дневник Рио, Игуасу, Парагвай, Салта, Уругвай и Буенос Айрес за 6

[Цвете]

Ден 8

 

Срещаме се в 6:30 на закуска, която е бедна и само от сладки неща. Единственото, което харесваме са малките кифлички медиалуна, типични за аржентинската закуска. Това не са кроасани, а кифлички от пухкаво тесто, в повечето случаи намазани вероятно със сладък сироп преди изпичане, стои като глазура. Разбира се, има различни вариации, а в този хотел не бяха най-добрите образци.

В 7:15ч ни взимат от отсрещната страна на улицата, както са написали на WhatsApp, настаняваме се и поемаме. Понеже ни взеха последни, заехме задните седалки на 19- местния бус. Имахме разговор на високо равнище с един местен простак и жена му, който бил идвал в България и една от репликите при молбата да си вдигне облегалката беше: „Това да не ви е България“ . Споменавам го, защото беше много неприятен тип, обиди ни няколко пъти лично и като народ, и ни скапа настроението за доста дълго през деня. Мен ме обяви за агресивна, нищо, че се въздържах да   му счупя зъбите, а само му повиших тон. Така де, още съм му бясна на тоя тъпак.

Измъкнахме се от града и се насочихме  на север. Дълго време нямаше нищо интересно, някои поспаха, други не успяха и чак като навлязохме в планините преди  Пурмамарка се появиха цветните скални релефи.

 

 

 

 

 

 

 

Гидът ни и шофьор  беше двуезичен и първо говореше на испански, после на английски. Разказа някакви неща, от които май не съм запомнила нищо, но ние сме тук за гледките. Имаше спирка в някакво крайпътно заведение за тоалетна и покупки на представените местни сувенири, възползвахме се. 

 

 

След около 2:30ч. от началото на тура стигаме до разгледното място, от където се вижда така наречения Хълм на седемте цвята. То си е едно прашно празно място, дето всеки следващ бус, спиращ, за да снимат туристите вдига облаци от прахоляк и за разкош видимостта е ограничена от дървета, огради  и жици. За 10- ната минути, отпуснати тук не успяхме много да се възхитим на тази природна красота, щракнахме няколко снимки и марш към буса.

 

 

 

Преминахме през градчето Пурмамарка и с облекчение въздъхнахме, че не сме си взели последната нощувка тук.

Сега вече пътят стана интересен, започнахме изкачване по спираловидните завои на планинският проход, красивите Анди ни се показаха. Видяхме викуни и гуанако. Почерпиха ни листа от кока, не мисля, че имаше нужда, бяхме за малко на високо.
 

 

Спряхме на най високата точка, поснимахме се,

 

 

 

 

 

 

Много беше красиво от високо. Пътят надолу ни отведе до главната цел днес – Salinas Grandes. Не най- голямата, но в първите места по големина солна пустиня. Добива се сол, има техника по- навътре от отделената за туристите част. Привлечени от тази безбрежност бяла бързо се отправихме към входовете.

 

 

 

Ако искаш плащаш 200 ARS/1,30лв./ и нарочни хора ти взимат телефона и ти правят от онези снимки като на заглавният ни пост. С фотоапарат не умеят да снимат и не искат. Ние естествено веднага се хвърлихме самоотвержено в най- разнообразни пози и декори и имаме невероятно сладки снимки. Ще покажа само мои, ако искат момичетата, ще качим и общи.

 

  

Беше страшна забава, от която ни откъсна шофьора, щото били сме закъснели. Е, как ще сме закъснели, като си гледаме часовниците непрекъснато?! Явно той беше сбъркал, но 2 пъти повтори не помня колко часа и 35минути. Но нищо де, ние сме дисциплинирани и послушно излязохме на пътя, от където той ни взе тръгвайки от паркинга.

Започна изкачване обратно па пътя, имаше красиви гледки и около 14ч. спряхме в Purmamarca за обяд и свободно време 2часа. Посочи ни едно заведени, където малко се поколебахме да влезем ли, но решихме да рискуваме.

 

 

 

 

 

 

 

 

Рискът ни хареса. Ядохме  чудни стекове от говеждо и от лама и манджа с лама, пийнахме станалата традиция лимонада и разцъфнахме в щастливи усмивки.

 

 

 

 

 

 

 

Последва пазар на главния площад, който си е абсолютен туристически пазар със същите стоки като в Перу, но с разликата, че не свалят и стотинка. Е, мен не ме кефи като няма пазарлък! Купихме си кой каквото си хареса и позагубихме интерес, но пък имаше още време до часа на тръгване.

 

Помотахме се, позяпахвме и най-накрая потеглихме обратно. Този път в по-бърз ритъм преминахме пътя, но колкото и да ни се стори бързо пътуването е бавно. Още днес решихме, че наемането на кола и самостоятелната обиколка щеше да е по- приятният вариант. За нас, обаче не беше подходящ, защото не се предлагаха по-големи коли, а с  две щеше да е сложно и скъпо. Та, ако тръгнете нататък, наемете си кола.

 

Намерих снимка на амарилисите в градинките, ето!

 

 

Прибрахме се към 19:30ч и понеже на обяд се нахранихме доволно, решихме, че ще си вземем сирена, салами, плодове и вино, разбира се, за приятен завършек на вечерта на откритата ни тераска -хол. Не помня цените, но беше смешно евтино.

Хайде, утре пак ще пътуваме!

 

Следва....

 

[Mary]

Ако сега ми предстои това пътуване и имам избор, то бих взела кола под наем за района на Салта и да обикалям без общи турове навсякъде.

Времето за Salinas Grandes ни беше малко! Спирането по време на туровете е когато водачът реши, а не когато на теб ти се иска да видиш нещо. Да, обхващат много места тези турове, но съобразяването с други хора и определянето на местата за гледане от друг, не е за моята свободолюбива душа.

Голям недостатък на туровете е, че мястото ти в буса зависи от това кога ще те вземат от хотела - последните винаги са най-отзад, където е най-неудобно.

 

Към раказа на Цвети добавям и една обща снимка на всички участнички в приключението, от която си личи забавата и веселото настроение по време на снимките в Salinas Grandes.

 

[Цвете]

Ден 9

 

Не се учудвате вече, че в 6:30 сме на закуска, нали? В 7:15 ни взима шофьорът – гид от вчера, който говори английски. Днешната посока е на юг към Cafayate или както го произнасят аржентинците Кафажате.

Пътуваме около  час и половина. и спираме в едно крайпътно заведение за тоалетна. Имаше много красиви сладкиши, но ние нямаме желание да ги опитваме. Навлизаме в Quebrada Las Conchas. Куебрада е каньон, ждрело или клисура, а Кончас е името на реката. Най – кратко описание е, че има река, обградена от високи скали. Тук цветът на скалите е преобладаващо червено – кафяв, структурата им е интересна, повечето са сякаш наслоени пластове като многолистно тесто. В началото е широка и хълмовете не са толкова високи.

 

 

 

 

Спираме на първата забележителност тук - Mirador del Valle. От тук се разкрива гледка към реката и обграждащите я планини от високо. Красиво е, но не съм в захлас някак. Подобряваме си настроението като се скупчваме около сергия на млад човек, предлагащ бижута от полускъпоценни камъни. Розовите привличат вниманието и се оказва, че това е националният камък на Аржентина – Rodocrosita. Половината от нас се сдобиват с колие и с по - голям ентусиазъм се настаняваме в буса, за да продължим пътуването.

