Где ли е конят с ездача? (ретроспективен фотодневник)

[master_of_germs]

Изглежда, че повечето ми клипчета всъщност са били живи предавания във фейсбук, така че промених настройките на публични и се надявам да може да ги видите.

Ето, как орелът улови "плячка":

https://www.facebook.com/share/v/phzjrWUmNF3LMwuj/

 

А това е от подготовката на арената и тренировките преди да е дошла публиката. Не знам, какво ще успеете да видите, но има един момент, в който момче и момиче се надпрепускват с конете. Така се правят киргизки свалки. Ако искаш целувка, трябва да си я заслужиш.  Да настигне галопиращото момче или момиче, да спреш коня му/й или, ако си много печен, да си открадне целувката съвсем в движение, докато конете галопират. 

Ще видите и ездач, който се отпуска отстрани на седлото и се надвесва надолу, като ръката му докосва земята и вдига прах. Целта на това занятие ще я обясня малко по-късно. А най-добре ще го обясни и онагледи @Lirea

И най-вече, ще може да се насладите на пейзажа и на традиционна киргизка музика. 🙂

https://www.facebook.com/share/v/iqcTUGie4supCdMz/

 

 

 

[master_of_germs]

Последва демонстрация на стрелба с лък по мишени от гърба на галопиращи коне. Предполагам, че е прото трудно, но дистанцията беше много близка, и въпреки че повечето стрели попадаха в мишените, не видях да бъде уцелена нито една "десятка".

Следващата демонстрация беше стрелба с лък по движещи се мишени. Мишени бяха дървени дискове, които бяха хвърляни във въздуха.

 

Следващата надпревара се нарича тъйън енмей или "грабни монетата". 

Монети или други дребни предмети, вързани с панделки, се разхвърляни по земята на арената. Ездачите се опитват да хванат монетите в движение, нареждайки се встрани и надолу от седлото на препускащия кон. Не всички успяваха да грабнат монета, но за удоволствие (или пък неудоволствие) на публиката нямаше сакатлъци и никой не падна от коня си. Абее, знаят да яздят в тая държава 😉

Аз свястна снимка на тия галопиращи коне не успях да напрява, така че продължаваме да чакаме кадрите на @lrea 🙂

 Публиката вече беше се въодушевила. Номадските игри продължиха с ер ениш - борба между двата ездачи възседнали конете си.

Ето видео. 

 

 

И снимки. Тия коне, понеже  не пропускат, а стоят на място или само се бутат по време на борбата, съм успял да ги снимам.

 

 

 

 

 

Предстоеше обаче кулминацията на всички номадски игри...

 

...следва...

[master_of_germs]

Кок-бору (Көк бөрү, в Казахстан се казва Кокпар, а в Афганистан е Бузкаши) е игра, която никой не знае, кога точно се е зародила сред номадските народи, но със сигурност много отдавна. Съвременните правила са много по-ново нещо. Киргизстан и най-вече районът около езерото Исък-кул се счита за родината на номадските игри, но номадите са играли различни версии от Турция до Монголия... С цел да ги популяризират и да заздравят връзките между бившите номадски и най-вече тюркоезичните народи, през 21-ви век киргизите започват да организират на всеки две години провеждането на Световни Номадски игри, като домакин на първите няколко издания е курортът Чолпон-Ата, на северния бряг на езерото. Движението се разраства и набира популярност, като преди няколко години се взе решение градът домакин да се сменя на ротационен принцип. През 2020 г игрите не се проведоха заради пандемията, а през 2022 г. за първи пък бяха извън Киргизстан- в Изник, Турция. 

Отклонявам се от темата на нашето пътуване, понеже следващите Световни Номадски игри започват утре 08.09.20024 г. в Астана, столицата на Казахстан, и ще продължат до 14.09.  Та ако някой магеланец е там, да не ги пропуска. Ще има наистина люти дербита, а Казахстанците са се заканили на родна трева и почва да спрат доминацията на Киргизстан в Кок-бору. Всички дисциплини, които описват в предишните постове, също ще се включват, както и още няколко класически от конния спорт, и различни варианти на борба. Но черешката на всички такива събития е турнирът по Кок-бору, това е все едно еквивалент на хокейния турнир в едни зимни олимпийски игри.  Примерно редовия руснак или канадец с радост би се отказал от всички други олимпийски медали, стига страната му да е олимпийски шампион по хокей. Същото важи за кок-бору и Киргизстан и Казахстан - двете "велики сили" в номадските игри. 

 

Та какво е Кок-бору. Името се превежда като "сив вълк" или пък един хазяин в Казахстан ни рече, че вероятно тяхното Кокпар произлиза от "по-силен от вълк"... Какво правят номадите цал живот? Номадстват! А защо? Заради стадата си. Тези стада са техният живот и ги пазят с цената на живота си... или чуждия живот. А кой заплашва стадата? Вълците. Ездачите тръгват да предпазят стадото и подгонват вълка, случва се и да го убият. Няма по-ценен трофей от вълчата кожа. Затова най-бързият и смел ездач се докопва до убития или тежко ранен вълк и се опитва в движение да го вдигне от земята и преметне зад себе си на седлото. Но, за да докаже, че е най-достоен, трябва да го запази и от останалите ездачи, които, къде на шега,  къде не, се опитват да му го отнемат. Този, който успее да отнесе вълчи труп до юртите, е почитан като най-ловък и съобразителен в лагера. 

Та това са корените на кок-бору.

Вълк обаче не се убива всеки ден, а редовно се колят животни, за да се яде. Когато се заколи коза/овца, главата се отрязва и трупът се зашива. И се дава на момчетата да поиграят, все едно че козата е убит вълк. Така децата тренират ездаческите си умения, силата, ловкостта и издръжливостта. С течение на времето това става любимата игра на номадите. По съветско време е забранена и сега с номадските игри изживява ренесанс.

По селата се играе без врати и граници на игрално поле, но в официалния състезателен вариант полето е 200/75 метра, а вратите са трапове с диаметър около метър. Това е предпоставка за сакатлъци, затова все по-често вместо да се копае трап, се слагат на земята външни гуми от трактори. Целта е ясна - да вкараш трупа на козата в противниковата врата. На игралното поле може да има не повече от четирима играчи от отбор. Смените са много чести, както в хокея, защото конят не може да поддържа максимална скорост за повече от няколко дължини, а играта е силова и кървава. Камшиците, макар и къси, се ползват и по коне, и по противници. Самата коза обичайно тежи към 30 кг, и съвсем не е лесно да я вдигнеш от земята и задържиш на коня си, когато противниците ти пречат и те блъскат. А и тая коза има 4 крака, и ако я хванат двама или повече да я дърпат, направо я разчекват и се чупят кости. Ама пък месото омеква и става по-крехко за ядене после 😉

Значи, представете си нещо средно между поло, хокей и ръгби... Лууууудница!!!

 

 

 

 

 

 

 

 

Естествено, на тоя фест мачът беше нагласен за равенство в редовното време и "дузпи", демек както му викаме в махалата "Играйм до гол!". Единственото различно при "дузпата" е, че в началото само двамата капитани галопипат към козата, а не целите отбори да се ръгат в мелето. Така се увеличава шансът за бърза атака и "внезапна смърт"...

