Где ли е конят с ездача? (ретроспективен фотодневник)

[master_of_germs]

Где ли е конят с ездача?

Рогът засвирил къде е?

Где ли са бронята, шлемът?

Где ли косата се вее?

Где е ръката със арфа?

Где ли огнището грее?

Где ли са пролет и лято?

Где ли пшеницата зрее?

Дъжд ги отнесе и вятър

над планини и над степи.

Дни отминават на запад

в хълмове мрачни и слепи.

Кой ще повика обратно

дим на изтлели дървета?

Времето кой ще завърне

иззад далечни морета?

/Дж. Р. Р. Толкин/

 

Нямам представа, кога и как аз или спътничките ми @Lirea, @mary_shery, @tathata и Марина (която не е член на форума) ще смогнем да описваме това наше пътуване в Киргизстан и Казахстан, състояло се през август 2024 г. На мене поне ми предстои изключително натоварен период за много месеци напред. Но отварям темата, пък - както дойде.

Надявам се, че и @ruwenzogy, който в момента е там, ще допълва, понеже в програмите ни има някои различни места 🙂

Не е имало ден, откак взехме самолетните билети миналата есен, да не си рецитирам това стихотворение от "Властелина на пръстените". Защото точно то най-пълно отразяваше представата, която имах за тази част от света... 

 

Но все пак - гледката, за която най-много копнеехме, беше тази! ❤️

 

/...следва.../

 

[master_of_germs]

По традиция в ретроспективните фотодневници почвам с малко снимки анонси без описание и без ред, за да има съспенс 😉 😄

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

/...следва.../

[master_of_germs]

В търсене на вдъхновение за писане, реших да потърся песента, която се превърна в тоталния хит на пътуването ни. Нека е поздрав за всички магеланки, без повод и без причина. Но най-вече за четирите ми спътнички за вдъхновението, смелостта и най-вече спокойствието, с което посрещаха проблемите с таратайката (и не само), които ни се стоварваха ежедневно. Аз си падам бая нервак,  а имаше много моменти, които можеха да ме изкарат извън релси. Вярвам, че на всеки от нас му се наложи да излезе изцяло извън зоната си на комфорт и да прави доста компромиси. Осъзнаването, че всички страдаме, но сме един отбор и решаваме проблемите заедно, без да гледаме всеки за себе си, беше много нужно, за да не провалим цялото начинание. Не се получи перфектното пътуване, но с времето лошите спомени почват да избледняват, а остават истории, които ще разказваме, чак докато ни подгони деменцията. 🙂

 @Lirea, @mary_shery, @tathata и Марина, благодаря ви, че пътувахме заедно!

 

 

 

[master_of_germs]

Всичко започна по някое време миналата есен, когато @Lirea ми писа вв един чат за оферта на anadolu jet, дъщерно нискотарифно подразделение на turkish airlines. За евтини двупосочни полети Истанбул (Сабиха) - Бишкек с прекачване в Анкара. Пиша си ги така, щото от летищните кодове SAW-ESB-FRU дори и опитни магеланци биха се облещили. 😮

Без изобщо да помисля, че изпускам най-интересната част от олимпийските игри, взехме билети за 04-17.08.2024 г. За 160 евро. 

Е, имаше нужда от малко убеждаване на @mary_shery, която нищо не знаеше за Киргизстан.  А пък и нали за не знам си коя година поред дебнехме за Канадските Скалисти планини нещо да изпадне за лятото.

Но след няколко неуспешни опита аз не съм от тези, дето се фиксират на инат към точно определена дестинация и считам, че трябва фронтът да с смени. А и Киргизстан ми беше не по-малка мечта, отколкото Канада... 

Памир, Тяншан... леле, как ми светнаха очите.

Траверсът Ак-Суу. 7-8 дни с раница на гръб! Е, за него ще продължа да си мечтая. Билетите ни бяха само с по 8 кг ограничение на ръчен, без чекиран багаж. А и @mary_shery хич без замисляне ще наложи вето спрямо спане на палатка. 😉

 

По някое време в началото на годината Анадола джет решиха да се ребрандират и си смениха името на Ajet. Това наложи промяна в номерата на полетите и ни дадоха възможност безплатно да ги сменим с директни полети на Turkish airlines до Бишкек от голямото летище Истанбул (IST), без прекачване в Анкара. 

По тоя начин спечелихме един ден, понеже вместо вечерни полети на 04.08 взехме директен, но на същата дата в 00:40 ч. и още рано сутринта пристигнахме в киргизката столица.

А на връщане си спестихме и 7 часов стоп в Анкара. Пък нали и @stanimir писа, че Анкара му е в челото на класациите за най-грозни градове. Използвам случая да го поканя да допълва темата, понеже той беше в Казахстан и Киргизстан малко преди нас, сам и с палатка, и неговата гледна точка също ще е интересна. И му благодаря за съветите! 🙂

С @ruwenzogy имахме общи планове за Канада, но и той хареса офертата за -становище и в момента е там. Ще се радваме и на включвания от него 🙂

[master_of_germs]

В крайна сметка този допълнителен ден наистина много ни помогна да се справим с програмата си.  Мисля, че без него вероятно нямаше да ходим и към Казахстан. Защото поне моето усещане е, че в Казахстан нямам намерение да се връщам, докато в Киргизстан ще искам да се върна поне още няколко пъти. То това постепенно ставаше ясно, колкото повече ровехме а информация. Киргизстан, макар и с 93% планини, е просто райската градина на Средна Азия.

И така, първа задача - как да се придвижим до истанбулското летище през август в сезон на голямото преселение на гастарбайтери. Вариантите бяха с нощен влак и ден в Истанбул, но веднъж нощен влак, после пък нощен полет и да трябва да шофираме, та не ни се стори много добре. Затова избрахме да се натоварим всички на "синьо-зеленото воодорасло" на @mary_shery, а хубавото е, че в багажника ѝ има толкова място, че да скриеш два трупа и да ги покриеш с още багажи 😄 Понеже пък две от спътничките ни се бяха поблазнили от офертата на Търкиш да си чекират багаж на място на летището, по 7 евро на килограм.. Границата минахме изненадващо лесно само с малко над час чакане. Следваше обяд в Одрин, което значеше джигер-тава  🙂 . Добре де, не всички ядохме това. Мери имаше някакъв стомашно-чревен проблем в началото и пак караше само на солети и шишчета на скара. Аз пък тотално се бях ошашавил, защото два дни преди пътуването ми изби обрив по цялото тяло. ИЗключих вариантите да е алергичен или обусловен от лекарства, явно беше вирусен. Ама аз пък съм карал всички шарки без морбили, а това морбили нямаше как да е. Нямаше и време да се изследвам. Приех, че е коксакивирусна инфекция, още повече че и в устат ми се появиха няколко афти. Реших, че ще мине бързо и няма да съм заразен, а се дължи повече на временно спаднал имунитет. Доста се бях претоварил покрай изпитната сесия със студенти и покрай доцентурата ми. И наистина, когато тръгнахме обривът вече беше позавяхнал, но не и съвсем преминал. На границата и на летището обаче никой не ме загледа обстойно.

Паркингът на летище истанбул беше нещо от типа на стотина лева за 15 дни. Задължително е да попълните и една митническа декларация за колата, че сте влезли с кола, а излизате с полет.

Бяхме на летището към 4 часа преди полета, а там научихме, че ще излетим и с 40 минути закъснение. Всеки път се изумявам, колко е спокойно на това огромно ново истанбулско летище.

