дневник По пътищата на Турция с кемпер - април 2022

[Banditka]

Здравейте, магеланци

Дойде време да разкажа за нашето пътешествие с кемпер в Турция в края на април и началото на май 2022 г. Една голяма част от местата, които посетихме съм взела от тук, благодарение на споделеното от други магеланци, затова ще се опитам да дам и своят принос за следващите магеланци.

 

В началото сътворих маршрут, който грубо изглеждаше така:

София – магистрала през Истанбул -Гьореме – Коня – Олудениз – Памуккале – Измир – Чанаккале – София

 

После реших да не минаваме покрай Истанбул, а през Ескишехир и маршрута що-годе се запази. Реших, че съм го измислила и остава да нахвърлям основни точки за разглеждане по пътя и сме готови за пътешествие в Турция.

 

Да, ама не! Говорим със Сашо (половинката) и той пак ми споменава за подземните градове Каймаклъ и Деринкую и за Гьобекли тепе (гледал е за тях в поредицата „Извънземни от древността“). Започвам да се ограмотявам къде точно в Турция се намират тези места. С изненада откривам, че подземните градове са в Кападокия. До тук добре, значи маршрута си е перфектен.

Забождам на картата точка на Гьобекли тепе – той е в съвсем друга посока от нашето трасе, но пък в тази част на Турция са Диарбекир и Мардин. А по пътя от Гьореме (Кападокия) до Гьобекли тепе може да се мине и през Немрут. И първоначалният маршрут вече нямаше никакъв шанс да се случи, защото разполагаме с 10 дена. Получи се един „съкратен“ вариант.

София – Гьореме – Немрут – Диарбекир – Мардин – Гьобекли тепе – София

По път ще решаваме какво да включим. За съжаление Диарбекир и Мардин отпаданаха още на този етап като идея, защото като нахвърлях грубо км на ден, бях наясно, че няма как да ни стигне времето за тях.

 

Идва щастливия ден и сме готови за път. Тръгваме вечерта след работа от София  - аз, Сашо (половинката) и детето (Алекс). За по-пряко минаваме  през Чирпан, да вземем последния член на екипажа – моята сестра, която тръгва от Габрово. И от двете начални точки се движим по разписание и пристигаме в Чирпан с разлика от 10-15 мин. Прехвърляме багажа на систъра и газ към Кап.Андреево.

Стигаме граничният пункт. Има по около 7-8 коли в двете колони и опашките вървят сравнително бързо. Минаваме граничният пункт от българска страна без проблем. Следва турската част. Първите два пункта ги минаваме без запъване, но като казаха „дитри“ и стана забавно. И двамата със Сашо не разбрахме към кое гише да отиваме. Виждам, че единият от граничните ми ръкомаха и сочи едно хале вдясно. Казвам на Сашо „карай на там, явно ще сваляме багажа“. Това ми беше най-голямото притеснение за границата, как ще разтоваря целият кемпер. Лошо ми стана като си помислих колко време ще свалям и качвам багаж и какъв цирк ще бъде.

Стигаме до халето „дитри“. Едни хора (цивилни) стоят отстрани и ни показват да влезем. Добре, влизаме в халето. Казвам на Сашо „Спирай!“. Чакаме, чакаме, никой не идва. Палим кемпера и тръгваме бавно да излизаме от халето. Гледам никой не тича след нас, значи не сме сгафили. И бавно – бавно се отправяме към следващото гише. Подаваме документите, човека ги преглежда и започва да ни обяснява нещо на турски. Ние нищо не разбираме и явно започваме да го гледаме по възможно най-идиотският начин (няма да е за последен път това изражение в следващите дни). Чуваме отново „дитри“ излизаме на заден ход и тръгваме отново към халето, в което бяхме преди малко. И аз си мисля, няма да ни се размине свалянето на багажа.

Едва, когато се върнахме видяхме едни ОГРОМНИ букви „D3“. Ахаа, това било „ДИ три“. Решихме, че е трябвало да чакаме повече време, защото все пак ще проверяват багажа. Приближавайки въпросното хале виждам, че встрани има гишета и хора в тях. Ахаааа, пропуснали сме цяло гише през което да минем. Не е като да минаваме за първи път граница, защо така го изпуснахме това невзрачно гишенце не знам.

Провериха ни документите на „дитри“ и пак сме в халето. Казвам на Сашо да спира. Чакаме – чакаме, и пак никой не идва в това хале. Слизам от кемпера и се връщам назад да питам какво да правим, че трети път ако минем през това хале ще станем за резил. Един от граничните ми показва с ръце да продължаваме.  Аз все пак искам да съм сигурна, че правилно съм разбрала и започвам и аз да ръкомахам напред. „Go, Go“ – каза накрая човека и аз не чаках втора покана.

Отново към следващото гише. Там нали вече ни бяха проверили документите, та направо ни посочиха да си вървим по пътя. Планът за вечерта е изпълнен – минахме границата, от тук нататък, до където ни стигнат силите и лягаме да спим.

[Banditka]

Добре дошли в Турция!
Веднага след преминаване на граничния пункт спираме на Shell да заредим гориво, защото ни чакат много километри. Питам за ХеГеСе (HGS стикер) – ХеГеСе йок, може само да заредиш стикер, но не и да си купиш.

Качваме се на кемпера и потегляме към следващата точка, за която знам, че работи денонощно и може да купим HGS. Стигаме мястото и спирам. Знаем, че трябва да пресечем пътното платно и да минем от другата страна. Слизаме с идеята да пресечем неправилно, защото има знак „забранено за пешеходци“. Действието се развива пред погледа на униформени от няколко полицейски коли. Но, на нас ни трябва HGS и сме твърдо решени да пресечем и да вземем стикера. В този момент единият полицай започва да ръкомаха да продължаваме по пътя и чувам как казва „Капалъ, капалъ!“. Аз обаче не се предавам и  питам „ХеГеСе капалъ?“. И той направо ме успокои „ХеГеСе капалъ!“ и отново ръкомахайки показа да продължаваме по пътя.

На следващите възможни места спираме с надеждата да открием стикер, но уви все едно и също чувахме ХеГеСе йок.

Към 4:30 часа спираме на поредната отбивка от магистралата и отново ХеГеСе йок. Решаваме, че ще останем да спим на този паркинг, защото вече сме много изморени. Има заведение, бензиностанция, става.

Дремваме 2-3  часа и сме отново на път. Уж съм задала маршрут, който е качен в GPS-а и този маршрут трябва да мине по моста Yavuz Sultan Selim Bridge, който заобикаля Истанбул. Караме си ние по магистралата и в един момент започват някакви сериозни сгради да излизат пред нас.

 

Ами добре дошли в Истанбул, явно съм забравила да проверя дали все пак маршрута не се е разместил, докато съм поставяла следващите точки. Часът е около 9 сутринта, трафик колкото си искаш.

Аз тихичко се спотайвам, защото прецаках Сашо да мине през Истанбул. По едно време Сашо споделя „ Ами то като на Цариградско шосе, даже се движим по-бързо“. В трафика пропускаме възможността да си купим ХеГеСе стикер, защото виждаме табелата Ptt в последният момент, а сме в крайно неподходяща лента за престрояване.

 

 

Минаваме Истанбул може би за около един час. Продължаваме да си караме по магистралата, още доста път ни чака. В един момент Сашо спира кемпера и слиза. Изтръпвам и се чудя какво се е случило, защото сме на магистралата и покрай нас хвърчат коли. Оказва се, че ключалката на капака за газовите бутилки се е счупила и капакът се е отворил по време на движение. Добре, че не е изхвърчал. И друг път съм споделяла колко е важно е да имаш свински опашки, помагат в най-различни случаи.

Виждаме поредното място за почивка. Огромен паркинг, поне отдалеч изглежда, че има доста магазини. Спираме с надеждата да се сдобием с ХеГеСе. Сашо и Алекс тръгват на разходка в издирване на стикер. След като се върнаха ни обясниха, че това е някакъв огромен комплекс, даже влакче има вътре, но място, на което да продават HGS не е открил. Добре, продължаваме да караме по магистралата без стикер.

