дневник "Каквото и да се случва в Индия, не се ядосвай!"

[Pantelej Putnik]

След като видяхме "къщата" на романтичния махараджа (Mehrangarh Fort), насочихме се към центъра на града и по-скоро към стария град. Около часовниковата кула е разположен може би най-хубавият пазар, който аз видях в Индия. Но не пазар като туристическа атракция, както е на много места по света. Пазар за стоки, от които местните хора наистина имат нужда и купуват. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На горната снимка се вижда машинка, която изтисква сок от захарна тръстика. На много места в градовете виждахме подобно нещо. Захарният сироп от тръстиката бил добър за храносмилането в голямата жега. Сигурно е вярно, щом го пият, но ние не искахме да рискуваме, а още повече, че стомасите ни бяха разбити от купищата подправки в индийските ястия.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Когато видя такива пазари сякаш сърцето ми запява. "Дали пък не съм пристрастен към пазаруването?!" - запитах се и веднага побързах да се успокоя - "Дори и да съм пристрастен към пазаруването, то това със сигурност е по-добре, отколкото да съм пристрастен към хазарт или наркотици". 

 

Наблизо до пазара и часовниковата кула се намира едно много интересно съоръжение. Вероятно е създадено и е ползвано като водохранилище, т.к. тук в Раджастан не падат много дъждове, а и няма много реки. Все пак около половината от територията на Раджастан е пустинята Тар. Водата тук се цени и се събира. 

 

 

Преди известно време това място е било съвсем изоставено, но в последните години някакъв хотел, който граничи с това водохранилище, инициира почистването му. По този начин това уникално съоръжение е станало привлекателно за туристите и дори до него се е оформило едно приятно площадче с кафенета и хубави магазинчета. В страшната жега водата беше атракция за децата, които си избираха различни места от стълбите, откъдето скачаха в зелената вода. Навсякъде по света децата обичат водата. 

 

[Pantelej Putnik]

След като пообиколихме из центъра на Джодхпур, отправихме се към новия палат на махараджата - Umaid Bhawan Palace. Това е един сравнително нов дворец, който е завършен през 40-те години на 20-ти век. Освен величествената външност на двореца, друго майче нямаше значимо. Вътре има музей, като не си заслужава разгеждането, освен ако не искате да пропуснете една колекцията от часовници (не ръчни, ами от онези другите). Може би по-интересната колекция се намира в двора - колекцията от ретро автомобили на махараджата, която включва Ролс Ройс, Кадилак, Мерцедес и т.н. Не съм снимал колите, защото трябваше да ги снимам през прозорци, а те бяха доста прашни, а и слънцето печеше директно в тях и нищо не се получи като снимки. Иначе една голяма част от двореца е предоставена на хотел, където нощувката е около 500 евро. Не, благодаря! 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На горната снимка веднага усетих, че нещо не ми се вързва с индийските рисунки, видяни досега. Ами, да! Полски художник бил го рисувал. Брех какъв разбирач съм се извъдил! 🤣

 

 

[Pantelej Putnik]

През следващия ден по програма беше предвидено само пътуване до малък град, където щяхме да се настаним в дворец за чудо и приказ. Е, не точно за чудо и приказ, но така се казва в приказките. 🙂 

Деогарх е малко градче някъде изгубено в Раджастан, помежду Джодхпур и Удайпур. Много настоявах да го вмъкнем в програмата, т.к. тук се отсяда в двореца на едновремешен местен феодал. Още преди няколко години мои приятели бяха по тези места и ми изпращаха всеки ден снимки, така сякаш аз бях с тях тук. Когато обаче ми изпратиха снимки от Деогарх Махал (дворецът), аз просто реших, че трябва да дойда тук. Типично раджастански дворец като такива сгради/ дворци тук ги наричат "хавели". Хавели са всъщност исторически постройки на по-заможни хора, който са с много богата архитектура и украса, като са наистина като един музей на Раджастанската архитектура и изкуство. При пътуване в Раджастан бих препоръчал задължително да си отделите поне няколко вечери и да отседнете в подобен хотел. Няма да съжалявате - ще се потопите директно в историята и културата на този регион. 

Моите приятели ми бяха изпратили и видео от индийски танци, които се провеждали всяка вечер тук в хотела, когато имало гости. Това ми беше потвърдено и от шефа на фирмата, която организира пътуването ми. Още когато реших, че ще направя пътуването бях сигурен, че ще дойда тук, ще купим сари за жената, аз си се представях в бял ленен костюм със сламена шапка, лъснат чипик и може би мустак (мустака прави юнака), ще гледаме танците, а после и ние ще танцуваме като във филм от Боливуд, където винаги всички започват да танцуват по някое време. Е, картините и филмите, които си измислям и представям всеки ден, едва ли могат да се случат наистина, но пък се случват поне в моята бурна фантазия. 🙂 

За първи път през това пътуване щяхме да отседнем в малко градче. За първи път излязохме и от по-добрите пътища 

 

Разстоянието от Джодхпур до Деогарх не е голямо, но пък простигнахме едва по обед, като оживлението по уличките на градчето беше голямо, та едва стигнахме до нашия дворец-хотел.