Естествено, мачът беше уговорен след дузпата да победи червения отбор с фланелки на националния тим на Киргизстан. 😉 Те ако знаят аз у нас през годините на колко купени футболни мачове съм се нагледал, ехеее.... 😉

Аматьори 😄

 

Пускам и линк към лайв-коментара ми във фейсбука. Като бях малък, всички ми викаха, да съм станел спортен коментатор, щял съм да засрамя Мичмана... Почти... Щеше да го е срам от мене 😄

 

https://www.facebook.com/share/v/QPkz9CjxPjzQBqqh/

[master_of_germs]

И, като за финал на всеки уважаващ се фестивал, всички участници  излязоха на арената, публиката също, и се почна смях и снимки. Спътничките ми се снимаха, коя с орел, коя със стрелец,коя с ездачите от отборите. Сетих се, да им дам Знамето в тоя момент и, съвсем без да го планираме, момчетата се наведоха, взеха им го от ръцете и го разпънаха високо. Обрахме точките! Сума ти туристи откъде ли не идваха да ни питат, какво е това знаме, как е дошло в Киргизстан. Така че не един и двама научиха за магеланци.ком и много ни се радваха на инициативата Знамето да обикаля света. Особено една възрастна дама от Германия, която пътешества през цялото време и от преди пандемията не се била прибирала в родината си. 

 

 

 

И тогава чувам зад себе си на чист български: "Я, кажи пак за това Знаме!" 😉

Така се запознахме с Алекс, младеж от Варна, който беше пристигнал в Киргизстан предния ден сам с една раница с идеята за два месеца да понаобиколи -становете на стоп.  Че и в Кавказ. Би трябвало още да е там. Предложих му да го вземем към Каракол, ако ще нощува там. А той пък за феста разбрал случайно от хората, които го качили на стоп. Те пък се оказаха рускинята и немецът с двете дечица, които стояха до мене по време на феста. Заприказвахме се сладко. Те имаха намерение да видят Сказка предзалезно и се чудеха какво друго преди това. Казах им за каньона Марс. Той наистина не е никак популярен все още. А те пък вече бяха минали през мястото, където ние смятахме да ходим сега, та получихме актуална информация. При това положение Алекс продължи с тях. Хем да види нещо ново, хем да не повтаря вече видяно. Разменихме контактите си и се уговорихме да се свържем в Алматъ, понеже се очакваше да се засечем там в един и същи ден. Не се получи поради новите номера, които таратайката Аугусто щеше да ни изиграе занапред 😄

...следва...

[master_of_germs]

Следващата ни отбивка беше каньонът Ак-Сай, който може да срещнете и с поетичното име "Каньонът на забравените реки". Ако са текли реки, е било много отдавна и наистина никой не ги помни. 😉

Но са издълбали те, заедно с вятъра, прекрасни форми в пясъчните скали. 

Отбивката от главния път е от едноименното село Ак-Сай. Има табела, но не е на най-видното място. След това по маршрута има още няколко, много подробни указателни табели за пътя с кола и пешеходната разходка накрая. Кара се 12 км по черен път с доста добро като за Киргизстан качество.  В началото ве изглежда особено впечатляващо. Широчък каньон с не чак толкова високи пясъчни скали и от двете страни. И без вятър. На няколко пъти чухме и видяхме кеклици. Стига се почти до брега на езерото Исък-кул и там пътят се разклонява. Надясно е към един луксозен юртов.лагер Feel nomad. Наляво продължава в близост до брега. Има табели с предупреждения за глоби, защото е забранено да се паркира кола на по-малко от сто метра от брега. Не изглежда на някого да му пука. Има импровизирани палатки и юртиччки, поне дузина семейства са дошли на плаж. Официалното място да паркиране е малко по-навътре, има и кабинки за преобличане. 

 

 

 

 

Оттам тръгва добре утъпкана пътека към панорамно място. Ходи се към дввайсетина минути, 85 метра денивелация са. Не е нито особено стръмно, нито опасно, става и по сандали. Вече горе след точката на панорамното място има няколко тесни ридчета, които не са подходящи за деца и за хора със страх от високо.

Мене нещо повече ме влечеше да се къпя в езерото, но зе затътрих след останалите. То пък след пет минути вззе че заваля и аз се затичах обратно към колата, че не си бях взел дъждобран. Постепенно дъждът много се усили. Всъщност, гръмотевиците много повече ме стрестйха от дъжда. Сериозно ви казвам, валели сеа ме много по-брутални дъждове отколкото през това пътуване. Но такива мощни гръмове като почти ежедневно в Киргизстан, а че после и в Казахстан, не бях чувал... Освен два пъти в Пирин...

Та всички се върнахме. Валя няма и половин час и после се отвори едно чудничко време.. лек ветрец, ръмеж в далечината, снежни върхове на юг, безбрежно езеро на север, ниско слънце през облаци на запад и небесни дъги на изток... 🙂

 

 

 

 

 

Горе имаше и малка групичка италианци, бяха си взели литрова бутилка арак (арагьi), яката местна ракийчица 😉 . След нас се качиха и две местни семейства. 

Да се ходи до каньона Ак-Сай без качване до панорамното място е просто безсмислено. Красотата на пейзажа се разкрива, когато си горе. То не е един, а стотици свързани каньончета и накъдрени пясъчни склонове. А с дрон гледната точка още повече се променя. Тук @Lirea доста си поигра с дрона 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Накрая аз слязох преди останалите, понеже залезът наближаваше, а аз не можех поне за няколко минути да не се нагьоля в езерото. Плажът там не е пясъчен, а с дребни червеникави камъчета в езерото и @mary_shery веднага го заклейми като ужасен. На мене си ми беше добре. А и водата беше топла, над 20 градуса. Това е на 1700 м н.в., не забравяйте. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Местните вече бяха запалили огън и си въртяха шашлици, а и ние се зачудихме, къде да ядем. Защото ни предстоеше поредното среднощно прибиране до Каракол. Останалите всъщност постоянно ръфаха я бисквити, я ябълки в колата и не държаха на вечеря, но аз и особено @mary_shery сме свикнали на път през деня да караме на ядки и сушени плодове, но да си седнем за вечеря, ако е възможно. Първо отидохме да проверим в луксозния юртов лагер. Поне използвахме тоалетните. Храна готвели само за гостите си. Решихме да потърсим в близкото градче Баконбаево. В центъра има търговски център, напазарувахме от супермаркета и някои от нас си заредиха от машина с пари картите за телефон и нет за още една седмица. Защото беше седмият ден от пристигането ни и на другия ден до границата щеше да ни е нужна мрежа. На горния етаж има кино и кафе с много добри оценки за вечеря. Но беше пълно. Пък и скъпичко. Излязахме навън и отсреща през улицата видяхме едно доста по-местно заведенийце. Няколко външни "сепарета" където семейства си хапваха от София на пода. В началото ни казаха, че места няма, но се оказа, че има и няколко маси в къщичката вътре. Много от нещата в менюто бяха свършили, но хапнах поредния лагман босо, а цял чайник с чай струваше само 30 сома! Похапнахме,  Тома че стигнахме да Каракол след полунощ вече никого не изненадва. 😉

 

 

 

 

[Lirea]

(Не толкова) Малко снимки от демонстрациите с орлите на феста:

