дневник Корсика - на планина в морето

[Radnev]

Полезна информация.

Корсика е като цяло див и рядко населен остров. Бих го препоръчал на тези, които обичат планините и възможностите за алтернативен туризъм. На острова има над 200 кампа, а в малкото хотели, цените стартират от много високи.

Пътуването е дълго и уморително, а минаването през външните граници на ЕС, през летните месеци, може да го направи съкрушително. Островът е скъп, а възможностите пътуването да се обърка повече от достатъчно. До острова се достига с ферибот от Ливорно, Генуа, Савона или Ница. Препоръчвам Ливорно, защото пътуването е най-кратко (4ч.30мин.) и съответно най-евтино. Може би, това е единственото евтино нещо на острова. С предварително запазване на билетите, успях да нацеля цена от 306лв. двупосочно (двама души + автомобил), което е наистина изгодно.

Разстоянията на самия остров се изминават много бавно, дори и да се движите по главните пътища. Бързото каране или изпреварванията са напълно безмислени. В сезона островът е претъпкан от кемпери, каравани и туристически бусове, които на някои от завоите едва се гънат. В един момент карането започва наистина да втръсва, защото след дългия път до острова, отново сте принудени да прекарвате часове в автомобила.

Ако не не сте с автомобил, то ще трябва да наемете. Цените са естествено солени, но ако на този остров нямате собствен транспорт, придвижването ще бъде много бавно, а достигането до местоположения извън основните много трудно. Ако наистина искате да разгледате Корсика по този начин, то ще трябва да стоите там поне двадесет дни. Хубавото е, че вземането на стоп става много лесно (и това ни се наложи). На острова няма платени пътища, но горивата са скъпи, варирайки на цени от 3.60- 4.00лв./литър. Дори газта е 2.50лв. Съществена разлика между цената на горивата на острова и на континента няма.

Корсика е остров с много силен италиански привкус. Нормално, след като през почти цялата си история е бил италианско владение – основно част от Генуезката република, докато правата над него не са продадени на Франция. Очаквано английският не е на мода, така че извън туристическите места google translate определено може да ви бъде от полза.

Природните забележителности доминират за сметка на историческите и архитектурните. Най-забележителните градчета са Калви и Бонифацио (истински средновековни перли), но се намират в двата края на острова посока север-юг. Двата основни града Бастия и Аячо отново са на противоположни страни, но в посока изток-запад. Формалната столица на острова е градът на Наполеон – Аячо, според местните Ажассио. Неформалната и естествена столица е Бастия. Между двете има железопътна линия. Красивите бели плажове на Корсика са в дълбокия юг, най-вече между Порто Векио и Бонифацио. В централната част се намират високите планини, а най-дивите скални носове и безумно насечени пътища, където се провежда и рали „Корсика” са в западната част между Калви и Аячо.

Както обичам да правя напоследък, ето една ценова разбивка на пътуването за всички 16 дни. Мисля, че така най-реално всеки би могъл да прецени колко би му струвала една Корсика и дали си заслужава.

Гориво – 970 лв. (Около 4500км)

Тол такси – 250 лв.

Ферибот – 300лв.

Нощувки – 770лв.

Храна – 410 лв.

Други – 250лв.

До тук сумата е 2950лв.

Не водя отчет до стотинка, така че със сигурност имам пропуснати разходи, така че добавям още 200 - 300лв. и сумата става около 3200лв - 16 дни - двама души или 200 лв./ден. с уточнението, че пътувахме много авантюристично и имаме само четири нощувки на хотел. Всичко останало бе по кампове, а по силата на обстоятелствата и на други места.

Ако искате да спите по хотели и да хапвате на ресторанти, пригответе поне двойно, което от ценова гледна точка прави посещението на Корсика, поне според мен, доста безсмислено, но всеки преценя спрямо начина си на пътуване и нормалните за възприятията му разходи.

 

[Argentique]

Настанявам се на първия ред и чакам продължение. Интересна ми е тази дестинация. 

[Radnev]

Акцентите

За да завърша пътеписа за Централна Турция ми бе необходима точно една година. Пътеписът за Саудитска Арабия, буквално до вчера стоеше недовършен, а сега предстоят сума дни до Корсика и обратно. Така, че този път ще се опитам да бъда кратък.

Поради ред причини, планинската ни програма буквално се разпадна на пух и прах😵, така че почти няма да ви занимавам и с планини😄.

***

От Пиза

през средновековния Калви

до столицата Аячо

и цитаделата на Бонифацио:

От диви скални носове

 

и кристално бели плажове

до непристъпни върхове и красиви езера:

Корсика - Здравей отново!!!😀

[Radnev]

Пролог

Наричат Корсика „Остров на красотата”, заради прекрасните плажове и природа, но това е само гледната точка на туриста. Историята на Корсика е трайно белязана от духа на сепаратизъм, бедност и равнодушие от страна на сменящи се владетели и завоеватели.

Под най-различно владичество, Корсика винаги е била в задния двор на управляващите я. През средните векове, част от Пизанската държава и Генуезката република, Корсика е оставена почти самостоятелно да се оправя с ежегодните рейдове на берберските пирати. Неслучайно символът на острова продължава и до ден-днешен да бъде отрязана мавърска глава. В духа на новото време, френското правителство неведнъж е настоявало този символ да бъде променен, но корсиканците са се съгласили, единствено превръзката сложена на очите на мавъра да бъде преместена на челото.

След отслабването на Османската империя, берберските рейдове спират, но съдбата на корсиканците не става по-лека. Банкрутиралата Генуа не предава, а забележете прОдава правата си на Франция. Корсиканците, отдавна очакващи своята независимост, не са съгласни с тази сделка и обявяват своя република. Борбата с Франция не стихва в продължениа на две десетилетия, когато най-после цитаделата на столицата Корте е превзета. Сякаш това не е достатъчно и по силата на нови договорки за кратко Корсика става Британски протекторат, за да бъде върната няколко години по-късно отново на Франция.