 

 

 

 

 

 

След 10-на минути се отбиваме в ляво на паркинга на Garganta del Diablo /Дяволската гърло/ Тоя дявол много гърла има, много нещо! Какво представлява тукашното?  В една висока скала сякаш някой е пробивал с огромен тирбушон отвесен отвор и без да иска е отчупил парченце от страната, от която сме застанали. Красива гледка е, гърлото е отново с онези многопластови скали, но по това време слънцето е застанало точно отгоре над отвора и всякакви опити да се направи читава снимка са обречени на провал. Все пак не пропускаме да се наснимаме за кратките 20 минути, дадени ни тук.

 

 

 

 

 

Продължаваме по пътя за съвсем кратко и сме на следващият обект - El Anfiteatro. Тук отново се е въртяла не тирбушон, а бор – корона с диаметър около 20-30м. Наречен е Амфитеатър, защото акустиката била много добра, провеждали се концерти. Когато ние бяхме там, имаше един китарист, който ни посвири за кратко, но не успяхме да оценим, по – точно да чуем тая ми ти акустика. Бързо мина времето от 30-на минути тук, имахме възможност да обиколим и сергиите за бижута от камъни и тук.

 

 

 

Следваща спирка едно разлато място, където с леко изкачване заставаш на тераса, от която се наслаждаваш на долината долу. Казвало се мястото Mirador Tres Cruces, а аз така и не разбирам защо. Питам гида къде са тези три кръста и той ми сочи в ляво от пътя забучени  три дървени кръста. Както ни разказа, тук е свято място от древни времена и както винаги правели завоевателите испанци в Америка, превръщали сакралните места в християнски такива.

Нататък имаше много скални образувания, покрай които само минахме.

 

 

 

 

Нататък имаше много скални образувания, покрай които само минахме. 

 

Жабата:

 

 

 

Титаник

 

Обелискът

 

 

 

В района има доста пещери, образувания и т.н, които са интересни и ако си с кола можеш да спреш, походиш и да ги видиш. Ние нямахме тази възможност. Спряхме на едно място с хубава гледка в ниското вече и си събрахме розови камъчета наоколо. Междувременно се оказахме със спукана гума на буса и нашият шофьор с помощта на колега от друг бус бързичко я смениха.

 

 

 

Такива зелени храстчета имаше по тези места.

 

 

Постепенно навлязохме в лозарският район. Този на Кафажате е вторият по големина винарски район в Аржентина, след Мендоса. Интересно е отглеждането на лозите – повдигнати са като асми, е не толкова високо, вървят си редовете, а гроздовете висят отдолу.

 

 

 

 

Та в този тур има включен wine test във винарна. Паркираме се пред бодега Bodega Tierra Colorada  и ни подкарват на конвейр сред многото наспирали бусовие с туристи. Интериорът е приятен, а девойката гид говори само испански. Нашият гид се заема да ни разказва за пътя на виното до като преминаваме в лек тръст през цехчето и избата с наслагани бутилки. Казвам си, е, не е драма, знам как се прави вино. Дай да видим сега те какво вино са направили. Строяваме се пред масата – бар с наредени бутилки и чаши. Срещу нас се явява един едър брадат европеиден мъж и започва да говори нещо под носа си, което трябва да е презентация на виното им. Хоп - помощничката сипва по една глътка червено вино. Пием, не е нищо особоно. Веднага в същата чаша се сипва втора глътка от друго вино. И така 6 пъти. Виното не е хубаво. И за 10 минути тест би трябвало да са ни убедили да си купим на цени от 30-40лв. Ами въобще не им ги искам. Абсолютна пародия беше. А вината в Аржентина са прекрасни! Малбекът е невероятна наслада, дори и в бутилка за 5 -6лв. Язък за нагласата ми за винен тур! Ако тръгнете в тази посока с кола си изберете някоя бодега с добри отзиви. Аз не бих продължила към Кафажате – няма нищо интересно там.

 

  

 

 

 

От тук се понасяме покрай лозята в посока Кафажате, което е едно малко по-голямо село, живеещо то туристите. Сядаме да ядем в една кръчма, келнерът ни е възрастен мъж, с когото се разбирам при поръчката ми на български, щото тай пък говори само испански, но всичко си беше перфектно. Тук имахме комбо меню от емпанади, шницел и десерт. Емпанадите надградиха, което спомогна да реше да опитвам и по нататък.

 

  

 

Следва обичайното мотане по сергиите, от които не си купуваме нищо и за пореден път се тюхкаме защо не сме с кола.

 

 

 

 

Прибирането е по друг път и спираме само на онова заведение на час и половина от Салта.

 

 

 

 

 

 

 

 

Прибирайки се минахме да си купим мезета за виното през магазина. Не успяхме да изпием повече от чаша – две, защото умората ни надви.

Хайде, утре пак!

 

Следва...

 

[Monika_Koko]

Eх, този винен тур. Така се бях наточила от София... и фатазията ми рисуваше едни дегустации със съответни хапки, разходка сред лозя..... А се получи пълен разгром на фантазията. Чашите за вино, изглеждаха не особено чисти, но все пак, за да не се мина 🙂 си зипих всичко. Е , на другия ден вечерта бях болна. Което си е доста непрятно, когато програмата е запълнена всеки ден. Но все някое разочаровение се случва, на едно такова наситено пътуване. 

[Цвете]

 

Ден 10

 

Днес ще е последният ни тур из Андите в Северна Аржентина. Посоката е Cachi. Както може да се очаква бусът пристига пред хотела около 7:30ч. Този път шофьорът -гид е само испаноговорящ. За сметка на това не спи-ра да говори през цялото време! Как уста не го заболя!

Та, потеглихме озвучени от неспирните приказки на човека зад волана. Навлизаме в планината и гладките стават прекрасни. Планините тук са онези Анди, които помня от Перу – зашеметяваща красота! Разноцветни високи хълмове, преминаващи един в друг в неравен алгоритъм, преливащи от червено – кафяво в сиво – зелено и синьо.

 

 

 

 

 

 

 

Извисяващи се висоооко в небето и спускащи се до нивото на пътя, разливайки се в долина на река. Реката, обаче липсва, коритото е сухо. От една млада дама от Буенос Айрес, за щастие говореща английски, разбираме, че тук има река, но тя е подземна и огромна.

 

По – нататък спираме и буса върви много бавно, съпроводен от порой от думи на Мигел/шофьора/ и ахканията на пътниците. Пак от преводът на момичето разбираме, че тук има някаква енергия и въпреки, че е нанагорнище, буса се движи сам. Изпуснах ме и ние по едно“ах“ с общия хор. Движим се из планинските пазви и се наслаждаваме на гледките. След около 2часа спираме в едно заведение за 30 минути. Има най-различни сладкиши, пробваме ги , а моите спътнички се спукват от смях как си говоря на български с жената зад щанда. „Едно мате, моля. Искам още една чаша/пресипвам половината чай, защото ми е силен/ Сипи ми сега топла вода в чашите.“ И много добре се разбираме. Похвалвам я за вкусните сладкиши, почти разбирам рецептата за един от тях, абе, социализирам се с местните.

 

 

Потегляме отново. Мигел включва латерната, но гледам да го игнорирам и се наслаждавам на красотата отвън. Скоро асфалтът свършва и поемаме през планински проход с виещи се като лента на гимнастичка лента завои на чакълест път. Тук вече се захласвам от гледките на планината. И от кондорите! През целият 17 км пас над нас се реят много кОндори/ с такова ударение е на испански/.  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Стигаме до най – високата точка 3475м, Piedra del Molino и спираме за снимки. Тук има и гаучо с носия и кон, предлагащ вариант за по- интересни фотосесии. Има малка църквичка тук на върха.

