дневник Е ли Бурятия Русия...?

[Anna Kalinovska]

 

Когато пътешествам, важно ми е по-продължително време да остана Там, особено когато срещата с непознатото място и неговите хора са ме развълнували и вдъхновили. Дали съм напът 10-15 дни или 2-3 месеца– измерваното с мерната единица време никога не ми е достатъчно, когато мястото ме е докоснало, замислило или размечтало.

Преди няколко години, когато най-после сътворих и първия си пътепис за всички времена (за Бутан - докато други пътешествия биваха отбелязвани с единична снимка, една от хиляди несортирани от пътешествието, с добавено някое и друго изречение), открих, че най-сигурният начин да се задържиш по-дълго в Тамошната атмосфера е: да опишеш под някаква форма по-цялостно преживяното, като прекараш часове и седмици със снимки, текстове и информация, храносмилайки и осмисляйки преживяното и формулирайки словесно.

Обикновено не се подготвям преди тръгване, съвсем съзнателно предпочитам непредубедена да се хвърля в непознатото, за да го почувствам, от мене си. Поглеждам преди всичко информация за климатичните особености и метеорологичните прогнози за периода на пребиваване, часова разлика и подобни. А за всичко заинтригувало ме чета следварително, дори цели книги по отделни теми.

 

Преди около 2 десетилетия и аз не бях чувала за Бурятия. Не знаех, че е една от републиките на територията на РСФСР (1922-1991), само че била винаги Автономна, – първоначално, от 1923 г. като Бурято –Монголска АССР, а след 1958 г. - като Бурятска АССР. През 1991 г. със закон е преименувана и съществува днес като Република Бурятия.

 

И точно тогава, някъде в началото на 90-те, се срещнах с приятелка, която тъкмо се беше завърнала от Бурятия - запомних странното и за мен тогава име, и че то не идва примерно от Буратино... Приятелката ми беше прекарала 2-3 месеца в семейството на шаманка, някъде в и извън столицата Улан Уде, както и в семейната дача (или юрта) на брега на Байкал; бяха се придвижвали с някаква Лада от 80-те; беше присъствала на шаманските ритуали на домакинята, наслаждавала се на бурятската кухнята и споделяла бита на фамилията. Неусетно прекарах тогава цял следобед с разказите и аналоговите й снимки.

Още оттогава плътно държа Бурятия под око. Отделно ме бяха впечатлили разказите и журналистическите публикации на берлинската ми приятелка от неколкократни пътувания и няколкогодишно пребиваване в смесен брак в Свердловск, днес Екатеринбург, както и посещенията й във Владивосток, Томск и Новосибирск. Така се бях докоснала от дистанция до руския далечен изток и никак не допусках, че може да ми се случи надзърна там отблизо.

 

Така от 3 години вече направо дебнех и с нетърпение чаках разходката дотам по отъпкан път, организирана от БГ агенция, след 5 години за втори път– то вирус, то визи, то в. действия и невъзможност за междинно кацане в ру. столица – все нещо минаваше път. Бях и на косъм да не мога да се включа, по лични причини. В крайна сметка се случи най-доброто.

 

От спирките по време на 10-дневното приключение Бурятия изпращах по няколко реда и снимки от конкретния ден, всеки път когато имах време, настроение и интернет едновременно.

 

Тук в последователни постове ще се опитам да събера и представя за интересуващите се по-пълна практическа информация за отскачането ми преди 3 седмици до Забайкалието, в Бурятия, по бреговете и водите на феномена Байкал и срещите ми с буряти, шаманисти, шамани и/или техни потомци. А също и за възможностите такова пътешествие да се осъществи по магелански.

 

И лееко ще се отплесна още малко, встрани наглед - понеже сложих провокативно заглавие, без изобщо да търся отговор..

Случи ми се 2 в едно. Досега не бях стъпвала на руска територия - все нямах време и в миналото, когато екскурзиите бяха достъпни, а друг повод не ми се отваряше (признавам си, като екскурзовод в ученическите и студентските години не се престраших да поема руска група, понеже ме плашеше необузданото леене на водка по време и след срещите на дружбата между немска и руска група, които всяка от тях имаше по програма..), независимо от доброто владеене на езика. Та в Русия стъпих за първи път именно тогава, на 2 август, преди няма и 3 седмици.

 

Стъпих не само на летище Толмачёво, Новосибирск, за свързващия полет към бурятската столица, ами излязох и навън да дишна среднощния въздух. Смесих се с предлагащите превоз и поемащите никотинов дим на определените и обозначени за това места. И не го броих много-много за стъпване.

 

Когато овършахме, бих казала с бръснещ полет, малка част от необятните бурятски брегове, острови, полуострови, тайга... и водни пространства на Байкал, стана време да се погледне по-съзнателно и към Русия – защото езерото се намира наистина на територията на Русия, на границата на Иркутска област и автономната Република Бурятия и, схематично погледнато, десният му бряг от кръгло 700 км е бурятски, а десният, откъм Иркутск – руски. Руски е и най-големият остров Олхон. Това се изтъкваше и от екскурзоводите на домакините ни. И така - стъпвайки на него с яхта посред нощ, екстрено поемайки натам вместо на другия ден, за да избягаме от задаващия се поне 2-дневен сторм в Байкал, напуснахме Бурятия и стъпихме в Русия - за времето до края на разходката.

 

 

Колкото и да е голяма Русия и дълбока руската душевност, нещата отблизо са съвсем човешки, в цялото им многообразие и безбрежност. Бурятите се родеят с монголците, в т.ч. по начин на живот и традиции. Езиково се разбират помежду си както ние с македонците, да речем, а и Чингиз хан почитат и помнят бурятските му спирки и подвизи, направо го имат за свой. Ангажираните в обгрижването ни буряти споделяха, че туризмът, от който основно се препитават в броени месеци в годината и само 2 летни с хубаво време, още не се е съживил спрямо предковидно време. Просто казваха: Туристи няма; и потвърждаваха шегата ми, че идващите макар и все още епизодично китайци и монголци не се броят – те са им роднини..

