дневник Вулкани, жега, прах и кюнефе или Как да се затриеш по баирите на Анадола!

[Tonyco]

@Radnev Браво за хидратина ! Сили няма да получиш, защото няма калории. 😁 Но ще навакса загубените соли и няма да дехидратираш, което би могло да те убие по различни начини. Когато при тегави натоварвания и в жегата си останеш добре хидратиран - съответно съзнанието е бистро и въпреки умората мислиш трезво и няма замайвания и други проблеми свързани с дехидратацията. Лесно може да провериш хидратацията, като си видиш урината ако е тъмна, направо оранжево към черно нещата вече хич не са добре, силно дехидратиран. Ако е светла са ОК нещата, само дето бързо може да се объркаш ако разчиташ само на това. Основни признаци на тежка дехидратация са, замайване, главоболие, гадене,  стомашни проблеми, повръщане липса на сила, може до гърч да се стигне виждал съм всякакви ситуации. При всеки организъм формулата е различна. Много време ми трябваше да установя правилния начин на хранене за мен по време на тежко многочасово натоварване. Основното е да имам хидратин в мен достатъчно количество в зависимост от атмосферните условия и от продължителността и тежестта на натоварването. Също бърз магнезий на Допел херц, тъй като при потене се губи в несметни количества и трябва да се наваксва, изключително важен е за метаболизма и без него храната, която се поема няма да се разгражда и да отдава енергия. Бързия магнезий помага само когато предварително си насищал организма с нормален магнезий редовно. За храненето си правя сандвичи с домашния ми хляб, който сам си пека с брашно от спелта и 4 семена. Спелатата се разгражда много по-бързо и лесно от бялото брашно, не ти става тежко и бързо отдава енергията на организма, като не го затормозява да я преработва както е бялото брашно. Сладкото е много важно при натоварване за да регулира кръвната захар, която определено пада при зор. 😁 След години проби с барчета, форми и т.н. на този етап тахан халва 250 гр опаковка на Захарни заводи ми се отразява най-добре и влиза най-лесно. Преди време ползвах малките и разфасовки, но те са много сухи и са трудни за дъвчене като си уморен, голямата е доста по-мазна, съдържа около 10 гр протеин на 100 гр, което е много добре. Важно е с какво се храниш преди натоварване и след, за да може да възстановяваш по-бързо. И пак казвам всеки организъм е различен и е много трудно да се каже на кой-какво ще му понася най-добре като хранене. 😀

 

Пътеписа е интересен ! Местата, които сте посетили са страхотни ! И на мен ми е любима дестинация Турция и я посещавам доста често в най-дълбоките дебри. 😁

[Radnev]

Знам, че Турция ти е любима и редовно правиш походи до много далечни и рядко посещавани места. Преди с мотора, сега с миникемпъра. Неслучайно те тагнах. Бях сигурен, че ще дадеш полезно инфо за хидратина и не само👍. 

След Тавър сменихме схемата.  Преди тръгване удряхме 3-4 хидратина. По време на прехода чиста вода, че хидратина страшно ни загаряше и от главата ни не излизаше мисълта за вода, вода, вода. Като се върнехме вечерта още 2-3 хидратина + Mg 1000mg и много наситен витамин B за мен, че си имам проблеми с кръста. Не знам до колко удачно бе така, но предстои да избистряме схемата, защото годините минават, а поддръжката на наличната техника⛹️‍♂️ става все по-важна😁. 

[Radnev]

Глава Тринайсет.

„Скалният хотел”

Основната ни база за разглеждане на Кападокия се намира в село Мустафапаша, което освен всичко друго се оказва и архитектурен паметник под егидата на Юнеско.

През вековете обстановката не се е променила много, така че уличките са тесни, та тесни. Въртим се из криви сокаци. Разминаванията се случват на сантиметри. Редуват се резки спускания с още по-резки изкачвания. Къщите са вкопани в скалите, а всяка втора е скален хотел. Най-после намираме и нашия. Посрещат ни две усмихнати госпожи😃 със запретнати ръкави. Правели сладко. На следващата сутрин ни сервират цялата палитра, а тя е безкрайна.

 

 

Стаята ни е малка, но спретната. Банята е отлична, а прозорци естествено липсват. Все пак сме отседнали в скален хотел. Преди да букнем дълго се колебая. Имам притеснения да не започне отново да ме стяга клаусторфобията, но щом в подземните градове не я бях усетил, значи нямаше как това да стане и тук.

Скоро разбираме, че ако искаш да живееш под земята, понятието „лично пространство” просто спира да съществува. Вентилацията на подобни места работи, но само ако всички врати са отворени, а най-добре изобщо да ги няма.

В съвременната действителност, да имаш стая без врата не е особено прието, така че над вратите е оставен по един крив отвор, който излиза в коридора. Всички звуци от стаята се чуват в целия хотел😳, така че каквото и да правиш, трябва да си внимателен. До вчера сме спали на палатка, а хотелските стаи ги ползваме колкото да не спим на открито, така че това не ни притеснява особено. Към по-претенциозните обаче имаме съвет  -  ако сте решили да отседенете в скален хотел, си изберете стая с тераса. Тези стаи обикновено се водят deluxe room и съответно са по-скъпи, но все пак сме в Турция, така че цената никога не е фрапираща. Не знам доколко в подобна стая ще усетите спецификата на скалния хотел, но определено ще се чувствате по-комфортно😃.

 

[Radnev]

Глава Четиринайсет.

"Скален музей на открито Гьореме (Goreme Open Air Muzeum)"

Прекарахме вечерта добре, а на сутринта бяхме нагостени с поне петнайсет вида сладко🧁. Ваня отново отбеляза, че зеленчуците са кът, но след като бе яла сладко от краставици (възможно е да не сме разбрали и в превода😯), нямаше защо да се оплаква. За мен отново имаше чибурек и кюнефе🤩. Нещо, което страшно много ми харесваше и вече бе започнало да се превръща в традиционна част от прехраната ми тук.

Терасата на хотела бе просто уникална и изобщо не чувствахме нужда да ходим из Кападокия, защото Кападокия е буквално пред очите ни.

След час или два, най-после се отлепихме от спокойствието на Мустафапаша и се засилихме 🚶‍♂️🚶‍♀️ към откритите музеи на Гьореме и Чавушин.