Самолетът беше тяснофюзележен А321, но беше достатъчно просторно. Ние с @mary_sheryбяхме правили резервациията си през budgetair.com а там системата нещо направи по една грешка в имената ни и не можахме да се чекираме онлайн. НАкрая се оказа, че не може да ни сложи един до друг, а ни разпредели един зад друг. Имаше наколко големи групи, примерно 23 души словенци. Вкрайна сметка се разместихме със словенците и седнахме заедно. Във всеки случай за първи път виждам полет на търкиш, където 90% от пътниците не чекират багаж а са със средни раници, като нас, които вкарват като ръчен. Раницата ми е за темата с хвалбите, чисто нова за това пътуване, пак родно производство Tashev - Distance 40, много лека, под килограм. Че старата Vihren 70+10 хем,ч е нямаше да мине като размери, хем тежи две кила и половина. Същата работа със спалния чувал. Не че ползвах новия, ама старият хем тежък, хем обемист. Парите, които спестихме заради евтините билети, ги инвестеирах в нова екипировка.

Вече на гейта при започнал бординг обявиха че има овърбукинг и предлагат хотел, храна и по 600 евро, ако някой се съгласи да остане за следващ полет. Съвсем сериозно се замислихме да изкараме по някой лев, но търсеха само двама души, а ние бяхме петима...

 

В Бишкек на пристигане всичко беше нормално, чакаше ни Бабашер, от когото щяхме да вземем кола. Той  ни показа и къде има гишета на мобилни оператори да си вземем карти за телефон и нет. По принцип навсякъде пишеха да взимаме beeline, че имали най-добро покритие, но повече ни хареса офертата на О!. Сложиха ни карти с 12 гб (мисля) нет за една седмица, като впоследствие на машини във всички супермаркети и някои бензиностанции може да се зареди за още една седмица. Аз даже не си презаредих. Марина беше си заредила оттук още airalo.

 

Та сега, историята с Бабашер и таратайката...

Доста се туткахме с намирането на кола, защото имахме малко по-различни изисквания. Не че няма фирми. Макар по-популярното е да се наема кола с шофьор, че пътищата, особено в Киргизстан, са доста предизвикателни и комай в постоянни ремонти. Повечето, които наемат коли, го правят само за Киргизстан. Връщат колата пак в Бишкек, пътуват с маршрутка, автобус или споделено пътуване от приложението InDrive до Алматъ и там ползват доста евтини турове или си наемат кола в Казахстан. Така излиза много по-на сметка, или както му казвам във форума - оптимизация на разходите (ОР). Но за това, което искаме, ни се струваше губене на време да караме обратно до Бишкек. Искахме да преминем в Казахстам оттатък планините, през ГКПП Каркъра, Защото местата, които искахме в Казастан, бяха много по-близо оттам. @mary_shery доста усилия хвърли в търсене и накрая се спря на една платформа Indyguide където се свързваш с хора, които предлагат частни коли. Повечето от тях са и шофьори, ако желаеш да ползваш услугите им. Такъв беше и Бабашер. Бяхме се договорили за седемместен Nissan Pathfinder, естествено, че не бихме си помислили за машина, която не е 4х4. по 70 евро на ден, тоест 910евро, 10% от които бяха платени предварително в платформата. Депозит 485 долара, от които той накрая ни удържа само 5 долара, направо смешно за щетите, с които я върнахме. То не че машината си нямаше хиляда кусура и нацепеното предно стъкло и падащите уплътнения на вратите са само най-маловажните. Имахме договорка да отидем при нотариус и да се сключи договор и пълномощно, че @mary_shery и @Lirea могат да шофират машината, включително и в казахстан, като един ден преди премнаване на границата трябваше да му пишем, за да ни изпрати и застраховка. Сега, докато стигнем до нотариуса, се втрещих от предградията на Бишкек, едни тесни криви улички. Чак последния ден си пооправих впечатлението от града. При нотариуса се почнаха едни врътки. Ама колата не се водела на Бабашер, а на жена му, пък е неделя и не знам си какво не можело. Смятахме, че просто не му се плашат допълнителни такси, мнителни бяхме. Всъщност, в ретреоспекция мисля, че човекът наистина нямаше такъв опит, защото почти винаги го ангажират като шофьор, а малко хора се решават сами да шофират кола, която не е от някоя установена рентакар компания. Впоследствие Бабашер се показа като изключително отзивчив и коректен, шапка му свалям.

След нотариуса ни закара до булевард, на който имаше много обменни бюра. Курсовете са много добри дори и за смяна на евро (за разлика от в Узбекистан, където курсовете на еврото си бяха яка резачка), но все пак е най-изгодно да се обменят щатски долари. Рубли, юани и казахски тенге също вървят, но съвсем не толкова изгодно. На летището бюрата предлагаха сомовете на доста по-неизгодни курсове, отколкото в града. Иначе аз и @lirea се бяхме запасили оттук с някаква сума сомове. Аз поне бях обменил за около 200 лв в Никар на Витошка/Гладстон. Първоначално нямаха в наличност, но поръчаха и след два дни ми докараха. КАзахстански тенге бяхме намерили в другия Никар, на "Граф Игнатиев". Там с @mary_shery обменихме повече, за около 500 лв на човек и накрая ни останаха, но ги пласирахме към @izida която ще пътува в Казахстан през септември. Притеснявахме се, че влизайки в Казахстан през забитото ГКПП Каркъра няма да има къде да обменим валута в Казахстан и то точно така се получи, затова и се презапасихме.

 

На по-мако от километър от там беше Ош базар, където доста време отделихме да се заредим с ядки, сушени плодове, мед (чудесен мед правят в Киргизстан, особено в района на Баткен) и всякакви други благинки. Даже си взех нова щапка с периферия и покривало за врата и за лицето за някакви си 300 сома (около 6 лв) защото се ритесних, че не си намирам моята, а жегата лятно време в Бишкек е брутална.

Последва зареждане на бензиностанция, след това супермаркет да вземем туби с вода, бисквити, млека, плодове, някаква готвена храна за вечеря, че явно окъснявахме много и не се знаеше, кога ще стигнем мястото за настаняване. Което всъщност още не знаем къде е. За първи път тръгвам така извън Балканите - без никаква кьорава резервация за нощувки. Всичко се правеше в движение. Смятахме да стигнем още същата вечер до Каракол, ама само смятахме. $ пъту в тоя ден правихме резервации и ги отменяхме или домакините ни ги отменяхме и накрая посред нощ тропахме по вратите да намерим някъде да ни настанят. Но, в ретроспекция, мисля, че в Киргизстан това е правилният начин.

 

П.П. Предната вечер (на полета) в Добрич имахме среща на випуска. И понеже нямаше как да отида, айде, да пусна и едно поздравче към съвипускниците си 🙂

 

 

П.П.П. Нямам много снимки от първия ден в Бишкек, ще потърся нещо, като се прибера. А ако някоя от спътничките ми е снимала нещо интересно, да помага. Най-интересно на мене ми беше липсата на осмоъгълния червен знак STOP по пътищата. Вместо него имаше правоъгълни бели табели "СТОП" 🙂

[master_of_germs]

Имахме време тоя ден да посетим Кулата Бурана и археологическия обект Баласагун, край град Токмок. Няколко затворени за ремонти улици в града допълнително ни забавиха, докато намерим обход. Описал съм го в темата за обектите на ЮНЕСКО, така че слагам линк, а чакам много по-яки снимки от спътничките си впоследствие 🙂

 

[Lirea]

Включвам се и аз с малко допълнения 🙂 

При преминаването на границата от България към Турция от турската страна едни младежи ни посрещнаха с питане дали искаме да ни напръскат с турски парфюм и ни подариха ароматизатор за колата. Та минахме в турско добре миришещи, макар и леко спиртосани. 


