дневник Галапагоски фотодневник с аромат на морски лъвчета

[Lindt]

Та ходехме си ние през водата, краката ни потъваха в мекия пясък, а всичко сияеше в бяло и синьо. Не можехме да повярваме на късмета си да съществува такова място и ние да сме там. Мяркахме се само ние, още десетина човека и няколко водолюбиви птички. 

 

Плажът завършва с мини лагуна и мангрови дръвчета, на които си почиват пеликани. Във водата плават игуани, но повечето просто се препичат на пясъка в компанията на себеподобните си и на малките гущерчета. 

 

 

 

 

По инерция се разделихме с този плаж и отидохме от другата страна, където има тиха лагуна, с по-заблатена вода, но годна за плуване. Наистина пясъкът и там е мек и приятен, има сянка, но и ужасно много хора, сигурно над 70, което е немислима за галапагоските стандарти тълпа. Нищо не се продава на плажа и разполагаш само с това, което си носиш, но въпреки това хората продължаваха да прииждат и да се излягат около нас. 

 

 

 

 

 

 

Почетохме си книгите там близо два часа, от време на време забавлявайки се с кацащите около нас чинки, когато изведнъж се сепнах. Ама какво правим ние сред тези хора, защо лежим тук, без да виждаме изумителната синя вода и да чуваме как се разбиват вълните? Вярно, че сме бели и ни трябва сянка, но все ще си намерим място от другата страна.

И си намерихме място при игуаните. Понамирисват наистина, но пък гледката категорично компенисира 

 

 

 

 

Дори най-красивите дни свършват. В случая с Тортуга бей това става в 5 следобед, когато рейнджърите учтиво, но категорично ви насочват към изхода. Плажът си е за костенурките и вие не можете да се направите на разсеяни и да останете след залез. Предполагаме, че дори някак да не забележат, че сте останали, а те ходят най-отзад по пътеката след процесията от хора, в края на пътя вратата ще е заключена и ще станете храна на .. гущерите.  

 

Ние бързо забравихме радостта си от деня с помощта на местните агенти. Подготвени, че имаме още само цял ден на Санта Крус, ние искахме да си запазим тур за Норт Сеймор и бяхме убедени, че няма да е проблем за след седмица. Докато не минахме през 3 агенции и след близо час чакане не се убедихме, че тур до Норт Сеймор в петък няма. Можеше в четвъртък и в събота, като споменаваните цени доста надвишаваха споделените от Кари по-горе.

Вече наближаваше 8 вечерта и умрели от глад, решихме, че сега няма да се справим с казуса и ще се опитваме впоследствие дистанционно или като се върнем на Санта Крус. Не беше успокояваща идея, защото дори да успеехме да си сменим хотела и да се върнем по-рано, пак щяхме да пристигнем в предния ден и вероятно да ни посрещнат с любимото на местните "всички места са продадени".  Но с помощта на риба, ром и шезлонг под звездите, някак намерихме покой. 

 

За наш късмет на следващия ден на терзанията ни беше сложен край и хостелът ни се съгласи да ни промени резервацията, а Кари ни добави към нейната лодка. Всъщност Кари е много мило момиче, жалко, че не всички са толкова готини ( напълно безпомощни ) като нас и не могат да разчитат тя да ги спасява. 

 

Зад птичето и Жижо следва да се видят прокудените от райския плаж хора: 

 

[Marisha]

Колко са различни хората, този плаж изобщо не ме впечатли , просто сложихме чавка, че сме били там.

Единствено интересно нещо, че там бяхме свидетели на битка на пеликан с игуана.

[Lindt]

преди 9 часа, Marisha каза:

Колко са различни хората, този плаж изобщо не ме впечатли, просто сложихме чавка, че сме били там.

Единствено интересно нещо, че там бяхме свидетели на битка на пеликан с игуана.

О, наистина сме много различни, а понеже все пак бяхме след теб, можехме още там да сравняваме впечатленията си с твоите бележки. Даже връщайки се назад и спомняйки си колко щастлива се чувствах да гледам това място и да си се търкалям в пясъка, си мисля, че може би все пак бих харесала Карибите.

 

За Тортуга бях прочела, че Здравко и Ангел са ходили 2 дни и ако са имали повече време на островите, пак са щели да отидат. Ние също сме така - два пъти отидохме и го предпочетохме пред обиколка на кратерите и среща с дълговрати костенурки. 

 

https://otgrada.bg/modus-vivendi/da-opozorim-sveta-tortuga-bei-na-galapagos

[Marisha]

Нагледахме се на такива плажове в Доминикана, Мексико, Малдиви и др.. Може би за това не се впечатлих. Повече ме впечатляват плажове в Португалия и на Канарските острови. Имат индивидуалност. А и педпочитам камъни, значи има живот в морето🤣.

[Lindt]

преди 5 минути , Marisha каза:

Нагледахме се на такива плажове в Доминикана, Мексико, Малдиви и др.. Може би за това не се впечатлих. Повече ме впечатляват плажове в Португалия и на Канарските острови. Имат индивидуалност. А и педпочитам камъни, значи има живот в морето🤣.

Ами понеже плажните дестинации седят в една мислена кутийка с надпис #е**атитъпото, ако се блъсна в такъв плаж случайно на пътуване, се шокирам и ми харесва  

Ти на Мартиника намери ли живот в морето? И комбинира ли с Гваделупе? 

[Marisha]

преди 40 минути , Lindt каза:

Ами понеже плажните дестинации седят в една мислена кутийка с надпис #е**атитъпото, ако се блъсна в такъв плаж случайно на пътуване, се шокирам и ми харесва  

Ти на Мартиника намери ли живот в морето? И комбинира ли с Гваделупе? 

Почти няма живот в морето на Мартиника, но природата е много красива. Но без кола почти не става да видиш. Но не е моята дестинация. Храната е скъпа и отвратителна.  Хубави са само френски пекарни.

[Lindt]

Ден 7 Изабела 

 

 

Този път фериботът беше по-неприятен. От Сан Кристобал лодките са със седалки, подредени като в автобус, обърнати към носа, докато за Изабела седите един до друг на пейки покрай стените на лодката. Родителите с деца не могат да си играят на надлъгванка и да се вредят в първата отвеждаща лодка, така че се качват на ферито последни и избират от ограничен брой места. Свободни седалки в задната част на лодката не са останали, а отпред друса доста повече. На около 15-тата минута на всички деца им е лошо и започват да повръщат. Така че ги местят между несолидарните хора в задната редица, да им повръщат на тях на главата, но те пак си остават неприятни и не се махат, за да направят място и за родителите. Има какво да се желае от организацията тип "пререди другарче".

Ние бяхме на относително прилично място и бяхме взели хапчета против гадене, но на Жижо пак му стана лошо. Дотолкова, че като слязохме от лодката в средата на нищото в адски пек, искаше да си усеща краката и тръгнахме пеша 1,5 км без сянка. 

 

 

 

 

Докато на нас ни извираше мозъкът от ушите, да ви споделя за новата ни дестинация - Изабела е най-големият остров на архипелага, по-голям от всички останали, взети заедно и е разположен от двете стани на Екватора. Съставен е от 6 вулкана, има форма на морско конче и много малка част от него е отворена за посещения. За 4-5 дни можете да видите основното свободно достъпно с всички възможни турове. 

На нас май ни е любимият остров  - огромен широк плаж опасва града, в непосредствена близост живеят костенурки и фламинго, на пристанището има колония лъвчета, сградите са хубави, а лагуната Конча Перла се посещава от пингвини. Е, ние не ги срещнахме там, но трябва да има. Водата е много синя през деня, а сутрин и вечер покрай плажа се наблюдава голяма мистерия с мараня, облаци и призрачни ефекти. 