Очаквахме нечовешка жега, но времето ни изненада. Надморската височина не падаше под 1000 метра и през повечето време на деня усешахме един лек бриз, сякаш сме на морето, но без да сме там. Някъде след четири обаче бризът спря и жегата ни удари с цялата си сила. Ние обаче бяхме в Кападокия, така че не ни плашеше нищо.

Първи по реда си бяха скалните църкви край Гьореме (Goreme Open Air Muzeum). Още преди да стигнем до тях, вече бяхме видели стотици, да не кажа хиляди скални жилища и дупки.

 

 

 

Много обичам историята, но откровено си признавам, че Кападокия е място, на което няма нужда да изпадаш в подробности и да търсиш истории. Тук всичко е уникално и създава атмосфера, която е неповторима. Кападокия е място, на което може да се наслаждаваш, без изобщо да се интересуваш или разбираш какво точно гледаш.

 

 

Скалните църкви са буквално една връз друга. Именно тук видяхме и най-пищната иконопис в цяла Кападокия. Tokali Church малко преди парка и Black Church вътре в парка са истински шедьовър. Black Church е получила името си, заради единственото си малко прозорче. Именно поради тази причина, тя е запазила яркостта на стенописите си в най-голяма степен. Нямаме снимки, защото светкавиците увреждат яркостта на боите и малко по-малко стенописите избледняват. Моля ви, не снимайте със светкавици на подобни места, а ако видите някой да го прави не се свенете да му направите забележка. Световното културно наследство струва повече от няколко лайка във Фейсбук.

Извън посочените две, интересни бяха и някои от по-малките църкви, чието изрисуване бе съвсем различно от канона.

Стари майстори, без особени умения, бяха рисували из тези древни църкви така, както им харесва и толкова, доколкото могат.

Тук, накрая на света, далеч от канони, догми, епископи и патриарси, скрито дълбоко под земята, виждахме древното християнство наследство в най-истинското му лице.

 

 

 

[Radnev]

Кападокия - Полезна информция.

Въпреки пътеписа на Master_of_germs, който бях чел доста подробно,

продължавах да възприемам Кападокия като една голяма долина, набраздена в своите краища от каньони и речни корита. Там някъде трябваше да бъдат издълбани скални градове и църкви, а високо в небето да се реят балони.

Кападокия или "Земята на красивите коне"🐎 е цяла област, за чието обикаляне трябва да се отделят минимум три дни и то само за най- големите и важни забележителности на областта. Ако искате да направите пълна обиколка ще ви трябват поне пет. 

Колкото и подробно да описва разказвача, Кападокия предлага толкова много, че в един момент се губи нишката кое какво е и къде са намира, така че в тук ще нахвърля кое е най-важното, какво представлява и как се стига. Може би се получава малко разхвърляно и трябваше да започна Кападокия с тази глава, но ето я тук и сега😀. 

 

Основните забележителности на Кападокия са около Гьореме (Goreme), Учхисар (Uchisar) и Чавушин (Cavusin).

Други градчета, които носят очарованието и духа на Кападокия са Юргюп (Urgup), Невшехир (Nevsehir) и Ортахисар (Ortahisar).

Може да се закупи Муземпас, който при нас бе 400 TL и включва най-големите и известни обекти на Кападокия. Подземнита градове (Деринкую, Каймаклъ и Йозконак) + Долината Ихлара (каньон и скални църкви) + Zelve Muzeum (скални жилища)  + Goreme Open Air Muzeum (скални църкви).

Към тези обекти според мен задължително трябва да бъдат посетени "Тъмната църква", която е част от Goreme Open Air Muzeum, но влизането се плаща отделно (50 TL). "Tokali Church", която е току до паркинга за Goreme Open Air Muzeum. Fairy Chimneys (Скалните комини) - природна забележителност. Скалнaта крепост на Учхисар + подобната на нея скална крепост в Ортахисар, наподобяващи същински термитник. От долините задължителна е "Любовната долина", която е нещо като визитка за Кападокия.

 

Приемам, че Гьореме е центърът на Кападокия, така че ще го ползвам като ориентир.

Подземните градове.

Деринкую (Derinkuyu), Каймаклъ (Kaymakli) и Йозконак (Ozkonak). Подземните градове са изкопани под съвременните градчета, които носят същите имена.

Деринкую и Каймаклъ са най-известни и са много близо един до друг. Йозконак е по-малък и се намира на север. По принцип два подземни града в един ден са сякаш много, но ние ги направихме точно така и изобщо не съжаляваме. Деринкую и Каймаклъ имат съвсем различно излъчване с превес за Каймаклъ. Съветът ми е да направите Йозконак само ако имате необходимото време. Той е малък и не предлага нещо по- различно от Гьореме и Каймаклъ. 

Ако приемем, че Гьореме е центърът на Кападокия, то Каймаклъ е 20км на юг, а Деринкую още 10 км под него. Йозконак се намира 25 км северно от Гьореме.

 

Долините.

Pigeon Valley - Тази долина започва от южната част на Гьореме и по нея може да се достигне до Учхисар. Пътеката е дълга 6-7 км. 

Love Valley - Тази долина е задължителна. За да достигнете най-известната долина на Кападокия тръгвате от Гьореме за Чавушин. Следва отклонение на запад и ето я долината. Ако тръгнете по нея, тя ще ви върне почти до Гьореме. Над най-красивите и добре оформени образувания има наблюдателна площадка, паркинг и заведения.

Rose Valley и Red Valley - За да достигнете до тези долини отново поемате пътя от Гьореме за Чавушин. Отклонението този път е на изток. Сред скалите се крие нова поредица от древни скални църкви.

Ihlara Valley - Тази долина се намира малко по-далеч от останалите забележителности. От Гьореме ви очакват около 90 км път на югозапад. В каньона ще видите поредица от скални църкви и древна иконопис. Съветът ми е да посетите каньонът преди скалните църкви над Гьореме (Goreme Open Air Muzeum). Ако го направите обратно Ихлара ще ви впечатли с природата си, но църквите определено ще бледнеят.

 

Балоните  излитат и кацат от Гьореме. Тук се намират и най-добрите места за наблюдението им. Балоните излитат много рано, така че бъдете там още по изгрев.