 

 

 

 

             

 

 

 

 

 

        

[Lirea]

 

 

 

 

 

[Lirea]

 

 

 

 

      

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

Няма как да приключим разказа си за Киргизстан, без да споменем името на един от най-отдалите живота си в името на "магеланската" идея из Централна Азия - Николай Михайлович Пржевальский (у нас транслитериран като Пржевалски) - който през втората половина на 19-ти век изминава стотици хиляди километри, изследвайки и картографирайки неизбродните пустини и планини на Цетрална Азия , както и Тибетското плато. Трудът му и лишенията, на които се подлага, са огромни. Освен картографиране, неговите експедиции откриват и непознати за европейските учени дотогава растителни и животински видове. Е, всички знаем за дивия кон на Пржевалски, но той също така открива за науката дивата камила, тибетската мечка и много други видове. ШАнсът да видите див кон на Пржевалски клони към нула, но най-лесният и достъпен начин да се докоснете до това невероятно животно е да посетите зоопарка в Добрич. Колкото и да не спирам да критикувам начина, по който се управлява родния ми град, за зоопарка ни мога да кажа само най-ласкави думи. У нас няма друго място, което да се нарече съвременен зоопарк и където за животните да се полагат толкова грижи и средата да се поддържа възможно най-близко до естествената. А програмата за възстановяване на конете на Пржевалски ни е истинска гордост. Да не ви излъжа, но в света едва ли има друг зоопарк, в който за толкова кратък период да са живородени и оцелели до зрялост толкова много кончета на Пржевалски.

А самият Николай Пржевалски приключва жизнения си път едва на 49 години в край Каракол, край брега на езерото Исък-Кул.

Затова и ние нямаше как да подминем мястото. Там където сега има музей и паметник насред малък парк. Входната такса е 200 сома. 

 

Всъщност, отново поокъсняхме, защото се бяхме прибрали много късно. А сутринта се зареди опашка пред банята. В къщата бяха дошли и други гости. @Lirea изюрка спътничките ни да отидат на някакъв пазар край града, дето всичко се продавало, ама дорде стигнат и пазарът бил свършил. НАтоварихме се на таратайката Аугусто и минахме през Каракол да хапнем по някоя самса.

 

После се отправихме към музея на Пржевалски.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

После целта беше да стигнем до границата с Казахстан при ГКПП Каркъра. Пътят дотам в по-голямата си част е в ремонт и се пътуваше доста бавно, но нямаше почти никакъв трафик. 

 

Районът е рядко населен, като от време на време има разпънати юрти и много, кошери. Навред в бившия съветски съюз киргизкият мед е на особена почит. Надморската височина леко се качи, до около 2 хиляди метра, стана зелено, редуваха се поляни и хълмове, покрити с борови гори. Постепенно заобиколихме от изток стръмния планински хребет, който се простира почти по цялото протежение на границата между Киргизстан и Казахстан.

 

 

 

 

Самата граница е насред огромно поле, където взорът ти може да види на десетки километри, а планините възвисяващи се на хоризонта са на около стотина километра. Изглеждат много по-близо, но това е измамно. Защото там, където се събират границите на Киргизстан, Казахстан и Китай, е Кан Тенгри, свещената планина именувана на бог Тангра, 7010 м н.в. Почти през цялото време в онази посока имаше не много висока облачност, но за около минутка се отвори пролука, през която съм почти сигурен, че успях да зърна върха на КАн Тенгри. Разбира се, няма как да съм сигурен - може да е било и друг много висок пирамидален връх.

 

 

КПП Каркъра е буквално насред нищото, но редът за преминаване беше безупречен. Сред полето има ограда с гранични кльонове, колите се нареждат в една колона, икой не бибитка, не върти номера. Работи само до 18 ч. киргизко (17 ч казахско) време и затова е добре да се отиде доста по-рано, да имате поне два часа. Ние чакахме повече от час. Пред нас имаше примерно 25 коли. Всичките казахстанска регистрация. Беше неделя вечер и казахстанците се прибираха от уикенд в много по-евтиния Киргизстан, където бяха ходили я да се къпят в исък-кул, я да си купят мед.Имаше и един микробус с корейски туристи. Всеки път, когато бариерата се вдигнеше, пускаха точно по 4 коли. Докато чакахме, покрай нас мина стадо коне в спокоен ход. Скоро беше валяло, подухваше и вятър, изобщо беше много свежа картинка.

 

 

 

 

 

 

Всички граници в района се минават, като пътниците трябва да излязат от колата и да минат пеш през едно гише 9от дясната страна). Мина безпроблемно. питаха всеки по един въпрос. Мене, дали за първи път влизам в страната.

А шофьорът влиза сам през бариерата с колата, там отварят багажници и проверяват, каквото решат. Шофьорът, с документите на колата отива на друго гише, вляво. Аз се притесних, че тогава шофираше @mary_shery,  а от групичката ни само тя не говори изобщо никакъв руски. Но войникът на бариерата ме успокои, че колкото за толкова знаел английски. Не се наложи. Разбрала е какво я питат, а май и никой не й е поискал застраховката и пълномощното. Иначе предния ден бяхме се обадили на Бабашер, че ще минаваме граница, за да може той да задейства някаква процедура и да прати документи по WhatsApp. Тука искам помощ от шофьорките, че не помня какво точно се изискваше. На границата питах служителите, къде  бихме могли да обменим валута или да си купим казахстански карти за телефон и интернет. Погледнаха ме малко странно и отвърнаха: ами то най-близкото село е на 30 км, може би там... Ама в неделя вечер - надали. Прави бяха 😄

От казахската страна ни чакаше една безбрежна степ. Само на 100 метра от границата имаше няколко юрти, сигурно за тези, които не успеят да хванат края на работното време на пункта. За цялото това време от Казахстан към Киргизстан видяхме да преминат точно две коли.

 

...следва...

[master_of_germs]

Не е лесно да продължа тоя разказ с Казахстан. не и когато Киргизстан толкова много ми беше харесал. та неминуемо градацията в пътуването щеше да тръгне надолу. Не и през октомври, когато съм заринат от работа. Но все пак ще се опитам.

Минахме границата при Каркара / Каркъра в много късен следобед и неминуемо щяхме да стигнем в Сатъ по мръкнало. Но тези няколко часа всъщност бяха любимите ми от казахстанската част на пътуването ни. В тази привечер и само тогава усетих Казахстан, такъв, какъвто винаги си го бях представял. Безбрежната зелена степ, могъщи планини на хоризонта, препускащи стада коне, сбиращи се над планин ите буреносни облаци, епизодичен дъждец, който правеше всичко да изглежда толкова свежо. Гръмовен тътен, идещ от бурите, изсипващи се над планините. В продължение на десетки километри никакви човешки поселища.

 

 

 

 Кеген е първото градче на около 30 км от границата. И естествено, в неделя вечер нищо не беше отворено. Та си останахме без карти за телефон и интернет. пътищата из тази част на страната бяха повече от сносни. Интересно ми беше, че минавайки през селата, табелите, обозначаващи улиците, бяха не само с надписи, а и със снимки или рисунки на човека или мястото, чието име носи съответната улица 🙂

Също така, беше денят на закриването на летните олимпийски игри в Париж. Но билбордове с джудиста Елдос Сметов - единственият казахстанец, който стана олимпийски шампион на тези игри - имаше вече сложени и в най-затънтените села. 🙂

В тази част на страната няма кой знае какви "забележителности". Но нямах и нужда от тях. Забележителен беше цялостният пейзаж.

