Бедуинът и Принцесата – истории от Саудитската пустиня

[Radnev]

Към вулкана

Лавовите полета на Харат Хайбар се оказаха доста по-екстремни от очакванията ни. Разтопени камъни, излезли от недрата на земята, ни заобикаляха от всички страни и буквално нямаха край. Да се изкачим от едната страна на Джабал Кидр, да заобиколим кратера по ръба и да слезнем от другата, за да се насочим евентуално към „Белия вулкан” (Джабал Абияд), бе напълно невъзможно.

Мислехме, че с изкачването на вулканите Хасанда и Ерджиес в Турция имаме необходимия опит, но тук за пореден път щяхме да разберем, че когато става дума за вулкани, нещата са винаги различни.

 

От геоложка гледна точка, лавовите полета на Харат Хайбар бяха буквално новородени. Постоянно духащите пустинни ветрове, бяха успели да натрупат съвсем малко прах, само в най-закътаните гънки на застиналата лава. Всичко останало си бе точно такова, каквото е било в мига на своето сътворение. Сякаш се бяхме върнали милиони и дори милиарди години назад във времето, и виждахме Земята, като една първична, тепърва оформяща се земна маса.

Лошото бе, че колкото по-навътре навлизахме в лавовите полета, толкова по-големи цепнатини и кратери се отваряха. След своето изригване, повърхностния слой на лавата бе започнал да изстива бързо. Под него обаче лавовите потоци бяха продължили да се отичат, образувайки огромни тунели. Имаше места, където лавата се бе продънила. Там ясно виждахме сводове с височина от по 3-4 метра. Опитвахме се да избираме пътя си, но никога не знаехме над какво стъпваме. Лавата можеше да е създала плътна консистенция, но под нас можеше да има и огромни кухини. Гледахме да не го мислим и бавно продължавахме напред.

 

 

След като лавовите полета свършиха, започна рязко изкачване. Тук вече обстановката ни бе доста по-позната и до известна степен напомняше улеите на вулкана Ерджиес в Турция. Драпахме по отвратителен сипей. Крачка напред – две назад. Хубавото бе, че тук нямаше отвесни урви, извисяващи се над главите ни, та поне не се страхувахме от падащи камъни.

Колкото повече се доближавахме, толкова повече осъзнавах колко голям е кратерът. Във финалната част на изкачването бях избързал малко напред. Погледнах в кратера за няколко секунди, но те ми стигаха, за да получа доза адреналин, която качи сърцето ми буквално в гърлото. Това нещо бе широко около 200 - 300 метра, а дълбочината му бе повече от 100. Бързо се спуснах двайсетина метра назад и не исках да се качвам повече, но Ваня която бе поизостанала също искаше да види.

След десетина минути набрах нов кураж и отново поехме нагоре. До самия кратер излазихме по корем. Стояхме на безкрайно ронлив чакълест ръб, който всеки момент можеше да се отпори. И докато си представях как летим в бездната, като част от срутилата се инертна маса, някъде в страни от нас се отпориха няколко камъка.

Чувството, което изпитахме бе истински страх. В подобни моменти, осъзнаваш че смъртта е нещо съвсем реално и може да ти се случи точно тук и сега. Честно казано съжалявам, че се качих до кратера за втори път. Това остави един по-скоро негативен спомен в мен, но пък можеше ли да оставя Ваня да ходи там сама? В такива моменти наистина осъзнаваш риска, който си поел и си задаваш въпроса: „Какво точно правя тук?”, без да имаш особено смислен отговор.

На слизане бяхме доста по-плахи и в много по-голяма степен осъзнавахме, че ходим по застинали лавови полета, а някъде под нас вероятно зеят огромни кратери, тунели и цепнатини.

[Radnev]

След няколко месечно прекъсване, най-после се връщам към финалните щрихи на това незабравимо приключение. 

***

Отново в джаза.

Често се случва така, че успяваш да се справиш с трудното, а после пропускаш на празна врата. Долу-горе и при нас се случи същото.

Бяхме слезли от Джабал Кидр и унесено гледахме разлятия кратер на „Белия вулкан”.  Искахме да погледнем и от неговия ръб, но знаехме, че това начинание щеше да ни глътне остатъка от деня, с голяма вероятност да затъмнеем. След целия адреналин, слънце и жега, решихме че по-добрият вариант бе да си ходим. Време имахме, така че вместо към Ал – Хайт, щяхме да отскочим до близкия Кайбар.

