разберем, та до приветливата баба с шалварите в неугледната кюнефеджийница Fethiye Künefe Hane до голямата джамия, чието кюнефе оценявам дори аз, дето изобщо не съм по тази част. Най-добрите ориенталски десерти са от Газиантеп, а тези са такива, дават и за вкъщи, както по всички заведения.

 

 

Настаняваме се във владенията си в ранния следобед и без да губим ценно време, се отправяме с маршрутката към плажа в Олю. Някъде през лятото ми се поражда съмнение има ли смисъл да идваме за трети път пак в Олю, защото местенца за настаняване из района има много. Обаче след като виждам така познатия ми плаж, тюркоазеното море, парапланеристите, планината, раждаща дъждовен облак, с блажена усмивка се отпускам в 28-градусовата вода – урааа, пак съм тук.

 

 

Вълните в по-близката и дълбока част на плажа (а до плитката така и не стигаме тази година) не се усещат въобще, а се завиват чак при разбиването в брега. Последните метри от излизането са най-трудни – тук шансът тази нищо и никаква вълна да събори всеки, независимо от размерите му, е доста голям, а след като един път по случайност изнесох моноспектакъл на група щастливи дядовци под заглавие „Къде ми е горнището“, вече много внимавам на финала.

 

 

И обратно към базовия лагер.

В по-ранния етап от съществуването си Фетие се нарича Телмесос и е голям град от Ликийската лига. Едно от старите гръцки имена на града е Макри заради дългия залив.

Има приятни тихи ресторантчета, рибен пазар със заведения, където пътят от щанда до чинията е кратък, стар град Паспатур, прекрасна крайбрежна за разходки, голям пазар във вторник с всичко, което ражда местната земя, ликийски гробници над града (до които все не стигаме) и никакви шумни туристи.

 

(Ликийска гробница до общината. Из земите на древна Ликия навсякъде има подобни конструкции.)

 

В последния ден отиваме да правим пср тестове, без които няма да ни качат на самолета за Истанбул. В неделя сутрин във великолепна частна болница с приветлив и услужлив персонал, говорещ чудесен английски, резултатите излизат за два часа, но ги взимаме надвечер. Вървим по крайбрежната на Фетие, която е мнооого приятно място. Като се прекоси поточето в посока, обратна от центъра, попадаш в тих район само с местно население.

 

 

Мястото е идеално за велосипеди или мохабет малко преди залез.

 

 

Или бар. 🙂

 

 

Някой ден ми се ще да съм някъде тук, на високо, с фронтална гледка към морето.

 

 

Но сега от терасата гледаме живота под нас. Няма шумни заведения, всичко приключва в 11.

 

 

(Това е рядко явление, но все пак – любимата бута куфара, а любимият я подкрепя морално, държейки я за ръка. 🙂 Но обикновено поведението на местните мъже е различно, а за шофьори на междуградски автобуси и таксита да не говорим – още не съм си вдигала лично куфара в ни едно от тези превозни средства при всичките ми пътувания.)

 

На другата сутрин се събуждаме без точен план, но с идея да идем на плаж, като първо огледаме лодките за разходка, докато ги има, и си изберем една за поредната разходка „12 острова“.

Редицата лодки е на две минутки пеша от временния ни дом до този голям площад, където е и културният център с така популярните за снимки надписи с името на града.

 

 

 

 

Минаваме на оглед по крайбрежната с лодките. Пред повечето сутрин и вечер има „викачи“ за привличане на клиенти. Можеш да обсъдиш маршрута, да видиш лодката, какви и колко записани хора има и да избереш. Понеже много ни хареса миналогодишната ни лодка Fulya 10, два пъти я проверяваме, но рекламисти няма и в крайна сметка избираме друга лодка с по-активен чичо пред нея. За предпочитане е да си изберете лодка с мачти и платна (sailing boat), защото в повечето случаи следобед тези лодки спират двигателя, разпъват платната и се връщате в града на платна.

Понеже така и така сме дошли и избрали, решаваме, че плажът днес се отменя и отиваме на тур. Тъкмо ще сме сред първите в надпреварата за хубава маса – ние предпочитаме на долната палуба на сянка. Горе има меки дюшечета за печене на слънце. В края на септември слънцето вече е меко и е по-трудно да се слънчаса.

Вече разказвах за разходката ни предната година, затова много нови неща няма да прочетете. Лодката е оборудвана със сепарета, бар, тоалетни, съблекални, душове със сладка вода и прави няколко спирки за къпане/разходка. Някои хора изобщо не плуват, а изкарват цял ден по сепаретата в пиене на чай и съзерцание на околните красоти.

 

 

По наши наблюдения, най-добре за рахата е околните да са местни – те не пият по десет бири, не викат и не пречат на никого. Това се отнася за лодки с по-малък формат, че има едни трипалубни кораби-дискотеки с бутафорни пирати отпред – там е друга ситуацията.

До нас сядат последните пришълци – бледолик германски студент и смугла мацка от Египет. Не са двойка, намерили са се на екскурзия предния ден. Египтянката е странна – жена от тази страна пътува сама из Турция, има чудесен английски и изобщо не е облечена като скромна мюсюлманка. Сама си казва, че работи за военните. Повече нищо не искам да знам.

В цената на осемчасовия тур (10 $ или 17 лв) влиза ето такъв обяд:

 

 

Вече няма шведски маси, а напитките на сходни цени със заведенията навсякъде се плащат допълнително.

Имаш право на предварителна заявка дали да ядеш риба или пиле. Пилето е от замразена заготовка (излагат се с всяка изминала година), а рибата поне е пъстърва и виждам как я носят прясна в торба. Германчето вижда чинията със странната гарнитура за риба и се смее – crazy combination, но си изяжда всичко до шушка.

От целия кораб само ние пием по чаша вино, чак леко се безпокоим сред какви трезвеници сме попаднали. 🙂

 

Стигаме до първата спирка за къпане. Обикновено капитанът на турски и английски съобщава по уредбата името на острова, дали е плитко за скачане зад кърмата и колко минути е престоят.

 

 

Тези островчета са необитаеми. За съжаление явно понякога идват хора със собствен превоз и си оставят боклука. Последната ни спирка е на сходен плитък плаж. Капитанът казва, че на острова можем да срещнем таушан (зайци). Излизаме на сушата – вярно, зад храстите надничат подивели зайци от питомния вид и чакат някой да им даде нещичко за хапване. Май им носят доста, защото са прилично загладенки. Но пак са предпазливи и бягат. Явно природата е по-силна от глада. 🙂

Следващата спирка е остров Yassıca, който е близо до Гьочек. Нашата лодка този път се казва Ханедан.