 

 

 

 

 

Има и сергии за сирене и салам, всички произведени от мляко и месо на лама или жама, както казват местните. Продават се и подправки, странно за височината, на която се намираме, тук има всякакви  екзотични смеси. Опитваме сирене и салам от всички сергии и си купуваме по едно парче салам.

 

 

Купуваме си киноа, чия, подправки. Аз правя грубата грешка да си купя млян кимион, да ме питаш защо! Та тоя ми ти кимион ме отрови. Аз имам нюх на ловджийска хрътка и въпреки опаковането , вакуумирането и слагането в предния джоб на куфара на малкото пакетче, миризмата на кимион ме блъскаше до края на пътуването. Смешното е, че сега съм го сложила в бурканче и съм го завряла нейде, дето може и да не го открия до Коледа и има опасност традиционните станимъшки сармички да овкусим с някой купен от тук кимион. Язък!

Спускаме се надолу по спиралата и навлизаме в царството на кактусите Parque Nacional los Cardones. Гори от огромни кактуси се простират до където ти поглед стига. Не съм си представяла, че тези бодливци ще ме впечатлят така. Спираме вна някакво място дето можем да се разходим по определени пътеки между кактусовите дървета. Тук пътят е безкрайна права и доста фотогеничен.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Cuesta del Obispo е спирка на място с красива гледка. Има някакви полу разрушени сгради, служещи за декор на снимки към долината наоколо.

 

 

 

 

 

 

 

 

И така продължавайки между кактусите продължаваме към крайната точка Качи, където ще имаме по традиция 2 часа за губене. Първо сядаме в посоченото ни заведение за обяд. Тук имаме помощ от приятел в разгадаването на менюто. С нас пътува и един младеж, оказал се туристически гид от Мендоса, говорещ английски. Та той ни води до тенджерите и тавите с манджи и ни обяснява какво е.

 

 

 

 

 

 

Сяда с нас на масата, присединява се и една около 55 -60 годишна испанка, идваща от тур в Патагония, с тях двамата си разделям еднолитровата бира. Носят ни емпанада за предястие, снимала съм и салата, но не помня дали съм я яла аз. Поръчвам си яхния от коза, носят ми чинията допълнена с ориз и варени картофи като за трима души, който така си остава. Но яхнията е чудна.

  

 

Десертът е флам.

 

  

 

Нахранени и доволни тръгваме да разгледаме селото. А то е две улици на кръст. Парк, площад, църква, няколко сергии с ръчно изработени неща ни помагат да не умрем от скука като си купуваме някакви бижута. Има 4 – 5 магазинчета и толкоз.

 

 

 

 

 

 

 

 

Най – накрая идва време да тръгнем. Пътят отново ни очарова.

 

 

 

Планинският проход е потънал в мъгла и е някак мистично. Мигел е мълчалив за радост.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Слизайки на асфалта скоростта е по бърза и озвучаването се включва. Пак спираме в онова заведение и най – накрая след още 2 часа пристигаме в Салта.

 

 

 

 

 

 

 

Слизаме в центъра, защото е крайно време да пробваме препоръчаната от @Sun4o кръчма El Charrúa Restaurante y Parrillada. Преди 3 дни сме видели, че отварят след сиестата в 19:30. Ние сме там в 19:15 и всичко е прибрано отвън и тъмно вътре. Ще почакаме. Започват да се появяват няколко човека към 19:25 и застават отпред, целувайки се за поздрав. В 19:30 от една кола слиза млада жена, с нея не се целуват, и отключва, пали ламБите и всички влизат. След 5 минути недоумение я питам може ли да влезем за вечеря. Да, заповядайте.

 

 

 

 

Настаняват ни, едното съвсем младо момче, което видяхме отвън, ни обслужва. Очаквано не говори друг език освен испански и се забавляваме до като си поръчваме стекове и вино. С виното бъркаме, поръчвайки кана вино ала каза, не ни хареса и не го изпихме дори. Месото е разкошно, обаче. Момчето е усмихнато и чевръсто и умираме от смях когато на реплика на една  от нас „ сладурче си ти!“ отговаря „си“.

 

 

 

След хубавото прекарана вечер не ни оставаше нищо друго освен да се отправим към хотела. По пътя си говорим, че това е била най-хубавата екскурзиая около Салта. Препоръчваме я, а най - вече препоръчваме маршрутът да се направи самостоятелно с кола.

 

Следва….

 

[Цвете]

  Ден 11

 

Днешният ден, както стана ясно ни дойде в повече и нямаме почти никакви планове за него, освен да посетим Museum of High Altitude Archaeology. Колкото и да сме се канили да поспим, не ни се получава и около 9 ч. сме в центъра, поразходихме се, влязохме в супермаркет да си вземем вода и се строихме на вече оформилата се опашка пред музея.

 

  

 

 

 

 

 

 

  

 

  

 

 

 

 

 

Денят е неделя, оказа се краят на дълъг уикенд по случай някакъв празник. 16 октомври се случи и ден на майката в Аржентина и може би за това в тези дни имаше толкова много хора, и в града и на туровете. А може туризмът да процъфтява, знам ли. Та за музеят. Има разни секции, свързани с древните инки, модерен и интерактивен е. Най- важните експонати тук са три детски мумии, намерени на върха на вулкан на височина около 6700м. Известни са като децата на Лулайлако. Децата са били пожертвани в религиозен ритуал около 1500г. Децата са били две момичета на 15, 6 и едно момче на 7 години. Това са най-добре запазените тела на инки, откривани някога.

От 2007г. са изложени в музея в Салта, като периодично се показва една от мумиите - днес беше показана тази, на 6-годишното момиче.

Човешките жертвоприношения също са били използвани като принос към боговете по време на глад и като начин за молба за защита. Жертвоприношението може да се извърши само с прякото одобрение на императора на инките. Децата са били избрани от цялата империя на инките и са били  избрани основно въз основа на тяхното „физическо съвършенство“. Децата, избрани за жертвоприношение, обикновено са били „синове и дъщери на благородници и местни владетели“. След това са били отвеждани на стотици или хиляди мили до Куско, столицата, където са били обект на важни пречистващи ритуали. Оттам децата били изпращани на високи планински върхове в цялата империя, за да бъдат принесени в жертва. Качвали са ги на върха, това е дълъг и изтощителен преход. Давали са им да пият чича, алкохолна напитка от царевица, и когато са се напили и заспят ги поставят седнали, украсяват ги с разни знаци и ги оставят да замръзнат. Според традиционното вярване на инките децата, които са принесени в жертва, не умират наистина, а вместо това бдят над земята от местата си на върха на планината, заедно със своите предци. Инките смятали за голяма чест да умрат като жертва. Много жестоко звучи за нас, но в това са вярвали древните инки.

Снимките са забранени, пък и нямахме желание да снимаме. Ще покажа снимки на картички от сувенирния магазин, които @Mary направи.

 

 

 

 

 

И сега? Какви да ги вършим до довечера? Дай да пием по едно кафе в любимото кафене Martinez на ъгъла на главния площад. Аз пия чай от мента, защото съм с болки в корема. Дали от вчерашните сирена и салами, не се знае, поне е само болка, без други екстри.

