Мисия "Булгар в Мароко" - изпълнена!

[Ваня Кърпарова]

Полетът Бергамо - Маракеш на пръв поглед си е един обикновен тричасов полет, обаче още преди да е започнал, ни дава наклон какво ни чака при мароканците. Мароканско семейство с малко бебе държи цял час пътниците в самолета като заложници, заради обикновено скарване със стюарда къде да седи багажа им. Става ясно, че няма стюард на света, който да накара мароканец да сложи чантата си там, където мароканец не иска. Повикана е полиция, багажът не се премества, но за сметка на това семейството с бебе напуска и самолетът най-после излита.

Паркингът до летище "Маракеш", април 2024.

Деветчленната ни групичка, самопровъзгласила се като "Булгар в Мароко", пита рентакар компанията, защо букнатият бус е толкова мръсен и очукан. Мароканката ни гледа ококорено и вероятно си мисли "ще видите вие какаво значи мръсно"... Ние обаче, като едни истински прозорливи Булгар-и взимаме по-очукания от двата буса, щото и да искаме, няма какво повече да му очукаме. Плащаме си пълна застраховка, тъй като ни предстои да го караме през почти цялото немалко Мароко. Програмата ни за 9 дни (приготвена от моя милост), разбира се, е крайно оптимистична.

Тъй като основна цел на мисия "Булгар в Мароко" е качването на връх Тубкал (4167 м.), решаваме да не разглеждаме Маракеш, а директно отпрашваме към берберска махала в подножието на "първенеца" на Северна Африка. Берберската къща е с умопомрачителна гледка към върха, а стопанинът е учител по философия. Той ни урежда ласт минет и двама гида, които се чудехме дали да наемаме, защото много искаме да нарушим забраната за изкачване на върха за един ден. Местните разпоредби гласят, че не може група да качва без местен гид, и то даже на 6 човека един. Не може и за един ден, защото "е по-сигурно" (както се изразяваха всички предварително уговаряни местни водачи). Препоръчително е да се спи на хижата на 3200 м. и оттам рано да се качва върха. Преди тръгване от България, разбира се, Миро подробно ни бе обяснил как се финтират гидове и проверки, но все пак решихме да платим на две момчета. Впоследствие те се оказаха доста готини, а също и по-пъргави от нас - припкащите основно по равното Софийско поле (единият водач живеел в най-високото село в Мароко - на 2400 м., та когато ние започнахме да пръхтим на височината, той си подскачкаше по камънака с опърпаните туристически обувки Кечуа).

Иначе си свършихме основното, за което бяхме дошли в Мароко, даже за по-малко от ден и в ранния следобед вече търсехме бира в Imlil. Цялото осем човека Булгар се качи на Тубкал, а Марчето (добре, че баба Стефка няма фейсбук) ни чакаше в къщата при берберчетата.

Алкохол в Мароко не се продава, освен в някои Карфур-и, и то не всички. Местните очевидно не пият алкохол, но за сметка на това си пушат хашишче. На доста места долавяхме миризма на трева, а в планината Rif ни предлагаха даже съвсем официално.

В деня след изкачването поехме към каньона Dades, който горещо препоръчвам. По пътя ни започнаха да се сменят пейзаж след пейзаж, цветове след цветове. Посетихме ксар Aït Benhaddou - очарователно селце с глинени касби, което е обект на световното наследство на ЮНЕСКО. Макар и много туристическо, мястото е наистина завладяващо.

Ждрелото на Dades представлява известен мото маршрут, къщите са керемидено-оранжеви, а ние нощувахме в място като от приказка от 1001 нощ. На сутринта буквално се вмъкнахме и направихме 7-8 километрова разходка в самото ждрело Dadès Valley и разгледахме причудливите скални образувания Monkey’s Fingers. Всички от групата си сложихме този хайк на едно от челните места по кеф от цялото пътуване.

Продължихме към пустинята, като по-пътя се въртяхме в пясъчна преспа, намерихме бира, а гледките продължаваха да омайват. Самата пустиня е магнетична, несравнимо чувство за свобода и спокойствие. Бавният ход на камилите, морето с цвят охра до хоризонта, камиларите, на които виждахме само големите очи и лично за мен не особено приятната нощ в доста експлоатираните от туристи палаткови лагери с душ - всичко бе едно върховно усещане.

Оттам поехме на дъъълго пътуване към град Fes (благодарение на чието посещение всъщност разбрах какво е имала предвид служителката от компанията за коли под наем, под наистина мръсно). Пътят ни минаваше през нещо като курортно градче с името Ifrane, на което викали Мароканската Швейцария. После хранихме маймуни в кедрова гора, които живеят сред природата и по тъмно вече плашливо и групово пуснахме един тегел в Медината на Fes - най-голямата в Мароко. Аз лично нямам толкова думи в речника си за описание. Мръсно, миришещо, лудо, шарено, старховито...Исках да спим и спахме в риад, за да усетим изцяло пулсирането на този луд град.

След културния шок от Fes поехме към Синия град - Chefchaouen. Прелестно местенце, заобиколено от остри зъбери. Нашите момчета успяха да побягат наоколо, а ние - женките отложихме бягането за рано сутринта.

Ентусиазмът ни за бягане не трая дълго, даже не успяхме да напуснем градчето, защото се движехме сред глутница кучета, които като станаха повече от дузина и разкъсаха пред нас една котка на две, взехме мъдрото решение, че ни се пие кафе на покрива на хотела.

После следва град морският град Tangier - снимахме се на мястото, където се събират Атлантика и Средиземно море и се къпахме в океана.

Мароко е шарена, противоречива, луда, завладяваща, различна страна. Достъпна е за посещение, заради комбинацията от нискобюджетни полети и има много неща, които аз лично направих за пръв път в живота си - качих нетруден технически четирихилядник, бягах в пустиня, къпах се в океан, мазах се с олио от чист арган, храних живеещи в природата маймуни... Е...мърсотията и постоянната липса на лично пространство (редки бяха моментите извън буса, в които никой не се завираше в лицето ти за да предлага нещо или иска някой дирхам) са просто част от очарованието на Мароко. 

Благодаря на замесените!