 

 

 

По целият път времето е мрачно. Малко преди Анкара изгря слънце и след поредният HGS пункт съзирам табела Ptt. Подскачам от радост, поглеждам часовника около 16 часа и казвам на Сашо „Спирай тук, това е пощенска станция и трябва да има стикер!“. Най-накрая имаме заветният стикер! Толкова съм развълнувана, че забравям да питам човека дали предлагат карти за интернет. Връщам се отново до гишето, но интернет йок. А човека беше много мил, попълни ни всички данни, защото всичко беше на турски и малко трудно се ориентирахме къде какво да пишем.

 

Щастливи и доволни продължаваме в посока Анкара. Идеята беше да не влизаме в града, но и тук не ни се размина. 
Караме си ние по магистралата, защото нали вече си имаме ХеГеСе. И, хоп изпускаме една отбивка. А трябваше да тръгнем по нея, за да продължим към първата точка за разглеждане от нашето пътешествие. Докато се движим по пътя виждам табела Konya/Adana и решавам да хванем този път, все някъде ще ни изкара. Да живеят хартиените карти, защото все още нямаме интернет. И за сваляне на офлайн карта не остана време. И така, минаваме през някакъв квартал на Анкара. Не стига, че минахме през Истанбул, ами сега и през Анкара, съдба. В един момент виждаме табела за край на град Анкара и си отдъхвам, че Сашето няма да е толкова изнервен. Дето се казва леко се разминахме с поредният голям град. Хващаме път по D750 – тези пътища не са платени. Докато нямахме ХеГеСе стикер, карахме по магистралата, сега като вече имаме стикер, караме по неплатените пътищата 🙂 Всъщност тези пътища са доста по-разнообразни от скучната магистрала. Настилката е перфектна, просто минават през самите градове. А ние избрахме да караме по магистралата, за да печелим повече време, т.к. от София до Кападокия са 1300 км.

 

 

[Banditka]

Пътят ни към Кападокия минава съвсем близо до Соленото езеро Туз (Tuz Gölü) и затова реших, това да бъде първата спирка от нашето пътешествие.

Честно казано не останах много очарована от Соленото езеро. Вероятно основната причина беше дългото и уморително пътуване, което все още не е приключило за деня. Другата причина беше, че уж бяхме точно за залезът, но кадрите не ни се получиха много добре. Виждала съм доста интересни и сполучливи снимки от това място. Нашите не са от тях, но ги споделям.

 

 

++

 

 

 

 

Алекс изобщо не се вълнуваше от солта по брега на езерото, колкото и да се опитвахме да ангажираме вниманието й. Тя си беше намерила детска площадка и това беше над всичко друго. Направихме си кратка разходка, малко снимки и продължихме по пътя. 

 

Наближаваме Гьореме, но вече е късно и няма да има къде да вечеряме. Аз пък не съм се подготвила с провизии, защото нали отиваме в Турция и ще се храним с техните специалитети. Влизаме в Невшехир, виждам табела за заведение с дюнер и решавам да спрем там. Все ще се справим с менюто  и ще заситим глада. Класираме се за вечеря. Вече бяха започнали да почистват заведението, а част от менюто не беше налично. Все пак успяваме да си вземем нещо. Дюнерите бяха с бонус – салата и люти чушлета. Ох, много вкусни бяха тези люти чушлета. Толкова сме били гладни, че снимки йок.

 

Минавайки през Невшехир се оглеждаме за магазин, от който може да си купим карта за интернет. Тцъ, няма такива магазини по трасето, или поне ние не сме ги видяли. Според мен сме пропуснали един огромен МОЛ, но каквото такова. Зорът беше да вземем карта и да осведомим родата, че сме добре. Но те са предупредени, че може и след няколко дни да се обадим, да не ни мислят. Може да сме изморени, но пък сме на пътешествие. Влизаме в Учисар (Uçhisar). Знам, че има замък. Оказва се, че минаваме точно до него и спираме за снимка.

 

 

 

Отново на кемпера и след малко стигаме до точката за спане. На тази точка има заведение, но преценихме, че мястото не е много подходящо. Част от местата съм разглеждала в Google maps преди да тръгнем, така че понякога се случва на живо като стигнем да се окаже, че изборът ми не е от най-добрите. Продължаваме 100 метра по-надолу и виждаме друго място. Теренът е с наклон и кемперът няма да е равен, може малко да се търкаляме в леглата, но сме крайно изморени и приемаме, че това е нашето място за тази вечер.

След 24 часово пътуване с една почивка за спане от около 2-3 часа първата дестинация е достигната. Заспиваме с тази гледка щастливи, че вече се намираме в Кападокия.

 

 

 

 

 

 

 

[Banditka]

Гьореме, Кападокия

Часът е около 5,30 сутринта и чувам в просъница „Тите, ставай, балоните летят!“ Не съм се наспала, но нали за тази гледка как летят много балони в небето сме дошли.

Наслаждаваме се на гледката, Ох, прекрасно е! Не, не е достатъчно да се опише – Приказно е !

 

 

 

 

 

Ако имаше и по едно кафе в този ранен час да ме ободри, но термоса е празен. По пътя нали имахме авария с ключалката за капака на газта и сега капака е вързан със свинска опашка, затова кафе йок. А и няма време кой да се занимава с правене на кафе, защото ще изтървем балоните.

 

След като се нагледахме/наснимахме на балони се преместихме малко по-надолу и открихме кафе с гледка към скалите. Тъкмо отваряше и имах шанса да си поръчам кафе, турско кафе, любимото ми. Питам в заведението дали имат wi-fi, за да използвам интернет, да се свържем с родата и да им кажем, че се чувстваме прекрасно. Човекът директно ми споделя нет от неговия телефон и го оставя на масата при нас. И ние се захващаме със задачата, да осведомим не само родата ами и всички други, че сме в Кападокия.

 

 

 

За Алекс най-важното е, че има детска площадка. И за мен добре дошло, за да си изпия кафето на спокойствие.

 

 

Изпиваме по ДВЕ кафета, докато се наслаждаваме на гледките от заведението.

 

Гладът започва да напомня за себе си и тръгваме към градчето Гьореме. Толкова е рано, че почти нищо не работи. Тръгваме по една уличка и в далечината виждам надпис „Breakfast“. Сашо недоверчиво ме пита къде е надписа, защото той не го е видял. Продължаваме още малко и стигаме пред заведението. Влизаме вътре, човекът ни посреща топло и потвърждава, че заведението работи.

 

Ягодовият шейк беше разкошен.

 

 

Да, за мен поредното турско кафе.

 

 

Сашето директно си взема нещо по-засищащо, направо закуска и обяд в едно.

 

 

Доволни от сутрешната закуска и кафе тръгваме на обиколка по тесните улички на Гьореме. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[Banditka]

След разходката по уличките на Гьореме, решаваме да се отправим към някоя от забележителностите. Толкова много има за разглеждане в местността Кападокия, че и една седмица да останеш е възможно да не успееш да разгледаш всичко. 
Решаваме да посетим музей на открито  в Гьореме (Open Air museum). Няма да се отплесвам с подробности за мястото, защото в интернет пространството има достатъчно информация. Всъщност ние доста съкратихме разходката там - бяхме доста изморени, жегата вече се усещаше, а народа се увеличаваше.

 

Сутринта при разходката по улиците на Гьореме човекът от едно магазинче за сувенири но обясни, че в Гьореме няма от къде да намерим карта за интернет. Спомена, че е най-добре да отидем до Невшехир в някой по-голям магазин.  Затова след като приключихме с разглеждането на музея на открито се върнахме в Невшехир в издирване на МОЛ. 

Открихме МОЛ, купихме си карта за интернет, даже и магазин с бира си намерихме 🙂 Отново се върнахме в Гьореме и се настанихме в къмпинга, който предварително бях резервирала. Panorama Camping не е нищо особено, но е долу-горе близо до центъра на Гьореме, около 700 метра.

 

Полагаше ни се почивка след дългото пътуване, а студената бира беше идеалното допълнение. 

 

 

Вечерта се спуснахме до центъра на Гьореме, за да намерим място за вечеря. 