Goreme Open Air Muzeum - Този комплекс се намира непосредствено до Гьореме в посока югоизток към Ортахисар. Това е комплекс от скални църкви, известни с невероятните си стенописи. Част от този комплекс е "Тъмната църква". По пътя от паркинга се намира "Tokali Church", която не е част от комплекса, но е задължителна за посещение. 

Fairy Chimneys - "Скалните комини" са специфични скални образувания. Намират се малко след село Чавушин, което е 2 км на север от Гьореме. 

Zelve Muzeum - Този Музей на открито е историческо пещерно селище. Намира се веднага след "Комините". Тук също има скални църкви, но основната забележителност са безбройната поредица от скални жилища, изсечени в скалите.

Учхисар (Uchisar) - Учхисар е най-високата точка на Кападокия. Намира се 3 км от Гьореме. В центъра на града се намира огромна скала, която е издълбана до степен на същински термитник. Гледката е впечатляваща. За съжаление, изкачването до най-връхната точка не става по вътрешни тунели. От горе се открива гледка към всички краища на Кападокия. 

Ортахисар (Ortahisar) - Намира се на 3 км от Гьореме. В центъра на селото има скална крепост силно наподобяваща на тази в Учхисар. 

 

 

[Radnev]

Глава Петнайсет.

„Скалните комини (Fairy Chimneys) и Скален комплекс - Зелве (Open Air Muzeum – Zelve)”

След скалните църкви до Гьореме, се отправихме към близкото селце Чавушин, където се намираше поредната върволица от забележителности😀.

На първо място бяха специфични скални образувания наречени „Скалните комини” (Fairy Chimneys), за чието създаване бе виновен не кой да е, а самият Ерджиес🌋, чието избухване бе променило целият регион.

 

 

Някога областта е била огромно езеро, което Ерджиес буквално пресушил. Водата се изпарила, а върху изсушената повърхност се образувал дебел слой от вулканична пепел, пясъчник и базалт. После играта на природата, дъждовете и вятъра казали своята неумолима дума. Мекият пясъчник, част от някогашното езеро бил отмит, а над него останали да стоят парчета от твърдата вулканична скала, сякаш положени от ръката на древни великани.

При вглеждане в околността ясно се виждаше, къде точно се отделяха различните пластове скали.

 

 

 

Всички подобни скални образувания се намираха в основата на платата. За съжаление те бавно изчезваха. Ако можехме да минем тук след милион години от „Коминчетата” нямаше да е останало нищо😥, но пък в близост до околните хълмове, вероятно щяха да са се образували нови🥳.

След „Комините” се насочихме към поредния музей на открито – Зелве (Open Air Muzeum – Zelve). Тук щяхме да гледаме нова поредица от скални жилища и църкви.

Мястото отново се намираше в основата на голямо плато, като ясно си личеше как стичащата се водна маса бе оформила мекият пясъчник по този изключителен начин. После се бяха заселили хората, за да създадат едно от най-уникалните места на света.

 

 

 

 

За съжаление ерозионните процеси бяха казали своята тежка дума и част от комплексите вече се бяха срутили. Други бяха оградени, като твърде опасни.

 

Вървяхме под палещата жега и се опитвахме да видим мястото през очите на древните пътешественици, минаващи по тези земи. Гледките, хората, животът!

Това бе място като никое друго.  В „Земята на дивите коне”, така бе известна Кападокия, вместо в безкрайната степ, бяхме попаднали в полупустинно запрашено плато, където никой не строеше къщи. Едни се подаваха из под земята, други се катереха по скалите, където бяха изкопали дупки.

Човешки термитник, превърнал се в крепост на християнството, носеща в себе си цялата душа на времето си. 

[Argentique]

@Radnev, кога се осъществява пътуването? Аз съм била в средата на септември и ми беше жега. Обаче като гледам твоите снимки, още по́ жега ми става. 🤣 Ще ми се да ида напролет на зелена тревичка, но да видим кога. 
Да се обади старото Айше (аз демек) по въпроса за магнезия, бавния обаче. Ако сте се поизтрепали леко нейде в жегата, набили сте си краката и ви се реве, разтваряте в леген с вода с желана температура един пакет английска сол (магнезиев сулфат) за около лев от аптеката и си мушвате стъпалата там. Аз стоя половин час, може и повече. После настава един кеф и релакс, заспиваш като пън или ти идват сили за нови подвизи. Научих го преди време от приятелка, която освен че е любимият ми масажист, търчи ултрамаратони по балканите и ги усеща нещата.

[ven62]

преди 16 минути , Argentique каза:

... Научих го преди време от приятелка, която освен че е любимият ми масажист, търчи ултрамаратони по балканите и ги усеща нещата.

Дай ги накъсо с @домосед.

 

--------------

@Radnev, чета с интерес и ще щипвам само една част от твоя опит.

На мен магнезии, сол, хидратант, дехидратант няма да ми трябват.

Тахан халва в Турция също няма да нося. 

[Radnev]

@Argentique Ето, че научих нов способ за възстановяване👍.

Само леген досега не сме носили в малкия ни пътуващ катун😆. А за мен ще трябва да е и бая големичък😯.

@ven62 Разби ме от смях 🤣, но за последното трябва да помислиш.

Мисля си, че да отидеш до Турция без да носиш тахан е нещо като да си част от форума, но да не си ходил в Узбекистан или Исландия😜.

[Radnev]

На 29.11.2022 г. в 15:36, Argentique каза:

@Radnev, кога се осъществява пътуването? Аз съм била в средата на септември и ми беше жега. Обаче като гледам твоите снимки, още по́ жега ми става. 🤣 Ще ми се да ида напролет на зелена тревичка, но да видим кога. 
Да се обади старото Айше (аз демек) по въпроса за магнезия, бавния обаче. Ако сте се поизтрепали леко нейде в жегата, набили сте си краката и ви се реве, разтваряте в леген с вода с желана температура един пакет английска сол (магнезиев сулфат) за около лев от аптеката и си мушвате стъпалата там. Аз стоя половин час, може и повече. После настава един кеф и релакс, заспиваш като пън или ти идват сили за нови подвизи. Научих го преди време от приятелка, която освен че е любимият ми масажист, търчи ултрамаратони по балканите и ги усеща нещата.