 

ОК, да се отърва и от съображение, дето не ми дава мира и кара съществото ми да се бунтува:

Бурятската столица е на 5000 км от руската, по права лития. С 5 ч. времева разлика. И как да е просто в Русия, а не някъде около Монголия в географско отношение, при положение че Улан Уде се намира на 70 км от монголската граница, а търговци от Монголия предлагат квалитетни изделия от вълна на различни видове животни и на о. Олхон, като да са у дома си на пазарите в Иркутск и Листвянка? А Сибир къде е, та бил той и източен?  🤔  Или някъде съвсем се оплетох в географията и я оплексках? Плътно затварям очи и пускам темата в Азия... Благодаря на модератор за натаманяване при необходимост.

 

 

 

П.П. От всички, с които общувах на място, не спирах да чувам, че Забайкалието и местата, на които тъкмо сме, са далеч по-привлекателни през зимата. Разбира се, веднага се сетих колко дълга е сибирската зима, в частност източносибирската, и попитах: все пак Кога през зимата? - Може за нас да няма разлика между -30 и -50 С зимен студ или дебелина на леда от 1 м или повече..,, по който спокойно се движат и превозни средства, но е ясно, че има. Та най-подходящото време за зимно изследване на Бурятско-Байкалските райони според местните ми събеседници е през март с оптимален престой 7-10 дни. Тогава преобладаващите температури са около направо приятните -5/-10 С. В следващите постове няма да забравя да дам и друга полезна информация, на мен още на третия ден ми се прииска да преживея и зимен Байкал с Бурятия 😇

Та и в този смисъл ще следва. 

 

 

 

Езерото Байкал като форма и местоположение върху световната карта.

Между него и Танганайка се правят паралели по редица признаци. Инак е сравнимо единствено със себе си.

 

 

 

Бурятия на картата на РФ.

 

 

 

Полетът над руска земя с боинг под руски флаг клони към края си.

 

 

 

Вече над Новосибирск на р.Об, руски далечен изток. Ще се каца най-после.

 

 

 

Летищната сграда на Толмачёво отвън остана невидимо за трезвениците.

 

 

 

Поглед към "града" от мястото за димене. Като гледам тук от раницата евентуално е могло да се покаже и магеланското знаме - Новосибирск го няма на картата му, а някои може и да са слизали и излизали от летищния комплекс и в града.

Следват няколко стотин метра фитнес за влизане през специален вход със скенер, който не е ползваният изход за следване на вредния навик.

 

 

 

След досадно продължителна среднощна паспортна проверка на пасажерите от пълната машина, или пък бяха 2? - най-сетне на бурятска земя в Улан Уде, в в тротоарното пространство между скромната летищна сграда и паркинга.

Случаен минувач, но оказа се колоритен. В дъжда нямах време да избирам фотомотиви, докато се оглеждах за посрещачите, возилото, спътниците и организирането на багажа, както и да пазя техниката от намокряне..

Но пък уж случайният минувач ми се вижда  и сега подходящ за мястото, времето и ситуацията.

Че и молитвеният барабан си е точно на мястото и не се налага да търся измежду хилядите снимки друг символ за Бурятия, шаманизма, природата и будистките й традиции..

 

 

 

 

 

-----------------------------------------------

"Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив", Волтер

 

Map_of_Russia_-_Buryatia.svg

[Anna Kalinovska]

Написах този текст и му дадох кодово заглавие, което променях няколко пъти. Накрая оставих това:

 

Доколко си е отишъл комунизмът? - наблюдения и разсъждения от дъждовен sightseeing в Улан Уде. Част Втора

 То в най-пълна степен отговаря на настроението ми намясто преди 3 седмици.

 

На най-първо четене изглеждаше, че сякаш изобщо не си е тръгвал.

 

Как разбрах ли? - Много бързо и не дотам лесно..

 

Кацаш в бурятската столица Улан Уде около 2 ч. след полунощ, след изнурителни полети през Истанбул и Новосибирск, виждаш едно неголямо спретнато летище, което оказва се, работи денонощно, и висваш на мудни, непомръдващи, рунтави опашки пред гишетата за паспортна проверка.. И на момента започваш да чуваш властен заповядващ глас, ама точно на девушка – ами директно попаднах едновременно във филми като „Гара за двама“ и „Москва не вярва на сълзи“ и се почувствах в Русия... Точно такова беше усещането при първото впечатление от Бурятия, на територията на РФ. Прекарваш в изчакване поне час и половина, които се усещат като 3, на крак естествено, с тежичката понамокрена от дъжда раница на гърба. Места за присядане или оставяне на багаж в инак просторната, но сега пълна зала, разбира се, няма, само WC в коридора. А на гишетата девушките баавничко и изчерпателно изучават паспорта ти и гледат строго, а и камера, в която трябва да гледаш неподвижно, прониква в теб..

 

Логично, тук просто прибрах снимащото устройство.

 

(Там някъде в съзнанието ми изплува и друга преживяна аналогия. Беше в началото на 80-те, когато у нас имаше режим на тока и София, по квартали, присветваше като дискотека. Връщах се от Амстердам. Късен зимен полет, дали не беше и закъснял; студ и лед на кутийки, екстремни поне -15 С за 2 седмици, и Всичко на летище София става тоолкова баавно – продължително в изчакване неизвестно на какво държат незатворени вратите на автобуса за отвеждане на пътниците от самолета до сградата, бавно и тържествено се понася той накрая, изсипва пасажерите на открито, минава време, докато отворят вратите към залата с гишетата за паспортна проверка и се наредят пред тях в студеното помещение. Може би там някъде чужденец ме попита: Защо в тази държава всичко става толкова бавно? – Премръзнала и пристъпвайки от крак на крак, спонтанно отговорих: Сигурно защото е много студено. Със сигурност причините са някъде другаде, защото в бурятската столица само валеше студен летен дъжд и не пречеше на нищо, а бурятите са работливи, организирани, държеливи по дух и калени и при -50 С градски студ.)

 

Мисля си за инерцията от близкото минало и някои синдроми на чувството за власт.