 

Понеже дъждовният сезон се беше омързеливил и само пулверизираше въздуха, доста от водоемите, обитавани от водолюбиви птици, бяха с опасно ниски нива. Проблем на повечето видове птици и причина за моногамност е, че ако са принудени да се обвързват с нов партньор, се кръстосват инфекции и създават нови опасности, способни да унищожат цели колонии. Освен това при продължителен глад заради липса на подходящи територии, богати на любимите скариди на фламинготата, много от тях не оцеляват или поне не създават и отглеждат поколения. С две думи ние предпочитаме да вали, но да си има фламинго.

 

 Но да се върнем на Изабела, където цареше пълно безвремие, някои от улиците бяха покрити с пясък, а покрай плажа растяха палми и развяваха листа от приятел бриз: 

 

 

 

 

 

Настанихме се, рецепционистката ни намали нощувките без никакъв проблем, намерихме си по един чоко банана в магазина, поразгледахме малко плажа и центъра на града и се отправихме обратно към пристанището, където е и лагуна Конча Перла. По пътя Кари ни потвърди, че ни е вкючила в нейната група за екскурзия до Норт Сеймор, а хотелът ни на Санта Крус, че имат стая в деня на пристигането ни. Можехме вече да си почиваме спокойно! 

Водата в лагуната беше доста по-бистра от тази около Сан Кристобал, но чувствително по-студена и направо ми замръзваше главата. Намерихме си първата костенурка, която да разгледаме отблизо, с много по-чиста и поддържана коруба, без полипите или водораслите, както сме свикнали да ги виждаме. Вероятно тези зелени морски костенурки са по-различни от тези, които сме виждали в Азия. Или нищо не разбираме от костенурки, макар да снасят яйца. 

 

 

По платформата имаше огромно количество игуани на купчинки около пейките и хората, но не носехме апарат, а и бях гладна и замръзнала, така че се оправихме към плажа до пристанището и будката за емпанади. Бяха прилично големи за 3 долара и най-вкусното нещо, което съм опитвала на островите. В комбинация с гледката на група морски лъвове, каквито не бях виждала да си чилаутват близо 40 часа, направо броя деня ни за страхотен. 

 

След заслужена почивка в климатизирана стая, излязохме с бутилка ром и чаши, да чакаме залеза и Кари. Който дойде първи, нямахме претенции. 

 

 

 

 

 

 

 

 

П.П. ех, колко по-добре изглеждаха тези снимчици, преди да ги кача. Нищо, ще отидете сами да си видите залез на Изабела  

[Lindt]

Ден 8 По брега на Изабела и тур до Лос Тунелес 

 

На остров Изабела има 3 популярни тура - полудневен до Лос Тунелес, полудневен до вулкан Сиера Негра и 2-3 часа шнорхелинг до отсрещния остров Тинторерас. По наше време туроператорите се бяха събрали и решили, че връщат предпандемичните цени, вулканът и островът ще са около 30-35 долара, а Лос Тунелес 95-100 $. 

Неуспехът ни на предния остров с туровете беше толкова дразнещ, а цените на всичките 3 напълно прилични, така че решихме, че няма смисъл да се отказваме от който и да е - Лос Тунелес е страхотен, вулканът е вулкан и е се подразбира, а Тинторерас има акули и е на рождения ден на Жижо. С помощта на Кари, без която сигурно щяхме да оцелеем, но не и да се справим с резервациите, успяхме още първата вечер да запазим първите две атракции. Повече за туровете ще разкажа по-нататък. 

 

Станахме безобразно рано, направихме си нескафе с мляко и се отправихме към плажа за изгрев, птички и лежерна сутрин преси тура. До края на плажа имаше 3 км и си бяхме наумили да ползваме тази отсечка за сутрешна гимнастика. А мъглите от предния ден не си бяха тръгнали, слънце нямаше и ние всъщност спокойно се наслаждавахме на собствената си компания: 

 

Еднонетърпеливо цветенце на отиване и връщане се беше променило до неознаваемост: 

 

 

 

Миг преди все пак да си омръзнем, се появиха тичащите по брега птици. Не всички са брегобегачи, но движенията им са обвързани с морето и наистина се наслаждавахме на допълнителното движение, което включиха в нашата приятна сутрин: 

 

 

 

 

 

Този има сини крака! 

 

 

А този го познавате: 

 

 

 

След лежерната разходка по плажа имахме време за закуска и после тръгване по обед по време на прилива към Лос Тунелес. Голяма радост за мен беше едно бебе-лъв на кея, което отдаде сърце и душа в позирането. За пръв път забелязах, че плавниците им са като гумирани, а ушичките като извънземни антенки 

 

 

 

 

 

 

[Lindt]

Лос Тунелес. Първа част 

 

Това е най-популярната екскурзия от Изабела и една от най-препоръчваните дневни разходки на архипелага. Изглежда по-кратка от тези на Санта Крус, но всъщност просто е по-малко пътуването. Мисля си сега, че можеха малко повече да се стараят да описват туровете, защото ние всеки път се изненадвахме какво виждаме, да не говорим какво чудене беше защо да отидем и кой тур да изберем.  

Цялото изживяване до Лос Тунелес определено си заслужаваше и по нищо не прилича на другия шнорхелинг до Тинторерас, така че могат да се направят и двата. Наистина имаше моменти, в които изпитвах раздразнение какво се случва, но беше породено главно от незнание. 

 

Ето тук всъщност си е описано какво представлява тура, макар и проведен обратно на нашия, ама кой да чете ? 

https://www.daytoursgalapagos.com/lava-tunnels-isabela

 

И тръгваме: 

 

По обяд пробвахме в офиса на агенцията плавници и тънки неопрени, помотахме се докато всички станат екипирани и готови и ни натовариха в пикапа с плячката. И от там на лодката. Времето беше доста променливо, облаците от време на време закриваха цялото небе и скриваха цветовете на водата, но така и не заваля. За сметка на това по време на 45 минути плаване видяхме над 50 костенурки, плуващи съвсем близо, а предполагам  това значи, че в далечината има още повече. Кари каза, че на другите турове не е било така, така че явно този маршрут им пресича периметъра.

И един скачащ черно-бял скат видяхме. Ако бяхме видели ято, май щяхме да спрем и да ни пуснат, ама не съм сигурна защо бях останала с това впечатление. Все пак усърдно се взирах във водата, да не би да пропусна нещо. По едно време видяхме огромна сянка, която се оказа найлон в морето. Изгасихме моторите и персоналът проведе акция по спасяването му и прибирането му на лодката, колкото и да е изобилен този вид в моретата. На мен ми направи изключително добро впечатление.

 

Минахме покрай скала, където гнездяха представители на семейство Рибояди, които ние ще си наричаме бубита, защото е по-сладко 😉  На Галапагос гнездят 3 вида - синьокраки, червенокраки и маскирани бубита. Наблюдението на червенокраките бубита ни се размина в това пътуване, надявам се някой ден да ги срещнем в Белиз или другаде, защото са наистина много симпатични птичета. 

Спряхме за наблюдение на група маскирани бубита или Nazca booby. Самата скала беше интересно оформена, а едни големи вълни я заливаха на няколко метра височина и после с отдръпването си създаваха илюзия, че има дупка в океана. Естествено именно заради вълните трудно може да снимаш от лодката, но ни оставиха да се порадваме няколко минути. 

 

 

 

 

 

Естествено, няма как да минем без лъвче, нали? 