 

 

 

 

 

 

 

 

След като поседяхме момичетата се запътиха за обяд към ресторант Доня Салта, от който останаха супер недоволни в последствие, а аз щото не мога да ям нищо, тръгнах към парка близо да фоникуляра и пазара. Там бяхме първият ден и ми е познато. Сега инспектирах всички сергии, поседях на пейка и дочаках дружките.

 

 

 

 

 

 

 

 

Те дойдоха леко ядосани от преживяването, Деси  се беше сетила за мен ❤️ и ми донесе малко хляб от ресторанта. Много добре ми си отрази. Заедно пак обиколихме сергиите, купихме си по нещо дребно и тръгнахме към хотела.

Полетът ни беше в 20:25 и имахме доста време. Въобще този ден си беше едно безкрайно размотаване, но това е положението.

Кацнахме в Буенос Айрес на градското, по – близко летище АЕР.

 

 

 

 Не можехме да извикаме Uber и се наредихме на дългата поне 50м опашка за таксита. Има перфектна организация и всичко става много бързо. Качихме се на таксито и след 15-на минути бяхме пред хотела в кв. Палермо. Буенос Айрес ме грабна още сега по тъмно. Прекрасен!

 

Следва….

 

 

 

[Цвете]

Ден 12

 

Този ден е предназначен за посещение на нова държава – Уругвай. На28 септември се сетих, че трябва да купим билети за ферибота от Буенос Айрес до Колония дел Сакраменто и се ангажирах да взема за всички пет от нас. Събрах данните и отворих уругвайската версия на сайта https://www.buquebus.com.uy/ . Имаше купон за 20% отстъпка, който сработи. Най- ниската цена от 1390 уругвайски песо/141лв/ се получи за 17.10, което не беше много приятно, заради снощното късно лягане, но предпочетохме да отметнем по- дългите пътувания и последните дни да сме само в Буенос Айрес. Попълних много старателно всички паспортни и други данни, платих и се оцъклих като видях, че три от билетите са на мое име. Викам си, имат дата и час, ще разберат, чие нещо не е сработило. Но пък това е Южна Америка и не винаги очевидните неща се приемат. Написа ми Ивайла на испански едно мило писъмце с молба да оправят имената на два от билетите. Пратих го и още на другият ден получих отговор. Строго ми казваха, че ще направят компромис, щото аз съм си носела отговорност, ама айде от тях да мине.

Та с билетите в ръка се стоварваме в 6:30 на терминала на порта Puerto Madero. Корабът тръгва в 8:30, но знаем, че трябва да сме на линия 2 часа по-рано.

 

 

В нашият случай не беше нужно, дали сме случили слабо натоварен период и ли защото беше понеделник, нямам представа. Мари каза, че при тяхната пътуване е било много натоварено. Ние имахме време за хубаво кафе с медиалуна за закуска.

 

 

На екраните изписват кога започва чекиране за съответния кораб. Минава се първо през гише за сканиране на билета. После се отива на паспортен контрол от аржентинска страна, където ни повлякоха след консултации на едно място, за да ни сложат печати. На съседното гише се минава граничен контрол от уругвайска страна. Следва товарене на голям кораб и приятно пътуване за час и половина. Прекосява се река Рио да ла Плата, която и на картата и на на живо си изглежда като море. Не е море, а широка  кално кафява вливаща се в океана огромна река, вероятно водата е сладка.

 

 

 

Пристигаме в Уругвай и директно се отправяме към изхода. Посоката е в дясно по крайбрежната уличка, където има хубави гледки, палми и папагалчета.

 

 

 

 

 

 

Стигаме до старият фар и влизаме в старият град, който е включен в списъка на ЮНЕСКО за културно и историческо наследство. Преминаваме през запазени крепостни стени и подвижен  мост и се впускаме  по  калдъръмените улички.

 

 

 

 

 

 

Много е китно, нагласено, артистично наоколо. Магазините за сувенири са много красиви, с интересни ръчно изработени неща. Веднага ни прави впечатление, че е по- скъпо от Аржентина.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Правим си разходка наоколо, после тръгваме към по- новата част на града. И тук къщите са хубави и подредени. Не успяваме обаче да намерим заведение, в което да ни се прииска да седнем за обяд. Първо търсим рибен ресторант, после какъв да е и пак не ни привлича никой.

 

  

 

Връщаме се в стария град, обикаляме в желанието си да хапнем на красиво и приятно място. Спираме се на една шарена кръчма, примиряваме се, че не се плаща с карта, но може с долари, аржентински и бразилски пари, както навсякъде в градчето.

 

 

Първо ни настаняват на маси до стената на къщата, където след малко вече се чувстваме като препечени на скара. Мятаме се ловко към освободената маса под дървото и вече сме доволни. Поръчваме ломито – това е питка  с месо на скара на тънко, яйце на око, домати и пържени картофи отстрани. Има вариант и без да изглежда като сандвич. И зачакваме. И така един час! Аз почвам да се нервя, но се удържам. Разгеле, донесоха ни яденето, вкусно беше, но се натъпкахме набързо, едно, че бяхме гладни, друго, че трябваше да тръгваме за порта.

 

Събрахме долари , платих и им казах, че сървиса им е много лош – да се чака повече от час за 5 сандвича беше прекалено. 15 долара ми струваше обяда, същото нещо ядох в БА на другия ден – беше 5лв.

Помотахме се из магазинчетата, купихме си по нещо дребно и отидохме на порта.

     

 

 

 

  

 

 

 

 

За Уругвай е интересно да се попрочете, най- малкото как са успели да преборят корупцията и да постигнат един доста висок стандарт. Ето ви една интересна тема.

 

На порта  повисяхме, пак можеше да не бързаме толкова. Корабът тръгна в 17:01 и в 18:30 акостирахме в Буенос Айрес. Имахме драма, защото не искаха да ни сложет печати за влизане и изходните от сутринта били грешка. Държаха се доста грубо и ни натириха да им се махаме от главите.

Беше още светло и предложих да отидем до Пуерто Мадеро. Това е крайбрежна част под порта, която е реновирана, застроена е с високи бизнес сгради, по средата има канал и е много приятно. Тръгнахме увити кой с каквото има, защото вятърът беше решил да се прави на патагонски. В далечината се вижда шпилът на сътвореният от Калатрава Мост на жената / Puente de la Mujer.

 

 

 

 

Наснимахме го и преминахме на отсрещната страна по моста преди него.

 

Пред нас се виждаше розовеещият силует на Casa Rosada, президентския дворец. Навсякъде имаше полиция и движението на автомобили беше спряно. По – късно ще разберем , че е имало протести.

 

Стигнахме до розовата каса, и покрай оградата зоаобикаляйки я застанехме пред главната и фасада.

 

Бяхме на площад Мажо.

 

 

 

Това е главният площад, накойто освен Президентския дворец са Централната банка, Катедралата, други административни здания, най –  старата сграда – сега исторически музей, Кметството. В средата има два монумента. На този площад се случва всичко важно в града и в държавата. Ние го намираме потънал в боклук след проведените преди малко протести. Всички улици наоколо са отцепени от полиция и някак не е много приветлива обстановката. Вече се е стъмнило и ние се сещаме, че трябва да внимаваме. Преминаваме по ул. Флорида, която е пешеходна, с много магазини и известна с многобройните предложения за cambio/смяна на пари/. Ние не получехме повече от едно – две, но си имаме пари, изтеглени след дълго търсене на офис без опашка в петък вечер в Салта. В чудо се видяхме тогава, защото пред всички WU, банки и банкомати имаше километрични опашки от местни. Обяснихме си явлението  с вероятно получаване на седмична заплата и плащане на сметки, теглене, абе не разбрахме точно, но ни костваше дълго обикаляне, до като решим най-накрая да отидем до офиса, който с Деси видяхме в центъра първия ден. Разгеле, имаше  двама човека пред нас. Ние предвидливо бяхме изпратили пари за всички  за мен и за нея. Тук девойките не мъцваха и дума на английски и за това им говорех на български. Нямаха ксерокс, а искаха копие на паспорт. Аз имах, Деси не. Та до като разберем къде може да се снима, голям зор беше. В крайна сметка забогатяхме и се успокоихме. Запазила съм координатите на офиса – ул.  Alvarado 651.