 

 

Островът е с издължена форма – на картата прилича на дълъг нож с дръжка и с дупка на дръжката във формата на езерце.
Тук обикновено дават доста време – поне час и половина. Можете да се къпете около лодката, а ако имате акваобувки (продават навсякъде из Фетие) или маратонки – да се разходите до баирчето на острова. Време за къпане пак остава.

 

 

Или за фотосесия. 🙂

 

Тук виждаме миналогодишната ни лодка Fulya 10, която е спряна на същото място. Явно си набират клиенти по други пътища.
Водата е много прозрачна – килът се вижда.

 

 

Качваме се на баирче. Това е в самото начало на малката горичка. Някакви хора са си вързали лодките, закачили са сателитна чиния за интернет на бора и са си направили базов лагер. Ето на такъв къмпинг искам.

 

 

Наоколо щъкат къмпингари от вече познатия вид.

 

 

Пътят до горичката и нашата лодка в далечината. Малко бавно се ходи заради камъните, но ние сме упорити.

 

 

Получаваме си наградата малко по-нагоре в горичката... Чудесна рекламна снимка на Муула. Как да не искаш да се връщаш тук?

 

 

И любимият ми кадър от върха на остров Yassıca. Поглед към Фетие и острия връх Бабадаг (върхът на парапланеристите над Олюдениз) вдясно. Цветовете на живо са мнооого по-наситени.

 

 

След разходката е хубаво да се охладиш до кораба. Чистата вода леко лъже за дълбочината – до стълбата ме покрива, а където е синьо, при плуващите на преден план, дъно не се вижда, значи са поне двайсетина метра.

 

 

Отправяме се към залива на Гьочек – положението там си е като миналата година.

Лодка до лодка. Кораб до кораб. Не знам какво се случва в най-отпускарските месеци.

 

 

На заден план е връх Бабадаг (над Олюдениз). След ден от него виждаме залива на Гьочек и дългия остров Yassıca.

 

На поредната спирка корабът пуска котва на метри от брега. Капитанът обявява, че островът е частен и излизането на брега е крайно нежелателно, като назовава спирката с името Aquarium bay, което по тези лодки обикновено означава, че долу има риби за зяпане.

Слагам маската и смело напред. Излизам на плитко и наблюдавам острова и неговите обитатели. Дори не съм чувала за такива местенца. Дядо чете книга на сянка. Няколко по-възрастни жени си бърборят, вероятно са участнички в някой турски сериал. 🙂 Наблизо има още няколко частни острова – идеални за почивка с малко хора наоколо.

 

 

Под водата след плиткото, равно дъно започва рязка урва, пълна с големи камъни с гигантски таралежи. Тук за първи път виждам купища яркосини и други цветни риби в Средиземно море, че обикновено повечето са скучни и безцветни.

 

От двата ни края има съседи с лодчици.

Ей така са, все начесто.

 

 

 

Излизаме от закътаните заливчета на островите Tersane и Domuz (кой пък е кръстил остров на прасета) в по-откритата част на залива.

Тук вече има вятър и е идеално за плаване с платна.

 

Рекламистът, той и барман, той и основен командващ двамата юнги при разпъването на платната, удържа на обещанието си и се прибираме към Фетие на платна.

 

 

 

Всеки ще го усети различно, но няма да се уморя да го повтарям. Поне веднъж в живота плавайте с платна!

Какво е човекът? Прашинка, носена от вятъра. Съпротивлява се, вместо просто да му се довери.

 

Следва финал – нула и 1800 метра в един ден за мързеливци.

[Asya Assenova]

преди 10 часа, Argentique каза:

От Мармарис до Фетие се движат малки автобусчета уж на кръгъл час без предварителна продажба на билети. Отиваме половин час по-рано, което се оказва съвсем правилно. Автобусчето се пълни и заминава доста преди разписанието, а 120-те километра ги взимаме за час и нещо, като има и една фас почивка за особено нетърпеливите.

Две години отсядаме в Олюдениз в един и същи хотел и решаваме, че ще е прекалено да потретим. Точно тази 2021 г. Турция попада в най-най-червения ковидарски списък на британското правителство и заради драконовските мерки няма ни един британски турист. Обаче дори без тълпите Олюдениз като база ни е поомръзнал. И без това често ходим да вечеряме във Фетие. Понеже Олю е изкуствено създаден курорт покрай Лагуната, заведенията там са сезонни с всички произтичащи минуси – високи цени и конвейер, въпреки че персоналът се старае. Един път така ни омръзнаха стандартните неща, които се предлагат навсякъде, че отидохме на индийски ресторант. Това в Турция. Съвсем нелош между другото. 🙂

Та така, тази година Фетие. Нещо се офлянквам до последния момент с резервацията, защото както понякога се случва при жените – не знам какво точно искам, но ако го видя, ще разбера. 🙂

Попадам в airbnb на двуспален мезонет на една от централните пешеходни улички до пристанището на Фетие и решавам, че ще е това. Уви, цената от 70 лв/вечер и за пет, и за двама души (колкото сме ние) вече е далечен мираж, останал в миналото, но тогава не го знаем и четири дни препускаме по стълбите между етажите за сравнение на гледки. 🙂

Гледката от второто ниво естествено е по-хубава – надясно море, а наляво – полуразрушената рицарска крепост на Фетие и планината.

 

 

 

Много харесвам Фетие – уж нищо особено, но има някакво спокойствие и задушевност в уличките из центъра въпреки новите сгради, които се увеличават всяка година. Има и шум, магазини, трафик, но някак ми е уютно тук. А и хората дали заради по-малкия поток от туристи, или просто ей така, някак са по-приветливи в сравнение с Мармарис, където на места се чувстваме като подвижни портмонета от конвейера. Тук всички ни се усмихват – като започнем от съседите по етаж в кооперацията и милата продавачка в пекарната (от по-религиозните), която се старае да ползва всичките си английски думи, а ние – всичките си турски, за да се разберем, та до приветливата баба с шалварите в неугледната кюнефеджийница Fethiye Künefe Hane до голямата джамия, чието кюнефе оценявам дори аз, дето изобщо не съм по тази част. Най-добрите ориенталски десерти са от Газиантеп, а тези са такива, дават и за вкъщи, както по всички заведения.