 

 

Предстоеше разходката на сушата. Изабела е млад остров, само на 1 милион години и 5 от вулканите са все още активни. Навсякъде могат да се забележат следи от това, от интересните образувания на градския плаж, през разходки до кратерите до настоящата разходка по тунелите в морето, образувани от изстиващата лава. Днес тази лава е обрасла с местни растения, основно кактуси. Мястото наистина е красиво и странно, а водата спокойна и бистра, позволяваща ви да виждате костенурките. 

 

 

 

 

 

 

 

А най-важното и споменавано ей така между другото е, че може да видите предбрачни танци на синьокрако буби. Нещо, което ние не бяхме разбрали и бяхме тотално шокирани от гледката на буби на 50 см от нас, абсолютно незаинтересовано от присъствието ни, и свирукащо и вдигащо крачета всеки път, когато над него прелети женска. Естествено, фотоапаратът ми беше мигновено отнет и аз останах като наблюдател. Не твърде лошо занимание, защото можех да ходя да досаждам и на Кари със съвети да зумне само крачета например. При нейния апарат е много лесно, защото може да отдалечава и да снима ситуация, а след секунди да приближи точно там, където е интересно. При нас е за подобен резултат е нужна какафония, смяна на обективи, помощ от другарче, търсене на капачки и въобще си отнема време. 

Обаче за малко да изпусна Жижо и да нямаме нито едно клипче на ритуала на птичките. Вярно, че сме много некадърни (а не просто посредствени, Кари )  в снимането на видеа, ама не мисля, че можем да предадем този птичи обичай и поредица движения само със снимки.

 

 

 

 

 

 

 

Синьокракият рибояд, подобно на тъпоклюната кайра, e морска птица и се нуждае от престой на земята само докато създава и отглежда поколението си. Изключително добър гмуркач е и е цяло удоволствие да го наблюдавате как се засилва, свива криле и се врязва във водата. 

Поради голямата му смелост и необичайно доверие към хората, това е и първият вид, който е изследван подробно от Чарлз Дарвин по време на пътуването му до Галапагос. 

Синият цвят на крачетата му е индикатор, че се храни добре и е в добро здраве. Ако нещо наруши диетата му за няколко дни, крачетата му изсветляват. Когато мъжкият си търси половинка, вдига крачетата си високо, за да се види, че е здрав, добър ловец и правилен избор за баща.

 

По време на посещението си на сушата, ние останахме първо да наблюдаваме един буби, търсещ си отчаяно партньорка и подсвиркващ на всичко, което лети. Няма да махна звука, макар да се чува беседата на водача ни, заради подсвиркването на мъжкия.

 

 

А след това гледахме още един, който вече беше събудил любопитството на женска, тя беше кацнала при него и наблюдаваше отблизо крачетата му, преди да преминат към целувки и удряне на човки. Повториха въртенето, разходката, клатушкането, хапането на клюнове и разперването няколко пъти.

 

 

.....

[Lindt]

Лос Тунелес. Втора част

 

Следващата част от тура бяха две различни спирки за шнорхелинг. Първото влизане във водата беше в непосредствена близост до тунелите, където трябваше да видим втория по големина в света вид морски кончета и после да добием представа за тунелите под водата. 

На мен не ми хареса изобщо, защото абсолютно не бях разбрала какво предстои. Бях прочела отзиви, че ще видим в тунелите много акули и костенурки, докато сме на разходка на сушата и ще мога да си ги снимам. Но ние видяхме едва няколко костенурки. И затова не бях готова да си тръгвам, нищо, че бяхме прекарали почти час в наблюдение на предбрачните ритуали на синьокраките бубита. 

Очаквах и, че след като има изискване да се посещават в малки групи всички места от туровете, няма да ни пльоснат във водата точно до другата група. Седяхме в нещо като кръг в мътна вода и трябваше да се редуваме кой да се спусне 2-3 метра надолу, за да види морското конче. Това редуване обаче хич не се получаваше и всеки получаваше по някой и друг чужд плавник в лицето или тялото. Отделно там седяха и хора, които не планираха да се гмуркат до дъното, защото им бяха казали да не се отделят от групата. Аз, слизайки до кончето, видях човек с протези, тоест първо видях металните протези пред мен и толкова се стреснах, че си изпуснах въздуха и блъснах и ритнах поне 3-ма, докато се добера до повърхността. Иначе е страхотно, че човекът е несломим и е намерил начин да прави това, което обича, просто наистина не очаквах такава гледка. 

 

Когато най-накрая спряхме да се ритаме един друг, се отправихме към тунелите. Образуванията са много интересни, имаше и пещери, и арки, а водата е красиво синя, но няма риби и никакви животни. А аз очаквах да виждам акули и не обръщах никакво внимание на скалите, така че 45 минути си мърморех като бабичка през шнорхела и като излизахме, вече бях ужасно кисела. 

 

Но малко след като отплавахме, видяхме пингвина-стопаджия! Лодката клатеше, а и ние се бяхме настанили на носа й и скалите ни бяхам малко странично, но това ни беше първото пингвинче в живота! И то от единствения вид, живеещ на север от Екватора. 

 

 

 

Макар че галапагоският пингвин е една от основните причини да отидем на този тур и основната колония е между Изабела и Фернандина, въобще не е сигурно, че ще го срещнеш, особено на дневен тур. Фернандина е изключително специален остров, защото само там се срещат ендемичните безкрили корморани, галапагоската морска котка/ galapagos fur seal и почти всички галапагоски пингвини. За жалост е твърде далеч и може да се посети единствено с круиз. Затова и макар вече да греехме със 100-каратови усмивки заради пингвинчето, се наложи да преместим погледите си на съседната скаличка с косматите тюлени.  Изобщо не сме очаквали да имаме възможност да ги срещнем, така че явно цял ден щях да редувам противоположни настроения от неочакваните изненади.

 

 

 

Спряхме на следващото място за шнорхелинг, където с изключение на това, че изпуснах ската, нямам от какво да се оплача  Искаше ми се да почета малко повече за черноперите акули и да ви разкажа, ама ме домързя и вярвам, че ще се справите сами. Определено плуването със сто акули е едно от най-впечатляващите неща, които са ми се случвали. Водачът ни дори помагаше на тези, които не могат да се гмурнат, да слязат до една скала, под която спяха 2 много големи акули  

А малките така добросъседски си плуваха с красивите костенурки, че направо не знаех накъде да гледам първо. За следващия път ще се науча да снимам с gopro, да си режа и лепя и да си обработвам видеата, но засега толкова: 

 

 

 

 

Малко преди да стигнем до пристанището, се отбихме близо до Тинторерас, да погледнем и там за пингвинчета. Имаше!

 

 

 

 

 

 

[Lindt]

Преходът до вулкан Сиера Негра

 

Архипелагът Галапагос е съвкупност от щитови вулкани и лавови полета. Лавата на този тип вулкани е по-течна и се движи по-далеч от тази при стратовулканите. По-ниски са и наподобяват щит на войн от древността. Сиера Негра е активен щитов вулкан с най-голямата калдера на Галапагос и втората най-голяма в света с диаметър 14 кв. км. Висок е 1124 метра и се слива с вулканите Серо Азул на запад и Алседо на север.

Последното изригване е било през юни, 2018 г.

