Где ли е конят с ездача? (ретроспективен фотодневник)

[master_of_germs]

Изглежда, че повечето ми клипчета всъщност са били живи предавания във фейсбук, така че промених настройките на публични и се надявам да може да ги видите.

Ето, как орелът улови "плячка":

https://www.facebook.com/share/v/phzjrWUmNF3LMwuj/

 

А това е от подготовката на арената и тренировките преди да е дошла публиката. Не знам, какво ще успеете да видите, но има един момент, в който момче и момиче се надпрепускват с конете. Така се правят киргизки свалки. Ако искаш целувка, трябва да си я заслужиш.  Да настигне галопиращото момче или момиче, да спреш коня му/й или, ако си много печен, да си открадне целувката съвсем в движение, докато конете галопират. 

Ще видите и ездач, който се отпуска отстрани на седлото и се надвесва надолу, като ръката му докосва земята и вдига прах. Целта на това занятие ще я обясня малко по-късно. А най-добре ще го обясни и онагледи @Lirea

И най-вече, ще може да се насладите на пейзажа и на традиционна киргизка музика. 🙂

https://www.facebook.com/share/v/iqcTUGie4supCdMz/

 

 

 

[master_of_germs]

Последва демонстрация на стрелба с лък по мишени от гърба на галопиращи коне. Предполагам, че е прото трудно, но дистанцията беше много близка, и въпреки че повечето стрели попадаха в мишените, не видях да бъде уцелена нито една "десятка".

Следващата демонстрация беше стрелба с лък по движещи се мишени. Мишени бяха дървени дискове, които бяха хвърляни във въздуха.

 

Следващата надпревара се нарича тъйън енмей или "грабни монетата". 

Монети или други дребни предмети, вързани с панделки, се разхвърляни по земята на арената. Ездачите се опитват да хванат монетите в движение, нареждайки се встрани и надолу от седлото на препускащия кон. Не всички успяваха да грабнат монета, но за удоволствие (или пък неудоволствие) на публиката нямаше сакатлъци и никой не падна от коня си. Абее, знаят да яздят в тая държава 😉

Аз свястна снимка на тия галопиращи коне не успях да напрява, така че продължаваме да чакаме кадрите на @lrea 🙂

 Публиката вече беше се въодушевила. Номадските игри продължиха с ер ениш - борба между двата ездачи възседнали конете си.

Ето видео. 

 

 

И снимки. Тия коне, понеже  не пропускат, а стоят на място или само се бутат по време на борбата, съм успял да ги снимам.

 

 

 

 

 

Предстоеше обаче кулминацията на всички номадски игри...

 

...следва...

[master_of_germs]

Кок-бору (Көк бөрү, в Казахстан се казва Кокпар, а в Афганистан е Бузкаши) е игра, която никой не знае, кога точно се е зародила сред номадските народи, но със сигурност много отдавна. Съвременните правила са много по-ново нещо. Киргизстан и най-вече районът около езерото Исък-кул се счита за родината на номадските игри, но номадите са играли различни версии от Турция до Монголия... С цел да ги популяризират и да заздравят връзките между бившите номадски и най-вече тюркоезичните народи, през 21-ви век киргизите започват да организират на всеки две години провеждането на Световни Номадски игри, като домакин на първите няколко издания е курортът Чолпон-Ата, на северния бряг на езерото. Движението се разраства и набира популярност, като преди няколко години се взе решение градът домакин да се сменя на ротационен принцип. През 2020 г игрите не се проведоха заради пандемията, а през 2022 г. за първи пък бяха извън Киргизстан- в Изник, Турция. 

Отклонявам се от темата на нашето пътуване, понеже следващите Световни Номадски игри започват утре 08.09.20024 г. в Астана, столицата на Казахстан, и ще продължат до 14.09.  Та ако някой магеланец е там, да не ги пропуска. Ще има наистина люти дербита, а Казахстанците са се заканили на родна трева и почва да спрат доминацията на Киргизстан в Кок-бору. Всички дисциплини, които описват в предишните постове, също ще се включват, както и още няколко класически от конния спорт, и различни варианти на борба. Но черешката на всички такива събития е турнирът по Кок-бору, това е все едно еквивалент на хокейния турнир в едни зимни олимпийски игри.  Примерно редовия руснак или канадец с радост би се отказал от всички други олимпийски медали, стига страната му да е олимпийски шампион по хокей. Същото важи за кок-бору и Киргизстан и Казахстан - двете "велики сили" в номадските игри. 

