Бедуинът и Принцесата – истории от Саудитската пустиня

[Radnev]

Не знам как да опиша тази държава, нито знам как да напиша този пътепис. Затова ще започна с една история, която е измислена само и единствено от мен, но в същото време именно с нея мисля, че най-пълноценно бих описал саудитското общество, като светоусещане и разбиране на света.

 

Но преди това нещо като Пролог.

Преди време четох дълга политическа статия, според която само великите нации, могат да бъдат определяни с една дума, която за тях е нарицателна.

За американците думата бе „свобода”, за руснаците „родина”, за японците „чест”, а за германците „ред”. По никакъв начин не бих наредил саудите, до която и да било от по-горе изброените нации. В същото време обаче, това общество също може да бъде определено с една дума. Преди да посетя държавата им, може би щях да използвам думата „религия”, но сега мисля, че по-точната дума е „традиция”.

Саудитското общество се оказа доста по-пъстро от очакванията ни. Наглед строгите норми и морал, както и налаганото безпрекословно подчинение, всъщност са до голяма степен подплатени и обусловени от една добре изградена и смазана система, в която религията се е превърнала в най-доброто средство за запазване на традицията.

Индивидуалността тук е сведена до минимум. Това е държава, управлявана от една фамилия. Тази на Саудите, която наброява над 15 000 души, от които 2000 пряко свързани с властта и управлението на страната. Всички останали са просто поданици. Следвайки традициите на своите управници, за всеки сауд най-важното нещо е родът. Тук родът, фамилията и запазването на семейната чест са издигнати във върховна ценност, и на практика означават всичко.

Особено силна роля в това странно, застинало в миналото общество, играе и факта, че тези хора са пазители на свещените за мюсюлманите места Мека и Медина. От техните земи е тръгнал пророкът Мохамед и те се приемат за негови най-преки наследници. Те са пазители на исляма и ще бъдат последните, които ще го предадат.

Всичко това създава един невероятен микс от сложни вътрешни вазимоотношения, които  западняците, отдавна забравили що е то родова памет и семейни традиции, все по-малко разбират и ценят.

Живеем в общества, изкривени в диаметрално противоположна посока. И макар обществата ни да изглеждат толкова различни, в същото време сме много по-еднакви, отколкото можем да предположим. Гледаме едно и също огледало, но от различни страни и понеже огледалният образ е винаги обратен, виждаме изкривяванията на едно и също лице, но в две крайно противоположни посоки. Ако можехме да сгънем огледалото и да наложим образите, щяхме да видим, че всъщност образът е еднакъв и всички сме излъгани по един и същ начин, но с различен набор от лъжи.

Може би най-лесно бих описал този процес през погледа на жените, които и в двете общества играят толкова сложна и трудна роля. Според "нашите" критерии, съвременните жени трябва да са равни на мъжете, да успяват в живота и да отговарят на всички негови изисквания. Така жените губят истинската си същност и остават разкъсани между вътрешното си желание от една страна да бъдат жени – нежни, елегантни и обгрижвани, и от друга да отговарят на изискванията на модерното общество - силни, индивидуални, борещи се самостоятелно с всички перипетии на живота.

Колкото и невероятно да звучи, същият антагонизъм съществува и при саудитските жени, но под обратен знак. Изправени пред предизвикателството да предадат на поколенията традициите, ценностите и морала на старите родове, което в тяхното общество е безкрайно важно, те бавно, но сигурно трябва да приемат модерността, която неумолимо настъпва.

Целият сложен процес е съпроводен от вътрешни противоречия и неистово желание някак си балансът да бъде запазен. В нашето общество това е опит да вземеш най-доброто от новото, като изхвърлиш най-лошото от старото, а в обществото на саудите е точно обратното – да запазиш най-доброто от старото, като изхвърлиш най-лошото от новото.

 

[Radnev]

Пътешествието ни бе наситено със страшно много впечатления, но в същото време бе и доста некомерсиално, така че със сигурност не съм направил най-впечатляващите снимки, но все пак ето някои нюанси:

Ето ни нас или по-скоро Аз и целият харем😄:

Великият китайски автомобил Changan:

 

 

Пустинни бури:

И пустинни водопади:

Диви планини: 

Изгорели оазиси:

И отдавна изоставени бедуински селища:

 

Безкрайни лавови полета и вулкани с бездънни кратери:

Джамии, фортове, градини.

 

 

 

 

 

[Radnev]

Та, етоя и моята история😃.

Може би, трябваше да започна точно с нея.

 

Пустинната принцеса.

Израснах в дворците на Багдад. Омъжиха ме за Ал - Сауд, кралят на Саудия. Колкото силен бе той на бойното поле, толкова безпомощен бе в моите ръце. Макар и никога да не го дарих с мъжка рожба, аз бях любимата му съпруга. След всеки поход, Сауд идваше първо при мен и не излизаше от покоите ми с дни.

Дъщеря ни бе дива и неконтрулируема. Същинско копие на баща си, само че в женски образ. В този мъжки свят, това бе взривоопасна комбинация. Амира’ вземаше камила и облечена в мъжки дрехи излизаше в пустинята. Всички треперехме за нея, но в същото време знаехме, че нищо не може да спре необуздания й нрав.

Когато баща й отсътваше, пустинната принцеса се разпореждаше в емирството, сякаш то бе нейно. Някои й завиждаха, а други й се въхищаваха. Ходеше с високо вдигната глава и гледаше мъжете право в очите. Славата и се разчу из цялата пустиня. Идваха толкова много пратеници, но никой от претендентите не бе достоен за нея.

Така вървеше животът на Амира’ и емирстовото, докато в един необичайно хладен за пустинята ден, дойдоха няколко прашни мъже. Те бяха пратеници на самия Абд Ал Рахман – емирът на Кордовският халифат. Някъде далеч на Запад, където всичко бе по-зелено и от Рая, той създал град, равен по красота на самия Константинопол. Този мъж бе решил да пропътува целия познат свят, само за да види Амира’ – „Цветето на пустинята”.

Влюби се в мига, в който я видя. Сватбата бе бързо уредена. Пустинната принцеса, най-после трябваше да приеме ролята, която светът бе определил на всяка жена. Всички ликуваха, а баща й Сауд, бе най-гордият човек на света.

Амира’ обаче отказа. Скочи на камилата и изчезна в пустинята. Това бе нечуван позор.

Огорчено и повехнало „Пустинното цвете” обикаля седмици наред. Все по-навътре и по-навътре. Достигна до най-пустите и диви места, за които само бе чувала легенди, но никога не бе  предполагала, че наистина ги има. Тук реалността съществуваше под друга форма и придобиваше нов смисъл.

