дневник Турция отвътре – Ерзурум

[iaia_mama]

Естествено, няма начин да стигна до Истанбул и да не му се насладя – две нощувки, за загрявка, в началото; три, за релакс, в края. Но сега не ми е цел и него няма да го разказвам.

Обаче, излезе, че не е вярна информацията в нет-а или поне до момента не беше обновена, че не 35 лири е билета за HAVIST-12 от Аксарай до летището, 52 е. А промяна в плащането няма – най-вече и най-лесно е с банкова карта. На спирката на Аксарай един чичо шари напред-назад и продава билетчета, на който не ще да плаща с карта. На летището, обаче, няма чичо. Там трябва да си намериш къде се продават някакви стикери с баркодове. Но аз винаги предпочитам плащане с карта, където може, така че кахър - йок.

С интерес разглеждам спътниците си пред гейта – честно, толкова много, гонещи 100-те, баби на едно място не съм виждала! Поне осем бяха със спешъл асистънс и два пъти повече с бастунчета на самоход – всичките, без изключение, омотани с черни бурки. Извинете за черния хумор, ама на летищната светлина ми приличат на големи лъскави черни врани, накацали в инвалидните колички... К'ъв чеп са дирили в Истанбул?... Сякаш съм статист във филм за Discovery – достолепни дедета с такета, потурки и дебели сака, и задължителната броеница шава в ръцете им; ханъми в дълги до земята шлифери, максимално забрадени физиономии. Поне половината самолет ще е с тези герои. Другата половина са общо взето по-млади персони, облечени по-европейски, но никакви съдрани дънки, деколтета, къси полички или впити клинове. Тъй като съм почитателка на здравите дънки, тази мода ми е приятно на окото.

Разгеле, дръпнаха шнура и една "стюардесса-как-принцесса" почна да проверява пасАпортите. Ама една такава блага, спокойно усмихната. И спрях да се тревожа, че закъсняваме.

Пуснаха първо спешъл асистънса по ръкава, после две кротки наглед бебета, ококорили очета, три инатещи се и ревящи за нещо дребосъка (3-4г), айде и наш ред дойде. Не обърнах внимание с какъв самолет ще летим, пък и не предполагам да засилят някой "уау" към тоя джендем. Ообаче... не само има и бизнес-класа, а и даже ни прекарват всички през нея. Вай бе!

Но и "редовите" ни места са си класа – много удобни, широоки седалки и толкова свободно място за краката имах на 25-ти ред, че даже ги кръстосах без никакво гърчене. Маалее, майтап, да сме объркали нещо самолета и да ни изтърси бог знае къде после! Е, няма лошо, то аз съм си отворена за всякакви гафове 🙂
Изчакваме търпеливо реда си на опашката излитащи самолети и с близо 30 минути закъснение се мушваме в облаците, разпълзели се към вътрешността на Турция. Красиви усмихнати стюардеси започват да ни раздават топли сандвичи и напитки по желание.

Час и половина напразно се взирам през илюминатора – над нас теменужено синьо небе със златно слънце насред, под нас - надиплени безкрайните бели къдели на облаците. Барем някое НЛО да беше се мернало, да разчупи малко гледката... Егати късмета, ако ни вали дъжд долу!...
Шеф-пилотът обявява, че кенефът е аут, всички да си седнат на дъ-тата, да се закопчаят за седалките, да си изключат електрониките, да вдигнат масичките, щоричките, почваме снижаване към Ерзурум, температура, вятър, еди-какво си (не разбрах).

И кацаме. Няма "ръкави", няма автобус – няколко крачки и си при лентата за багажа. Хош гельдиниз в Ерзурум!

 

 

Първи впечатления, около 15ч: надморска височина 1900м, наоколо тучни зелени ливади, а мааалко по-натам, по планините околовръст - сняг, над града слънцето се облещило, сипе огън.
Виждаме автобус на градския транспорт и му се мятаме. Един чичка ни грабва багажите от ръцете и ги реди при други такива в широката част в средата на автобуса. Оглеждам се – билети? Само любопитни погледи и мълчание. Тръгвам към шофьора да попитам и зад гърба ми някой казва "вар, вар" (има). А, добре. Сядам. Минута-две и автобусът тръгва, а чичото от багажите почва да продава билети - кондукторът бил.