Видях голямата вада, но от умора ли, от подценяване на ситуацията ли, реших да мина през нея. Колата изтряска зловещо и заседнахме. Изскочих уплашен най-вече от това да не съм строшил картера. Не се виждаше теч на масло. Като по чудо и бронята бе все още цяла. Предницата бе хлътнала изцяло и въпросът сега бе, как ще се измъкнем от тук? Пробвах колата и напред, и назад, но шансът ни бе никакъв.

Трябваше да копаем. Бяхме заседнали сред гадни остри черни камъчета, така че с ръце определено не ставаше. Рових – търсих, но най-доброто което намерих и което всъщност бе единственото възможно, бе куката за дърпане на автомобила.

Затъвал съм в далеч по-рехав пясък, и дори с наличието на лопатка, ми трябваше повече от час, за да се отровя. Тук щеше да бъде страшно. След около час работа, плувнали в пот, успяхме да отровим пясъка единствено около гумите, само за да разберем, че корема на колата е опрял, така че трябваше да изровим буквално цялата кола. Започнах да осъзнавам, че може да се наложи и да преспим тук.

И когато ядът ми започна да преминава в отчаяние, буквално от нищото, взе че се появи някакъв пикап. Караше го бедуин, а до него бе забулената му булка, която държеше в ръцете си бебе. Оказа се, че тук закъсванията са нещо типично, така че в каросерията си, човекът носеше резервни гуми, лопати, кирки и въжета. Видял ни от една съседна дюна и веднага разбрал за какво иде реч.

На няколко пъти му обясних, че колата е автоматик, а знам че дърпането при автоматиците е по-особено и може да причини тотална щета на скоростната кутия, така че си държах да се изровя с лопатата. Бедуинът обаче си държеше на своето и бързо иззе всички функции. Запали Changan-a и го включи на свободна, после закачи автомобилите и набързо ни издърпа.

Бе мълчалив човек с добродушно излъчване. Благодарих му много пъти, но човекът продължаваше да ме гледа леко стъписан, сякаш така и не разбираше за какво точно му благодаря. Явно тук, в средата на нищото, да окажеш помощ бе по-скоро задължение, отколкото услуга.

През цялото време, жена му бе много активна и не спираше да се суети наоколо. На пук на общоприетите традиции, спокойно ме гледаше в очите, а накрая превъзбудено ми обясни как да стигна до Кайбар. Без значение какви бяха нормите и порядките тук, в тяхната къща несъмненият началникът бе тя🤭. Накрая се запрегръщаха с Ваня, а аз дотолкова се отпуснах в тази неформална обстановка, че на тръгване за малко да я запрегръщам и аз.

 

[Radnev]

Кайбар

Пустинната жега вече ни бе изпържила здраво и през следващите няколко дни, щяхме ясно да разберем защо всички тук ходеха забулени от главата до петите. Засега обаче имахме още няколко часа на разположение, така че вместо да се връщаме към Ал-Хайт, решихме да отскочим до Кайбар.

Пристигнахме в късния следобяд и температурата минаваше 40. Вече се бяхме аклиматизирали и не усещахме жегата толкова силно. Градът бе тотално заспал и може би бяхме единствените, които бродеха по опустелите му улици. Макар и тотално неизвестен, този град бе една малка историческа перла и тепърва предстоеше да избухне. Намираше се по средата на пътя между Хегра и Медина, а множеството му забележителности със сигурност щяха да го превърнат в атрактивна спирка. Именно поради тази причина бе изграден и странният път, който малко след лавовите полета, буквално свършваше в средата на пустинята.

Забележителностите бяха разхвърляни около града и се реновираха до една. Около старите бедуински селища бяха опънати телени мрежи с предупредителни табели, а на подстъпите към фортовете имаше спуснати бариери с жива охрана. Съвсем скоро тези древни забележителности, щяха да бъдат възстановени до степен на неузнаваемост. Туристически увеселителен парк, точно копие на изкуствената Дирия в Рияд.

Опитахме да пробием на няколко места, но навсякъде бяхме върнати. На друго място можеше да прескочим и някоя ограда, но не и тук в Саудия. Не ни оставаше нищо друго освен да се върнем към Кайбар, който си бе все така заспал, както го оставихме. Настанихме се в малкия централен парк и разгънахме месалите. По някое време се усетихме, че някъде по това време май течеше Рамазанът. Мюсюлманите не трябваше ни да ядат, ни да пият по време на целия ден и бяхме чували, че по това време, дори и да си друговерец, не е добре да консумираш храна на публични места, еле пък в средата на градския парк.  

Поогледахме се, но след като градът бе напълно пуст, решихме, все пак да си похапнем. После ни налегна такъв мързел, че се проточихме на тревата и лежахме така дълго време. Там някъде установих, че по врата на Ваня лази тлъст кърлеж. Наложи се да я огледам, включително под робата. За зла беда точно тогава минаха няколко коли, които зверски ни освириха, явно мислейки, че нещо се опипваме.