В сърцето на най-изгарящата пустинна жега Амира’ видя цвете. Това бе най-невероятната гледка, която бе виждала през живота си. Тук, в средата на огнения ад, сякаш хранейки се с полуразтопен пясък, бе избуяло живо същество.

Вечерта Амира’ засънува.

[Radnev]

Бедуинът и Пустинята.

Някои казват, че пустинята е място на миражи, но аз знам, че пустинята е място на сенки и привидения. Всеки ден бродя надлъж и нашир и съм виждал неща, в които другите не вярват. Но аз знам, че те са истински и съществуват.

Стоя сред каменната пустош. Тюрбанът е плътно увит около главата ми, но слънцето продължава да ме изгаря. Лекият пустинен вятър, полюшва бяло-червената ми кърпа. Виждам се от километри, но това няма никакво значение. Освен мен, тук няма никой. Далеч напред стърчат оголените склонове на могъща планина. Имам усещането, че протегна ли ръка ще я докосна, но планината е на стотици километри.

Няма никакви следи от живот. Само въздухът трепти, нажежен до безкрайно кафяво.

Нищо не нарушава мислите ми. Заобиколен съм от пустош, но не скована от лед, а от слънчеви лъчи. Мисля за предците си и техните традиции. Те са единствените живи създания тук. Понякога мисля и за Бог, но се надявам той по-често да мисли за мен, защото всеки ден прекаран тук е равен на години другаде.

Придвижвам се бавно. Мержелее ми се храст. За да го достигна ще ми трябва почти цял ден.

В далечината виждам тънка струйка прах. Надявам се да е пустинен вятър. Вече съм много изтощен. Имам нужда от почивка. Надигам мяха, направен от изсушен кози търбух. Последните капки вода се стичат по езика ми. Вкусът е ужасен, но за мен са най-прекрасното нещо на света. Знам, че от тук насетне трябва да намеря оазис. Ако не го направя, до утре вечер ще бъда мъртъв.

Продължавам бавно напред. Свечерява се, но жегата е все така жестока. Надигналият се прах сякаш се приближава все по-близо. Трима ездачи. Какво правят толкова навътре в пустинята, далеч от всякакви пътища? Може би търсят просветление, точно като мен, а може би са пустинни рабойници, надушили лесна плячка.

Няма защо да бягам или да се крия, със сигурност са ме видели. В тази безкрайна пустош, аз съм единственото нещо, което стърчи наоколо. И планината, но тя е толкова далеч.

Вече е тъмно. Правя си лагер. Тук няма клонки и дървета, така че запалвам сбити камилски фъшкии. Огънят започва леко да мъждука. И това ми стига. Мъжете срещу мен правят същото. Чувам гласовете им, а разстоянието между нас е километри.

Лягам и гледам звездите. Може да ми бъде за последен път, но не мисля за това. В пустинята времето тече по различен начин. Една вечер може да бъде равна на година другаде. Целият небосвод се завърта над главата ми. Виждам предците си, говори ми Господ или просто халюцинирам.

Сутринта ставам и бавно продължавам към съдбата си. Мъжете срещу мен правят същото. Приближаваме. Вече мога да различа лицата им. Черни и изпити, прорязани от дълбоки бръчки. Всички са млади, но лицата им са като на старци.

Извиквам добре познатия поздрав: „Сальам Альейкум”, но не получавам отговор. Мир няма да има. Срещнал съм пустинни вълци. Знаят, че краят ми е близо и не бързат за никъде. Искат да удължат агонията ми, да видят страха в очите ми.

Времето ми е преброено, краят ми решен. Някога бях велик войн, но вече съм на петдесет, което в пустинята е като на сто. Увивам тюрбана около лицето си за последен път. Открити остават само очите ми. Едната ръка стиска двуострата кама, а другата държи закривената сабя.

Следя всяко тяхно действие. Няма да допусна да бъда убит в гръб. Трябва да взема поне двама в отвъдното. Според бедуинския закон, това е достойна смърт. Не чувствам страх. Пустинята е моя майка, а слънцето баща. Пред взора на родителите си искам да умра единствено с дотойнство. Продължаваме да се дебнем, а вятърът духа все по-силно. Слънцето изчезва и прахът ни поглъща. Озоваваме се в сърцето на пустинна буря. Мога да избягам, но няма да го направя. Нападателите ми се разпръсват, но камилите им не спират да пръхтят. Това ме насочва в мрака и ги убивам един по един.

Пустинната буря отминава толкова внезапно, колкото се е и появила. Ранен съм. Виждал съм много рани и знам, че моите са смъртоносни. Остава ми не повече от ден.

Не виждам смисъл да продължавам напред. Вече разбирам дедите си, които някога ми казваха, че за да създадеш оазис трябва да пролееш много повече кръв, отколкото вода. В пустинята водата е безценна, а кръвта не.

Враговете ми не заслужават уважение, но въпреки това ще им го дам. Пред смъртта всички сме равни. Нареждам труповете на убитите в кръг и лягам по средата. Кръвта ми бавно попива в пясъка. На мястото, където падна ще израсне цвете. Надявам се някога да стане на оазис.

***

Амира’ се събуди след много дни. Как бе оцеляла в този огнен ад, нямаше да разбере никога през живота си. Лицето и бе станало по-черно, а кожата по-груба. „Пустинното цвете” никога нямаше да бъде нежно като преди, но такива бяха цветята на пустинята.

Не мислеше за живота си. Обърна се настрани и със сетни сили, зарови пръсти в нажежения пясък. Шепа по шепа, започна да копае, все по-надолу. Ноктите й се изпочупиха, ръцете й станаха в кръв. Силите я напускаха, но тя продължаваше. Лудостта на начинанието й бе баснолсовна, а усилието върховно, докато водата най-после не бликна изпод изпочупените й сгърчени пръсти. Това не бе просто вода, а истинска стихия. Никой никога не бе чувал за толкова много вода в средата на пустинята.

Поколенията щяха да нарекат оазиса Ал-Рияд.

„Пустинното цвете” нави черния тюрбан около главата си и пое напред. Отдавна я очакваха. Пратениците нямаше да чакат вечно, а до Кордоба имаше толкова много път. Тя бе дете на пустинята и щеше да изпълни дълга си, също като своите предци.

 

[MayaS]

Леле Раднев, това си е за книга. Разби ме с този разказ.

[krasen_denev]

Колко различно?!? Евала, @Radnev!  Голям си,брато!!!

[Radnev]

Пристигането.