Всъщност има една "забележителност" покрай която минахме, но не в правилния сезон. "Леденият вулкан" Музтау. Който е нещо като гейзер, образувал се от пробив във водопровод под земята. Извира струя с височина десетина-петнайсет метра. През лятото е просто странност. През зимата обаче се случва нещо особено. И то за първи път се е появило едва преди няколко години. Ветровете ли са се променили, не знам, но извиращата топла вода замръзва в ледения въздух, става на ледени кристалчета и те се отлагат около струята, докато се получи висока около 15 метра ледена куполовидна структура, наподобяваща миниатюрна планина. Преди три години мястото става популярно след постове в социалните мрежи. Ами, едва ли ще отида там зимата, ама ако някой се окаже в района, може да реши да се отбие 🙂

https://astanatimes.com/2021/02/45-foot-ice-volcano-goes-viral-in-kazakhstan-attracts-tourists-video/

 

Черешката на тортата в тази привечер ни се появи съвсем неочаквано. Приближавайки към едно малко селце, съзряхме групичка от десетина момчета, яздещи коне, а двама бяха с моторетки. навлязоха в полето. и точно когато почти стигнахме до тях, те извадиха, познайте какво! Умряла коза. И започнаха съвсем истински ненапудрен за туристи мач Кок-бору. Без правила, без врати, без граници на игрално поле. Само по четирима ездачи в отбор, препускащи докъдето ти поглед стига с цел да не позволят на противника да им отнеме козата. Едното момче на моторчето явно все пак беше съдия, а другото носеше аптечка с пособия за първа помощ, а такава се наложи. Като на всеки един махленски мач, играеше се доста грубо, и едно от момчетата падна от коня. Явно няколко минути се суетяха около него, но явно нямаше сериозни поражения, защото се изправи, качи се на коня си и играта продължи.

 

 

Може би най-красивото място, през което минахме в този ден, беше ждрелото Орта Мерке, почти по залез. Малко съжалих, че вече имахме резервирана нощувка, а не си потърсихме да спим в някоя юрта по пътя.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Постепенно се мръкна и навлязохме в по-населен район. Заредихме бензин в една неугледна бензиностанцийка в едно селце. Бензинът в Казахстан, предполагам знаете, е безобразно евтин, може би левче или 1,10 лв/литър. И не видях никаква разлика в цените в различните бензиностанции из страната, малко играеха само в близост до границата с Киргизстан по главния път между Алматъ и Бишкек.

 

Имахме запазени две нощувки в село Сатъ. Сатъ е доста популярно, защото около него са най-известните места из тоя район и всички групи туристи спят там. @mary_shery, ако може, да ми припомни, как се казваше къщата за гости, че тя я беше резервирала два-три дни по-рано. Не мога да кажа, че сме баш очаровани от мястото. имаше голяма група корейци (колкото и да е странно, корейците и индийците бяха кажи-речи единствените чужденци, които виждахме в Казахстан, освен руснаците, повечето от които си бяха местни. Къщата беше голяма, с много голяма трапезария и примерно седем стаи за гости, но тоялетните и баните бяха общи. Даже не беше останала достатъчно голяма стая да ни побере и петимата, въпреки че бяхме резервирали стая петорка в букинг. Така че нас с @mary_shery ни настаниха в стаичка в съседната къщичка, където си спяха и хазяите. Но, като се има предвид, че пристигнахме късно и се изсипа поредният дъжд, не се оплаквахме много. Даже хазяйката предложи схема, в която отменихме резервацията в букинг, а тя за същите пари ни сготви и две вечери в добавка към двете закуски, които имахме. Та похапнахме лагман първата вечер и плов втората. 🙂 Приказвахме си и доста с някои от корейците, а имаше и един каталунец, гойто говореше идеален руски, макар и с очеваден испански акцент. Оказе се, че е дигитален номад, който по принцип от години си живее в Беларус, но решил малко и Казахстан да пообиколи за няколко месеца.

 

...следва...

 

[master_of_germs]

Основният бизнес на хората в Сатъ, освен да дават стаи, юрти и къщи за спане на туристите, е да извозват хората с едни УАЗ-ки до езерото Каиндъ, или поне до импровизирания паркинг на 2,5 км от него. После пък да предлагат разходка с кон до самото езеро, или пък с други електрически маршрутки до самото езеро.

УАЗ-ките щъкат като маршрутки постоянно. Знаехме, че се взимат от края на селото, където чакат такива като нас, които не са си организирали превоза предварително. И те извозват по 8 км отвратителен път. Колко пък да е отвратетелен. Мислехме да я проверим тая работа. още повече Бабашер, като ни беше дал Pathfinder-а, си ни беше казал, че с тая кола няма да имаме проблеми до Каиндъ, само да гледаме пред нас УАЗ-ките как пресичат реките и да караме след тях. Най-много да ни падне регистрационният номер на джипа в колата. И ни показа клипче, как предния месец това се случило с другия му джип, като возел едни поляци и как бяха нагазили всички в реката да търсят номера. Описанието му беше абсолютно точно, понеже след преминаването на реката нашият регистрационен номер се крепял на магия, но все пак оцелял. Забеляза го служителят на входа на националния парк при бариерата няколко километра по-нагоре, взе един гаечен ключ, развъртя гайките, свали номера и каза да си го пазим вътре в колата, тук из планините няма кой да ни глоби за такова действие.

Което идва да покаже, че ние все пак се решихме сами да шофираме и да газим реки. Истината е, че няколко си бяха съвсем плитки поточета, само една река изискваше повишено внимание, Но първия участък, в началото на тоя пък нагоре от гробището на селото наистина беше отрватителен. После се пооправи. Но нищо, което да се сравни с офроуда в Киргизстан 😄 

 

 

To всъщност се оказа,че изобщо не разбрахме, откъде тръгват маршрутките-УАЗ-ки. Оказа се, че било от срещуположния край на селото, което ми се стори противно на всякаква логика. И так си спестихме по едни 3000 тенге на човек в посока. На бариерата се плаща някаква малка такса, не помня точно, май беше по 500 тенге на човек и нещо дребно за паркинг на колата и ни записаха имената и номера на колата. Билетите трябва да се пазят, защото важат за целия ден и за езерата Колсай, които са в границите на същия национален парк. След бариерата паркингът е на още 2 км нагоре.

Там, веднага след като паркирахме ни предложиха оферта да яздим коне. 4000 тенге на човек до езерото или 6000 тенге двупосочно. Аз никога не бях яздил, освен като дете няколко пъти на село, но само когато конете ни са били впрегнати в каруцата. @mary_shery пък изобщо не беше се качвала на кон, Докато спътничките ни имаха доста по-солиден опит от нашия. В момента, в който реших да се кача на коня, и вече бях с единия крак на стремето, а другия заметнат във въздуха, тоя кон реши да се мести. Не знам дали е нормално, но зверски се уплаших и когато секунди по-късно успях да се кача на седлото, просто треперех неистово и бах изпаднал в паник-атака. Когато тръгнехме да се движим, се успокоих, но просто се ошашаввах, когато сме уж спрели на място, а конят продължава да се движи. Истината е, че кончетата си бяха кротки и свикнали. Нашите два коня, естествено ги водеха за повод, не ни оставиха ние с @mary_shery да ги управляваме, а ние нямахме и ни най-малко желание.