 

Това беше задължителен за нас преход, защото обичаме да ходим, харесваме вулкани и освен това е най-евтиният тур на Галапагос, 35 $ с включен обяд. По време на целия ден получавахме информация за произхода на Изабела, вулканът и калдерата му, животните и растенията из архипелага и най-неочаквано - за местните хора.  Макар и да бях прочела, че ни очаква серизно ходене 15 км и се препоръчват добри обувки, просто отказах да мъкна цяло морско пътуване планинарски обувки за 1 ден, достатъчно ми бяха плавниците. Съвсем спокойно го минах и с градски маратонки, но предвидливо бях избрала такива от плат, за да могат да се изперат, ако съм омазана с черен пясък.  А тези маратонки от Етна още не съм ги почистила с тяхната тъпа кожа. 

 

За прехода ни взеха от хотела с нещо като училищен бус. През цялото 20 км пътуване гледах изненадано зеленината от двете страни на пътя. Растителността напълно ни пренасяше в тропиците - пищна, висока, с много плодни дръвчета и мокри лишеи и мъхове, цветя и храсти в по-ниския слой. Там са разположени финките на местните хора и може да стигнете с тур, такси или с колело, ако имате интерес и ви е писнало да сте на брега. След като слязохме, си намерихме Кари, която бяха отвлекли от хотела с друг бус и опитали да отделят от нас, но не им се получило и я зарязали в нищото, да дебне червени мухоловки и да зъзне, докато ни чака. Там ни раздадоха и пакетчетата с обяда и се запознахме с нашата водачка. Макар да изговори около 40 хиляди думи до края на деня, така й не спомена повече името си, така че нека да я кръстим Бърборана

 

 

 

 

 

През първата част от разходката се движихме в лека мъгла. Има 3 точки за гледка по ръба на калдерата с идеята, че все някъде ще може да се види нещо. Вероятно не от всяка група, но "ако имате добра енергия", както примерно ние имахме, ще видите всичко и на трите места. Не мога да кажа, че ще снимате картички там, но е интересна гледка: 

 

 

 

 

През тази част от пътя Бърборана ни обясни за гуавата. Много добро растение за диетата на сина й, който като повечето със смесена кръв, има анемия, но не особено добро за екосистемата на Галапагос. За около 20 години този инванзивен вид е завоювал 80 % от планинския район на острова. Тъй като Изабела няма целогодишен източник на сладка вода, ендемичните видове са се приспособили към условията и мъховете и лишеите съхраняват влага, растейки по най-високия вид растителност,  споделяйки я с останалите растения. Сега обаче тези мъхове са по гуава дърветата и ако ги изсекат, ще изсъхне и всичко останало. Но местните папрати не получават достатъчно светлина и постепенно се задушават. 

Всяко плодче гуава има по 300 семенца, така че битката с разпространението е напълно загубена, тъй като птиците и животните ги ядат и разнасят по всички острови. И понеже това не ви е достатъчно, за да изпитате ненавист към гуавата, споделям, че заради съдържанието на захар в плодовете й, горката гигантска костенурка не може да се размножава. 

 

 

 

След последната точка за обзорна гледка, може да си останете в изградената беседка за спокоен обяд и почивка, а може и да продължите надолу към извънземния пейзаж между Сиера Негра и вулкана Чико.  

 

[Lindt]

Към Чико 

 

Странно ми стана, че районът е парк и като такъв, може да го посетите с лицензиран водач. А вътре има фермерски земи, крави, насаждения... Костенурките вече са преместени долу до брега, където са предпазени от тъпчещия яйцата им добитък, бракониерите и дивите кучета и котки, които нападат малките, така че наистина не разбирам какво се предпазва там всъщност. 

 

 

 

Но да тръгваме по пътеката, че след като надникнах, вече нямах търпение. Само не излизайте от нея, че може да пропаднете в някоя дупка, а май няма кой да ви вземе с хеликоптер. 

 

 

 

 

 

 

 

 

Тук всъщност беше единственият участък, по който може би ни трябваше опитен водач, ама пък опитният водач беше изхвърчал далеч напред, така че не ни остана друго, освен да се туткаме и да си снимаме сами. Въобще предвид приличната ни форма беше редно да се засрамим да сме последни в групата цял ден, но не стана  Все пак стигнахме до края на пътеката малко преди всички останали да обърнат посоката си. 

 

 

 

 

 

 

Обядът ни се състоеше от 2 сандвича - един с риба тон и един с шунка, но хлебчето сладни и може да не допадне на всеки. Имахме и малко сокче и водичка, но за 16 км и безмилостен пек от един момент нататък, течностите изобщо не са достатъчни. Препоръчвам да си вземете повече вода. 

Другото неудобство на тура е, че ако ви се е паднало ясно време още от първата площадка, тогава от гледане и беседи, половината време е минало на равния терен и  после навръщане по баирите ще трябва да подтичвате, за да се върнете навреме. 

 

Последните 2-3 км минахме в компанията на Бърборана. Тя ни обясни, че е от най-старите фамилии на Изабела и на практика тези няколко семейства са били забравени от всички миньори, фермери и рибари. В началото на 20-ти век са били 200 души, а днес на острова живеят около 1800 човека. Не можеш просто да отидеш да живееш там, необходимо е да сключиш брак с някой от местните и след 10 години щастлив семеен живот, можеш да получиш гражданство. Бърборана беше разведена и наричаше Жижо сър. Той пък е склонен да се закълне, че го гледа подканящо всеки път като споделя семейното си положение, но устоя на изкушението и се върна с мен 

 

Когато била млада, водела простичък живот с един от малцината на нейна възраст на острова. Мечтаела да си роди 7-10 деца. Но с появата на туристите всичко се променило. Тя например изкарвала 2000 $ на месец. Като цяло на Галапагос доходите на хората са много по-високи от континентален Еквадор ( и от тези в България). Местните мъже обаче нямали мечти и хобита и просто пиели все повече и повече и се държали зле с жените си като едно време. А тя ежедневно виждала отношенията и слушала думите на идващите от други далечни места хора и постепенно се променила. 

В началото била фокусирана да изкарва още и още пари, но после поискала и различно отношение. И така те се развели. Макар свободно да споделяше за това на всеки турист, сред тяхното местно общество това е абсолютна тайна. Страх я е, че ако се разчуе, че е сама жена, всеки пияница ще идва в по-тежките си моменти до нейната къща, а тя няма да може да защити нито себе си, нито децата. Бившият й също си мълчи, вероятно заради децата, а и собствената му репутация на мачо, който мами жена си, го устройва чудесно.

 

За децата на Галапагос. Последните 2 години не са ходили на училище. Би трябвало да учат онлайн, но вероятно сме забелязали каква им е връзката. Тя сподели, че поради местоположението им на Екватора, магнитното поле е причина за лошия им интернет. Така че им стига, за да им дадат домашно и тя се е превърнала в преподавател. Възпитава ги по-различно и отворено към света и планира да ги заведе за седмица в Дисниленд. Тя вярва, че с туризма те са се научили да пазят, да живеят и да са по-щастливи. И че Галапагос няма да оцелее като уникален свят, ако никой не се интересува и не плаща, за да го опазят.  

 

Много сме доволни от тази разходка, макар че не видяхме Галапагоски ястреб. Но ще наричаме ето това смело пиленце наш ястреб

[Mary]

преди 21 часа, Lindt каза:

Бърборана беше разведена и наричаше Жижо сър. Той пък е склонен да се закълне, че го гледа подканящо всеки път като споделя семейното си положение, но устоя на изкушението и се върна с мен 

Винаги съм смятала, че Жижо е един много умен мъж!

 

@Lindt, както винаги толкова зареждащи описания, че се чудя дали пък да не пробвам някога плуването с морски лъвчета?! Така може да се избие от главата ми ароматът, който се носи около тях.

