Вулкани, жега, прах и кюнефе или Как да се затриеш по баирите на Анадола!

[Radnev 15273]

ПРОЛОГ

Няколко хиляди лири, една кола багаж и двама души, отправили се на авантюристично пътешествие из дебрите на Анадола.

Приказни замъци и венециански канали:

 

Древни тракийски племена, ковали историята на света преди хиляди години:

 

Скални народи превърнали камъка в свой дом:

 

Невероятни природни феномени, солени пустини и безпощадни планини:

 

 

 

Загадъчни подземни градове и чудовища вулкани:

 

 

Истории за жега, прах и кюнефе из дебрите на Анадола😃.

 

[Radnev 15273]

Част ПЪРВА.

Пътуваме за Анадола, но пред нас е табелата за Ямбол😄. Решили сме да минем границата през Лесово.  

Железният Голф🚗 сърдито дреме в гаража. Не знам дали някога ще ни прости😡.

Пътят става лош. Алуминиевите носачи на колата Ани стенат от болка. Чудим се, кога ще идва тази Турция? Някакъв ТИР🚛 ни настига и напъва да ни изпреварва. Пускам го, но пътят е крив и със завои. Камионът тръгва смело и на косъм се разминава с автобус🚌, претъпкан с жадни за приключения туристи.

Запътили сме се към дълбокия Анадол, където ни очакват двуглавия стартовулкан Хасанда (3 253 м.)🌋, ерозиралия непристъпен кратер на Ерджиес (3 912м.)⛰️ и дълбоко разломните Тавърски планини🏔️.

Като загрявка, правим зимен преход до Мизийския Олимп – планината Улуда, където за малко не се затриваме. 

Заричаме се никога повече да не правим подобни щуротии и ето ни след няколко месеца отново из дивашки непристъпните планини на Турция😃.

На Лесово сме заобиколени от десетина румънски коли. Митничарят отваря багажника и ахва😲. В единият край сме натъпкали раници, палатки, обувки, щеки, чували и шалтета. В другия се веят плажни кърпи, чехли, бански, шнорхели, голям цикламен чадър, че дори и малко синьо фризби😆.

Минаваме набързо и ето ни в Турция🇹🇷. Тук някъде трябва да си купим HGS стикер, но изобщо не ни се занимава и директно отпрашваме към Хаскьой, откъдето пък хващаме магистралата за Истанбул. 

Пътят до Гебзе ни е напълно ясен, а от там насетне ще се оправяме на място.

След 9 часа каране, през които изминаваме около 800 километра, най-после пристигаме в Ескишехир.

Градът си остава загадка и дълго се колебаем колко време да му отделим. След като първият ни ден е минал в път, а вторият ще сме във Фригия, решаваме че две нощувки ще ни стигнат.

[krasen_denev 16602]

@Radnev чакам с нетърпение продължението. Как почуствахте Ескишехир?Допадна ли ви? Разказвай,моля те!

[Radnev 15273]

преди 2 часа, krasen_denev каза:

@Radnev чакам с нетърпение продължението. Как почуствахте Ескишехир?Допадна ли ви? Разказвай,моля те!

 

Master_of_germs, от чиито пътепис преписахме обектите за Фригия, бе споменал, че не го е харесал, така че в началото подходихме доста скептично. Накрая без много проверки, го избрахме най-вече, защото  долу-горе се падаше в средата на пътуването и бе добър изходен пункт зa забележителностите на Фригия, които щяха да си глътнат един ден.

За щастие на нас Ескишехир много ни хареса. Ще пусна отделна глава за него😀.

[Radnev 15273]

Част ВТОРА.

„Царство Фригия”.

На следващия ден сме морни и ставаме късно. Закуската не е много богата и ни хранят основно с яйца. Варени, пържени, печени, бъркани, на очи и без уши😁.

Вероятно, поради лошо стечение на обстоятелствата, от тук насетне щяхме да попадаме все на места, където закуската е слаба. Нещо много нетрадиционно за Турция, но на битовизмите слагам точка още тук.

Докато нагъвам резен диня, се чудя дали пък днес да не го даваме лежерно и просто да се мотаме спокойно из града. За щастие Ваня е против и иска приключения, така че тръгваме за Фригия. 

Първа спирка Чукурча!!!

Тук ни очаква изненада. След Сеитгази пътят свършва и свиваме по бял макадамен път, който е равен, но ужасно прашен. До първото село нещата долу-горе биват. Тук-таме се разминаваме с по някой очукан автомобил, най- често Рено🚗, което в началото редовно бъркам с чаушесковата Дачия🥴.

След Шукранли нещата стават страшни. Появяват се едни огромни камиони🚛, нещо като нашите Татри, които карат като бесни и предизвикват на пътя истинска вихрушка.

Прилежно лъснатата Ани отдавна е неразпознаваема и на цвят, и на всичко друго. Това обаче е бял кахър. Камионите го карат на рали. Из под гумите им хвърчи камъняк. Започвам още отдалеч да ги изчаквам. След всяко разминаване се озоваваме в средата на пустинна буря🌪️. Финият прах упорито отказва да се слегне, така че караме сляпо напред. Ваня все ме пита "Ама, ти изобщо виждаш ли нещо???", а аз и отговарям "Виждам, виждам!!!", но всъщност нищо не виждам😁.

Малко след Шукранли един камион ни запречва пътя и шофьорът ни показва с ръцете си хикс. Знакът е недвусмислен. Тук пътят свършва🔚!

Затънали сме в прах, но оня явно си мисли, че не го разбираме, та продължава упорито да ни стои на пътя. Слизам, за да го успокоя. Разбрал съм!!!!

Едно-единствено отваряне на вратата и всичко в колата  тъне в бял прах.   

Паркираме Ани🚗 стотина метра в страни и се надяваме прашният облак да не я застигне. Не, че вече има някакво значение, но проявата на отговорност ме кара да се чувствам по-спокойно🤪. От тук насетне ще вървим пеш. Очаква ни двайсетина километра ходене.

Поемаме към близкия хълм. Някъде под нас виждаме как камионите изсипват товара си и бързо обръщат. Асфалтират. До тях багери копаят дълбоки канавки.

Ваня ми подхвърля, че тия могат да прокопаят пътя чак до нашата отбивка, та после да не можем да се върнем.

Решавам да не го мисля и продължаваме напред.

 

Ако някой се интересува от история и най-вече от тракийски светилища, със сигурност би забелязал доста прилики с нашето Средногорие и Източните Родопи. Това не е случайно, защото фригите се считат за древно тракийско племе населило Мала Азия, именно от Балканския полуостров.

За поколенията след тях, фригите са оставили поредица от скални светилища и гробници. Върхът се държи от „Доганлъ кале”, което е една малка каменна крепост, изсечена в скалата.