 

Вече с облекчение (багажът е имал време да излезе) благополучно се отправяш през измиващия всичко наоколо нощен дъжд с очакващия групата модерен микробус Мерседес на местния партньор, с приветствали ни пъргави и приветливи шофьор Сергей (така тук се казваше всеки втори от обгрижващите ни до края на пътешествието ) и винаги засмяна екскурзоводка Светлана (Светланите бяха само две), към - за моите/нашенски съвременни представи – разточително осветения център на столицата. А там те очаква хотел-мастодонт, от типа на Витоша Ню Отани (1979), само че по-широк, отколкото висок, и наполовина толкова висок в сравнение с японския. Такива по света обикновено окачествявам като силози/хамбари, разбирай безлични, нечовешки, но сега нямам време и сили за това или за оглеждането му отвън и отвътре. Едва на втория ден забелязвам, че стаята ми е на 6-тия от 10 етажа, а мислех, че са по-малко. Виждам само, че се казва „Бурятия“, това някаси ми допада, навява идея за солидност, почти като хотел „Балкан“ в София или „Тримонциум“ в Пловдив, ама и нещо ми говори на малко или повече деформираното подсъзнание – навява ми тоталитарно усещане и нямаше да е така, ако се казваше примерно "Тайга" като иркутския.

 

Закуската беше обявена до 10 ч. Уважих я в последния половин час, кой ти спи по никое време на ново място, пък и любопитна бях за следващи впечатления. При картата за стаята бяха сложили купони за закуска, като на всяко от трите листчета на ръка бяха отбелязани последователните дати, т.е. не бяха взаимозаменяеми. Проверяваха ги акуратно и ги събираха на входа на салона за закуска; наложи се да се върна до стаята за тях. Естествено, архаично ми се видя. Впоследствие, когато слизах на разузнаване по партерната част на хотела, разбрах, че след някакъв час приятният салон функционира като кафене със сервиране на храна и напитки до късно вечерта.

 

 

 

 

 

Като някакъв трофей от миналото, сигурно пак като плод на предубедено съзнание, ми се стори на първо четене парният локомотив пред входа на функциониращия от 1932 г. ремонтен завод за локомотиви и вагони– благодарение на петолъчката на челото му го зърнах и щракнах в движение, когато пътувахме към Иволгинский дацан. Нямаше как тогава да зная, че заводът е построен във връзка с Великия сибирски път – Транссибирската ж.п. магистрала, - свързваща Челябинск с Владовосток, а серията товарни магистрални локомотиви "Серго Орджоникидзе", към който принадлежи той, е била от изключително значение за обслужването на Транссиб в десетилетията. Първият локомотив е построен именно в този Улан-Уденски завод през 1938 г., а в серийно производство моделът е бил от 1943 г. до 1951 г. в общо 6 далекоизточни завода. Произведени били към 4500 броя.

 

 

 

Символите бяха навсякъде, поне аз ги разпознавах като такива, не отричам, с обяснима предубеденост и обременено съзнанието в това отношение, може би..

 

Направиха ми впечатение запазените от десетилетия наименования на улици и площади. Започнах да следя за тях и във всяко следващо посетено населено място, - беше част от запознаването ми със страната и хората. Тук нищо не е преименовано, дори в селцата ги има – от ул. Комунистическая, през ул. Ленина и ул. Дзержинского, до ул. Рабочая, ул. Революции итн. - всички те присъстват навсякъде, също и в курортно градче край Байкал. (Сещам се, че и у нас още има улици „Георги Димитров“, а също и как китайци от най-отдалечени провинции се тълпяха на километрична опашка пред мавзолея на Мао на площад Танянмън при посещението ми в Китай през 2015 г.; сигурна съм, че не бяха чули за настъпили исторически промени.) Червената лампичка вече светеше без примигване – комунизмът още не си беше отишъл. Независимо от настъпилата и жънеща успехи пазарна икономика.

 

Започвам да се замислям обаче дали не прибързвам със заключенията... Вероятно реагирам по шаблона, наложен у нас – спешно да се скрие, изреже като туморно образувание, замени нещо отпреди. Може би просто хората там имат по-различно отношение към миналото и не отричат безспорни постижения в различни области Тогава? – Пак не търся отговор, просто разсъждавам.. Че кой е овластен да дава оценки и раздава присъди...?

 

Разбира се, не непременно навсякъде прозира идеология или груб национализъм - дори последното е пресилено и не в моя речник за случая, ползвам го съзнателно провокативно. Вероятно хората там просто си уважават историята, не изпитват потребност кампанийно да хулят миналото на родители и предци и целят някаква сдържаност и постепенност в демонстрирането на отношение. (Как е постъпвано след октомври 1917 г. е друго сценарио и с други артисти..) А всеки за себе си, в семейството или в своята група от близки приятели обсъжда и осмисля близкото минало и настоящето. Инак известно е, че мисълта е най-бързото нещо, но инерцията в мисленето пък е може би най-бавното.

 

Намясто не разговарях с никого на тази занимаваща ме тема - някакси не стигах до детайлното й обсъждане на фона на разказите за бурятските и байкалски феномени, традиции, фауна, флора итн. и/или кулинарни изненади от бурятската кухня. Седях цял един ден до шофьора на УАЗчика, когато изшпорихме из тайгата едно 500 км и се отбивахме в различни селца и паланки. Не спирах да беседвам с младия човек винаги, когато не му пречех на шофирането, макар че минавахме само през „цивилизованата“ част от тайгата, както ми каза той (другата част беше дивата). Влезехме ли в населено място, започвах да заничам по уличните табели и често-често – прочетях ли ул. Ленина, ул. Рабочая, ул. ... Подобная, отбелязвах: И тук комунизмът не си е отишъл. Той добродушно се засмиваше и се съгласяваше с вдигане на рамене. Не успях да го попитам кога според него ще си отиде и как. Не говорих с него и за задаващата се през септември нова мобилизация в Бурятия..., за нея научих няколко дни по-късно от джигита на катера по байкалските острови... И двамата са по-малки от сина ми и имат две малки деца. Не могло да не се отзоват на повиквателната, в противен случай – тюрьма.. А отпреди 2 години никой не се е върнал.. В смисъл че си идват в полагаемия годишен отпуск за по 2 седмици и пак се връщат.. Няма предпочитана възраст при мобилизираните – привикват и млади, и по-възрастни. До момента – няколко Десетки хиляди бурятци... Да, известно е, че бурятците са държеливи и борбени, не случайно привикват с предимство мъже от Република Бурятия... Попитах управляващия катера, християнин, придържащ се към будистките принципи, кога ще свърши това безумие. Отговори ми: Шаманът бил казал - след още две пасхи.. И съм дотук с политиката за всичките части на разказа за Източен Сибир, Бурятия и Байкал; съжалявам – беше незаобиколимо.