Най-бедният регион на Франция, където дори и сега 1/5 от хората живеят под прага на бедността, бързо се превръща в люлка на организираната престъпност. Точно както и в Сицилия, тази постоянна смяна на чужди управници, създава у местните едно огромно недоверие към всеки чужд, а мафията избуява. Законът на вендетата, тук има същата сила и роля, както и на италианските острови. В Корсика отдавна се регистрира най-високият брой на убийства в цяла Франция. Дори емигрантската Марсилия плахо мълчи пред броя на убитите в Корсика. От насилствена смърт, тук всяка година загиват три пъти повече хора, отколкото в целия регион в и около Париж., където живеят около 12 млн. души. В Корсика са не повече от 350 000. Забележете, че тук не става дума за проценти, а за чиста бройка на убийства, вкл. политически. Сред убитите за последните години са и четирима кметове. Миналата година, след атентат е убит бившия водач на националистите Иван Колон, който пък от своя страна е обвинен в убийството на губернатора Клод Ериняк.

Корсика не е нито Франция, нито Италия. Да чуеш за убийства и палежи, тук не е необичайно. Да видиш изрисувания по стените Иван Колон или простреляни табели, включително в самите градове е нещо нормално. Корсиканците са свикнали с този начин на живот, който бавно, но сигурно за тях се е превърнал не просто в ежедневие, а в самоопредление. Впили отчаяно пръсти в своя остров, корсиканците упорито отказват да го напуснат, така че бавно, но сигурно населението на острова продължава да расте. За тези хора да живееш тук и да се наричаш корсиканец е въпрос не просто на лична, а на национална чест – корсиканска чест.

[Radnev]

Част ПЪРВА.

Предстояха ни шестайсет дни по пътищата на Европа. Кампове, палатки, граници и хиляди километри. Всичко това изискваше своята солидна подготовка, каквато ние не бяхме правили. Плановете ни бяха съвсем общи. Искахме да пътуваме авантюристично и диво, да спим там, където ни завари залеза, а защо не и изгрева.

Пристягането на багажа го оставихме за сутринта. Мислехме, че ще се оправим за около час, но кратката вечерна подготовка вместо да помогне, сякаш създаде допълнителен хаос. След дълги пренареждания, нерви и няколко кратки разправии, най-после бяхме готови да потеглим. Часът гонеше десет. Долу-горе по същото време получихме обаждане от наши познати, които същата сутрин бяха поели за Гърция, та вече бяха и пристигнали.

В началото бяхме стегнати. Предстоеше ни дълъг път с много неизвестни. Корсика си оставаше загадка, чието разплитане едва сега започваше. Какво се криеше под костеливата черупка, предстоеше тепърва да разберем.

Традиционно, успокоението настъпи, след първата граница, която в случая бе сръбската. Някъде по пътя, вероятно сме поспрели за кратка почивка, но с оглед на всичко, което ни се случи в това изпълнено с перипетии пътешествие, нямам никакъв спомен, как точно сме пресекли цялата държава.

С приближаването на хърватската граница бях твърдо решил да минем през алтернативния Шид. Съветвам ви, ако пътувате през летните месеци, винаги да търсите странични гранични пунктове. Дори и да не спечелите време, със сигурност няма да загубите такова.

И въпреки, че съм изпробвал това провило толкова много пъти, не го спазих. Трийсетина километра преди границата с Хърватско магистралата бе доста пуста. Ясно видях отбивката за Шид, но реших да продължа напред.

От сръбска страна минахме за около петдесет минути, което за това време на годината бе добро постижение. Големият проблем щеше да ни връхлети от хърватска страна. Още от сръбско виждах един кемпер, чиято стърчаща антена бе заседнала в междуграничната зона и не мърдаше ни метър напред. Защо ставаше така щяхме да разберем съвсем скоро.

Срив в системата на хърватите, бе задънила цялото междугранично пространство. Колите се бяха наредили в осем редици и ни една не мърдаше напред. Задръстването бе колосално. В един момент и сърбите спряха да проверяват, защото прииждащите коли, просто нямаше къде да се съберат.

След може би два часа, най-после започна раздвижване. Само дето осемте колони, трябваше да се съберат в три, а ние бяхме от най-крайните. След многочасово лазене, маневриране, навиране и натискане, най-после се озовахме пред хърватския граничен пункт.

Цялото упражнение ни бе отнело около пет часа. От тук насетне трябваше да полетим към Загреб, но веднага след границата ни връхлетя буря, която се вихри около час. Чистачките на колата Ани буквално побесняха и въпреки това не виждахме почти нищо. Единственият ни ориентир бяха габаритите на някаква кола пред нас, която вероятно следваше друга пред нея. Придвижвахме се много бавно и вече знаехме, че нощен Загреб е химера.

Всяко наше пътуване по един или друг начин е свързано с напускане зоната ни на комфорт, така че препятствията не ни притесняват. Дори бих казал, че ако липсват, сами си ги намираме. Макар да минаваше полунощ, бяхме превъзбудени и продължавахме смело напред. На едно от многобройните отморища в Хърватска, щяхме да разпънем палатка, а ако продължаваше да вали, можеше да спим и в колата.

Някъде там, колата Ани придърпа няколко пъти и влезе в авариен режим. На таблото светна жълтата сигнална лампа за подгрева на свещите. За пръв път този проблем се бе появил преди година и бе свързан със задръстен ЕГР клапан. Вместо да го сменя, реших да изпробвам една добавка на Бардал, която взе че сработи и за последните двайсетина хиляди километра не бях имал никакъв проблем. До сега. Огромното задръстване и многобройните часове работа в ниски обороти, бяха задръстили ЕГР-клапана. От тук насетне, той нямаше да се оправи по никакъв начин, достигайки до пълно блокиране в най-големия джендем на Корсика.

Вече бяхме изминали 1000 км, така че да се връщаме обратно не бе вариант. Надявахме се на следващия ден да намерим желаната добавка и да получим чудодейно изцеление. Но най-вече се надявах колата Ани да бъде жилава поне наполовина на Железния Голф и да издържи така следващите 4000 километра. Доста наивно от моя страна.