 

 

Настаняваме се във владенията си в ранния следобед и без да губим ценно време, се отправяме с маршрутката към плажа в Олю. Някъде през лятото ми се поражда съмнение има ли смисъл да идваме за трети път пак в Олю, защото местенца за настаняване из района има много. Обаче след като виждам така познатия ми плаж, тюркоазеното море, парапланеристите, планината, раждаща дъждовен облак, с блажена усмивка се отпускам в 28-градусовата вода – урааа, пак съм тук.

 

 

Вълните в по-близката и дълбока част на плажа (а до плитката така и не стигаме тази година) не се усещат въобще, а се завиват чак при разбиването в брега. Последните метри от излизането са най-трудни – тук шансът тази нищо и никаква вълна да събори всеки, независимо от размерите му, е доста голям, а след като един път по случайност изнесох моноспектакъл на група щастливи дядовци под заглавие „Къде ми е горнището“, вече много внимавам на финала.

 

 

И обратно към базовия лагер.

В по-ранния етап от съществуването си Фетие се нарича Телмесос и е голям град от Ликийската лига. Едно от старите гръцки имена на града е Макри заради дългия залив.

Има приятни тихи ресторантчета, рибен пазар със заведения, където пътят от щанда до чинията е кратък, стар град Паспатур, прекрасна крайбрежна за разходки, голям пазар във вторник с всичко, което ражда местната земя, ликийски гробници над града (до които все не стигаме) и никакви шумни туристи.

 

(Ликийска гробница до общината. Из земите на древна Ликия навсякъде има подобни конструкции.)

 

В последния ден отиваме да правим пср тестове, без които няма да ни качат на самолета за Истанбул. В неделя сутрин във великолепна частна болница с приветлив и услужлив персонал, говорещ чудесен английски, резултатите излизат за два часа, но ги взимаме надвечер. Вървим по крайбрежната на Фетие, която е мнооого приятно място. Като се прекоси поточето в посока, обратна от центъра, попадаш в тих район само с местно население.

 

 

Мястото е идеално за велосипеди или мохабет малко преди залез.

 

 

Или бар. 🙂

 

 

Някой ден ми се ще да съм някъде тук, на високо, с фронтална гледка към морето.

 

 

Но сега от терасата гледаме живота под нас. Няма шумни заведения, всичко приключва в 11.

 

 

(Това е рядко явление, но все пак – любимата бута куфара, а любимият я подкрепя морално, държейки я за ръка. 🙂 Но обикновено поведението на местните мъже е различно, а за шофьори на междуградски автобуси и таксита да не говорим – още не съм си вдигала лично куфара в ни едно от тези превозни средства при всичките ми пътувания.)

 

На другата сутрин се събуждаме без точен план, но с идея да идем на плаж, като първо огледаме лодките за разходка, докато ги има, и си изберем една за поредната разходка „12 острова“.

Редицата лодки е на две минутки пеша от временния ни дом до този голям площад, където е и културният център с така популярните за снимки надписи с името на града.

 

 

 

 

Минаваме на оглед по крайбрежната с лодките. Пред повечето сутрин и вечер има „викачи“ за привличане на клиенти. Можеш да обсъдиш маршрута, да видиш лодката, какви и колко записани хора има и да избереш. Понеже много ни хареса миналогодишната ни лодка Fulya 10, два пъти я проверяваме, но рекламисти няма и в крайна сметка избираме друга лодка с по-активен чичо пред нея. За предпочитане е да си изберете лодка с мачти и платна (sailing boat), защото в повечето случаи следобед тези лодки спират двигателя, разпъват платната и се връщате в града на платна.

Понеже така и така сме дошли и избрали, решаваме, че плажът днес се отменя и отиваме на тур. Тъкмо ще сме сред първите в надпреварата за хубава маса – ние предпочитаме на долната палуба на сянка. Горе има меки дюшечета за печене на слънце. В края на септември слънцето вече е меко и е по-трудно да се слънчаса.

Вече разказвах за разходката ни предната година, затова много нови неща няма да прочетете. Лодката е оборудвана със сепарета, бар, тоалетни, съблекални, душове със сладка вода и прави няколко спирки за къпане/разходка. Някои хора изобщо не плуват, а изкарват цял ден по сепаретата в пиене на чай и съзерцание на околните красоти.

 

 

По наши наблюдения, най-добре за рахата е околните да са местни – те не пият по десет бири, не викат и не пречат на никого. Това се отнася за лодки с по-малък формат, че има едни трипалубни кораби-дискотеки с бутафорни пирати отпред – там е друга ситуацията.

До нас сядат последните пришълци – бледолик германски студент и смугла мацка от Египет. Не са двойка, намерили са се на екскурзия предния ден. Египтянката е странна – жена от тази страна пътува сама из Турция, има чудесен английски и изобщо не е облечена като скромна мюсюлманка. Сама си казва, че работи за военните. Повече нищо не искам да знам.

В цената на осемчасовия тур (10 $ или 17 лв) влиза ето такъв обяд:

 

 

Вече няма шведски маси, а напитките на сходни цени със заведенията навсякъде се плащат допълнително.

Имаш право на предварителна заявка дали да ядеш риба или пиле. Пилето е от замразена заготовка (излагат се с всяка изминала година), а рибата поне е пъстърва и виждам как я носят прясна в торба. Германчето вижда чинията със странната гарнитура за риба и се смее – crazy combination, но си изяжда всичко до шушка.

От целия кораб само ние пием по чаша вино, чак леко се безпокоим сред какви трезвеници сме попаднали. 🙂

 

Стигаме до първата спирка за къпане. Обикновено капитанът на турски и английски съобщава по уредбата името на острова, дали е плитко за скачане зад кърмата и колко минути е престоят.

 

 

Тези островчета са необитаеми. За съжаление явно понякога идват хора със собствен превоз и си оставят боклука. Последната ни спирка е на сходен плитък плаж. Капитанът казва, че на острова можем да срещнем таушан (зайци). Излизаме на сушата – вярно, зад храстите надничат подивели зайци от питомния вид и чакат някой да им даде нещичко за хапване. Май им носят доста, защото са прилично загладенки. Но пак са предпазливи и бягат. Явно природата е по-силна от глада. 🙂

Следващата спирка е остров Yassıca, който е близо до Гьочек. Нашата лодка този път се казва Ханедан.