Вече в Киргизстан, пътувайки от летището към нотариуса:

Имайки честта да бъда първият човек от нашата групичка, който ще шофира, сядам на предната седалка до Бабашер. Запълвайки неловката тишина и опитвайки да завържа разговор на руски, питам как предното стъкло се е докарало до такова потрошено състояние – пукнато е, като през него минават две дълги следи от сцепено плюс една по-късичка за разкош. „От хвръкнало камъче“, обяснява Бабашер, който се захваща да ми обяснява, че Патфайндърът може да е чукнат тук и там, обаче е в перфектно техническо състояние. Да, бе, сигурно. Тоя Патфайндър, за който беше казал, че е внос от Германия, навярно е видял падането на Берлинската стена. Но поне пък воланът му е от лявата страна, защото, както се оказа, много от колите в Киргизстан са с десен волан, макар официалното движение да е с ляв.

 

Най-накрая сме приключили формалностите с колата и хукваме към първата ни културна спирка - големият пазар Ош в Бишкек, за да си накупим ядки и сушени плодове за очакващия ни няколкодневен преход в планината. Значиии, задръстванията в София в понеделнишка дъждовна зимна сутрин ряпа да ядат пред задръстването в неделя край този пазар. И това, че карам нещо с размерите на малък самолетоносач, не помага особено. Улиците са уплътнени не само от коли, разположени във всички възможни и невъзможни посоки за движение, но и пространството между тях е запълнено с пешеходци с торби, килими и всевъзможни други покупки.
 

За голям късмет пред нас от един тротоар точно на един светофар, по малко мостче над дълбоката канавка, излиза един джип. Веднагически се  намъквам на неговото място между две други коли. Излизането после назад по средата на кръстовището ще е голяма забава. Ще го мисля, като се върнем. Те и другите така излизат.

Час по-късно се връщаме с гигантска торба ядки, сушени плодове, нормални плодове, бухтички, вода, кефир, които до края на пътуването заемаха място като за цял един допълнителен пътник. Командировам част от хуманоидните пътници да махат по кръстовището и да спират колите, че да мога да изляза. Отърваваме се без нови поражения по колата (всичките са стари, не от нас) и потегляме към дълбокия прованс.

 

 

 

Това се оказа, че е тяхното сушено суперсолено сирене курут, което се намира в доста разновидности и форми.

 

 

 

 

 

             

 

 

[Antigona]

1 hour ago, master_of_germs said:

 

 

 

П.П.П. Нямам много снимки от първия ден в Бишкек, ще потърся нещо, като се прибера. А ако някоя от спътничките ми е снимала нещо интересно, да помага. Най-интересно на мене ми беше липсата на осмоъгълния червен знак STOP по пътищата. Вместо него имаше правоъгълни бели табели "СТОП" 🙂

Ха, ха , като се замисля и ние бяхме меко казано шашнати от Бишкек когато пристигнахме на Западной автовокзал  рано сутринта с маршрутка от летището, Покрайнините са толкова впечатляващи, че не се сетих да снимам, но то трябваше да пусна едночасово видео за повече яснота. Това със СТОП -а и аз се чудех, но последния ден, когато вече бяхме в цивилизования център на Бишкек седейки на едно кафе разбрах що е то техния СТОП -то не е като нашия, а по-скоро да ги накарат да поспрат преди светофара.

И при нас възникна въпрос за масово счупените предни стъкла, отговотът беше от камъчетата по пътя. Да, нямам точна  статистика, но май 80% се движихме по макадам, особено в Наринска област и до и от Каракол в участъците с ремонт.

 

[stanimir]

Ще се намеся само за Скалистите планини.Не знам защо с Оги не сте си харесали полет , но постоянно излизат летни оферти до Калгари за под или малко над 400€ от големите европейски хъбове. За това лято също се намираха.Киргизстан разбира се също много си заслужава  ! И аз не мисля, че бих се върнал в Казахстан, степите и равната безкрайна пустош не са моето , но в Киргизстан ...твърде вероятно.

[master_of_germs]

преди 37 минути , stanimir каза:

Ще се намеся само за Скалистите планини.Не знам защо с Оги не сте си харесали полет , но постоянно излизат летни оферти до Калгари за под или малко над 400€ от големите европейски хъбове. За това лято също се намираха.Киргизстан разбира се също много си заслужава  ! И аз не мисля, че бих се върнал в Казахстан, степите и равната безкрайна пустош не са моето , но в Киргизстан ...твърде вероятно.

Това лято излизаха, но вече имахме билетите за Киргизстан. Миналото лято не излизаха. Или са излизали почти в последната минута, когато целенасочено не съм гледал. А всъщност и топ-приоритетът тогава беше вече на два пъти пропадналата ни Исландия, която най-накрая се получи. Чисто финансово аз няма как да направя Исландия и Канада в рамките на едно лято, без да тегля кредити. 😄

А предишните години имаше и още по-евтини билети до Ванкувър, но ковид-ограниченията в Канада бяха едни от най-строгите в целия свят. Щом и аз, дето принципно съм за ограниченията, сметнах, че са безумни...

Но и не смятам, че Канада е лесна за организация в последната минута, а при нас променената ситуацията със здравословното състояние на близки хора вече не ни позволява да планираме отрано. Това в Киргизстан и Казахстан беше последното такова, с купени билети от преди много месеци. Но всичко друго по организацията оставихме за последно, в случай че стане нещо непредвидено и не можем да тръгнем. Билетите бяха достатъчно евтини, че да ги прежалим.

Ще се радвам, ако ни помагаш с някое жокерче за Канада, ако случайно се сдобием с билети 🙂

[Lirea]

Кулата Бурана ни е кратка отбивка по пътя, която заради ремонт и затворени улици се оказа дълга отбивка. Стърчи самотно насред поле и за моя голяма радост дават да се качваш горе. @master_of_germs е изписал подробно за кулата и балбалите, така че пускам само няколко снимки.

 

Всички тези мамуни на снимката са ми спътниците, които са заети с важни туристически дела.

 

 

        

 

 

     

 

 

   

 

[master_of_germs]

Каквито малко снимки успях аз да изровя от Бишкек...

 

Летище Манас

 

тамошният вариант на туктуци

 

актуалните към онзи момент курсове на обменните бюра. В последния ден на пътуването сомът беше поспаднал спрямо долара, но маржовете между курс купува и продава си бяха все така малки.

 

Нещо от градчето Токмок

 

 

Попътни каубойци прибираха стадата...

 

 

Забелязахте състоянието на предното стъкло на машината ни. 

 

 

Марина отсече, че на тоя "красавец" Nissan Pathfinder името му ще е Аугусто 😄

Вижте и реакцията му, като го кръстихме така! 😮 😄

 

 

Междувременно, след като нещо се залутахме и на излизане от Токмок (пак ремонти), осъзнахме,че яко сме окъсняли и нищо няма да видим от езерото Исък-кул, понеже ще стигнем в Каракол в малките часове... @mary_shery беше запазила първо нещо в букинг, пък впоследствие го бяхме отказали, че друго ни хареса повече. Пътят навлезе в полупланински район и в залезната светлина се виждаха интересни скали. Предполагам, че видяхме бегло по нещичко в движение от каньоните Конорчек и Кок-Мойнок...

 

 

Тука ще помоля @ruwenzogy за помощ от приятел, като се прибере, че той посети поне единия. 🙂

 

Междувременно, аз вкарах алтернативно предложение. Да не се разбираме от път чак до Каракол, а а потърсим нещо по-близко. Например Баконбаево, на южния бряг на езерото Исък-кул.  Когато спряхме за пиш-пауза при едно крайпътно заведение с магазинчета, @mary_shery резервира някакво къщенце в Боконбаево. Хората, които се занимаваха с магазина и заведението, се заговориха с нас, розпитваха за България и ни набраха кошница с ябълки. Много ни освежиха. 