Около осем вечерта самолетът бавно се приземи на летище King Khalid. Кацнахме в Рияд✈️. На пистата ни очакваше транспортното бусче. Бяхме толкова малко, че нямаше нужда от второ. Шейсетина човека, от които повечето араби.

Излязохме от терминала и бавно поехме към предполагаемата локация на rent-a-car компанията. Наетият автомобил бе на Avis и щяхме да го ползваме за всички 8 дни, по време на престоя ни тук. Преди около пет години, бях ползвал автомобил на тази компания. Въпреки изминалото време, все още усещах горчивият привкус. Какво ни очакваше тук, предстоеше да разберем.

Нахъсано крачехме по осветения от лампите тротоар, но червено-белият надпис на Avis така и не се появяваше. По-притеснителното бе, че не виждахме надпис, на която и да било rent-a-car компания. Ако бяхме объркали посоката, ни очакваше много вървене, защото това летище имаше четири терминала.

След още двадесет минути и малко помощ от местни, най-после разбрахме, че офисите на rent-a-car компаниите, всъщност се намират в подземния паркинг под нас. Така наречения офис сее оказа малка кабинка, обслужвана от няколко емигранта. Бяха тъмни, с леко дръпнати очи. Нещо като малайзийци.

Пред нас вече чакаше симпатична двойка, която бяхме забелязали още в самолета. И двамата бяха нахлупили ефектни капели, в стила на Дънди Крокодила. Мислехме, че са чужденци, но всъщност бяха българи. Облеклото им никак не кореспондираше на саудитската действителност, но пък снимките им в Instagram щяхада са топ. Разменихме малко приказки, но какво толкова можеха да си кажат напълно непознати, освен ако не са magelanci.

Въздухът долу бе ужасно спарен и скоро започнаха да ни болят главите. Вероятно от липсата на кислород. Малайзийците бяха много бавни. Разискванията по резервациите сякаш нямаха край. "Дъндитата" явно нямаха опит с подобни ситуации и бяха разпечатали резервациите си само на английски, които малйзийците знаеха говоримо, но явно не и четимо. И понеже тези хора не можеха да поемат никаква отговорност, цялата комуникация минаваше през телефона, от където строг арабски глас им даваше инструкции. След като "Дъндитата", най-после бяха обслужени, дойде и нашият ред. Резервациите ни бяха еднакви, така че се надявахме проблемните моменти вече да са изчистени.

Бяхме разпечатали всичко необходимо, но явно и това не бе достатъчно. Нещата едва се влачеха, докато отнякъде не се появи, облечен в бяла роба побеснял сауд. Оспорваше заведена по автомобила му щета. Малайзийците напълно блокираха и започнаха да се разправят ту с арабина, ту с нас, гледайки ни с уплашените си очи. По този начин можеше да откараме с часове, така че реших да се отдръпна с надеждата ситуацията все пак да получи някакво развитие.

След ново дълго чакане, най-после дойде и нашият ред, този път наистина. Докараха ни странна китайска кола, която се оказа с нечуваната от нас марка Changan🚗. Главата ми вече бе надута до пръсване, така че бях доволен и на камила, само и само да се махнем час по-скоро от този задушен паркинг.

Огледът бе необичайно подробен. Всяка дребна щета бе заведена без никаква нужда от подканяне. Връчиха ни ключовете и ни пожелаха лек път. Не вземам rent-a-car за пръв път, така че на първо място проверявам документите на автомобила, които се оказа, че тук липсват. Настана нова паника. Наложи се да чакаме идването на собственика, само за да ни бъде връчен хвърчащ лист с ксерокопие от талона на колата.

Уверенията, че това е напълно достатъчно изобщо не ни вършеха работа, защото в плановете ни влизаха Бахрейн и Катар, което означаваше неколкократно пресичане на държавни граници. Спорът продължи с нова сила и се вихри още двадесет минути, през които започнах да осъзнавам, че арабинът няма да отстъпи.

Пресичането на граници с rent-a-car не се предлагаше от нито една компания, но откъде ли пък щяха да знаят ако го направех? Еми, оказа се, че няма нужда да знаят. Нямах избор, така че взехме каквото ни даваха и поехме към Almakan Hotel 103 – Alazmi, където щяхме на крак да правим напълно нов план за нашето саудитско приключение.

  

[Radnev]

„Алазмитата”

„Алазмитата” бяха цяла поредица от хотелчета, разпръснати в северната част на Рияд. Не знам какво е положението при другите, но нашето бе чутовно зле.

На входа се засякохме с две българки, които бяхме мернали в самолета. Докато се опитвах да разбера какво са решили да правят в този изцяло мъжки свят, те не спираха да повтарят, че са в този хотел само за една нощ. Съвсем скоро щяхме да разберем защо.

В дъното на фоайето, ако това помещение изобщо можеше да се нарече фоайе, ни очакваше тъмно момче, което набързо ни взе парите. Плащаше се само в брой. Току пред асансьора, прекрачихме парчета паднала мазилка, която рецепционистът явно нямаше никакво намерение да събере или почисти.  

Горе ни очакваше цял апартамент. За Саудия, това бе напълно нормално, но тогава все още не го знаехме. Тук хората пътуваха семейно, а при няколко жени, семействата винаги бяха големи. Само дето при „Алазмитата” всичко бе ужасно захабено, окъртено и замърлячено.

В апартаментите имаше и задължителна кухненска част, но без никакви отдушници. Прозорчетата гледаха към странна вътрешна част. Не уплътняваха добре и от там влизаше тежката миризма на екзотична манджа, която тези под нас бяха решили да си сготвят. Натъпкахме салфетки в луфтовете на прозорците, които зееха по един пръст и долу-горе изолирахме миризмата, но все още се усещаше.

Хубавото бе, че поне чаршафите бяха чисти. Имаше и топла вода. Подът също бе прилежно лъснат и на фона на всичко останало изглеждаше неестествено добре. Малко по-късно установихме, че този дето чисти, никога не си е давал зор да погледне долу под леглото, където в половин пръст прах се валяха всякави боклуци. Добрата новина бе, че в оформилия се под леглото ни склад намерихме чисто нов преходник за тройния тип контакти, който ползваха тук.

Не ни се стоеше в стаята, но не си ходеше и на нощна обиколка из Рияд, както го бяхме замислили предварително. Градът бе огромен и до центъра, трябваше да пътуваме поне 20 километра. За щастие точно до нас имаше комплекс от бензиностанция, автомивка, дюнерджийница и магазин, приличащ по-скоро на склад. За нещастие, покрай протяжното вземане на ренталкара, не си взехме нито предплатена карта за телефона, нито пък обменихме долари. Решихме да не го мислим и просто се насочихме към своеобразната "развлекателна" зона под нас. Най-пъстра бе гумаджийницата, чиито гуми бяха покрити с разноцветно фолио. Може би, за да привличат клиентите, а може би и за да пазят гумите от зверската жега.