 

 

Островът е с издължена форма – на картата прилича на дълъг нож с дръжка и с дупка на дръжката във формата на езерце.
Тук обикновено дават доста време – поне час и половина. Можете да се къпете около лодката, а ако имате акваобувки (продават навсякъде из Фетие) или маратонки – да се разходите до баирчето на острова. Време за къпане пак остава.

 

 

Или за фотосесия. 🙂

 

Тук виждаме миналогодишната ни лодка Fulya 10, която е спряна на същото място. Явно си набират клиенти по други пътища.
Водата е много прозрачна – килът се вижда.

 

 

Качваме се на баирче. Това е в самото начало на малката горичка. Някакви хора са си вързали лодките, закачили са сателитна чиния за интернет на бора и са си направили базов лагер. Ето на такъв къмпинг искам.

 

 

Наоколо щъкат къмпингари от вече познатия вид.

 

 

Пътят до горичката и нашата лодка в далечината. Малко бавно се ходи заради камъните, но ние сме упорити.

 

 

Получаваме си наградата малко по-нагоре в горичката... Чудесна рекламна снимка на Муула. Как да не искаш да се връщаш тук?

 

 

И любимият ми кадър от върха на остров Yassıca. Поглед към Фетие и острия връх Бабадаг (върхът на парапланеристите над Олюдениз) вдясно. Цветовете на живо са мнооого по-наситени.

 

 

След разходката е хубаво да се охладиш до кораба. Чистата вода леко лъже за дълбочината – до стълбата ме покрива, а където е синьо, при плуващите на преден план, дъно не се вижда, значи са поне двайсетина метра.

 

 

Отправяме се към залива на Гьочек – положението там си е като миналата година.

Лодка до лодка. Кораб до кораб. Не знам какво се случва в най-отпускарските месеци.

 

 

На заден план е връх Бабадаг (над Олюдениз). След ден от него виждаме залива на Гьочек и дългия остров Yassıca.

 

На поредната спирка корабът пуска котва на метри от брега. Капитанът обявява, че островът е частен и излизането на брега е крайно нежелателно, като назовава спирката с името Aquarium bay, което по тези лодки обикновено означава, че долу има риби за зяпане.

Слагам маската и смело напред. Излизам на плитко и наблюдавам острова и неговите обитатели. Дори не съм чувала за такива местенца. Дядо чете книга на сянка. Няколко по-възрастни жени си бърборят, вероятно са участнички в някой турски сериал. 🙂 Наблизо има още няколко частни острова – идеални за почивка с малко хора наоколо.

 

 

Под водата след плиткото, равно дъно започва рязка урва, пълна с големи камъни с гигантски таралежи. Тук за първи път виждам купища яркосини и други цветни риби в Средиземно море, че обикновено повечето са скучни и безцветни.

 

От двата ни края има съседи с лодчици.

Ей така са, все начесто.

 

 

 

Излизаме от закътаните заливчета на островите Tersane и Domuz (кой пък е кръстил остров на прасета) в по-откритата част на залива.

Тук вече има вятър и е идеално за плаване с платна.

 

Рекламистът, той и барман, той и основен командващ двамата юнги при разпъването на платната, удържа на обещанието си и се прибираме към Фетие на платна.

 

 

 

Всеки ще го усети различно, но няма да се уморя да го повтарям. Поне веднъж в живота плавайте с платна!

Какво е човекът? Прашинка, носена от вятъра. Съпротивлява се, вместо просто да му се довери.

 

Следва финал – нула и 1800 метра в един ден за мързеливци.

Няма да ми омръзна да те чета. Така хубаво разказваш и ме връщаш по любими  места. 

[jungfraujoch]

Благодаря за синята и изключително интересна разходка.

Пишеш красиво,снимките са очарователни.Имаш много фино чувство за хумор. 

Очаквам с нетърпение финала.

[Anna Kalinovska]

На 22.03.2022 г. в 21:36, Argentique каза:

Лятото наближава, а тюркоаза, който затварям в буркани всяко лято, взе да се изчерпва. 🙂 Затова се появи следната тема.

 

Целта ѝ е да споделя някои кадри и моменти от трите ни почивки в област Муула (Mugla)  в Турция. Ще се радвам да споделите ваши кадри, изживявания, мисли и предложения, за да препиша нещо за бъдеща употреба. Пък и просто ей така, за вдъхновение и мохабетът да върви. 🙂

 

Средиземноморието е моето място. Не избираме родното си място (или поне такова е всеобщото мнение), но пък можем да намерим и изберем местата, където сърцето се чувства у дома. И да ги посещаваме често.

В тази посока изминалата година беше успешна за мен, защото нямаше ни един месец, в който да не видя море, а живея далеч от него. Започнах с Малта и буквално минах между капките в най-тежкия локдаун за цяла Европа, за да видя нацъфтели слънчогледи (през януари!), да вдишам морския вятър и да усетя всички радости на свободния живот, а завърших годината малко по́ на запад, пак на средиземноморския бряг.

Казват, че случайни неща нямало и упорито вярвам в това твърдение. Преди година и половина приятели организираха ежеседмични прожекции на филми за пътешествия и отидох още на първия филм, който се казваше „Медитеранео“. Точно за мен. Купуваш билет и ти дават номерче, защото после се тегли томбола с дребни награди. Зрителите са доста, а наградите – четири-пет. Обявяват тегленето на последната награда – хубав илюстриран пътеводител за Средиземноморието. Казвам на седящите до мен – ех, сега на мен да ми се падне, тъкмо онзи ден се къпах в това море.

Всяка жена носи в себе си малко от вещицата...

 

Това е историята как се сдобих с Пътеводител. 🙂

Присъстващите познати умряха от смях (е, точно на теб ли), а тези, които ми чуха желанието – гледаха с изумление и се чудеха как по-напред да реагират, че знае ли се какво ги чака. 😉 

После, някак съвсем без умисъл, започнах да посещавам описаните в Пътеводителя места и за година и малко го преполових (без да броя местата от преди).

Всеки е бил някъде по Средиземноморието и надали има човек, на когото да не му е харесало – климатът, морето, природата, храната, хората, атмосферата и целият вселенски айляк, въплътен в местното мото „маняна“, „пиано, пиано“, „сига сига“ или „яваш яваш“. За къде бързаш, човеко? Наслади се на великолепието на Живота – имаш всичко необходимо. Тук и сега. Точно в този момент.

Изключително близка ми е тази философия и често си взимам дозата от нея.