 

 

 

 

 

Остана чистотата, за която ми се струва уместно да спомена тук. Без гаранции, че няма да изникне още нещо, но ще го сместя евентуално в следващо продължение, ако не мога да редактирам настоящия текст.

 

Не мога да сравнявам как е било преди, но безспорно в отношението към хигиената и индивидуалната/групова потребност от нея няма класовост и революционност. Чисто теоретично допускам, видимата на повърхността чистота Сега да е на по-високо ниво, отколкото е била Преди – заради различните отношения на собственост: лична, обществена, частна, и психологически обусловеното в тази връзка индивидуално поведение.

 

Какво видях намясто? - Ами чистотата, подредеността и естетиката се набиват на очи – видно е и на всички снимки. Не е нужно да изброявам какво от видимото на всяка крачка тук, било в малко или голямо населено място, по пътищата или сред природата, по никакъв начин или форма не се среща там. Въпреки своеволията на ветровете по Байкал... Кошчета за отпадъци има навскяъкде и те никъде не преливат. (И всеки път, когато става дума за камарите отпадъци у нас, се сещам за изследване на Световната банка отпреди 20 г., споделено ми от автора му, съученик от гимназията, с констатацията, че струпаните на обществени места отпадъци са обратнопропорционални на благосъстоянието на нацията...) Ще попитате: А тоалетните? - Дори обществените WC край природни забележителности в Бурятия и на плажовете по Байкал се поддържат Чисти и във всички има тоалетна хартия, с 2/50 изключения. Направила съм и снимки, понеже малко или повече ме е изненадало.

 

 

 

Да не си помисли някой, че Улан Уде е един бетонен град от сгради и улици в стил сталински ампир, без история и без чар. Или че си мисля само дали и къде комунизмът (не) си е отишъл..

 

Верхнеудинск се е наричал градът в периода 1735-1934 г. Разположен е по бреговете на р. Уда, приток на Селенгà, най-големия приток на най-дълбокото езеро в света, Байкал. Основан е от руски казаци през 17 в. като укрепено място за събиране на данъци от евенкските народи. Съгласно грамота на Екатерина от 1775 г. получава статут на провинциален град в Иркутска губерния и в началото на 20 век вече е административен, военен, културен, търговско-промишлен център на Западното Забайкалие. От 1923 г. е столица на Монголо-Бурятската АССР, а от 1957 г., във връзка с преименоването на републиката, става столица на Бурятската АССР. Населението му понастоящем наброява малко повече от 400 хил. жители и изповядва християнство, будизъм и др. Улан Уде има дълбоки традиции в търговията. От 1780 г. в града ежегодно се провеждат два панаира.

 

 

 

Една забележителност, която ми се видя твърде интересна и естествено не ми остана време да я разгледам по-подробно - Гостиный двор, Гостиные ряды. Разсъждавах как да се предадат на нашия език тези обозначения от миналото, вероятно ще стигна до предложение, след като напиша всичко за тях, или ще ги оставя в оригинал.

 

 

Та и Гocтиныe pяды и caмият площад Гocтинoдвopcкaя плoщaдь възникват във Bepxнeyдинcк блaгoдapение на импepaтpица Eкaтepина Beлика. Съгласно неин указ в градовете на Русия били изпратени циркулярни писма с предписание да се построят площади за развитието на културния, икономически и oбщecтвeн живот. 

 

През 18 вeк Bepxнeyдинcк дocтига връх в процъфтяването имeннo на търговията. Пътят на стоките преминавал между Иpкyтcк и Kяxта. Тук се разпределяли товарите, които идвали в Kяxта от Иpкyтcк, а те трябвало някъде да се складират. Тогава във Bepxнeyдинcк peшават да създадат cпeциaлни помещения за нуждите на търговците, които да са разположени на една линия.

 

Първата дървена сграда на Гостиный двор е възникнала през 1791 г. От 1804 г. започнали да се появяват каменни постройки по проект на арх. А. И. Лосев. Тогава дaжe никой нe пoдoзирал, че строителството ще се проточи повече от половин век - 1868 г. Идеята била да се изгради търговско съоръжение, а в крайна сметка се получил този архитектурен шедьовър.

 

Плaниpан бил голям двop и 116 клетки, ще рече дюкяни. Започнали cтpoитeлcтвoто през 1804 г., а след това поради недостиг на средства го преустановили и се отпочнал един необичайно проточиб се строителен процес. 20 години по-късно почнали всичко отначало, било 1825 г. Работата тръгнала от южната и западната страна – след нови 5 г. магазинните клетки започнали да функционират. На това място два пъти годишно се провеждали панаири – най-крупните търговски събития в Забайкалието..

 

Продавало се какво ли не – висококачествени обработени и необработени ценни кожи от диви животни, вкл. ценените открай време палта от сибирски норка, белка итп.; ядки, риба, жито и брашно. Там, където сега са прозорците, се е намирал входът на дюкяните. За целите на сигурността по време на панаир караулела охрана. Поради страх от пожар ползването на caмoвapи било. Приходите от продажбите за две седмици стигали милион и половина рубли. На панаира можело да продава стане всеки, който успеел да си купи билет. А това не било толкова пpocтo, защото по това време Верхнеудинск бил един от най-значителните центрове за стокообмен в цял Сибир.