Докато чакахме да ни сгънат бърза шаурма, вниманието ми привлече импровизираната автомивка, обслужвана от трима чернокожи, които лениво се мотаеха наоколо. Скоро единият се скри някъде измежду гумите, където забелязах няколко изтърбушени матрака. Явно там живееха. Не знам къде се къпеха тези хора? Може би на автомивката, а може и да не се къпеха.

На другата сутрин, при напускането на „Алазмито”, щяхме да видим голяма вътрешна тераса със същата гледка – нахвърляни матраци и разпилени черги. Работата в хотела явно включваше и бонус – безплатна квартира.

Цялата икономическа структура на саудитското общество бе изградена на петрола и нископлатения труд на подобни хора, които може и да не влагаха особено усилие в работата си, но пък бяха на разположение почти денонощно.

[Дани Магелани]

Раднев, ако още не си издал книга, време е да го направиш! Имаш талант, приятелю! Не бъди егоист и не го дръж в себе си! 

[MayaS]

Ето и Дани потвърждава моето мнение. Няма вече накъде да се измъкваш.

[Radnev]

Благодаря ви.

Винаги е приятно да чуеш подобни думи, защото писането на тези пътеписи наистина отнема време, от чиято липса перманентно страдаме всички.

Ако изобщо може да се каже, че имам някакъв талант, то той е твърде епизодичен и разпилян, така че засега си оставам на ниво пътеписец в Magelanci😀, което хич не е малко постижение, защото тук добри пътеписци за щастие не липсват.

[Radnev]

„В Гонитба с бурята”

Безкрайно правият магистрален път ни водеше към пустинния град Ха’ил. Китайскитя ни автомобил се справяше прилично. Седалките бяха удобни, а вътрешният интериор бе открадната сглобка от множество европейски марки. Честно казано, колата създаваше впечатление за доста по-луксозна марка, отколкото бе.

Магистралното ограничение бе 140, но ние рядко достигахме 120. Автомобилът бе бензинов автоматик и бързо вдигаше оборотите. Колата ставаше шумна и нестабилна, а на таблото започваше да свети досадна мигаща лампа, показваща ни, че сме преминали чутовната граница от 120 км в час. 

След няколко часа шофиране, първоначалната еуфория от редуващите се пясъчно-каменни полета взе да отминава. Започна много да ми се доспива, така че се сменихме. Нямахме застраховка за втори шофьор, но на този равен, прав път, какво толкова можеше да се случи? В началото хвърлях по едно око наоколо, а после съм се унесъл. Събуди ме звуковият сигнал от привършващия ни бензин. Вече бе минал повече от час, така че отново седнах зад волана. Поривите на вятъра се усилваха, а след пустинния град Бурайда, пътят стана още по-прав и още по-пуст. Сякаш бяхме единствените отправили се в тази посока. Надеждите ни бързо да намерим бензиностанция, започнаха да се превръщат в нарастваща тревога. Километрите все така се нижеха, без никакви следи от човешко присътвие. 

На отбивката за малкото пустинно градче Ал-Шинан, решихме да излезем от магистралата. Бяхме сам-сами на пътя, така че спрях в средата на огромна детелина. Докато се ровехме из навигацията и се чудехме какво да правим, покрай нас се изниза цяло стадо от камили. Хората много бързаха и почти не ни обърнаха внимание. Това, което разбрахме със сигурност бе, че идва буря, а дали някъде наблизо има бензиностанция си остана загадка.

След първото стадо, последва и второ, което вече препускаше. Бедуин на камила само ни махна с ръка да го следваме. В далечината виждахме, че идват още камили. А някъде още по-назад вече не виждахме нищо, защото всичко бе обгърнато от прахоляк до небесата. Пустинната буря идваше🌪️.

Достигнахме до Ал-Шинан, като част от големия камилски керван. На входа на града имаше малка бензиностанция, която по всичко личеше, че е изоставена. Имаше само една колонка. Ръждясала и очукана. Малко се стъписахме, но бедуинът на камилата, продължаваше уверено да ни я сочи.

От схлупеното помещение излезе чернокож мъж. Предлагаше се само най-масовият бензин А91. До 2018г., този бензин бе струвал скромните 0.75 риала или 33 ст. за литър. После обаче започнали реформите и бензинът бързо удвоил цената си, за да достигне умопомрачителната си за момента цена от 2.20 саудитски риала или лев и десет по наши пари.

[Radnev]

„Пустинната буря”

Вятърът ставаше все по- силен, а гледката на хоризонта все по-притеснителна. 

Правилното решение бе да останем в Ал-Шинан и там да изчакаме бурята да отмине, но вече бяхме на магистралата и нямаше как да се върнем обратно. Огромните прашни облаци приближаваха и така както изглеждаше съвсем скоро щяха да ни погълнат.

Преди да тръгнем, Ваня бе чела някаква статия, където пишеше каквода правим при пустинна буря, но тогава ми се стори много смешно.

Първо ни удари вятърът, чиито повеи станаха толкова силни, че вече трудно удържах колата и шарех на зиг-заг, опитвайки се да не навлизам в съседните платна. С вятъра дойде и пясъкът, който шибаше колата странично. Слънцето изчезна напълно и стана почти като вечер. Блъскащите се в нас песъчинки стържеха зловещо. Имах усещането, че боята по колата е отдавна изстъргана и ако погледна ще видя само гола ламарина.

В сърцето на пясъчната буря, започнаха да прехвърчат капки. Пред невярващите ни погледи взе, че заваля. Дъждът бързо се превърна в порой. Докато се дивяхме на това природно чудо, капките ставаха все по-едри, докато не започнаха да чукат, а после буквално да пращят по предното стъкло. Дъждът се бе превърнал в град. Да прелетиш 5000 км, за да те бие град в средата на пустинята😵.

Подминахме някакъв мост, но под него вече бе пълно с коли. Нямаше как да се сврем, така че продължавахме да караме. Китайската ни колица със сигурност не бе правена от най-качествени материали, така че дебелината на ламарината едва ли бе повече от два-три листа хартия сгънати на кръст. В моментите, когато градът се усилваше почти спирах, за да не създавам излишно ударно усилие върху колата, породено от по-високата ни скорост. Това упражнение продължи почти до самия Ха’ил, който от пустинен град се бе превърнал в подводен град.

 

[Дани Магелани]

Била съм в центъра на пясъчна буря в Дубай. Казаха, че е от най-внушителните в последните десетилетия. Скрихме се в хотела по препоръка на портиера.