 

 

 

 

Излишно е да казвам, че искахме да опитаме от всичко. 

 

 

 

 

 

Храната в този ресторант е беше много вкусна и сме доволни от избора. След обилната вечеря тръгваме на разходка по улиците на Гьореме и яваш яваш по баира нагоре към къмпинга. Предстои ни вълнуващ ден, който ще започне в ранни зори и трябва да си подготвим раниците.

 

 

Редактирано 17 март, 2023 от Banditka

[Banditka]

Полет с балон над Кападокия

 

За срещата с Кападокия и полета с балон се подготвих няколко месеца по-рано. Започнах с дългото четене на ревюта в различни форуми (основно Магеланци  и Tripadvisor), за да намеря подходящата фирма за полета с балон. Особеното в нашият случай беше, че искахме да качим и Алекс с нас на балона.  И така се сблъсках с основните изисквания за деца. Част от фирмите имат ограничение по възраст – полетите са подходящи за деца над 6 години. Това ме устройваше, защото към момента на полета Алекс вече ще е навършила 6 години. Другите фирми имаха изискване за височина, т.е. деца под 130 см не могат да се качат на балона. Алекс нямаше нужните см и аз съсредоточих четенето на ревюта основно върху фирмите, които имаха възрастово ограничение. Според прочетеното в интернет някои фирми предлагат отстъпка при плащане в брой. След събраната информация се спрях на две фирми и се свързах с тях.

Turquaz balloons – предварителна резервация за полета, цената за балон с капацитет 16 човека е 180 евро/човек. За потвърждаване на резервацията е необходим само номер на кредитна карта, самото плащане се извършва в деня на полета.

Моят избор беше Royal balloon– резервацията за полета се заплаща предварително, цената за балон с капацитет 20 човека е 160 евро/човек, цената за деца от 6 до 11 год. е 120 евро. При предварителна резервация на полета се оказа, че има и бонус – плащаш цена за полет с 20 човека, но се качваш на балон за 16 човека.

 

В деня преди полета получих мейл, че ще ни вземат в 4,30 часа сутринта от къмпинга. Ставаме в 4 часа и в 4,30 чакаме пред входа на къмпинга. Бусовете, които минават събират хората от даден район и извозват всички до един ресторант. На входа на ресторанта има дъска, на която са отбелязани всички резервации. Резервацията е с име и брой хора, групирани по балони за излитане. Срещу нашата резервация пише „номер 2“. Отправяме се към масите с „номер 2“ за закуска – изборът беше доста богат. Аз лично се възползвах от кафето, защото в 5 часа сутринта не бих могла да мисля за храна. След закуската се качваме в бус „номер 2“ и потегляме към мястото за излитане. Подготовката на балона е започнала още преди пристигането ни.

 

 

Всеки ден полета може да бъде от различно място, зависи от метеорологичните условия и най-вече от вятъра. Ние излитаме от Розовата долина.

 

 

 

Небето започва да се запълва с летящи балони и гледката става все по-красива.

 

 

 

 

 

Ограничението за полет на деца е или над 6 год, или над 130 см. Причината е основателна. Алекс навърши 6 год., но няма 130 см. Липсата на достатъчна височина не й позволява да вижда над коша на балона, а ние не можем през цялото време да я държим вдигната. Но тя си намира прозорче 🙂 Вижда прекрасно през отвора за стъпало, освен това не усеща студ.

 

 

 

Полетът с балон е един час. Приземяването е важен момент от целият полет. Бях чела ревюта, как някои от пикапите препускат след балоните, за да могат да ги приземят. В ревютата на Royal balloon пишеше, че шофьорът на пикапа паркира и просто чака пилотът да приземи балона. Всичко беше толкова плавно, че буквално кацаме върху пикапа.

 

 

 

Докато се приземяваме, всички клякат в коша на балона и застават с гръб прилепнал към коша, включително и аз. Само Сашо и пилота остават прави. В момента, в който кацаме в пикапа, пилота започва да се смее и ни пита защо сме клекнали, той не е давал такава команда. Това се налага само в случай, че има проблем с приземяването. Полетът е успешен и е време за шампанско с ягоди.

 

 

Аз не пропускам да си направя снимка за спомен с нашият пилот.

 

 

Така сбъднахме едно наше желание - да полетим с балон над Кападокия.

 

 

 

 

 

[Banditka]

Деринкую – най-дълбокият подземен град

 

В Кападокия има между 150 и 200 подземни града, с различна големина, като най-дълбокия е подземният град Деринкую, а най-широкия е подземният град Каймаклъ.

 

След като станахме в ранни зори, да летим с балон и да посрещнем изгрева, се върнахме в къмпинга и набързо спретнахме програма за деня. Първа спирка Деринкую, с надеждата, че като отидем рано, ще избегнем тълпите от туристи. Успяваме да наемем гид (на английски), който да ни разкаже подробности за подземния град. Цената на гида е 200 TL.

 

Предполага се, че етажите на подземния град са около 20, но към момента са проучени 8 етажа, достигащи на дълбочина до 55 метра. От тези 8 етажа достъп за туристи има само до 4. Проходите в подземния град са прокопани във вулканична скала.

 

Най-старите етажи на подземните градове обикновено са входните етажи, които са били използвани предимно като конюшни. Това се дължи на трудността, да се накарат животните да слязат на по-ниските етажи. 

Тези подземни жилища, не са били предназначени за постоянно обитаване, а са функционирали като временни укрития във времената, когато градът на повърхността е бил под обсада. Те са проектирани така, че десетки хиляди души да живеят под земята в продължение на месеци, защитени от атакуващите армии. Учените са категорични, че Деринкую е било обитавано от поне 20 000 човека едновременно.

 

 

В Деринкую има изградени помещения за всичко, което е било необходимо за нормален живот, в продължение на месеци. Има кухни, трапезарии, резервоари за вода, хранилища, изби за вино и олио, както и училище. Има дори и параклис.

Кухните обикновено са били на горните етажи. Не всяко семейство е имало кухня – по-заможните семейства са имали собствена кухня, а другите са използвали общи помещения. Винарните също са били на горните етажи, за да може по-лесно да се транспортира готовата продукция. 

 

Между различните етажи е имало пътища за евакуация, както и такива, водещи извън града. Един от тези пътища е дълъг около 10 км и се смята, че води до подземният  град Каймаклъ. Към днешна дата този тунел е срутен, но тогава се е използвал за преминаване от единия град в другия.

 

 

 

Едно от най-впечатляващите пространства в Деринкую е голямо помещение със сводести тавани, за което се смята, че е било религиозно училище.

 

В края на разходката благодарим на нашият гид и го молим да ни направи една снимка.

 

 

Денят е Великден, а ние сме в ислямска държава, където основните религиозни храмове са джамии. Но в далечината виждаме църква и тръгваме да я разгледаме.

 

 

Църквата Узумлу – Свети Теодор Трион (Üzümlü Kilisesi – Aziz Theodoros Trion Kilisesi)

 

Информация за църквата потърсих след като приключи нашето пътешествие. 

 

Църквата Узумлу е кръстена така, заради гроздовете гравирани около вратата. Името на църквата е Агиос Теодорос и е изградена през 19-ти век от гръцката православна общност в региона. Над вратата има плоча с надпис на гръцки: „Тази много свята църква на Агиос Теодор Трион е построена по времето на император султан Абдулмецид хан, с насърчението на Света Икона (митрополита) Неофитос Ефенди с неговата висока воля и с даренията на християните, живеещи тук (Малакопи) и с усилията на главния архитект Кириако Пападопулос Ефенди от Халдиас. Тя била посветена на Агий Теодор и открита с благословия. Чрез своя (Агиос Теодор) Аллах да защити тази страна от всички опасности. Амин. Годината е 15 май 1858…“

 

 

 

 

 

Църквата отдавна не работи, но това не ни пречи да погледнем през ключалката.

 

 

След като разгледахме и църквата се настанихме в едно заведение да похапнем вкусно гюзлеме - със спанак, със сирене и една порция с картофи.