Пътеката, (по-скоро черно пътче) беше много разкаляна от постоянните преминавания на конете и от честите дъждове напоследък в района. Последните около 200 метра бяха едно доста стръмничко спускане, там по-скоро @mary_shery се попритесни, аз някак свикнах как да си запазвам центъра на тежестта. Но бяхме категорични, че на връщане това стръмното и цялата пътека ще си я изходим сами.

 

От мястото, където ни оставиха конете, има малко ходене пеш до популярните места за снимки. Има леко комерсче; разни женици са се облекли с традиционни костюми с кожени шапки и шалове и предлагат на гостуващите дами да пробват и те и да се снимат, срещу някой лев 🙂

Надявам се @ruwenzogy да качи такива снимки от тяхното пътуване, което се случи съвсем малко след нашето. Те летяха за Бишкек в деня, в който ние се прибирахме.

Има и едни дървени платформи, където заставаш за снимка, а устройство завърта една камера на пръчка на 360 градуса около тебе. Бяха много популярни такива навсякъде в Казахстан на туристическите места. 3/4 от посетителите на Каиндъ в тоя ден бяха индийци и много се забавляваха. А когато @Lirea извади дрона и наснима индийците, моментално си събра поне две дузини нови последователи в инстаграм 🙂

 

И сега - за самото езеро Каиндъ. То е сравнително ново. Образувало се е след земетресение преди малко повече от век, довело до разместване на коритото на рекичката, срутище, което е затрупало дерето. Дърветета са се прекършили, но и до днес дънерите издържат във и над водата, без да гният. Наистина е интересно и безспорно е много по-автентично от комерсиализираното езеро Колсай, което посетихме по-късно през деня. И, ако не бяхме посетили Червеното (Кървавото) езеро край Елшица по-рано през годината, вероятно щах да се впечатля от Каиндъ повече.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Докато @Lirea направи дронската фотосесия, ние с @mary_shery решихме да си удължим раздодката с по още километър в посока и да видим езерото и от задната му страна. Повечето организирани групи туристи нямат време за това, защото ги притискат с график на заминаване на маршрутките и на автобуса, който ги чака в селото. А ние успяхме и да си хапнем горски ягодки по пътя.

 

 

 

 

 

Почна и да вали, та на връщане сложихме дъждобрани, а по пътеката обратно към паркинга намерих в калта паднала подкова. Върнах я на конярчетата на паркинга, но си затвърдих убеждението, че 20 минути езда в една посока ми е била повече от достатъчна за деня. А може би и за целия ми живот 😄

 

 

 

 

По пътя на връщане @Lirea отново си спечели аплодисментите ни с шофирането през реката. 😉

 

[master_of_germs]

В другата посока от селото Сатъ на десетина километра са езерата Колсай. До долното езеро пътят е хубав, асфалтов, без никакви забележки. Паркингът е огромен, пълно е с магазини и заведения, изобщо сериозен комерс на фона на всичко друго, което видяхме по време на това пътуване. Дойде ми малко като културен шок. Далеч не беше пълен паркингът и пак ми се видя твъдре пренаселено. Всякакви хора имаше, но мнозинството си бяха местни, повечето от тях си ходеха по пантофи и чехли. Паркингът е по-високо от езерото и малко след него има място с хубава гледка и задължителните атрибути - кожени шапки и шалове от лисици, традиционни облекла за снимки, ония въртящи се камери за 360-градусова снимка. За снимката специално ти тават и казахстанско знаме. До езерото се ситига по асфалт, но е забранено за коли, освен за едни маршрутни таксита, които закарват направо до брега не помя за какви пари, ама то е сигурно не повече от половин километър, та не сме се и замисляли. По брега на близкия край на езерото има изградена дървена пешеходна променада, съвсем като за кашкавал-туристи. Като се тръгне наляво, след около 200-300 метра се стига до кей, около който са навързани много лодки и водни колелета, които могат да се наемат. Нагоре по хълмовете има някоко вили и хотелчета. Надясно, като свърши променадката, почва пешеходния и конен маршрут до средното и горното колсайски езера. Горното е много далече и високо, а и не е толков красиво, а май трябваше и някакво специално разрешително. Но средното е напълно постижимо за ден, ако се тръгне по-раничко. Което ние не направихме. Или ако тръгнеш да яздиш. Което пък съвсем нямаше да направя още веднъж в този ден. Преваляваше често тоя ден и се бавехме. Маршрутът е добре маркиран, като поне в началото (до другия край на долното колсайско езеро, пешеходната и конната пътека вървят успоредно една над друга по склона. После слизат по-в ниското и тръгват покрай рекичката леко нагоре. Тук пак почна да вали. Последва гора, в която пътеката вече беше солиден наклон. Нямаше да ни е никакъв проблем в сухо време, обаче от многото дъждове и преминавалите коне, беше много разкаляно и хлъзгаво. Дъждът не беше особено силен, но затрещяха доста гръмотевици и в крайна сметка решихме да се върнем, а не бяхме стигнали дори и до средата на маршрута. Говоря за мене и @mary_shery ; останалите бяха останали с дрона покрай долното езеро.

А иначе средното езеро е по-малко, но по-красиво, има и място да се разпъват палатки и става за къпане. Та, доколкото имаше младежи европейци, те вече се връщаха оттам и не бяха много сигурни, дали ще успеем да отидем и да се върнем по светло. В крайна сметка разумът ни надделя и не продължихме, а и вече се бяхме изтърсили по задници по веднъж-дваж в калта. Върнахме се, намерихме останалите и решихме да си вземем водно колело за един час. По спомен платихме 5000 тенге. Хубавото е, че водните колелета имат покривало отгоре, понеже то пак си заваля. Врътнахме една обиколка на езерото, горе-долу за толкова стигна времето. Като се качихме на паркинга, се забавлявахме да снимаме едно дружелюбно улично куче.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Вечерта се беше поосвободила къщата за гости и с @mary_shery можехме да се преместим в по-нормална стая.

Не мога да кажа, че съм тотално разочарован от Колсай, все пак готино си изкарахме като компания, но определено не е това мястото, заради което да тръгна на далечно пътуване.