Това, което вие сте преживяли е сериозно изпитание.

Сами на пътя на бурята, доста е зловещо! Важно е, че сте преодоляли всичко и сега разказваш, а ние четем с любопитство написаното!

[Radnev]

преди 17 часа, Дани Магелани каза:

Била съм в центъра на пясъчна буря в Дубай. Казаха, че е от най-внушителните в последните десетилетия. Скрихме се в хотела по препоръка на портиера.

Това, което вие сте преживяли е сериозно изпитание.

Сами на пътя на бурята, доста е зловещо! Важно е, че сте преодоляли всичко и сега разказваш, а ние четем с любопитство написаното!

Беше си истинско приключение.

Основното ми притеснение бе за колата.  Зная какво може да направи една градушка и в един момент вече бях сигурен, че няма как да се разминем без щети, но за щастие бурята ни пощади.

Когато в София удари големия град, който масово помля колите, все още живеех там. От 60 коли на паркинга, оцеляха само четири и една от тях бе Железният Голф. Градът бе удрял леко странично и реално го запази височината на сградата, до която бе паркиран. А те ми бяха дали това място, защото бе тясно и криво, и никой не искаше да паркира там😃. Тогава се видя ясно и от какви материали са направени старите и новите коли, но да не се отплесвам ........

 

[Radnev]

Ха’ил.

Ха’ил не бе град, който можеше да се похвали с особени забележителности. Градът бе класически арабски хаос, хвърлен в средата на пустинята. Единствената логична причина, тук да живеят 600 000 души, бе факта, че се намирахме в житницата на Саудия. Това нямаше нищо общо с нашите разбирания, но местните така си го приемаха и бяха горди с това.

Нещо като оформен център, разбира се липсваше. Общината бе хвърлена в единия край на града, а минаретата на очакваната огромна джамия не се виждаха. Тук изповядваха уахабизмът. Това бе мюсюлманско учение, издигащо на почит простотата и аскетизма. Тези догми забраняваха строителството на внушителни и пищно украсени джамии, навяващи разкош.

За повечето хора, включително и за нас, уахабизъм бе почти равносилен на тероризъм, но според саудите това не бе така. Според тях, уахабизмът целеше ислямът да се върне към ранните си основополагащи източници, което в богатата Саудия бе свързано най-вече със запазването на старите традиции. В другите мюсюлмански държави, които тънеха в бедност или традициите не бяха така силни, уахабизмът се израждаше в джихад срещу всичко ново, различно и модерно. Поне така ни бе обяснено, когато на следващия ден, в съвсем непринуден разговор, се отвори темата за конфликта между Саудитска Арабия и Йемен.  

***

В Ха'ил обаче имаха други проблеми. Канализационната система на града, със сигурност не бе пригодена за интензивни валежи, така че цялата вода се лееше по улиците. Хора с ярко светещи, оранжеви жилетки размахваха нещо като метли и се опитваха да насочват водата към мнимата канализационна система. В същото време, целия град бе излязъл, за да се порадва на дъжда. Разбира се, не пешеходно, защото никой себеуважаващ себе си сауд, не ходеше пеша. Стълпотворение от огромни бели джипове, основно Toyota Land Cruiser, шестваше из града. Шофьорите изобщо не се съобразяваха и сякаш нарочно караха бързо през най-големите локви, които на места бяха като малки езера. Пръските се сипеха по главите на хората с оранжеви жилетки, но те сякаш бяха свикнали на подобно отношение и продължаваха безмълвно да вършат работата си.

Пристигнахме в хотела някъде около десет вечерта. Оценката дадена в booking бе почти идентична с тази на „Алазмито”. Нещо от сорта на 5.8. Така, че очакванията ни бяха критично ниски. Влезнахме, притаили дъх, но само от вида на фоайето, ставаше ясно, че този хотел няма нищо общо с риядското алазми. 

На следващия ден местни щяха категорично да ни заявят, че по техните критерии това не е хотел, а обикновен пансион. Нормално с оглед на факта, че тук масово обичаха луксозното и лесното, а най-голямата мечта, бе да бъдеш шейх.

 

Снимки от хотелската стая:

 

 

Бяхме запазили нощувка, но после се върнахме за още две.

Гледка от хотела в края на града.

Малко трафик.

Дори и тук не всички са богати.

 

 

[Radnev]

Неуредици в Ха’ил.

Малката червена опаковка на Nescafe, бавно се изсипа в найлоновата чашка. Точно такава, каквото я познавахме у нас. Големите брандове дори не си даваха зор, да направят нещо по-различно за този екзотичен пазар. А може би, такава бе целта. Пазарът трябваше да  формира хората, а не те него. Така всички щяха да бъдат еднакво безлични.

Бяхме станали по-рано от обичайното и все още бяхме омърлушени. Трябваше да сглобим някакъв що-годе смислен план за оставащите ни шест дни в Саудия.  

Хегра и Мадаин Салех със сигурност бяха топ забележителности, но начинът по който саудите приемаха туризма със сигурност не бе нашият  (благодаря на Mary за пътеписа). Не исках да ме возят в климатизирани автобуси, да гледам гробници от стотици метри, да гоня разписания и да плащам раздути туристически такси. Исках да отделя на всяко място толкова време, колкото считах за нужно. Да походя бос по нагорещения пясък, а краката ми да стенат от болка. Да ме пече убийственото слънце. Да се моля за вода, но такава да няма. Да усещам жегата с всяка фибра на тялото си. Исках най-после да разбера, що е то истинска пустиня. Макар и с пет години закъснение, нямаше да повторя грешките, които направих в бутиковия Уади Рум.

Ваня, вече бе облякла униформата. Широка лилава мантия, стигаща почти до глезените с шарена кърпа прикриваща косата. За град като Ха’ил облеклото й продължаваше да бъде екстравагантно, но все пак донякъде и отговарящо на общоприетите норми.

Наместих червено-бялата куфия на главата и поехме в парещата жега. Повечето хотели искаха да се плаща в кеш, така че имахме нужда от риали. Тази рутинна операция, в едно с придвижването трябваше да ни отнеме не повече от час. На първия чейндж, в който отказаха да обменят доларите ни, бе просто забавно. На втория вече бяхме притеснени, а след третия започнахме да разбираме, че имаме истински проблем.

Хубавото бе, че където и да влезнехме, червено-бялата кърпа, отваряше всякакви врати. Веднага се появяваше охрана и бързо разбутваше безкрайната опашка от очукани гастарбайтери, чакащи да обменят или изпратят някой долар до родните места. В началото ми бе много неудобно, но после започнах да разбирам, че тук това е съвсем в реда на нещата. 