 

 

 

[Banditka]

Каймаклъ – най-широкият подземен град

 

Въпреки, че вече посетихме подземния град Деринкую, решаваме да разгледаме и Каймаклъ. И двата града имат сходни помещения, които са използвали за обитаване, но нивата са разположени по различен начин. Имаме възможност и тук да си наемем гид, но избираме да си го спестим. Вече е почти обяд и очаквано има доста туристи, което ще затрудни като цяло следването на гид и правенето на снимки, без да влиза цяла група в кадъра. Като бонус се присъединяваме към една македонска група и слушаме на аванта техния гид.

 

Подземният град Каймаклъ се състои от 5 нива (или поне толкова са открити до момента). В него има множество тунели, които водят до различни помещения. Според археолозите, в подземния град са живели до 6000 души. Градът е подреден около вентилационни шахти, които се спускат на 80 метра надолу и осигуряват кислород на всички нива. Разположението на помещенията е съобразено с мястото на вентилационните шахти.

 

На първият етаж е разположен обора за животни. Обособени са и места за храната на животните, която да е достатъчна за половин година. Както и в Деринкую, друга причина за поставяне на животните на най-горният етаж е по-лесното извеждане на животните от подземният град. Освен това по този начин миризмата от животните ще остане на повърхността и няма да се разнася по етажите надолу, където са жилищните помещения.

 

 

Септичните ями са били разположени на горните нива, с цел защита на подземния град. Идеята е била при нахлуване на враговете, те да попаднат на тоалетните, миризмата да ги отблъсне и това да ги спре да продължат към долните нива на града.

 

В целият подземен град Каймаклъ има огромни кръгли камъни. Те са били използвани за защита на жителите в случай на нападение. Няколко мъже е трябвало да прехвърлят камъка през вратата, като заключват всички вътре и ги пазят в безопасност.

 

 

 

 

 

На вторият етаж има църква с две апсиди. Пред апсидите е разположен купел, а отстрани покрай стените са направени места за сядане.

 

На третият етаж се намират най – важните зони в подземния град – складовете, кухните и пресите за вино или масло. Има също и съдове за топене на мед, който се добивал от мини между Аксарай и Невшехир. Маслото, което са използвали за осветление е било добивано от растение, което се намира на повърхността в района. Това растение (не запомнихме името) има свойства, при горенето си да отделя много по-малко дим, в сравнение с останалите използвани материали, а за жителите на подземния град е било важно да останат незабелязани от врага на повърхността.

 

Жилищата са били обособени според нивото на заможност. По-богатите семейства са имали възможност да бъдат в самостоятелни помещения на горните етажи.  Имали са дори обособени зони за кухня. По-бедните жители на града са използвали долните етажи за живеене. Те са използвали общи кухни. Готвенето в подземният град се е извършвало предимно през нощта и то не всеки ден, за да не се вижда дима.

 

 

 

 

Подземният град е като лабиринт – с всички тунели, пътеки и стълби е лесно да се изгубиш. За улеснение на туристите са поставени червени и сини стрелки – червените водят надолу към другите нива, сините – нагоре към изхода. В подземният град няма почти никакви знаци или указателни табели за помещенията. За целта има гидове, които разказват как е протичал живота там. Аз бях чела предварително за двата града, но информацията в интернет е оскъдна. Най-добрият вариант за разглеждане е рано сутринта, преди тълпите от туристи и по възможност с гид.

 

 

 

Между двата подземни града Каймаклъ и Деринкую има прокопан тунел. Тунелът се е срутил, но по времето, когато са използвани подзмените градове е бил използван. Ако враговете са били на повърхността над единият град, жителите са използвали тунела, за да стигнат до другия град и да излязат на повърхността.

 

 

 

 

Излизаме от подземния град Каймаклъ и минаваме покрай магазинчетата пред входа. В едно от тях виждаме тениски с надпис Кападокия. Сашо харесва една и нали сме в Турция започва да се пазари за цената. Всичко разбира се е  за емоцията, но пък има ефект – от 180 лири първоначална цена, успява да си я купи за 150 лири.

 

 

 

Стигаме на паркинга, за да потеглим към следващата дестинация. Сашо вижда локва със зеленикава течност под кемпера. Проблем! Отваря капака и започва разследване. Радиатора за антифриза изпуска. Лошо! Ние сме едва в началото на пътешествието и ни предстоят още доста километри.

 

Човекът от паркинга като ни вижда с вдигнат капак веднага пристига. Комуникацията между двамата е интересна, но нищо, важното е, че се разбират. Човека обяснява да не се притесняваме. Тръгва на някъде, стига до един контейнер, влиза в него до половината тяло и вади една бутилка от вода. След малко се връща със същата бутилка, пълна с вода и я долива в радиатора. Толкова беше бърз в действията си, че Сашо дори не успя да му каже, че имаме резервен антифриз за доливане. И бутилки имаме в кемпера. Уникални хора са турците, винаги ще ти се притекат на помощ, или пък ще те поканят да пиеш чай.

 

 

 

Тръгваме, и се надяваме, че течът ще е поносимо малко и това няма да ни попречи да продължим пътешествието си. Връщаме се в посока Гьореме, ще мислим по пътя какво да посетим.

 

[Banditka]

Долината на гълъбите, Кападокия

 

След подземните градове Деринкую и Каймаклъ тръгваме към Гьореме. Умората се усеща в нас, но ни се иска да разгледаме и някоя от известните долини в Кападокия. Виждаме табела за Долината на гълъбите и се отклоняваме към нея.

 

Oт долината на гълъбите има прекрасна гледка към замъка Учисар. До един от магазините за сувенири има направено сърце, през което замъка се вижда като картичка. До сърцето има табела, че можеш да се снимаш пред него срещу заплащане. Гледката си заслужава и аз се насочвам към сърцето, с идеята за няколко кадъра. В същият момент идват две семейства и се започва една фотосесия. Чакам, чакам, но търпението ми се изчерпва и се отказвам. Не стига, че 15 мин. не им стигнаха за фотосесия, ами и пари не им взеха  😎

 

 

Слънцето доста препича и решаваме да не обикаляме в самата долина. Сашо и Алекс все пак тръгват да изпробват прашната пътека.

 

Докато слизат по пътеката срещат една костенурка и се заиграват с нея.

 

Аз пък се наслаждавам на гледката от високо.

 

 

 

 

 

 

Като на всяко туристическо място и тук има магазинчета за сувенири. И ние като туристи не пропускаме да похарчим още някоя лира.

 

Все още има достатъчно време и поемаме към следващата долина. Отново минаваме покрай замъка Учисар.

 

[Banditka]

Долината на любовта, Кападокия

 

Движим се с кемпера по някакъв прашен път. Сравнително равно е и продължаме да караме, докато пътят позволява.

 

 

 

В един момент спираме, за да се разходим наоколо и да се насладим на прекрасните гледки. Над долината има паркирани и други кемпери. Следващият път, когато идваме по тези места ще си останем в долината, за да посрещнем изгрева.

 

 

Сашо решава да ми вдигне адреналина, като паркира кемпера възможно най-накрая. От снимките едва ли си личи добре височината, но усещането, че всеки момент ще полетим не ми беше чуждо.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Докато ние със Сашо правим снимки, Алекс под емоцията на сутрешния полет с балон рисува картина как летим с балон.

 

В далечината се вижда най-туристическата част от долината на любовта. Туристи сме и няма как да пропуснем тази част, отиваме в калабълъка.

 

 

Паркираме кемпера и виждаме камили и понита. Със Сашо решаваме, че ще зарадваме Алекс с една разходка с пони. Насочваме се към понитата и веднага сме заобиколени от момчетата, които предлагат услугата.

 

 

Сашо докато се усети какво става  и вече е качен на една камила. Уж само да се качи и в следващият момент момчето тръгва да го разхожда с камилата. Естествено, че ни поискаха пари и за понито и за камилата. Аз си знам, че на такива места точно в това е уловката, но нямаше време да обясня на Сашо да стои далеч от камилата. И все пак беше забавно, даже много забавно. На фона на целият прекрасен ден, не си заслужаваше да си разваляме настроението и затова казах на Сашо, че ще платим каквото са поискали. Пък и той си се разходи с камилата 😁

 

 

И мен се опитаха да ме излъжат да се кача на камилата, но аз не се поддадох.