Действието се развива в края на юли и началото на август😆☀️🌡️.

За мое най-голямо учудване, сякаш не бе чак толкова горещо. Но това при положение, че аз не обичам да стоя затворен. Почти не пропускам ден, без да изляза навън сред природата и съм привикнал на почти всякакви метеорологични условия. А и ние, тук на юг, сякаш по-сме свикнали на жегата.

Имаше една особеност. Надморската височина не падаше под 1000 метра и през повечето време се усещаше един лек бриз. В късния следобяд, някъде след 4, бризът изчезваше и тогава наистина наставаше адска жега до към 7. През останалото време, докато се усещаше бризът, дори бих казал, че при нас в Южна България, жегата е по-знойна.

 

[Argentique]

Аз също съм в Южна България, затова и през ум не ми идва да ходя лятото в Турция. 🤣 Силно вярвам, че нашата жега си е най-хубава и други жеги засега не ми трябват. В краен случай до море. 
Чакам продължение да видя дали фризбито е влязло в употреба. 😆
И за вулкана, разбира се. Чудех се доколко можете да се затриете там, но след като пишеш, значи краят е бил щастлив. 🙂

Пък и не може година, започнала с чутовна победа във Войната на трулитата, да се затрие нейде в средата.... 🤣

 

[Radnev]

Когато започнах този пътепис, се зарекох, че този път ще пиша кратко😆. 

Преди голямото изкачване на Хасанда си казах: "Трудно, трудно  - колко да е трудно?", та така и тук: "Кратко, кратко - колко да е кратко?" и ето я Глава Шестнайсет😄 - "Вулканът Хасанда или там, дето кучетата ловуват вълци!"

Вулканът Хасанда всъщност бе най-важната част от планинската част на пътешествието ни. Из Тавърските планини бяхме решили да обикаляме опознавателно (каква заблуда), а до Ерджиес изобщо не знаехме дали ще стигнем и ако стигнем ще имаме ли сили за него. Така, че изкачването на Хасанда се явяваше задължително.

Поради тази причина, реших да кача тази глава в раздел "Пътеписи"😃. Там се намира и зимното ни приключение до Улудаг, което е неразривно свързано с последвалите нови приключения из турските планини. Улудаг бе нещо като предястие, а Тавър, Хасанда и Ерджиес дойдоха няколко месеца по-късно като основно.

 

 

[Radnev]

Глава Седемнайсет.

Артьом от Петербург, Каньонът Ихлара, Учхисар и Любовната долина или казано на кратко "Всички кахъри тука забравете"!

След изкачването на Хасанда бяхме решили да си починем добре. Вечерта обаче мина много бурно и подвластни на емоциите, сме забравили да си изключим телефоните. Някъде около девет ме събуди настойчиво звънене. Раздразнено погледнах към дисплея и що да видя – Артьом от Петербург🤪.

Не знам дали някога сте качвали или пътували със стопаджии. Това са особена порода хора, които имат тънката способност да се харесват и прикрепват към всички около себе си. След като вчерашния ден бях хвърлих Артьом до неговото село, той разбрал, че зарядното му е останало в колата Ани. След двадесет минутно търсене се оказа, че зарядното всъщност си било у него. Вчера цяла вечер го бил търсил и нищо не намерил, но сега съвсем чудодейно то взело, че се появило😆. Покрай зарядното, някак си от само себе си стана ясно, че след като така и така пътят ни минава покрай неговото село, ще вземем да го хвърлим натам, накъдето сме се запътили и ние🚗.  

Водата в хотела най-после бе тръгнала, така че бях в добро настроение и нямаше как да му откажа. Закусихме на хубавата панорама и ето ни на уреченото място. Артьом обаче никакъв го нямаше🤯.

Съвсем нормално, защото се оказа, че това не е неговото село. Прилепчивият руснак се бе научил да влиза под кожата на всички и някак си бе успял да си издейства покана за турска сватба. Така се бе озовал в съвсем друго село. Докато разберем къде се намира загубихме почти час. Освен това въртяхме по едни очукани черни пътища, където зорлен трябваше да трошим горката Ани😥. Пристигнах бесен, а Артьом гузен ни очакваше с два сладоледа, които аз демонстративно изхвърлих в близкия кош за боклук. Артьом бе шокиран, а Ваня се опитваше да му обяснява, че аз съм маниак и не позволявам да се яде в колата ми.

По пътя към Гьореме се намираше Каньонът Ихлара. Той е една от големите забележителности на Кападокия и бе част от Музеумпаса. Ние обаче не можехме да го използваме, защото времетраенето му вече бе изтекло. 

Платихме таксата от 90 TL и пред нас се откри нова поредица от скални църкви.

 

Каньонът бе много дълъг и можеше да ни изведе чак до съседните села. При други обстоятелства бихме направили и този преход, но след Хасанда силите ни бяха доста попривършили и направихме стандартния туристически маршрут.

В сравнение със скалните църкви в Гьореме (Goreme Open Air Muzeum) и Чавушин (Zelve Muzeum), Каньонът Ихлара определено бледнееше и трябваше да бъде направен първи, но можехме ли всичко да знаем и всичко да предвидим?

Продължихме към Учхисар, като междувременно оставихме Артьом в Каймаклъ. Сякаш очакванията му бяха да продължи с нас и занапред, но нашите планове бяха други. Прегърнахме се братски и си обещахме някога и някъде да се видим отново. Не знам дали ние ще се  доберем до Петербург, но имам силното усещане, че Артьом съвсем скоро ще цъфне на нашето море😆.

Пристиганахме в Учхисар някъде по обяд. Пред нас се извисяваше крепост, но не направена от камък, а издълбана в камъка. Просто феноменално!

Тук Музеумпаса, който и без това вече бе с изтекъл срок на годност не важеше, така че платихме по 50 TL и влезнахме. За съжаление из тунелите не бе позволено да се ходи и изкачването до върха ставаше по едни широки, цивилизовани стълби, които хич не ни бяха по вкуса. Цялото преживяване бе допълнително развалено от тълпата горе, която бе окупирала всеки свободен сантиметър. Съвсем скоро фейсбук щеше да пламне от безброй разрошени глави, защото при навалицата горе, всякаква нормална снимка, бе напълно изключена.