Засега трябваше да прекараме нощта някъде и това щеше да стане на следващото отморище. Часът бе два след полунощ.

Надявахме се да не вали.

 

П.П. В същото време, в което пиша този пътепис, @Levantino качва клипчета от Корсика. Ще се радвам ако Levantino се включи в темата с разни впечатления. Не знам какъв е начинът му на пътуване, но най-вероятно ще бъде различен от нашия, което пък ще бъде една различна гледна точка. 

Надявам се, когато стигна до Бастия, Корте и др., Levantino да няма нищо против да тагна кратките му клипчета в темата.

 

[Radnev]

Част ВТОРА.

"Отморището"

За да не бием много на очи, паркирахме на една страна и бързо разпънахме.

Първа нощ на палатка, винаги е неспокойна, така че с оглед на обстоятелствата спахме криво-ляво добре. На сутринта ни събуди превъзбуден говор на сърбо-хърватски и странно шляпане около малкия ни камп. Оказа се, че двама хърватски бисекшъли (разбирайте го буквално) бяха страшно впечатлени от малкия ни лагер и не спираха да го обхождат, шляпайки със скапаните си чехли.

Вече бяхме будни и нямаше смисъл да продължаваме да стоим тук. Събрахме багажа, използвахме хигиенната зона на „отморището”, която струваше по евро и скоро бяхме отново на път.

След всяко падане на оборотите под 2500, колата влизаше в авариен режим. За да се върнем към нормален режим на работа, трябваше да спирам, да гася колата и отново да потегляме. За да не правим това досадно упражнение на всеки пет километра, просто карах бързо, така че всички магистрални ограничения в Хърватия ги нацепих на малки трески. На всяка бензиностанция спирахме, за да проверяваме за съответната добавка, но такава нямаше нито в Хърватска, нито в Словения. Намерихме други подобни и сипвахме смело, но очаквано, не получихме резултат.

В Словения отново ни валя дъжд, а на връщане хванахме и големите потопи. Казано с други думи, през цяла Хърватия и Словения бе мрачно, а с оглед на проблемите ни, до известна степен и потискащо. След като бяхме заобиколени от облаци, дъжд и мъгли, единственото което ми оставаше бе да разказвам стари спомени. И в двете държави бях обикалял по много, така че истории не липсваха, но да си припомням старото можех да го правя и от в къщи.

[Radnev]

Част ТРЕТА

"От Триест до Болоня"

Влезнахме в Италия през Триест. Сякаш с пресичането на границата, преминахме в друг климатичен пояс. Температурната амплитуда бе впечатляваща. Снимал съм километража на колата и на влизане в Словения температурата е била 18.5. Няколко часа по късно в Италия е 33.5🌞.

Слънцето най-после бе изгряло и за нас. Колата Ани сякаш усетила това, бе започнала да върви доста по-добре. Решихме, че няма да се отбиваме в Триест и продължихме бързо напред. С приближаването на Венеция, нещата започнаха отново да се влошават. Трафикът стана тежък и вече не можех да карам бързо, съответно да поддържам и обороти. След Падуа магистралата придоби съвсем друг вид и по-скоро заприлича на двулентов скоростен път. Там вече изобщо не можех да поддържам скорост. Къде в нормален, къде в авариен режим, след много нерви, най-после успяхме да се доберем до предмостието на Болоня, където си бяхме харесали приятен камп.

Посрещна ни странен чичак, който настояваше да оставим документите си при него. През цялото време имах усещането, че този иска да направи така, че да си тръгнем. При други обстоятелства бихме го направили, но точно в онзи момемнт, вече бяхме много уморени и нямахме сили да търсим друго място за нощувка. След много напрягащ разговор, в крайна сметка документите си останаха при нас. За отмъщение ни настаниха на най-скапаното място без никаква сянка и трева. Ние пък самоволно се самонатанихме на друго място. После чичака минаваше с една елетрическа моторетка и ни гледаше лошо, но не се заяде с нас и по-добре за него.

 

Бяхме твърде уморени, за да ходим до града. На походното газово котлонче объркахме малко яйца и бе време за лягане.   

[Radnev]

Част ЧЕТВЪРТА

„Обиколки из Тоскана”

Събудихме се доста отпочинли. Събрахме кампа и скоро бяхме в индустриалната част на  Болоня, където успяхме да намерим два големи магазина за авточасти и разни други автоаксесоари, но нашия Бардал отново липсваше. Алтернативните вече ги бяхме пробвали, така че не ни оставаше нищо друго освен да се насочим към Флоренция, където се запознахме с индурстриалната част на града, но отново не намерихме нищо.  

Обиколката ни из Тоскана😄 продължи през Пистоя и Лука. Бяхме чували, че са красиви градове, но за съжаление други проблеми ни висяха на главата.

Някъде между двете намерихме завода на Bardhall за Южна Италия, но дори и там не ни помогнаха.  За сметка на това, единят от служителите ни насочи към близък сервиз, където работел брат му.

Хората бяха услужливи и приеха проблема ни присърце. Извадиха въздуховода на колата и няколко пъти пръскаха с някакъв спрей. Разбрахме, че за известно време това ще свърши работа, но доколко и докъде не можеха да гарантират. Надяваха се да ни изкара до България. Явно не бяха разбрали, че ние тепърва сме тръгнали за Корсика.

[Radnev]

Част ПЕТА

"Пиза – Площадът на чудесата"

В Пиза времето бе много тежко. Слънцето се бе скрило зад облаците, но влажността на въздуха бе жестока. Уж не бе толкова горещо, а бяхме плувнали в пот и постоянно се задъхвахме, сякаш вече изкачвахме отвесните скали на Монте Синто.

За наклонената кула се влизаше под час, а часовете за деня, бяха отдавна разграбени, така че я огледахме само отвън. За Баптистериума, Катедралата и Свещената ливада, по-известна като гробището „Компосанто”, взехме комбиниран билет.