 

 

 

 

 

 

 

 

Не пропускаме и следващата атракция. Всички си поръчваме сладолед и се забавляваме много, докато си го получим.

 

 

 

Нали сме в долината на любовта, редно е и ние да се снимаме като влюбените.

 

След цялата програма за деня, накрая стигаме и до къмпинга за заслужена почивка. Със студена биричка жегата е по-поносима.

 

Докато отморяваме от наситения с емоции ден, правим планове за следващия ден. Вариантите са два –  да останем още един в Кападокия, защото има още много за разглеждане или да продължим към следващото място от пътешествието. Предстоят ни още много километри за изминаване и решаваме да тръгнем на път, а ако остане време да се върнем в Кападокия. Толкова сме изморени, че дори проверяваме наличните провизии за вечеря, за да не слизаме до Гьореме. И все пак събираме сили и тръгваме да търсим място за вечеря. Изборът е типичен турски ресторант.

 

 

Докато избираме менюто, аз все пак плахо питам сервитьора:
– Бира?
– Йок бира
– Тамам, Айран  🙂

 

 

 

 

На съседната маса носят ястие с капаче от хляб. Пропуснали сме го в менюто и веднага поправям тази грешка.

 

 

Всичко беше изключително вкусно, а ние направо прекалихме с храната.

 

Десерта с тиква – УНИКАЛЕН. Дондурма (сладолед) с шам фъстък също беше вкусен, но тиквата надмина моите очаквания.

 

 

След тази обилна вечеря е време за малко разходка по улиците на Гьореме и после познатият баир към къмпинга. Емоциите за деня бяха толкова много, че си отворихме по една биричка преди да се потопим в света на сънищата.

 

 

 

 

 

 

[Banditka]

Аванос, Кападокия

 

Добро утро от Кападокия и гледките в небето над Camping Panorama.

 

 

 

 

 

 

 

Докато се наслаждаваме на балоните в небето, приготвяме закуска и кафе. Кемпера е готов за път, посоката ясна – Аванос. Ще съкратим програмата в Кападокия. Не успяхме да видим всичко, но ни чака още много път, а времето с което разполагаме за нашето пътешествие е малко.

 

Пристигаме в Аванос. Отбелязала съм паркинг в предварителния план. Тръгваме по една улица, за да издирваме ателиета за керамични изделия. Вървим, вървим, но около нас само къщи, ни ателиета, ни туристи. Спираме пред тази къща, поне една снимка да направим и обратен завой към кемпера. Предварителните планове са за ориентир и не винаги се спазват в пътешествията. Или ще пропуснеш някоя отбивка или пък ще видиш нещо, което не знаеш, че е в района, но ти се струва интересно.

 

 

 

 

 

 

 

 

Решаваме, че няма да се лутаме повече в издирване на туристическото място с керамични изделия и се връщаме при кемпера. Стигаме до паркинга. До нас идва мъж на моторче, много усмихнат. Времето е доста топло, но той е облечен с дебело вълнено сако. Казва се Сюлейман, знае френски и някоя друга дума на английски. Някак успяваме да се разберем с наличния речников ресурс. То си е цяло забавление общуването. Сюлейман е музикант в заведение в Аванос и ни кани да го посетим. Обясняваме, че няма време, защото сме тръгнали към Немрут.

Ооооо Немрут възкликва Сюлейман, като се опитва с жестове да изрази, че е далеч. Ние много добре знаем това, както и факта, че пътят до там не е лек.

 

Сюлейман се опитва да ни обясни, че наблизо има зала, където можем да видим нещо интересно. Показва ни една брошура. В началото си мислим, че е някакво изложение, поне от обясненията. Толкова е мил Сюлейман и така ни се радва, че не можем да откажем и се съгласяваме да ни заведе. Уговорката е той да кара с моторчето пред нас и да ни показва пътя. А мястото е съвсем наблизо, на 1-2 км. Стигаме пред една сграда и там ни посрещат като ВИП гости, даже ни показват да спрем пред входа, а не на паркинга. Направо сме си поласкани. Сюлейман разменя няколко думи с един господин, правим си снимка за спомен с него и се разделяме.

 

 

 

Домакин на това място е Атила, който се заема със задачата да ни разкаже повече. Намираме се във фабрика за изработка на килими, а Атила е шеф на фабриката. Имаме възможност да изберем на какъв език да си говорим. Избираме руски, но на моменти включваме и английски и се забавлавяме с думите, които сме научили на турски.

Целият престой във фабриката е много интересен. Първата залата е мястото, където се тъкат килимите.

 

 

За направата на тези килими се използва вълна, памук и коприна.

 

В зависимост от материалите, които се използват за килима, времето за изработка е различно. Един кв.м килим от вълна/памук се тъче за един месец, а при коприненият 1 кв.м. се тъче за около 11 месеца.

 

 

Цветовете, които се използват за боядисването на преждите са от естествени материали – растителни, животински и минерали.  Има и прежди, които не се обработват – бяла, кафява, черна, зависи какъв цвят е било руното на овцата.

 

Има два вида възли, които се използват при изработката на килимите –  персийски и турски. Турският възел е двоен и е характерен за Турция, Азербайджан и Кавказките страни. Персийският възел е единичен. Според наклона на възлите има килими, които като ги завъртиш си сменят цвета.

 

 

Копринените нишки се добиват от пашкули. Пашкулите се потапят в гореща вода и чрез разресване със специален уред се извлича нишката. От всеки пашкул нишката е от 700 метра до около 1000 метра.

 

 

 

 

 

 

В другата зала се намират изработените килими, от различни региони на Турция.

 

 

 

 

 

 

Докато Атила ни разказва интересни неща за килимите, Алекс се забавлява – лежи, търкаля се и даже казва, че иска да имаме килим в нас.

 

 

Разговорът продължава, подкрепен с кафе и чай.

 

 

Спирката във фабриката за килими не беше предвидена, но беше интересна. Аз лично останах доволна от престоя във фабриката и всичко, което ни разказа Атила.

Време е да поемаме към следващата точка от нашето пътешествие.

[Banditka]

Кервансарай (Saruhan Kervansaray)

 

Кервансарай е бил от голямо значение за обществата в миналото. Сарухан кервансарай е построен от султан Иззетин Керкавус II през 1249г. по време на селджукския период. Той е бил една от най-важните спирки по търговския път между Истанбул и Багдад.

 

Портата на Кервансарай е достатъчно голяма, за да може през нея да минат освен хората и керваните, натоварени със стока.

 

В Сарухан кервансарай се провеждат представления с дервиши два пъти дневно. Представленията не могат да се заснемат.

 

 

 

 

Кервансараите са изграждани по пътя на коприната извън населените места и са служили като място за преспиване и храна. За да определят  мястото за изграждане на Кервансарай са вземали предвид разстоянието, което може да измине една камила за един ден. Смятало се е, че камилата може да извърви около 40 км.

 

 

Сарухан е последният кервансарай, изграден от селджуките, който е възстановен през 1991г.

 

 

 

 

Селджукските кервансараи са три типа: летен с двор, зимен със закрити помещения и смесен, като комбинация от двете. Сарухан кервансарай е от смесен тип с летни и зимни помещения.

 

 

 

 

 

Затворените помещения (зимните) са покрити със сводове и всички имат прозорци под формата на вратички, които се отварят.

 

 

В горната част на този керванасарай има изградена малка джамия. До нея се достига по стълби покрай стената. Тази джамия е част от купола на главната порта.

 

 

По краищата на големия двор са изградени летните стаи.

 

 

Сарухан кервансарай е построен на площ от 2000 кв.м. и има специална архитектура с рязани камъни от светлокафяви, розови и жълти цветове.

 

 

Главната порта с джамия в купола.

 

 

 

Кервансарай е последната ни спирка от Кападокия. Готови сме за дългия път към планината Немрут. 