Десетина минути по-късно при нас дойде и униформен, който според мен не бе полицай. Униформата му много приличаше на тези, дето вардеха старините. Човекът бе учтив и само ни попита имаме ли някакъв проблем, нуждаем ли се от нещо и може ли с нещо да помогне? На фона на така създалата се ситуация, неочакваното му появяване изглеждаше някак си твърде нагласено. При други обстоятелства направо бих помислил, че някой ни е изпортил на моралната полиция, която за щастие вече бе разформирована. 

Rазменихме по няколко любезности и бе време да си ходим. Очакваше ни доста път, включително ново друсане до Ал Хайт.

[Pantelej Putnik]

@Radnev, ти си може би най-добрият разказвач в този форум. Изчетох всичко на един дъх. Създаваш картини, пълнокръвни картини. Разбирам, че сте преживяли Саудитска Арабия по незабравим начин. Благодаря за споделянето! 

И отново - бих се радвал да се запознаем един ден. 🙂 

[master_of_germs]

преди 6 часа, Pantelej Putnik каза:

@Radnev, ти си може би най-добрият разказвач в този форум. Изчетох всичко на един дъх. Създаваш картини, пълнокръвни картини. Разбирам, че сте преживяли Саудитска Арабия по незабравим начин. Благодаря за споделянето! 

И отново - бих се радвал да се запознаем един ден. 🙂 

Като човек, който е преживявал приключение заедно с @Radnev , чистосърдечно ти пиша: онова "може би" в мнението ти не трябва да го има. 🙂

 

Знам, къде съм се пилял, но въпреки това не знам, къде съм блял през лятото, та попадам на темата чак сега. Направо ме е яд.

Дваж повече ме е яд, че бях взел билети за Армения по времето, когато се развива действието в повествованието, защото сега единствено Ваня може с пълно право да се изфука, що е то преживяването "Саудитска Арабия с Раднев"...

А тя няма да го направи. Поне не във форума 😄

 

[Radnev]

На 15.09.2023 г. в 15:48, Pantelej Putnik каза:

@Radnev, ти си може би най-добрият разказвач в този форум. Изчетох всичко на един дъх. Създаваш картини, пълнокръвни картини. Разбирам, че сте преживяли Саудитска Арабия по незабравим начин. Благодаря за споделянето! 

И отново - бих се радвал да се запознаем един ден. 🙂 

Разбира се, че ще се запознаем👍.

Ако не на някоя магеланска сбирка, то при някое от многобройните ни посещения на Пловдив. 

Така като се замисля, май до Пловдив ходим по-често, отколкото до морето например😀, пък ние до морето ходим бая често🤭.

Саудия наистина бе преживяна по един незабравим начин, който освен всичко друго ме накара да се замисля и за доста неща в живота.

[Radnev]

Ал- Хайт

Пристигнахме в Ал-Хайт по тъмни доби. Колата бе толкова прашна, че цветът й отдавна бе станал напълно неразпознаваем. Случката в Кайбар ни бе върнала към действителността, така че инструктирах Ваня да се държи като покорно ханъмче, защото тук наистина бе дива, та дива провинция.

Още с паркирането към нас ударно се затичаха няколко човека. Това леко ни стресира, но бързо разбрахме, че става дума за служители на хотела. Преди да разберем какво става, всички багажи и торби бяха награбени и понесени към хотела. За нас оставаше само да подтичваме наоколо. Настаниха ни в огромен апартамент, който буквално светеше.

Бяхме започнали да разопаковаме багажа, когато на вратата сякаш подочухме плахо тропане. С кършене на ръце и големи извинения, един от служителите сконфузено ни заобяснява, как шефът нещо наредил да ни преместят. Не бяхме учудени, все пак за 70 лв. бяхме настанени в 100 квадрата луксозен апартамент. Упражнението с пренасянето на багажа отново се повтори. Този път ни насочиха към съседната сграда, която се оказа новото крило. Тук стаята бе още по-голяма, а обстановката още по-луксозна. Не знам дали преди нас, тази стая изобщо бе ползвана, защото всичко буквално миришеше на ново. Чувствахме се сякаш се намираме не в хотел, а в мебелен магазин. 

На следващата сутрин станахме рано и се насочихме към стария град на Ал-Хайт. Не мисля, че видът на това място би впечатлил доста хора, но аз се чувствах точно на мястото си. Не срещнахме никой и никой не се осмели да ни безпокои. А обикаляхме почти два часа.