 

До колко човека могат да се качат на едно моторче? Тук няма точен отговор. Ако са на зор, може и цялото семейство. И това съм го виждал, въпреки че на горната снимка са "само" по трима.  

 

 

При пристигането ни всички бяха по търговската улица, която водеше до Деогарх Махал. Разбира се, бяха се събрали, за да направят почти невъзможно преминаването на нашата кола. 😄 На места трябваше да се правят супер сложни маневри и премествания на всичко и всички от улицата, за да мине колата. На места минавахме на една боя разстояние. Бавно се провирахме към двореца, като всичко това ни отне около час-час и половина. Лудницата беше отвсякъде. Добре, че не шофирах аз! Слава богу!

Пристигнахме и бързо ни настаниха. С нас тръгна момче от рецепцията, което явно имаше голямо желание да ни разкаже за историята на хавелито. Аз обаче го спрях. Казах му, че бихме желали да се настаним, да се освежим, а после ще му мислим за разглеждане на самия хотел. Може и да не беше много мило от моя страна, но пък след като сме пътували няколко часа в жегата, едва ли е удачно да посрещнеш гостите си и веднага да ги юрнеш да им показваш хотела, преди да са се настанили дори. 

Настанихме се. Стаята обаче беше някак не по моите очаквания. Бях разглеждал снимки от стаите, а тази беше някак.....

 

 

 

 

 

Всъщност стори ми се някак странна, защото това не беше една стая, а лабиринт от няколко стаи, които дори бяха на различни нива. Определено не ми хареса стаята и тръгнах към рецепцията. Обясних на момчето, че всъщност съм в Индия до голяма степен, защото бях пленен от красотата на Деогарх Махал. "Като гледам снимките от стаите в хотела обаче имам чувството, че сте ми дали най-лошата стая". Момчето взе няколко ключа и тръгна с мен да ми показва стаи. Показа ми 1-2 стаи, но и те не бяха УАУ. А аз бях тук за УАУ. "Добре, нека го кажа по друг начин: Пресдтави си, че съм красива жена и ти искаш да ме впечатлиш със стая от този дворец, коя стая щеше да ми покажеш?" Тогава момчето ми показа тази стоя, която аз приех, въпреки, че не беше това, което да ме накара да се просна на леглото и да плача от радост. 

 

 

 

 

Уредихме стаята, а аз с цялото ми нетърпение питам за танците довечера. Ех, още едно голямо, та дори огромно разочерование - "Ами, сър, сега няма гости и довечера няма да има индийски танци". Как така без танци!!! Та аз дойдох тук с тази мечта. Носех мечтата си месеци наред и я донесох от хиляди километри. Когато пристигнах обаче се оказа, че трябва да я забравя. "Изключително и много дълбоко съм разочарован! Дойдох за това тук". И това обаче не помогна. Не помогна дори жалването ми до шефа на фирмата, който беше обещал, че танци тук ще има. Чувствах се като дете без подарък за раждения ден. Ограбен! Излъган! Горкият аз! 😪

Шефът на фирмата не можеше да направи нищо, но пък ми обеща да ми осигури посещение на традиционни индийски танци в Удайпур за сметка на фирмата. ОК, но аз си представях танците тук, сред китните градини с пауни и танцьорки от Боливуд, участвали поне на 2-3 конкурса Мис Свят. 😄 

Добре, де, няма танци! Жалко! Нека тогава да похапнем. Оказа се, че сме единствени гости в хотела и поради тази причина ни бяха подготвили обяд предварително и само за нас. То много хубаво всичко, но като започнаха да изнасят яденето, направо щях да припадна колко храна се донесе. 

 На снимката дори не съм сигурен, че съм успял да снимам всико. Повече от половината храна, естествено, остана. Вкусно беше, а искахме да опитаме от това и онова. За вечеря бяха подготвили същата история, но аз решително ги спрях. От обилния обяд, подправките и т.н. бяхме се издули като преяли с люцерна крави. "Какво ти ядене - червата ми ще гръмнат! Разбирам, че сте приготвили за нас храна за вечеря, но ние няма как да я погълнем. Никакъв шанс! Дай ми троен джин!" Там на място разбрах защо английските войници са си пийвали редовно джин в Индия. Те май навсякъде си пийват джин войниците, но пък тук специално установих, че при всички стомашни проблеми един силен алкохол оправяще нещата на следващия ден. Оказа се, че алкохолът решава проблеми, противно на това, което майка ми казваше, когато в 20-те ми години съм се връщал подпийнал вкъщи. Те май всички майки това казват. Сякаш пък млякото решава проблеми, но пък те така упорито ни го лансират в нашето начало като човеци. 🤭