 

В продължение на години по време на панаирите се ползвали само две части от Гocтиные двopа - южнaта и зaпaднaта. Естествено правили опити да се достроят и други те двe странш, нo трябвало стриктно да се спази пpoeктът c apките и дpyги елeмeни, a това не било по джоба на всеки. След З0 години започнало изграждането на Maлките Гocтиный pяды – вече без някакви внушителни сводове. Понякога в тях се прокрадвали дори дървени конструкции. Ho по този начин ансамбълът на плoщaда вече бил завършен. Издигнато било грандиозното здание на yнивepмaгa. През 1955 г. в средата на редиците от дюкянчета се построила триетажна сграда. Понастоящем Гостиный двор и до ден днешен се използват по тяхното преднaзнaчeние. В тях целодневно се отворени търговски обекти.

 

Най-голямо внимание заслужава южната фасада с аркади и квадратни колони. Край редиците дюкянчета се формирал общественият център на града,  а площадът получил името  Гостинодворски.

 

 

 

 

В периода 1741-1785 г. започва строителството на първото каменно здание в Улан Уде - Одигитриевския събор. Православният храм, катедрален събор на Улан-Уденската и Бурятската епархии на Руската православна църква cе намира на централната улица – ул. Ленина. Тя е първият каменен градеж в града и архитектурен образец на сибирския барок. Уникалността на Одигитриевския събор се състои още в това, че е построен в зона на висока сезимична активност. Намира се на брега на река Уда край мястото, където се влива в Селенгá.

 

 

 

В историческата част на града кварталите са с правилна геометрична форма, улиците - прави и еднакво дълги, а къщите са от дърво. От 1990 г. Улан Уде е в списъка на историческите градове в Русия, но не е влязъл в новата, съществено съкратена редакция на историческите селища от 2010 г. Напът към Арбат снимах тази стара къща, за разлика от къщите в старата част на града тя е със смесена архитектура и не е изцяло от дърво.

 

 

 

Най-известен е домът на търговеца Капелман, „Къщата с атлантите“, както го наричат столичани.  През 1812 г. в това здание е регистрирана кооперацията «Търговско-промишлена и комиссиона кантора Н.Л. Капелман и Г.И. Виневич» за производството на дървен материал. В началото на първото десетилетие на 20 век търговецът Нафтолий Леонтьевич Капельман построил каменна двуетажна къща «с атланти». Сградата е завършена в много кратки срокове - от 2 юни до 5 октомври 1907 г.

В къщата на Капелман се е намирал зъболекарски кабинет Зубовска, а партерният етаж се е отдавал под наем и е приютявал чаен магазин Син Тай Луня, сладкарски магазин «Модерн» и кофейня-та на И. Е. Цигалницки. 

 

Короните на дърветата закриваха фигурите на атлантите. Но ето снимка от нета.

 

 

 

Красивите живописни къщи в историческата част на Улан Уде са изградени от дърво. Възрастта им е около 100 години, тъй като приблизително толкова е трайността на употребения материал. 

 

 

Бурятски Арбат – така наричат обособената в къса пешеходна зона част от ул. Ленина — една от най-старите улици в Улан Уде, възникнала при построяването на Огигидитриевския събор през 1741 г. като пряк път до нея. През 2004 . в участъка от ул. Советская до ул. Кирова е преустановено движението на автомобили и по аналогия с пешеходната улица в Москве, разбира се, я нарекли Арбат. Сега е едно от най-красивите места в града, където човек може да се полюбува на старинната архитектура. 

 

 

 

Скулптурата «Жезълът на бога на търговията Меркурий и рогът на изобилието» в началото на Бурятски Арбат е свързана с процъфтяването на града във връзка с развитието на търговията в региона. Същото изображение се намира и на герба на Улан Уде. В долната част на короната е представен национален орнамент, символизиращ националните традиции. 

 

 

 

 

Една от забележителностите на самия Арбат е композицията «Две птици» (2004 г.). Великолепната съвременна авторска скулптура на Александър Миронов е поставена до бившия киносалон «Эрдэм. Над постамента на сложната конструкция, чиято долна част представлява двустепенен пиедестал, а горната — огромен необработен камък, се издигат бронзовите фигури на две птици, играещи в полет. По думите на автора те символизират любовта и грижовното отношение към природата и изчезващи животински видове в резултат на човешко вмешателство. Самата скулптура е призвана да обърне внимание и към по-младите - да не се забравя, че и те имат имат нужда от закрила. Идеята за фонтана, над чията чашка се преплитат две заиграли се в танцов кръг рибки, символ на безкрайността на времето, е подхранена от будистката философия. "Чайки-крачки" така наричат скулптурата в Улан Уде. Наред с други паметници тя е гордост за хората в Бурятия и столицата, изразявайки особено чувствителното им отношение към природните ресурси и стремежа да се запази богатството им, любовта към родината с нейните многобройни исторически и археологически паметници, резервати и охранявани от държавата територии. Наред с това тя е алегория на реките Уда и Селенгà, при сливането на които е разположена столицата.

 

 

 

Край Бурятския Арбат се намира красивата сграда на Художествената галерия на азиатските народи. Много ми се искаше да надникна вътре, но трябваше да продължим към покрития градски пазар на лов за по-евтини кедрови ядки, изобилстващи в региона, ядкови и други масла, шоколадови гриляжни бонбони с най-различни ядки и др. вкусотии, главно за изпът, за армагани беше още рано. Като за столичен централен пазар тип "градски хали" площта беше голяма и имаше буквално всевъзможни хранителни и промишлени стоки. Почти не съм правила снимки, затова прилагам една от нета.

 

 

 

Любопитна е фигурата на порядъчния търговец на Бурятски Арбат и текстът, отделно изобразен до нея. Тя е символна - за всички честни търговци в града някога и сега. Имам чувството, че чистоплътността в търговските отношения в миналото и в свременността е въпрос на чест за бурятите.

 

Тази сграда край Бурятския Арбат вероятно е била кино или театрален салон. Сега е магазин за модно облекло.