[master_of_germs]

На следващия ден рязко сменихме пейзажа. Само на няколко километра от Сатъ пейзажът напълно се промени и зелените планини отстъпиха място на жарка пустинна хълмиста земя. Предстоеше ни цял ден да се любуваме на различни гледни точки към каньона на река Шарън/Чарън... В Киргизкия и Казахския езици май няма разлика между звуците Ш и Ч, както и между Ж и ДЖ. Казахите го пишат с Ш, а руснаците с Ч. Каньонът е дълъг над 150 километра. Спряхме само за по снимка на мястото, където каньонът започва да се оформя, но след няма и километър имаше вече обособено място за отдих с гледки, места за снимки (пак с ония 360-градусови камери, и заведение, където предлагаха варена царевица, сладоледи и прочие залъгалки за туристи. Това място е известно като "Черният каньон" понеже цветът на скалите в каньона е много тъмен. Всъщност, това си важи за цялата дължина на скалите покрай река Шарън (името идва от уйгурския език и означава "пепел"). В същото време ждрелата, издълбани от притоците на Шарън, са с други скали в различни цветове.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

След фотопауза от десетина минути продължихме към следващата си цел за деня - т.нар. "Лунен каньон". Повечето туристи разбират под Лунен каньон само едно място с гледка край пътя, където си има и паркинг и винаги по няклоко спрели коли или автобуси. Ние обаче го подминахме и след няколко километра се отбихме, за да си направим малък офроуд и да навлезем в самия Лунен каньон или в едно негово разклонение, което се казва каньон Узунбулак.  Мястото е (било) вододайна зона и има остатъци от ограда и паднали предупредителни табели за забранен достъп. Не че някой ги спазва, но то мястото и не е никак популярно. Няма никакви указателни табели от пътя. Там се ходи само с джипове, защото пътят е черен, а в един момент и изчезва, като се кара, където наперих в пясъчното корито на пресъхналото поточе. Офроуд е, ама нищо страшно, Карахме, докъдето ни се стори подходящо, и накрая оставихме таратайката Аугусто, а ние продължихме пеш, че вече имахме нужда да се поразтъпчем. Стигнахме до мястото, откъдето извираше поточето. Съвсем нормално, там не можехме да се чуем от крякането на жаби и чуруликането на птици. Точно там има две странични разклонения и ако се продължи нагоре може да се стигне до погледно място над скалите. Не знаехме колко време ще ни отнеме, а и ни предстоеше още много път, така че @Lirea прати дрона да се мори вместо нас по баирите 😄 Но вдясно скалите ставаха в различни цветни нюанси, а напред се виждаше тъмната стена на главния каньон на Шарън. Самият Узунбулак е с много светли скали и в него има много ниска растителност. Не знам защо, но много ми напомни на ждрелото Тодра в Мароко, ама без берберите и техните зелеви градини и килими, които се опитват да продадат на туристите. Без абсолютно никакви хора всъщност. Тук бяхме в продължение на поне час съвсем сами.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

После се върнахме до туристическото погледно място на главния път.

 

 

...следва...

[master_of_germs]

Най-известното място по каньона на река Чарин/Шарън е "Долината на замъците". всъщност и това е странична ждрело, което достига до основния каньон с вече доста мощната река Шарън, в която може да се си направиш една хубава баня с плаж. Отклонението е десетина километра от главния път и се стига до голям изграден паркинг пред туристическия център. Има и кафе-ресторант, като цените бяха доста солени, като за Kазахстан. Входната такса за самия парк е ниска, около 800 тенге. Има няколко маркирани маршрута, но в момента някои са затворени (включително "ждрелото на вещиците") заради укрепване на пътеката или понеже са счели, че има някаква опасност за туристите поради нестабилните пясъчници. Това, което може да се направи, е едно много лесно маршрутче по платото в близост то ръба на каньона, съвсем по равно. Има изградени няколко беседки, където да се скриеш на сянка, че пече. Уж има и чешмички, ама не работеха. Но имаше много значи, предупреждаващи къде в близост до ръба докъде е позволено да се ходи, както и няколко служители, които съблюдавахатова да се спазва. В края на това маршрутче има възможност да се слезе надолу към основния каньон, но и това се водеше затворено, та не рискувахме. Видяхме и едни симпатични гризачи, които живееха на колонии в дупки в земята. @Lirea пускаше дрона, изобщо постояхме повече, отколкото беше необходимо, та ние с @mary_shery се върнахме към туристическия център и оттам по стълби надолу към самата Долина на замъците.

 

Който иска да си спести ходене (а то ходенето, освен в началото, пак си е почти по равно няколко километра) може да се качи на едни пикапи като таксита. Те спират на няколко места по маршръта, за да може туристите да слизат и да правят снимки. Мисля,че на доста от туристическите групи това им е включено в цената на тура. Колко струваше за индивидуални туристи като нас, не питахме, понеже имахме намерение малко да си походим, че инак се схващам по чял ден в тая таратайка. На няколко места по пътя надолу има умело направени сенчести заслончета, замаскирани почти като скални ниши или входове на пещери. Има и достатъчно на брой информационни табели. Долината е много красива, спор няма. И колкото по към залез отиваше, толкова по-красиви ставаха цветовете. Пясъчниците са изветрени в причудливи форми, така че постоянно спираш да снимаш. Има и животинки, пак от онези гризачи, а видяхме и зайци. Ние не се къпахме в реката, защото изобщо нямахме намерение да нощуваме никъде наблизо в района , а залезът наближаваше. Всъщност, нямахме резервирана нощувка за тая вечер, а пустият му Казахстан е толкова огромен, че до следващото ни място в програмата си имаше няколко часа шофиране. И тая нощ щяхме да пристигаме по малките часове...

Но въпреки перипетиите същата нощ, аз се радвам че останахме при Шарън достатъчно дълго, без да претупваме. от всичко, което съм проучвал за организираните турове, на групите наистина им оставят много малко време там, може би час и половина. Прекалено малко е. иначе има и един юртов глемпинг встрани от туристическия център, ако някой реши да нощува там, ама цените ни се сториха необосновано високи.

 

И така - Долината на Замъците в снимки. Това като предястие, преди @Lirea да сподели кадрите от дрона 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[Antigona]

47 minutes ago, master_of_germs said:

Видяхме и едни симпатични гризачи, които живееха на колонии в дупки в земятa.

 

Това са мармоти, по пътя за юртения лагер под езерото Кел Суу имаше десетки, различни по големина и дебелина 🙂 имаше жълтеникави и рижи.

Но бягаха и се криеха по стотиците дупки, Горе в равнината стоях половин час уж безшумно до едни дупки, но ме усещаха и издаваха тревожни звуци, не се показаха. Само пътьом успях да хвана ето тези симпатяги, явно бяха много влюбени и не избягаха 🥰

[master_of_germs]

преди 2 часа, Antigona каза:

Това са мармоти, по пътя за юртения лагер под езерото Кел Суу имаше десетки, различни по големина и дебелина 🙂 имаше жълтеникави и рижи.

Но бягаха и се криеха по стотиците дупки, Горе в равнината стоях половин час уж безшумно до едни дупки, но ме усещаха и издаваха тревожни звуци, не се показаха. Само пътьом успях да хвана ето тези симпатяги, явно бяха много влюбени и не избягаха 🥰

Аз видях един мармот (жълт) недалеч от камп Сирота, при слизането от Ала-Кул. Беше в гората близо до реката и се скри в дупката си в корените на една източна ела. В същия район имаше и яркорижи катерици. Изобщо, при бозайниците преобладаваха тези жълтооранжеви окраски. А при Долината на замъците симпатягите си бяха лалугерчета, но си живееха на много големи групи като дупките им бяха буквално покрай туристическите пътеки. Със сигурност спътничките ми са направили хубави снимки с фотоапаратите, аз снимам само с телефон. @mary_shery снима и един заек в долината на заеците, пардон - на замъците 😄, но моето устройство нямаше достатъчно зуум.