Отвън Баптистериума и Катедралата изглеждаха невероятно, но отвътре не бяха толкова впечатляващи. При гробището „Компосанто”, нещата бяха точно на обратно. Без да впечатлява отвън, отвътре сградата бе един малък шедьовър. Изключителни фрески, пищни саркофази и страхотна вътрешна архитектура. Вътре бяха съхранени фрагменти от веригата, затваряща пристанището на Пиза, както и оригиналния полилей от катедралата, чието поклащане вдъхновило Галилей за принципите на махалото. Дори пръстта там бе забележителност, докарана преди 800 години с кораби от Светите Земи до Италия.  

 

 

 

 

Извън „Площада на чудесата” разходката из Пиза можеше да продължи с часове, но с оглед на времето, се задоволихме с части от стария град и канала на река Арно.

Времето напредваше, а тепърва трябваше да гоним ферибот🚢 за Бастия. Трябваше бързо да се отправим за Ливорно. 

 

[Radnev]

Част ШЕСТА

Ферибота

В 18:30, след три дни път😵, най-после бяхме на опашката за ферибота🚢, който трябваше да ни откара до Бастия. Това, което ни изуми бе невероятното количество кемпери, каравани и туристически бусове, от които бяхме заобикалени. Знаехме, че Корсика не е сред най-комерсиалните места за туризъм, но мащаба на къмпингуването там, щеше истински да ни втрещи.

Времето за потегляне мина неусетно, но вместо да настъпи раздвижване, много хора започнаха да заключват превозните си средства и да се изнасят на нанякъде. Оказа се, че има проблем с ферибота. Така вместо в 19:30, потеглихме от Ливорно в 22:30. В този промеждутък, успяхме да разгледаме бойните укрепления, намиращи се около пристанището, но чакането си бе тегаво.

 

Фериботът бе голям. Колите бяха на няколко нива. Докато въртях из тесните пространства, най-много се опасявах да не взема да изгасна някъде и да задъня целия кораб😵.

Не бях запазил вътрешни места, така че се настанихме на палубата. След около два часа плаване в пълна тъмнина пътуването започна да става леко неприятно. Появиха се вълни, които фериботът разбиваше с лекота, но пръските започнаха да достигат до палубата, която бързо се намокри. Вече не можеше да се седне почти никъде, а да се легне изобщо.

Множеството нахлу в закритите помещения и повечето се разположиха, кой къде му дойде. Може би, заради голямото закъснение, екипажът не правеше забележка на никого, така че традиционната гледка из коридорите на ферито, бе следната:

 

Чувствах се много изморен, но в същото време, не ми се стоеше на едно място, така че не спирах да щавя из целия кораб. Междувременно Ваня бе навън, но бе успяла да намери едно място на сухинка, където се опитваше да спи.

След сякаш безкрайно пътуване, най-после така желаните светлинки на Бастия замъждукаха в далечината. Стъпихме на твърда земя в три и половина след полунощ. Да търсим камп или място за нощувка бе безмислено. Малко извън Бастия, точно до морето, намерихме широк паркинг, където пуснахме седалките и решихме да дремнем няколко часа. По видело щяхме да решим накъде да се отправим.

[Radnev]

Част СЕДМА

Нощ в колата.

Спахме малко, но на сутринта се събудихме относително свежи. След перипетиите от цялото пътуване, все още бяхме на адреналин, та се държахме.

Паркингът, на който бяхме преспали, се оказа на много приятно място. Пред очите ни се бе ширнала безкрайна плажна ивица, а зад нас се бе разляла огромна лагуна – природен резерват. До известна степен обстановката напомняше на „Шофьорския плаж” край Дюни и блатото „Алепу” зад него, но в много по-голям мащаб. Не знам защо но през цялото пътуване, все ми хрумваха едни такива странни сравнения с България, които ще продължа да правя и тук.

Като по поръчка до нас имаше и малка беседка, където разгънахме месалите и запарихме малко юфка. Ядохме каквото ядохме и бе време да потегляме отново. Часът бе около осем и денят бе пред нас.

За съжаление, проблемът с колата Ани си оставаше, така че вместо на плажа, скоро бяхме в Бастия, където отново издирвахме въпросния Бардал. Вече ни бе пределно ясно, че това няма да ни свърши работа, но бяхме длъжни да направим каквото можем, поне за собствено успокоение. Естествено, не открихме нищо, но пък изгубихме предиобяда, така че в средновековния Calvi бяхме около два.

[Radnev]

Част ОСМА

Калви

Калви бе разположено в северната част на острова и изглеждаше типично по френски. Може би, защото бе най-близо до Франция, той в най-голяма степен съчетаваше в себе си италианската хаотичност и френската лустросаност. 

Градчето се оказа малка средновековна перла и ни хареса най-много от всички населени места, които видяхме в Корсика. Повече дори от Бонифацио.

От средновековната цитадела, опасваща стария град, през кривите улички, яхтеното пристанище и намиращите се наоколо заведения, всичко бе пипнато, точно толкова колкото трябва. Средновековният дух бе запазен, но в едно с него се усещаше и туптящия пулс на модерността. Да постигнеш подобен баланс бе много трудно, но в Калви определено се бяха справили.

 

 

 

 

 

 

 

Вечерта бяхме много уморени и нямахме никакво желание да обикаляме из камповете, така че се настанихме на първия, който се изпречи пред очите ни. Изненадаха ни с цената от 38 евро и 38 евроцента. Как точно я изчислиха, така и не разбрахме.

Освен, че бе скъпо, бе и скапано. Това не бе камп, а малък град. Тук имаше поне 1000 човека, които бяха окупирали всяко празно пространство. Тревата много отдавна бе стъпкана и трябваше да разпъваме в прахта. Нашето дърво го бе ударила и  мълния или по някаква друга причина, бе горяло, така че нямахме и сянка. Тогава все още не знаехме, че камповете около по-големите населени места, с пряк излаз до морето, са почти без изключение така. Всички останали кампове щяха да са двойно по-евтини и тройно по-готини. Странното бе, че останалите къмпингуващи би следвало да го знаят, но хората навсякъде са си едни и същи и стадния принцип е дълбоко залегнал в подсъзнанието им.

Нямахме намерение да се задържаме тук, така че не сме се и оплаквали.