И ако за любимата ми Пулия и новото откритие Андалусия е писано много, за турското крайбрежие почти не се пише. (Някой ще ме пита де е Гърция в уравнението, но така се получи, че по-голямата тамошна част е бяло петно за мен, но сига, сига, всичко зрее с времето си). 😉

Доста хора свързват турското море с големите хотели тип „всичко включено“, но при мен този тип времепрекарване още не е настъпил. Душата и тялото искат приключения, возене с раздрънкани маршрутки, срещи с интересни хора, смяна на локации и ако може някоя разходка в планинска местност, защото рецептата за пълно щастие включва планина и море в едно.
Всичко това намерих в област Mugla.

 

Един-единствен път се озовах в Турция на организирана екскурзия. Не ги харесвам тези неща – движение под строй, много хора и ограниченото време, което се дава за обектите. Моите пътувания все повече преминават в графата яваш-яваш. Но тогава се събрахме малка група и ако трябваше да се ходи самоорганизирано, щях да го отнеса аз. Понеже и Хасан е човек, а не луд организатор, се предадох в лапите на агенция.

Медалът винаги има две страни и помня само огромните плюсове – изгревът от балон с гледка към вулкана в Кападокия и фантастичния, интелигентен местен гид с голям стаж и неизчерпаеми знания – изселник от България от времето на Голямата екскурзия. Движехме се заедно цяла седмица и този човек ни разказа толкова полезни и интересни неща, че нямаше как да не поискам да видя повече от тази страна. Попитах го къде почиват местните, как и при какви условия, а той след дълги обяснения стигна до заключението, че ако имам възможност да отида само на едно място от цялото турско крайбрежие, нека бъде Каш.

Умен човек е грехота да не го послушаш. Отидох. В Каш два пъти, другаде три.

 

Ще е сложно да опиша трите ни почивки в Муула в едно, затова ще започна с най-наситената от към дейности през 2020 г. И трите пъти сме били в периода след 20 септември, когато не е жега (+30), водата е 25-28 градуса, а децата във всички страни са започнали училище и съответно няма чак такава тарапана.

След като почти шест месеца не бях минавала граница в тази паметна година (безбройните ходения на нашето море с включен и хоум офис не ги броя, защото не са за броене), ми се искаше малко по-наситена почивка и такава се получи.

Тя беше втората ни поредна в Турция. Логистиката на някой може да му се стори леко странна, но към момента това е положението – превозваме се с нещо до Истанбул, летим до Даламан и после само обществен транспорт и такси по села и паланки. Общественият транспорт във вид на маршрутки (долмуши) и междуградски автобуси е уреден чудесно. Можеш да излезеш от някоя нива на пътя и ако там минава маршрутка, шофьорът непременно ще ти присветне или бипне, за да те подкани да се качваш.

Пък и возенето с местното население често е повече от забавно.

 

Имахме три нощувки в Калкан и после местене за още пет в Олюдениз, където щеше да ни е второ посещение. Освен лежането по близките плажове, имахме обиколки по близки градчета, ходене до един каньон, разходка в ниска планина и две целодневни обиколки с лодки.

Калкан не е в област Муула, но изобщо не го пиша при съседите от Анталия, защото е на три часа път с кола от тамошното летище. От Даламан е на 115 км с по-малко завои, има обществен шатъл, но става със записване и хич не ни е удобен като час. Затова имаме частен трансфер, оказал се единствен минус в цялото ни пътешествие заради шофьора, който закъснява с час и после постоянно спира да пуши и да яде. След последната спирка в крайпътна кебапчийница за ранна вечеря, в колата вече не се трае от аромат на кромид и това се превръща в капката, преляла чашата на търпението ни. Напразно, защото впоследствие се оказва, че речникът на шофьора включва само думите „ноу“, „корона“, „релакс“ и още две-три, дето и бебетата ги знаят. След дълъг разговор с домакина ни по телефона на турски, човечецът така и не разбира накъде да ни кара из петте сокака на Калкан и въпреки това отказва да гледа навигацията, която му показваме. В крайна сметка стигаме здрави и на точното място. После домакинът ни многократно се извинява да не си помислим, че всички турски шофьори са такива.

На този мирадор шофьорът ни спира да снимаме 12-те острова на Фетие или по-скоро да опъне цигара-две. 🙂

 

 

Калкан е избран пред Каш, понеже тук поне има плаж, на който така и не ни остава време да се изкъпем. Вече при свършен факт мислех, че май е трябвало да си нощуваме в Каш, нищо, че къпането става от платформа, но за минали неща не се кося, така че каквото – такова.

 

 

Калкан е някогашно рибарско селце Каламаки, чието гръцко население е принудително изселено по време на размяната на население между Гърция и Турция през 1923 г. Всъщност до преди сто години по цялото егейско и средиземноморско крайбрежие на Турция е имало такива селца и градчета. На доста места гръцката архитектура се е запазила и носи радост за окото. В Калкан и Каш има доста гръцки таверни, а по заведенията пекат халуми, което не е обичайно за турската кухня. Чуждите туристи са на 95% британци, като има и постоянно живеещи expats в Калкан. Градчето е едно от най-скъпите места за настаняване в района – цените по заведенията долу в старата част са по две, а стайче в малко хотелче тип созополска квартира тръгва от 120-150 лв. на вечер, което е много за Турция. Наехме си тристаен апартамент на приемлива цена през airbnb малко по-нагоре на баира и останахме доволни.
Холът ни с тераса.

 

 

По околните къщи почиват само турски семейства.

 

 

При съседите всичко се вижда през прозорците.

 

 

 

Поздравяваме се всеки ден по няколко пъти. Те си седят вътре по диваните, гледат ТВ и ядат. Дали излизат, не знаем. Ние почти не се прибирахме.

Под нас на терасата винаги седи дядо, пие чай и гали котки. Котки много. Живот си живеят.

Първия ден уж трябва да стигнем по-рано за плаж, но заради експедитивния трансфер не се получава. Отиваме на плажа поне да го видим.

Старата част на Калкан се оказва живописна. Британците си гледат мачовете.

 

 

 

 

 

 

 

На плажа цари тиха идилия. Малко преди седем. След възторжена среща с любимия полупразен Истанбул предния ден, тук вече окончателно осъзнавам, че съм в отпуска.