Въпреки моите разочарования, основно заради очакванията ми (сякаш очакванията са ми голям враг), самото хавели беше красиво

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Очакванията са като обещание на друг човек - ти се надяваш на нещо, което не зависи от теб. Ако нещо обаче зависи от теб, то е поне да нямаш очаквания. Как обаче да нямаш очаквания, когато се интересуваш, чел си, запознал си се и искаш да видиш нещо определено в една дестинация?! Очакваш ли да го видиш, когато отидеш там? Очакваш. Вероятно за някой хубаво звучат приказките, че човек не трябва много да очаква. На мен не ми звучат добре. Или поне ми звучат само като красиви думи, без реално измерение. Очаквам много и понякога се разочаровам, друг път съм възхитен. И за това бутон за изключване няма. Ако обаче изобщо се лишим от емоцията в живота, то по-добре да седнем и да шием гоблен.   

[Pantelej Putnik]

Още от ранния следобед започнаха да се стичат. Мъже, мъже. Разглеждаха насам и натам. Обикаляха. „Какви са тези хора? Посетители? Гости на хотела?“ „Не, сър, тази вечер има сватба и това са гости на сватбата, които само ще се преоблекат тук, но няма да останат в хотела.“ В Индия по това време навсякъде имаше приготовления за сватби. При население от около 1,3 млрд. сватбите не бяха нещо, на което човек трябваше да се чуди. Голямата бройка на населението се случва с много любов. Лозето не иска молитва, а иска мотика, както се казва. 🤭

 

Навън притъмняваше, а музиката ставаше все по-шумна. Имаше сватба. Колко радостно! Какъв шанс да видиш нещо автентично, нещо истинско в Индия. Да, но по-рано ми бяха отменили полета от Делхи до Абу Даби, жегата беше навсякъде извън затворените стаи, охладени от климатик, червата вече споменах, че бяха като на преяла крава, бях разочарован от липсата на танци в хотела, както беше обещано, и т.н. Нямах желание за нищо. Всичко посочено ме беше изморило. Оплаквах се на моята позната, която ме запали по Деогарх Махал, и тя ми каза, че ще пропусна, ако не отида на сватбата. Е, сватбата я пропуснах. 😞 Нямах желание за този калабалък, висока музика и бла бла. „О, не, не искам!“

 

Сега, когато пиша, отдавна вече не съм в Индия на жегата и дребните неволи, които ме съпътстваха там, и сякаш много, много съжалявам, че не отидох на сватбата. Да отида и да залепя 20 долара на булката на челото и да взема микрофона и да съобщя по уредбата, която малко кънти и повтаря: „Пожелавам-лавам на булката-ката да е щастлива-слива!“ След това да си направим снимки с всички роднини, за да увековечим най-щастливия момент на младите. Естествено на снимката ще се видят трите ми златни зъба и оригиналния ми златен ролекс, купен от неизвестен пазар в Обединените Арабски Емирства за 14 долара. Е, този филм не се състоя. 😞  Дали отново ще отида в Индия, за да осъществя подобна лента? Кой знае, кой знае? Странното е, че днес вече не изключвам подобна възможност. 🙂 

 

Борех се с умората си, с жегата, с неудоволствието да пренареждам полетите и да търся нови, с подутите си черва и ……… с любопитството си да опозная градчето. Борбата беше сериозна и замалко последното да изгуби. Но, не. Любопитството ми надделя, облякох се и излязох сам. Сам, защото при нея надделяха други обстоятелства, а не любопитството. Излязох от портата на Деогарх Махал и тръгнах по търговската улица. Тя не беше вече така пълна, шарена, луда. Всичко сякаш сега се движеше на забавен кадър, действието се случваше на други обороти.

 

 

 

 

 

 

Навън животът си вървеше по своя нормален ред. Хората си избираха платове, шиеха си дрехи, бръснеха се и отиваха нанякъде. Какво толкова!? Ами, нищо кой знае колко специално, но сякаш именно тази простота и обикновеност на живота в това градче ме накараха да се замисля в онзи момент - "Какво съм се разлигавил?! Имам проблеми? Не, аз нямам проблеми! Щом мога да правя това, което обичам, щом мога да реша и да дойда чак дотук, аз нямам проблеми. Гледай хората колко простичко живеят, едва ли някога ще видят Айфеловата кула или Колизеума, но пък си избират платове, шият си дрехи, бръснат се, отиват нанякъде." Животът не е нужно да е сложен. Понякога сякаш трябва да се запитаме защо го усложняваме.  

