дневник Балконът на Ксанти

[Radnev]

Когато за пръв път стъпих в Гърция не я харесах. Нямам обяснение защо. Може би, пътешественическия ми опит бе твърде ограничен ... може би бях твърде млад, за да я видя и усетя истински ... може би очакванията ми бяха твърде различни от това, което ме посрещна? 

През следващите няколко години продължих да се спускам на юг, но сякаш по-скоро по инерция. Увлечен от приятели и познати. 

И там някъде, необяснимо кога и как се зароди любовта😍. Като всяка любов в началото, тя бе необяснима и непонятна. Просто я чувстваш. По-късно тази любов вече нямаше да бъде дори любов. Тя щеще да се превърне в истинска страст, която щеше да ме обземе и никога да не изгасне. Страстта към юга - слънчев, лежерен,  приятно разхвърлян и изключително разнообразен.

Така, че страстта ми може да е южна, но любовта е гръцка😜.  

***

Та, нека си дойда на думата. Понеже съм слизал към любимата ни южна съседка безброй пъти, имам поредица от писани и недописани общи преживелици. Реших, че малко по-малко трябва да си ги опиша и най-вече за мое удоволствие да си ги качвам тук в тази тема. По този начин отново изживявам емоциите, които са ми се случили по време на тези пътувания.  

Всеки може да се включва с каквото реши по всяко време. Важното е да има нещо общо с преживелици в Гърция🇬🇷.

Ето започвам аз😃.

Месец и половина бдя над една семка от авокадо. Най-после семката се разчупи и пусна малък филиз. Нарекох го "Малкия Джо". След като веднъж се разпука, Малкия Джо започна да расте много бързо и съвсем скоро вече не бе толкова малък. Бе настанало време за присаждане. От утре, за утре, та за вдругиден, докато не дойде днес и не съборих вече поотрасналия Малък Джо. Филизчето се отчекна от семката, но остана здраво. Ситуацията бе спешна и нямах време да търся градинарска пръст, та го реанимирах в случайно събрана от близката градина пръстчица. Следващите няколко дни ще покажат ще го бъде ли Малкия Джо или не???😧

А каква е връзката с Гърция ли? Авокадото, от което Малкия Джо порасна бе донесено от Гърция и то не откъде да е, а от едно специално място.

 

 

 

 

[Radnev]

"Балконът на Ксанти"

 

Част ПЪРВА.

„Футболни неволи”

Секторът за гости бе пълен до краен предел. Тълпата ревеше „Бероее – Бероее – Бероее!”. За съжаление на полувремето домакините от Арда (Кърджали) водеха с 1:0. Този резултат, макар и неприятен, все пак запазваше правото на Берое да играе бараж за Европейските турнири.

В бързането нямахме време дори да се преоблечем, така че Ваня бе с едно цикламено якенце, а аз с червена фланелка. На фона на зеленото море се откроявахме толкова ясно, че след като гледах мача и по телевизора ни различавах съвсем ясно.

Второто полувреме Хубчев сякаш бе преобразил отбора с магическа пръчка. Беройци натискаха неистово, точно пред зеления сектор за гости, който пък още по-неистово крещеше. В средата на полувремето след пет минутна проверка с ВАР, Кабаков посочи бялата точка. Дузпа в полза на Берое. Зад топката застана Мечев, но ударът му сцепи напречната греда и резултатът си остана същия до края на мача.  

За да бъде драмата пълна в другия мач, решаващ местата за баражите в Европа, даденото продължение бе осем минути. След спорна дузпа ЦСКА 1948 успя да изравни на Локо Пловдив. Хаосът стана пълен, след като спортните сайтове започнаха да дават противоречива информация, кой всъщност печели правото на бараж. Петнайсет минути след края на мача, през които и самите футболисти не знаеха класирали ли са се или не, най-после окончателно бе обявено, че отборът, който печели правото на бараж е Берое!!!

След като се порадвахме заедно с футболистите, бе време да напуснем „Арда Арена”. За да се избегнат евентуални среднощни зулуми полицията бе решила да изпроводи целият старозагорски керван чак до Черноочене, което е на 15-20 км от Кърджали. Едва там успяхме да обърнем и отново да се насочим към града. Бяхме си запазили приятно студио, но за неудобство на съдържателите, пристигнахме малко преди полунощ, като имахме проблем и с намирането на точното му местоположение.