 

А когато съвсем се стъмни... почна офроудът! Безкрайни километри с ремонт на пътя и тук-там отсечки по 2-3 км с вече положен асфалт.... Ако знаех, какво ни чака до края на пътуването, хич нямаше и да се оплаквам още първата нощ 😉

 

И вече съвсем бяхме каталясали... но 5 км преди Боконбаево светна червена лампа на таблото. Радиаторът е прегрял. Отворихме капака на колата, чакахме да се охлади. Един човечец спря и реши да помага. Отворихме радиатора, то вода практически нямаше ввътре.

Пълнехме с туби от едно поточе и наливахме да охладим...

 

В туй време (вече стана почти 23 ч), домакините отмениха резервацията ни в букинг. Явно решиха, че няма да дойдем. Пък Баконбаево не е някакво място, дето изобилства от къщи за гости... @mary_sheryнабеляза веднага две в един район и зададохме едната в навигацията. Улицата и къщата бяха тъмни. Викаме, тропахме, отказахме се. Обаче ни чули комшии, зачуддили се, какво става. Викаме, търсим къде да преспим. А, тука сте си на правилната къща, ама викайте по-силно. 

И те като завикаха, докато не разбудиха една бабка.  Жената се ошашави, но бързо се окопити. Показа ни една приготвена стая, кухнята, банята и ни вика, на базов руски: "лягайте сега, че сте уморени, утре ще се оправяме".

И ние си легнахме. Беше като на село при баба в детството ми и спах също толкова сладко 🙂

 

 

 

 

 

А на сутринта ни посрещна готова закуска 🙂

 

...следва...

[master_of_germs]

Доста адреналин ни се събра още от първия ден и влязохме в спирала с късни лягания и ставания, което хич не е добре при едно пътуване, освен ако не си юни месец за бели нощи около полярния кръг.

Закусихме много добре, като за десерт си скъсахме по някоя кайсия от градината...  А, да, другото, с което винаги съм свързвал Киргизия, освен планините, са кайсиите 🙂

Както се пееше в един хит; "Кайсии, just ahead" 😄

 

Сбогувахме се с домакинята ни, като платихме  за нощувката не помня колко, ама със сигурност под десет евро на човек (това с включена закуска). Решихме да заредим яко туби с вода и тоя ден да го раздаваме съвсем леко, че не се знаеше с тоя радиатор.

МАлко след Баконбаево видяхме, че народът яко си ходи на плажове по езерото Исък-Кул, а има и доста юртови лагери. И пътят все си беше в ремонт в поне 80% от дължината си.

 

 

Първият обект за деня беше съвсем близо. Каньонът Марс. Все още почти неизвестен за туристите и там нямаше никой друг, освен нас. има черен път отбивка от главния, която стига до юртов лагер, но не работеше. Отбивката е примерно километър и половина. А по-рано има и една изоставена сграда, която се получи интересен фон за снимки.

 

 

 

Също така откривахме какви ли не кости от животни, някои още с гниещо месо по тях. Палеонтологичният ни дух се събуди, щом открихме и черепи, ребра... Цитирам @Lirea : "Почти си сглобихме магарезавър" 😄

Не знам дали сме уцелили баш най- точната пътека, то има най-различни скали, които се виждат в далечината и от главния път и донякъде имаше следи да са минавали джипове. Но ние оставихме машината Аугусто да почива и се разходихме, а @Lirea пусна и Дрондьо да фърчи и да снима 😄

КАто за първи каньон никак не беше зле, защото щяхме да се опитаме да градираме. Е, към края на пътуването ми беше втръснало от каньони, но сега сме още в началото. да си имаме толкова скали абсолютно само за нас си беше мечтан старт.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

...следва...

 

П.П. Понеже съм забравил името на къщата в Боконбаево, @mary_shery ми го припомни - guest house Arnas 

А си заслужават, да им направим реклама във форума след такова екстремно среднощно посрещане.

🙂

[master_of_germs]

Каньонът Сказка (т.е. "Приказка") е доволно известен, включително и у нас, най-вече благодарение на блога на @Guinness и използвам случая да му благодарим в темата 🙂

Хубаво е да се отиде в късен следобед, но не чак по залез, защото доста от местата остават в сянка при ниско слънце. А и да се предвиди поне един час за разходки в района; ние сякаш седяхме поне два часа. Отклонението от главния път е добре обозначено с табели, трябва да се минат 2-3 км по черен път, като събират и някаква дребна входна такса. Пътьом взехме на стоп и двойка от Индия, та станахме съвсем като в дядовата ръкавичка.  На мястото, където е отклонението от главния път, има изграден луксозен юртов лагер, където всяка юрта е директно свързана със собствена баня и тоалетна. Ама беше скъпо, може би към 30 евро нощувката за човек. Ние спряхме там за тоалетна, а и отново да напълним туби да охлаждамме радиатора на колата...А пък изобщо не бяхме минали много километри. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В каньона Сказка уж трябва да има няколко пешеходни маршрута, но всъщност има множество пътечки,които обикалят скалните формации а и се изкачват по някои от тях.  Скалите имат доста различни оттенъци и разходките са много красиви.а мястото е и много дронско, което и @Lirea мисля, ще онагледи 🙂

На паркинга има разни атракции като стрелба с лък или снимки на импровизиран трон с доспехи. Директно ги подминахме.

 

Оттук насетне - снимки 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На връщане радиаторът отново прегря. Затова решихме да седнем да хапнем в юртовия лагер с гледката към езерото. Аз си поръчах лагман. Това са нудли със зеленчуци и месо, но ги правят в няколко варианта. Най-често е като супа, но "лагман босо" е пържено и съвсем леко пикантни. 

 

 

А междувременно си резервирахме къща за гости в не много далечното оттам селце Барскоон (Барскаун). 

 

Само дето таратайката Аугусто не стигна дотам, без отново да прегрее, тъкмо на влизане в селото, а нашата къща беше в другия му край. Поне беше точно до рекичка, та бързо се справихме с охлаждането, но въпреки това отново яко окъсняхме. Домакините ни звъняха да предлагат помощ. Ние пък решихме да звъним пак на Бабашер да му кажем, че колата е с повреда. Съответно той реши да тръгне към нас с друга кола посред нощ от Бишкек, за да опита да оправи проблема на другия ден.

 

Добрахме се до настаняването си, ама то да го е срам да каже човек, че спи в къща за гости 😄

A и наистина беше страхотно. Цяла отделна къща за  нас, имитация на огромна юрта, със собствена баня...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

...следва... 

 

[master_of_germs]

Поради проблемите с таратайката Аугусто и поради прогнозата за времето разни предварителни планове отидоха по дяволите още в началото на пътуването. 

Каталясали сме и спим до късно; дори аз ставам след седем и половина. Ама то няма и защо да се става рано. Тоя ден се очакват по 30 литра дъжд и даже сме на уж най-сухото място в околността. Но от сутринта си вали,а в чакане на закуската помагам на дечицата на домакините ни да се покатерят на кайсията. Аз също си намирам кайсии и са божествено сладки. Сещам се да изляза от двора и виждам, че Бабашер наистина е пътувал през нощта, паркирал се е пред къщата и спи в колата си. Докато ни сервират закуска, той се опитва да разбере проблема на таратайката и да я поправи. Щото сервиз в околността няма.

А закуската я сервират ей така 😉

Чаят е чудесен, но в тия държави като че ли само сладко ядат сутрин. 