 

Та какво е Кок-бору. Името се превежда като "сив вълк" или пък един хазяин в Казахстан ни рече, че вероятно тяхното Кокпар произлиза от "по-силен от вълк"... Какво правят номадите цал живот? Номадстват! А защо? Заради стадата си. Тези стада са техният живот и ги пазят с цената на живота си... или чуждия живот. А кой заплашва стадата? Вълците. Ездачите тръгват да предпазят стадото и подгонват вълка, случва се и да го убият. Няма по-ценен трофей от вълчата кожа. Затова най-бързият и смел ездач се докопва до убития или тежко ранен вълк и се опитва в движение да го вдигне от земята и преметне зад себе си на седлото. Но, за да докаже, че е най-достоен, трябва да го запази и от останалите ездачи, които, къде на шега,  къде не, се опитват да му го отнемат. Този, който успее да отнесе вълчи труп до юртите, е почитан като най-ловък и съобразителен в лагера. 

Та това са корените на кок-бору.

Вълк обаче не се убива всеки ден, а редовно се колят животни, за да се яде. Когато се заколи коза/овца, главата се отрязва и трупът се зашива. И се дава на момчетата да поиграят, все едно че козата е убит вълк. Така децата тренират ездаческите си умения, силата, ловкостта и издръжливостта. С течение на времето това става любимата игра на номадите. По съветско време е забранена и сега с номадските игри изживява ренесанс.

По селата се играе без врати и граници на игрално поле, но в официалния състезателен вариант полето е 200/75 метра, а вратите са трапове с диаметър около метър. Това е предпоставка за сакатлъци, затова все по-често вместо да се копае трап, се слагат на земята външни гуми от трактори. Целта е ясна - да вкараш трупа на козата в противниковата врата. На игралното поле може да има не повече от четирима играчи от отбор. Смените са много чести, както в хокея, защото конят не може да поддържа максимална скорост за повече от няколко дължини, а играта е силова и кървава. Камшиците, макар и къси, се ползват и по коне, и по противници. Самата коза обичайно тежи към 30 кг, и съвсем не е лесно да я вдигнеш от земята и задържиш на коня си, когато противниците ти пречат и те блъскат. А и тая коза има 4 крака, и ако я хванат двама или повече да я дърпат, направо я разчекват и се чупят кости. Ама пък месото омеква и става по-крехко за ядене после 😉

Значи, представете си нещо средно между поло, хокей и ръгби... Лууууудница!!!

 

 

 

 

 

 

 

 

Естествено, на тоя фест мачът беше нагласен за равенство в редовното време и "дузпи", демек както му викаме в махалата "Играйм до гол!". Единственото различно при "дузпата" е, че в началото само двамата капитани галопипат към козата, а не целите отбори да се ръгат в мелето. Така се увеличава шансът за бърза атака и "внезапна смърт"...

Естествено, мачът беше уговорен след дузпата да победи червения отбор с фланелки на националния тим на Киргизстан. 😉 Те ако знаят аз у нас през годините на колко купени футболни мачове съм се нагледал, ехеее.... 😉

Аматьори 😄

 

Пускам и линк към лайв-коментара ми във фейсбука. Като бях малък, всички ми викаха, да съм станел спортен коментатор, щял съм да засрамя Мичмана... Почти... Щеше да го е срам от мене 😄

 

https://www.facebook.com/share/v/QPkz9CjxPjzQBqqh/

[master_of_germs]

И, като за финал на всеки уважаващ се фестивал, всички участници  излязоха на арената, публиката също, и се почна смях и снимки. Спътничките ми се снимаха, коя с орел, коя със стрелец,коя с ездачите от отборите. Сетих се, да им дам Знамето в тоя момент и, съвсем без да го планираме, момчетата се наведоха, взеха им го от ръцете и го разпънаха високо. Обрахме точките! Сума ти туристи откъде ли не идваха да ни питат, какво е това знаме, как е дошло в Киргизстан. Така че не един и двама научиха за магеланци.ком и много ни се радваха на инициативата Знамето да обикаля света. Особено една възрастна дама от Германия, която пътешества през цялото време и от преди пандемията не се била прибирала в родината си. 