Бяхме твърде превъзбудени, за да спим, така че ядохме среднощни пици на парче и си легнахме около два вечерта.

[Radnev]

Част ВТОРА.

„Балконът на Ксанти”

На другата сутрин, разбирайте около десет, продължихме към Гърция. И ако всички тръгват в тази посока заради морето, ние се насочихме към Ксанти или по-скоро към „Балконът на Ксанти”!

Традиционно за Гърция, градът ни посрещна с тежък трафик и много народ. Винаги съм се учудвал как е възможно, гръцките градчета да създават такова усещане за живот??? Размишлявайки над този сложен екзистенциален въпрос се озовахме пред затворените врати на хотел „1000 Colors”. Това бе добра новина, защото на паркинга имаше само една кола, следователно можехме да паркираме, където пожелаем. С оглед на обядната жега това имаше значение. Избрахме дебела сянка и бързо се приготвихме за тръгване.

Над нас се извисяваше бяла отвесна скала, с типичната за Гърция рехава, ниска растителност. Типичен пейзаж, който съвсем скоро щяхме да форсираме. Знаехме, че пътеките, които можем да следваме са две и че тръгват някъде от този район, но откъде точно, изобщо не ни бе ясно. Нямаше и кого да питаме, така че тръгнахме от първото място, на което видяхме бледа следа от червена маркировка. Пътечката едва се отличаваше сред храсталака, като на моменти се чудехме това изобщо пътечка ли е или изровено от зимно ручейче миниатюрно дере.

Вече бяхме поели в тази посока, така че смело продължавахме напред. След като бързо преодоляхме храстовидната растителност излязохме на полугол склон, който се оказа буквално отвесен. Малко се притесних за Ваня, но тя твърдо държеше да продължим по тази пътека, която вече не бе никаква пътека. Очакваше ни вертикално изкачване по напечена от слънцето гладка стена, която трябваше да катерим с изгладените подметки на ежедневните си маратонки.

 

 

При подобно катерене най-важното нещо е винаги да имаш две силни опорни точки, най-добре крак и ръка. По принцип по-опитният води, но моя опит сочи, че в подобни  ситуации понякога по-добрият вариант е по-опитният да е отдолу.

Така или иначе, категорично верен вариант няма и винаги трябва да се избира според ситуацията. В случая се опасявах най-вече от наличието на змии, за които този напечен камък щеше да бъде истински рай. Имал съм подобен случай в Родопите, където заради една змия, за малко не се размазахме, та реших да съм отпред.

Не след дълго първото изкачване бе преодоляно, за да се изправим пред същинското си предизвикателство.

Там горе се намираше „Балконът на Ксанти”. Макар и от тук да не си личеше толкова ясно, изкачването щеше да бъде много стръмно.

Склонът бързо придоби 80-градусов наклон, но най-големият проблем бе гладкият камък, който не даваше никаква стабилна опора за захващане. Жегата също стана брутална, така че се съблякох гол и съответно бързо изгорях. Това, което ме тревожеше най-много обаче бе има ли друга по-нормална пътека, по която после да се върнем. Ако качването по това нещо бе трудно, слизането щеше да бъде един малък ад. Така или иначе вече бяхме изкачили половината, така че бързо пропъдих тези тревожни мисли от главата си и продължихме да лазим нагоре.

На една от почивките над нас прелетя парапланерист.

Двамата луди (ние) помахаха на още по-лудия и всеки продължи в своята посока.

Малко преди върха видяхме нещо още по-интересно. Над нас се извисиха два лешояда, които започнаха да се реят в кръг и притеснително да се снишават все по-бързо към нас. От един момент започнах да се тревожа да не би пък някъде наоколо да имат гнездо и евентуално да са решили, че сме им някакви врагове.

Забързахме се, доколкото това бе възможно по този отвесен, хлъзгав склон и скоро видяхме боядисаната с гръцкото знаме скала. Това означваше, че вече сме съвсем близо.

Още малко усилие и ето ни горе. „Балконът на Ксанти” ни посрещна с приятен бриз и гледка, която стигаше до о-в Самотраки. Могъщата фигура на Тасос бе на една ръка разстояние.

 

Изобщо не ни се тръгваше от това прекрасно място, от където се откриваха невероятни гледки към цяла Егейска Гърция.

Междувременно се повъртяхме още малко из околността, за да намерим следите на отдавна изоставена крепост.