Та чудехме се как да се приберем, нямахме още карта за метрото, не знаехме от къде да купим и си извикахме убер. Прибрахме се в хотела доста уморени. Мари ни очакваше вече след прекараният в Tigre ден, за който вероятно ще разкаже.

 

Следва…

 

 

 

[Sun4o]

Къде ме върнахте….и пак ще се върна някой ден в станалата ни много любима Аржентина…

 

П.П. Да направя една-две поправки - месото на ламата не се яде, а на друго животно от семейството - алпака. 
И виното Малбек - гледате да е от района на Мендоса, ако ще е бяло - от Кафайате.

[Mary]

Докато момичетата се разхождаха в Уругвай, аз се зачудих какво ново да измисля за този ден и решението беше - Тигре. Градче, близо до Буенос Айрес, където хората отиват, за да избягат от градската шумотевица. Та и аз така реших - ще се насладя на нещо извън централната зона на БА.

Прочетох, че се ходи с влак до там по линията Mitre, но не задълбах в подробности, само знаех, че ми трябва и карта SUBE, за да ползвам градския транспорт.

Отворих сутринта картата и цъкнах на близките спирки - хоп, показа се една по линията Митре и се запътих към нея, решавайки, че там на място ще си купя карта за транспорта. Да, ама ... нееее. Тези карти SUBE се продават само на определени станции и в някои павилиони.

Отивайки на спиката давам пари и от триадата на испански разбрах само, че карта няма. Къде има?! Не знаят. Видяха ме голяма бяла птица и решиха да ми отворят и да се кача на влак без карта. Но аз  и тук не се качвам без билети никъде, та какво остава в Южна Америка да го направя.

Въпреки спънките в незнанието ми на испански ми се стори, че ми обясняват да се кача само за две спирки и от там да си купя карта. Ама пак не посмях и започна едно голямо обикаляне на района с тъпия въпрос дали има карта Субе и неизбежния отговор - не. Направо отчаяна вече и минал почти час в издирване на заветната карта се сещам, че съм си отбелязала къде продават такива карти официално. Къде ли?! Близо до хотела разбира се, откъдето минах и заминах, за да стигна до спирка на Митре-то. Реших, че ще се връщам километър и половина до там и по път ще питам навсякъде. Та в кайна сметка в един павилион на средата на пътя ми продадоха карта, че даже и с калъфче, на туристическа цена, разбира се. Но аз пак бях доволна, че времето летеше.

Върнах се горда с картата на гишето на Митре-то и там заредих 100 арж.песо в картата и се качих на влака с представата, че ще пътувам около час. Пътувах де, около 10-тина минути и влакът стигна до крайната си точка и всички слизат. Тогава вече разбрах, какво са се опитвали да ми кажат хората на гишето, ама ... пффф трябва да се учат тези езици. Линията Митре не е една линия, а линия с разклонения.

Ето как изглежда:

 

 

Качвайки се от спирка Mtro. Carranza, за да отида до Тигре, първо стигам до началната гара на влака - Retiro и от там на друг влак в посока Тигре.

Сега ща напиша, че това не беше последното ми неразбиране на системата за този ден. Когато се качвах на първия влак, ми отвориха врата отстрани на въртележките, явно искайки да ми спестят пари за първото влакче. Обаче когато излизах на централната гара си минах през въртележките и ме таксува за цяло пътуване от крайната точка, а не само за две спирки. Добре, къде ли не съм дала 30-40 пари. Но ... връщането от Тигре, така го направих, че  беше още по-безумно. Отивам на въртележката, маркирам картата и чакам да ми се изпише сума, както предния път. Пише нещо на испански на мониторчето, но ... казах за испанския вече. Маркирах втори път - същиня надпис, вече взех да се съмнявам дали имам достатъчно пари, за да се върна, но Чукча е упорит - я да си преведе с преводача какво значи надписа на монитора ... хм ... Добре сте дошли да пътувате. Ха ха ха ха ха - маркирах трети път за щастие и спокойно си завъртях въртележката за влизане, което е можело да направя още първия път. Та на връщане пътувах с три билета за по-сигурно, защото всеки път ме е таксувало отново. Това обаче го разбрах когато реших да си заредя картата, която вече беше на минус - да, явно тази карта ти позволява да си довършиш пътуването даже и без да имаш достатъчно пари в момента. Пак беше смешно и това да го осъзная, защото виждах изписана сума при маркиране, но не забелязвах "-" пред сумата, та и зареждането беше комично - давам пари, но явно не достатъно, а аз си мисля, че имам пари, просто да добавя още малко. На две гишета изслушах тирадите на испански, нищо не вдянах, та накрая една ми махна просто да влиза в метрото, а чак при излизането вече разбрах какво съм сътворила, защото сумата, която се изписа на екран беше по-голяма от първоначалната - по-голяма в числово изражение де, не като стойност, че минусчето едва тогава го забелязах.

Та ... не правете като мен. Да знаете, че се маркира веднъж и влизаш, ако има минус пред сумата - трябва да заредите, но с по-голяма сума от задължението.

С една карта могат да пътуват и повече хора - ние пробвахме до 3-ма, но вероятно и повече може.

След това лирично отклонение да се върна на Тигре.

Качих се на правилния влак - беше спокойно и приятно пътуване около час.

Тигре е разположен на делтата на река Парана, където има много разклонения и водни канали. Обиколката из тях е истинска наслада. Времето беше слънчево и приятно - само за разходка.

 

 

 

 

Излизайки от гарата насреща има кръгово, а зад него Макдоналдс и туристическа информация. От нея се взех карта на града и ми разказаха какво може да се види.

Съвсем до информацията е и началната точка на много круизи из делтата на Парана. Аз си избрах един, който тръгваше скоро - обиколка на пет канала/реки. Разходката продължава малко повече от час, а цената не помня - уж я снимах, но сега снимка не намирам.

През цялото време стоях навън на палубата, макар като тръгне катамарана да има вятър. В началото се виждат някакви сгради от града:

 

 

 

 

После се минава покрай увеселителен парк:

 

 

 

Покрай разни поизоставени сгради:

 

 

И се навлиза навътре из каналите, където в началото няма много какво да се види.

 

 

 

Постепенно започват да се показват разни вили, добре поддържани дворове и даже плажчета.

 

 

 

 

 

Пред всички вили има пристан за лодка и много зеленина:

 

 

 

 

А къщичките са все едни красиви, като излезли от приказка:

 

 

 

 

 

Минахме и покрай Casa museo de Domingo F. Sarmiento  - историческа сграда:

 

 

Лодката се върна на същото място, откъдето тръгна, а аз се зачудих коя посока да хвана. Реших да е към Puerto de Frutos. Понеже нямах никаква предварителна подготовка, реших, че това ще е някакъв пазар с местни стоки и сергийки. Може и да е такъв, но в ден понеделник - не е. Имаше отворени малко неща и се губи атмосферата.