 

 

 

И тогава чувам зад себе си на чист български: "Я, кажи пак за това Знаме!" 😉

Така се запознахме с Алекс, младеж от Варна, който беше пристигнал в Киргизстан предния ден сам с една раница с идеята за два месеца да понаобиколи -становете на стоп.  Че и в Кавказ. Би трябвало още да е там. Предложих му да го вземем към Каракол, ако ще нощува там. А той пък за феста разбрал случайно от хората, които го качили на стоп. Те пък се оказаха рускинята и немецът с двете дечица, които стояха до мене по време на феста. Заприказвахме се сладко. Те имаха намерение да видят Сказка предзалезно и се чудеха какво друго преди това. Казах им за каньона Марс. Той наистина не е никак популярен все още. А те пък вече бяха минали през мястото, където ние смятахме да ходим сега, та получихме актуална информация. При това положение Алекс продължи с тях. Хем да види нещо ново, хем да не повтаря вече видяно. Разменихме контактите си и се уговорихме да се свържем в Алматъ, понеже се очакваше да се засечем там в един и същи ден. Не се получи поради новите номера, които таратайката Аугусто щеше да ни изиграе занапред 😄

...следва...

[master_of_germs]

Следващата ни отбивка беше каньонът Ак-Сай, който може да срещнете и с поетичното име "Каньонът на забравените реки". Ако са текли реки, е било много отдавна и наистина никой не ги помни. 😉

Но са издълбали те, заедно с вятъра, прекрасни форми в пясъчните скали. 

Отбивката от главния път е от едноименното село Ак-Сай. Има табела, но не е на най-видното място. След това по маршрута има още няколко, много подробни указателни табели за пътя с кола и пешеходната разходка накрая. Кара се 12 км по черен път с доста добро като за Киргизстан качество.  В началото ве изглежда особено впечатляващо. Широчък каньон с не чак толкова високи пясъчни скали и от двете страни. И без вятър. На няколко пъти чухме и видяхме кеклици. Стига се почти до брега на езерото Исък-кул и там пътят се разклонява. Надясно е към един луксозен юртов.лагер Feel nomad. Наляво продължава в близост до брега. Има табели с предупреждения за глоби, защото е забранено да се паркира кола на по-малко от сто метра от брега. Не изглежда на някого да му пука. Има импровизирани палатки и юртиччки, поне дузина семейства са дошли на плаж. Официалното място да паркиране е малко по-навътре, има и кабинки за преобличане. 

 

 

 

 

Оттам тръгва добре утъпкана пътека към панорамно място. Ходи се към дввайсетина минути, 85 метра денивелация са. Не е нито особено стръмно, нито опасно, става и по сандали. Вече горе след точката на панорамното място има няколко тесни ридчета, които не са подходящи за деца и за хора със страх от високо.

Мене нещо повече ме влечеше да се къпя в езерото, но зе затътрих след останалите. То пък след пет минути вззе че заваля и аз се затичах обратно към колата, че не си бях взел дъждобран. Постепенно дъждът много се усили. Всъщност, гръмотевиците много повече ме стрестйха от дъжда. Сериозно ви казвам, валели сеа ме много по-брутални дъждове отколкото през това пътуване. Но такива мощни гръмове като почти ежедневно в Киргизстан, а че после и в Казахстан, не бях чувал... Освен два пъти в Пирин...

Та всички се върнахме. Валя няма и половин час и после се отвори едно чудничко време.. лек ветрец, ръмеж в далечината, снежни върхове на юг, безбрежно езеро на север, ниско слънце през облаци на запад и небесни дъги на изток... 🙂

 

 

 

 

 

Горе имаше и малка групичка италианци, бяха си взели литрова бутилка арак (арагьi), яката местна ракийчица 😉 . След нас се качиха и две местни семейства. 