[Radnev]

Част ДЕВЕТА

Скалните носове.

На следващия ден, планът ни бе амбициозен. Скални носове + здраво изкачване към високопланинската хижа Ortu Piobu.

Първи по списък бе скалния нос до Lile Rousse, който се оказа изключително достъпен.

 

 

Това до голяма степен ни подлъга и решихме, че носът до Calvi ще бъде долу-горе същото. Оказа се много красиво, но в същото време дълго и изморително.

 

Обиколката ни приключи около пет следобяд, а тепърва ни предстоеше тежък преход с големите раници на гръб. Трябваше да преодолеем 1000 метра положителна денивелация, за да достигнем Refugee Ortu Piobu, където да останем две нощувки на палатка. От там щяхме да пускаме лъчове към различни върхове⛰️. Ако трябва отново да го сравня с България, бих казал нещо като заслон Тевно езеро в Пирин и заобикалящите го върхове.

Цялата организация и съпътстващи притеснения се оказаха напълно излишни, защото в подстъпите на планината, точно до малкото селце Суаре, попаднахме на засада. Пожарникарски отряд🚒, подкрепен от местно опълчение бе барикадирал пътя. С оглед на високите температури и неудържимите пориви на вятъра🌪️, с които вече се бяхме запознали по скалните носове на Calvi и Lile Rousse, всички подстъпи към планината бяха блокирани. Опасността от пожари🔥 бе твърде висока.

Тази новина буквално сломи бойния ни дух и сякаш за минути, почувствахме цялата физическа и психическа умора, която ни се бе трупала толкова интензивно. Решихме, че с оглед на ситуацията и цените на нощувките из камповете, ще бъде по-добре за няколко дни да се ориентираме към някое скромно хотелче.

Най-добрата оферта бе в старата столица на острова Corte, където намерихме частно студио за 50 евро нощувката. С оглед  на цените тук, това бе малък корсикански подарък. Букнахме четири нощувки, които щяха да бъдат и единствените ни извън кампове за всички шестнайсет дни на нашето пътуване.

[Radnev]

Част ДЕСЕТА

Корте (Corte) - Историята

Историята на Корте е пряко свързана с единствения период, през който островът съществува неподвластен на чужди сили. През 1730г., Луиджи Джафери и Андреа Чекалди оглавяват война за независимост, която под различни форми и срещу различни окупатори ще продължи десетилетия.

Въстанието пламва из острова като същински пожар и омразните генуезци са прогонени. „Генералите на нацията”, както ще останат в паметта на поколенията, превземат Корте и на свиканото Народно събрание приемат Конституция. Генуезците не се предават и бързо се завръщат на острова, този път подкрепени от войските на Хабсбургската империя. Сложната политическа обстановка и отколешната борба между французи и австрийци за надмощие в Северна Италия вкарва във войната и Франция. Генуезците осъзнават военното превъзходство на французите и бързо се присламчват към тях. През 1739г., след дълга съпротива, Корте най-после е превзет.

Седем години по-късно Жан Пиер Гафори, който е гласен от французите за наместник на острова, захвърля френския трибагреник и завързва на челото си лентата с отрязаната мавърска глава. Корсика отново пламва. Корте е превзет от корсиканските войски, но в разгара на битката Гафори е тежко ранен и след няколко дни издъхва от раните си. Докато френско – генуезките войски ликуват, ръководството на бунта се поема от Паскале Паоли, при който Корсика почти достига до своето международно признание като самостоятелна държава. Паоли обявява независимостта на Корсика, приема най-демократичната Конституция в Европа и основава Universitata di Corsica, който и до ден днешен носи неговото име.

Това, което изяжда главата на Паоли и може би на бъдещата независима корсиканска държава е идеята за обединение със Сардиния. Никоя от великите сили няма интерес от силна морска държава, обединяваща двата средиземноморски острова.

Конфликтът започва с нова сила и през 1769г., Корте отново е превзет, този път за последно. Генуезците завинаги се отказват от правата си над Корсика и ги продават на Франция. От този момент Корте губи своята политическа значимост, но в сърцето на корсиканските патриоти, Корте винаги ше бъде тяхната духовна столица и въплъщение на съпротивата.

[Radnev]

Част ЕДИНАДЕСЕТА.

Корте (Corte) - Изненадата

От Corte очаквахме една планинска цитадела🏰 и в общи линии нищо повече. Може би поради тази причина градчето ни изненада толкова приятно.

Скътано сред непристъпните корсикански планини⛰️, Корте бе на почти равно разстояние от пясъчните плажове на Алерия, красивата Бастия, столицата Аячо, първенецът Монте Синто и високопланинските езера на Корсика. Бързо начертахме система от равномерни лъчове, но проблемът с колата Ани, продължаваше да ни създава едно пулсиращо притеснение, което трайно се бе настанило в подсъзнанието ни.

Студиото ни бе в централната част на града. С доста гънене и много маневри, някак си успяхме да се промушим из тесните сокаци. Оказа се, че до нас има и безплатен паркинг, но мястото бе толкова изровено, че колата Ани по никакъв начин не можеше да мине без да изкъртя нещо по нея. Местните нямаха моите скрупули и минаваха през кратерите почти директно. Някои знаеха как и чрез хитри маневри някак си успяваха да надкрачат зейналите дупки. Други опираха, а на трети автомобилите направо изтрещяваха от удара, но никой дори не спираше, за да погледне какво е сторил на колата си.

Нашият апартамент бе от вътрешна страна и гледахме гърбовете на сградите около нас. Всичко бе много окъртено и западнало, но нашата сграда биеше всички наоколо.

Вместо входна врата имахме зееща полуразпаднала се порта, най-вероятно още от времето на Наполеон😄. Стълбите бяха дървени, скърцащи и стръмни. На моменти из коридора се носеше тежката миризма на птиче ако, вероятно от гълъбите отдавна завзели таванските помещения.

Гледката не бе никак обнадеждаваща, но на пук на цялата обстановка, студиото се оказа повече от добро. Макар и мястото да имаше своите кусури, на нас много ни хареса, защото ни създаде един привкус на корсиканска самобитност. Макар и само за четири дни, почти успяхме да се почувстваме като местни. Допълнителна роля имаха и безбройните простреляни табели.