За наша изненада, в основата на светилището се натъкваме на двойка турци, увити с няколко ката одеала. Дошли са с едно разбрицано моторче🛵, захвърлено нейде в треволяка. На притеснения ни поздрав, момичето се завива през глава, а момчето мънка нещо сконфузено😳.

Ваня предполага, че сме ги събудили, но според мен направо сме ги хванали по бели гащи, да не кажа и без гащи😄.

Ситуацията е много конфузна, така че правим няколко снимки и продължаваме напред.

По пътя се натъкваме на поредица от полуразрушени светилища, които тук буквално нямат край.

 

Подминаваме някакво село и след кратко храсталясване се озоваваме пред поредната внушителна гробница – „Гердеккая”.

 

И тази гробница е изсечена изцяло в скалата, а стилът и е класическо елински. Гробницата ни харесва много. Повече и от „Доганлъ кале”. Тук отново срещаме добре познатата ни двойка. Учтиво се поздравяваме😉.

 

След „Гердеккая” лесната част свършва. Следващата ни спирка е древната фригийска столица Гордион, която се извисява на непристъпно плато.

За да стигнем до него обаче трябва да преодолеем друго такова.

 

Намираме подсичаща пътека и бързо форсираме платото. Към онзи момент си мислим, че правим нещо като тренировка за турските вулкани.

Какви наивници!!!😆

Излазваме по гладката скала и най-после зърваме Гордион. Намира се на платото, точно пред нас.

Ако ви кажа, че тук вече сме пресъхнали от жега, изобщо няма да излъжа. Аз съм свикнал и да гладувам, и да жадувам, но за Ваня, която се налива с по три литра вода на ден положението е критично.

Горката тя, ако знаеше, какво я чака из дебрите на Анадола.

За щастие, древният Гордион се намира точно над село Язили. Всички знаем за любовта на мюсюлманите към чешмите, така че в селото не можем да се оплачем от липса на вода.

Току-що пристигнали, разбираме че това всъщност не е Гордион. Древната фригийска столица се намирала на съвсем друго място. Сега сме във второто по-важност селище на фригите. Това е като да тръгнеш за София, но да се озовеш в Пловдив.

Това не е толкова важно, защото пред нас е Поратата на Мидас по-известна като „Писаната скала”.

 

Портата е наистина величествена. На скалата са издялани в идеална симетрия, поредица от повтарящи се фигури. В горната и страничната част на Портата има надписи, които са много древни и толкова ни приличат на гръцки, че Ваня дори се усъмнява в автентичността им.

Всъщност надписите са на финикийски и благодарение на тях, разбираме че гръцката азбука произлиза от финикийската😯.

В непосредствена близост до Портата на Мидас се намират нови скални светилища.  Този скален масив, наподобяващ малък термитник, всъщност до последно е бил средновековен християнски манастир.

Забележителностите продължават из цялото плато, което някога е жужало от живот.

 

За това свидетелстват и огромните му водохранилища. Гигантски пещери, издълбани надълбоко в скалата.

Някъде около пет следобяд, поемаме по пътя на обратно.

Google maps любезно ни уведомява, че ни очакват десетина километра ходене, но ние и без това тренираме за турските вулкани.😉

 

 

 

[Radnev 15273]

Част ТРЕТА

„История с кьопеци”

Кучетата в Турция са пословично мързеливи. Според мен, там никой не гледа куче в двора или в къщата си. Всички кучета са общи, излежават се на центъра и съответно са най-дружелюбните създания на света. Освен това са и все големи или както им викаме в нашия край – Мокани🐕.

По пътя наобратно за нас се залепя един голям моканин и ни следва непрестанно през две села, та в трето. Нещо е натирен, защото куца с единия крак и малко е изпосталял.

В едното село вдига стадо кози и ги преследва, докато изплашените хайванчета не изчезват от погледа на освирепелия им от яд стопанин😂.

В другото село пък има премеждия с местните кучета, но някак си успява да ги финтира и пак да се присъедини към нас. Накрая кьопекът е готов и в колата да се намърда, само да има място и за него.

Толкова си свикваме с него, че ни е много мъчно да го изоставим😰. Даваме му вода и каквото имаме за ядене. Докато караме по черния път, кьопекът тича на три крака и радостно излайва. На асфалта ускорявам, но той не се отказва и продължава да тича, макар и с единият крак да куца.

Гледахме го в огледалата за обратно виждане до последно. Вече се бе превърнал в малка черна точица, но продължаваше отчаяно да тича след отдалечаващия се автомобил.

Може да не ви се вярва, но тази случка много ни разстрои. Спомням си, че някой в пътеписите си бе споделил, че ако види страдаща животинка се натъжава много повече, отколкото ако види страдащ човек. Може и да не е много нормално, но ние сме същите😳.

По програма, трябваше да направим гробниците в Япълдак и Кюмбе, но първата директно я подминахме, а на втората се отчетохме колкото да кажем, че сме били и там.

По пътя до Ескишехир мълчахме, всеки унесени в мислите си.

[Radnev 15273]

Част ЧЕТВЪРТА.

„Ескишехир - Турската Венеция”

Вече сме в Ескишехир. Портата на Анадола. Очакваме изтокът да ни залее с цялата си мощ, но намираме най-подреденият и европейски изглеждащ град, който сме виждали в цяла Турция.

Цветя и райграс. Прави улици, нови сгради и зелени паркове.

Подминаваме Анадолският университет. Град в града. Улици, кампове, сгради, общежития, че дори и минарета на джамии. Това е най-големият турски университет, четвърти по брой на студентите в света.

В центъра сме. Поредица от музеи, стара част под егидата на Юнеско, огромен зоопарк и невероятни канали, благодарение на които Ескишехир гордо се е закичил с прозвището „Турската Венеция”😯.

 

Градът се слави и с още нещо и то е бялото злато.

Белият минерал на Ескишехир се казва сепиолит и някога е издържал целия град. Ловки майстори са произвеждали табли, зарчета, лули и купища други джунджурии, известни в цялата империя. Докато се мотаем из града, попадаме на няколко самобитни работилнички. Посрещат ни типично по турски. Усмихнати до ушите и винаги учтиви, но без да прекаляват.

Уж избираме нещо за Ваня, но накрая си тръгваме с джунджурийка за мен.

Този път атрибутът е лула. Според майстора лулата щяла да променя нюанса на цвета си, в зависимост от тютюна, който ползвам😲. Едва ли някога ще разбера доколко това е вярно, защото не пуша, а и лулата е толкова хубава, че твърде много ми се свиди😜.

Градът ни харесва страшно много, така че весело щавим из тесните улички. Всичко тук е хубаво. Хем си в Европа, пък хем не си. Типично по турски, нещата са направени, ама не баш така, както си свикнал да го гледаш отатък Дунава. Всичко си има турски привкус и ориенталска нотка.