Да се ходи до каньона Ак-Сай без качване до панорамното място е просто безсмислено. Красотата на пейзажа се разкрива, когато си горе. То не е един, а стотици свързани каньончета и накъдрени пясъчни склонове. А с дрон гледната точка още повече се променя. Тук @Lirea доста си поигра с дрона 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Накрая аз слязох преди останалите, понеже залезът наближаваше, а аз не можех поне за няколко минути да не се нагьоля в езерото. Плажът там не е пясъчен, а с дребни червеникави камъчета в езерото и @mary_shery веднага го заклейми като ужасен. На мене си ми беше добре. А и водата беше топла, над 20 градуса. Това е на 1700 м н.в., не забравяйте. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Местните вече бяха запалили огън и си въртяха шашлици, а и ние се зачудихме, къде да ядем. Защото ни предстоеше поредното среднощно прибиране до Каракол. Останалите всъщност постоянно ръфаха я бисквити, я ябълки в колата и не държаха на вечеря, но аз и особено @mary_shery сме свикнали на път през деня да караме на ядки и сушени плодове, но да си седнем за вечеря, ако е възможно. Първо отидохме да проверим в луксозния юртов лагер. Поне използвахме тоалетните. Храна готвели само за гостите си. Решихме да потърсим в близкото градче Баконбаево. В центъра има търговски център, напазарувахме от супермаркета и някои от нас си заредиха от машина с пари картите за телефон и нет за още една седмица. Защото беше седмият ден от пристигането ни и на другия ден до границата щеше да ни е нужна мрежа. На горния етаж има кино и кафе с много добри оценки за вечеря. Но беше пълно. Пък и скъпичко. Излязахме навън и отсреща през улицата видяхме едно доста по-местно заведенийце. Няколко външни "сепарета" където семейства си хапваха от София на пода. В началото ни казаха, че места няма, но се оказа, че има и няколко маси в къщичката вътре. Много от нещата в менюто бяха свършили, но хапнах поредния лагман босо, а цял чайник с чай струваше само 30 сома! Похапнахме,  Тома че стигнахме да Каракол след полунощ вече никого не изненадва. 😉

 

 

 

 

[Lirea]

(Не толкова) Малко снимки от демонстрациите с орлите на феста:

 

 

 

 

             

 

 

 

 

 

        

[Lirea]

 

 

 

 

 

[Lirea]

 

 

 

 

      

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

Няма как да приключим разказа си за Киргизстан, без да споменем името на един от най-отдалите живота си в името на "магеланската" идея из Централна Азия - Николай Михайлович Пржевальский (у нас транслитериран като Пржевалски) - който през втората половина на 19-ти век изминава стотици хиляди километри, изследвайки и картографирайки неизбродните пустини и планини на Цетрална Азия , както и Тибетското плато. Трудът му и лишенията, на които се подлага, са огромни. Освен картографиране, неговите експедиции откриват и непознати за европейските учени дотогава растителни и животински видове. Е, всички знаем за дивия кон на Пржевалски, но той също така открива за науката дивата камила, тибетската мечка и много други видове. ШАнсът да видите див кон на Пржевалски клони към нула, но най-лесният и достъпен начин да се докоснете до това невероятно животно е да посетите зоопарка в Добрич. Колкото и да не спирам да критикувам начина, по който се управлява родния ми град, за зоопарка ни мога да кажа само най-ласкави думи. У нас няма друго място, което да се нарече съвременен зоопарк и където за животните да се полагат толкова грижи и средата да се поддържа възможно най-близко до естествената. А програмата за възстановяване на конете на Пржевалски ни е истинска гордост. Да не ви излъжа, но в света едва ли има друг зоопарк, в който за толкова кратък период да са живородени и оцелели до зрялост толкова много кончета на Пржевалски.

А самият Николай Пржевалски приключва жизнения си път едва на 49 години в край Каракол, край брега на езерото Исък-Кул.

Затова и ние нямаше как да подминем мястото. Там където сега има музей и паметник насред малък парк. Входната такса е 200 сома. 

 

Всъщност, отново поокъсняхме, защото се бяхме прибрали много късно. А сутринта се зареди опашка пред банята. В къщата бяха дошли и други гости. @Lirea изюрка спътничките ни да отидат на някакъв пазар край града, дето всичко се продавало, ама дорде стигнат и пазарът бил свършил. НАтоварихме се на таратайката Аугусто и минахме през Каракол да хапнем по някоя самса.

 

После се отправихме към музея на Пржевалски.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

После целта беше да стигнем до границата с Казахстан при ГКПП Каркъра. Пътят дотам в по-голямата си част е в ремонт и се пътуваше доста бавно, но нямаше почти никакъв трафик. 

 

Районът е рядко населен, като от време на време има разпънати юрти и много, кошери. Навред в бившия съветски съюз киргизкият мед е на особена почит. Надморската височина леко се качи, до около 2 хиляди метра, стана зелено, редуваха се поляни и хълмове, покрити с борови гори. Постепенно заобиколихме от изток стръмния планински хребет, който се простира почти по цялото протежение на границата между Киргизстан и Казахстан.

 

 

 

 

Самата граница е насред огромно поле, където взорът ти може да види на десетки километри, а планините възвисяващи се на хоризонта са на около стотина километра. Изглеждат много по-близо, но това е измамно. Защото там, където се събират границите на Киргизстан, Казахстан и Китай, е Кан Тенгри, свещената планина именувана на бог Тангра, 7010 м н.в. Почти през цялото време в онази посока имаше не много висока облачност, но за около минутка се отвори пролука, през която съм почти сигурен, че успях да зърна върха на КАн Тенгри. Разбира се, няма как да съм сигурен - може да е било и друг много висок пирамидален връх.