[Lindt]

преди 9 минути , Mary каза:

Винаги съм смятала, че Жижо е един много умен мъж!

 

@Lindt, както винаги толкова зареждащи описания, че се чудя дали пък да не пробвам някога плуването с морски лъвчета?! Така може да се избие от главата ми ароматът, който се носи около тях.

За умен не знам, но за да е послушен, трябва да се хипнотизира редовно:

 

 

 Не миришат толкова сладурчетата на Галапагос. Но може би са по-малки групи и се чисти ежедневно из района. Все пак някои собственици на лодки не искат всяка сутрин да се борят с лъвче за превозното си средство или да чистят и слагат предпазни мрежи 

 

Така или иначе игуаните миришат повече, ама ние и тях си ги обичахме  

 

[Marisha]

Емоциите бият миризмите, бих повторила.

[Lindt]

Ден 10 Стената на сълзите и слонските костенурки

 

На всеки остров има ограничен брой места, до които може да се стигне без официален водач. На Изабела това са: няколко километров плаж около Пуерто Виламил, лагуна Конча Перла за плуване в спокойна вода, районът на пристанището и пътят до Стената на сълзите. Повечето хора избират да минат този маршрут с колело под наем. Всъщност ако не се боите от жега и активна почивка, може да отделите още 1 ден с велосипед до високите части с финки и сярната мина, но ние нито разполагахме с такъв, нито сме достатъчно уверени колоездачи, за да предприемем 40+ км преход с денивелация. 

 

Ние избрахме да минем пътя до Стената на сълзите пеша, защото основният маршрут предоставя много на брой разклонения за плажчета, мирадори, езера и прочие, които така или иначе са само пешеходни и колелото трябва да се оставя в началото. Освен това в тези влажни зони можеше да има птици, както и по усамотените плажове, а и да срещнем гигантски галапагоски костенурки, така че не можех да прогнозирам колко време ще пожелаем да прекараме в района, а колела се наемат за няколко часа. 

Хубавото е, че станахме доста рано и беше облачно и маранясало, така че поне на отиване нямаше да умрем от жега. По-хубавото е, че зарязахме оптимизма и не мъкнахме плавници, шнорхели, кърпи и какво ли не за отдалечените плажове. Обаче лошото е, че си взехме много малко вода за 10 км преход без допълнителните пътеки.

Ако тръгвате пеша и нямате проблем да си напълните обувките с пясък, първите 2 км може да ходите по плажа. 

 

Снимахме и едно местно гробище, основно за @домосед, макар че подозирам, че за да му е поне малко интересно, трябва да предоставя и нещо друго, освен снимка. Но пък беше мрачен ден, отивахме към стена, строена с единствена цел наказание на политически затворници, така че ми се видя тематично да започна снимането така. А и това гробище има гледка към океана. Не знам дали затворниците са имали подобен късмет. 

 

 

После вече се върнахме на снимане на по-разбираеми за нас обекти. Например страшно ми харесва да виждам животното до табелата, че там има такива животни. От тук започва истинската част на маршрута, свършва и плажът, и асвалтовият път. Има тоалетни, а в близост и маси за пикник.

 

 

 

Покрай малкото дъжд този сезон, гльолчетата не изглеждаха особено атрактивни нито за снимки, нито за птиците, така че след първите няколко отбивки, спряхме да си правим труда да ходим. Снимахме някое и друго птиче, но фонът не е мечта: 

 

 

 

 

 

Вече ни беше доскучало, когато навлязохме в зоната на костенурки. На които все пак е наименован този архипелаг и беше крайно време да се срещнем с тях спокойно, без бързане 🙂

 

 

 

Гигантската костенурка пристига в Галапагос от континенталната част на Южна Америка преди 2-3 милиона години, където са претърпели диверсификация в 14 вида, различаващи се по своята морфология и разпространение. Гигантските костенурки показват големи вариации в размера и формата, но всички видове могат да бъдат класифицирани в два основни типа черупки, които възпират или не ограничават движението на главата им нагоре. Тези с черупки с форма на купол не могат да разтягат врата си и предпочитат по-големите и съответно влажни и зелени острови. А тези, чиято коруба е оформена като седло, е разширена и отваряща се нагоре, заради което могат да достигнат и по-високи храсти и плодчета на по-сухите острови. 

 

Галапагоската гигантска костенурка прекарва средно по 16 часа на ден в почивка. Останалото време са ангажирани с ядене на треви, плодове и кактуси. Те обичат да се къпят във вода, но могат да оцелеят до една година без вода или храна. Малки птички, като галапагоските чинки, често могат да се видят седнали на гърбовете на гигантските костенурки. Птиците и костенурките са формирали симбиотична връзка, при която птиците кълват кърлежите от гънките на кожата на костенурките. Размножаването се случва предимно през горещия сезон (от януари до май), въпреки че чифтосването може да се види по всяко време на годината. Чифтосването може да продължи няколко часа, като мъжкият издава силен рев през цялото време. След чифтосване женската мигрира към зона за гнездене, където изкопава дупка със задните си крака и снася от 2 до 16 яйца, всяко с размерите на тенис топка. Яйцата се инкубират от слънцето, като младите костенурки се излюпват след около 130 дни.

 

https://galapagosconservation.org.uk/wildlife/galapagos-giant-tortoise/

 

Не са много бързи, така че я наснимахме отдалеч, приближихме се за детайли, но понеже съскаше и явно не й допадаше присъствието ни, се отдалечихме и сменихме обектива, за да можем да заснемем и малко повече от поведението й: 

 

 

 

Първата ни изабелска слонска костенурка: 

 

 

 

 

Пък това ни е втората: 

 

 

 

 

И третата: 

 

 

 

 

Общо видяхме 12 в тази посока, а и на връщане още, но при първите останахме най-дълго. 

 

[Lindt]

Докато вървим към Стената на сълзите, небето все така си оставаше забулено в облаци, както и на разсъмване. Само че беше много по-горещо и влажно, което ни накара да се въздържаме от допълнителни изкачвания за гледки. Пък и какво толкова щяхме да видим, то районът отгоре изглежда така:

 

 

 

 

Стената на сълзите е исторически паметник, тъй като между 1946 и 1959 г. на острова е имало наказателна колония, и с единствена цел наказание на затворниците, те са били принудени да построят стена, която достига 100 метра дължина, 7 метра височина и повече от 3 метра ширина с блокове от лава, които отново те са рязали и носели до мястото на строежа. 

 

Наблизо се виждат циментовите останки от дървените къщи от северноамериканците и използвани за основана след Втората световна война наказателната колония на острова, създадена от президент Хосе Мария Веласко Ибара.

 

Името на обекта е свързано с потта и сълзите на затворниците, които са се влели в конструкцията. Целодневната работа на слънце, ходене на дълги разстояния, пренасяне на тежки вулканични скали е било толкова строго наказание, че хиляди затворници губят живота си там. Поговорката гласи: „Тук силният плаче, а слабият умира" ( The saying went “Here the strong cry and the weak die.”)

 

 

 

 

Качихме се горе и минахме пътеката към мирадора, но се радвахме основно на аромата на цъфтящите храсти и всевъзможните лавови гущери, които се караха и гонеха около нас. Това обаче ни струваше много от водата и в телата, и в бутилката, така че накрая на разходката бяхме свръх дехидратирани и ми се виеше свят само като погледна хипнотизиращите линии от вълните по пясъка. 