 

Ваня предположи, че това са останките на древната Ксантея. За нас те бяха интересни с това, че от там Момчил юнак бе управлявал малкото си средновековно царство.  Ксантея обаче трябваше да се намира много по-близо до Ксанти, така че щяхме да проучим допълнително коя е тази крепост.

За щастие, освен вертикалния маршрут, по който се качихме, имаше и друг, който си бе съвсем човешки и по-който решихме да се върнем към града. Пътеката бе ясно маркирана и най-вече сериозно утъпкана, което означаваше, че от тук се качават доста хора. На места обаче продължаваха да властват онези гладки бели камъни. След като вече се бяхме справили с голямото предизвикателство и двамата се изсулихме по един път, де се вика на метеното. Моето хлъзване бе особено впечатляващо, съпътствано със суркане по камънака и солидно одиране на едната ръка.

Пътеката не бе стръмна, но пък обикаляше сериозно и ни изведе буквално в другия край на Ксанти. Там разрешихме и загадката с Ксантея, която наистина се намираше в ниското, съвсем близо до града.

За съжаление останалото бе съвсем малко, обрасло с треви и буренаци.

Тук срещнахме гръцко семейство, което се бе запътило към „Балкона”. Хората бяха малко пълнички и още тук езиците им се бяха изплезили. Попитаха ни има ли още много? Ами, има и е горещо, че и пързуливо. Хората се спогледаха казаха си нещо на гръцки и вместо да продължат нагоре, разпънаха едно голямо чердже и се настаниха на сянка. Ние продължихме напред. След стотина метра, сякаш ми се счу, че зад нас вика някакво детско гласче. Едва ли щеше да бъде за нас, така че с бодра крачка продължихме напред. Обърнахме се едва, когато гласчето не стана твърде отчетливо. Оказа се, че момиченцето от гръцкото семейство ни е гонило, за да ни даде едно авокадо. Какъв беше поводът за този неочакван подарък, така и не разбрахме, но пък и нямаше как да го откажем.

Авокадото щеше да бъде изядено, а от гигантската му семка да израсне „Малкия Джо”, но това щеше да се случи доста по-късно.

Ние бяхме решили да не слизаме към града, така че си избирахме някоя горска пътечка, която долу-горе водеше в нашата посока. Съвсем неусетно, къде по усет, къде по късмет за наше учудване излязохме отново на паркинга на хотел „1000 Colors”.

Горди от ориентироваческите си способности решихме, че е крайно време най-после да реализираме дълго отлаганата си идея за участие в състезание по ориентиране.

Сега обаче трябваше да направим нещо друго и то бе да се насочим към една странна къща изестна като „ House of Shadow”.

 

 

[dimitrov6]

И на мен Гърция ми е близка . Моята баба се казваше Хрисо и след Първата световна война тяхното семейство е живяло в гръцко село до Свиленград ,но всички са се преместили в България. С къдрава тъмна коса е майка и аз,а такива са средиземноморските хора.

[Ninkata17]

На 17.06.2022 г. в 12:12, Radnev каза:

Част ВТОРА.

„Балконът на Ксанти”

На другата сутрин, разбирайте около десет, продължихме към Гърция. И ако всички тръгват в тази посока заради морето, ние се насочихме към Ксанти или по-скоро към „Балконът на Ксанти”!

Традиционно за Гърция, градът ни посрещна с тежък трафик и много народ. Винаги съм се учудвал как е възможно, гръцките градчета да създават такова усещане за живот??? Размишлявайки над този сложен екзистенциален въпрос се озовахме пред затворените врати на хотел „1000 Colors”. Това бе добра новина, защото на паркинга имаше само една кола, следователно можехме да паркираме, където пожелаем. С оглед на обядната жега това имаше значение. Избрахме дебела сянка и бързо се приготвихме за тръгване.

Над нас се извисяваше бяла отвесна скала, с типичната за Гърция рехава, ниска растителност. Типичен пейзаж, който съвсем скоро щяхме да форсираме. Знаехме, че пътеките, които можем да следваме са две и че тръгват някъде от този район, но откъде точно, изобщо не ни бе ясно. Нямаше и кого да питаме, така че тръгнахме от първото място, на което видяхме бледа следа от червена маркировка. Пътечката едва се отличаваше сред храсталака, като на моменти се чудехме това изобщо пътечка ли е или изровено от зимно ручейче миниатюрно дере.