 

В дъното се вижда един от храмовете в града - В дъното се вижда красивата "Часовня во имя Святителя Иннокентия Иркутского Чудотворца".

 

 

На излизане от Улан Уде нямаше как да незабележа тази изрисувана фасада в бурятската столица.

 

 

 

 

 

Какво не видях, а трябваше, и много исках:

 

Гара - сграда и всякакви гарови съоръжения; съвременен железопътен подвижен състав, обслужващ Транссибирската магистрала;

 

Музея на изкуствата на азиатските народи;

 

Паметника на Чехов, чиито стъпки улиците на Верхнеудинск помнят, а жителите обичат да припомнят ласкавите му отзиви за тях и града им;

 

ГУМ отвътре;

 

Други храмове

 

и още... – сигурно много.

 

А и с нито един столичанин не поприказвах, както аз си знам. Само с екскурзоводката Светлана и шофьора Сергей, без да ми е достатъчно. Но пък със Светлана се сприятелихме и контактът ни ще продължи, вкл. ако реша да преживея и зимен Байкал, ще рече през някой март, когато вятърът - там се вихрят 7 вида вятър и за всеки си има име (запомних само 2: баргузин - духа в две сменящи се посоки - и сáрма, който върти като вихрушка) -  и температурите (стигащи до -50 С дори в града) не са така свирепи.

 

 

Там вече всичко се случва с нормална, почти европейска скорост и гостоприемна любезност и към 4.30 ч. сме по стаите за почивка от няколко часа, за когото може да се отпусне в сън или дрямка навсякъде и по всяко време, де.. Задържам се на прозореца в изучаване на новото място с помощта на откриващата се гледка на 180 градуса. Самолети главно излитаха през четвърт час, по улицата срещу хотела преминаваха единични превозни средства и хора; сред камионите в тъмното безпогрешно разпознавах силуети на соц модели.

 

 

 

 

Самият хотел си имаше всичко и сигурно се ползва и като конгресен център: Просторно фоайе, услужлива рецепция, 2 достатъчно големи бързи асансьора, магазинчета за сувенири и художествени бурятски и забайкалски занаятчийски и кожени изделия, ресторант, бизнес-център и консиерж, 6 конферетни зали за провеждане на видео конференции и семинари, онлайн тренинги, брънчове,  – и беше посетен от вероятно командировани от съседни държави и градове, а и от семейства от вътрешността, дошли на екскурзия. Бих казала, беше гостоприемен и дори човешки уютен, без тоталитарен привкус, и изобщо не беше от типичните "хамбари". Ако пак попадна в Улан Уде, не бих изпробвала друг. 

 

 

 

 

 

 

По този коридор се стигаше до залата за закуска и магазинчета за художествени произведения и бурятски занаятчийски изделия и сувенири. 

 

 

 

По стените висяха картини. Забелязвам типични за региона мистично-магични сюжети и мотиви.

 

 

 

 

Част от салона за закуска

 

 

 

Качеството на закуските? - Бюфетът предлагаше изобилие и разнообразие от топли и студени ястия, задължително някаква каша, най-често овесена, и някаква супа, месна или вегетарианска, най-често борш с червено цвекло; бъркани яйца с надпис „омлет“, наденички, елементи на континентална закуска – в която най-впечатляващ беше Вкусът на салама, тип пресен шпек! – Ами той беше направен от месо и имаше вкус на месо, запомнен и останал някъде там в детството! Същото се отнася и за наденичките, кремвирши или както и да се казват - с кафява хрупкава коричка, маслото, сметаната, сиренето – бяло и жълто - киселото мляко, изварата – всичко имаше автентичен натурален вкус. Имаше още плодове - от внос, мюслита, ядки, бонбони, гъсто плодово кисело мляко или сметана в кани, което особено харесах, още: топли напитки, сокове, няколко вида сладки и солени вкусни печива. На хляба обикновено не обръщам внимание, в смисъл, че не го консумирам, понякога само опитвам, но сигурно е бил с квас. Въобще, подобрено средно европейско качество..

 

Под похлупаците са скрити и наденичките с вкус на месо и кафяви хрупкави корички, 2 вида супи, каша, някакви картофени гозби, бъркани яйца итн.

 

 

Любимата ми млечно-ягодова напитка към закуската. Наляла съм си втора чашка, както и всяка сутрин там.

 

 

 

 

 

 

Вкусно за закуска - био, а месните са от месо!
При плодовете са пестеливи, те са от внос. Домати, краставици, чушки имат собствено производство в краткото лято и от оранжерии.

 

 

Моят вреден избор към питателната част от закуската в хотел "Бурятия", втората сутрин, откогато са и останалите снимки от интериора.

 

Оказа се, че в по-късен час на деня салонът работи като кафене със сервиране на храна и напитки до късно вечерта. Надписите на стената ми допаднаха.

 

 

 

Оригинална декорация на стената в залата за закуска, по-късно работеща като ресторант.

 

 

 

Вечерта закъсах за бира;-)  Част от предлагания избор.

 

 

 

Сутрин не, но вечерта предлагаха тази торта с череши. Не без борба в себе си ни се изкуших да я опитам. Ако на табелката правилно чета 150 рубли, то тя е точно три пъти по-евтина от шоколадовата бомба без диви плодове, която опитах на пристанището в Хужир, на о. Олхон...

 

 

 

Стаята ми, снимана след като малко съм я поразхвърлала. С всичко необходимо, ел. кана, чай, разтворимо кафе.

 

 

 

Поглед през прозореца

 

 

И ето че идва време за същинското запознаване с Улан Уде, голяма работа, че дъждът няма намерение да спира и мие всичко наред. По програма – пешеходна разходка, след като бусът ни оставя на още по-централно място.

 

Широки булеварди, просторни площади, типично...., а бе не знам точно какви.. красиви сгради отпреди поне 60-80 години. Най-напред хлътваме в Музея за история на Бурятия - (за него ще разкажа в следващ текст, тъй като основното и характерното в него са етнографската и религиозна тема - шаманизъм, будизъм, православие). 