[Antigona]

2 minutes ago, master_of_germs said:

Изобщо, при бозайниците преобладаваха тези жълтооранжеви окраски. 

Нормално, защитна окраска съобразно заобикалящата ги среда. И ние видяхме рижа катерица, в БГ само кафяви.

[Lirea]

Дронът често е герой в разказите на @master_of_germs, та да пусна малко и от неговата небесна гледна точка:

Узунбулак, Лунен Каньон, Казахстан

 

 

 

Чарин каньон

 

 

 

 

 

 

И няколко наземни кадъра

От посетителския център не хващаш много представа какво те очаква

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

преди 1 час, Lirea каза:

Дронът често е герой в разказите на @master_of_germs, та да пусна малко и от неговата небесна гледна точка:
 

Мемоарите му ще ги издадем в сбирка: "Ретроспективните фотодневници на един дрондьо"  😉

 

[Lirea]

Да възкреся темата с малко разкази за нашите неспирни транспортно-драматични предизвикателства, докато @master_of_germs намери време да продължи пътеписите:

 

- Можем ли да стигнем с патфайндъра до езерото Каинди? – питаме ние Бабашер - собственика на колата под наем, преди да потеглим.

- Няма никакъв проблем, пътят е черен, но е ок. Само трябва да пресечете една река. Гледате шофьорите с уазките откъде минават и минавате и вие. Само да внимавате, че миналия месец, като возих едни поляци там, номерът падна в реката и после всички газихме да го търсим.

- Намерихте ли го?

- Да. И ако падне, ще трябва да го търсите.

- Ще търсим, къде ще ходим. Нали и граници ще трябва да минаваме с тази кола.

 

Няколко дни по-късно, вече забравили за номера. Подрусали сме се няколко километра по черен път, пломбите ни отдавна са изпадали, а камъните в бъбреците са се разбили на атоми заради лашкането из лунните кратери, така че вече не ни прави никакво впечатление дали се движим по черен или нормален път, защото разлика почти няма. Освен че черните понякога са по-хубави. Стигаме реката. Малко по-дълбока е, отколкото очакваме, но Бабашер ни беше дал зелена светлина да я преплуваме с колата. Значи ще плуваме.

Минава една уазка. Гледаме внимателно откъде минава. За всеки случай изчакваме да дойде и мине следващата, за да сме сигурни за трасето. За още по-сигурно изривам всички от колата да ходят по пешеходното мостче, а аз ще се правя на мастър драйвър сама. Кеф. За първи път карам офроуд и за първи път минавам река, която стига до прага на патфайндъра дори когато всички пътници са пешаци. Знам, че не трябва да спирам във вода, така че хващам здраво волана и гааааааз. Аааа, това ли беше? Даже камъните по дъното не оказаха кой знае каква съпротива. Съвсем леко поднесе в един момент, но нищо драматично. Доста забавни 5 секунди. Може би 10. Доста по-страшно се оказа слизането по стръмното надолнище към езерото на гърба на кон, отколкото офроудът в реката. Но за това друг път.

 

 

На около 2 км след реката стигаме входа парка, в който се намира езерото Каинди. Спираме на бариерата, за да си купим билети, а един от служителите забелязва, че предният ни номер опитва да се раздели с колата и да се освободи от оковите на почупената рамка, която го задържа със сетни сили (или там както се казва това, на което се закрепя номерът). Препоръча ни да го свалим, защото може да го загубим и ще стане по-лошо. Пък и без това в парка не ни трябва и може без номер да караме. След като разбра, че нямаме как да го свалим, човекът извади инструменти и за нула време ни го връчи да си го приберем.

 

Доброто ни желание да държим номера на предното стъкло се отхвърли в първите 2 минути каране, защото в тия дупки дори ние, дето сме вързани с колани, трудно седим на едно място и главите ни непрекъснато пробват да пробият дупки ту в шибидаха, ту в страничните прозорци, пък какво остава за номера да стои на едно място. Преселихме го в краката на пътниците, а накрая и в багажника, където прекара още 2-3 дена, грижливо затрупан от 10-ина куфара и раници и пакет с тоалетна хартия.
 

 

 

 

Добре, че още на отиване го свалихме (още сме благодарни на служителя, който ни каза и ни помогна), защото на връщане се оказа, че нивото на реката се е вдигнало и сега вече преливаше над прага. Губенето му сега щеше да се окаже доста по-сигурно, а намирането – доста по-предизвикателно.

 

Наказанието на номера в багажника изтече, когато в съвсем друг парк отново служител ни спря, за да ни каже, че сме си загубили номера. Разказахме му набързо историята и това, че го возим отзад и няма как да си го сложим отново отпред (за номера говорим все още). Служителят ни прати да отидем на билетната каса, откъдето си взехме билети преди 15 км и където имат нужните инструменти, за да ни го монтират. И тъй като скоро ни предстоеше минаване на граница от Казахстан в Киргизстан, а нямахме идея какво да го правим тоя номер, решихме да отрежем времето за парка, за да решим проблема с номера. Мъжете от касата, които вече бяха предупредени за нашето идване, направиха някаква магия и след 3 минути всичко беше като ново. Халилуя! Да са живи и здрави всички замесени.
 

Та, цялата ми мисъл е, че срещнахме изключителни хора в Киргизстан и Казахстан. Сърдечни, отзивчиви, готови да помогнат. Непокварени от алчността и студенината, твърде характерна за много от богатите страни и страните с несекващи тълпи от туристи.

 

А в някой от следващите дни за майтапа си направихме и фотосесия с номера.
 

 

 

 

 

[Lirea]

Каръшки истории с патфайндъра. Епизод 384 - Спуканата гума.

 

Действието се развива в парка Алтън Емел, Казахстан (тук ни сложиха номера, за което разказвах в предния пост)

Какво е необходимо за смяна на спукана гума насред нищото, когато имаш желанието, но не и инструментите да я смениш, където няма обхват, най-близкото населено място е на 30 км, а най-близкият сервиз на 70? И освен това се стъмнява.

 

1. Няколко корави кифли

2. Един спец по микроби

3. Двама паркови рейнджъри

4. Две уазки със залепени с тиксо предни стъкла

5. Крик. Втори крик, защото първият се счупи, а и не беше достатъчно висок. То и вторият не беше.

6. Рамка от легло.

7. Щанга, която освен за лост беше използвана и като лопата за копаене на дупка под гумата поради фактите от точка 5.

8. Случайно и много удобно изхвърлена наблизо тухла, която трябваше да реши проблема от точка 5

9. "Мамата-мамата" (ама много пъти)

 

След като вечерта акцията не беше успешна, бяхме отвлечени (ние 5 броя) от рейнджъра и жена му, натъпкани всички в малката джипка, закарани в нощния мрак в рейнджърската къщичка, нахранени, положени да спят, нахранени отново, преди спасителната акция да продължи в 5-6 сутринта, вече с участието на втори рейнджър.
 

 

 

 

16 часа по-късно отново сме на път. Не знам дали някога съм давала пари на някого с по-голямо удоволствие. А сутринта в парка беше прекрасна.