Вече бяхме поели в тази посока, така че смело продължавахме напред. След като бързо преодоляхме храстовидната растителност излязохме на полугол склон, който се оказа буквално отвесен. Малко се притесних за Ваня, но тя твърдо държеше да продължим по тази пътека, която вече не бе никаква пътека. Очакваше ни вертикално изкачване по напечена от слънцето гладка стена, която трябваше да катерим с изгладените подметки на ежедневните си маратонки.

 

 

При подобно катерене най-важното нещо е винаги да имаш две силни опорни точки, най-добре крак и ръка. По принцип по-опитният води, но моя опит сочи, че в подобни  ситуации понякога по-добрият вариант е по-опитният да е отдолу.

Така или иначе, категорично верен вариант няма и винаги трябва да се избира според ситуацията. В случая се опасявах най-вече от наличието на змии, за които този напечен камък щеше да бъде истински рай. Имал съм подобен случай в Родопите, където заради една змия, за малко не се размазахме, та реших да съм отпред.

Не след дълго първото изкачване бе преодоляно, за да се изправим пред същинското си предизвикателство.

Там горе се намираше „Балконът на Ксанти”. Макар и от тук да не си личеше толкова ясно, изкачването щеше да бъде много стръмно.

Склонът бързо придоби 80-градусов наклон, но най-големият проблем бе гладкият камък, който не даваше никаква стабилна опора за захващане. Жегата също стана брутална, така че се съблякох гол и съответно бързо изгорях. Това, което ме тревожеше най-много обаче бе има ли друга по-нормална пътека, по която после да се върнем. Ако качването по това нещо бе трудно, слизането щеше да бъде един малък ад. Така или иначе вече бяхме изкачили половината, така че бързо пропъдих тези тревожни мисли от главата си и продължихме да лазим нагоре.

На една от почивките над нас прелетя парапланерист.

Двамата луди (ние) помахаха на още по-лудия и всеки продължи в своята посока.

Малко преди върха видяхме нещо още по-интересно. Над нас се извисиха два лешояда, които започнаха да се реят в кръг и притеснително да се снишават все по-бързо към нас. От един момент започнах да се тревожа да не би пък някъде наоколо да имат гнездо и евентуално да са решили, че сме им някакви врагове.

Забързахме се, доколкото това бе възможно по този отвесен, хлъзгав склон и скоро видяхме боядисаната с гръцкото знаме скала. Това означваше, че вече сме съвсем близо.

Още малко усилие и ето ни горе. „Балконът на Ксанти” ни посрещна с приятен бриз и гледка, която стигаше до о-в Самотраки. Могъщата фигура на Тасос бе на една ръка разстояние.

 

Изобщо не ни се тръгваше от това прекрасно място, от където се откриваха невероятни гледки към цяла Егейска Гърция.

Междувременно се повъртяхме още малко из околността, за да намерим следите на отдавна изоставена крепост.

 

Ваня предположи, че това са останките на древната Ксантея. За нас те бяха интересни с това, че от там Момчил юнак бе управлявал малкото си средновековно царство.  Ксантея обаче трябваше да се намира много по-близо до Ксанти, така че щяхме да проучим допълнително коя е тази крепост.

За щастие, освен вертикалния маршрут, по който се качихме, имаше и друг, който си бе съвсем човешки и по-който решихме да се върнем към града. Пътеката бе ясно маркирана и най-вече сериозно утъпкана, което означаваше, че от тук се качават доста хора. На места обаче продължаваха да властват онези гладки бели камъни. След като вече се бяхме справили с голямото предизвикателство и двамата се изсулихме по един път, де се вика на метеното. Моето хлъзване бе особено впечатляващо, съпътствано със суркане по камънака и солидно одиране на едната ръка.

Пътеката не бе стръмна, но пък обикаляше сериозно и ни изведе буквално в другия край на Ксанти. Там разрешихме и загадката с Ксантея, която наистина се намираше в ниското, съвсем близо до града.

За съжаление останалото бе съвсем малко, обрасло с треви и буренаци.