 

 

А пролетта си личеше на всяка крачка:

 

 

 

След безполезната разходка до пазара, реших да отида и от другата страна на канала, където имало стари сгради и ресторанти според дамата в инфоцентъра.

Имаше някакви красиви сгради, имаше и ресторанти, но нещо не се спогодих с обслужващия персонал и ме пропуснаха като клиент.

 

 

 

 

 

Времето напредваше и реших да се отправя към влака, за да пристигна по светло в Буенос Айрес, предвид, че се мотая сама.

Последен поглед към канала и гарата и отидох да се боря с въртележките на входа на влака, за което вече писах.

 

 

Това беше от мен и Тигре. Наистина ми беше ден за отмора, но след толкова време с момичетата и непрекъснатите закачки и смях между нас, ми беше скучно сама.

Дали го препоръчвам - да, хубаво е. Дали да отидете, ако имате малко време в БА - не, пропуснете го, защото в БА има много повече какво да се види.

Все пак аз съм доволна, че отидох, защото в Колония, Уругвай, вече съм била, а и Буенос Айрес съм пообиколила, та го оставих да го гледам отново заедно с останалите дами.

 

Следва...

 

[Цвете]

Ден 13

 

Още снощи сме направили план как да действаме днес, за да успеем да видим всичко желано. С бодра крачка се отправяме към метрото, което е на 150м. Закусили сме в кафенето наблизо разни дъхави кифли и капучино и сме изпълнени със сили.

 

Първа точка – купуване на карта SUBE от другите момичета, разделихме се на двойки, за да е по -лесно. Продават на нашата метро станция Раlermo. Ние с Мари само зареждаме пари. Влака пристига и пътуваме към спирка Tribunales - Teatro Colón. Точка втора – купуване на билети за тур в Teatro Colón.

Още с излизането от метрото се чудим на къде да погледнем, наоколо е такава красота! Сградите са прекрасни, булевардите огромни, зеленина, въобще усеща се прекрасният дух на тази град. Бих го сравнила с Париж, Мадрид, Виена, Барселона, с една дума европейски град. Пищен и зелен, с паметници и скулптори навсякъде, много домашни кучета, много вкусна храна / за нея по-късно/, абсолютно успя да ме влюби в себе си Буенос Айрес.

 

 

 

 

 

 

   

  

 

Да се върна на точка две, на касата ни продават билети за тур на английски в 15ч. за 3800 ARS, времетраена около час. Този час ни устройва перфектно, за да обиколим другите набелязани неща. Тръгваме към Palacio Barolo. До като стигнем до там минаваме през малки улици с красиви къщи, една от улиците е само с магазини за музикални инструменти. Неспирно снимаме и се радваме на заобикалящата ни архитектура.

Palacio Barolo е още едно впечатляващо архитектурно творение. Висок е 100м и дълго време е бил най-високата сграда в Южна Америка, завършен е през 1923г. от Луис Бароло, предприемчив богат италианец, пристигнал в Аржентина в края на ХІХ век и положил началото на текстилната промишленост в страната. Той замисля и построява сградата, на върха на която има въртящ се фар, който и сега всекидневно 19:30 има 20минутно шоу, за да даде възможност на идващите от Европа емигранти да започнат нов живот. Тази сграда е с малки офиси с обща тоалетна на етажа и наемът е бил и е много нисък. Ревностен почитател на Данте Алигиери, Бароло поръчва на архитекта да подчини проекта на Божествена комедия. И сега разхождайки се из творението му, разбираме за символиката на детайлите.

  

 

 

  

 

 

  

 

  

 

Такива чугунени коритца са поставени по коридорите, за да.... плюят в тях

 

От височината на най- горните тераси града не е много красив. Повечето покриви са плоски и натрупани с разни грозни неща, но пък има и изключения, като гледката към Парламента.

 

 

 

 

 

 

Качихме се и до фара по една супер тясна стълба, за да поседнем и погледнем от 100м наоколо.

 

Бързичко отстъпихме място на другите от групата и с прекачвания на асансьорите слязохме в красивото фоайе. Надникнахме в сладкарницата там и поехме въодушевени  нататък.  За да стигнем до Congreso de la Nación Argentina, Парламентът, преминахме през голям парк пълен със скулптори, една от които Мислителят на Роден.

 

 

 

 

 

След многото снимки се метнахме на метрото в посока Риколета. Първо се качихме на синята линия А до спирка Plaza Miserere, където има подземна връзка с жълтата линия Н до спирка Las Heras. От тук бързо стигнахме до гробището Cementerio de la Recoleta.

 

 

Преди да влезем Мари ме заведе да видя едно огромно каучуково дърво Gomero de la Recoleta, което тя беше пропуснала предишния път, а аз сега бях забравила. Намира се в парка точно срещу входа на гробището. Невероятно е!

 

 

 

 

 

 

 

От тази година са въвели за чужденци такса за вход от 1400ARS, които могат да се платят само с карта. Някак странно е да посещаваш гробище като забележителност. Това изглежда като град – с улички и големи гробници по тях. Повечето са поддържани, но има и запуснати и рушащи се. Тук са погребани знатни фамилии, военни, политици. Зловещо ми беше да видя през прозорците наредените вътре ковчези един над друг.

 

 

 

  

 

Най – посещаваната гробница е тази на Ева Перон, по-точно на фамилия Дуарте. Правеха си селфита пред плочата няколко хора, неразбираемо за мен.

 

 

 

Пообиколихме на бърз ход из уличките и се върнахме извън високите стени в оживеният град. Пеша се запътихме към El Ateneo Grand Splendid, една от най-красивите книжарници в света, разположена в сградата на сто годишен театър. Много е впечатляваща.

 

 

 

 

Имахме малко време за обяд на крак и се върнахме в Театро Колон. Гидът ни беше забавна едрогърда дама без сутиен, което е много разпространено по тези ширини и ни правеше впечатление. Та, гитката ни разказа интересни истории около построяването, използваните материали, посетителите, залите и сцената. Театърът има една от най- добрите акустики, но нямаше как да се убедим лично, защото течеше подготовка за представление, но пък видяхме сцената осветена, което е рядкост при тези турове. И тук турът е около час и препоръчвам да се посети.

 

 

 

 

 

   

 

 

 

 

 

 

Наситеният ни ден продължи с фотосесия пред Obelisco с нацъфтелите букви ВА.

 

 

 

Имахме нужда от почивка и почакахме 10-на минути на опашка за Café Tortoni. Някои казват за най-старото работещо кафене, че е прекалено туристическо. И така да е, на нас много ни хареса прекрасната обстановка, вкусните сладкиши и питиета и се отдадохме на насладата с готовност. А масите не оставаха празни и за миг, като на конвейер. Има зала за танго представления. Ние можехме да се настаним за следващото в 18 ч., но понеже една от нас беше на среща с приятелка, решихме, че ще гледаме танго на другата вечер, което не изпълнихме, но ще е следващият път.

 

 

 

 

   

 

 

 

 

 

По Av. de Mayo се върнахме на Plaza de Mayo за още гледки и красиви снимки.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Белите забрадки - символ на чакащите изчезналите си деца. И до сега….

 

 

Неправителствената организация “The Grandmothers of the Plaza de Mayo“, която търси изчезнали по време на военния режим в страната от 1976 до 1983 година, досега е успяла да събере със семействата им 106 вече пораснали деца.

 

Разходихме се из уличките на квартал San Telmo, като тръгнахме наляво с гръб към Каса Росада.