Обстановката бе твърде изнервяща, така че бързо се отправихме към „Любовната долина”, известна със своите стърчащи фалоси😳. Бяхме там в късния следобяд. Традиционният за Кападокия бриз, бе съвсем притихнал, така че жегата ни тресна с цялата си сила🤯.

Морно влачейки крака, разбрахме че фотоапаратът е забравен в колата. На никой не му се връщаше, така че щяхме да снимаме само с телефончетата. Тамън се нагласихме и отнякъде долетя рев на мотори. След секунди бяхме нападнати от глутница ATV – та. Ако щете вярвайте, но бяха поне петдесет.

Пушилката бе страшна и съвсем скоро вече не се виждаше нищо. Бързо осъзнахме, че угрозата някой да ни блъсне е съвсем реална.

Скрихме се зад един закривен фалос, като се надявахме тази вакханалия да приключи възможно най-бързо. Слава Богу, съвременните диваци, повъртяха още малко и си тръгнаха. Ревът на моторите бързо се отдалечи към някоя от съседните долини, която скоро щяха да щурмуват.

Вече бе тихо, но прахта упорито отказваше да се слегне, така че се отправихме към колата. Трябваше да се задоволим със снимки от наблюдателната площадка, която се намираше някъде над нас. Преди това обаче, прашни, жадни и гладни, решихме да ударим по един чибурек с малко турски чай и мнооого вода, която сервитьорчето охотно разнасяше в голяма стъклена кана.

Оставихме му щедър бакшиш, но докато се наканим, изтървахме слънцето и нещата отново не ни се получиха, баш тей както ги бяхме замислили😄.

 

 

Някъде далеч пред нас се намираха Rose Valley и Red Valley. Кападокия бе голяма. В плановете ни влизаха и двете долини, но така както вървяха нещата май щяхме да ги пропуснем.

Бяхме направили дузина дни из Анадола и вече знаехме, че ако на портите на Дантиевият Ад бе изписано "Всяка надежда тука оставете", то на портите на Анадола се махаше табелата "Всички кахъри тука забравете".

Така че вместо да се кахърим, се върнахме обратно в кафенето и си поръчахме нова доза силен турски чай ... може би щях да ударя и едно кюнефе😎.

 

[Radnev]

Леле, мале .... този пътепис стана толкова дълъг, че докато стигна края, ще му забравя началото😃.

Обещавам повече да не правя така😳.

Какво следва - В тази глава няколко реда за впечатленията ми от Гьореме, който се пада централния град на Кападокия. После малко случки от третия, рядко посещаван подземен град Йозконак и намиращия се до него скален манастир Бакха, където срещнахме много чудати хора и странни птици. И накрая Вулканът Ерджиес и Шейтан дере, които вероятно ще кача отделно в пътеписите, че ми е специален този вулкан, където едва не се затрихме.

Дръжте се - накрая съм😆😆.

 

Гьореме – Перлата на Кападокия😉.

Вечерта сме в Гьореме, където се сблъскваме челно с Ориента. Посреща ни разнебитен анадолски град, който уж трябва да бъде топ туристическа дестинация. Хотелите са един връз друг, а току между тях са разпръснати чудновати природни образувания. Вместо асфалт, улиците са покрити с характерните за по-изостаналата част на Турция пешеходни павета. Само дето половината павета отдавна ги няма и улиците са се превърнали в разнебитен лунен пейзаж🌑. В центъра на града има избила водопроводна тръба, която вероятно тече от месеци. Централнят булевард, ако изобщо може да е нарече така, е плувнал в лепкава кал. Ловко заобикалям нечовешките кратери, докато не ни застига раздрънкан жълт бус🚍. Вместо емблемата на Мерцедес на носа му е прикрепен полумесец, който се е откачил от едната страна и се маха наляво-надясно. Воланът върти мустакат анадолец.

Колата Ани всячески се опитва да му даде път, но сякаш на пук на нас, жълтият саморазпадащ се кофтор не ни изпреварва. Не знам какво очаква да се случи, но през тези кратери се движим с десет и така ще бъде, докато те не свършат т.е. никога😄. На поредното кръстовище жълтата гробница най-после ни изпреварва. Шофьорът гневно маха с ръце.

Няколко минути по-късно крачим из анадолската лудница на Гьореме. Разглеждал съм града през google maps и изглеждаше чудесно. Реалната действителност е съвсем друга. Чувствам се дълбоко пропаднал в арабския свят. Светят луксозни заведения, но улиците са без тротоари. Трафикът е ужасен, а улиците изкъртени. Някой от някъде непрестанно натиска клаксон.

Ваня се заглежда в някакви килими и продавачът веднага атакува. Прихваща я под ръка и бързо я вкарва в някакво подземие. Аз притичвам нервно отзад🏃‍♂️. Нямало да ни продава, само искал да покаже. Започва да разгъва килимче, след килимче и иска да докоснем.

Уау – усещането е страхотно!!! Доколкото разбираме килимите са от коприна. Само дето нещата извезани на тях са все едни такива странни и изобщо не виждаме за какво можем да ги ползваме. На излизане забелязвам огромен часовник и го показвам на Ваня. Нещо като стенен. Страшен кич. Докато се изкачим по стълбите, продавачът вече го е откачил от стената и ни гони с него по улицата😅.

Ваня не е срещала подобен тип поведение и се чувства неудобно. За нейно щастие от някъде изскача двойка млади турци, които са силно възхитени от кичозния боклук и явно искат да го купят. Продавачът веднага ни забравя.

Заведенията следват едно след друго. Тълпи от туристи лакомо нагъват и ни оглеждат с доволни физиономии. Има хора, за които удоволствието от храната е безрезервно свързано и с удоволствието от живота.

Търсим типичният турски ресторант, където храната е наредена на витрина и просто си избираш това, което ти харесва. Някои ги смятат за закусвалня и автоматично ги прескачат. На мен пък са ми от любимите и знам че ако искаш нещо баш турско🇹🇷, това е мястото.

Намираме се в Гьореме и тук такова нещо няма. Туристът иска добре познатият му ресторант с меню. Примиряваме се и се сливаме с тълпата. Получаваме най-жестоката сметка, която някога сме правили, където и да било в Турция, но поне пък пием бира🍺.