След няколко часово ходене по мъките и обикаляне на чейндж бюра, най-после двама сауди, ни съжалиха и се съгласиха да обменят 200 долара по курс, който с оглед на ситуацията ни бе долу-горе приемлив. 

Доколкото разбрах, проблемът ни бе следният. Доларите ни бяха със стара емисия и ги наричаха „садамки”. В най-голямата парична криза налегнала Ирак, Садам измислил дързък план за печатане на американски долари в държавните печатници. Най-потърпевши били съседите му, които бързо били наводнени с фалшиви пари. Тези долари реално отговаряха на всички парични стандарти, с едно изключение и то бе, че не бяха отпечатани в Щатите. Най-странното бе, че нашите долари бяха с емисия от 2006г., когато Садам вече бе свален, но и те влизаха в кюпа на „садамките”.

След тези неочаквани перипетии и този ден бе на път да премине някак си между другото. Преди да се насочим към планината Аджа, където щяха да се случат наистина интересни неща, решихме все пак да отделим малко време и на забележителностите на Ха'ил.

 

А'ариф форт.

С шарената кърпа на главата - вход безплатен:

 

 

Стените на двореца "Ал-Кишла", който се реновира и е затворен за посещения.

Изглежда стар, но всъщност не е. Строен през 1360г., но по техния календар. По нашия годината е 1941г. 

Този форт, всъщност е централната джамия на Ха'ил:

Най-големите врагове на Саудите били Рашидите. Ха'ил бил главният им град. Останките заемат наистина огромна площ. Цяло чудо е, че не са изринати изцяло, а само оставени на времето. Надявам се някога разума да надделеле над политиката и пропагандата, и тези древни руини да бъдат запазени за поколенията.

 

 

 

 

 

 

 

[Аzia]

Ех, голям сладкодумец. Чакам с нетърпение продълженията.

[Radnev]

„Планината Аджа”

Около два следобяд най-после се озовахме в подстъпите на планината Аджа. Искахме да преспим в бедуински камп, такъв където отсядаха истински сауди. Бяхме отблелязали няколко, но в пустинята maps.me изобщо не се справяше толкова добре, колкото на нас ни се искаше. След дълго лутане из прашните пътища най-после попаднахме на това, което търсим.

Посрещна ни чернокож мъж, с който по никакъв начин не успяхме да се разберем. Човекът просто обслужваше кампа. Това, което можеше да направи, бе да ни разведе наоколо. Не ни трябваха думи, за да разберем, че отсядането тук става по доста по-различен начин от обичайното.

Начинът на живот в Саудия имаше своите особености и те определяха дори къмпингуването. Тук всяко семейство бе напълно самостоятелна единица, която живееше и съществуваше отделно.  Кампът не можеше да бъде нает от няколко семейства или от различни хора, защото омешването на мъже и жени, тук бе строго забранено.

Малко преди да си тръгнем, дойде и собственикът, но въпросът възможно ли е да наемем само една шатра за него бе неразбираем, не като значение на думите, а като смисъл на действието.

Междувременно небето отново се бе смръчкавило и заваля поредния порой. Бяхме влезли надълбоко в пустинята. Пътят бе лош, подходящ за високопроходими автомобили, каквато нашата китайска кола със сигурност не беше. Бавно заобикалях дупки и внимавах да не попадна в големи коловози. На идване бе лесно, но сега всичко бе плувнало във вода. За щастие в тази си част пустинята бе изцяло пясъчна, така че макар и да опряхме на няколко пъти, се отървахме без щети. 

Отдъхнахме си едва на асфалтирания път. Масивът на Аджа бе кафеникав, гол камък, по който водните струи се спускаха без никаква преграда, образувайики невероятни водопади. Да не повярва човек, но бяхме дошли в сърцето на пустинята, за да практикуваме активен водопаден туризъм.

 

 

 

 

 

 

[Radnev]

„Боси по асфалта”

Колкото внезапно бе заваляло, толкова внезапно дъждът спря. Слънцето отново напече, а някъде далеч над нас се изви невероятна дъга. Водопадите следваха един след друг, а току до пътя се бе образувала пълноводна река, която на места се бе разляла върху пътното платно.

Валежите бяха рядко явление тук. Местните, макар и големи мъже, се радваха като малки деца. Постоянно бяхме изпреварвани от големи бели джипове, които изобще не се свеняха да излизат извън пътя, който скоро взе, че свърши.

От тук насетне трябваше да продължим пеш. Времето бе напреднало. Вече се бяхме отказали от идеята за сериозен преход, така че просто щяхме да се поразходим. Планината макар и не много висока, представляваше сбор от отвесни урви, насечени от множество каньони, които след този обилен дъжд се бяха превърнали в истински реки. 

Водата бе топла, така че боси щапахме наоколо. Мислехме, че освен нас, тук няма никой, но не бяхме прави. Скоро ни застигна светлозелен Land Cruiser.

След него идваше цяла кавалкада, която явно бе пуснала най-старият си войн да разузнае най-отпред.

Босите европейци, газещи наоколо бързо се превърнаха в атракция. След като всички ни се радваха толкова много, реших да ги помоля да ни прекарат малко по-напред. Настана суетене и пренареждане на автомобилите, което явно се случваше заради нас. След пет минути ни поканиха да влезем в най-новия Land Cruiser, който вече бе първи, така че видимостта ни към каньона бе пълна.

Без да жали возило, струващо стотина хиляди долара, арабинът директно ни заби в каменния поток. Джипът подскачаше, сякаш се движехме по повърхността на луната. След като пресякохме оформилата се река поне десетина пъти, бе безмислено да го моля да ни остави, защото нямаше как да се върнем, така че просто продължавахме да се возим в най-дивия офроуд, който можеше да съществува. Шофьорът ни се радваше като малко дете, а във все по-често появяващите се разширения, джиповете започнаха и да се изпреварват. Обливаха ни огромни струи вода и в продължение на няколко секунди не виждахме абсолютно нищо. Шофьорът ни обаче явно бе правил това упражнение многократно, така че не изпитваше никакво притеснение от реалната възможност да се обърнем или да се забием в някоя скала.

По обратния път бе доста по-спокойни. Шофьорът ни поназнайваше английски, така че разговорът вървеше. Скоро осъзнах, че пътят, по който се връщаме не е този, по който дойдохме. Някак си без да разберем се оказахме поканени на чай в техния камп.

Бяхме чели, че в този свят подобна покана е символ на голямо уважение. Бяха 7-8 мъже и единственото, което ме притесняваше, бе доколко това би било комфортно за Ваня, но тя ми кимна утвърдително, така че не възразих.