  

 

 

Стигнахме до Convento Santo Domingo - Basílica Nuestra Señora del Rosario de la Defensa y Reconquista, която е свързана с историята на Аржентина. Естествено беше затворена.

 

 

 

Върнахме се към пл. Машо и със сетни сили се метнахме на метрото Д до спирка Callao, за да нахраним и телата, щото душите ги прехранихме днес. Тук отиваме в Parrilla Peña, едно семпло заведение с ужасно вкусна храна и вино. Хич няма да ви разказвам, а само ще покажа. И не успяхме да си изядем стековете, не ни е срам!

 

 

 

 

  

 

э

 

 

 

 

 

 

Добре, че метрото е близо и до кръчмата и до хотела, успяхме да приключим деня по най-добрия начин.

 

Следва….

 

 

[Цвете]

Ден 14

 

Изготвили сме си план и за този ден, макар и не много строен. Преди да започнем изпълнението му закусваме от дъхавите печива от околните пекарни за примерно 40 стотинки за кифличка.

 

 

С метрото, на спирка Palermo минава зелената линия Д, тръгваме в обратна на центъра посока и слизаме скоро на спирка Juramento. Навлизаме в квартала, като аз много бързо купувам от един цветар първото изпречило ми се цвете и догонвам групата. Завиваме наляво по първата пряка  Echeverría и почти веднага виждаме съвсем различна църква. Много е интересна и е красива Parroquia Inmaculada Concepción de Belgranoр.

 

 

 

Продължаваме през подреденият и чист квартал, като ясно се вижда, че тук живеят по- заможни хора. Заглеждаме се по хубавите къщи, блокове, градинки, украси

 

  

 

и след десетина минути достигаме обширният парк Plaza Barrancas de Belgrano. Доста е обширен, има едвна глориета, където група жени правят кардио упражнения под ритъма на музика.

 

 

 

 

След няколко метра пък група азиатски, може би пенсионерки, маршируват удряйки барабани и рецитират някакви отсечени думи.

 

 

Кучета по десетина на „връзка“ се разхождат в непрекъснат повтарящ се ритъм. Абе, оживен парк и красив. 

 

 

За какво идваме тук, ще попитате. Отговарям веднага, за да посетим Monumento Vasil Levski. Бяхме наистина развълнувани да отдадем почит на Апостола на другият край на света, макар и с едно цвете.

 

 

 

 

След като поседяхме за почивка в спокойната прегръдка на зеленината, се надигнахме неохотно, за да продължим с обиколките. Този път се върнахме до метрото на предната спирка Jose Hernandez, която се оказа с интересни картини върху плочки.

 

 

По пътя се насладихме на спокойния квартал, пазарувахме в тамошен малък, но пръскащ се от стока магазин.

 

  

 

 

 

 

 

С метрото слязохме до последната му спирка Catedral и влязохме в самата Катедрала, за да я видим отвътре. Отвън изглежда като гръцки храм, но и вътре е по- различна. Мозайките по пода са характерни. Попадаме сред тълпи от ученици, които в един момент замлъкват, сядат на пода и след малко избухват  в аплодисменти. Странното поведение породено от смяната на почетният караул пред гроба на националния аржентински герой Сан Мартин. Това се случва малко преди 11ч. Пораздвижиха се децата, учителките ги поведоха из храма, за да продължат вероятно урокът по история.

 

 

 

  

 

 

 

 

А ние пресякохме по диагонал пл. Машо, за да чакаме автобус, мисля 33 и 53 с букви отзад, които достигат до спирка 1977 Don Pedro de Mendoza Av. От тук започва квартал La boca Това е онзи шарен квартал, който се е превърнал в задължителна точка за туристите, благодарение на инициативността на месните. В момента това място е само за туристи. Навсякъде има само магазини за сувенири и ресторанти. Наслагани са много бутафорни фигури, знамена, украси, глъчка и шарения, звучи танго и танцуваща двойка пред едно заведение се стреми да задържи вниманието и зрителят да поседне за обяд. Ние се пъхаме из сокаците, зяпаме, радваме се или се учудваме на заобикалящата ни лудница.

 

  

 

 

 

  

 

 

   

 

 

   

 

 

 

 

Успявам да се сдобия с красива картина и магнити с други картини на автора, който прави и чудесни опаковки с простички материали и съм много въодушевена, че имам нещо автентично за спомен.

 

 

След доста шумната обстановка ви идва добре закътаната градина на ресторантчето El Paraiso. Тук поръчваме типичните за района наденици с хлебче.

  

 

 

 

Поразходихме се и из околните на улица Caminito,

 

 

 

 

 

и когато ни дойде в повече си взехме автобус, мисля, че беше 63, но не мога да се закълна. Целта беше да слезем на пл. Машо и от там да продължим към следващата цел. Оказа се, че пропуснахме спирката и тоя ми ти автобус като запътува, егасимуси дългия маршрут. Минавахме през разни квартали, от коинто най-интересен беше един, чиито улици бяха заринати от всякакви стоки, тип Капалъчършъ.

 

Е, не слязохме точно там, въпреки жалните позиви от половината група. Гледайки локацията си, отивахме доста на запад, та като видяхме, че жълтото метро има спирка наблизо скокнахме от рейса най-накрая. Нямам спомен къде е било това прекачване, а и не е важно, слязохме на познатата ни спирка Las Heras, но този път вместо към Риколета, тръгнахме наляво към Националната библиотека. Тук е доста приятен квартал с разбира се широк булевард и красиви сгради.

 

 

 

 

 

След известно време стигнахме целта и се чу „ъъъ“. Една от най-грозните здания се пъчеше насреща ни. Дори Катедралата в Рио може да се счета за леко забележителна в сравнение с това архитектурно недоразумение. Поне градината пред нея е красива.

 

 

Нямаше какво повече да правим тук и до като се уточним с автобус или пеша ще вървим, тръгнахме към Museo Evita /Lafinur 2988, B1738ECL CABA/. Мари беше открила този музей и след като духът на тази забележителна жена все още е жив и цяла Аржентина я боготвори, ние искахме да разберем повече за нея. Музеят заема къща, която Ева Перон е посещавала и е свързана по някакъв начин с благотворителната й дейност.

 

       

 

 

Има филми за живота и за смъртта й. Тоалети, които е носила и ще можете да видите, щото сме фотонарушители.

 

 

  

 

 

 

   

 

  

Въпреки участието си в някакъв нашумял на времето си филм и считана за красавица, мога да кажа, че по нашите стандарти не мога да я нарека дори хубавка. По- важното е, че тази крехка жена/наистина е била с фигура на статуетка/  е имала изключителна харизма и е умеела с пламенни слава да завладява масите. Чухме прочутата й реч от балкона на Каса Росада, явно е била много добра ораторка и е спомагала мъжът й да се задържи на власт. Прочута е борбата на Ева Перон за правата на жените и бедните, за това и я обожават и до сега.

 Ева умира само на 33 г. от рак на маточната шийка. Тялото ѝ е балсамирано и изложено за поклонение до 1955 г., когато Перон е свален с преврат. Тленните ѝ останки са пренесени в Милано, където съпругът ѝ е в изгнание. След време той се връща в Аржентина и отново става президент. Евита е погребана за трети път, този път в семейната гробница на Дуарте.

 Това е кратката версия, много впечатляващ е бил краткият живот на Евита и вероятно ще ви е интересно да прочетете повече за нея.