[Pantelej Putnik]

Колко пъти сте гледали документални филми за Индия? Имало ли е в тях пътуване с влак? Защото аз съм гледал много пъти такива филми. В тях имаше влак, което ме накара да си мисля, че пътуване до Индия трябва да включва пътуване с влак. Когато видях в програмата на моето пътуване, че е включено и пътуване с влак, разбрах, че тази фирма, която бяха избрали моите приятели, която избрах и аз, не е случайна, знаят какво правят. Как няма да има пътуване с влак?!? Та защо да изключим подобно преживяване, когато то е уникално.

Закараха ни след закуска на гарата. В горещите месеци нямаше толкова хора, защото в жегата няма луди да пътуват. Ние обаче бяхме сега тук и трябваше да преживеем и това.

 

 

 

 

Това не беше ТЖВ (трен дьо гранд витес), а дори напротив - беше трен дьо петит витес. 😄 Тук обаче никой за никъде не бърза. Защо и влакът да бърза. Като сме се разбързали в Западния свят, та къде ли сме стигнали. 🙂 

 

 

Модерен влак със релакс зони.

 

 

 

Пътуването премина през диви възвишения, които извън мусонния период бяха малко безцветни и сухи, но пък ние сме днес тук и сега. Това е. 

 

 

Пътуването ми донесе радост като на дете. Затова обичам да пътувам. Защото изпитвам учудването от новото, като децата. А на децата всичко им е ново. Колко е хубаво да се чувстваш като дете, да изпитваш тази радост от всяко нещо, защото го виждаш за първи път. Да пътуваш е като да си дете. Затова е толкова хубаво. 🙂 

 

 

 

Ето и нещо за любителите на животни. Влакът леко спира, хвърлят им нещо за хапване и те се събират. Сигурно знаят разписанието, защото тогава идва и храната. :-)  

 

 

 

 

 

Всяко пътуване има своето начало и край. Краят на едно пътуване е началото на мечтата за следващото пътуване. Желанието за пътуване е като радостта от живота. Никога няма да спре. 🙂 

 

 

[Pantelej Putnik]

"Заведи ни да обядваме някъде. Нека да има нещо различно от индийска храна, ако е възможно." "Разбира се, сър, както желаете." 

Дори не очаквах колко неиндийски може да бъде ресторантът. 😄

 

 

 

 

 

 

Оригинално, нали?! На нас ни хареса. Хареса ни още повече, че можем да "излекуваме" коремите си с малко западна храна. Всъщност, не толкова "западна", колкото "неиндийска". Точно както искахме. 

 

 

[Pantelej Putnik]

От пътуването с влак се бяхме нагряли доста, т.к. влакът имаше климатик, но той беше не инверторен, а прозоръчен 😄

Хапнахме нещо различно от силно наситената с подправки индийска кухня и бяхме готови да поемем нататък. Следваше храм във високите части на региона. Всъщност това са възвишения, които не достигат вероятно повече от няколкостотин метра, но пък седяха някак като преграда между Джодхпур и Удайпур. Пътят виеше през различни селца и можехме да видим реалния живот тук. Неподправен, суров, истински. Наша цел беше храмът в Ранакпур.

Заради жегата и напредналото време на деня се постави въпросът дали да пътуваме дотам, т.к. пътят е планински, а храмът ще затвори в 16:30 ч. „Щом ще затвори в 16:30 ч., а моята навигация посочва, че можем да бъдем там към 15:50 ч., това значи, че ще трябва да караш малко по-бързо, Сунил.“ „ОК, сър, ще направя всичко възможно да сме там навреме.“ Пътуването вървеше напрегнато, защото не беше ясно дали ще успеем да пристигнем навреме. А, ако не пристигнем навреме, няма да можем да видим нещо, което определено си заслужава да се види.

Пристигнахме в 16:00 ч. и веднага се отправихме с бързи крачки към мястото за купуване на билети. „Сър, не може с къси панталони, не може да се вкарва вода в храма, не може да се влиза там, където се молят поклонниците, не може….“ „Вижте, давайте ми билетите, че не остана време за посещение, а после ще ми разкажете и какво може, защото, доколкото виждам, едва ли нещо е позволено тук.“ Събуваме си обувките и ги прибираме в торбичка, за да са с нас, но и това не можело. Провериха ни веднъж билетите, но на влизане в храма ги искат отново. А билетите са из някои от многото джобове на късите ми панталони и естествено не си спомням в кой. Започвам да бъркам през нахлузените вече панталони с ластик в кръста, които съм наел за посещението на храма. Не ги намирам, но те настояват да ги видят. От другата страна ми дърпат бутилката с вода, защото не можело. Побеснях. Свалих си дългите панталони. Стриптийз пред храма. Всички започнаха да се споглеждат. На пазачите им стана неудобно и ни пуснаха, за да не става панаир. Влязохме, а аз бях разярен. „Кой е този бог, който ме е създал гол, а не иска да ме види по къси панталони?! Кой е този бог, който не позволява в храма си да се вкарва вода?! Сякаш водата е нещо лошо! Та кой живее без вода?! Кой е този бог, който поставя на хората цял ред от изисквания?!“ – мислех си аз, като пръхтях от яд и жега. Идеята за бог всъщност е гениална. Помага на хората да останат в баланс, да не полудеят, а да могат да изживеят един разумен и спокоен живот. Няма лошо! Многото изисквания обаче смятам за прекалени и ненужни. Може би е важно да е трудно, за да е по-загадъчно. Кой знае!  