 

 

 

 

 

 

 

Отбихме се и до Ел Естеро, за да видим мангрови гори и лагуна, но не се впечатлихме ни най-малко и си тръгнахме веднага. За мое изумление се разминахме с поне 6 други групи хора навръщане, а то отклонението от главната пътека е по-малко от 500 метра. Явно е било голям късмет напълно сами да не се насладим на гледката 

 

 

Направихме с последните си сили още само 3 отбивки: 

 

Едни морски басейнчета, защитени с камъни, където имаше двойка с малки деца и ги оставихме да си почиват. Но иначе мястото е приятно, има сянка, маси и даже барбекю, на което сега се печеше единствено една Дарвинова чинка: 

 

 

 

Втора отбивка до езерце с костенурки, защото виждайки една с мокра коруба, заподозряхме, че има нещо интересно: 

 

 

 

И на плажа на любовта, където едно пиленце така се впечатли от нас, че прекъсна препичането си на камъчето в морето и дотича по пясъка към Жижо, за да се запознаят.  Не искаше вода: 

 

 

 

 

 

Колоездачите срещаха твърде малко костенурки спрямо нас, така че истински се шокираха, че само им щракнахме тяхната и отминахме, все едно е най-нормалното нещо на света! 

 

 

 

Връщането ни беше боси през вълните по плажа и единствено захарта в един чоко банана ни спаси от припадък преди да стигнем до стаята си. 

 

[Lindt]

Ден 11 Фламинго, костенурки и акули 

 

Този ден не беше планиран предварително, а се оформи в движение със сутрешна плажна разходка, наблюдение на птици, кратък шнорхелинг тур и следобедно фери до Санта Крус.  

Заради обезводняването предния ден не успяхме да направим планираното кратко отклонение към края на плажа, за да минем по пътеката с фламинго. А ги бяхме видяли от бусчето, с което пътувахме към вулкана и знаехме, че има шанс да ги засечем там. И затова в 6 сутринта се отправихме отново в тази посока, наслаждавайки се на сутрешните мъгли, разбуждащите се раци и игуани и гмуркащите се в далечината бубита.

 

 

 

 

 

 

Пътеката започва от хотел Iguana Crossing и продължава до центъра за костенурки. Доста приятна, минава през няколко езерца със странен цвят, в които могат да се срещнат и други водолюбиви птички, в зависимост от късмета и периода. Аз планирах да стигнем и до костенурките и да преценим на място дали все пак да не влезем. Те щяха да са същите като тези от предния ден, даже най-вероятно по-малки по размер, но знае ли човек какво ще му се прави.  Точно навлязохме в район в горичка от дърветата с отровни плодове, с които се хранят костенурките и пътеката свърши, тоест беше преградена с дървета. Не че не можехме да заобиколим, но нали сме на Галапагос, едва ли е случайно затворено и не се очаква да се съобразим. Върнахме се на плажа, докато стане време за прибиране в хотела, събиране на багаж и потегляне за Тинторерас.

Това го снимах за @randi,  че каза, че не може да ходи на острови без палми. Да видим сега какво друго обяснение защо не харесва Галапагос ще измисли. 

 

Този стридояд е един от любимите ми модели на островите. 

 

 

 

За тура ни взеха 15 минути по-рано от уговореното, а точно бях нарязала 1 огромна папая и останалите ни в хладилника плодове. Така бяха разместили маршрута на събиране на хора, че никой от хората не беше готов и отне двойно повече време всички клиенти да тичат напред-назад   Имахме очакване да е кратък, около 3 часа, но той е толкова с взимането и връщането до хотела и спирането за шнорхелинг е еднократно, а не в две отделни точки, както беше при тунелите. Водачът ни също не спечели симпатиите ми, но не мога да не призная, че този път видяхме акули отгоре във вулканичен тунел и не съжалявам, че отидохме. 

 

 

 

 

 

 

 

 

Пообиколихме около това коридорче и позяпахме с почуда акули и костенурки, заети с техните си дела. Водачът ни разказа малко за района, но не вложи сърце и душа в това си занимание, и айде на лодката за шнорхелинг. Поогледахме се за пингвинчета, но тези от предния ден не бяха на същите скали, нито на другите места, на които обичайно излизат да си почиват.

Обясниха ни няколко пъти, че влизаме в тези коридори и ако сме далеч от водача, няма да може да ни показва нищо и не бива да се отклоняваме. Въпреки това ние така и не успявахме да го настигнем, защото в тунел се движите един по един. И като цяло нищо не видяхме. Дори и сега се ядосвам като се сетя, че на едно разклонение първите са отишли вдясно, плували са в глух тунел над десетки акули и са се върнали, а ние като видяхме връщащи се хора, решихме, че са се заблудили и сега идват към групата. Нито те, нито водачът си направиха труда да ни кажат защо да отидем натам, но понеже Кари беше с жилетка и първа при водача, ние знаем какво сме пропуснали.  

В края на голямото плуване в мътна вода в послушна редичка с много балончета, все пак си намерих акули - 2 или 3. Но нямаше нищо общо с предния ден като организация и отношение, та ме беше яд, че точно днес сме попаднали на глупав тур. От друга страна пък Жижо колко пъти е плувал с акули на рождения си ден? Не е, значи си е струвало да отидем!  

 

 

 

Чао, чао, Изабела, наш любим остров 

 

[Lindt]

Северен и Южен Сеймур

 

Санта Крус е най-развитият остров в архипелага, с най-много население и най-много варианти за дневни турове. Туристическият поток е обслужван от летище Балтра/ Южен Сеймур. Най-популярните дневни турове са Норт Сеймур заради животните и Бартоломе заради гледката и пингвините. За втория може да ви разкаже @Carrie, когато има време. Ние държахме на Норт Сеймур и животните и отидохме само на него. А след като покрай този тур прередихме програмата, махнахме 1 ден и нощувка от предвидените за Изабела и платихме 180 долара на човек, имахме големи очаквания. Не знам дали за всеки би било така, но за нас това беше един от фантастичните дни в живота ни и любимият в цялото пътуване.  

 

Започвам с една от основните причини да посетим Норт Сеймур - галапагоските сухоземни игуани, които ние нямаше да имаме шанс да срещнем другаде, тъй като не отидохме на South Plaza и Santa Fe. Мислех да напиша какво съм научила аз за тях и да премина нататък, ама намерих толкова подробна история, че я добавям тук, пък който иска, да я чете  

 

Историята на галапагоските игуани от остров Балтра/ Южен Сеймур е пример за ефекта, който хората имат върху популацията на дивата природа на Галапагос през годините.

До началото на 20-ти век Балтра се смятала за „щаб на игуаната“. и на острова живеят стотици сухоземни игуани. Разположен близо до центъра на Галапагоските острови, северно от остров Санта Крус, Балтра е малък и сравнително плосък остров с малко растителност, различна от кактуса опунция, основен продукт в диетата на сухоземните игуани.

 

В началото на 30-те години на миналия век експедицията Hancock-Pacific Galapagos организира няколко пътувания до Галапагос. Финансиран от Алън Ханкок - морски капитан, петролен специалист, изследовател, предприемач, банкер, летец, учен, бизнесмен, фермер, железопътен инженер, музикант и филантропи; човек с голямо богатство и връзки. За своите експедиции до Галапагос Ханкок събира група от експерти, включително Уолдо Шмит (от института Смитсониън). По време на своите пътувания експедицията на Хенкок събира и каталогизира редица нови видове диви животни от Галапагос. Тези видове впоследствие са върнати обратно в Съединените щати и дарени на някои от най-добрите институции в страната, включително Музея Смитсониън, Калифорнийската академия на науките, зоологическите градини на Сан Диего и Steinhart Aquarium.