Инфо: Летище – центъра на града =15лири.

Втори впечатления след 2-3-4-5 часа: жив град! Из центъра (и хотела ни е там) е бъкано с народ. Светофарите са за украса – никой не им обръща внимание, а шофьрите като видят пешеходец, дават газ. Ама, жертви – йок. И ние бързо влязохме в ритъм. Пък музика се лее от всякъде, сякаш е някакъв празник. Шумно, цветно, интересно. Мирише на скара, на цветя, на сладкиши, на печена царевица – да, пекат я на въглени и я продават - на улицата. И жега. Много жега.

Зимата, очевидно, тук трае по-дълго, щом в началото на юни още има, ама доста попрецъфтели вече, лалета. Улиците ухаят на люляк, който е в апогея си, божурите са едва-едва напъпили. А хората усмихнати, щастливи - седят по пейките или направо в тревата на де що има парк/зелена площ и осъществяват социални контакти - смеят се, бъбрят си, ядат нещо, пият чай, люпят семки, деца търчат насам-натам.

 

 

Ерзурум е древен град на Пътя на коприната и с пребогата история. Бил е във владение на Арменското царство, Арабския халифат, Византия, Римската империя. Селджуките го правят център на анадолския си бейлик. При монголска обсада през 13 век градът е разграбен и опустошен, ама пак възкръсва. За кратко е и в империята на Тимур, а после и Персия, докато при Селим I влиза в пределите на Османската империя и става най-голямата военна база в района. През 1733г. иранският владетел Надер Шах го превзема, но след смъртта му Ерзурум отново става османски. По-късно Русия на три пъти го превзема, но и три пъти по силата на мирни договори го връща на Османската империя. Ерзурум е известен и като "Скалата" в кода на НАТО по време на Студената война от миналия век.

 

 

 

 

 

 

 

Следва...

[iaia_mama]

Следващият ден го посвещаваме на забележителностите на Ерзурум. Установявам, че както в Сивас, Малатия или Кайзери, например, и тук историческите важни и известни места се броят на пръстите на ръцете, и фактически едва в последните години им е обърнато по-специално внимание. Определено турското правителство работи за развитието на туризма, науката и културата не само по всеизвестната турска Ривиера, но и във вътрешността на страната. Макар че впечатленията ми са, че от историята, местната култура и туризъм във вътрешността на страната, се интересуват най-вече местните хора, а чужденци - май или случайно попаднали там, най-често самотни пътешественици, или хора с конкретни интереси, които отиват на определени места и знаят какво точно искат да видят.

Преди време бях разглеждала снимки в нет-а от преди десет и повече години и почти всички днешни забележителности на Ерзурум, които са почти струпани една до друга, бяха в много... хм, да го наречем „неглижирано“ състояние. Самотно стърчащи върху едно обширно, празно, прашно, пустеещо място, по-нататък се виждаха някакви съборетини в стил "Факултето", в далечината – ръбестите чукари на околните планини. Сякаш всичко оставено на милостта на времето. Днес не е така. Районът и теренът около тях вече не е пустеещ. Има построени нови сгради наоколо, улиците са павирани/асфалтирани, направен е обширен площад, покрит с плочи, има фонтанчета и водни каскади, пейки. А многото алеи с цветя, храсти и млади все още дървета, в близко време ще го превърнат в приятен парк.
Тъй като „чичко Гугъл“ може да даде информация, от мен само някоя снимка с по няколко думи:

= Крепостта – на хълм, височина 2000м, е построена от Теодосий Велики през 5в. Имало е и средновековен замък вътре. В по-ново време там се е разполагала казарма, а в наши дни е превърната в Музей на модерното изкуство.