 

Както и разразилия се огромен пожар, който в един от дните окади цялата околност. Два мафиотски клана отново бяха на нож, като единият бе запалил голяма автоморга, притежание на другия. За следващите дни това бе централна новина, която непрестанно щеше да се върти по местната Corsica TV.

Друго, което ни изненада в градчето бе, колко живо бе то. Безброй заведения, разхвърляни на най-невероятни места и О, чудо!!! – навсякъде пълно с туристи. През почивните дни гласовити музиканти огласяха малки и големи ресторанти. В сърцето на средновековната цитадела бе организиран допълнителен концерт. След леко отнесена хипарска група, която приспа по-възрастната част от контингента, на сцената излелзе атрактивна японка, която миксираше френска музика с японски ритми. Много екзотични изпълнения. И за да продължа сравненията с България, ако Керана & Космонавтите миксираха с японско, в музикалните им изпълнения може би щеше да се намери някаква много далечна прилика.

Японката бе истинско цунами. Скачаше, викаше, слизаше от сцената, сядаше в скутовете на разни дядовци и ги караше да повтарят нещо на японски. Младата част от аудиторията буквално полудя и след концерта, една част се опита да скача от сцената върху ръцете на другата. При момичетата се получи добре, но едно момче, което хич не бе момче, защото бе на моя възраст за малко да се изплющи по очи на паважа😵😳😄. Добре, че имаше една по-ячка девойка, която геройски удържа положението.

[Argentique]

Раднев, чета ти темата с голям интерес, защото до Корсика скоро надали ще стигна, пък никой не пише нищо за там. Обаче твоите простреляни табели веднага ми напомниха за Южен Крит, където не знам дали си бил, но може би ще ти допадне. Не в топ сезон, разбира се. Та там (район Сфакия) също няма непростреляна табела, пътищата са шантави, с мандахерцащи се кози, а местните веднага ги кръстих комити, защото масово са с черни ботевски бради и според мен ще налитат на бой на мъжки компании. Има разни исторически камънаци и крепости, дивотия - много (и да се начекнеш по някой камънак вероятно), а хората са сърдечни и навсякъде те черпят с ракия.  Чудехме се дали няма пътна полиция по храстите, но още първия ден видяхме един към 13-годишен да си кара спокойно кола, та и ние се успокоихме. Пълно е със селца, достъпни само по вода и по кози пътеки.

Ще пусна снимки за зарибявка за теб или за някой фен на малко по-активни морета, извинявам се за спама.

 

Франгокастело, венецианска крепост някъде от 1370-та.

На път към Франгокастело от туристическия север - Либийско море. По пътя в планината беше 18 градуса, долу – 30 (около 20 септември).

По един тесен апокрифен път

Който стига съвсем до морето –10 км фиби, мантинела няма, а долу е пропаст. Но така е, като искаш да идеш някъде, докъдето те карат само кораби за 10€ на посока. 

 

[antea]

и аз като прочетох за табелите, се сетих за същите в Сфакия, с @Argentique сме обходили едни и същи места лятото 🙂 @Radnev пореден супер интересен разказ поднасяш, благодаря 🙂

[Kalina Ivanova]

@RadnevАз пак съм в чуденка, как ги предизвикваш тия индианаджонистории, та и винаги си в главната роля. 

Респект за толкова интересните исторически факти, с които са подплатени пътуванията ти. И това също.

Очаквам натам какво има да става в Корсика...

 

 

 

 

[Radnev]

На 16.11.2023 г. в 10:57, Argentique каза:

Раднев, чета ти темата с голям интерес, защото до Корсика скоро надали ще стигна, пък никой не пише нищо за там. Обаче твоите простреляни табели веднага ми напомниха за Южен Крит, където не знам дали си бил, но може би ще ти допадне. Не в топ сезон, разбира се. Та там (район Сфакия) също няма непростреляна табела, пътищата са шантави, с мандахерцащи се кози, а местните веднага ги кръстих комити, защото масово са с черни ботевски бради и според мен ще налитат на бой на мъжки компании. Има разни исторически камънаци и крепости, дивотия - много (и да се начекнеш по някой камънак вероятно), а хората са сърдечни и навсякъде те черпят с ракия.  Чудехме се дали няма пътна полиция по храстите, но още първия ден видяхме един към 13-годишен да си кара спокойно кола, та и ние се успокоихме. Пълно е със селца, достъпни само по вода и по кози пътеки.

Ще пусна снимки за зарибявка за теб или за някой фен на малко по-активни морета, извинявам се за спама.

Крит ми е голям мерак и единствената причина, поради която все го отлагам е, че съм му намислил едни 12 дни. Ако е за по-малко не искам да ходя. Там има всичко, което харесвам - диви планини, море, история и самобитност.

Да не споменавам, че една от най-любимите ми книги🤩 е "Капитан Михалис", чието действие се развива именно на Крит. 

На 16.11.2023 г. в 12:46, antea каза:

и аз като прочетох за табелите, се сетих за същите в Сфакия, с @Argentique сме обходили едни и същи места лятото 🙂 @Radnev пореден супер интересен разказ поднасяш, благодаря 🙂

Радвам се, че ти харесва😀. Въпреки, че този път пътеписът не звучи точно така, както си го представях. Пътуването бе дълго и проблемно. Много от плановете ни не се осъществиха. Да не кажа, че направо се провалиха. В резултат на всичко това и писането ми върви доста по-трудно от обикновено.

На 16.11.2023 г. в 17:27, Kalina Ivanova каза:

@RadnevАз пак съм в чуденка, как ги предизвикваш тия индианаджонистории, та и винаги си в главната роля. 

Респект за толкова интересните исторически факти, с които са подплатени пътуванията ти. И това също.

Очаквам натам какво има да става в Корсика...

Честно казано и аз се учудвам на себе си😄.