Тук срещнахме гръцко семейство, което се бе запътило към „Балкона”. Хората бяха малко пълнички и още тук езиците им се бяха изплезили. Попитаха ни има ли още много? Ами, има и е горещо, че и пързуливо. Хората се спогледаха казаха си нещо на гръцки и вместо да продължат нагоре, разпънаха едно голямо чердже и се настаниха на сянка. Ние продължихме напред. След стотина метра, сякаш ми се счу, че зад нас вика някакво детско гласче. Едва ли щеше да бъде за нас, така че с бодра крачка продължихме напред. Обърнахме се едва, когато гласчето не стана твърде отчетливо. Оказа се, че момиченцето от гръцкото семейство ни е гонило, за да ни даде едно авокадо. Какъв беше поводът за този неочакван подарък, така и не разбрахме, но пък и нямаше как да го откажем.

Авокадото щеше да бъде изядено, а от гигантската му семка да израсне „Малкия Джо”, но това щеше да се случи доста по-късно.

Ние бяхме решили да не слизаме към града, така че си избирахме някоя горска пътечка, която долу-горе водеше в нашата посока. Съвсем неусетно, къде по усет, къде по късмет за наше учудване излязохме отново на паркинга на хотел „1000 Colors”.

Горди от ориентироваческите си способности решихме, че е крайно време най-после да реализираме дълго отлаганата си идея за участие в състезание по ориентиране.

Сега обаче трябваше да направим нещо друго и то бе да се насочим към една странна къща изестна като „ House of Shadow”.

 

 

Страхотен разказ! Ходили сме доста пъти в Ксанти, но за Балкона не бях чувала, обикновено кибичим на плажа на къмпинг Натура и най-много да ходим да гледаме чапли в околните блата или на езерото Вистонида. Набезите до Ксанти са за торти, че празнуваме рождените дни на децата и за разни такива насъщности 🙂  Като знам как сме обикаляли с изплезени езици в жегата из Ксанти, представям си по нанагорнището ... Иначе целия район ми е много любим, интересно съчетание от гръцко и турско, Комотини, Александрополис, баклава, пълнена със сладолед, орзо с морски дарове...нещо се размечтах 🙂 

[Radnev]

На 20.06.2022 г. в 15:44, Ninkata17 каза:

Страхотен разказ! Ходили сме доста пъти в Ксанти, но за Балкона не бях чувала, обикновено кибичим на плажа на къмпинг Натура и най-много да ходим да гледаме чапли в околните блата или на езерото Вистонида. Набезите до Ксанти са за торти, че празнуваме рождените дни на децата и за разни такива насъщности 🙂  Като знам как сме обикаляли с изплезени езици в жегата из Ксанти, представям си по нанагорнището ... Иначе целия район ми е много любим, интересно съчетание от гръцко и турско, Комотини, Александрополис, баклава, пълнена със сладолед, орзо с морски дарове...нещо се размечтах 🙂 

Районът е много приятен. Не е тази типична Гърция, която всеки си представя със сините къщета, но пък е съвсем достъпно за уикенд туризъм. Има достатъчно забележителности от всякакъв характер - исторически, природни. Може да се комбинира планина и море, защото в района има добри условия за пешеходен туризъм. Може да се отскочи и до Тасос за ден или до Самотраки за два (или за повече😃). 

Със сигурност районът не е за хората, които си падат по големите неща. Ако обаче искаш да се поразсееш за няколко дни си е направо супер. Много пъти, когато съм се чувствал отегчен съм слизал надолу, ей така без план или идея къде точно отивам или какво ще правя там и винаги съм се връщал в отлично настроение. 

 

П. П. 

На връщане минахме покрай къмпинг "Натура". Макар и в края на май, вече бе пълно с БГ каравани и кемпери, а пристигаха и още😃. 

[Radnev]

Част ТРЕТА.

„House of Shadow”

Бяхме резервирали хотелче в близката Кимерия или Коюнкьой. Не се учудвайте на името. Kакто отбеляза и Ninkata17 това е регион известен с мюсюлманското си население. Договорът от Лозана, свързан с обмяна на население между Гърция и Турция по религиозен принцип, изключва от обхвата си населението на Западна Тракия и така в района на Ксанти и Комотини населението почти не променя етнически си състав през годините.

Вместо да се запътим към Кимерия (Коюнкьой), както биха направили всички здравомислещи хора, ние се засилихме към стария град на Ксанти, който трябваше да бъде и най-интересната част от града.

Между XVII и XIX век, Ксанти е бил водещ център в тютюнопроизводството. Градът процъфтява. Богати търговци строят големи къщи, силно повлияни от западните стилове и тенденции. И така до 1829г., когато две мощни земетресения сриват града почти до основи. Постепенно и тютюневата промишленост в региона започва да запада, което малко по малко започва да превръща Ксанти в един съвсем обикновен гръцки град.