 

 

 

 

 

= Çifte Minareli Medrese – нарича се Медресето Хатуние или Медресето с двойното минаре – произведение на селджуките, построено през втората половина на 13 век. Смята се, че това е най-голямото медресе в Анадола. В Сивас има същото медресе с двойно минаре и то, фактически, е било моделът за това в Ерзурум. Днес е музей. В момента на нашето посещение вътре имаше изложба на картини и някаква „чаена“ сбирка на някаква фондация, но след като настоятелно се примолихме, ни пуснаха да разгледаме набързо. Картините бяха от турски художници и доста от тях ми харесаха.

 

 

 

 

 

 

= Üç kümbetler- Комплекс от три гробници. Предполага се, че най-голямата от тях е гробницата на Емир* Салтук от династията на Салтукидите, управлявал най-важния бейлик**, с център Ерзурум, през 11 век. Впрочем, за въпросната гробница се предполага чия е не по точни данни, а въз основа на архитектурния стил и запис от 1591г в кадастралния регистър, където е записана на Изедин Салтук, управлявал княжество Салтукид между 1132 и 1168г.

*„Емир“ означава владетел, управляващ, голям командир в ислямската армия.

**„Бейлик“ е турска дума, означаваща „територия под юрисдикцията на бей“ и може да се отнася до херцогство или княжество, обикновено в Близкия изток.

 

 

= Улу джами – голямата историческа джамия на Ерзурум се нарича още и Джамията Атабей, тъй като салтукидите са били наричани и „атабей“. Построена е през 12в и може да побере до 10 хил поклонници. Във времето е била реставрирана пет пъти и всеки път е било променяно или добавяно по нещо и към момента представлява комбинация от различни архитектурни стилове. Единствено стената на Кибла и част от централната пътека стоят непроменени вече 800 години. Отвън, поне за мен, не прави никакво впечатление, може би и заради правоъгълната си и груба (каменна) форма, вместо обичайната кръгла, та направо си я подминах. Но и вътре, освен с каменните си сводове, не ме впечатли – няма красиви орнаменти, никакви украси. Аз харесвам да влизам и разглеждам храмове на различни религии, но тази хич не ме предразположи, излязох веднага. Даже не съм я снимала - виждам сега, че нямам нейни снимки.

 

= Джамията Лала паша – на централния площад. Това е първата джамия, построена в Ерзурум през Османския период. Построена е от командира на Сюлейман Великолепни и негов велик везир, който бил и завоевател на Кипър, Лала паша. Моделът на тази джамия е бил приложен и при истанбулските джамии Шехзаде, султан Ахмет и др. Тази джамия ми хареса – по-светла, с цветове. Като се омотах с шала, събух се и понечих да вляза, изведнъж се появиха трима мъже и почнаха да ми сочат встрани, друг вход, там било за „баян“(жените). Ама аз – коза. Обяснявам най-вече с жестове, че няма да се моля, само ще гледам и снимам. Довтаса и ходжата, предполагам, с бяла чалма беше, и той „бурда“(тук) не знам какво, „баян“(жените) – ей там. Аз му соча очите си и упорствам: Бен (аз) садедже (само) гьоз (очи) – чок гюзел джами (много хубава джамия), тамам (става ли)? Сонра (после) – правя жест, че снимам, садедже бир-ики (една-две) фото, тамам? Сонра – гид (тръгвам)!
Не знам турски, ама чат-пат гледам някой турски филм по интернет и държа да е със субтитри, за да чувам и оригиналната реч. Та от там знам малко думи и ги използвам, както го описах. И, факт - помага! - „Чалмата“ махна с ръка към главния вход: „Тамам.“

 

 

 

= Yakutiye Medrese – Медресето Якутие, също на централния площад. Построено е в началото на 14 век от тогавашния управител на Ерзурум, Ходжа Якут. Днес е Етнографски музей. Вход 15 лири, може да се снима вътре. Имаше интересни неща, няколко восъчни фигури, мъжки и женски местни носии, също и колекция много красиви плетеници, изрисувани върху фаянс. С такива плетеници, пишеше в обяснението, украсявали джамиите, дворците и богатските конаци.