Може би, липсата на цялостна, пълна и завършена организация, стремежът винаги да правя нещата по нов или различен начин, задължителното излизане извън зоната на комфорт, а понякога и поемането на излишни рискове са предпоставките за подобен тип истории. 

Корсика бе трудно пътуване с много перипетии. Днес трябваше да сме втори ден в Ливан, който пък напълно отпадна😭. Но след няколко страхотни пътувания, бе време и нещо да не се получи по желания начин. @Argentique използваше някаква специална дума на арабски за подобни случаи. Нещо като "мактуб".

[Argentique]

преди 9 часа, Radnev каза:

@Argentique използваше някаква специална дума на арабски за подобни случаи. Нещо като "мактуб".

Иншалла = ако е рекъл Господ. Широко употребявана и в Турция. 

Наред и с машалла (браво на Господ). 😁

 

[Radnev]

Част ДВАНАДЕСЕТА

Планинските езера

Големият вятър най-после бе утихнал. Забраната за изкачване бе паднала. Като за загрявка щяхме да се насочим към високопланинските езера на Корсика – Lac de Melu и Lac de Capitellu. Ако имахме желание и най-вече сили, щяхме да продължим към Малкото и Голямото Rinoso.

Преходът не се очертаваше като тежък, така че не сме си давали зор да ставаме рано. В подстъпите на планината се озовахме около единайсет. Таксуваха ни 5 евро и бяхме готови за поход.

Планинските езера са най-голямата и в същото време най-достъпната природна забележителност сред отвесните скали на Корсика, така че желаещите да ги видят бяха много. Не като на Рилските, защото тук нямаше лифт, но все пак хората си бяха много.

 

След около час ходене, успяхме да се откъснем от основния пътникопоток, но пък стигнахме до участъци, които можеха да се преодолеят само с помощта на висящи въжета. Планинската култура на тези хора бе на завидно ниво и почти никой не изпитваше притеснение да виси по въжетата.

Само на едно място, видяхме как жена на средна възраст се сви след въжето, но според мен това стана по-скоро в резултат на страх, а не на някакво свръх усилие или умора.

Денивелацията до горното езеро бе около 600 метра. Изкачихме я със средно темпо. На моменти Ваня дори се ядосваше, че сме бавни и ни изпреварват твърде много хора, които после трябва да изчакваме по въжетата. Така бе по-добре, защото след Lac de Capitellu, хората се връщаха на обратно, но ние щяхме да сме долу-горе по средата на прехода си.

Вече бях огледал добре пейзажа и ясно разбирах, че в тази част на планината лесно няма. Реално погледнато, встъпителния ни преход, щеше да бъде като да изкачиш Вихрен например.

 

 

 

След езерата, хората изчезнаха. Ние продължихме нагоре към Малкото и Голямото Rinoso. Всъщност към плана ни влизаше и езерото de Goria, но това бе преди да видим колко разломно бе тук.

Верни на стила си, реейики погледи някъде наоколо, но не и в краката си, изпуснахме пътеката и се наложи да се катерим по много стръмен сипеен участък. За зла беда, точно там взеха, че се появиха слизащи. В началото нещо ни махаха, но виждайки, че ние сме упорити се отказаха. Под риска да ни изпратят някой камък на главите, ттрябваше постоянно да се изчакваме. На мястото, където се засякохме разбрахме, че това е пътека използвана само за слизане. Пътеката за изкачване била от другата страна😳.

Горе се озовахме на премка и трябваше да изберем накъде да поемем. Бяхме по средата на прословутия маршрут GR-20, прекосяващ Корсика по диагонал (180 км и 14 000 метра положителна денивелация). Това бе нещо като корсиканското Ком-Емине. По-късо, но много по-стръмно.

Двете Rinoso бяха в едната посока, а de Goria в другата. Решихме, че две е повече от едно и поехме към Малкото и Голямото Rinoso. Оказаха се доста по-далеч от очакванията ни, а освен това трябваше да изкачим и връх Rinoso, защото езерата бяха от другата страна.

На връщане изобщо не ни се биеше целият този път, така че за ужас на няколко преминаващи се спуснахме директно по склона. В началото ни махаха, но после се отказаха. Ако отново трябва да го сравня с България, спускането бе нещо като да се пуснеш от Трионите между Мусала и Малка Мусала към заслон „Ледено езеро”. На места тук бе по-стръмно, но пък сипеите бяха малко. Най-много се страхувах да не се забием до нещо отвесно и да се наложи да се връщаме обратно.

(според мен сме направили нещо такова)

Пристигнахме на паркинга почти на мръкване. Уж за встъпително, а бяхме навъртели двайсет и пет-шест километра ходене + едни 1000 метра положителна денивелация .

На сутринта щях да се събудя с болки в кръста, което щеше да промени и плановете ни за първенеца Монте Синто. Вместо натам, през следващите дни щяхме да се спуснем към южната част на острова.

[Radnev]

Част ТРИНАДЕСЕТА

Ajaccio / Ажассио / Аячо

Аячо или както корсиканците го наричаха Ажассио не се оказа точно това, което си представяхме. От града на Наполеон и същевременно столица на Корсика, очаквахме нещо доста по-впечатляващо. За тези до известна степен напомпани очаквания нямахме рационална причина, просто така го усещахме.

Почти през целия път колата бе в авариен режим. Влачихме се почти два часа. Паркирането се оказа невъзможно, така че се наложи да спрем далеч от центъра, а и кръстът ме болеше. Уж не трябваше да ходя много, но май щеше да се наложи.

Ваня бе обладана от странен ентусиазъм, сякаш не бяхме в Аячо, а в Париж, така че я оставих да щави напред сама. Аз останах да се излежавам на една бетонна пейка. След като слънцето ме напече се преместих към едно игрище, където направих поредица от разтегателни упражнения🤸‍♂️, които ми подействаха доста добре.

Намерихме се някъде из центъра.