Колата Ани е на лесно място, но не можем да я намерим. Започваме да придобиваме дежа – вю от приключенията ни в Ксанти, когато си изгубихме колата и ни трябваха три часа среднощно скитане из улиците на града. Крачим все по-нервно. Най-после зърваме нещо познато и скоро сме на точното място. Прибираме се късно разбити от умора, но въпреки това правим кратка разходка из Мустафапаша. Нашето селце ни харесва повече. Отиваме да спим...😴

[Argentique]

Моите изживявания в Гьореме бяха сходни. Жега, прах до небето и за капак – тълпи китайски туристи, хаотично движещи се в пакет. 😂😱
Обикновено не съм нахална и не ме кефи да се блъскам, но при среща с гореспоменатите китайски бойни единици ми се активира тъмната страна. 😂

Чакаме вулкана. И Мадейрата чакаме. 😉

[krasen_denev]

Преди 1 час, Radnev каза:

Намираме се в Гьореме и тук такова нещо няма. Туристът иска добре познатият му ресторант с меню. Примиряваме се и се сливаме с тълпата. Получаваме най-жестоката сметка, която някога сме правили, където и да било в Турция, но поне пък пием бира🍺.

Дежа вю!

Сметката за обяда ни се равняваше на двудневен семеен бюджет в останалата част на Турция ! 

Страхотно разказваш!

Очаквам с интерес.

[master_of_germs]

Все повече се убеждавам, какъв джакпот уцелихме, като посетихме Кападокия по време на пандемия и рамазан 🙂 

 

 

Леле, мале .... този пътепис стана толкова дълъг, че докато стигна края, ще му забравя началото.

Обещавам повече да не правя така.

 

А, да видиш хубаво ли е!? 😉 

Ако искаш аз да ти продължа пътеписа? 😄 Ще откараме до догодина... 😄 

преди 3 часа, Argentique каза:

 😂

Чакаме вулкана. И Мадейрата чакаме. 😉

Почвай ти първа! 😉 

[Radnev]

преди 16 часа, master_of_germs каза:

Все повече се убеждавам, какъв джакпот уцелихме, като посетихме Кападокия по време на пандемия и рамазан 🙂 

 

 

Леле, мале .... този пътепис стана толкова дълъг, че докато стигна края, ще му забравя началото.

Обещавам повече да не правя така.

 

А, да видиш хубаво ли е!? 😉 

Ако искаш аз да ти продължа пътеписа? 😄 Ще откараме до догодина... 😄 

Почвай ти първа! 😉 

@master_of_germs Изобщо не се се свени ...

Що се отнася до Мадейра. Буквално след няколко дни, ти също ще бъдеш там. Хвърлям идея за един общ пътепис от тримца ни - аз, ти и @Argentique. 😀

[Radnev]

Тази темичка така я изоставих, че вече започнах да забравям какво сме правили😄.

Завършвам с няколко по-интересни случки из Кападокия.

 

"Случки из Кападокия - Подземният град на Йозконак"

Третият подземен град се намираше в Йозконак. Той бе най-малък и най-встрани, поради което оставаше силно пренебрегнат на фона на останалите два - Каймаклъ и Деринкою. В един от дните, решихме да отскочим и до там. Поехме на север от Гьореме, подминахме Аванос и ето го Йозконак. Докато се оглеждахме, до нас доприпка човек с една ръка. Бе възрастен, може би гонеше седемдесет. Походката му обаче бе като на много по-млад.

Оказа се, че пред нас бе не кой да е, а самият "Откривател"!!! От тук насетне освен "Откриватели", щяхме да срещаме "Разказвачи", "Пазители" и ред други странни птици.

Току до входа на града, "Откривателят" бе открил и заведение. Само дето не бе сметнал, че хората идваха жадни не за чашка чай, а за нови приключения. Така "лъвският" пай всъщност се обираше от другото заведение, което бе на изхода на подземния град.

За да привелече клиенти "Откривателят" се опитваше да прилага всякакви способи. Първо в ръцете ни бе набутана някаква книжка, на чиято челна страница имаше млад, добре сложен мъж с голяма брада. Това бе "Откривателят"! Само, че книжката бе на турски, а нито "Откривателят", нито момичето, което я промотираше знаеха английски. Докато прелистваха разни страници, ние с глуповат поглед гледахме картинките. После ни бе предложен и чай. Не бързахме за никъде, така че приехме. Аз си взех и едно кюнефенце. Докато сладко си посръбвахме за нас се залепи някакъв човек. Този се шляеше измежду масите и нещо досаждаше на посетилите. Не му бяхме обърнали особено внимание, но сега вече бяхме принудени. Този също бе част от репертоара на заведението и го играеше "Разказвач" . Разказваше историите не само на турски, но и на английски и то с доста добро произношение. Скоро разбрахме, че дори и най-елементраните въпроси за града са непосилни за нашия човек. При всеки въпрос блокираше, а после отново продължаваше да разказва, повтаряйки последното изречение, което е казал. В един момент се зачудихме дали изобщо знае какво говори или е заучил думичките наизуст😵.

И до ден-днешен не се знаеше каква е дълбочината на подземните градове. За Йозконак например се счита, че е дълбок поне 10 етажа, но след разкриването на всеки етаж, се появявал нов. Било възможно да има 20 - 30, че дори и повече етажа. Жив небостъргач, само че подземен!!!

Най-много ни разби историята за загадъчната, подземна раса от хора, които някога живели в градовете. Били нещо като гноми и в един момент, вероятно възникнал конфликт с хората. Гномите се скрили под земята и никога повече не излезли. Английският ни не е на топ ниво, нито пък на „Разказвача”, така че Ваня реши да направи бърза справка в интернет, където излезе статия на вестинк 24 Часа – „Подземен народ от гноми живял в Турция”!!!😅😅😅.

[Radnev]

"Случки из Кападокия – Манастирът Бакха (Balkh Church)"

След Йозконак бяхме решили да се връщаме към Гьореме. Нямахме конкретен план, но съм забелязал,че когато нямаш планове, но си отворен за всичко, плановете сякаш те намират сами😅. 