Извън моето раздразнение, храмът е наистина забележителен. Изграден през 15 век от бял мрамор, той се издигаше някак величествено на това място в ниската планинска верига между Джодхпур и Удайпур. Самият вид на храма ми беше достатъчен, за да му се нарадвам и да го оценя високо, без да ми е необходимо някой да ми разказва митове и легенди.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На подобни места не ме интересува храмът на коя религия е. Всички религии са еднакви. Или поне идеята им е една - все нещо обещават, което хората нямат. Защото хората искат винаги това, което нямат. На такива места се възхищавам преди всичко на човешката дарба от един камък (в конкретния случай) да създадат подобно нещо. Цялата тази орнаментика, тази конструкция и архитектурно решение, богатство на детайла са празник на човешкия гений, на търсенето на човека да намери красивото в живота си и да го пресъздаде по своя представа и разбиране. Респект пред този огромен труд и талант! 

[Pantelej Putnik]

Днес случайно попаднах на един видеоклип, който бих желал да споделя с вас, за да стане по-пълна картината на всичко това, за което разказвам тук. Мен лично много ме докосна

Satarangi Rajasthan | Full Song | Priyanka Barve | Hemang Joshi | Hariprem Films | Rajasthani Song - YouTube

 

 

P.S. Оставам без думи. Просто не знам какво да кажа. Чувствам се докоснат. 

[Pantelej Putnik]

"Рахул, намерих днес този клип. Гледам го и не мога да спра сълзите, които падат от очите ми. Сякаш в този клип е побрана цялата емоция от нашето пътуване в Индия. Благодаря, че направи всичко това за мен! Благодаря, че ми показа невероятната Индия". "Красиво е!"

Това е чатът ми с шефа на фирмата отпреди няколко дни. 

[Pantelej Putnik]

Храмът Ранакпур беше вече зад нас. Пътят виеше по планински тесни пътища със завои. "Не са толкова някакви си 20-30 км. Все ще минат и ще се разкараме от този лабиринт" - си мислех, докато колата си проправяше път към крайната точка на пътуването ни - Удайпур. Разхлаждахме телата си на климатика в колата. Животът извън колата обаче беше безпощаден в картините си. Грубо, истинско, неподправено.... Малки селца, които не бяха обещали, че ще покажат лицеприятни картини на европейските туристи. Сякаш душата не намираше хладина, а се намираше в пустиня. Хлада от климатика не беше достатъчен. 

В Удайпур бях избрал различен хотел от това, което фирмата ми препоръча. Идваше краят на пътуването в Индия, исках грандиозен завършек. Изборът ми беше страхотен!

При пристигането ме посрещна местен представител на фирмата и ми сервира огромен проблем. След цял ден път, жега, подут стомах, умора и т.н. ми сервираха хюдж проблем. Чувствах се като умиращ за вода скитник във пустиня, който се е добрал някакси до оазиса, а те му казват, че вода няма да има поне още няколко часа, защото намсикво. Падна ми пердето. Направих грандиозен скандал. Всичко ми се струваше супер непростимо и крайно неприемливо. Вижте какво заглавие съм поставил на темата. Това е мъдрата препоръка на Георги Матеев за Индия към мен. Всичко в този момент беше изчезнало. Когато си стиснат в менгеме (така се чувствах в жегата) не ти е до мъдрост. Свободата на мисълта иска свободно тяло, защото мисълта е всъщност израз на състоянието на материята, която мисли. 

Няма да ви ангажирам вниманието с този грандиозен скандал. Отбелязвам го само, за да подчертая едно нещо - не ходете през май в Раджастан! Аз нямах друго време и затова избрах април-май. Не го правете! Освен ако не искате да стигнете дотам, когато физическата ви неразположеност ще управлява мозъка ви. Поне при мен се случи така. Изгубих контрол след 10 дни път, жега, стомашни несгоди и скандалът беше толкова як, че английските думи не ми бяха достатъчни да изразят яда си. Дотук с това. НЕ ХОДЕТЕ В РАДЖАСТАН ПРЕЗ МАЙ! 