 

 

 

= Кервансарай на Рустем паша, известен и като Ташхан, е на 200м от там. Построен е от великия везир Рустем паша, който бил много важна личност при Сюлейман Великолепни. Както казах по-рано, Ерзурум е на Пътя на коприната и този Кервансарай е обслужвал нуждите на пътниците, минаващи оттам. Бил е цял комплекс. Имало е също хоспис, малка джамия, магазини, обори за камили и магарета, конюшни, спални помещения, стаи за почивка, заведение за хранене. Тази сграда се смята за един от шедьоврите на османската архитектура, но аз съм лаик и не ме впечатли. Пишеше, че поради неколкократни реконструкции във времето, някои от оригиналните части на Ташхан не са оцелели до наши дни. Последната му реставрация е била през 1965г. Понастоящем голяма част от Ташхан е зает от магазини за бижутерия и сувенири.

 

 

 

 

 

Външният двор или прилежащото място до Ташхан е превърнат в не особено добре гледана градина с места за хранене. Има беседка, постлана с възглавници и ниска масичка саралия, където който иска и може, да се храни по „от време оно“, седнал на пода с кръстосани крака (видяхме едно семейство, вечерящо така там), сепарета, нескопосан изкуствен поток с водопадче, под чадъри маси със столове или пейки, поизоставени цветя и храсти.
Та, там, в Ташхан-а, вечеряхме тази вечер. Първо един по-възрастен сервитьор ни награби още от стълбите: „буюрум“, та „буюурм“ – какви ли не чупки направи човекът, да ни кани да седнем там. Ама дотам, с турския не можахме да се разберем повече. Извика един по-млад, той почна на немски - пак не се разбрахме. Извикаха един друг - ооп, и той почна „вилкомен“, ала-бала... пак немски. Пък, ние, немски – ич хабер си найн - няколко думи, но не вършат работа. Накрая обсъдиха бързо нещо помежду си и решиха, че сме ингилизче-ябанджилар (чужденци-англичани. Евет(да)? Кимам: Евет. И сега? Едно момче: „кош, кош! (бягай!) - изфърча нанякъде, другите трима не ни пускат току-така: „Отур, отур, буюрум“ (седнете, заповядайте). Сядаме таман и те ти го един млад симпатяга, иде запъхтян - той, значи, дето спийк инглиш. Разгеле, разбрахме се спокойно – коя манджа каква е, що е...
И се почна: разядки фърчат към масата ни, салати 1-2-3, студен айрян, щот „Бира? Оо, бира йок, форбиден!“ Десерт нещо? Татлъ? Дайте нещо местно, типично за Ерзурум. Веднага, мадам, кюнефе вар, сърма-кадаиф с шам фъстък вар... Преядохме! Накрая и чай носят – икрам било (почерпка) Платихме по има-няма стотина лири на калпак, пък бакшиш не щат – връщат до стотинка, нищо че махваш с ръка „тенкю“. На изпроводяк шпалир от 3-4 сервитьора: Бай-баай! Гьорушурус! - 🙂 Всички доволни.
 

В следващите часове съм снимала само клипове – вечерни светлини и цветове, шумотевица, много народ, най-вече млади хора, и музика отвсякъде.
Вървим към хотела по главната улица, наядени и подути като бременни хлебарки. А народ като на митинг, върви напред-назад, 22ч е вече! Магазини, заведения - още работят. Хората, 9 от 10 - усмихнати. Щастливи хора. Събота вечер е, дискотеките, оказва се, са в разгара си. Установихме, в рамките на 150м имаше: една дискотека на покрива на МОЛ-а, друга на една огромна тераса на някаква административна сграда на кръстовището 50-60м по-натам, трета дискотека над 3-етажния фитнес салон до хотела ни. И така, иху до 1:30 през нощта. В този час изведнъж всичко утихна, всички се изпариха, даже коли не минават - стана страшно тихо, светят звезди, дочуват се щурци...
5ч сутринта... сещате ли се кой ме събуди?

Правилно: Ааааллаааах... аааккбаааар... - хорът на минаретата, стерео. Затваряш прозореца. Тапи в ушите. Йок! – Пет минути Аллах е велик... Точка.

Следва...

 

 

 

 

 

 

 

 

[Jane*]

Много информативен и приятно закачлив разказ😊 С нетърпение чакам обещаното продължение.