Аячо бе подреден град, но в никакъв случай не блестеше с монументална архитектура или красиви сгради. По всичко личеше, че градът никога не е разполагал с излишък от пари. Всичко бе правено, за да бъде функционално, а не пищно. Катедралата бе семпла и отвън, и отвътре. Цитаделата бе с ограничен достъп, а пред къщата на Наполеон опашката можеше да се опише само с една дума. Зашеметяваща! Освен това се влизаше под час, така че последните, може би щяха да влязат към края на седмицата!😄

Наполеон бе направил Аячо главния град на Корсика, но естествената столица си оставаше Бастия и в това за мен нямаше никакво съмнение.

 

 

 

 

 

Обиколката на града завърши на градския плаж, току под могъщите стени на цитаделата. Всичко бе много хубаво с едно изключение. Цитаделата правеше завет и на плажа бе страшна задуха, да не споменавам, че бе и пренаселено. Дори и аз, който държа на жега, в един момент започнах да се чувствам доста зле🥴. Ваня направо бе прибелила очи.😄

Бе време да си ходим. Разстоянието до Корте бе скромните 80 км. В тази посока, през повечето време се движихме по надолнище, така че прибирането ни коства само час и половина. Така буквално от нищото и през този ден, прекарахме в колата над три часа.

 

[Radnev]

Част ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Белите плажове

Напуснахме студиото в Корте с известно нежелание. Бяхме си прекарали добре, но дълбокия корсикански юг вече ни зовеше. Очакваха ни прословутите бели плажове, масивите от корков дъб и средновековната перла Бонифацио.

Вече бяхме натрупали опит и с къмпингуването, така че тренираното ни око бързо намери страхотен камп за 20 евро на вечер. Паркингът бе така направен, че можеше изобщо да не вкарваме колата, следователно да платим още по-ниска цена, но решихме, че няма смисъл да се стискаме чак толкова. Мястото бе прекрасно и предразполагаше към една безкрайна корсиканска меланхолия. Разпънахме за две нощувки, дълбоко съжалявайки, че не можем да останем за повече време.

Прословутите бели плажове на Корсика се намираха между Порто Векио и Бонифацио. Специфичният  бял цвят се дължеше на особения вид скала, от която стихиите на времето бяха отронвали песъчинка след песъчинка в продължение на милион години.

Плажът, който си избрахме бе Porto-Novo. До него се стигаше по няколко километрова планинска пътека. Това го правеше до известна степен изолиран. Натоварени с чадъри, кърпи и други плажни бумаги, скоро бяхме на пътеката.

Бяхме виждали този невероятен синьо - бял нюанс и в северната част на острова, но тук красотата бе придобила истинска завършеност.

 

Плажът пълнеше очите, но с едно голямо НО!!! Корсика бе остров заобиколен от много вода. Тук теченията бяха силни и макар плажът да бе плитък, дори в началото на август, водата бе прохладна.

А на моменти от някъде се завихряше и един вятър, та ставаше страховито. Чадърите, макар и масово прикрепени с въженца към нарочно донесени големи камъни, се гънеха като клечки за зъби. На една новопристигнала двойка, чадърът отлетя и само по случайност не преби някого. 

 

 

[Radnev]

Глава ПЕТНАДЕСЕТА

„Случката”

Най-големите завихряния на вятъра ставаха на другия край на плажа, около скалите. Там се бяха разположили нудистите. Един от тях, вече възрастен чичко, който сигурно помнеше плажът още от хипарския му бум през 76-та, не издържа на напрежението и с чадър под мишница реши да се премести в по-тихата част, разбирайте при нас облечените.

Нямам нищо против нудизма. И на мен ми се е случвало няколко пъти, но на диви плажове с малко хора, пръснати на големи разстояния. Старият нудист нямаше подобни скрупули и смело крачеше към нас. Още в момента, в който видях амбицираната му походка си помислих: „Този ще се изпедепца баш пред нас!”.

Така и стана!🤯

Сложи ръце на кръста и започна гордо да се оглежда, сякаш плажът винаги му бе принадлежал, а всички ние бяхме нагли натрапници. Между краката, достойнстовото му се вееше точно като махалото на стар часовник.😵

Най-конфузното бе, че точно пред него имаше семейство с две момичета, които бяха на видима възраст от петнайсетина години. Хората, нали са европейци, се опитваха да гледат в разни посоки и да се правят, че нищо не е станало.

То и ние сме европейци, но от едни по-далечни погранични ширини, които от една страна са европейски, но от друга не толкова. Искам да кажа, че в наше село, такива темерути изобщо не можем да ги траем, така че отидох и много усмихнато го помолих да се премести някъде по в страни. Преценяйки двуметровия ми ръст, оня сигурно се уплаши да не хвърля гащите и да го засенча, но казвам ви добре, че не се наложи, защото повярвайте ми, нямах никакакъв шанс.😄

[Radnev]

Глава ШЕСТНАДЕСЕТА

„Срещата”

Освен с всичко друго, Корсика бе прочута и с корковия дъб. Преди да стигнем до острова, бяхме гледали за това странно дърво в поредицата „Европа отвисоко”.

И понеже, все имаме един такъв нездрав интерес към непознати и странни неща🤠, от много дни се оглеждахме за този прословут корков дъб. Оказа се, че това дърво вирее само в южната част на острова. Та, там някъде около Порто Векио най-после успяхме да зърнем и него. Надолу щеше да е пълно, но ние не знаехме това, така че на аварийки бързо отбихме и решихме да си вземем една малка коричка за спомен. Кората се оказа доста жилава и здрава. Дърлейки се с нея, вместо малко парченце, взех че отпорих половин метър. Докато се чудехме какво да правим, зад нас спря бяла баничарка. Сега я втасахме! 

Вместо да ни се карат, двамата мъже от бялата баничарка, ни заговориха на чист български. Оказа се, че това са българи от Бастия, които живеят на острова от 15 години. Да се види БГ кола, тук било толкова рядко, та нямало как да не спрат.

Уговорихме си задължителна среща и всеки продължи по пътя си. Тази среща щеше да се окаже съдбовна. Няколко дни по-късно, тези хора щяха да бият сума път и да изгубят целия си ден, за да се занимават с нашите неволи. Колата Ани щеше да бъде пръсната и ремонтирана на пътя, а ние да бъдем спасени.