Мед, сладки бухтички, бонбони, мед, сладка... все в едни порцеланови и "позлатени" съдове. Добре все пак, че има и яйца, че инак в компанията ни никой не е привърженик на сладкото рано сутрин 🙂

 

 

Бабашер смята, че е решил проблема. Не се е пробил радиаторът, а едната от каучуковите тръби от него. Отрязал е пробиват част, но сега тръбата идва къса. Свързва я към "печката". Демек, радиаторът вече не би трябвало да прегрява, но до края на пътуването в колата няма да имаме климатик. То пък, като го имахме два дни, все едно да вършеше някаква работа.

междувременно отново заваля яко и просто се скрихме обратно в къщата до обяд.  Гръмотевиците в планините бяха наистина страховити. 

Като понамаля дъждът, се зачудихме какво да правим и решихме да тръгнем с колата до най-близките обекти в ждрелото Барскоон. Бабашер беше решил в този ден да ни е безплатно шофьор, за да е сигурен, че се е справил с ремонта.

 

Влязохме в дебрите на планитите Тескей Алатоо (Терскей Алатау, ако гледате руски или казахски източници). Това е над 350 км дълга верига , част от Централен Тяншан, на юг от езерото Исък-Кул, като продължава почти до самото остро кьоше на Киргизстан, забиващо се между Казахстан и Китай. Най-високият връх е Каракол (5216 м н.в), но все още сме много далече от него. В вашия район има "само" четирихилядници. 

 

Решаваме да тръгнем по "пътеката на Гагарин", където първият космонавт е правил физическата си подготовка преди да полети в космоса. По тази пътека трябва да има три водопада. Тръгваме нагоре, а Бабашер ще ни чака долу до реката в колата. Иначе има и две юрти, където предлагат часове и шашлици, също и конна езда. И останки от някогашен лагер, където получена стена с надпис "дом на културата" стои някак не на място...

 

 

 

По пътеката на Гагарин трябва да се видят три водопада, но до най-горния "Пръски от шампанско" си е мноого сериозно катерене. Оказва се, че някак хващаме пряка пътека директно към втория водопад "борда аксакала"...Което се превежда като "брадата на старика " (буквално на "белобрадия" ак+сакал = бяла+брада в тюркските езици.  Това е доста кратко, не повече от 20.минути нагоре и имаше доста други местни ентусиасти да го видят. 

 

 

 

 

 

 

А дъждът понамаля. Тук направихме груба грешка. Решихме да тръгнем по пряка пътека към горния водопад. Отначало добре, но отново заваля, разкаля се, скалите станаха мокри и в един момент стана наистина много стръмно и опасно. След около час видяхме и руснаци, които се връщаха, без да са стигнали и ни предупредиха, че става още по-зле. А и на няколко пъти ние мервахме част от горния водопад. В един момент съзряхме и уж основната пътека, по която да слезем. Но тя беше на места твърде обрасло с растителност, и тук вече осъзнах грешката си да тръгна без панталони за дъжд. Краката ми подгизнаха за минути и целия следващ ден го прекарах да си суша обувките.

 

 

 

 

 

 

 

 

В по-долната си част пътеката стана по-широка, но пак стръмна и много хлъзгава. И съвсем набързо се снимахме при долния водопад "чашата на Манас".  Като слязохме долу, нямаше как да не се отбием да снимаме и паметниците на Гагарин, два броя 🙂

 

 

 

 

...следва...

 

[master_of_germs]

Същият чакълест път, който води в ждрелото Барскоон продължава все нагоре и нагоре, с много завои до превала Барскоон (на над 3800 м н.в.) и платото Арабел (Ала-бел), където са разположени няколко ледникови езеро, обградени он върхове с височина около 4500 м следва провалът Сьоок (може да го намерите още изписан Сеок или Суек... тук Киргизки, казахски, таджикски и руски ако се омешват та всичко си има по няколко имена със сходно звучене...).

Сьоок е с височина 4026 м и е третият най-висок проход в Киргизстан. Реално е най-високият, който не е на граница. Най-високият е Къдъларт, на границата с Таджикистан, през който минава прословутата "Памирска магистрала". Вторият по височина проход е Бедел, пак на същия път, на който сме в момента, на границата с Китай, по-точно със Синдзян-уйгурския автономен район. Но тази граница е затворена още от Съветско време. Поради което пътят през Барскоон и Сьоок се ползва, за да свърже със света няколко тотално забити села в оттатъшната долина... и най-вече - от камионите на канадска златодобивна компания (не е Дънди Прешъс), която разработва там златна мина в долината. И по тая причина пътят се поддържа в повече от приемливо състояние. 

Ние, особено аз, вече бяхме премръзнали от мокрите си крака и обувки и е навллякохме с полари, а Бабашер си стоеше по къс ръкав на четири хиляди надморска като абсолютен пич! И сегиз-тогиз вспираше колата, да да провери радиатора и тръбите. 

Не може да се каже, че сме провели кой знае каква аклиматизация, защото прекарахме само около час на над 3800 м н.в. А то и времето беше мъгливо, ветровито и със ситен дъжд.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На киргизки Сөөк означава "кости". Проходът е кръстен така заради събитията при погрома на Семиречинското въстание от 1916 г. на жителите на Руски Туркестан срещу царската власт в Русия. Киргизите го наричат Үркүн, което ще речче "изход" или "бягство". Хиляди киргизи умират тук от измръзване и височинна болест, опитвайки се да избягат в Китай. И ммакар въстанието да започва от днешен Казахстан, киргизстан пострадва най-много от отвентия царистки удар. По съветско време споменаването на всички тези събития е било изкуствено заглушавано.  Но се счита, че по всяка вероятност поне една четвърт от киргизкото население тогава е избито или умира в пряка връзка с потушаването та въстанието.

 

Върнахме се до селото Барскоон, пак нещо охлаждахме Аугусто с вода, но по-важното е, че го позамихме с вода от реката, че беше замязал на кално чудовище, горкичкият.

Докато стигнем до апартамента си в квартал Восход в Каракол отново яко замръкнахме. Пътьом успяхме да хванем залез над езерото Исък-кул в промеждутък между дъждовете.

 

В апартамента се възползвахме от наличието на пералня, а @mary_shery и @Lirea ги пратихме да накупят храна за вкъщи, предимно шашлици, от някакво заведение.

 

 

...следва...

[master_of_germs]

Следващият ден беше кажи-речи пропилян, но това беше следствие от глупавите ни решения в предишния. По прогноза в планините все още времето се очакваше да е нестабилно, но в никой случай не чак като предния ден. Та си мисля, че можехме и да се организираме да потеглим нагоре и в тоя ден. Но пък целия ден си суших обувките, даже един сешоар изгоря по тоя повод. А и дрехи бяхме изпрали. Така че спахме до късно и дорде излезем, си стана почти обяд. Сега се чудя, що поне не отидохме на плаж на езерото Исък-кул...

В Каракол на първо място отидохме да видим старинната дървена православна църква.

 

 

 

 

 

 

После отидохме в туристически офис на "дестинация Каракол" на улица "Ленин". Има и карти с множество маршрути...

 

 

 

Там се почна едно, не пазаренe, ами по-скоро самоувещаване, как и за колко време да си направим прехода към Ала-кул. викнаха ни и шефа на една траснпортна фирмичка: як младеж на име Кудрат, да ни отправи оферта за офроуд с джипки. То, според прогнозите, ще имаме само два хубави дни. Отказвам варианта с коне през Алтън Арашан, понеже ние с @mary_shery никога не сме яздили. Ама и аз съм дошъл в Тяншан с идеята пешеходни преходи да правя, ни да си съдирам задника от друсане на кон или в джипове... Добре де, аз все пак съм яздил като дете, но само коне, впрегнати в каруца. Има ме и документиран. 