 

 

 

 

 

След кратка почивка в хотела, решихме, че ще вечеряме в квартала ни, Палермо. Набелязахме няколко кръчми, но нито един опит да седнем не успя, поради разни обстоятелства. Накрая си харесахме  Las Pizarras bistro, което се оказа черешката на кулинарната ни аржентинска торта. Менюто е написано на черни дъски на стената, безалкохолното е само вода, младежът – сервитьор говореше английски и това беше достатъчно условие да сме доволни.

 

 

 

 

Тук хапнахме стек с чимичури и веднага съжалих, че вместо да мъкна оня ужасен кимион от планината, можеше да си купя поне половин кило от тази билкова пикантна смес чимичури. Пикантна и със специфичен вкус, вероятно само мината през тиган с масло и намазана върху топящото се в устата месо, правеше всяка хапка вълшебно преживяване. Ако някой знае има ли у нас от това чудо, да ми сподели, ще почерпя. Ако няма, всеки намерил нейде по света чимичури и имал добрината да ми донесе, ще получи в замяна кутия със коледни сладки. 

 

И виното беше чудесно и десертът – флан с дулче де лече, разбира се.

 

  

 

Такова сетивно размазване беше чудесен завършек на кулинарната ни вакханалия по южноамериканските земи.

 

Следва….

[Цвете]

Ден 15

 

Дойде и последният ни ден за това пътуване. Хем ни се искаше вече да се приберем у дома, хем не ни се тръгваше от тук. Приготвихме си куфарчета и ги свалихме на рецепцията да ги пазят. Хапнахме си вкусни кифлички с кафе и тръгнахме на спокойна разходка. Целта ни е да видим Японската градина, която не е далеч от хотела ни. Наоколо е спокойно, минаваме през обширни паркове.

 

 

Ден четвъртък е пазарен ден и в началото на единият парк има бусове – сергии с прекрасни продукти. Жалко, че няма как да си накупим от изкусителните вкусотии за вкъщи.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Продължаваме през огромните паркови пространства пълни с безброй скулптури.

 

 

 

 

  

 

 

А тази беше в насрещното по грешка.

 

 

Пресичаме Av. del Libertador, огромен е. Има по 14 платна в посока и на връщане засякох за колко време се минава на светофара – с бързо темпо 40секунди!

 

 

 

А тази беше в насрещното по грешка.

 

 

Заобиколихме покрай оградата и се наредихме от първите на входа на Jardín Japonés.

 

 

 

Красива градина, каквито са всички японски градини, пихме чай и лимонади в заведението вътре. Понеже се намира точно до градското летище, погледахме и излитащи самолети.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

По повод роклАта на тази булка се роди една крилата фраза "мечтай си!" Но не за сватба, да няма объркване 🙂

 

 

 

 

 

  

 

 

 

Най – накрая трябваше да ядем сладолед от  прочутата верига джелатерии Freddo.

Засичам!

 

 

 

Фиксираме една наблизо и правим сполучлив избор на вкусове. Одобряваме сладоледа дружно

 

  

 

и поемаме обратно към хотела.

 

 

 

 

 

Колкото и да ни се струва нереално, вслушваме се в съветите на всички местни и викаме убер около 5 часа преди полета ни. Обяснението на всички е, че след 14ч. стават огромни задръствания и много често всички отказват да пътуват до летището, което е на час път от Буенос Айрес. Ние пристигаме към 13:30ч. и нищо не ни е забавило, но предпочетохме да стигнем рано, пред това да не стигнем на време. Сметката ни беше около 4500 ARS, не помня вече.

 

 

И както имахме много време, така се мотахме достатъчно, за да подтичваме накрая към гейта. Две девойки отидоха до лонджа и от там им казаха, че е пълно и да отидем в едно от заведенията, където срещу показана Diners си избрахме от меню бургер, бира и десерт. Беше вкусно.

 

 

Междувременно нападнахме и магазините, защото както се оказа цените са в долари, но може да се плати в песо, но по официалният курс. Получи се много приятно почти долар = лев. Ние нямахме много останали пари, аз бях най- богата, взех още малко от Мари и купих две бутилки вино. Пак да подчертая: ако искате да купите парфюми, козметика, вино, оставете си пари, ще излезе много изгодно. Вече ми се похвалиха магеланци, че са се възползвали от този ми съвет и аз съм доволна.

 

Качихме се на самолета, бяхме веднага след първа класа и на нито един от трите ни реда никой не седна по средата. Викахме ура, когато чухме „boarding completed“ и запяхме “Don’t cry for me Argentina“ до като излитахме.

 

 

 

Е, това беше. А беше прекрасно пътуване, пълно с красота и много запомнящи се моменти! Благодаря на спътничките ми за преживяното, а на вас, че прочетохте написаното!

 

Край.

[Mary]

Цвети, благодаря ти за разказа! 

Благодаря на всички участващи дами за незабравимото изживяване - 6 магеланки из Южна Америка:

@Цвете; @Ивайла; @Desi75; @desislavna и @Monika_Koko

 

Винаги съм казвала кое е най-хубавото нещо на едно пътуване, освен споделените мигове - завръщането у дома!

Последна снимка и от мен на нашата си София:

 

 

Оставаме на ваше разположение за въпроси, мнения и коментари, като се надявам, че разказите ни са били полезни.

[Ивайла]

И аз благодаря на всички замесени, плюс късмета с времето  , което доказа максимата, че  всяко зло е за добро. Не ми се случва често да пътувам като куфар - смея да кажа, че ми хареса:) До следващия път, nos vemos!

[MayaS]

Страхотни сте. Благодаря за хубавия разказ. 

[Kamen]

На 7.12.2022 г. в 9:43, Mary каза:

....само знаех, че ми трябва и карта SUBE, за да ползвам градския транспорт.

 

Малко подробности за SUBE, това е пластика, която зареждаш с пари? Може да се ползва от двама?

Без Субе няма ли друг начин - еднократни билетчета? От EZE важи ли за обществения транспорт?

[Mary]

преди 1 минута , Kamen каза:

Малко подробности за SUBE, това е пластика, която зареждаш с пари? Може да се ползва от двама?

Без Субе няма ли друг начин - еднократни билетчета? От EZE важи ли за обществения транспорт?

Да, пластика, която се зарежда с пари. Може да се ползва от повече хора.

За EZE не знам. Ползвала съм такси и убер до там, и такси от там. 

[neuromancer]

За EZE се съмнявам, то е доста извън града, не знам има ли автобуси от градския транспорт дотам

[Kamen]

преди 4 минути , neuromancer каза:

За EZE се съмнявам, то е доста извън града, не знам има ли автобуси от градския транспорт дотам

Има, colectivo автобус номер 8, ЕЗЕ - Plaza de Mayo.

[Иван Попов]

Страхотни сте! Малко се извинявам, че чак толкова късно го прочетох Вашия разказ и че чак сега отговарям, но просто всичко е толкова прекрасно обяснено като се започне със снимките, та се стигне до всеки един малък детайл. 😉

Благодаря за хубавия разказ! Много яко...... 😊

Дано скоро и аз да стигна до ЮА! 😊 

[Mary]

преди 31 минути , Иван Попов каза:

Дано скоро и аз да стигна до ЮА! 😊 

Пожелавам ти да е в точния за теб момент. Ако е в близко бъдеще, още по-добре.

[Иван Попов]

На 10.04.2023 г. в 18:38, Mary каза:

Пожелавам ти да е в точния за теб момент. Ако е в близко бъдеще, още по-добре.

Сърдечно ти благодаря, Мари! 🤩