 

(за протокола - спазвахме знаците)

 

[master_of_germs]

@Lirea избяга леко напред. Защото това със спуканата гума се разигра на следващата но, а ние тепърва трябваше в този ден да стигаме до Алтън Емел. Което на картата изглежда е, къде - близичко. Ама това е много измамно. Примерно на някакви шейсетина километра, дали и толкоз е границата на парка. Да, обаче...

Южната граница на парка е реката Или, а през нея мостове няма. Нито пропусквателни пунктове. трябва да се обиколи целият национален парк и да се влезе откъм север. Има и един западен вход, но той не ни интересуваше. А от снимките в Шарън (Чарин) предполагам сте се досетили, че залезът вече беше близо. Изчакахме да залезе и тръгнахме, докато все още имаше светлина. Хубавото е, че имаше добър шорткът по черно, може би 20-30 км, който минахме още по достатъчно светло. Предстояха ни няколко часа шофиране в мрака, което за мене беше най-скучната част от цялото пътуване. Освен това не намерихме попътно и никакви заведения за вечеря. Не че не си носихме храна за изпът. Но честно казано, ми беше писнало все в колата да ядем. Останалите явно нямат проблем да пътуват така, ние с @mary_shery също никога не сядаме да обядваме, когато сме на път, но тя си държи на вечерята. А аз не държа да вечерям, но като изгладнея, ставам доста неприятен спътник. Е, тая вечер карахме без вечеря. Може би на някаква бензиностанция си взехме по едно спарушано печиво, в ничията зона между баничка и пирожка 😄

За капак се оказа, че в мрака объркахма качването на магистралата, която трябваше да следваме само за под 20 км. Хванахме магистралата в обратната посока. Гледам на гугъл мапс и нийде в близост не виждам друг пътен възел. Добре че Марина имаше друга навигация, та се оказа, че това е магистрала, ама не баш. пътните възли на две нива, по какъвто се бяхме качили, са много нарядко, но от време на време има прекъсвания в мантинелите  и със знаци е урегулирано, че може да се прави обратен завой. Та само след 5-6 километра имаше такова място и не загубихме много време.

 

"Входната врата" за Алтън емел е селцето Басшъ. Там е централата на парка и там се регистрираш и плащаш входна такса. Обаче ние пристигаме след полунощ (сефте!) и хич не ни е до регистрации. А нямаме и резервации за нощувки. То не че много има къде да се нощува. има един къмпинг с никак не магелански цени. Платихме по около 30 евро на човек за нощувка в две свръхтеснички каравани. Бяхме решили, че отиваме на място и ще решаваме. След няколко позвънявания излезе един сънен дългуч: явно собственикът и явно руснак. Облечен с тениска с надпис "Rules the world". Това беше и паролата за wi-fi 😄

Тоалетните и баните бяха общи, но много чисти и с небивал кеф се изкъпах. Чудесно решение с оглед на това, което предстоеше в пустинята. А градинката на къмпинга имаше много овошки: ... "Расцветали яблони и груши"...

Та все пак не си легнах гладен 😄

 

Ето ги и караваните на сутринта.

 

 😉

[master_of_germs]

В централата на парка се регистрираме и да си платим за пропуски за нас и за колата. Имената на шофьора и номера на колата ги регистрират. Заедно с разрешителното дават и карта на парка. В Алтън Емел няма обществен транспорт. Влиза се само със собствен или под наем автомобил с разрешително, като при поискване осигуряват и таксита от селото. Също така може да се остане и с преспиване, но това трябва да се заяви предварително, както и на пропусквателните пунктове вътре в парка.

 

https://altynemel.kz/index.php/en/

 

От Басшъ има два възможни маршрута за туристи. Маршрут номер 1 е към "пеещите дюни" Айгай-Кум, а маршрут номер 3 е към планините Актау. Като не могат да се направят като кръг, трябва да се връщаш в селото от всеки от тях по същия път. В тоя ден поне до обяд се очакваще да е облачно, затова (след като се позапасихме с вода от единственото магазинче) тръгнахме по маршрут 1, че не ни се катереха пясъчни дюни в жарко слънце. По пътя има два пропусквателни пункта, където тррябва да покажеш разрешителните и да запишат номера на колата. Единият е току на излизане от селото, другият е по-навътре. ТАм държава и служителите да си направят снимка с колата и всички пътници. Това го правят в случай, че някой закъса. По-подробно за такава ситуация ще разкажа, ама още е рано, та покачвам съспенса 😄

 

А, я да се изфукаме. Защо сме дошли в тая пустиня?! За другите не знам, ама аз се навих, понеже от скоро Паркът Алтън Емел е в в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО, като част от обекта "Студените турански пустини", включващ още няколко пустини в Туркменистан и Узбекистан. включително и Аралско Море, до което за разлика от @Lirea ние с @mary_shery не бяхме ходили.

 

Попътно има няколко точки за спиране и разглеждане. Сегиз-тогиз из тоя полупустинен пейзаж се мяркаха разни животни, птици. Но аз нямаше как да ги снимам с телефон. Макар че на няколко пъти мернахме и сайгак.

 

Имаше едно място с поставени табели, разказващи за различните видове динозаври, кости от каквито са били изнамирани в парка.

 

 

Имаше и място с няколко изправени камъка. Очак-тас. Което с пределно базовите си познания по турски си преведох като "каменно огнище". Според легендите, Армията на Чингиз хан спряла там на бивак и на това място му готвели на хана манджите. А какви са били тия манджи, историята мълчи. Също така изобщо не споменава Чингиз някога да се е вясвал в точно тая част на света, ама нали на туристите трябва да се предлагат разни залъгалки 😄

Иначе па чинно са сложили знаци "влизането забранено" встрани от единствения черен път 😄

 

 

 

 

Следващата спирка е един извор на УАлиханов. Търсехме го тоя извор, то е ясно, че нейде има вода, щото крякаха жаби и птички, ама един гъсталак. Вода по-скоро е имаЛО, ама баш тогава нямаше. Ма си го броим за посетен оазис 😄

 

 

 

 

И така - ето ни пред Пеещите дюни. Айгайкум по-скоро се превежда като "пеещ пясък". Ако е пял, било е по-фалшиво и от мойто пеене, та не съм разбрал 😄

Но така разправят - че особено по време и малко след буря пясъщите "пеят" или бумтят, когато някой ходи по тях и се свличат по склоновете на дюната.

 А най-високата дюна си е височка. 120 ли 150 ли метра, различно съм го виждал. Е, тук имаше и още две коли освен нашият патфайндър "Аугусто", та направо си стана пренаселено. качихме се, докато още беще облачно, после за минутки облаците изчезнаха и почна да напича. и ние газ надолу по склона.  Видяхме и разни пустинни гущери, но се надявам спътничките ми да качат снимки. Както и @Lirea отново да ни представи гледната точна на  Дрондьо 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На връщане на КПП-то ни питаха, къде ни е номерът на колата, и тъкмо те се обадиха в централата, като се върнем да ни помогнат и да ни го монтират обратно.

 

...следва...

[master_of_germs]

Аз пак бях забравил, че вече бях описал Алтън Емел в две части, като първата почти напълно препокрива предишния ми пост тук. Та, за да не се преповтарям, ето и линк към втората част с планините Актау:

 

@Lirea по-нагоре спомена, как приключи този ден, и нашите неволи с колата. Като намеря време, ще се опитам да опиша по-подробно. 🙂