На тая снимка съм  възседнал Арап, а до него, със "звездата" на челото е Маршал. Арап беше кротък кон. Умря от токов удар при един неизправен трафопост. Виж, Маршал си беше лудичък и на него не ми даваха да се качвам. Той пък умря от инфектирани рани, след като беше нахапан от един още по-луд катър в селото ни... 

Вуйчо ми ме учеше, как да оседлавам конете, как да им слагам такъмите и да ги впрягам в каруцата, как да ги управлявам. Но това беше толкова отдавна... Това е една от много малкото снимки, които имам заедно с вуйчо си (хич не обичаше да го снимат). Днес почина, след дълго и мъчително боледуване. От години беше сляп и почти не можеше да ходи, правеше само по няколко крачки на ден с патериците и единствения си останал крак. Надявам се сега за тича из небесни поляни с препускащите Арап и Маршал... 

 

Где ли е конят с ездача?...

 

Прощавайте, че този фотодневник е зациклил и пиша бавно. Но напоследък хич не ми беше до писане...

 

Следващите часове в Каракол ги посветихме на кулинарни изживявания... Самси, лагмани и местния специалитет ашлян-фу, което е една студена солена супа с нудли. Шопинг по супермаркети, спортни магазини, кафенета. Теглене от банкомати и прочие тривиалности...

 

Мъдър съвет... Никога да не се скръндзеем за кафе и за жени... Ама как да го спазя, като хем кафе не пия, хем съм тръгнал със сума ти жени 😄

 

...следва...

 

П.П. И ако ви кажат да ядете УЙ, да знаете, че става въпрос заговеждо, а не за каквото си мислите. 😀 

 

[master_of_germs]

В късния следобяд се отправихме към Джеты-Огуз (Жети-Өгүз), поредното ждрело, на 25 км южно от Каракол. Това място е много известно и има защо. Съответно това беше комай единственият ден без офроуд, дотам си имаше асфалтов път с приемливо качество. Пътьом има и наколко юртови лагера, както и в началото на самото ждрело, близо до едноименното село. Иначе самото ждрело е много дълго и навътре също е интересно, но най-впечатляващото е в началото. Джети-Огуз се превежда като "Седемте бика" заради няколкото (уж седем, но всъщност а си повече) характерни червени скали. За разлика от други ждрела, тук има и тучна растителност, треви, тръни, източни ели... Контрастът между червеното на скалите и зеленината е чудесен. А има и простор и гледка към планините. Поне за мене, ако трябва да си изберете само едно ждрело в Киргизстан, това е моят безапелационен избор. Спътничките ми сякаш по-скоро клонят към Сказка, но аз си държа на моето си 🙂

Освен това тук някак се чувствах много отпуснат и свеж. Да, и защото бях по сандали, а не с тежките планинарски обувки и краката ми най-накрая дишаха. Още долу покрай реката ни обхвана едно яко настроение, защото имаше магаренца, крави, общителни пастирски кучета. И местни семейства, кото си правеха пикник покрай реката, бяха си пуснали музика от колата и танцуваха. Точно там за сефте чухме онзи тотален хит "Дарите женщинам цветьI" 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Мястото е много хубаво и по залез, и по изгрев, понеже има различни групи скали, които се огряват по различен начин. Има едно жълмче с наблюдателна беседка, може би десетина минути качване пеш, което направихме, но има и обиколен черен път. Местните си се качваха с коли.  Имаше горе паркирани и два кемпера на австрийци и швейцарци. А няколко местни джигити препускаха и в галоп на коне. Отдадохме се на дъъъълги фотосесии, включително и с дрона, а най-готино ни стана, когато един местен младеж ни поздрави на чист български "Здрасти! Вие от къде сте?" Оказа се че работи в суши-ресторант в София и се е прибрал сега при семейството си. 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Вечерта се върнахме в Каракол и седнахме да вечеряме в накакво по-лъскаво заведение като за туристи, където персоналът говореха и английски. Изобщо в Каракол, за разлика от други места в страната, английският си върви безпроблемно. Доста ни се забавиха с поръчките, като спътничките ни поръчваха основно местна храна, но аз и @mary_shery нещо бяхме с разстроени стомаси вече и го карахме с по-малко експерименти... Но пък хубавото е, че имаше и музика на живо 🙂

 

[master_of_germs]

На следващия ден ставаме по-рано, за да пренесем в багажника на таратайката Аугусто тази част от багажите,  която няма да ни трябва в планината. Той Аугусто, горкичкият, какво ли не изтърпя с нас през това пътуване, но там, където отиваме, не е по силите му. Трябва ни УАЗ-ка. И сме си я поръчали от предния ден. Шофьорът е стар зевзек, пита ни за Тодор Живков и Филип Киркоров (това са двамата най-известни българи в тия части на света 🙂 ) и ни пита дали познаваме някоя Ива, коя да е, и като се приберем, да й пратим много поздрави. Имал бил любовница Ива, докато учел в Москва или пък просто му се е щяло да има. Не разбрах съвсем, защото на мене се падна мястото отзад в уазката, при багажите и си ми трябва ха всички ръце и крака, за да се задържат да не се претъркулвам и да не ме затрупат раниците.

Входът на националният парк е на 3 км от града. Там се плаща билет. Уж на нас ни е включен в цената, така ни казаха. Нали сме си резервирали спане и транспорт. Мисля, че ни казаха 300 сома вход за парка, което май си беше премятане,  защото на входа пишеше доста по-ниска сума. А и ние не се сетихме да си поискаме билетите, което беше грешка. Може и да са останали у шофьора, не разбрах. Но нагоре има паркови служители и могат са ви поискат билетите и да ни глобят, ако нямате...

Малко след входа има дървен мост над реката. Имало е и по-стор, но реката почти го е отнесли. Самият нов мост е много брутален и висок,  а след него пътят става ужасяващ, че  и веднага е на завой. Шофьорът ни моли да слезем и да го навигираме, докато качи уазката на моста по две дебели тълпи и по същия начин да слезе от другата страна. 

Тоя път продължава още 16 км и за това "удоволствие ти искат по 2000 сома на човек. На посока. Или си ги ходиш километрите. Ние сме се спазаршли да ни оставят по средата, на осмия километър, за хиляда сома на човек. Тези първи осем са и по-гадните. Останалите ще ги изходим, да се вработим. 

А си струва, защото долината е прекрасна. Точно това съм си представял, когато взех билетите за Киргизстан! 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Единственият мъчен момент е да прекосим река, която се е разляла през пътя. Някои не успяха да си запазят краката сухи... част от пътя го извървяхме с младо момиче от Джакарта, която пътуваше сама из киргизстан.

 

Ние с @mary_shery вървим по-бързо и стигаме до края на пътя, където има юртов лагер, пост на паркови служители и един фургон с подкрепителни нещица... шоколади, бирички, таквиз ми ти работи 🙂

Парковият рейнджър се заприказва с нас, розпитва за България, защо навреметохне сме станали 16-та република на СССР... 😉

Шегува се, че всички чутовни върхове насреща ни по принцип са по-раздолечени, но специално за нас са ги преместшли, че да може да ги хванем в един кадър 😉

Пита и за билети, ама нямаме. Мислим, че може да са у @Lirea.

Ама не са. Идват и другите, а билети нямаме. Но сме достатъчно убедителни и ни пускат да продължим по пътеката от другата страна на реката, като първо си правим фотосесия със Знамето на въжения мост над реката. Скарват ни се, че по моста се минава само един по един 🙂

 

 

 

 

 

 

Пътеката почва да се катери нагоре през гората и през поляни, като често спираме заради горските ягоди 🙂

стръмничка е, но теренът е приятен, а на няколко места виждаме и пасящи коне. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

След няма и два часа с @mary_shery стигаме до юртовия камп Сирота, където ще нощуваме. Лагерът се оказва не толкова голям, колкото сме си мислели, а бележката, че сме капарирали е у @Lirea.