 

 

 

 

Долу не ни харесват ни цените, ни препълнените заведения. Качваме се малко на баира и забелязваме семейно ресторантче, което не предлага стандартните ястия за туристи с дъски с меню на английски отпред. Оказва се нашето място. Сервитьорът (той и собственик) ни взима поръчката, а като чува, че сме от България, освен редовното „комшу“, казва: „Как си, добре съм“. Огромна рядкост е някой да знае и дума на български по онези земи. Дъщеря му ни сервира и си хапваме чудесно. Готвач е жена му. Казвам специално да я поздравят. Готвачите трябва да бъдат хвалени, когато се представят добре. Все пак никой не работи само за пари.

 

 

Улиците до нас с нещо като разсадник. Село отвсякъде – тичат кокошки, а сутрин кукуригат петли дори преди воя от джамията. Уви, тук спя с тапи за уши.

 

 

По крайморските села в Турция се карат невероятни коли – лади, рено 5 и 9, които в България отдавна са се разпаднали на съставни молекули. А тези са в движение.

 

 

Къщичките около нас. В почти всички живеят/почиват турци. Чуждите туристи са долу в стария град или по вилите по околните баири.

 

 

Понеделник – първи морски ден и чудесно начало на седмицата. Вечерта след пристигане си запазваме целодневна екскурзия с малко корабче до потъналия град на остров Кекова и крепостта Симена (на цена около 55 лв с обяд – най-скъпата целодневна обиколка, обикновено е около 10-15 USD). Корабчето тръгва от пристанището в Каш на 25 км от Калкан, където ни доставят с микробус с неколцина британци.
Гледка от кораба към гръцкия остров Кастелоризо отсреща.

 

 

Каш (вежда на турски) е невероятно живописно място, което посещаваме за втора година. Дойдохме тук отново и на следващия ден.

В централната част няма плаж, а в морето се влиза от стълба или понтон.

 

 

 

Корабчето е малко и леко, което се усеща на връщане при малко по-силно вълнение. Гледаш морето отгоре – вълни йок, но кошът за боклук се отваря сам, разпилява смачкани кенчета и тръгва да се разхожда по палубата. Хората са настанени на лежанки на достатъчно разстояние едни от други заради ковид мерки. Следобед от лежанките трудно се става, а особено весело се ходи заради вълнението – така се тренира моряшка походка. Снимка в изправена позиция не може да се направи – фотоапарат ли да държиш, себе си ли...

 

 

Попадаме на тихи и спокойни спътници – предимно турци и малко британци. Всички си носят книжки за четене. Между спирките за къпане има време за това или просто за релакс на фона на тиха музика. В средата на деня разбираме, че едните турци (баща и син) са от Русе. В тези райони е огромна изненада да чуеш българска реч.

 

 

На няма и пет километра от пристанището в Каш се намира най-отдалеченият от страната-майка гръцки остров Кастелоризо (турците го наричат Меис). Името „Кастелоризо“ идва от червената крепост на острова (кастело росо) от рицарски времена.

Гледаш и плачеш. Пет километра, а не можеш да отидеш – фериботът е спрян заради пандемия и така две поредни лета. Това лято уж няма да е.

 

 

 

Първата спирка за къпане. Обикновено се спира на места с дълбочина 4-10+++ метра. За желаещите има помощни средства, жилетки и пояси. Но ако поне малко плуваш – водата е много солена и можеш да си стоиш прав в нея без никакви движения. Нося си шнорхел навсякъде и основно с това се забавлявам. Шарени риби обаче рядко се срещат. Но големи пасажи от милиони цацки – под път и над път.

 

 

 

След още една спирка за къпане в друго заливче и обяд наближаваме ликийския град на остров Кекова. Градът е потънал преди над две хилядолетия след земетресение. И на острова, и под водата има руини. Морето е с фантастични цветове. Слизането от лодка и къпането са забранени.

 

 

 

 

Крепостта Симена или Калекьой – намира се на континента срещу остров Кекова.

На кораба програмата е премислена и след обяда (който се готви и се сервира на долната палуба) имаме обиколка над потъналия град и спирка на крепостта за над час. Който желае, може да се къпе на плитките плажчета под крепостта, да седне на сянка в заведение на сладолед и портокалов фреш (основно това се рекламира) или да се качи до крепостта.

 

 

 

Понеже вече се накъпах, сладолед не ми се яде, а и нямам много акъл, се качвам догоре – 32 градуса жега в два на обяд, влага, доста високи стъпала и сянка йок, но само на хартия звучи страшно.

 

 

Накрая остава време и за фреш. Чичото-собственик на бара казва, че тук рядко идват много хора, а пък по пандемия изобщо. От големите курорти е далече, по-лесно е да се дойде по вода, а отсядане с почивка (има някакви пансиони) предприемат само най-упоритите, далече е от всякъде с кола. Големи плажове няма. Някъде по околните баирчета била резиденцията на турския милиардер Коч.

Отгоре се откриват фантастични гледки. Крепостта се издига над древен ликийски некропол – навсякъде са разпръснати ликийски гробници с характерната им форма.

 

 

Под крепостта има плитко плажче с ликийски гробници във водата. Гробниците на богатите са на по-високи места – по-близо до Бог. По-бедните сега са в морето.

 

 

Или близо до него.

 

 

Имаме още две спирки за къпане и тази е единствената, в която не участвам заради много вятър и вълни.
Корабчето е семейно – мама готви, татко-капитан, брат и сестра по на 20 – хора за всичко и преводачи. Братът и сестрата скачат салта от високите скали – много са добри.

 

 

На следващия ден хващаме маршрутка до един от най-известните турски плажове – Капуташ. Отгоре е чуден.

 

 

Изобщо целият 25-километров път Калкан-Каш предлага фантастична морска панорама с чудесни завои.
Миналия път бяхме тук след дъжд и нямаше много хора.

 

 

Сега обаче за мен е доста пълно – и то във вторник, когато децата вече са на училище. Всички са турци. По едно време забелязвам девойка с хирургични разкрасяващи подобрения. Такива просто няма по местните плажове – ни туркини, ни чужденки. Чудя се дали е възможно да съм права в предположенията си и се оказва, че да. След малко чувам нашенска реч и се изсипват двайсетина човека с организиран автобус от Анталия. Явно доста им е писнало от ол инклузива, защото да пътуваш към 180 км на посока по завои заради единия плаж, си е голяма авантюра. Цялата група си наемат два шезлонга и се разпръсват да се селфят по околните камъни...

 

При по-близък досег с плажа виждаш някои недостатъци – на три метра навътре е два метра дълбоко, често има вълни, дъното е покрито с големи, обли хлъзгави камъни, а водата е мокра и солена. 🙂 Всичко това, разбира се, не ми пречи на къпането.