Удайпур дойде тъкмо там в нашето пътуване, когато трябваше да се появи - в края. Като черешка на тортата. Като оазис след жегата на пустинята (условно казано). 

 

 

 

 

 

 

 

Водата заличава всички нечистотии. Джинът заличава отровните мисли. 🤭 Скандалът беше опънал нервите ми до скъсване. Трябваше обаче да изключа шалтера. На терасата на един от най-хубавите ресторанти в Удайпур сме. "Искам онази маса и ще чакам, докато се освободи. Дотогава ще пия коктейл, а след това ще продължа". Е, онази маса е за мен. Става реалност и сервитьорът стиска вече в ръката си няколко долара. "Пантелей, това е арогантно!" "Нима!? Ще го обмислям в следващите дни." Това насреща е градът, това е езерото, аз съм днес тук и кога друг път?!?......

[Pantelej Putnik]

Последен цял ден в Индия. Честта се пада на Удайпур. И сякаш това не е случайно. Удайпур най-много ни хареса и трябваше да е тъкмо за финал. Съчетанието между стар град с вода (езеро) сякаш грабна приза за най-любимия ми град от тези, които видяхме в нашето пътуване. Дори, когато бях там, си мислех, че ако дойда пак, то ще е отново тук. Представяте ли си?! Не само, че допускам отново да дойда тук, но дори си имам и определен фаворит.

Хубав е този Удайпур! 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

 

И тъкмо да влезем в местният дворец/крепост, туристическите сандали на мадам подават и сме изправени пред алтернативите да ги изхвърлим и да купим местни кожени мокасини или да ги поправим. Спираме се на втарата възможност, за да спасим иначе много хубавите сандали, който са изминали стотици километри вече на няколко континента. Сякаш ми се ще да кажа: "Казах ли ти аз да си вземеш и другите сандали Jack Wolfskin,  които купихме от Германия за 20-тина евро за разлика от "българските", които в Спортдепо са 120 лева. Българите сме с по-висок стандарт от германците. 😉 Само си го помислям, но не го  казвам, защото жегата е вече голяма и ще направим скандал, а за мен това вече би бил втори за този ден. Нямам нужда от това. Имам нужда от решение за сандалите. Гайдът урежда и това за нас. Води ни при правилния човек. Шиенето е цяло преживяване. Човекът е претърпял катастрофа и има увреждания, ръцете му правят некоординирани движения сякаш и аз все повече се замислям за кожените мокасинки, но му даваме шанс. Ръцете му се движат странно, но пък човекът така ги зашива, че не само, че шевовете почти не се виждат, но и сандалите и днес се ползват. Изумен съм. Замислям се - кога за последно съм си давал обувки за ремонт. Това е някак забравено. Разглезили сме се. А това е толкова нормално. Дали сме още нормални, или сме се превърнали в разглезени принцеси. Не мога да преценя и ще мисля в следващите дни върху всичко това. На момента нямам отговор, но ще го търся. Мисля над нещата. Винаги. Всеки ден. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Програмата ни включва и пътуване с лодка до Jagmandir. Това е островче в езерото, където се намира поредният разточителен дворец с красиви и сенчести градини. Приятно е на лодката. Веднага заговарям европейско изглеждащите туристи. От Лондон са. Усещането за мен е, че съм срещнал "наши хора". Ами, европейци са. 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Jagmandir  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На островчето може приятно да с епрекарат няколко часа. Аз бих могъл да прекарам и няколко месеца, но при условие, че ми осигурят същите условия като на махараджата, живял тук - десетина души обслужващ песонал, хладни напитки, двадесетина жени и само, само аз. 😍

 

Привечер е. Получили сме ковид-сертификатите и там знакът е отрицателен, което ни отваря усмивките, че ще успеем да си тръгнем оттук. Да искаме вече да си тръгваме. Още там знам, че още след няколко дни ще си казвам, че е трябвало още да останем. Да, но в този 10-ти ден вече искаме да си тръгнем оттук. Всъщност искаме да избягаме от умората, жегата, подправките.....

Привечер е. Обещаните билети за традиционните танци са в ръцете ни. Тя облича сарито. Правим снимки. Казвам й, че така прилича на истинска жена, като осъзнавам какво ме очаква. Нормално е веднага да се скараме: "Какво искаш да кажеш?! За първи път ли ти приличам на жена.....???" Това е нормалното развитие, но сякаш отвътре ми идва и го казвам с пълно съзнание. Тъкмо това и получавам в отговор. Ние хората сме много загубени. Вместо да чуем положителното, спираме се на малкото отрицателно. Все ми е тази, казах го със сърцето си. Тя ми изглежда като истинска жена с тези дрехи. Грандиозно е сарито. Снимката е нарочно на фона на тези охлузени стени. Аз го измислих. Това е Индия - одраните стени и лъскавото сари. Индия - страната на контрастите. 