Градът се слави като „Турската Венеция”, но както златото на Ескишехир не е златно, така и каналите на града не са венециански.

През града минава река Порсук или Борсук😄 (не разбрахме точното й име), която е хваната в отлично направен канал. Около канала са изградени красиви алеи. На някои места има и тревни тераси, на които може да се направи чудесен пикник или разходка. Всички прилики с Венеция обаче приключват тук, на брега на река Борсук, защото други канали просто няма😅.

Вече сме поуморени и леко гладни, така че сядаме под чердаците на малко турско ресторантче, където Ваня решава да опита нещо местно.

Поръчаме си келе пача, кюнефе и чибурек🍛🍠🥠. Майсторът- готвач, който е собственик и сервитьор, нахлузва престилката и изчезва някъде. Хлопат се тенджери, цвърчат тигани. След десетина минути масата ни е отрупана с няколко паници манджа. Над келе пачата се носи тежък слой мазнина, а останалото е пържено😄. Ваня е ужасена и отказва да яде. Аз омитам всичко и й оставям малко сладолед, изровен от пърженото кюнефе.  

Сити(гладни) и (не)доволни следваме табелите за хайван бахчата. Това е зоологическата градина🐅🦥🦒, която за лош късмет се оказва затворена.

Изобщо не съжаляваме, защото до нея се намира уникален парк със замъци, пиратски кораби и куп други атракциони.

Аз съм на седем, а Ваня е на тльи, така че нямаме спиране.

 

 

 

 

 

 

 

 

Хванати под ръчичка, обикаляме всичко наред. Само остава да започнем да подскачаме😃.

Изобщо не ни се тръгва. Бихме останали тук още ден, но ни очаква толкова много път🚗.

 

[Radnev 15273]

Част ПЕТА

Туз Гьол.

Около два  следобед най-после успяваме да се откъснем от Ескишехир.

До Сиврихисар обстановката ни е позната. След Хаймана обаче нещата силно се променят. Малкото зеленина напълно изчезва и попадаме сред хълмисто полупустинно плато.

След три часа път, отново сме гладни, най-вече Ваня😁 и спираме на крайпътно заведение, където ни донасят еднометров шашлик. Първо си мислим, че цялото нещо е за нас. Ваня изпада в лек шок. Успокоявам я, че каквото остане (а то ще е много) ще си го вземем за из път. Оказва се, че всеки си избира, колкото му е нужно и му го отсипват в чинията. Цената се определя на око.

Пълно е само с мустакати шофьори, които любопитно ни оглеждат. Ваня спонатнно ме запитва, тук прието ли е да се ходи с рокля. Не само релефът, но и нравите вече ясно ни подсказват, че сме в дебрите на Анадола.

След още час път пред нас е Туз гьол. Езерото е без пари, но на входа му е изградена гигантска търговска зона. Купуваме на Ваня джапанки, че нейните са останали в Ескишехир, пък не ни се връща наобратно😄 и ето ни пред гьола, който трябва да бъде второто по големина езеро в цяла Турция.

От всички снимки, които сме виждали, хората газят из солената вода. При нас вода няма😯. Но пък има сол, сол и пак сол. Вместо езеро сме попаднали в средата на солена пустиня🏜️.

 

 

Събуваме се боси и макар спеклата се сол да боде краката ни, влизаме много навътре. Хората започват да изглеждат като малки черни точки. Напълно сами сме. Езерото е една равна бяла тепсия, която създава усещане за безкрайност.

Ако има фенове на Стивън Кинг, то им препоръчвам една страхотна поредица – „Тъмната кула”. Трета част се казва „Пустош”. Ако някога я екранизират, мисля че Туз Гьол ще бъде отлично място за декор.

Времето бързо напредва, така че трябва да се връщаме. На излизане си измиваме краката за по две лири на човек и решаваме да пояздим камила🐪. Реално мястото си е пустиня, така че долу-горе е подходящо за целта.

Аз си правя и тънката сметка да си мине и тая работа от реда, че из главата ми се въртят едни идеи за Египет и Мароко, а онези арабски мошеници, едва ги трая, та не искам да виждам ни камилите, ни шатрите, ни физиономиите им дори.

Точно пред нас камилите получават пълна заетост, та накрая с камила се урежда само Ваня.

Ездата е кратка, но за сто лири толкова.

На връщане минаваме през целия паркинг, за да установим, че деветдесет процента от колите са с чужди регистрации. От лъскавите Мерцедеси слизат опърпани брадати мъже с блуждаещи погледи. След тях се изсипват забулени кадъни, деца, баби, лели, стринки, чинки и всякаква рода, която живее някъде оттатък Дунава.

И това се повтаря всяка година и може би ще се повтаря, докато свят-светува.

  

[Radnev 15273]

Част ШЕСТА

„До Чукурбаг”

Докато се намотаме, започва да притъмнява. Крайната ни цел за този толкова дълъг ден са Тавърските планини⛰️.

Там някъде трябва да се намира и селцето Чукурбаг, където ще прекараме няколко дни на палатков камп.

Движим се на юг по магистралата, която свързва Анкара с Диарбекира. Съвсем безпроблемно продължавам да си цепя без HGS стикер. Където има бариери си плащам, където няма, минаваме директно. 

Засега колата Ани🚘 оправдава очакванията ни и буквално лети по гладкия асфалт.

Монотонният път бързо приспива Ваня и аз оставам сам с Deep House сета си. Настигам някакъв белгийски Мерцедес и се залепям за него. Оня кара доста бързо, но това не ме притеснява особено. Виждал съм как при ограничение от 60, патрулка кара с 80, а останалите коли бавно-бавно я изпреварват.

Километрите се нижат бързо. Някъде отдясно, съвсем наблизо се намира стратовулкана Хасанда (3253), а малко по-далеч от другата страна, се извисява срутилия се кратер на Ерджиес (3917). Силно се надявах да ги видя, но за съжаление вече е тъмно и единствено си ги представям.

На поредния магистрален пункт ни дебне Traffic Police🚔. Отбиват ни. Първо тормозят „белгиеца”, а после се прехвърлят и към нас.

Чувал съм, че турските полицаи вземали рушвети💵, ама как да им предложа?

Ослушвам се като мишок🐭 и гледам какво ще правят с тоя пред мене. Жандармите👮‍♂️ ни гледат строго и не спират да ручкат из едни големи таблети. Държат ни поне десет минути. След дълги разисквания ни махват да си ходим.

Турска му работа!!!

Малко по-късно се отклоняваме за Чукурбаг, който уж трябваще да бъде близо, пък пътуваме още час и нещо🕑. Тук пътищата вече нямат качеството, на което сме свикнали. Няма дупки, но има едни ситни нагъвания, които предизвикват вибрации по шасито на целия автомобил. От един момент нещо започва дразнещо да скърца. Бързо обвинявам вече поразбудилата се Ваня, че отново е напълнила кората на вратата с всевъзможни боклуци, но не е от това. Всъщност леко скърцоти плафонът на осветлението, точно над главите ни.