[Banditka]

Пътят към Немрут

 

Караме, караме, караме в нищото и няма бензиностанция. А нашето гориво вече е на привършване. По едно време виждам табела, че на 2 км има бензиностанция. Успокоявам се, че сутринта сме оставили в багажника празна туба от вода и ако се наложи 2 км ще ги вървим пеш. Все пак стигаме до бензиностанцията и имаме късмет, че работи, защото и капка не е останала в резервоара на кемпера.

 

 

Път дълъг и празен. По едно време спираме да направим няколко кадъра. Сашо за по-добра видимост се качва на кемпера.

 

 

 

По този пуст път движение почти няма, но пък успяваме да се разминем с един кемпер. Хубаво е да знаеш, че има и други луди тръгнали по тези пътища.

 

 

 

 

 

Караме по пътя, а около нас снежен пейзаж. Започвам да се замислям ще стигнем ли Немрут. Вярно, точно преди да тръгнем за Турция купихме две чисто нови гуми на кемпера, но ни остават още около 300 км и съвсем не знам какво да очаквам. 

 

 

Пътят Кайсери – Малатия е добър, но ние няма да стигаме до Малатия. За да стигнем до Немрут избираме път, който минава през Адъяман. По предварителна информация, знаем че в участъка от Малатия до Немрут има много завои. Серпентините се виждат и на картата. В къмпинга в Гьореме разпитвах домакина дали е запознат с пътя. Той беше категоричен „Malatya – Nemrut NO!“. Каза да минем през Кахраманмараш, но ние след дълго взиране в картата избираме средния маршрут. От един участък по нашия маршрут започва непрекъснато изкачване и спускане с по-голяма денивелация, но е поносимо.

 

Продължаваме към Немрут. Стигаме до едно градче Darende. Решаваме да спрем за почивка и вечеря, защото после не се знае дали ще има къде да се нахраним. Провизии нямаме, нали сме дошли в Турция да опитаме вкусната храна. Намират се само солети и някакви др. за залъгване на глада по време на път.

Минаваме покрай едно заведение, пред което виждам доста хора, местни – то други туристи в този регион не е ясно дали има. Дори и полицаите са седнали там. След като местните са тук, това е нашето място. Паркираме без проблем, има достатъчно място за кемпера. Докато се оправяме да слезем, виждам сериозна група жени, около 20-30 на брой, целите облечени в никаб и влизат в заведението. Рамазан е, залезът наближава и е време за вечеря. Намираме свободна маса в заведението и идва момента с поръчката. Ingiliz yok! И меню йок! Момчето с ръкомахане ми показва да вляза вътре и от витрината да покажа какво искам. Криво ляво се разбираме и с нетърпение очакваме да видим какво сме поръчали, защото не е много ясно. Пристигат салати и люти чушлета – ох, тези люти чушлета са толкова вкусни.

 

 

След малко сервират купички с леща, която не сме поръчвали, но виждаме, че сервират на всички маси, явно е част от менюто, заедно със салатите. Лещата е УНИКАЛНА! Алекс иска още една порция, но момчето ми показва с ръце, че е свършила. Добре, че Сашо се храни бавно и отстъпи част от неговата порция на Алекс.

 

 

За десерт разбира се чай. Алекс държеше да сложи на всички от бучките захар и толкова й беше забавно, че прекали с количеството.

 

 

Приключваме с вкусната вечеря и чая в Даренде и е време отново да поемем на път. Надяваме се да отметнем поне още 100 км или докъдето ни стигнат силите. Някъде около 22 часа пристигаме на точката, която бях предвидила за спане.

 

Gölbaşı

Стигаме до Гьолбашъ. Планирала съм да спим до едно езеро. Поне от предварителните ми проучвания Gölbaşı Gölleri Tabiat Parkı изглежда добре. Стигаме до входа на езерото и се оказва, че не можем да влезем вътре. Срещаме на входа една групичка младежи, които успяват да ни обяснят, че вечер бариерата се пуска и не можеш да влезеш с кола. Нямаме друг избор, даваме заден ход и тръгваме по някаква улица.

 

Минаваме покрай жилищни блокове и стигаме до един парк. Сашо паркира кемпера на улицата и слиза на разузнаване. Минава известно време, а той не се появява. Слизам да проверя какво се случва. Виждам в далечината Сашо заобиколен от група хора. Започвам да се притеснявам дали всичко е наред. Опитвам се да му изпратя съобщение на вайбър, но телефона му е в кемпера. Минава още малко време и той най-накрая идва при нас. Разпалено ми обяснява, че това са младежите, които срещнахме на езерото и те ни канят да пием чай.

 

След кратко обсъждане се съгласявам и слизаме всички дружно от кемпера. Младежите ни обясняват, че не можем да отидем с кемпера от другата страна на езерото, защото това е полицейска зона и няма да ни позволят да останем там да пренощуваме.

 

Освен младежите в групичката е и един възрастен господин. Този господин има малко кафене в края на парка, точно където сме паркирали. Кафенето вече е затворено, но младежите молят възрастния господин да го отвори и да ни приготви чай. За съжаление не помня имената нито на възрастния господин, нито на младежите.

 

 

Всички са толкова щастливи и искат да си говорят с нас. Малко е трудна комуникацията, защото те знаят малко английски, но използваме преводача на телефона. Младежите са студенти, а възрастния господин стопанисва близкия парк. Питат ни от къде сме, през кои места сме минали и къде сме се запътили. Разбират, че сме тръгнали към Немрут и всички казват, че пътят е труден. Възрастния господин толкова се радва на Алекс и ме пита дали може да я гушне.

 

Така прекарваме около час и половина заедно в разговори и смях. Всички потвърждават, че няма проблем да останем да пренощуваме до парка. Всъщност парка се намира до местния стадион. Часът е около 1 след полунощ, но Алекс кипи от енергия и не е забравила, че съм обещала до отидем до пързалката в парка. Разделяме се с момчетата, благодарим за чая и приятната компания и е време за детската площадка. Никога не сме претендирали със Сашо, че сме нормални родители, важното е детето да е щастливо.

 

 

След всичката емоция се разделяме и с възрастния господин и се прибираме  в кемпера да поспим.

 

[Banditka]

 

Немрут е все по-близо, но ни остават около 130 км до крайна точка. Ние се събуждаме в Гьолбашъ. Време за кафе, нещо за закуска и последни снимки на мястото, където пренощувахме.

 

Координати в Google maps  37.79246115854495, 37.649440465179985

 

 

 

Готови сме за най-трудната част от пътя към Немрут. Колко ще е трудна предстои да разберем. Много ми се искаше в това пътешествие да включа Диарбекир и Мардин, но времето не е достатъчно. Поне имам повод да мисля за нови маршрути по тези географски ширини.

 

Следвайки пътя поемаме към Диарбекир, макар и да не стигаме до него.

 

Влизаме в Адъяман – голям град и със сигурност има какво да разгледаме, но се налага да минем транзит през него.

 

 

По табелите вече има и нашата посока Nemrut Dagi.

 

 

Все още сме по асфалтов път.

 

 

 

 

В един момент асфалта свършва и започва настилка от бетонни блокчета. А това е последната снимка, която правя по пътя, защото от тук започва забавната част на изкачването към Немрут.

 

 

 

Идеята е да стигнем до Kahta или близко населено място, да паркираме кемпера и от там да наемем такси до върха. Но това беше само идея, а реалността се оказа съвсем друга. Нямам представа какво разстояние сме изминали, но в един момент осъзнаваме, че GPS-а ни кара право към Немрут. Разстоянието, което е зад гърба ни по павирания път е достатъчно много, за да правим корекция на маршрута – ясно е, че сме се прецакали.

 

Пъплим нагоре по баира, виждаме знаците 30% наклон при изкачване и спускане и това никак не ни успокоява. В кемпера е пълна тишина – Сашо е толкова напрегнат, че не смеем да гъкнем, най-вече аз, защото не съм прегледала маршрута преди да тръгнем. Таблото на кемпера започва да свети като коледна елха, къде що има лампа се е включила, а двигателя е пред прегряване. Аз натискам спирачките от пасажерското място, а сърцето ми ще изхвръкне. И двамата сме минавали по какви ли не маршрути, включително и офроуд, но това трасе ни оставя без дъх.