Малко преди да тръгнем, за нас се залепи странен непознат. Вече се бяхме се наслушали на истории, но все пак решихме да чуем и неговата? Започна реклама на древен манастир, който бил съвсем близо до селото. Този манастир бил най-големият, най-първият и едва ли не всичко в Кападокия започвало от него.

На идване бяхме видели голямата табела за Манастира Бакха. Тогава името не ни говореше нищо, но след тази реклама си рекохме: „Що пък не?”.

Оказа се, че мястото е доста глухо, а освен нас нямаше никой. Докато плахо се оглеждахме, довтавса и господинът, който официално ни се представи. Оказа се, че този е не само Откривател, а и Пазител. "Нещо като съвремемен тамплиер" - измънка под носа си Ваня😄.

С изключение на фасадата, която бе правена на по-късен етап, манастирът бе изцяло изкопан в скалата и като мащаб бе наистина голям.

Не се стопанисваше от държавата и можехме да разгледаме безплатно. А ако ни харесаше, евентуално да купим и някоя от джунджуриите, които Пазителят бе изтипосал на малка сергийка, точно пред входа. Огърлици, гривнички и сума други грубо направени безполезни боклуци на главоломни цени. Учтиво ни бе обяснено, че парите не са за него, а в помощ на манастира. 

Преди да влезем Пазителят ни спря за пореден път, с което започна да става адски досаден, но все пак го изслушахме. Според него най-интересната част бе издълбаната под манастира стая, славеща се с чудодейната си биоенергия.  

Мястото бе пусто, а Пазителят странна птица, така че казах на Ваня да стои на входа и ако има някаква клопка да бяга.  

Аз поех към чудодейната стая. Следвах тесен подземен коридор. Около мен бе пълен мрак. Направих широк завой и ето, че бях в средата на помещението. Според Пазителя, за да усетя мистичната енергия, трябваше да стоя тук долу поне пет минути. Не бях стоял и минута, а вече се чувствах като участник в евтин филм на ужасите. Всеки момент очаквах зад мен да хлопне някаква решетка, а после да бъда разчленен и изяден от банда кападокийски канибали.

Мястото бе адски потискащо и нямах никакво намерение да се задържам нито миг повече.

Обърнах се и какво да видя? Ваня и тя слязла при мен, че изгаряла от любопитство🤯.

-  Абе, ти акъл в таз глава имаш ли ??? – викам и Аз - Нали, те оставих горе да вардиш!!!  

Пазителят излезе свестен и не ни утрепа, така че бяхме принудени да му оставим 50 лири донейшън за манастира.

После в mapsa видях, че има доста отзиви както за манастира, така и за пазителя му. Манастирът наистина е бил сред най-първите по тези земи и историята му започваше още със зараждането на християнството. Времената са били толкова смутни, че в началото към монашеското обучение е влизало и боравенето с меча. Биоенергийното помещението пък било ползвано и за лечение на психичноболни, които в някои случаи са били държани и оковани. Изобщо, много висока биоенергия имаше тук долу. 

***

Понеже Кападокия е безкрайна, а нашето турско пътешествие още по-безкрайно, смятам да приключа тук.

Следващата глава, която ще бъде и последна от това невероятно пътешествие, вероятно ще я пусна отделно. Тя ще бъде за вулкана Ерджиес, където се мотахме няколко дни и едва не се затрихме из свлачищата на Шейтан дере.

Като завършек снимки от дългото ни прибиране, което завърши с няколкодневно море пo турското Черноморие:

Генуезката крепост до Akcakoca:

 

 

Кампът и плажът до Киикьой:

 

 

 

Тук идваха да се снимат, дори и младоженци:

И нека си дойдем на нашето😃. 

Нови скални църкви и крепостни останки:

 

 

 

И ето ни там, където се чувстваме най-добре. Отново на път:

 

[Argentique]

преди 49 минути , Radnev каза:

Нямахме конкретен план, но съм забелязал,че когато нямаш планове, но си отворен за всичко, плановете сякаш те намират сами😅. 

 

И ето ни там, където се чувстваме най-добре. Отново на път:

 

Много се смях за енергийните ви изживявания.

А плановете, които ме намират сами, са ми най-любимата част. Стига да няма затриване де. 😎
Чакам Ерджиеса.
P.S. Северният Кипър ми се получи много добре, в пъти над планираното. Много енергия събрах там за два дни, а като се сетя, че се чудих дали да ходя... 

[Asya Assenova]

преди 2 минути , Argentique каза:

Много се смях за енергийните ви изживявания.

А плановете, които ме намират сами, са ми най-любимата част. Стига да няма затриване де. 😎
Чакам Ерджиеса.
P.S. Северният Кипър ми се получи много добре, в пъти над планираното. Много енергия събрах там за два дни, а като се сетя, че се чудих дали да ходя... 

Забелязала съм, че ако се чудя дали да ходя на някое място, обикновено си изкарвам незабравимо. Дали затова, че не отивам с  голямата кошница, или просто така се случва, не зная, но при мен е факт.

[Radnev]

Ерджиес – Чудовището.

Пред нас бе Кайзери. Над пейзажа доминираха безкрайните редици от високи работнически блокове. Тук живееха над милион души.

Да оставаме в града бе сред последните ни варианти, така че понакупихме това-онова и се отправихме към планината. Надявахме се да намерим работещ хотел на сносна цена. Ако такъв нямаше, вероятно щяхме да разпънем палатков камп на близкото езерото (Tekir Pond).

Пейзажът бързо се променяше. Разхвърляните наоколо хълмчета, кратери на отдавна изгаснали вулкани, бързо отсъпиха място на вече ясно очерталия се Ерджиес. Гледахме замлъкнали. На чутовна височина се извисяваха непристъпни, ерозирали зъбери.

Подобни гледки обикновено ме изпълват с адреналин, но този път си признавам, че в душата си чувствах и страх. След изкачването на вулкана Хасанда, започнахме да мислим, че Ерджиес ще бъде в общи линии същото, само че доста по-високо. Сега, когато приближавахме, ясно разбирахме, че Ерджиес е нещо съвсем различно.

След около час вече бяхме в подстъпите на вулкана. 