През януари 1934 г. експедицията на Ханкок посещава остров Балтра. Докато беше там, експедицията събира приблизително 15 сухоземни игуани, които да бъдат транспортирани обратно за зоопарка в Сан Диего. По време на престоя на острова няколко учени забелязват, че много от сухоземните игуани изглежда страдат от глад.

Два дни по-късно експедицията посещава Северен Сеймур. Северен Сеймур и Балтра (Южен Сеймур) са разположени сравнително близо един до друг и условията на двата острова са сходни. Въпреки това членовете на експедицията отбелязват, че Северен Сеймур има повече растителност и затова решават, че това е по-благоприятна среда за игуаните. Не виждайки причина защо Северен Сеймур няма собствена популация от сухоземни игуани, групата решава да помогне за спасяването на гладуващите игуани.

 

Те се връщат в Балтра, за да уловят допълнителни игуани и ги преместват в Северен Сиймур. Обикновено това би се считало за катастрофално събитие, тъй като сухоземните игуани не са местни за Северен Сиймур и и както при всеки въведен вид, има потенциал да промени естественото местообитание и да повлияе на флората и фауната, естествено срещащи се на острова. 

До края на 30-те години на миналия век военните действия се разрастват по целия свят и Втората световна война започва. През 1943 г. в Балтра е създадена военна база. Малко след края на войната сухоземните игуани изчезват от този остров. Причината за изчезването се спекулира от много години. Книгите по ранна история и много хора в Галапагос обвиняват военния персонал, разположен на Балтра, че е убил игуаните за спорт. Записите показват, че е имало заповеди, произлезли от военните според меморандума на Уетмор от 9 декември 1942 г. „предприемате подходящи действия, за да предотвратите всяко ненужно насилие над дивата природа в архипелага Галапагос и да забраните въвеждането на домашни животни, които ловят местните видове”. Изглежда много малко вероятно група млади мъже, подчинени на директни заповеди да не нараняват местната дива природа, да стрелят по игуаните за забавление.

 

Първият военен персонал е изпратен в Балтра по-малко от седмица след атаката срещу Пърл Харбър. Изграждането на базата приключва през март 1943 г. Военни документи от SeaBees (строителният батальон, който изгражда военноморски бази по целия свят) показват, че еквадорски изпълнители са започнали изграждането на базата Baltra в началото на 1943 г. Тези изпълнителите са използвали местен пясък и рохкава почва при изграждането на бетона, който са използвали за изливане на основите на сградите, дока и летището. Когато SeaBee пристигат в Балтра през октомври 1943 г., за да завършат работата и внасят всички материали, необходими за завършване на конструкцията, и не използват местни материали в изграждането на базата.

 

Докато местните работници изглежда умишлено са убивали сухоземни игуани заради кожите им, неумишлените действия на еквадорските изпълнители се оказват много по-скъпи за игуаните.

В проучване 2989  членовете на 29-та ескадрила са попитани „Имате ли спомен за популацията на игуаните, когато пристигнахте? Кога си тръгнахте? Докато вие къде там населението се увеличи/намаля/остана стабилно? Видяхте ли млади игуани?

Всички запитани заявяват, че помнят игуаните, когато са пристигнали, докато са били там и когато са си тръгнали. Въпреки това никой не си спомня да е виждал млади игуани. Защо изведнъж на остров със здрава популация от игуани изведнъж няма да има малки игуани?

Игуаните снасят яйцата си в пясък или рохкава почва, същите материали, които местните изпълнители са изкопали, за да построят новата база. Използвайки местните пясъци и рохкави почви, първите предприемачи са разстроили местата за гнездене на игуани и в резултат са причинили намаляване на популацията на младите игуани. Броят на наличните растения като храна за игуаните е бил оскъден по времето на експедицията на Ханкок през 30-те години на миналия век и когато на популацията от кози е било позволено да расте, конкуренцията за храна може да е поставила допълнително петно върху оскъдните хранителни ресурси. Когато кози и игуани се състезават за храна, козите винаги печелят.

 

Всичко това би било ужасно тъжна история за вид, който сега е изчезнал, ако не беше решението, взето от тихоокеанската експедиция Ханкок-Галапагос през януари 1934 г. Чрез преместване на игуани в Северен Сеймур по време на това и следващото пътуване членовете на експедицията Ханкок са спасили игуаните на Балтра от изчезване. През 80-те години на миналия век Националният парк Галапагос улавя игуани в Северен Сеймур и ги занеся в изследователската станция Чарлз Дарвин, където са били отгледани. През 90-те години на миналия век тези сухоземни игуани са отнесени отново на остров Балтра, откъдето произхождат. Днес, въпреки че на Балтра вече няма кози, все още има военна база, летище и здрава популация от сухоземни игуани.

 

https://galapagosonline.wordpress.com/2012/01/02/baltra-land-iguanas/

 

Когато ние отлитахме от Балтра, видяхме 1 игуана по пътя, 1 до летището, и 2, когато излизахме от летището в посока самолета. Днес вече няма домашни животни, заплашващи игуаните, много постройки са премахнати, залесява се с кактуси и надявам се някой ден няма да е нужен специален тур, за да видите този галапагоски жител. 

 

 

 

 

 

 

 

 

[Lindt]

Ден 12 Норт Сеймур

 

Турът до Норт Сеймур включва взимане от настаняването ви в Пуерто Айора, превоз с автобус през целия остров до пристанището и после плаване с доста приятна лодка. Пътеката на острова е около 3  километра, следва плаж и плаване с акули или морски лъвчета, в зависимост от това къде им е позволено да водят туристи в този ден. Групите са малки, преживяването е изключително и с голяма доза комфорт. Цялото занимание се предлага като целодневно, но реално е под 7 часа с пътя. 

 

По време на автобусното пътуване, видях костенурки до пътя, почти веднага след изкачването към по-влажния и висок район на острова и табелката за внимателно шофиране заради костенурките. От двете страни на пътя са и кратерите близнаци, до които може да се стигне с такси, обществен транспорт, велосипед. И по време на разглеждането им да си намерите костенурки в природата. Ако няма да ходите до Изабела, това е вашият шанс да усетите вулканичния произход на островите, да се разходите в зелен район и да видите гигантски костенурки, @Dian  Кари успя да го осъществи за половин следобед, така че се опитай да не го пропуснеш. 

 

След като се качихме на хубавата яхтата и ни накараха да се събуем боси, основното ни забавление бяха лъвчетата, налазили всяка шамандура, скаличка или лодка в морето. И самия цвят на водата + облачетата. 

 

 

 

Но още щом приближихме острова, цялото ми лежерно и мързеливо настроение се изпари. Виждах червени неща по храстите! Явно имаше фрегати и трябваше непременно да слезем на брега с първата лодка, а не да чакаме на яхтата и да губим време. Иначе като цяло не сме нахални, но в този ден слизахме първи, качвахме се последни и за миг не сме се срамували от това си нетърпение 

 

 

 

 

 

Още докато изчакаме групата да се събере и да тръгнем, ние вече бяхме осъзнали, че са ни спуснали директно на снимачната площадка на научнопопулярен филм, и животните хич не се интересуват от нас, а си правят каквото им се прави в момента, така че се бяхме ухилили до ушите. Виждахме до нас надути фрегати, мътещи фрегати, прелитащи с писък над нас фрегати и притичващи по пътеката игуани, а дори не бяхме започнали разходката. Така че 3 километра и 1,5 часа на острова може да ви се струват малко, но е чиста есенция и с повече време там може тотално да се побъркаш и да не можеш да възприемеш повече.