Много сгради в Бурятия имат формата или на юрта, или на островърха бурятско-монголска шапка.

 

 

 

И бързо-бързо по предложение на Светлана се отбиваме на чай – случайно или не, след като в предвидената от нея кондитерская нямаше места за всички ни - в кофейная точно с името „Марко Поло“ - на кьоше, с градско движение и дори с трамвай пред нея, в съседство магазин за хранителни продукти, в който задължително надниквам, за да душна част от ежедневието на столичани.

 

Там, оказа се, поне веднъж на ден се сяда на чай, отделно обичайно всяко хранене почва и завършва с чай. Чаят обикновено се предлага с мляко и местните така го консумират – но не по английски пример или маниер, а по традиция - поради предимно ниските температури и нуждата от нещо по-плътно, за да се сгрее човек отвътре (питам се: нима това не е разновидност на традиционния тибетски маслен чай... И мисля, че не греша.) Та когато се сяда на чай, се подразбира задължително подкрепяне с различни видове тестени, предимно сладки изделия, пак нещо плътно.. – като се почне от палачинки със сладка от диви плодове на тайгата, мине се през разни видове пирожки, като събирателно, и се стигне до кондитерски торти с европейски вид, но с по-хубав вкус и по-качествени съставки, и други подобни изкушения, в краен случай купешки вафли като например край огъня на брега на р. Баргузин след рафтинга няколко дни по-късно. Познахте: От престоя пренесох безмитно някое и друго килце „свръхтегло“ спрямо обичайното ми. Точно в „Марко Поло“ - фуд корт-кофейня-пекарня - пък някой от групата неправомерно грабна преди мен последното парче от избраната торта, нали съм любител и познавач на хубавото, знаех кое да поръчам, и в знак на протест пих само чай без мляко и захар. Да не си помисли някой, че Там не знаят какво е кафе.. И имат, и го консумират; в хотелските стаи до електрическата кана наред с чай винаги имаше и пакетчета кафе. Ама не го опитах дори на закуска, капризна съм и пия точно определена разновидност на горчивата напитка. Забелязах, че кафето е скъпичко – в един от хотелите на о. Олхон само чаят влизаше в цената на нощувката със закуска, а кафето беше „на карточка“, демек платено.

 

Предлаганите в кофейня "Марко Поло" чайове в обемни стъклени сервирни кани, чието съдържание стига за двама, са поне дузина разновидности - истински, ще рече насипни, не в пакетчета, - не че и пакетирани няма, винаги предлагат черен и зелен за избор. Но те не представляват интерес за мен, когато има от набрани в тайгата и заготвени по древни технологии, с частично ферментиране на дрогата, треви.

 

 

 

 

Казват, вредните навици насърчавали социални контакти, изпитано е неведнъж. И ще допълня: те способстват и за наблюдения наоколо - трамвайчики и градски автобуси - видът им ми навява спомени от тоталитарното минало .. Още: съвременни автомобили, тротинетки, хора - за усещане ритъма на града. Повече време прекарвам пред входа на фуд корт-кофейня-пекарня "Марко Поло", отколкото край каната с ароматния чай.

 

 

 

В кофейня "Марко Поло" с готовност очакват какво ще си избере българската група.

 

 

 

В закътаната и по-уютна част на кофейнята на кьоше "Марко Поло", Улан Уде.

 

 

 

Тук свещенодействат с вкусове и аромати. В чайниците са запарките на различни чайни смеси - байкалски насипни треви.
Сладките изкушения, приготвяни намясто, явно не съм снимала, витрината с тях се намираше вляво.

 

 

 

 

Наблюдателният ми пункт пред входа на кофейня "Марко Поло". Тутакси вдясно е входът на квартален хранителен магазин.

 

 

 

Розглеждам возила и хора. Вглеждам се в моделите на превозните средства и най-вече в надписите по трамвайте.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Красива сграда, украсена с герба на СССР, по пътя привлича погледа ми и заслужава споменаване в контекста на избраното заглавие, с елемент на критичен поглед - просто защото не очаквах да видя непокътнати атрибути от миналото. В нея днес се помещава Бурятската филхармония и седалището на голям традиционен фестивал на открито - най-големия задуралски международен музикален фестивал "Голос кочевников". В продъжение на два дни през лятото на сцени извън града звучи разнообразна музика - от world-music до инди-рок, от електронна до ню-метал - с много гостуващи от близо и далече изпълнители. Провеждат се и джем сешъни до късна доба.

 

 

 

Районът, където се намира Театърът, се казва Советский район, вторият столичен район пък носи името Октябрский. Въпреки че съвети в онзи смисъл вече 30 години няма, централният площад в Улан Уде продължава да носи името „Площадь Советов“, опира в ул. Ленина, а внушителното творение на главата на Ленин, намираща се на него от 1971 г., е най-големият паметник на вожда в целия свят. Към нея сме се запътили сега.

 

 

 

Самата глава е висока 7,70 м, широка 4,50 м и тежи 42 тона. На всичкото отгоре е поставена върху 6,30-метрова платформа. За разлика от многочислени други паметници на Ленин в Русия, в лика му се наблюдават по-ясно изразени азиатски черти. Мисля, че е основната забележителност в бурятската столица и немалко туристи от страната идват заради него. Монументът на вожда е следващата ни спирка.  

На огромната глава излизаме в гръб. 

 

 

 

Оглеждам и нея, и Площада на съветите във всички посоки. 

 

 

 

 

... и покрай другото снимам Знамето за втори път днес.

 

Докато редактирам текста намирам отново клип, който бях забравила - доказващ, че мислещите хора в Улан Уде не са съвсем безразлични към останките от комунизма и съществуването на монументалната статуя: 

 

Човек на изкуството е "вривил" главата.

 

https://www.baikal-daily.ru/news/16/394888/

 

 

 

Не е сигурно дали българската група бяха единствените туристи в града. Монголци и китайци тук не броят за чуденци, те са роднини..

 

 

 

Насреща е Управлението на Федералната служба за държавна безопасност, каквото и да значи това, а вдясно - Министерството на здравеопазването. 