 

Имам чувството, че кемпера всеки момент ще сдаде багажа, а ние сме на пуст път и около нас само планина. Дори не знаем още колко път ни остава. И в един прекрасен момент виждаме сграда пред нас.  Сашо паркира кемпера и оставя двигателя да работи, но все още е силно притеснен. Сградата е заведение в подножието на Немрут. Към нас се приближават двама мъже и разбират, че сме силно притеснени. Започват да ни успокояват, че всичко ще бъде наред, като си почине машината няма да имаме проблем. Допълват, че ако се налага може да останем за нощувка на паркинга. Това не е лоша идея разбира се, но ние след Немрут имаме още доста път в тази част на Турция да изминем.

 

Ситуацията все още е напрегната и дори не знам как да успокоя Сашо, че всичко ще бъде наред. Предлагам поне да отидем в заведението и да се подкрепим с кафе/чай и нещо за хапване. Сядаме на панорамната тераса и обсъждаме със Сашо какво да правим. До върха има около 1,5 км, които трябва да изминем пеш. Разстоянието като км не е голямо, но е доста стръмен участък и не сме сигурни дали Алекс ще се справи. Докато сме в размисли, при нас идва едно от момчетата в заведението и ни показва, че на паркинга има микробус с туристи, които отиват към върха. Казва, че е говорил със шофьора и той е съгласен да ни вземе, но трябва веднага да се качим.

 

Грабвам раницата да плащам сметката. Момчето се усмихва и казва „Go – Go“, после ще оправите сметката. Аз така кратко го описвам, но комуникацията си е доста забавна – включва думи на турски, английски и най-вече ръкомахане.

 

На бегом се изнасяме към паркинга. Микробусът е със запален двигател и ни чака. Няма време за смяна на обувки (нали връх ще катерим), подходящи дрехи или вземане на камера. Директно с наличния арсенал се качваме в микробуса и потегляме. Сашо е с фотоапарат, Алекс е добре облечена, Дуди винаги си ходи с антерийка, само аз съм с неподходящи летни обувки, но се надявам да се справя с трасето. Подавам пари на шофьора, за да платя транспорта до върха, но той категорично отказва да ги вземе.

 

 

[Polina]

Ако те успокоява, ние никога не сме гледали какъв е пътя, по който ще минаваме, без значение къде е.

До Немрут се качвахме посред нощ и то първоначално по черен път, от който ни изкараха военни с тежко въоръжение. 

 

[Banditka]

преди 8 часа, Polina каза:

Ако те успокоява, ние никога не сме гледали какъв е пътя, по който ще минаваме, без значение къде е.

До Немрут се качвахме посред нощ и то първоначално по черен път, от който ни изкараха военни с тежко въоръжение. 

 

Чела съм твоите разкази, но това за Немрут и военните ми е убягнало 😀
В този случай се налагаше да гледам пътищата, защото този кемпер го купихме половин година преди да тръгнем за Турция и реално това му беше теста. Със старият и по черни пътища, тип офроуд сме карали и не сме се притеснявали, но новият е доста нисък. Винаги разполагаме с около 10 дена за нашите пътувания, поради което се налага маршрута да бъде "по-стегнат" и предварително избран. 

[Polina]

преди 4 минути , Banditka каза:

Чела съм твоите разкази, но това за Немрут и военните ми е убягнало 😀
В този случай се налагаше да гледам пътищата, защото този кемпер го купихме половин година преди да тръгнем за Турция и реално това му беше теста. Със старият и по черни пътища, тип офроуд сме карали и не сме се притеснявали, но новият е доста нисък. Винаги разполагаме с около 10 дена за нашите пътувания, поради което се налага маршрута да бъде "по-стегнат" и предварително избран. 

Вие направо притичвате през Турция . 🙂 Важното е да ви е харесало това, което сте видяли по набелязаните точки.

Те, моите писания, останаха недовършени по ред причини. 

 

[Banditka]

преди 13 часа, Polina каза:

Вие направо притичвате през Турция . 🙂 Важното е да ви е харесало това, което сте видяли по набелязаните точки.

Те, моите писания, останаха недовършени по ред причини. 

 

Аз затова съм кръстила разказа "По пътищата на Турция" 🙂 За съжаление времето, с което разполагаме за пътуване е около 10 дена и не можем да си позволим да го караме яваш яваш. 

[Banditka]

Немрут 

Немрут отлежава в плановете за посещение от известно време. Сега предстои да се срещнем с тази интересна планина.

 

Пътеката до върха е добре изградена и всъщност изкачването не е трудно.

 

 

Това е последният участък преди върха.

 

Насочваме се към източната тераса.

 

По пътя се заговоряме с този човек. Цялата група от микробуса, с който се качихме са англичани. Летяли са до Измир и от там наемат ванове, с които да обикалят в Турция.

 

 

Немрут е планина с височина 2134 метра. Основната забележителност на тази планина е откритата на върха гробница, датираща от I век пр.н.е. Царят на Комагена Антиох I Теос, който управлява между 69 и 36 г. пр.н.е., построил своята гробница, заобиколена от статуи, високи 9 метра.

Статуите са направени от 5 тонни каменни блокове. Главите на статуите са били отстранени от телата и разпръснати из местността – според една информация в резултат на честите земетресения, според друга – чрез насилствена намеса.

 

 

На Източната тераса има пет огромни статуи, пирамидален огнен олтар и останки от няколко стени. Статуите са високи 9 метра, като главите им, които са разпръснати са около 2 метра. Те представляват: Антиох, четири на богове – Аполон, Тихе, Зевс и Херакъл и две на пазачите на светилището – лъв и орел.

 

 

Крал Антиох  (King  Antiochus)

 

Тихе, богинята на плодородието на Комагена (Commagene Tyche)

 

 

Зевс (Zeus Oromasdes)

 

Аполон (Apollon Mithras)

 

 

 

 

 

Планината Немрут е включена в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Това е най-високо разположеният музей на открито в света.

 

Статуите на западната тераса изобразяват същите божества, а също така има релефи, показващи крал Антиох, който се ръкува с Аполон-Митра-Хермес, със Зевс-Оромасдес и с Херакъл-Арес-Артанес. 

 

 

 

 

 

 

 

 

Чела съм, че изгревите и залезите тук са невероятни. За съжаление не можем да се възхитим на подобни гледки – изгрева го пропуснахме, а за залеза не ни се иска да оставаме, защото има още няколко часа до него. Наслаждаваме се на гледките от върха на Немрут, но е време да поемем по обратния път. 

 

Сашо оглежда пътеката от западната страна и казва, че може да пробваме да слезем от върха по нея, за разнообразие. В началото всичко е нормално. Стигаме до един снежен участък, който преминаваме без много затруднения.

 

 

 

Но следващият участък със сняг се оказва проблем за мен и моите абсолютно неподходящи обувки. С летни мрежести обувки, на бос крак да газиш в снега не е много приятно. Но след като се наложи бързо да се качим в микробуса, нямам друг избор. Основният проблем е, че обувките нямат никакъв грайфер и аз се пързалям по снега. Налага се да ходя приклекнала и да се придържам с ръка, за да не полетя надолу, а от гледката пред очите ми е ясно, че полета ще бъде дълъг, защото няма къде да се спра.

 

 

Слизаме успешно от върха, най-вече аз и тръгваме обратно към кемпера. Почти под върха виждаме паркиран друг кемпер и му се радваме, че е успял да стигне до тук. Но малко по-надолу виждаме автобус, който не е имал същия успех. Беше изоставен, вероятно след прегряване, а двигателя изобщо липсваше.

 

Почти наближаваме заведението под върха, до което оставихме кемпера и се надяваме да се е охладил и всичко да бъде наред.

 

 

Влизам в заведението да платя сметката за поръчката, която направихме, преди да се метнем на микробуса към върха. Поговорихме си малко с момчетата там и сме готови за път.

След Немрут поемаме още по-надолу по анадолските пътища все по-близо до Сирия. Пред нас в далечината е мостът Nissibi Euphrates Bridge, който минава над езерото Ататюрк на река Ефрат. Снимки в по-близък план нямам, защото до моста имаше въоръжени момчета и дори и не си помислих да вадя фотоапарат.