Тамън я похвалих таз кола и тя започна да се разпада😄.

Ваня „компетентно” отбелязва, че е трябвало да вземем Железния Голф. И без това ме боли сърцето за него. Сам-самичък в тъмния гараж. Само задявки ми трябват😡.

Слава Богу, пристигаме в Чукурбаг и вниманието ни се насочва към кампа, който трябва тепърва да намерим. Селото е малко, тъмно и с много криви улички. Колата Ани едвам се гъне по тесните сокаци. Някои от завоите ги вземам с допълнителни маневри. С периферното си зрение, виждам триумфиращия поглед на Ваня и само чакам забележка, за да избухна, но тя тактично си мълчи и правилно, че съм много изнервен😤.

Пристигаме в кампа много късно.

Намираме няколко привидения, които шарят с челници напред-назад, та долу-горе ни насочват в ситуацията.

Свободните места за палатки са само три и естествено се намират на най-големия припек и на най-прашното. Това обаче предстои да го разберем утре.

Засега сме доволни и разпъваме бързо. Опитваме се да сме тихи, но въпреки това от околните палатки🏕️ започва да се чува шумолене на чували. Разбуждаме бая народ, но какво да се прави.

Най-после сме готови и лягаме. Минава един след полунощ.

Лежа и не мога да повярвам, че преди десетина часа се шляехме из правите улици на Ескишехир🏢, а на сутринта, ще крачим из разломните каньони на Тавърските планини⛰️.

Ваня, изобщо не подозира какво ни очаква и спокойно заспива😴. Информацията за турските планини е като цяло никаква. Всичко, което съм подразбрал от тук от там, минава отново и отново през главата ми. Заспивам много късно.

Въпреки цялата подготовка, на следващия ден, щях да разбера, че Ваня определено не е единствената, която изобщо не е подозирала какво ни очаква.

[Argentique 19998]

Този Чукурбаг към Каш ли е, или е някой друг?
Следя с интерес. Тавър го гледам обикновено от по-ниски места, но знае ли човек? 
Има повече инфо за турски планини из руски форуми. Повече от нищо де. 

[Radnev 15273]

преди 23 часа, Argentique каза:

Този Чукурбаг към Каш ли е, или е някой друг?
Следя с интерес. Тавър го гледам обикновено от по-ниски места, но знае ли човек? 
Има повече инфо за турски планини из руски форуми. Повече от нищо де. 

Радвам се, че ти е интересно😃, но пък ти си от запалените почитатели на Турция, както и аз👍.

Мисля, че това пътешествие е малко по-различно от това, което се случва във форума и само мога да се надявам да съм интересен на малко по-широк кръг от хора.

Сега разбирам, че Чукурбаците били няколко😄. Нашият Чукурбаг е доста по на изток. Теглиш права черта от Адана към Кайзери. Селцето е там някъде по средата, в подстъпите на Тавърските планини.

Беше ми много трудно да намеря информация за тези планини. В руските форуми не съм се сетил да търся, а там може би наистина е било най-доброто място, защото в кампа в Чукурбаг имаше руски катерачи, а единственият човек, който срещнахме на Хасанда бе Артьом от Петербург, с който дори пътешествахме заедно.Ако обичаш да ходиш по планини или да правиш планински преходи, мисля че турските планини ще ти харесат.

Сурова красота. Не са за човек, който тепърва тръгва по планини.

Тежки са, опасни са, винаги нещо може да се обърка и няма кой да ти помогне.  Разбира се, най-важното е човек винаги да тръгва подготвен и с едно на ум. Ако види, че нещо се обърква, просто трябва да се върне. Урок, който ние разбрахме, чак на Ерджиес и то по най-трудния начин.

Сега обаче следват Тавърските планини, а след тях и Кападокия.😃

 

[Radnev 15273]

Част СЕДМА.

„Кампът ”

На следващата сутрин станахме около седем🕟. Вечерта бяхме разбити от умора, но въпреки това спахме лошо. При първа нощувка на палатка, това е съвсем нормално. 

Наоколо цареше тишина. Кампът сякаш бе пуст.

Всъщност, истината бе следната – намирахме се в камп на катерачи🧗‍♂️, които изобщо не бързаха да тръгнат по маршрутите си. Техният дневен прозорец за катерене бе няколко часа. Повечето дори не катереха всеки ден. Тавърските планини бяха изцяло „клаймбърска” планина. Някои катерачи, престояваха тук с месеци, откривайки все нови и нови отвеси.

След като никой не бе станал, ранното ни потегляне към планината трябваше малко да се поотложи. Като за първи ден бяхме избрали загряващ маршрут, така че час - два по-късно едва ли щеше да бъде толкова голям проблем.

Всичко бе притихнало, така че имахме възможността спокойно да се запознаем с условията. Освен места за палатки🏕️, наоколо бяха разположени и 7-8 малки бунгалца🏘️. Имаше обща кухня и баня със слънчеви панели. Това означаваше, че може би щяхме да имаме възможност дори да се къпем и с топла вода🛀😄.

Гледката от кампа спираше дъха.

Мижахме срещу напичащото слънце и отпивахме бавно от силния турски чай. Срещу нас се издигаше кървавочервен прашен мастодонт, срещу какъвто не се бяхме изправяли никога.

Планината бе приковала погледите ни и изобщо не бяхме усетили как кампът бе започнал да оживява. От будния ни транс, ни извади младо турче, което се оказа съдържателят тук. Веднага забелязах бруталния белег, преминаващ през вътрешната част на подмишницата му. Тези планини не прощаваха дори и на най-калените.

Момчето бе стопанина тук, като дори се оказа, че сме комшии по палатка😃.

Платихме му за три нощувки и започнахме да му обясняваме какво точно сме замислили. Пешеходните маршрути тук почти липсваха и набързо се превърнахме в малка сензация. Бързо установихме, че в кампа се е събрал народ от Русия🇷🇺 и Швейцария🇨🇭, та чак до Австралия🇦🇺. Предупреждаваха ни, че без специално оборудване си търсим белята, а един катерач от Испания🇪🇸, който тъкмо си тръгваше, искаше да ни подари въжето си. Знаех, че тези неща са скъпи, така че ми бе неудобно да го взема😳.

След дълги кандърми успях да го откажа, само за да го подари на други катерачи, които пък отново го предложиха на нас😄. Накрая ми бе разяснено, че въжето не е достаъчно сигурно за сериозно катерене, но за хора като нас е иделано.

То и аз самият не бях далеч от тази мисъл🙄.