От тук върхът вече изглеждаше доста по-човешки, така че малко се поокипитихме. Всъщност от Кайзери се виждаше северният склон на планината, който бе абсолютно непристъпен и лично аз не знам и не съм чувал някой някога да е изкачвал вулкана именно от там.

След като ни поолекна, бе време да потърсим и хотел. Разлелият се кратер на Ерджиес, бе приютил цял зимен куророт, който в средата на лятото бе притихнал, но все пак се надявахме да има нещо и за нас.

Късметът ни се усмихна пред Zumrut Palace Otel. Посрещна ни червенокосо момче, което досущ приличаше на заблуден ирландец. Това бе рецепциониста и май, че в целия хотел освен него, нямаше никой друг. Останахме за две нощувки, а после доплатихме за още една.

На сутринта се събудихме в отлично настроение. Прозорецът ни гледаше право към „Чудовището”, което започваше да ни изглежда все по-малко страшно. За закуска ни сервираха чибуреци и бъркани яйца с домат, които бяха много кисели, та едвам ги изядохме. После си поискахме и кюнефе, но се оказа, че няма кой да ни го направи, защото целият персонал се изчерпваше само с червенокосото турче.

 

Всичко това бяха все подробности, така че скоро се захванахме с важните дела. Днес щеше да бъде нашия проучвателен ден. Твърде много въпроси, трябваше да получат своя отговор.

Насочихме се към единствения работещ лифт, който за 15 лири ни спести двеста метра денивелация. Не бе много, но все пак по-добре от нищо. Работното време на лифта  бе от осем до осем, което означваше, че за утрешния преход можехме да го използваме евентуално на връщане.

Поехме бавно нагоре. Гледахме да не си даваме зор, защото утре ни очакваше 13-часов преход и положителна денивалеция от поне 1800 метра. Маркировки или табелки естествено липсваха, което за турските планини  бе съвсем в реда на на нещата.

Лошото бе, че отделните ски писти и пътищата за поддръжката им постоянно се пресичаха. Накрая всички водеха на едно и също място, но с оглед на предстоящия тежък преход, искахме да изчистим всички възможни отклонения, така че да се придвижваме възможно най-бързо.

След час и нещо се озовахме пред каменен заслон. Из разни клипчета бях гледал как турски планинари ползват този заслон, но винаги носеха със себе си ключ. За наша изненада, вратите бяха без катинари и се затваряха с яки резета отвътре. Прозорците пък бяха здраво орешетени. Голям надпис Jandarma с телефон при нужда бе занитен на стената. Вътре имаше няколко отделни помещения, така че дори и няколко групи да се засечаха, можеше да се нощува самостоятелно. От гледна точка на безопасност, условията бяха подсигурени много добре.

След заслона, продължихме бавно нагоре, насочвайки се към Shepsherd Campground. Вече се намирахме на 3000 метра надморска височина. Основният ни план, бе да разпънем палатка именно там. За наше съжаление на овчия бивак заварихме само стада, охранявани от вече добре познатите ни кангали. Вече знаехме колко агресивни могат да бъдат тези кучета, така че бързо се изкачихме на един огромен камък, но този път кангалите не ни обърнаха никакво внимание.

Докато боязливо се оглеждахме, от някъде се появи магаренце. На гърба му имаше човек, който изглеждаше много смешно. Бе изпружил краката си максимално напред и правеше странни движения, сякаш всеки момент щеше да прескочи през врата на магаренцето. Това даваше допълнителна инерционна сила на малкото добиче и придвижването им бе много бързо, въпреки стръмния склон.

Петнадесет минути по-късно, вече провеждахме и някакъв разговор, най-вече с помощта на ръкомахания и съвсем откъслечни думи на турски от рода на „кангал” и „курт”. Макар и захвърлено горе в планината, момчето бе с модерно подстригана брада, а блузката му бе Lacoste.

С оглед на езиковата бариера, разговорът с овчарчето бързо се изчерпа, а и стадото му бе започнало да се катери по един стръмен баир, така че бе време да се разделим. Момчето пое към ежедневните си задължения, а ние към единствения водоизточник в района.  

За съжаление, идеята ни за палатков лагер на Shepsherd Campground със сигурност отпадаше. Освен стада и кучета, а както разбрахме от момчето и вълци, тук нямаше нищо друго.

Следвахме изкуствено изградените канали, които през пролетта отвеждаха водата от снеготопенето към скритите наоколо овчарници. Сега естествено, бяха напълно пресъхнали. След около час видяхме и малкия турски флаг, който трябваше да маркира извора. За наше изумление, дори и тук в тази ужасна каменна пустош, водата някак бе намерила пътя си. Всъщност тази новина не бе никак добра, защото водата идваше от замръзналите преспи, запълнили улеите на "Шейтан дере". Тогава обаче не предполагахме колко голям проблем може да бъде това.

Вече бяхме в подстъпите на Ерджиес и колкото повече го гледахме, толкова по-голяма увереност придобивахме, че ще се справим. Изкачването можеше да стане по два начина. Единият път бе по-дългият и съответно по-безопасният. Той бе начертан. Все по билото на срутилия се вулкан, та чак до горе. Чужденците масово използваха този маршрут. Никой себеуважаващ себе си турчин обаче не минаваше от там. За тях съществуваше само един маршрут и той бе „Шейтан дере”!

„Дерето на дявола” включваше няколко много стръмни и ронливи улея, които сега бяха пълни с полузамръзнал сняг. Това бе смъртоносен леден капан. Именно поради тази причина на Shepsherd Campground нямаше никой.

Към онзи момент обаче ние изобщо не подозирахме за опасностите, които ни дебнат, така че начертахме смел маршрут, при който трябваше да започнем изкачването по едно дере, а после подсичайки много стръмен и разломен склон да се прехвърлим в друго. По този начин щяхме да избегнем и снега.

Всичко изглеждаше толкова лесно, но в действителност ни очакваше, може би най-опасното нещо, което бяхме правили през живота си.

[Radnev]

След многомесечно забавяне най-после дойде момента, в който този, толкова дълъг, бих казал почти безкраен пътепис, трябва да бъде завършен.

Последната част е за вулкана Ерджиес, чието изкачване е поантата на нашето невероятно пътешествие из дебрите на Централна Турция.

Може би най-емоционалното и въздействащо приключение от всичко, което сме правили изобщо, където и да било по света.