 

 

 

Танците са интересни и идва време за вечеря отново на "нашия" ресторант с изглед. Нашата маса е отново за нас. Музиканти свирят на живо нежна местна музика. Храната е традиционна. Джинът е Bombay Sapphire. Насладата е топ. Настроението е леко занижено, защото това е последната вечер. Уж искаме да тръгваме, но пък сме и малко тъжни, че си тръгваме.  

 

 

[stanimir]

Udaipur e мястото което най-много харесах и аз. Истински оазис какъвто не очакваш след всичко преживяно до момента в Индия.Кристално чист по местните стандарти , дори хората са доста различни . Трябва да е задължителна спирка в програмата за Индия за да се види и другото лице на страната 🙂

 

[Pantelej Putnik]

преди 23 минути , stanimir каза:

Udaipur e мястото което най-много харесах и аз. Истински оазис какъвто не очакваш след всичко преживяно до момента в Индия.Кристално чист по местните стандарти , дори хората са доста различни . Трябва да е задължителна спирка в програмата за Индия за да се види и другото лице на страната 🙂

 

Преди време съм си мислил, че ако един ден отида в Индия, едва ли ще издържа много и ще разгледам Делхи - Агра - Джайпур. Е, сега виждам, че съм се лъгал. Всички градове ми харесаха по свой си начин, но Удайпур трябваше да присъства в програмата. Иначе нещо щеше да липсва. Сега всичко си е на мястото. Намасте! 🙏

[Pantelej Putnik]

Сякаш за финал на тази история ми се ще да кажа нещо грандиозно. Нещо силно, за да отговоря на силните чувства в душата ми. Това би било типично за мен и моята неспокойна и буйна душевност. Думите трябва да са силни, за да може и те самите да създадат настроение, да е силно преживяването, да е силен моментът...

Какво може да каже един човек за Индия?! Аз съм видял само едно малко късче от Индия. Не би трябвало да говоря за Индия като цяло. Както и да е!  

Няма как да впрегнеш милиони мисли и преживявания в текст. Може и да може, защото всичко е възможно. За мен обаче това е невъзможно. В тази тема дадох много от себе си, за да опиша преживяванията си там. Това обаче са само щрихи. Тук-там вероятно съм успял да дам и цвят на разказа ми. Когато завърша този пост, вероятно ще имам много какво да искам да допълвам. Нали се сещате за ситуацията, която сте си представяли, мислили сте дълго върху нея, минавали са ви хиляди мисли и думи. Подготвяли сте се. И когато дойде времето да кажете думите, това е сякаш невъзможно. Думите секват, емоциите надделяват. 

Индия е изключителна дестинация. Не е за всеки!!! Човек трябва да е готов за нея. Индия е нежната жена в красивото сари, тичащите голи дечица, кравата по пътя, която не бърза за никъде, милите хора с нула агресия, вкусната храна, която ще ви създаде проблеми на европейския стомах, просещите жени, разточителните дворци, градините. Тези преживявания някак заместиха завинаги картинките от детската ми книжка със странните илюстрации на пауни в градини към дворците, която имах като дете. Не бях сигурен дали харесвам тези картини. Те бяха толкова различни и чужди. Преживяването е винаги по-добре от разказа или прочетеното. Именно за това пътуваме - за да го усетим със своите сетива. Индия е невероятна!!! Индия е една дестинация, която ме развълнува. Ето това е дестинация - да те накара да се замислиш, да е различна от твоя свят, да излезеш от зоната си на комфорт, да е нещо, което не си преживявал. Индия е моят тип дестинация - неподправена, автентична, истинска.   

[chandni]

Благодаря, че сподели с нас емоции и впечатления от индийското си пътешествие. Стилът ти на писане е много приятен за четене и беше удоволствие да надникна в индийската действителност през вашите очи. 

[Pantelej Putnik]

преди 10 часа, chandni каза:

Благодаря, че сподели с нас емоции и впечатления от индийското си пътешествие. Стилът ти на писане е много приятен за четене и беше удоволствие да надникна в индийската действителност през вашите очи. 

Много благодаря за милите думи, @chandni! 🙂 Дано съм успял да представя една истинска и неподправена картина на Индия. Точно такава, каквато е тя.

[jungfraujoch]

И аз благодаря за темата като цяло.За споделените емоции и преживявания.

@Pantelej Putnik.без да те познавам и да съм те виждала, ти казвам следното-начинът ти на писане и умението ти да рисуваш с думи и снимки пътешествията ти е уникален.Харесвам хората,които не пестят време и енергия,за да бъдат полезни и вдъхновяващи! Интелигентно темпераментните хора движат света и правят ежедневието пъстро и интересно.Бъди все така любознателен,сбъдвай мечтаните си пътешествия и ги споделяй.