 

 

Пътуваме из Анадола, а около нас огромни полета с камъни.

 

И на тази снимка има и камъни, но има и едно стадо овце 😁

 

 

Влизаме в град Хилван (Hilvan). Възползваме се от наличието на магазини, за да купим лед, ако има разбира се. В първият магазин няма, но един мъж, който е дошъл да види кемпера и да ни каже „machine good“ ни хваща за ръка и ни води през улицата до друг магазин. Има лед – лед на метър! Докато се сетя да снимам, мъжът вече беше клекнал на стъпалата и разчупваше леда на две половини. От съседния магазин усещам аромата на топъл хляб и дърпам Сашо да влезем вътре. Направо се нареждам на опашката като виждам какви вкусотии има – топли питки, дребни сладки, соленки. Пълним торбата и обратно към кемпера. Оставям систъра и Алекс да си ровят на воля в лакомствата и продължаваме в посока Шанлъурфа (Урфа).

 

Наближаваме крайпътно заведение и решаваме да спрем за вечеря. Заведението се казва „Ahmet ustanın yeri„. Докато се чудим какво да поръчаме идва собственика на заведението. Пиша на преводача на телефона, че искаме да вечеряме, а той ми отговаря: „Остави ме да ти избера менюто“. Отговарям утвърдително „тамам“  и след малко масата се отрупва със специалитети от Урфа.

 

 

 

 

Храната беше превъзходна! Сега остава да се придвижим до крайната точка за деня. Остават ни около 40 км до Гьобекли тепе – планът е да спим на паркинга и сутринта да го разгледаме.

 

[Banditka]

Гьобекли тепе – среднощни приключения с жандармерията

 

След обилната вечеря в крайпътното заведение се отправяме към Гьобекли тепе. Около 21 часа стигаме на паркинга пред Гьобекли тепе. Просторен, осветен паркинг, перфектен за спане. Идва 2 мин. по-късно охраната (всичко наоколо е в камери) и започва да ни обяснява нещо. Ние не разбираме нищо и вадя телефона, за да включа преводача. Става ясно, че е забранено да останем през нощта на паркинга. Човека ни обяснява, че 3 км по-надолу може да намерим място за спане.

 

В тъмното обаче пропускаме това място. Тръгваме по някакъв път и спираме в нищото, в страни от пътя. Нали в Турция няма проблем с дивото къмпингуване, решаваме да останем там. Вадим от запасите по една бира, после по още една и  по леглата.

 

Към 1.30 часа, както блажено спим се чува лек клаксон от кола няколко пъти. Докато осъзнаем какво става се включва полицейска сирена. Скачаме! Сашо облича една тениска и излиза бос, без обувки и по бельо. Аз през това време търся документи и нещо за обличане. Слизам и аз по блуза и бельо с телефон в ръка. Пред нас има кола от жандармерията и момчетата започват да ни обясняват нещо. Нета на това място е кът, все пак сме в нищото. Момчетата са много любезни. Едно от тях вдига възможно най-високо телефона си, в опит да хване мрежа. Макар и трудно, все пак успяваме да се разберем. Обясняват ни, че това място е опасно, като през цялото време повтарят „Danger“. Казват ни да се качим в кемпера, за да ни заведат на по-безопасно място. Аз ги моля да ни дадат 5 мин., и те казват, че няма проблем. Влизам в кемпера, казвам на систъра да легне на задното легло с Алекс, вдигаме спалнята и сме готови.

 

Колата на жандармерията тръгва с включени сигнални лапми, а ние караме след тях. Движим се известно време и в следващия момент виждаме познат път. Стигаме отново до паркинга на Гьобекли тепе. Охраната вдига бариерата и влизаме вътре.

 

Момчетата от жандармерията слизат и започват разговор с охраната на Гьобекли тепе. Охраната явно им обясни, че вече сме били там, но не можем да останем. След малко пристига вероятно шефа на охраната, но и той е непреклонен. Ние стоим в кемпера и наблюдаваме разговора. Момчетата от жандармерията идват при нас и на телефона ни пишат, че ще ни заведат на друго място.

 

Тръгваме след тях и спираме на нещо като паркинг или по-точно огромно поле. Момчетата казват, че това място е много по-безопасно от другото, на което ни откриха. Показват ни да заключим всички врати, да затворим прозорците и ако имаме проблем да се обадим на 112. Да не се притесняваме, като кажем Гьобекли тепе ще знаят, че сме ние и ще дойдат веднага. Часът е около 2.30 и се надяваме, че среднощното ни приключение е приключило.

 

Момчетата бяха много любезни и загрижени. Мисля, че изобщо не разбраха, че в кемпера освен двама луди, които спят в нищото почти до сирийската граница има и дете.

 

Ето тук спахме - голо поле  и по средата един кемпер.

 

 

 

[Banditka]

Гьобекли тепе – най-старият и най-голям религиозен обект в света

 

Гьобекли тепе е едно от местата от листчето „искаме да посетим“. Минаваме през касата за билети, вземаме един аудио гид и сме готови за разходката.

 

 

 

 

 

Гьобекли тепе е една от най-мистериозните структури, създавани от човека и най-древният мегалитен паметник в света и представлява серия от сглобени една за друга овални стени и колони, изрисувани предимно с животни. Комплексът се състои от около 20 концентрични окръжности, но към момента са открити само 5 от тях. Комплексът е бил затрупан умишлено и вероятно това е причината да бъде съхранен до наши дни.

 

 

 

Смята се, че култовите мегалити са на поне 12 000 години, което ги прави с 4 хиляди години по-стари от пирамидите в Египет и със 7 хиляди години по-стари от Стоунхендж във Великобритания.

 

 

 

В центъра на всеки кръг има два големи Т-образни стълба, обърнати един срещу друг. Те са високи 7 метра и приличат на удължени човешки фигури – имат ръце, които завършват с дълги тънки пръсти. Според някои теории изобразяват божества, защото са без глави и лица, а това показва връзката им с божественото. Ритуалното им предназначение и символика тепърва ще се разкриват – тяхната мистерия е едно от най-големите предизвикателства пред световните учени.

 

 

През 2018 година е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО, а Министерството на културата и туризма на Турция обявява 2019-та година за Година на Гьобекли тепе. В Гьобекли тепе е открита най-старата скулптура на човек в естествен ръст. Оригиналът се намира в Археологическия музей на Шанлъурфа.

 

 

 

 

 

Релефите на каменните колони, представляват животни, поради което се смята, че е светилище посветено на ловците събирачи. Но пък архитектурата е достатъчно сложна, за да принадлежи на хората от каменната ера. 

 

Според Джорджио Цукалос, създател на известната поредица „Извънземни от древността“, древният храмов комплекс е най-яркото доказателство, че човешката цивилизация е създадена от извънземни и вероятно в Гьобекли тепе са оставили знаци към съзвездието, от което са дошли.

 

Писателят Андрю Колинс има своя теория, която предлага в книгата си „Гьобекли тепе: Произхода на боговете“. Той предполага, че изграждането на всички тези окръжности в Гьобекли тепе е свързано с проследяването на конкретно небесно тяло. Според направените изчисления, преди 11 500 години двете Т-образни колони в най-старият кръг са били насочени към звездата Денеб, която е най-ярката звезда от съзвездие Лебед. В останалите изградени кръгове, двете основни колони са били ориентирани приблизително по същият начин, с малки отклонения. Според Андрю Колинс кръговете в Гьобекли тепе са изградени за научни цели – да следят звездата Денеб, докато позицията й в небето бавно се е измествала.

 

 

Досега са разкопани само 5% от целия комплекс. Кораба Майка, както ние го нарекохме е част от Гьобекли тепе, където в момента се извършват разкопки. Навесът е направен, за да предпазва разкопките от унищожаване.  За съжаление няма повече  информация за новите разкопки. Археолозите  не си дават много зор за новите разкрития – дали има причина за това, аз поне не мога да отговоря. 

 

 

Гьобекли тепе е едно много интересно място. Построен е във време, когато това не би трябвало да е възможно, после е заровен, а днес учените все още не знаят какво е било предназначението му.