 

 

 

Най-интересното нещо, което видяхме в стария град и което всъщност търсихме бе „Къщата на сенките”.

„House of shadow” бе нещо различно и иновативно, от което останахме истински впечатлени.

Музеят бе частен, а билетчето скромните 2 евро. Посрещна ни приятно изглеждащ господин с вид на интелектуалец. Можехме да платим едва след като разгледаме и то само ако ни хареса. Това бе силна заявка, така че с интерес прекрачихме прага на тази обитавана от сенките къща.

Колекцията от експонати бе разположена в четири отделни стаи. Концепцията бе следната. На фона на произволно сглобени джунджурии, бе светната лампа. След като светлината преминаваше през хаоса от предмети, на стената се получаваше определен образ. С всяка стая моделите ставаха все по-сложни и изразяваха най-разнообразни фигури и форми.

Това, което виждахме бе чиста форма на изкуство.

Светлината превръщаше хаоса в ред, а грозното в красиво. Тази метаморфоза обаче бе двупосочна и важеше колкото за предметите, толкова и за душите ни. Такава бе идеята и на последната стая наречена „Човешката душа”. От хаоса на емоции, стремежи, страхове и блянове, можеше да излезе нещо много красиво, но и нещо много грозно. Всичко зависеше от това доколко бяхме склонни да допуснем през душата ни да премине светлината.

 

[Ninkata17]

На 24.06.2022 г. в 19:57, Radnev каза:

Районът е много приятен. Не е тази типична Гърция, която всеки си представя със сините къщета, но пък е съвсем достъпно за уикенд туризъм. Има достатъчно забележителности от всякакъв характер - исторически, природни. Може да се комбинира планина и море, защото в района има добри условия за пешеходен туризъм. Може да се отскочи и до Тасос за ден или до Самотраки за два (или за повече😃). 

Със сигурност районът не е за хората, които си падат по големите неща. Ако обаче искаш да се поразсееш за няколко дни си е направо супер. Много пъти, когато съм се чувствал отегчен съм слизал надолу, ей така без план или идея къде точно отивам или какво ще правя там и винаги съм се връщал в отлично настроение. 

 

П. П. 

На връщане минахме покрай къмпинг "Натура". Макар и в края на май, вече бе пълно с БГ каравани и кемпери, а пристигаха и още😃. 

Октрихме вече сезона на Натурата, беше необичайно пълно за началото на юни...мислех да сменя тази година с Евия, имаме едно любимо място там, ама останалата група не бяха навити да пътуват толкова, а парти през приятелчета без става 🙂 Ще направим със сигурност и някой уикенд на Александрополис- все още е автентично и евтино, а и не сме успели да посетим Археологическия музей.  По Великден ходихме в Чанаккале и отбелязахме колко си приличат двата града като атмосфера. Както казваш чудесно е за разнообразяване, особено ако се тръгва от Стара Загора, а ние лятото сме базирани в Центъра на Вселената.

[Radnev]

Част ЧЕТВЪРТА.

„Изгубени в Ксанти”

Пообиколяхме още малко из стария град и отпрашихме за Кимерия. Хотелчето се оказа много добро, но хич не ни се стоеше там. Взехме си бърз душ, преоблякохме се и скоро отново бяхме в Ксанти, където стана тя, каквато стана😧.

Изгубихме си колата🤣!!!

Случвало ми се е подобно нещо отново тук в Гърция. Бях разбит и много уморен. Загубих си колата из уличките на Кавала и я търсих около час. И от тогава винаги имам обеца на ухото и запомням къде съм паркирал. Или поне така си мислех.

Търсенето започна в 11 вечерта и приключи няколко часа по-късно. За зла беда бях изпил и една бира, която напълно ме трупяса, и ако щете вярвайте не помнех абсолютно нищо от това, къде сме спрели, от къде сме дошли или накъде сме заминали!!!

Ваня помнеше, че на улицата имало светещ надпис „Pets”. Само, че баш на тази улица, по някаква причина токът бе спрял и съответно светещия надпис вече не светеше.

Някъде около един след полунощ, след колата изгубих и жената. Бяхме решили да се разделим, за да обхождаме по-широк район. Трябваше да вървим по успоредни улици и на всяка пресечка да се чакаме. Ваня обаче бе кривнала някъде и бързо изчезна. Аз продължих по първоначалния план. Скоро се оказа, че сме в съвсем различни части на града. След поредица телефонни разговори, които доубиха окончателно батерията на телефона ми, най-после успях да я намеря изгубена и подсмърчаща до някакъв Wedding Boutique.