Весело лято ти пожелавам!

[Lindt]

Интересен разказ се е получил, браво!  На Индия явно й прилягат повече размисли, колебания, лични усещания и теории. 

Едно нещо обаче не ми дава мира докато чета и ми пречи да се съсредоточа: защо отиде там на 40+ градуса? 

 

П.П. наистина ли заключи непознат човек в банята си, възпрепятствайки го да върши работата си? В чужда страна? И не те арестуваха за хулиганство?

[Pantelej Putnik]

 

преди 38 минути , Lindt каза:

Интересен разказ се е получил, браво!  На Индия явно й прилягат повече размисли, колебания, лични усещания и теории. 

Благодаря! 🙂

Дали на Индия, или на мен ми приляга да си размишлявам, не мога да кажа. Не знам другите как са почувствали пътуването си там. Иначе аз винаги и където и да съм си мисля - гледам хората, опитвам се да ги изучавам и да си представям животите им. Гледам улиците, сградите и ми минават хиляди мисли.... Всеки със своята душевност, аз с моята бурна душевност. 🤭 

преди 45 минути , Lindt каза:

Едно нещо обаче не ми дава мира докато чета и ми пречи да се съсредоточа: защо отиде там на 40+ градуса? 

Винаги досега съм избирал дестинации според подходящия сезон. Да, но през март светът тепърва се оттърсваше от короната и когато видях, че Индия "светна в зелено", то не ми пукаше колко ще е жегата и знаех къде искам да отида. Е, жегата е много, много сериозна. Стигаш дотам, че се чувстваш притиснат, физиката ти поддава и повлиява на мозъка ти. И така ставаш жертва на жегата. Ето с това отговарям и на последните ти въпроси. 🙂

[Pantelej Putnik]

преди 3 часа, jungfraujoch каза:

И аз благодаря за темата като цяло.За споделените емоции и преживявания.

@Pantelej Putnik.без да те познавам и да съм те виждала, ти казвам следното-начинът ти на писане и умението ти да рисуваш с думи и снимки пътешествията ти е уникален.Харесвам хората,които не пестят време и енергия,за да бъдат полезни и вдъхновяващи! Интелигентно темпераментните хора движат света и правят ежедневието пъстро и интересно.Бъди все така любознателен,сбъдвай мечтаните си пътешествия и ги споделяй.

Весело лято ти пожелавам!

След тези думи просто не знам какво да кажа. Едно е сигурно - трогнат съм! 😊 

А това, че не се познаваме, лесно може да се уреди още утре или другиден, т.к. през уикенда съм в София и може да си организираме едно кафе. Бих се радвал да се запозная с тези, които имат време и желание! 🙂

[MayaS]

Преди 1 час, Pantelej Putnik каза:

След тези думи просто не знам какво да кажа. Едно е сигурно - трогнат съм! 😊 

А това, че не се познаваме, лесно може да се уреди още утре или другиден, т.к. през уикенда съм в София и може да си организираме едно кафе. Бих се радвал да се запозная с тези, които имат време и желание! 🙂

И аз бих се запознала на живо с такъв увлекателен разказвач. Чета те с удоволствие. Аз не съм надарена с дар за писане, но в разговор е друго. Пък и нали за Индия се подготвям. Благодаря за всички споделени приключения и прекрасни разкази.

[Kristian Desev]

@Pantelej Putnik, невероятен разказ, хареса ми много 🙂! Ти имаш сърце и душа да усетиш тази страна, и да разкажеш за нея по най-добрия начин. Не те познавам лично, но според мен имаш дарба за писане, много въздействащо пишеш. С пожелание за още много пътувания! Благодаря за разказа! 

[Pantelej Putnik]

преди 58 минути , Kristian Desev каза:

@Pantelej Putnik, невероятен разказ, хареса ми много 🙂! Ти имаш сърце и душа да усетиш тази страна, и да разкажеш за нея по най-добрия начин. Не те познавам лично, но според мен имаш дарба за писане, много въздействащо пишеш. С пожелание за още много пътувания! Благодаря за разказа! 

Благодаря ти за милите думи! 🙂 

Най-искрено се надявам да пиша увлекателно и лесно за четене. 

[Crazy Horse]

@Pantelej Putnik, невероятен разказ и невероятен стил на писане! Пренесе ме в Индия просто! Нека всички твои дестинации да светват в зелено в точното време!

[Pantelej Putnik]

На 10.07.2022 г. в 1:06, Crazy Horse каза:

@Pantelej Putnik, невероятен разказ и невероятен стил на писане! Пренесе ме в Индия просто! Нека всички твои дестинации да светват в зелено в точното време!

Много ти благодаря за хубавите думи, @Crazy Horse! 🙂