 

Не знам дали ви казах по-рано, но тези птици са много загубени. Не са непромокаеми и не могат да се гмуркат за храна. Освен това са им много къси краката и ако кацнат на земята, не могат да излетят, така че си почиват само на дървета и храсти. Около 80 % от храната им е открадната от други птици или от себеподобни, много рядко могат да хванат нещо сами. 

 

Бяха ни казали, че са там целогодишно и е минимален шансът да не видим фрегати с надути гуши. Но едно е да ти го кажат, а съвсем друго да си там и да внимаваш да не ги настъпиш. И едни да имат малки, други да се ухажват, трети да мътят и клюкарят със съседното пиле, а пък да има и излюпени с вид на голямото пиле от дунапрен: 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Фрегатата е широко разпространена по бреговете на Южна Америка. В Галапагос има два вида: великолепната и голямата фрегата. Голямата фрегата се среща и в други тихоокеански региони и в Индийския океан и има тенденция да търси храна далеч в морето, за да избегне конкуренцията. Те имат зелен блясък на перата и бяла яка.

Великолепната е най-големият вид птици фрегати, отличаваща се от останалите по липсата на бяла аксиларна шпора и с лилав блясък на перата на лопатката. Галапагоскатa великолепна фрегата се счита за ендемичен подвид за архипелага.

Тази птица е добре известна със способността си да краде храна. Тъй като не е водоустойчива е трябвало да се адаптира към хранене по начини, които не изискват влизане във водата за улов на риба. Така че са станали наистина добри в преследването на птици, хващането на остатъци храна и принуждаване на други птиците да повърнат, за да се нахранят те. В Галапагос те обикновено преследват синьокраки рибояди до степен на стрес, за да повърнат илиги сграбчват и разтърсват. Също така се навърта около пеликани и рибарски лодки в търсене на остатъци.

Тази птица не се нуждае от много храна, за да оцелее. Костите им са пълни с въздух, което ги прави много леки, те почти нямат нужда да движат крилата си, когато летят високо и са най-ефективните летци от всички. Те никога не могат да кацнат на вода и могат да прекарат повече от една седмица, реещи се с вятъра в небето.

Известни са с ритуала си на ухажване, при който мъжките надуват червените си балони на гърдите, за да привлекат женските. Те изграждат гнездо на дърво и се състезават с други мъжки за най-голямото, най-безопасното и най-здравото гнездо заедно с най-ярката и дълготрайна гърлена торбичка.

Чифтосват се веднъж годишно през студения сезон, създавайки големи колонии и снасят едно яйце, което се излюпва след 50 дни. Пиленцата прекарват една цяла година с родителите, преди да достигнат самостоятелност. Те биха се размножили едва след като достигнат полова зрялост на 10-годишна възраст.

[chandni]

Ах, какви пъстри разкази, преливащи от синьо и зелено и толкова много животинки! Страхотни кадри сте уловили с камерата си! 👏

[Lindt]

Синьокраките рибояди и техните съседи 

 

Островът не е красив по типичния островен начин - с палми, зеленина и пясъци. Но е интересен фон, с контрастни цветове на камъни, храсти и растения. Освен това е естествено изглеждащ дом на животните, виждаш как се хранят, как ловуват, как мътят, как писукат малките, а на места прескачаш останки от тези, загубили живота си на острова. Разбира се, основно правило е да не излизаш от пътеката.   

 

 

 

 

Уж трябваше да ходим след водача и да слушаме беседа, но реално при накацали около пътеката по всяко храстче птици, ние изобщо не успявахме да се съсредоточим достатъчно, за да ходим или слушаме. Единият снима, другият сочи и пръхти възторжено, после обратното. С един обектив, с друг обектив, сред червени растения, после пък в близък план.  Най-изненадващо Кари не беше по-бърза от нас, така че за пореден път си се влачехме заедно последни. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Брачните танци на бубитата бяхме видели и показвах снимки и при Лос Тунелес на Изабела. Не бяхме виждали обаче малките им и също яйчица. Синьокракият рибояд снася 2 яйца и ги излюпва по различно време. Топли яйцата с ципестите си крачета. Почти винаги оцелява само първото, а второто просто не получава храна. Предполагам, че второто птиче е резервен вариант, ако нещо се случи с първородния, но ми прозвуча доста жестоко. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Тръгнахме си последни от острова, разбира се. Невъзможно ми е да обясня колко интересно ни беше там. Наистина те водят по обяд, нямаш най-добрата светлина за снимки, нито цялото време на света, но това, че си седиш и животът на няколко вида животни се случва пред очите ти, е невероятно. Например за пъфините трябва да отидем няколко пъти, за да видим различните етапи - подготвяне на гнезда, брачни ритуали, мътене, хранене на малки и тн.. В джунглите ще видим птици, но основно там, където са свикнали да се хранят. Трудно ще надникнем в гнездото им или ще видим как се отнасят едни с други. Още по-малко вероятно е да засечем два вида майки, мътещи една до друга на храста и на пясъка до него, да си хортуват по съседски.  

Може би следващата ни наистина грандиозна цел ще бъдат райските птици, ако има как да наблюдаваме поведението им. А дотогава ще гледаме и снимаме това, което природата ни допусне да видим. 

[Lindt]

На лъвския плаж 

 

След Норт Сеймур аз бях емоционално изтощена. Или поне така си мислех, преди да отидем на отсрещния плаж за почивка. Естествено с първата лодка, защото нямах никакво търпение. В общи линии плажната част на тура ни беше на един тесен и бял пясъчен хълм, а от двете му страни има заливчета с лъвове. Водата беше спокойна и дори намерихме огромен пасаж с шарени рибки и няколко цветни корала. 

Твърде много ни ангажираха първите ни посрещачи, за да отидем или поне снимаме от другата страна залива. А имаше образувани от прилива плитки басейнчета, където да се излежаваш и закачаш с малките лъвове. Има морски игуани, скелет на кит, ловуващи птици и с това се изчерпват атракциите на острова.  

 

Първо поплувахме и си поиграхме с малките лъвчета. Те бяха няколко отряда от по 3-4 и плуваха и играеха заедно. Аз точно на това ключово място се прецаках да не си измия дезинфектанта от маската, да ми хрумне да си я повдигна и да я доизмия с морска вода и така да напълня очите си със солен дезинфектант. Издържах щипането около 30 минути, но после вече трябваше да се предам и да изляза да си играем на сушата. За разлика от другите места, тук морските лъвове наистина се интересуваха от нас, бяхме тяхна първостепенна задача и фокус и нямаше никакъв шанс да седиш, без да ти обръщат внимание. От тичане по брега към теб и крясъци до хапане на плавниците и дърпане във водата. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Предварително не ни казаха с колко време разполагаме, но предвид това, че обядът ни очакваше след като се върнем на лодката, хората сами се ориентираха към тръгване след около 1,5 часа. Почти всичко от групата ни бяха без неопрени, така че е нормално температурата на водата да намали ентусиазма им след едночасова сесия. На нас хем не ни се тръгваше, хем вече бяхме правили каквото има да се прави и нямаше причина да сме недоволни. В други дни спират на плаж, на който май има акули, но аз толкова обичам морските лъвове, че въобще не се оплаквам от късмета си 

 

[Anna Kalinovska]

Явно и там трябва да се ходи.. Да видим само кога и с кого 🤔 😎 🍀

[Lindt]

преди 11 минути , Anna Kalinovska каза:

Явно и там трябва да се ходи.. Да видим само кога и с кого 🤔 😎 🍀

Аз мога да препоръчам периода април-май, заради танците на синьокраките бубита и по-топлата вода. Иначе фрегатите са си там и са с червени гуши целогодишно.