Държах въжето до последно. Това нещо тежеше, а не вървеше да го режа. Накрая реших да го оставя, което се оказа грешка, за която тогава изобщо не подозирах.

Предстоеше ни да навлезем в царството на катерачите без каски, въжета, осигуровки или каквато и да било друго оборудване ...

 

[marinele 1]

С нетърпение и интерес очаквам продължението. Обичам планинския туризъм. У нас Пирин ми е фаворит. Черногорският Дурмитор също е впечатляващ.

[Argentique 19998]

Великолепна е гледката от кампа... 👏 Не съм дорасла до такива планини аз, но може нещо по-лекичко из Ликия Йолу и от типа. Това не значи, че не ми е интересно да чета. Пък и в Кападокия ми се ще да се върна някой ден, основно за трекинг и зареждане на батерии (масовите неща, вкл. балон са отметнати).

@master_of_germs, нещо съм пропуснала в каква Фригия си бил. Някое линкче да дадеш?

[master_of_germs 54076]

@Radnev, не съм казал, че не харесвам Ескишехир, ние просто го подминахме напът за Доанлъ кале и Сеййитгази и се върнахме посред нощ. А на другия сен отново не го отразихме, щото как да стоя в град, като наоколо са фригийските чукари 🙂

 

мейби ту минитс, мейби ту...мороу... Фригийската част е в началото на втора страница  ... специално за @Argentique 🙂. После ги има и преходчетата в Кападокия 🙂

 

 

[Argentique 19998]

преди 1 час, master_of_germs каза:

@Radnev, не съм казал, че не харесвам Ескишехир, ние просто го подминахме напът за Доанлъ кале и Сеййитгази и се върнахме посред нощ. А на другия сен отново не го отразихме, щото как да стоя в град, като наоколо са фригийските чукари 🙂

 

мейби ту минитс, мейби ту...мороу... Фригийската част е в началото на втора страница  ... специално за @Argentique 🙂. После ги има и преходчетата в Кападокия 🙂

 

 

Çok teşekkürler, Mikrop Efendi! 😂 В заглавието си уловил всичко тамошно... Шсъ чете. 🙂

[Radnev 15273]

преди 23 часа, Argentique каза:

Çok teşekkürler, Mikrop Efendi! 😂 В заглавието си уловил всичко тамошно... Шсъ чете. 🙂

Пътеписът на Мастера е много интересен, а нещата които са видели са почти безброй😉.

Убеден съм, че много ще ти хареса👍. 

Именно неговия пътепис ме запали най-после да ги направя тези турски планини.

Аз си ги бях сложил на мерник още преди години, но Ковид кризата прекрати пътуванията, а последвала моя травма не ми даваше смелост да се впусна в нещо подобно за почти година. 

Честно казано в един момент, дори си мислех, че съм свършил за подобни неща. 

И ето го пътеписа на Master, който ме вдъхнови и си казах: "Душа не трае! Ще отскочим до Бурса и там ще пробваме Улуда".

Въпреки тежките условия се получи много добре и лятото ето ни на вулканите, Тавър и Кападокия🥳. 

[master_of_germs 54076]

преди 31 минути , Radnev каза:

Пътеписът на Мастера е много интересен, а нещата които са видели са почти безброй😉.

Убеден съм, че много ще ти хареса👍. 

Именно неговия пътепис ме запали най-после да ги направя тези турски планини.

Аз си ги бях сложил на мерник още преди години, но Ковид кризата прекрати пътуванията, а последвала моя травма не ми даваше смелост да се впусна в нещо подобно за почти година. 

Честно казано в един момент, дори си мислех, че съм свършил за подобни неща. 

И ето го пътеписа на Master, който ме вдъхнови и си казах: "Душа не трае! Ще отскочим до Бурса и там ще пробваме Улуда".

Въпреки тежките условия се получи много добре и лятото ето ни на вулканите, Тавър и Кападокия🥳. 

Е, аз ще преписвам от тебе сега. Че ми е залипсвало да направим някое пътуване заедно, със или без изкачвания 🙂 

Нещо смотолеви неясно за Мароко по-горе в темата, вземи си погледни вайбъра, че още вчера ти писах 😉. Търсим си другарчета 😄 

Хем и @зВерчето си беше в БГ за няколко дни и докато бяхме в Пирин, взехме да обмисляме разни планове. 🙂 

[Argentique 19998]

Споделям мнението, че пътеписи се създават за вдъхновение на евентуални съмишленици. 🙂 Най-голяма радост за чукчата-писател (aka Argentique) е да седи на сянка на летящ из морската шир турски платноход, да се наслаждава на великолепните картини наоколо и с изненада да установи, че „яяя, ама това са първите българи, които срещам тук от години, че и баш на нашия кораб“, а те да ѝ кажат, че са точно на този кораб, защото са чели за бурканите с тюркоаз. 🙂

Но мислели, че ги пише софиянка. Хубава работа! В прованса чукчи не виреят ли? 🙂

@master_of_germs, кога смятате да мароканствате? По-планинарска насоченост, обиколка из села и паланки или котодойде? 🙂

[master_of_germs 54076]

преди 22 часа, Argentique каза:

 

@master_of_germs, кога смятате да мароканствате? По-планинарска насоченост, обиколка из села и паланки или котодойде? 🙂

Кот'такоа'ши'й. Зимъска, когато сняг запръска, и там не е много за планинарстване. А и компанията няма да е само баирбудали. 🙂 

[Radnev 15273]

Част ОСМА

"В царството на катерачите”

Около десет сутринта бяхмe в подстъпите на Голeмия каньон, който трябваше да преодолеем за 4 - 5 часа. Още 2 - 3 часа щяха да ни трябват, за да се върнем през Малкия каньон. Така за 7-8 часа щяхме да направим един страхотен кръгов маршрут с положителна денивелация от около 1000 метра.

Още с първите си стъпки, попаднахме в средата на огромен, монолитен, сякаш излят от бетон каменен мастодонт⛰️.

 

 

 

 

Над нас се извисяваха гладки отвеси. Планината бе изключително дива и необлагородена. Тук нямаше хижи, заслони, маркировки, табели или каквито и да било следи от човешко присъствие.

Бяхме напълно сами, с по една малка раничка на гръб и шише вода, което щеше да се окаже крайно недостатъчно за тавърската жега☀️, която вече бе започнала да изцежда силите ни.

Единствените живи създания, които срещнахме бяха стадо диви кози🐐, които вдигнахме по пътя си и така вървяхме с тях в продължение на няколко километра.

Тук бе толкова стръмно и толкова разломно, че дори дивите животни бяха принудени да се придържат към улея на каньона.