Сядаме да изчакаме останалите, а домакините ни черпят с чай. Разхождаме се до близкото езерце. 

@tathata е по-бавна от останалите в групата, така че ги чакаме поне 40 минути, през което време се заприказваме и с останалите гости в лагера. Компанията е космополитна. Освен вече познатата ни индонезийската имаме млад мароканец. Поздравявам го за розовия медал на футболния им отбор на Олимпийските игри, току що спечелен в същия ден. Има двойка от Холандия, група чехи, две католонки, възрастна французойка от Страсбург.  И с всички разговорите вървят толкова леко, както винаги в планината 🙂

Вечерята ни е обща, в голяма палатка и домакините са се постарали. А за изненада на всички има и уай-фай! Това на 2960 м н.в. в дебрите на планината.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Юртата преспокойно ни побира петимата, даже би могло да побере и още. Има спални чували и още топли завивки за всички. Язък че си купих нов, така и не го ползвах. Момичетата обаче са по-зиморничави и някои от тях се навряха в по два чувала 🙂

а нощта беше без луна, идеална да наблюдаване на Персеиди и се надявам @lirea да сподели тук резултата от нейните среднощни фотографски магии 🙂

Аз не стоях чак толкова до късно. Защото дотук беше само разгрявка, а на другия ден предстоеше наистина тежък преход! Освен това все още стомахът ми не беше съвсем в ред и се наложи да взема още няколко имодиума.

 

И понеже няколко души ме питаха за тоалетната в кампа... ами, тоалетната не е за разправяне, ама на три хиляди надморска не съм и имал очаквания да е друго. Една кабинка, две дъски и дупка между тях...

 

...следва...

[master_of_germs]

На сутринта се будим рано за закуска и да поемаме нагоре по баирите. @mary_shery е рожденичка и традицията повелява, да има на тая дата хем баири, хем езеро. 🙂

@tathata не се чувства добре и решава да остане в лагера. А ние ще се качим до езерото и евентуално до прохода Ала-Кул и ще слезем обратно. Уж са само 5 км в посока. Но денивелацията е един километър и освен няколко по-равни участъка, е мнооого стръмно. Което нагоре се ядва, но обратно надолу си е жива мъка. Резервирали сме си офроуд трансфер (по 2000 сома на човек) обратно към Каракол от мястото с висящия мост за 20:00 ч. Това е 400 м по-ниско от лагера ни. От фирмата все се опитваха да ни кажат, че няма смисъл да е чак толкова късно, обаче ние си бяхме преценили възможностите правилно.

Иначе за тази една нощувка с полупансион в камп Сирота бяхме платили по 4000 сома на човек, 500 от които бяха предплатени в Каракол в туристическия център.

 

В началото пътекта почва плавно през гора, почти по равно. Маркировка няма, не е и нужна...

 

Абе, аз съм голямо хахо. Що си играх да пиша предния, че и тоя пост, като и двата дни от този ни преход вече съм ги описал в друга тема. 😄

 

 

Остава само да ви разкажа за трилъра с джипа на връщане. Преходът наистина беше много труден, един от най-тежките, които сме правили някога или поне така го усетихме. Но, без да бързаме слязохме при края на пътя за джиповете около 19:40 ч. Джипът беше там и ни чакаше. Тръгнахме почти веднага и след няколко минути се мръкна. Тоя път не беше УАЗ-каата, щото нещо аварирала, а дойде друг човек с един NISSAN, ама по-сериозна и по-висока машина от нашия Аугусто от същата марка. Тоя път не  бях в багажното отделение и не усетих друсането чак толкова зле, както на отиване. А може да бях претръпнал или пън нисанът наистина да возеше малко по-меко.

 

 

 

Сметнахме, че вероятно най-накрая ще стигнем до мястото си за нощувка по някакво що-годе приемливо време около 22 ч. Да, ама сметките ни се оказаха криви. За разлика от шофьора на УАЗ-ката предния ден, този реши да се прави на велик и при преминаването на моста близо до изхода на парка не ни свали от джипа да го навигираме, а дректно от завоя по бруталния "път" реши да се качи на моста със скорост. Явно не уцели съвсем точно да мине по двете широки талпи нагоре и връзката на дясната талпа към моста се скъса, та колата заседна и хлътна, увиснала отдясно над празното пространство, не над буйната река, но над много стръмния бряг. НАложи се с набирания и похвати от казармата да излизам от нея страна. Правихме опути да носим грамадни камъни от брега да запълним под колата, да белким зацепи да мръдне поне назад. Самата талпа не беще счупена, мисля, но тотално разместана и заседнала в странна позиция под джипа. Каквото и да правехме, нищо не се получаваше. А нямахме и обхват. Успяхме да свалим всичкия багаж и сложихме челниците за светлина, защото беше съвсем безлунно, а почна да ръси и лек дъждец. Шофьорът отиде по-надолу по пътя и явно след десетиа минути е намерил обхват да звънне на Кудрат, шефа на фирмата.Той реагирал бързо, като извикал всичките яки момци от фирмата си, натоварил г на една наистина зверска машина, от тия дето ауспухът им е отпред и отгоре, като комин, за да могат да минават през дълбоки реки. Дойдоха след около 45 минути, и седем души наизскачаха от машината като командовци. Всичките бяха наистина здрави момчета. Почна се носене на камъни, маневри бутане, дърпане, докато успеят да изкарат талпата изпод нашия джип и да го върнат назад до пътя. Щото тоя мост там се явява единствена връзка към вътрешността на националния парк и се ползва от всички фирми за превод на туристи, а те не са малко. До сутринта трябваше да се освободи и поправи. Наковаха талпата здраво обратно, помогнаха и с теглене от новия джип. Когато НИСАН-ът успя да премине, се оказа, че и отдолу е невредим и сме се отървали само с уплаха.

 

 

Лично Кудрат се качи да ни извози до Каракол, личеше си, че май не проявява достатъчно доверие вече към шофьора си. Разпита ни, какво точно се е случило и мисля, че на следващия ден щеше да има сериозно конско, но пред нас не показа с нищо. То може и да е случайност да се скъса тая връзка към моста точно при нас, но определено шофьорът беше подходил прекалено рисково спрямо машината и пътниците в нея.

Оставиха ни при Аугусто, на паркинга между блоковете в квартак Восход и за пореден път, по късни доби, а и в дъжд се отправихме към следващото си настаняване, което беше къща за гости в другия край на Каракол. Кварталът беше доста тъмен, ама и нормално, и пак се наложи да тропаме по портите, понеже не беше означено по никакъв начин, че има къща за гости на улицата и не знаехме, коя е точно нашата. Но бързичко се уредиха нещата. Имахме силици само колкото да хапнем по някой плод и солети преди да легнем да спим. Даже откъде съм намерил сили да снимам интериора...

 

 @mary_shery да си каже, ама чак па толкоз изпълнен с адреналин рожден ден не вярвам да е имала преди... 😄

 

[master_of_germs]

И все пак, не може да оставя тая тема без няколко снимки от Ала-кул, пък чакам @Lirea да сподели и дронски кадри 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[Lirea]

Всъщност дронът не се качи на много по-високо от нас, защото за първи път видях да се оплаква от твърде голяма височина и разреден въздух - излезе ми такова предупреждение на екрана. Та не посмях много да го разхождам нависоко и надалече и снимките са доста подобни на тези от върховете над езерото. Все пак някои дронски панорамни дават повече представа 🙂

 

Вдясно на снимката, където реката вече започва да се губи, се намира и лагерът, където спахме.