 

 

До плажа се слиза по стълби.

 

 

Шезлонгите се плащат, горе има бар и съблекални. Цените са по-ниски от българско море. Изкарваме с доста зор до един на обяд, а душата си иска приключения. 🙂

Плажът е чудесен на снимка, особено през зимата, но аз и зимата ходя на море.

 

Пълният плаж по обяд. Горе има поне двеста коли. Тесен междуградски път с лек трафик, не можеш да се разминеш, плюс коли, пешеходци, клаксони – красота. Маршрутка не ни се чака и хващаме такси. Няколко години си карат по около лев на километър на брояч и ни устройва.

 

 

 

В противоположна посока, недалеч от Калкан, се намира древният ликийски град Патара. За история няма да говоря, защото преди време четох за Ликийското царство, но нищо не ми се задържа в главата, а и в отпуска не се напрягам.

Към древния град като бонус върви 18-километров пясъчен плаж без ни една сграда, защото е резерват. Тук снасят яйцата си костенурките caretta caretta. От 20 часа до 8 сутринта влизането на плажа е забранено, затова хипарски вечери и палаткинг се правят някъде другаде. В района си има доста къмпингари и хипи единици и двойки, но проблемът е, че дивите плажове не се поддържат и чистят, а местното население много обича да си хвърля боклука къде ли не.

 

 

Входът на Патара е платен, но е нещо символично към два лева, има карти за десет влизания.

На Патара има малко шезлонги, бар, съблекални, душове, тоалетни. Няма много хора, водата по-топла от тази на север в Олюдениз. На вишката седи спасител и на никого не свири. Сложил червено знаме – странна работа. Решавам, че се е объркал. Морето не дърпа, вълните малки. Влизам малко над коляното и ме събарят два пъти. Един от малкото пясъчни плажове в района, но аз отдавна съм фен на заобления камънак.

 

 

Снимките от Патара са от 2019.

 

(Следва продължение. Каш.)

Великолепен пътепис, прекрасни снимки, БлагоДаря! 🙂

Това са места, които с радост бих посетила. За момента са ми близки, ще ги оставя за по-нататък, с бастунчето... 😉

За Мугла и Калкан четях редовно, когато работех за trivago.de, всъщност в тези 10 години, докато минаха всичко машинно и нямаха вече нужда от "жива сила", възкръсна и се разпали страстта ми към пътешествията. Добих и куража за далечни места, съвпадна и със стъпването на крака на сина ми.

П.П. Причина да отворя материала беше думичката "тюркоаз" - идва от ... тюркоазените езера в Тибет 😎  🏞️  🗻 

На шията ми от декември насам виси един роден, от града на Делю Хайдутин Златоград 🇧🇬, на ръката ми гривничка от ирански 🇮🇷 камъчета, която си купих в Дамаск 🇸🇾 през март, двете обеци от Агра 🇮🇳 , 2019 г., изгубих една по една.. През октомври тръгвам за Хималаите 🇳🇵 да си намеря истинко тибетско тюркоазче, за да си дойде всичко по местата 🙂

 

[Argentique]

Благодаря, за вниманието,  @jungfraujoch и @Anna Kalinovska Тюркоазът е едно от безбройните неща, които ме зареждат и дават енергия, дори когато уж не трябва да я има. Дори в момента успешно бера тюркоаз, затова малко ще отложа финала на темата. 🙂

[Kalina Ivanova]

На 11.07.2022 г. в 22:42, Argentique каза:

Дори в момента успешно бера тюркоаз, затова малко ще отложа финала на темата

Даже изобщо не и слагай точка на тази тюркоазена тема.

Само запетайки и продължавай да я допълваш.

Много е красива

[Argentique]

Понеже морето ни през последната година е със силно тюленска насоченост (лежане + плуване отвъд шамандурата и всичко започва отначало), затова следващите няколко дни прекарваме на плажа в Олюдениз с добавка вечерни обиколки във Фетие за задоволяване на интересите в областта на кулинарния туризъм.
Предишни години тюленстваме чак до носа Кумбурну, от който започва баш лагуната, но там морето е по-плитко, има повече хора (всичките деца са там) и няма вълни. С една дума, за мен е съвсем скука. Но пък има шезлонги и най-вече чадъри, без които рахатът е по-сложно достижим дори в края на септември.

 

 

Тази година шезлонги вече има и що-годе в началото на резервата (пет минути пеш от входа по пътечките). Харесваме вълните, нямаме против по-дълбокото море и затова вече стигаме само до тук.
Заради дълбочината на морето в тази част е сравнително спокойно, нищо че хващаме уикенда.

 

 

 

Плажът е достатъчно голям и има място за всички. Може да се настаниш далеч от хора. Много от местните си носят къмпинг столчета с маси и чадъри и откарват така цял ден, пиейки чай от термос (?)...
Ние инвентар нямаме, затова плащаме за шезлонги с чадър – общо около 12 лв. за трите неща/дневно. Но и на камъни може да се седи, ако си дошъл само за едното къпане. 
Нашият бар с шезлонги предишната година изобщо не съществува. Сега предлага дори от модерните навеси, но никой не ги ползва. Сигурно ще го натъпчат и този плаж, дано резерватните власти проявят разум.

 

 

Има нещо вярно в името на плажа. Като цяло не съм по дългите плажни почивки, но тук по необясними причини все още не ми омръзва.

 

 

В последния ни следобед на плажа обикновено ми се реве и се старая да запечатам цялата картина с цветове, шумове и ухания в съзнанието си, до следващия път.

 

 

==============================================================================================

 

Ако обаче искаш да видиш плажа от високо, има няколко варианта за качване. Първия път не ни остава никакво време от обикаляне из околията, втория ни отказа един рекламист от турагенция, че вечеря горе не била кой знае какво (вероятно лято 2020 наистина е било такова), но сега вече сме решили твърдо, че се качваме на Бабадаг с каквото даде Аллах.
През 2021 г. лифтът („телефери́к“ на турски), който започва да се строи година по-рано, а преди две няма и помен от него, е готов – затова качването до върха вече не е чок зор... За феновете на екстрийма пък има козя пътека – тръгва малко над кота нула и все нагоре (1969 м)... Гледах раннопролетни снимки на известен наш ултрамаратонец с качване и слизане в рамките на късия ден, но това е забавление за друг тип човеци. За останалите има лифт. 🙂

 

 

Преди появата му, пък и сега, бусовете на парапланеристите се качват, слизат и дори се разминават по път, който е асфалтиран само в началната отсечка. Няколко пъти на ден нагоре се движи маршрутка от градския транспорт и идеята беше да ходим с нея, ако лифт няма.