 

 

 

По-голямата част от града тънеше в разруха, но това място бе толкова истинско и неподправено. Вървейки по кривите улички, почти усещахме докосването на привиденията, които някога бяха изпълвали с живот тези рушящи се сгради. Изглеждаше невероятно, но само преди петдесет години градовете на Саудия масово бяха изглеждали точно по този начин. 

 

[Radnev]

Рияд – финални щрихи.

Предстоеше ни изтощително пътуване до столицата Рияд, което щеше да глътне остатъка от деня. Преди това обаче, трябваше да отделим малко време и на геоглифите разпръснати около Ал- Хайт. За наше съжаление ясно очертаните на mapsa форми, гледани през наша перспектива, изглеждаха като разляти каменни купчини с неясни форми. Ако не друго, то поне успяхме да направим един хубав трип в пустинята. Последният преди да се отправим към саудитската столица.

Включихме се в магистралата някъде около пустинния град Ал-Айтма. Малко по-късно преотстъпих волана на Ваня, която кара няколко часа. На Бурайда заредихме с гориво, а от там насетне влезнахме в плътен трафик. Бе петъчен ден късен следобяд. Сякаш половин Саудия бе решила да се насочи към Рияд. Някъде по пътя излезе и много силен страничен вятър, който постоянно избутваше малкия Changan. Особено силен бе ефектът, когато минехме покрай голям камион. В продължение на няколко часа се борих и с вятъра, и с автомобила. Когато пристигнахме в Рияд, лявото ми рамо бе почти изтръпнало, сякаш вместо да шофирам, бях правил тежки физически упражнения.

***

В Рияд направихме нови две нощувки. Вече започвахме да разбираме защо за тези народи полумесецът се бе превърнал в символ. През деня температурата достигна 41.7 градуса, а бе края на април. През по-голямата част от годината истинският живот, течеше през нощта и това се усещаше най-вече по трафика. Луксозни джипове и олюпени таралясници се бяха вплели в един непрестанен поток, който никога не спираше. Най-брутално бе от 20:00 до полунощ. В този часови диапазон, сякаш целия Рияд решаваше да излезе навън. Булеварди с по пет платна бяха претъпкани и никой не караше под сто. Тук верижни катастрофи с по 20-30 автомобила и няколко убити, не правеше впечатление на никого.

В Рияд видяхме доста неща - Зоологическата градина, Музея на кралската авиация, Пеещите фонтани, Kingdom center и Sky Bridge, Фортът Ал-Масмак, като сме минали и през площада за публични екзекуции „Alsafat square”, по-известен като „Chop-Chop square”, но това го разбрхме по-късно.

На някои места ни пускаха без пари, като в Музея на авиацията дори ми направиха комплимент, че куфията ми стои много добре. Все пак не бе слизала от главата ми в продължение на цяла седмица😎. В Зоологическата градина, съвем спонтанно ме заговори една от служителките. Толкова жизнерадостен и енергичен поглед, можеше да има човек на не повече двайсет. Обясни ми, че по начинът, по който съм облечен ходят йорданците – цивилно облечени, но с куфия. В Саудитска Арабия към куфията задължително вървяла и бялата роба. Последва й задължителната снимка. Освен нея се снимахме с още двайсетина човека. Един местен с модерна лятна шапка с периферия, дори се разстрои и заяви, че от утре я захвърля и се връща към традиционната шарена кърпа. Вече се бях превърнал в нещо, като стожер на  традициите😀.

Вечерта прекарахме в парк „King Abdulah”, където основната атракция трябваше да бъдат "Пеещите фонтани". Шоуто започна в 22:00, но изпълнението бе доста семпло и като цяло не си заслужаваше. Паркът имаше вход, който въпреки куфията, тук все пак се наложи да платим. Излезнахме от парка след полунощ и минахме с колата по улицата с небостъргачите, където трафикът не бе претърпял никаква промяна.

За финал ми се иска да напиша нещо грандиозно, но не мога, защото последните ни два дни бяха най-спокойни от всяка една гледна точка. За добро на местните и не толкова за на нас туристите, Саудия е тръгнала изцяло по пътя към модерността и след съвсем кратко време, тази държава ще бъде нещо съвсем различно от това, което е в момента. Тази история се е случвала хиляди пъти на хиляди места. Новото е измествало старото, а после се е появявало нещо още по-ново, което пък е било добре забравено старо и така докато свят – светува...

 

П.П. Слагам край на този пътепис и с бързи крачки се отправям към Корсика, където ще направя всичко възможно да бъда по-кратък, защото ако тук дните са 8, то в Корсика са двойно повече😊.

 

[MayaS]

Удивително пътуване и завладяващ разказ. Благодяря за споделеното.