[Radnev]

Саудите

Кампът на саудите бе на страхотно място. Скрит в дълбок пясъчен каньон, обграден от палми. Бързо на земята бяха разстлани дебели килими, а огънят напален. Мъжете се разположиха, а около тях започна да щъка някакво момче. Оказа се, че това е прислужник, който по-късно разбрахме, че е от Бангладеш. Настаних се в края на килима, а Ваня се разположи точно зад мен на малко сгъваемо столче.

Няколко от саудите поназнайваха английски. В началото говореха само с мен, а в редките случаи когато искаха да попитат нещо и Ваня, първо задаваха въпроса си на мен. Тя разбираше какво питат, но въпеки това аз предавах въпроса им на нея. После отново им предавах нейния отговор. 

След като всички се поотпуснахме им казах, че ако нещо ги интересува няма проблем да задават въпросите си директно на нея, но на повечето им бе неудобно и продължаваха да спазват вече утвърдената процедура. Само един от тях се престраши да говори директно с нея, като при всеки въпрос се обръщаше с „my sister” и лек поклон, като умишлено бе забил поглед в земята, така че ясно да виждам, че не я гледа.   

В началото си мислех, че разговорът ще върви трудно и трябва много да внимавам какво говоря, но не бе така. Всъщност тези хора и без да ги питаме, съвсем охотно обясняваха за обществото си, себе си и начина си на живот. Макар и големи мъже, в поведението им имаше нещо детинско и наивно. Те вярваха в начина си на живот и правотата на действията си. Мислеха, че ако обяснят добре на чужденеца своите нрави и традиции, той от само себе си ще ги приеме и разбере.

Без никакво притеснение ни питаха женени ли сме, имаме ли деца, какво работим, какви са доходите ни, а съответно обясняваха същото за себе си. Когато искаха да опишат някого позитивно, думата която най-често използваха бе „уважителен”. Съответно, това бе най-важното качество, което трябваше да притежава и всяка жена. Според техните думи, за да бъде „уважителна”, жената трябваше да спазва традициите и да ги предаде на своите деца. Това бе основната и единствена функция на саудитксата жена и ако тя се справеше с нея, трябваше да се счита за успяла жена. Изобщо, индивидиализмът така силно застъпен при нас, тук бе почти равносилен на нещо лошо. Цялата обществена система бе изградена и центрирана върху семейството, рода, традициите, религията и обичаите.

В един момент дотолкова се отпуснахме, че един от тях започна да пее весели песни и да щрака с пръсти, но другите бързо го скастриха и оня млъкна. Човекът, който му направи забележка бе собственик на стадо от 50 камили. Не знам дали това го правеше богат, но определено се ползваше с голямо уважение и това бе повече от видно. Неговия занаят бе пряко свързан с традициите на древните бедуини и вече бяхме започнали да разбираме колко важно бе това в Саудия.

Престояхме в кампа почти два часа. Малко преди да тръгнем дойде време за молитва. Всички наскачаха с изключение на двама, за които бе видно, че хич не им се разваля следобедния рахатлък. Другите обаче бързо ги подканиха. С невербалните си действия сякаш казваха: „Хайде – хайде, няма да се излагаме пред чужденците!”.

Човекът с камилите, за когото вече бяхме сигурни, че се ползва с най-голям авторитет, намери прав, продълговат камък, и го заби в пясъка, за да установи точната посока. После застана пред останалите и започна да изрича техните слова. Другите повтаряха след него.

Тогава всичко това ни се струваше странно и неразбираемо. Щеше да ни трябва още време, за да започнем да разбираме смисъла на ежедневната молитва, а в напевните слова да чуваме нещо повече от обикновено виене.

Бе време да тръгваме. Може би от хорска срама, а може и искрено да бе, но получихме покана да останем тук за вечерта. За да не ни безпокоят, те щяха да си тръгнат. Увериха ни че, кампът е „absolutely safe” и тук можем да се чувстваме в пълна безопасност. Учтиво отказахме.

Изпратиха ни с две броеници, фурми, пъпеш и много-много вода. Скоро щяхме да разберем, че да подадеш вода в пустинята не бе просто подарък, а символ. Дали съвременните сауди го разбираха наистина или го правеха по инерция, спазвайки старите бедуински традиции, бе съвсем друг въпрос, който за краткия си престой в Саудия, естествено нямаше как да разберем.

 

 

 

 

 

[Marusinka]

Много ми е интересен разказът ти за този толкова чужд за мене свят. Чудесно е, че преразказваш “уважително” преживяванията ви без да залиташ във възхитителна/предубедена посока. Преживяване си е да четеш Раднев 😀

[Radnev]

преди 18 часа, Marusinka каза:

Много ми е интересен разказът ти за този толкова чужд за мене свят. Чудесно е, че преразказваш “уважително” преживяванията ви без да залиташ във възхитителна/предубедена посока. Преживяване си е да четеш Раднев 😀

😃😃😃 Пътуването бе много интересно и се получи такова, най-вече защото решихме да свием в страни от общоприетите туристически пътища, ако може да се каже, че в Саудия изобщо има такива.

Обществото им наистина е много различно и ни бе много интересно да го наблюдаваме, опитвайки се да разберем какви са опорите му и какво кара тези хора да бъдат такива, каквито са.

Така като гледам, само след няколко години, тази държава ще бъде съвсем различна от това, което е сега, а местните най-вероятно ще гледат по съвсем друг начин на тълпите от чужденци, които тепърва предстои да пристигнат там.

[Radnev]

“I’m а Rock Star”

Планината Аджа бе полукръгъл каменен масив, който бележеше планинаската част на Саудия. Без да го осъзнаваме, бяхме попаднали тук в пика на пролетта, така че освен водопади, шяхме да видим и една от най-зелените зони на полуострова. Нещо, с което местните много се гордееха и не спираха да повтарят.

Оставихме малкия Changan на входа на огромен каньон и бавно поехме към дебрите на планината. Опитвахме се да стоим настрани от пясъчната част. Там се вървеше трудно, а тук-таме минаваха и джипове, които вдигаха огромна пушилка.

Планината бе невероятен микс от кафяви отвесни урви, тесни каньони, пясъчни дюни и зелени палмови оазиси. Пътеката, малко по малко, се изкачваше все по-нагоре и все по-настрани от основния път. Това, което искахме най-после се случваше. Истински див преход из тази прегоряла каменно - пясъчна пустош, която странно за нас, тук определяха като малък рай.