 

 

Първите две отсечки на лифта са кабинкови и за нула време се стигат 1700 метра. На по-ниската площадка за скокове (1700) има заведения, изкуствени реки, мостове – сивилизасион.

 

 

Отсечката до 1800 м е седалкова. Двупосочният билет до 1800 м струва 80 TL (към 16 лв – септември'21).

 

 

 

За съжаление, се оказва, че последната отсечка до 1900 м не работи, а площадката до самия връх със знамето е затворена. Това не е пречка за желанието ми да се начеперя поне до там пеш, то не е и далеч, но щателна проверка установява, че всичко е опасано с високи телени огради и това се оказва най-близкият ми кадър от връх Бабадаг.

 

 

Но време за тъги и разочарования няма, защото наоколо можеш да препиеш с дългоочакваната гледка с мъничката лагуна, носа Кумбурну и плажа на резервата.

 

 

На площадката за скокове (1800) кипи сериозна дейност. Адреналинът на скачащите ме заразява на секундата. Вятърът свисти в ушите и просто не мога да си овладея усмивката.

 

 

 

 

 

Скача се през минута-две, когато успеят да хванат вятъра. Постоянно идват микробуси с туристи, а самоорганизираните парапланеристи са с лифта. За тях има специални билети с достъп до зоната, нас там няма да ни пуснат. После цялата тази международна банда снове с маршрутките и големите си чували между плажа и началната станция на лифта. И така цял ден. Но по-голямата част от скоковете са тандемни, за туристи. Много от тях идват в Олю само с тази цел.
За тандемен скок задължително трябва да си с удобни обувки, защото се тича бързо по надолнище (до време) заедно с инструктора.

 

 

Стигаш ръба и отлиташ. Човекът с лилавата тениска тича с повечето хора до ръба, нещо им помага и явно това работи. И всеки път бие спирачки до ръба на площадката, под която започва стръмно дере...

 

 

Гледките са умопомрачителни. Отзад са северните квартали на Фетие и плаж Чалъш, който хич не е близо до центъра. Коктейл с перфектните съставки – море, планина, слънце, полет и нещо, което всеки ще усети по свой си начин...

 

 

Пред погледа се шири целият залив на Фетие, а отзад са островите, на които бяхме предния ден на обиколката „12 острова“. И долната станция на 1700 метра.

 

 

Районът в другата посока, на юг, е по-див, има няколко селца и къмпинги, тук е и Долината на пеперудите. По върховете минава известният Ликийски път.

 

 

Колкото и да е горещо долу, в никакъв случай не се качвайте само с плажни дрехи. На слънце по къс ръкав студът едва се трае, а долу е +30. Добре е, че адреналинът поддържа топлообмена. 🙂

 

 

Идването ни в определен час надвечер не е случайно. Чакаме залеза. Не знаем дали ще има работещо заведение и дали ще има с какво да се „сгреем“, затова взимаме пример от украинките от кораба преди няколко дни и си носим. 🙂 Вдигам наздравица за мама, звъня ѝ – честит рожден ден, ти знаеш ли къде съм... :))

 

 

Слънцето се снишава и става все по-хладно. Любувам се на островите-кифлички в далечината и попивам радостта от лицата на околните...
На площадката на неработещото заведение се събират повече хора в очакване на финала на представлението.
Всички притихват.
Слънцето започва да се крие, но не потъва в морето, а зад някакви далечни планини.
„Родос“ – нарушава вълшебната тишина стоящият до мен дядо-турчин и се усмихва на нещо свое.
Понякога Земята е толкова мъничка...

 

 

Слънцето бързо се търкулва зад гръцките планини, а ние спринтираме към лифта, защото температурата рязко пада до реалното усещане за няма и десет градуса.
Чува се някакъв сигнал, че полетите се прекратяват.
Носим се над ледения здрач, тишината кънти в ушите, а очите светят от преживяното щастие.

 

 

Има нещо магично в залезите. Усещане за край, който винаги дава път на ново начало.

 

===========================================================

Имала съм късмета да посрещам новото начало с първия слънчев лъч от балон в Кападокия. Другият вълшебен изгрев в тази страна, който още ме чака, е над планината Немрут.
Музикалните ми вкусове са сравнително еклектични, но в края на миналата година постоянно си пусках за работен фон един сет, заснет по изгрев на Немрут:

 

Малко по-късно, по Коледа, сме в Испания и случайно пускам телевизора (обикновено не ползвам този уред). Шансът да улуча момента, в който точно започва сетът, направил ми мазоли на ушите в последните дни, е малък, но се оказва реален...
В такива моменти се усмихвам и кимвам с благодарност на Вселената, че ми дава отговор. И започвам да се чудя какъв всъщност ми беше въпросът...? 🙂

Но до намирането му има още много изгреви и залези...
 
 

[liliya]

Благодаря отново за чудната разходка! Наистина беше удоволствие за мен! 

[Дани Магелани]

Пишеш много красиво и увлекателно! Прииска ми се да съм там! Благодаря!

Турция има страхотни телевизионни реклами, които много харесвам, за разлика от нашите. Твоята тема "запалва" интереса и любопитството и може да послужи за добра рекламна кампания на региона. Местните власти трябва да ти благодарят и да ти дадат бонус като отидеш отново.

[Argentique]

преди 7 часа, Дани Магелани каза:

Местните власти трябва да ти благодарят и да ти дадат бонус като отидеш отново.

Благодаря за времето и интереса. 🙂 Бонусите ги получавам всеки път и нямам големи претенции кой точно ще ми ги дава – дали власти, дали някой случаен дарител. 🙂
Интересно как не буди у доста хора съмнение фактът, че ще отида отново. Харесва ми тази увереност у околните. 🙂
 

[ttelena]

След като миналата година стигнах до Кушадъсъ /заради Ефес/.тази година мислих мислих и реших да отида до Фетие.Твоите тюркоазени разкази ме убедиха че съм избрала правилната посока.

Имам 10 дни  ще пътувам с кола и

целта на пътуването

е  малко история малко незабравими преживявания и  малко плаж .

Прочетох че не обичаш да даваш съвети  

Но съветите на магеланци  до сега винаги са ми помагали да организирам своите пътувания и бих  се радвала ако мога да се възползвам от твоите за  това пътуване.