Пътеки липсаваха. Придвижвахме се в коритото на планинска река, която в продължение на милиони години бе водила своята тиха война с камъняка. С всяка стъпка коритото се стесняваше. Скали високи по няколко стотин метра се извисяваха току над главите ни. Тук в ниското, слънцето отдавна бе изчезнало и обстановката ставаше все по-усойна. Камъните, по които стъпвахме бяха идеално гладки. Вървеше се трудно.

Докато не стигнахме до първото си голямо изпитание за деня.

Каньонът бе затрупан от свлякла се каменна маса. На пръв поглед не изглеждаше страшно. Може би, това бе най-страшното на всички турски планини. Те никога не изглеждаха страшни, докато не навлезеш в утробата им.

Когато приближихме, осъзнахме, че става дума за пет метров изгладен отвес със спуснато полупрогнило въже, което висеше там от незнайно кога. От всичко най-много ме притесняваше доколко бе стабилен камъкът, на който въжето бе вързано. Всичко друго можеше да се размине със сносно охлузване, а при добър късмет и само с уплаха. Падането на този камък върху главите ни обаче щеше да бъде със сигурност смъртоносно.

Реших, че първото издърпване ще го направя аз, но странично. Първият етап мина лесно, после следваше сложната част, при която трябваше да се залюлея странично и да се издърпам нагоре. Малко се поохлузих, но скалата бе гладка, така че маневрата мина добре.

Камъкът не помръдна ни милиметър, което означаваше, че е затъкнат яко. Въжето също бе здраво.

Сега бе ред на Ваня, която реши, че моята маневра е твърде сложна и ще се издърпа вертикално нагоре. Скалата бе много гладка и краката почти не вършеха работа. Мястото, на което бях застанал бе много хлъзгаво и реално нямах никаква опора, за да се опитам да й помогна. Това бяха пет метра, които трябваше да се минат в общи линии само на ръце. Вече бях почти сигурен, че преходът ни за деня ще завърши точно тук!🔚

Дори и сега не мога да повярвам, че Ваня успя да го направи. Още помня червената и физиономия и побелелите кокалчета на малките й ръце, здраво впити във възелите на протритото въже. Повтарях й, че каквото и да се случи трябва да държи въжето. Ако трябва да се сурка, ако трябва да се охлузи цялата, но в никакъв случай да не изпуска въжето. Има хора, които изпадат в паника и просто блокират. После следват много лоши неща от наглед дребни ситуации🤯.

Малко преди края сякаш силите й свършиха и остана да виси на скалата. Бе толкова близо до мен, но не можех да й подам ръка. Започнах да се озъртам за щека, но щеките ни бяха останали малко над мен и не можех да ги достигна.

Докато търсех отчаяно решение, Ваня намери последни сили в себе си и с едно финално усилие се издърпа към мен. Някак си се сместихме, застанали на единственото възможно ръбче, досущ като планинските кози🐐, които следвахме до скоро. 

Бях толкова горд с нея, макар и да не го показвах. Щях да й го кажа после, когато трудното свърши.

Хвърлих последен поглед надолу. Качването бе трудно, но ако трябваше да слизаме щеше да бъде ужасно.

Свлеклите се камъни не свършваха до тук, така че сега идваше ред на поредица промушвания. Ваня е малка и пъргава, така че премина необичайно бързо. За моята двуметрова снага обаче нещата не стояха по този начин. Два огромни каменни блока бяха полегнали по такъв начин един връз друг, че трябваше да се направи невероятно пролазване с извиване, което за мен се оказа много трудно.

Съзнанието ми започна да се побърква. Започнах да мисля, че камъкът ще ме затисне и ще си остана там завинаги. Ей така, изкилифенчен на една страна. В крайна сметка минах, но ми се отключи клаустрофобията и вечерта не можах да спя в палатката.

Постояхме малко, колкото да се поуспокоим и продължихме напред. От тук насетне каньонът започна да се разширява, превръщайки се в малка клисура.

 

Условията се подобряваха. Планината ни бе изпитала и явно бе решила, че сме достойни за нея. 

Мислехме си, че сме минали най-трудното и премката към Малкия каньон вече е съвсем близо. Улеят ни водеше и след първоначалните трудности, вече можехме да се поотпуснем. Вървяхме бавно и се наслаждаваме на заобикалящата ни сурова красота. 

Скоро щяхме да разберем, че всяко отпускане в тези планини може да бъде фатално.

[Radnev 15273]

Част ДЕВЕТА.

"А сега накъде?"

Наближаваше три следобяд. Слънцето се бе издигнало високо над хоризонта☀️. Вече бяхме страшно жадни, а водата ни бе на свършване. Отпивахме, точно колкото да наквасим устни.

Проучванията ми сочеха, че Каньонът трябва да направи масивен завой, след който има нещо като премка или просека, през която следва да се прехвърлим от Големия към Малкия Каньон. Ако пропуснехме премката, рискувахме да продължим към мастдодонта Демирказък (3756м.), който бе изцяло алпинистки връх. Най-лошото бе, че маркировки липсваха и бе много лесно да поемем в грешна посока.

Каска, въже и GPS тук бяха просто задължителни .... а ние нямахме дори вода🤯!!!

Напредвахме бавно и внимателно се оглеждахме за премка, но тук всичко бе толкова отвесно. След още час ходене, късметът ни сякаш се усмихна. Първо намерихме бълбукащо изворче и напълнихме шишетата с хладна планинска вода.

После видяхме и премката. Починахме добре и поехме нагоре. След 40 – минутно изкачване се оказа, че това не е никаква премка. Озовахме се на някакъв връх, който се намираше буквално в средата на каньона. После проверих и се оказа, че върхът е с височина от 3050 метра, а дори нямаше име. В Турция има 129 върха с височина над 3000 метра, и не малка част от тях изобщо не са наименовани.

Слизането бе много тегаво и ни отне повече време от изкачването. Тук вече започнах да изпитвам притеснения. Времето напредваше. С това темпо имаше вероятност да затъмнеем, а не носехме челници. Единият телефон бе забравен в кампа, а другият бе паднал на 50%. Щеше да ни даде светлина за не повече от час.

Ускорихме темпото и Ваня падна. Започна да се държи за ръката и да вие. Минахме най-трудното и се претрепахме на метеното. От опит знам, че точно така стават най-големите бели. Изтръпнах!!! Не знаех какво ни чака напред, а с наранена ръка нямаше как да се върнем по онова ужасно въже. Започнах да въртя и мачкам ръката й в различни посоки. Стомахът ми бе свит на топка, но вместо да врещи от болка, Ваня започна да ме удря и ругае, което означаваше, че нещата са добре. Болеше я, но без травми.

Отново поехме нагоре. Ние и непристъпните върхове.

Имаше още две места, които можеха да минат за премка, но уви - Не бяха!!!