На високото, растителността бе все по-рядка, а слънцето напичаше все по-силно. Каньоните разцепващи нагорещените урви, ставаха все по-дълбоки и все по-тесни. И тогава, когато започвахме наистина да се притесняваме, че сме попаднали в път без изход и трябва да се връщаме, каньоните се отваряха и навлизахме в поредната скрита долина.

В тази затънтена част на планината много от оазисите вече бяха изоставени. А някои от тях, бяха и горели. Правите  палмови стъбла се бяха превърнали в разкривени, черни колони, стърчащи в най-различни посоки. Да гледаш нещо подобно бе жалко. Само можехме да си представяме що за живот бе кипял някога тук и колко ценна бе всяка палма за старите поколения. Колко много вражди и пролята кръв бе дадена за контрола на намиращия се някъде около нас, вече отдавна изоставен кладенец.

 

Потънали в мислите си бавно крачехме напред, когато нещо зловещо измуча. Звукът бе остър и стържещ. Нещо голямо притича из храсталака, а после чухме отдалечаващ се звук на копита. Сякаш стар разбойник ни бе дебнал до последния миг, преди да реши все пак да избяга, вместо да ни убие. Боязливо заобиколихме поредната туфа от разклонени палми и излязохме на голия хълм. За наша изненада, там горе на високото ни дебнеше подивяло магаре, което издаваше агресивни звуци, каквито никога не бяхме чували през живота си и никога не сме вярвали, че може да издаде магаре.

Най-лошото бе, че магарето се бе настанило баш на нашата пътека, а сред тези отвесни урви, възможностите за минаване не бяха хич много. След поредица от обхождащи маневри и издаване на звуци, не по-малко страшни от магарешките, дългоухият ни враг все пак реши  малко да поотстъпи, но продължаваше да маха опашката си заплашително, сякаш на задника му бе закрепен зловещ боен бич.

С бърза крачка притичахме напред, за да се озовем в поредния каньон, който продължаваше да се вие все по-навътре и по-навътре.

След около три часа, бродене в пустошта, пустинната жега вече бе започнала да ни тормози сериозно. Каньонът, по който ходехме се бе разширил и по него се ходеше значително по-лесно. Без да се усетим достигнахме до цяла река, която набързо прецапахме.

 

За наше неудоволствие от тук насетне, започнахме да срещаме хора и то все по-начесто. А за още по-голямо неудоволстве, бяхме започнали да се превръщаме в изключителна атракция. Да се видят чужденци в град като Ха’ил сигурно не се случваше често. Но да се видят бели чужденци в планината Аджа, верояно се случваше за пръв път. А като капак, тези чужденци не само, че бяха облечени по някакъв странен начин наподобяващ саудитските традиции, но ходеха и пеш.

Никой себеуважаващ себе си сауд не ходеше пеш. Автомобилът тук бе стандарт, а класът и марката определяше социалния статус. В общество, в което всеки трябваше да знае мястото си и да се съобразява с него, това бяха неща от изключителна важност.

Нямаше човек, който да не ни попита имаме ли нужда от нещо? Закъсали ли сме? Добре ли сме? Положителните ни отговори, бяха приемани с недоверие и следваше нова кавалкада от въпроси.

Да подадеш вода в пустинята, бе огромен жест, останал още от времето на старите бедуини, когато шепа вода е била разликата между живота и смъртта. Така, че в ръцете ни бяха тикани води, до степен, че раниците ни се напълниха до горе и станаха адски тежки.

Наложи се тайно да изливаме вода по пътя. Някои ни даваха и стъклени бутилки, които макар и празни продължаваха да си тежат. Следваше неизменната молба за снимка и видео. Някои искаха да кажа нещо на родния си език, други пък искаха да повторя нещо на арабски. Огромен бял джип отби в страни с риск да се обърне, за да ми връчат в ръцете някакво бебе, с което да ни снимат. Оказа се, че тези дори не са сауди, а бежанци от вихрещия се конфликт в Судан.

В началото бе забавно. След десетия път, започна да става досадно, а след двадесетия страшно отегчително. В началото Ваня се чувстваше леко пренебрегната, но трябваше да разбере, че в този изцяло мъжки свят е така. Със сигурност незабулената европейка, ходеща пеш из нагрятата планина бе по-интересна, но този интерес изведен на показ, тук бе равносилен на огромно унижение както за нея, така и за мъжа до нея.

[Radnev]

Джабал Кидр

На следващия ден трябваше да станем много рано. Предстоеше ни път до забутания град Ал- Хайт, от където пустинни пътища трябваше да ни отведат до най-извънземното място на Арабския полуостров - лавовите полета на Харат Хайбар и вулкана Джабал Кидр (Черният вулкан).   

Мястото бе трудно достъпно и ако знаехме какво ни очаква най-вероятно щяхме да подходим по друг начин. Тогава обаче, все още бяхме изпълнени с ентусиазъм, така че поехме по прашния път от Ал-Хайт, който се виеше, ли виеше все по-навътре из безкрайната пустиня. Първите няколко километра пътят бе пясъчен и се караше много приятно. После обаче обстановката взе да се променя. Пустинята се превърна в черна каменна пустош. Пътят стана много лош. Придвижвахме се едва-едва. На места стърчаха остри, черни камъни, които трябваше да заобикаляме много внимателно. Вероятността да срежем гума или още по-лошо, да строшим колата, ставаше все по-голяма. Въпросът какво точно ще правим ако това се случи, изобщо не исках и да си  помислям.

След около час каране най-после се разминахме с някаква разбицана камионетка. За добро или за лошо, от тук все пак минаваше някой, така че при нужда можехме да получим и някаква помощ. След още много лазене, вулканът си стоеше все така далечен. Единственото позитивно нещо бе, че сякаш започнах да забелязвам и разлятия кратер на „Белия вулкан” (Джабал Абияд).

Ако нещата продължаваха по този начин, ни очакваше още много път. Притеснението вече бе стегнало гърлото ми, та не ми се и говореше. Ваня се бе унесла, а аз мрачно продължавах да се взирам напред, сякаш имах силите само с поглед да преместя вулкана малко по-наблизо.

Докато през главата ми минаваха тревожни мисли, в рамките на десетина минути, покрай нас се изнизаха два джипа. Направи ми впечатление, че не бяха прашни, колкото нас. Предположенията ми се оказаха верни. Няколко километра по-натам пустинният път свърши и излязохме на чисто нов асфалтиран път, който свършваше или по-скоро започваше, ей така в средата на пустинята.

Полетяхме и съвсем скоро бяхме в подстъпите на Джабал Кидр, но за да стигнем до него първо трябваше да пресечем лавовите полета на Харат Хайбар.