 

 

Малко зуум: Има една леко синееща точка по течението на реката в долу - това е езерцето до лагера.

 

А това вече е основната ни цел Ала Кул в цялата си прелест

 

 

 

[master_of_germs]

Може би ще ме питате, чак толкоз ли ни изплаши малко дъжд и защо не сме останали още в планината, та да си направим класическия тридневен преход. Можеф би бихме могли. Но  следващият ден,10.08.2024 г., беше в центъра на пътуването ни, както времево, така и като емоции. Защото за тази дата имахме запланувано събитие. И то доста далеч от Каракол.

Предполагам се да сме се прибрали рано, пренаредили багаж, наспали и тръгнали на път още преди изгрев... Да, амааа... ние заради инцидента чак към полунощ стигнахме в къщата за гости, та дорде се настаним, измием и легнем, си стана много късно в малките часове. Влизахме все по-дълбоко в порочния кръг на късно лягане и още по-късно ставане. Докато се натоварим и стигнем до целта си за деня, си стана обедно време. Защото трябваше да пътуваме обратно почти три часа покрай южния бряг на Исък-кул, да подминем Баконбаево и да стигнем до агро-юртения камп Жайчъ в околностите на село Кьок-сай, където в този ден си провеждане фестивал на номадските игри и танци и на ловните птици.

https://cbtkyrgyzstan.kg/en/events/festival-lovchih-pticz/

 

Изненадахме се, колко много коли и автобуси има, паркингът беше пълен. Влязохме към лагера покрай някакви стопански постройки. Царете оживление, явно бяхме уцелили обедната почивка. Минахме покрай няколко униформени служители, никой не ни спря да ни иска билети. А уж билетите (с включен обяд) стрували по 2000 сома. Което си е 40 лева, не толкова малко. Имаше сцена и оградено пространство за танци пред нея. И множество възглавнички за гостите да седят по земята. Туристите се редяха на опашки за обад, а и пред тоалетните. Съответни и ние се поразходихме, да видим и какъв мърчъндайз се предлага. Че комай щяхме са си тръгнем от Киргизстан, без едно сувенирче да си вземем. Взех магнитче и вълнени макетчета на юрти, но иначе имаше много красиви чехли. 

Също много интересни люлки и малки бели магаренца. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Стана ясно, че програмата нещо е разместена и песните и танците вече са минали. Предстояха демонстрациите на ловни птици и ездачески умения, а те щяха да се състоят извън кампа, на едно разчистено поле. Отправихме се натам и почнах да снимам дори и сухите тренировки на ездачите. И пак съм преминал, без изобщо да разбера, че съм гратисчия. Момичетата след мене ги видели, че нямат гривните ръцете и след кратки преговори им взели половин цена, защото обядът вече минал. 

 

В следващите постове мисля да оставя @Lirea  да ви впечатли със страхотни снимки, а тук слагам връзка към едно клипче от играта Ер ениш (Эр эңиш) или още се казва Оодаръш. Нещо като "канадска борба" само че между ездачи, където умението да насочваш коня е поне толкова важна, колкото и мускулната сила и ловкост.

 

 

...следва...

[chandni]

Ау, пейзажите спират дъха! Страхотно приключение сте имали!

[master_of_germs]

Това, че отидох първи, ми осигури възможност да снимам, докато ездачите тренираха, а и впоследствие място "на първия ред" 😄 в тревата най-отпред, де. Постепенно надойдоха всякакви туристи, най-вече семейства с деца.

До мене се настаниха германско-руско семейство с две дечица. Момиченцето се разрева, че я нахапаха мравки, а момченцето хукна на "арената" да види какви са тия мишени и грамадни гуми от трактори. В тоя момент също толкоз дребно и русо момченце от Франция му зае мястото. Езиковата бариера не им помогна да си разрешат спора, ама се размина почти без бой. 😄

 

И сега вече към официалната програма. На много места сме гледали с @mary_shery дресировка на ловни птици в Европа, но това тук беше на съвсем друго ниво.

Номадите основно ползват скални орли и рядко мишелови, докато в Европа ловните птици са соколи и ястреби. От векове най-смелите номади са се осмелявали да крадат от гнездата им невръстните орлета, като ловците се катерели с риск за живота си по скалите. Почти винаги обучават за лов само женски орли, защото са по-едри и по-агресивни и могат да се справят с по-едра и бърза плячка. След 3-4 години ги пускат на свобода, за да могат да се размножават. В днешно време, обаче, си ги развъждат и рядко крадяли малки. Пък и ловците-номади са останали много малко.
Орелът не е лесна птица за дресировка. Когато не е свикнала с много хора, птицата се плаши и може да стане агресивна като самозащита. Рискът на живото предаване е, че винаги нещо може да се обърка. Един от орлите не нападна демонстрационната плячка, а нещо друго, в близост до публиката. Беше далеч от мене и не разбрах дали две орлици се сбиха. Стана малко калабалък, разхвърчаха се перушини и настъпи смут.

"We have some technical glitch", изкоментира водещият. 😄

 

Възрастна орлица тежи до 4 кг. Да, доста лека за размера си, като всички птици, но все пак си тежи, като ти кацне на ръката. 

Орлите могат да видят движеща се мишка от три километра. Но, естествено не се занимават с толкова дребна плячка. И тук ми идва да цитирам част от "За костенурката и орела", встъплението към "Малки богове" на неподражаемия сър Тери Пратчет:

"А ето го сега орелът. Създание на въздуха и на високите места, чиито хоризонти стигат чак до края на света. Със зрение толкова остро, че може да забележи шумоленето на някое дребно писукащо животинче на половин миля разстояние. Целият — сила, целият — власт. Мълниеносна смърт на криле. Нокти и хватка, способни да превърнат в основно ястие всичко, по-малко от самия него и поне да откъснат хапка в движение от всяко нещо, по-голямо от него."
..

Същата страница завършва с:"Това, което орелът не разбира, е, че участва в особено груба форма на естествен отбор. Един ден костенурката ще се научи да лети!" (виж подписа ми в магеланци... както и да е, това последното няма връзка с дресировката на орли 😉 ).

Добре обучен орел изгражда здрава връзка с треньора си и очаква да бъде уважаван. В зависимост от позицията на наведена или изправената си глава над или под нивото на протегнатата ръка на ездача, орелът подсказва дали счита плячката за достатъчно близка или достатъчно едра, за да си струва опита. В случая ролята на плячка се играеше от кожа на лисица, завързана и теглена зад препускащ кон. Ловуващият орел не отнася плячка, а се опитва да я притисне към земята и да я убие там. Похлупва я с разперени криле и започва пронизително да пищи, за да извика ловеца. За за я пусне, задължително иска да получи честно голямо парче месо. И ако ловецът закъснее с признателността си към птицата, трябва да е готов орлицата да си клъвне хапка от самия него. 

 

 

 

 

 

Ще прегледам дали имам някое свястно клипче да сложа във форума, а ви моля да се приготвите предварително с аплодисменти за кадрите, които @Lirea ще качи. Надявам се скоро, защото знам, че точно тези са готови и вече взривяват социалните мрежи! 🙂

 

 П.П. Обърнете внимание и на шапката на тези ловци. "Белият калпак" (ак-калпак) е най-лесният начин да отличиш киргизите от останалите етноси в Средна Азия.  За разлика от останалите части от номадското облекло, високите бели вълнени калпаци от 4 зашити части, с навита периферия и черни родови шевици все още се носят масово и с гордост от мъжете в киргизите села и градове. А и туристите ги обожават. Особено корейците. Може би това е най-продаваният по туристическите места продукт. Чикто бели ак-калпаци се носят само по много специални поводи.

 

...следва...