От минута на минута ситуацията ставаше все по-притеснителна. Започнах сериозно да се замислям, дали не е настъпил момента да се върнем. Пътят назад щеше да бъде тежък, но поне познат. Обсъдихме ситуацията и решихме, че последният ни шанс да намерим премка е в подножието на върха пред нас.

Продължихме напред и най- после услията ни бяха възнаградени. Премката се появи.

След седем часов преход, бяхме стигнали края на Големия каньон. Тук за пръв път видяхме и следи от човешко присъствие. Нагоре имаше нещо като пътека.

Наклонът продължаваше да бъде голям, но изобщо не го усетихме. Прехвърлихме се от другата страна и за пръв път през този ден поехме в посока надолу.

 

Слизането бе стръмно. Бързо загубихме около 500 метра денивелация и се озовахме на входа на Малкия каньон, където получих нова доза адреналин. Бях избързал напред и това, което видях ме накара за трети път през този ден да напълня гащите.

Пред мен се откри пропаст!

А сега накъде???

Помислих, че пътеката ни е извела до скална площадка, от която се спускат само катерачи и алпинисти. Ако това бе така, то трябваше да се връщаме обратно, което вече бе невъзможно. Бяхме вървели над осем часа. Минаваше шест и в този дълбок каньон щяхме да имаме светлина не повече от два до три часа. После единственият ни източник на светлина щеше да бъде един наполовина зареден телефон.

Слава на Боговете, макар и отдалеч склонът да изглеждаше невъзможен, всъщност не бе такъв. В тези планини нищо не бе такова, каквото изглежда.

Спуснахме се.

Къде странично, къде отвесно. Бе трудно и опасно, но имаше достатъчно места за захващане. На места дори се виждаха и малки каменни пирамидки, указващи посоката. За тези планини, това бе нечуван лукс.

Спускането по Малкия каньон бе много стръмно и просто не можехме да повярваме колко много денивелация сме качили. На много места по пътя виждахме следи от срутвания, а на няколко пъти чухме и звуци от падащи камъни. 

Умората вече бе взела връх. Бяхме претръпнали и изобще не се пазехме. Не, че в дъното на Каньона имахме много опции.

Десет часа по-късно бяхме там, откъдето започна епичният ни преход – входът на Aladaglar Milli Park.

По пътя за кампа, срещнахме двойка катерачи от Швейцария и ги хвърлихме до близкото село. Момичето имаше рожден ден, но бяхме твърде уморени и изобщо не знаехме ще можем ли да се включим в малкото й празненство.

 

[Radnev 15273]

Част ДЕСЕТА.

"Емли Вали / Emli Valley"

Веднага след връщането в кампа, умората ни налегна със страшна сила. Както бяхме й предположили, почти не успяхме да се включим в празненството🥳 на щвейцарското девойче🇨🇭. Постояхме може би час и с провлачена стъпка се отправихме към палатката🏕️.

В момента, в който се настаних в спалния чувал, усетих дискомфорт. Повъртях се малко, а после умората си каза думата и съм заспал😴. Няколко часа по-късно се събудих, притиснат от клаустрофобично чувство. В главата ми се бе загнездила мисълта за оня камък, под който лазихме и колкото и да се опитвах да я прогоня, просто не се получаваше.

Повъртях се още десетина минути, дишах дълбоко и се опитвах да изпъдя от съзнанието си тази протяжно-затормозяваща мисъл, но колкото повече време минаваше, усещането ставаше все по-тягостно. Облякох си връхна дреха и станах. Седващите два часа прекарах шляейки се насам-натам из заспалия камп. Местех се от пейка на пейка и от стол на стол. Сядах, ставах, прилягах, докато не се вкочаних от студ. Едва тогава се напъхах в палатката, наметнах си чувалчето и най-после съм заспал.

Не успях да спя много, защото палатката ни бе на припек и съответно вътре много бързо ставаше като във фурна. Около седем и нещо отново бях на крак, а кампът както и предишната сутрин бе напълно притихнал.

Малко по-късно се събуди и Ваня. Направи бърза закуска и бе време отново да се отправим към Тавърските планини. Този път изходната ни точка бе долината Emli Valley. Очакваха ни около 6 км черен планински път, по който колата Ани, отново трябваше да се докаже като достоен заместник на Железния Голф.

Първо се появиха коловозите, а после изникна и напречно изровена от водата дълбока вада. Ако изобщо можеше да се мине от тук, то щеше да стане я без брони, я без ауспух, а може и без двете😄. Бях подготвен за подобен сценарии и си носех малка шанцова лопатка още от войнишките години на баща ми.

Отбих в страни, доколкото това бе възможно на този тесен път и започнах бавно и методично да ровя и насипвам чакъл. След десетина минути зад нас се появи Шкода🚘 с истанбулска регистрация. Мъжът бе толкова въодушевен от общественополезната ми дейност, че без да ме пита грабна лопатката от ръцете ми и взе да копае като същински къртик. На няколко пъти лопатката бе забита в яки камъни и почти я бях отписал, но въпреки всичко геройски издържа. По Байтошово време правена – биха казали някои😄!

Съвсем скоро бяхме в кампа, разположен току до входа на долината.

Мястото бе просто страхотно. Ако не бяхме пристигнали в Чукурбаг посред нощите и имахме възможност да огледаме района, със сигурност щяхме да останем тук, а не долу в селото.

Малко преди да тръгнем, се появи и пазвантинът. Оглеждаше строго новодошлите, а вратът му бе загорял от кафяво към черно. Платихме 55 лири паркова такса и  отново поехме към дебрите на Тавър. Този път трябваше да прекосим високопланинската долина Emli Valley и от там да се изкачим до специфично скално образувание, носещо името "Иглата".

[Radnev 15273]

Част Единайсет

"Иглата – The Pin (2910)"

Очакваха ни около 20 километра ходене и положителна денивелация от 700-800 метра. Поехме напред, този път твърдо решени да не се изсилваме. Ако нещо се объркаше, директно се връщахме обратно.

Долината се различаваше драстично от това, което бяхме видели до момента. Навсякъде другаде в Тавър, планинските склонове изникваха вертикално нагоре, без никаква следа от растителност. Тук имаше нещо като горист пояс. Виждаше се и ясно очертана пътека. Маршрутът до „Иглата”, всъщност бе единствения що-годе нормален в тези непристъпни планини.

Няколко часа по-късно отново бяхме в царството на камъните.

 

 

"Иглата" се извисяваше на 2910 метра надморска височина, но всичко тук стърчеше много над нея.

Преходът не бе от сложните. Искаше се здрав табан, но след вчерашния ден бяхме много уморени, та едва се влачехме. Освен това решихме да направим и един експеримент. В пътеписите си @Tonyco, често е описвал как разтваря водата с хидратин и това много му помага в преходите, които прави. С оглед на тавърската жега и перманентната липса на вода, решихме и ние да направим този номер. Прилив на енергия определно не усетихме, но за сметка на това бяхме адски загорели оше от първата глътка, която отпихме.