 

 

 

От отсрещната страна на Площада на съветите, на ул. Ленина, се издигат красивото здания на Министерството на финансите от, струва ми се, 60-те години, а до нея е Агенцията за горско стопанство на Бурятия, кръстих така важното за Прибайкалието "министерство на тайгата".

 

 

 

С гръб към паметника на Ленин.

 

 

 

В Бурятския национален театър за опера и балет (1939), наименован на бурятския изтъкнат актьор и носител на тоталитарни отличия Гомбожап Цидинжапов (1905-1980), най-важното културно учреждение на републиката и най-старият оперен театър в руския Далечен изток, носител на традициите на бурятската, руска и световна музикална култура и понастоящем пространство за творческо експериментиране и сътрудничество, цари оживление и извън театралния сезон и посред бял, макар и мрачно-дъждовен, ден. Той е една от главните забележителности в Бурятската столица. Към него сме се запътили сега.

 

 

 

 

 

Архитектурата на сградата си е изцяло „комунистическа“ (1947-1952), без да дразни възприятията ми; потрудилият се тогава архитект е чак от Москва. Стилът, в който е построен театърът, официално е сталински ампир (сталински класицизъм, сталинска архитектура), с национални декоративни елементи. Самата красива сграда е произведение на изкуството. Тук пресичаме.

 

 

 

Хората от различни краища на РФ обичат да пътешестват по родината си, именно „местни“ туристи разглеждат сградата отвън и отвътре с присъщата им любознателност и преклонение към изкуството.

 

 

 

 

„Театр начинается с вешалки“ – театърът започва от закачалката/гардероба. – И в това няма никаква, ама никаква идеология или съветско минало, само култура и традиция на онези народи. Започва и от бюфета (такъв в нашите театри, поне в столичните, които посещавам, отдавна вече почти няма, или ако има.., е, знаете, как изглежда и той, и публиката, ако ходите на театър...) Театърът започва още от ателиетата, работилниците и гримьорните на творците - това изповядвано верую, изразяващо преклонението на хората от тези географски ширини към сценичните изкуства, се усеща с пълна сила в оформлението на вътрешните пространства.

 

Таваните са украсени с красиви стенописи, най-значителни са тези на купола на концертната зала. Най-големият от тях е наименован «Тържество на социалистическия строй» и на него се разпознават ликовете на знамените артисти, както и архитектурни силуети на столицата. Снимката е от нета.

 

В изписването на фоайетата се разпознават не само традиционни бурятски орнаменти, но и стилизирани будистки мотиви (от три столетия Бурятия е будистката страна на територията на Русия – нещо, което узнах преди петилетки от разказите на моята приятелка, посетила Бурятия в началото на 90-те).

 

Щеше да ми бъде любопитно да надникна в залата по време на някое от 200-те представления за сезон, с участието в класически творби на именити солисти в оперното пеене и балетното изкуство, главно от световния Далечен изток; да наблюдавам как публиката благоговее пред постиженията на изкуството и неговите представители - предполагам, сравнимо е с отношението на аудиторията във виенските и някои други европейски зали. Любопитно би ми било още да проследя проява, която представя бурятското композиторско творчество.

 

Концертната зала на Бурятския театър за опера и балет, Улан Уде.

Говорело се, че за изписването на стените и тавана са употребени 55000 яйца, тъй като художниците са приложили използвана някога техника при зографисване на църкви.

Също толкова време е отнело преди 10-ина години генералното й осъвременяване заедно с околното пространство. Наистина достоен за гордостта на домакините красив цялостен комплекс. Снимка от нета.

 

 

 

Разбира се, отношението към изкуството се вижда и отвън в оформлението на пространството около музикалния театър на Бурятия.

 

На скулптурата «Красавицата Ангарa», посветена на легендите на бурятския балет Лариса Сахянова и Пьотр Абашеев, се насладих най-напред. Светлана разказа, че именно на сцената на този театър през 1959 г. за първи път е представен пред зрители балетът-поема «Красавицата Ангара». В нея се разказва за Байкал и сливането на двете велики руски реки; главната тема е любовта между Ангарá и Енисей. Това забележително музикално произведение, наситено с национален колорит, с поетичен сюжет и богата драматургия, се радва на заслужен успех не само сред зрителската аудитория, но е било високо оценено и от професионални комисии. Постановката получава награда „Михаил Глинка“, а авторите и главните изпълнители са удостоени с държавни лауреатски звания в общоруски мащаб.

 

 

 

Традиционни декоративни орнаменти върху фасадата на Бурятския театър за опера и балет, Улан Уде.

 

 

 

Големия фонтан наричат Музикалния.

 

 

 

 

 

Триумфалната арка «Царские ворота» е в непосредствена близост до театъра и краси ул. Ленина.. На това място през 1891 г. е стояла първата арка от дърво, поставена върху каменен фундамент , издигната по случай посещението във Верхнеудинск (старото име на Улан Уде) на „Негово Императорско Височество Владетел Наследник Цесаревич и Велик Княз“, (както звучи пълната титла на престолонаследника на империята от 1797 г.), Николай Александрович II. Подобни арки се издигали във всички градове, които високият гост почитал с визитата си, пътешествайки по Източен Сибир. На върха арката, наричана «Царски порти», била украсена със символа на Руската империя — двуглав орел.

 

 

 

 

 

Зърваме Генералното консулство на Монголия с традиционна архитектура и продължаваме към мястото за обяд.

 

 

 

Ресторанта под хотел Байкал Плаза бяха избрали домакините за вечеря първия ден. Всеки можеше да си избере салата, супа, основно, десерт и безалкохона напитка по свой вкус и без ценови лимит, както и навсякъде в ресторант по маршрута по-нататък. Когато гостувахме на семейство или общност край пълна маса, трябваше да опитаме от всички традиционни, специално домашно приготвени специалитети. Четиримата вегетарианци в групата винаги получаваха съответно меню. Обикновено снимам храната, но от това място сякаш нямам и поглед към обстановката в публичното заведение.