Няколко часа по-късно, след като вече бяхме опознали всеки сантиметър от улиците на града, Ваня предположи, че има вероятност колата да е открадната. За щастие главата ми малко се бе прояснила, та си спомнях, че до колата имаше едно моторче навряно в един странен ъгъл на къща. Моторчето вече можеше и да е заминало, но ъгълът със сигурност си стоеше там, а аз никъде не го видях.

Търенето продължи с пълна сила и някъде след два вечерта най-после успяхме да разберем колко близо е била колата до центъра и на колко грешни места сме се въртели ние.

[Radnev]

Част ПЕТА.

„По стъпките на историята”

На следващия ден бяхме много уморени. Първоначалната идея да обходим „Меандрите на Нестос” по пътеката, започваща от село Галани, бе пропусната, така че продължихме с колата направо към View пойнта. Пътят се виеше 11 километра все нагоре.

Гледката бе страхотна, но за съжаление долу в ниското се стелеше странна мараня, така че снимките на Меандрите не можаха да станат така, както ни се искаше.

Може би тук най-много съжалихме, че няма как да пуснем дрона, чиято камера бях разбил няколко седмици по- рано.

Използвахме малката беседка, за да похапнем и бързо потеглихме към древногръцкия полис Абдера, родно място на именити философи като Демокрит, Левкип и Протагор.

 

 

Работното време на обекта бе много странно, както и на повечето в този регион на Гърция. От 8:30 до 15:30😧. С оглед на късното ни ставане и отбивката до Места, пристигнахме точно навреме, за да разгледаме музея и останките от древния град, които се намираха няколко километра по надолу.

Входът бе 4 евро. Експозициите ни дадоха нова информация за света на древните и за пореден път ни убедиха как всеки тълкува историята, така както му отърва. Оказа се, че една не малка част от експонатите са изровени от могили, което е най-характерният белег на тракийската цивилизация. Уредничката на музея обаче упорито ни убеждаваше, че тази погребална традиция е характерна за гръцката култура, като ни даваше за пример Филип Македонски, който бил погребан в могила. 

Много преди да се появи на бял свят Филип, земите му са били част от Одриското царство на траките. По онова време Одриското царство е било най-голямото и силно държавно образувание, както за времето си, така и за целия регион. Така, че бе съвсем нормално земите, които са били част от територията му или народите, с които е граничело да приемат част от неговата култура и обичаи.

Накрая решихме, чe причината на ненужния ни спор e грешкa в превода.

За да не ставам отегчителен, ще приключа с това, че делвите на снимката по-горе се оказаха саркофази. Знаех за подобни погребални обичаи в Египет, но за територията на Тракия или Гърция, чувах за пръв път.

Веднага след излизането ни от Абдера, зад нас бе хлопнат катинара, така че който видял – видял. Следвани от случайно присъединилия се към нас четириног приятел, продължихме по пътечката нагоре, където се намираха останките от средновековния Полистилон.

 

Към настоящия момент мястото се разчиства и разработва, като се надяваме след няколко години да се превърне в заслужаваща мястото си историческа атракция.

Ние свързвахме този град с вече познатия ни Момчил юнак, чиято основна крепост се намира до Смолян – „Момчиловата крепост”. След поредица от успешни набези, Момчил решава, че е време да разшири територията си на юг и превзема от византийците Ксантея. Премества столицата си и без страх разбива османските войски именно тук, край Полистилон, като запалва и голяма част от галерите им, акостирали в пристанището на града. Тази победа, реално се явява и най-голямата, която български войски успяват да нанесат на османците. От един момент Момчил се явява толкова силен фактор в района на Егейска Тракия, че срещу него се изправя двайсет хилядна обединена османско-византийска армия, която слага край на неговото малко царство.

След Полистилон продължихме към езерото Вистонидас. Там река Нестос (Места) се вливаше в морето и образуваше лагуната на Порто Лагос. Освен необичайното количество птици, сред лагуната се намираше и манастира „Свети Николай”.

 

 

Манастирчето бе много свежо, а лагуната пълна с птици. Решихме, че при следващото ни идване насам, което със сигурност щеше да бъде съвсем скоро, ще вземем каяка с нас, за да се наслаждаваме спокойно на заобикалящата ни флора и фауна.