Стигнахме до „Иглата” утрепани от умора и лежахме почти бездиханни около 40 минути. Дори не ни се ядеше. Часът бе около четири.

И тук, за пръв път откак бродим из турските планини, взехме че срещнахме и хора. От някъде се появиха мъж и жена🚶‍♂️🚶‍♀️, които бяха тръгнали в четири сутринта и вече правеха 12-часов преход.

Поговорихме си и разбрахме, че дори сред тези пусти, запрашени каменни отвеси е възможно да бъде намерена вода. Ние, разбира се не знаехме къде се намира тя, но пък новите ни турски приятели знаеха и бързо ни заведоха на точното място.

Изворчето се захранваше от последните остатъци на снежни преспи, скрити по северните склонове на планината. Надолу бе пуснат малък черен маркуч, който според тях отвеждал до закътани в планината овчарници🐑. Да се чудиш и маеш как оцеляваха тези стада в прашната, напечена от слънцето, каменна  пустош, която ни заобикаляше😯.

Заредихме се с вода и бавно поехме по пътя на обратно. Без да бързаме особено, успяхме да се върнем за около три часа.

Предстоеше ни последна нощувка в кампа. 

Мислите ни вече бяха вперени в стратовулкана Хасанда (3 253м.), но преди да се отправим натам, трябваше малко да починем.

Къде???

В брутално напечената Кападокия, където за почивка щяхме да бичим по двайсет и кусур хиляди крачки на ден😃😃😃.

[Radnev 15273]

Част Дванайсет.

„Подземните градове на Кападокия”

Кападокия. Звучи ни византийско, но Византия отдавна я няма. Намираме се в турския Ориент. Времето в Деринкую сякаш е спряло. Жега и прах. Полусрутени къщи, разпадаща се църква. Очакваме пред нас да се изтъркаля изсъхнал трънак, а после на кон да профучи самия Клинт Истууд с пура в уста.

Вместо него, сякаш изпод земята, до нас изскача паркинг служител с билетче в ръка. Плащаме пет лири и за нас вече са се залепили баби с шарени шалвари, които любопитно надничат в портфейла ми.

Предлагат ни странни плетени кукли. Ваня ми казва, че са много красиви, но на мен по-скоро ми приличат на нещо като вуду. Хващам я за ръка и се понасяме напред. Следва поредица от заведения. Собствениците настойчиво ни приканват да седнем. Гони ни белобрад дядо с огромен чайник на гърба. Малко по-нататък ни подканват да си купим фреш. Човекът е много скаран с английския и крещи нещо от сорта на „фраш джуйс ...  фраш джуйс!!!”.

Входът на подземния град е пред нас. Купуваме Музеум пас, който ни дава достъп до най-големите забележителности на Кападокия и потъваме дълбоко под земята.  

 

 

 

 

 

 

Посреща ни мрак, който вещае приключения. В подземния град отново се чувстваме като деца. С небивал ентусиазъм се хвърляме да изследваме всяко тунелче, помещение и ъгъл. Това е първият ни подземен град, така че нямаме намерение да изпуснем нищо. Скоро разбираме, че подземните градове водят началото си от вече добре познатите ни фриги, които са изкопали първите тунели. От там насетне градовете са обитавани без прекъсване до началото на XX век, когато са окончателно изоставени.

Със своите единайсет етажа Деринкую е най-дълбокият подземен град в Кападокия. Неотдавна обаче под византийското укрепление на Невшехир е открит нов подземен град, за който се счита, че е още по-дълбок и от Деринкую.

При нужда в подземния град са се събирали по 30 000 души. Просто невероятно!

Градът е бил свързан с подземни тунели с други градове, които в този район са били по-нагъсто и от мравуняци. Долу в подземията е съществувала строга организация на живот и движение. Никой не е можел да копае, когато или където си поиска. Вентилационните шахти са издълбани с майсторство и вещина.

Всеки етаж е можел да бъде отделен от останалите чрез огромни кръгли камъни, които в началото бъркаме с житни хромели. Свързващите коридори са много ниски и възтесни, отново с отбранителна цел. На места лазим на четири крака. Сгънат съм на шест, но гърбът ми отново опира в тавана. На слизане ситуацията е по-прилична, но на излизане сме яко затапени. Дошло е времето на туристическите групи. Тунелите, които свързват етажите са много тесни и групите едва се нижат. Ние, плюс още една дузина хора, сме заседнали в една изчаквателна ниша. Между нас има няколко индийци, които миришат нетърпимо на пот и подправки.

Ваня е запушила нос и вече прибелва очи. Две накъдрени лелки, от незнайно къде, ме гледат с умоляващ поглед. Сред народа тръгва вълна от възмущение. Индийците не спират да дрънкат на своя език, изобщо неподозирайки какво причиняват на хората около себе си. Преди да е избухнала братоубийствена война, решавам да поведа народа в атака. Тръгваме, но по средата на тунела сме затапени от поредната напираща надолу група. Опитвам да обърна, но зад мен тунелът е зает от някакъв напорист шишко. Място за отстъпление няма, така че бавно, но методично обръщаме врага в бягство. Гидът на противниковата група се изживява на султански бейлербей и истерично крещи, надъхвайки войската си за нова атака. Шишкото обаче няма милост и брутално ме избутва, хвърляйки ме в лапите на врага. Самопожертвувателно си надирам гърба и най- после успявам да изляза от този проклет тунел.

Гидът, полудял от ярост, започва да се кара, но току до него минава нашата индийска гвардия. Гидът виновно мълчи.

Каймаклъ.

Няколко километра по-нагоре се намира Каймаклъ. Всички казват, че два подземни града за ден са много, но ние на разни заблудени, неидентифицирани субекти от измислени форуми не вярваме😉😜😁. Важно показваме Музеум паса и ето ни отново под земята. Този подземен град е най-известен и съответно най-претъпкан с хора. Навлизаме в тесните тунели със свити сърца, но тук ситуацията е малко по-различна. Деринкую може да е по- дълбокият, но Каймаклъ определено е по-широкият. Маршрутът е така направен, че на места позволява и кръгови обиколки. Изпреварили сме й групите, така че все още дишаме спокойно.

Скалата, в която е изкопан Каймаклъ е по- различна. Светлокафяв пясъчник. Градът създава усещане за нещо много по-меко и уютно, да не кажа луксозно😜.

Самият подземен град, макар и да се води по-малък от Деринкую, сякаш има повече обособени стаи, ниши и помещения, което пък създава впечатление за по-голяма внушителност.

Каймклъ ни оставя много положително впечатление и изобщо не съжаляваме, че сме направили двата подземни града в едно. В Музеум паса ни влиза и трети град (Йозконак), но ще го оставим за по-късно.