 

[Radnev]

Глава ШЕСТА

„Светът е футбол”⚽

С голяма мъка поехме по пътя за България. В Комотини обаче ни очакваше нова изненада. Докато летяхме по улиците на града, Ваня забеляза някаква група от хора веещи зелено-бели знамена. Оказа се, че това не са объркали посоките фенове на Берое, а местни запалянковци.

Комотини играеше бараж за влизане от Група C в Група B с отбора на Ираклис от Солун. След като нашето приключение бе започнало с футбол, щеше да бъде в реда на нещата и да завърши с такъв. Бързо се сляхме с тълпата и ето ни на стадиона:

Феновете бяха много надъхани и силно подкрепяха отборите си. Вееха се знамена, имаше и факли. Запалянковците и на двата отбора бяха настанени в централния сектор, без никаква охрана или раздлеление между тях. Отборът на Ираклис, дори си водеше талисман, преоблечен като лъв. На фона на жегата, изобщо не знам как този човек издържа да тича, да вика и да прави номера по пистата на стадиона през целия мач. Макар и трудно Комотини успя да излъже Ираклис, като победи с 1:0.

Ако си мислите, че футболистите на Реал Мадрид са се радвали след гола срещу Ливърпул във финала на Шампионската лига, значи не сте били на мач от трета гръцка дивизия. Стадионът полудя, футболистите се накачулиха по железните ограждения, разделящи ги от публиката, а няколко дядковци бяха напълнили големи торби с нарязана хартия, която хвърляха с шепи наляво и надясно.

Последният мач, който гледах в чужбина бе още преди ковид ерата. На „Стад Велодром”, Олимпик Марсилия срази отбора на Лион. Изключвайки нечовешката хореография на марсилци, мачът в Комотини май, че ми хареса повече.

[ivan69]

преди 28 минути , Radnev каза:

Част ЧЕТВЪРТА.

„Изгубени в Ксанти”

Пообиколяхме още малко из стария град и отпрашихме за Кимерия. Хотелчето се оказа много добро, но хич не ни се стоеше там. Взехме си бърз душ, преоблякохме се и скоро отново бяхме в Ксанти, където стана тя, каквато стана😧.

Изгубихме си колата🤣!!!

Случвало ми се е подобно нещо отново тук в Гърция. Бях разбит и много уморен. Загубих си колата из уличките на Кавала и я търсих около час. И от тогава винаги имам обеца на ухото и запомням къде съм паркирал. Или поне така си мислех.

Търсенето започна в 11 вечерта и приключи няколко часа по-късно. За зла беда бях изпил и една бира, която напълно ме трупяса, и ако щете вярвайте не помнех абсолютно нищо от това, къде сме спрели, от къде сме дошли или накъде сме заминали!!!

Ваня помнеше, че на улицата имало светещ надпис „Pets”. Само, че баш на тази улица, по някаква причина токът бе спрял и съответно светещия надпис вече не светеше.

Някъде около един след полунощ, след колата изгубих и жената. Бяхме решили да се разделим, за да обхождаме по-широк район. Трябваше да вървим по успоредни улици и на всяка пресечка да се чакаме. Ваня обаче бе кривнала някъде и бързо изчезна. Аз продължих по първоначалния план. Скоро се оказа, че сме в съвсем различни части на града. След поредица телефонни разговори, които доубиха окончателно батерията на телефона ми, най-после успях да я намеря изгубена и подсмърчаща до някакъв Wedding Boutique.

Няколко часа по-късно, след като вече бяхме опознали всеки сантиметър от улиците на града, Ваня предположи, че има вероятност колата да е открадната. За щастие главата ми малко се бе прояснила, та си спомнях, че до колата имаше едно моторче навряно в един странен ъгъл на къща. Моторчето вече можеше и да е заминало, но ъгълът със сигурност си стоеше там, а аз никъде не го видях.

Търенето продължи с пълна сила и някъде след два вечерта най-после успяхме да разберем колко близо е била колата до центъра и на колко грешни места сме се въртели ние.

Същата история имах преди месец,само че бях на няколко бири и не можах да си намеря квартирата в Катания , а и батерията на телефона ми падна.Винаги си слагам отметка на телефона за квартирата и колата.Добре че намерих една денонощна дюнерджийница да си заредя телефона.