 

 

КПП Каркъра е буквално насред нищото, но редът за преминаване беше безупречен. Сред полето има ограда с гранични кльонове, колите се нареждат в една колона, икой не бибитка, не върти номера. Работи само до 18 ч. киргизко (17 ч казахско) време и затова е добре да се отиде доста по-рано, да имате поне два часа. Ние чакахме повече от час. Пред нас имаше примерно 25 коли. Всичките казахстанска регистрация. Беше неделя вечер и казахстанците се прибираха от уикенд в много по-евтиния Киргизстан, където бяха ходили я да се къпят в исък-кул, я да си купят мед.Имаше и един микробус с корейски туристи. Всеки път, когато бариерата се вдигнеше, пускаха точно по 4 коли. Докато чакахме, покрай нас мина стадо коне в спокоен ход. Скоро беше валяло, подухваше и вятър, изобщо беше много свежа картинка.

 

 

 

 

 

 

Всички граници в района се минават, като пътниците трябва да излязат от колата и да минат пеш през едно гише 9от дясната страна). Мина безпроблемно. питаха всеки по един въпрос. Мене, дали за първи път влизам в страната.

А шофьорът влиза сам през бариерата с колата, там отварят багажници и проверяват, каквото решат. Шофьорът, с документите на колата отива на друго гише, вляво. Аз се притесних, че тогава шофираше @mary_shery,  а от групичката ни само тя не говори изобщо никакъв руски. Но войникът на бариерата ме успокои, че колкото за толкова знаел английски. Не се наложи. Разбрала е какво я питат, а май и никой не й е поискал застраховката и пълномощното. Иначе предния ден бяхме се обадили на Бабашер, че ще минаваме граница, за да може той да задейства някаква процедура и да прати документи по WhatsApp. Тука искам помощ от шофьорките, че не помня какво точно се изискваше. На границата питах служителите, къде  бихме могли да обменим валута или да си купим казахстански карти за телефон и интернет. Погледнаха ме малко странно и отвърнаха: ами то най-близкото село е на 30 км, може би там... Ама в неделя вечер - надали. Прави бяха 😄

От казахската страна ни чакаше една безбрежна степ. Само на 100 метра от границата имаше няколко юрти, сигурно за тези, които не успеят да хванат края на работното време на пункта. За цялото това време от Казахстан към Киргизстан видяхме да преминат точно две коли.

 

...следва...

[master_of_germs]

Не е лесно да продължа тоя разказ с Казахстан. не и когато Киргизстан толкова много ми беше харесал. та неминуемо градацията в пътуването щеше да тръгне надолу. Не и през октомври, когато съм заринат от работа. Но все пак ще се опитам.

Минахме границата при Каркара / Каркъра в много късен следобед и неминуемо щяхме да стигнем в Сатъ по мръкнало. Но тези няколко часа всъщност бяха любимите ми от казахстанската част на пътуването ни. В тази привечер и само тогава усетих Казахстан, такъв, какъвто винаги си го бях представял. Безбрежната зелена степ, могъщи планини на хоризонта, препускащи стада коне, сбиращи се над планин ите буреносни облаци, епизодичен дъждец, който правеше всичко да изглежда толкова свежо. Гръмовен тътен, идещ от бурите, изсипващи се над планините. В продължение на десетки километри никакви човешки поселища.

 

 

 

 Кеген е първото градче на около 30 км от границата. И естествено, в неделя вечер нищо не беше отворено. Та си останахме без карти за телефон и интернет. пътищата из тази част на страната бяха повече от сносни. Интересно ми беше, че минавайки през селата, табелите, обозначаващи улиците, бяха не само с надписи, а и със снимки или рисунки на човека или мястото, чието име носи съответната улица 🙂

Също така, беше денят на закриването на летните олимпийски игри в Париж. Но билбордове с джудиста Елдос Сметов - единственият казахстанец, който стана олимпийски шампион на тези игри - имаше вече сложени и в най-затънтените села. 🙂

В тази част на страната няма кой знае какви "забележителности". Но нямах и нужда от тях. Забележителен беше цялостният пейзаж.

Всъщност има една "забележителност" покрай която минахме, но не в правилния сезон. "Леденият вулкан" Музтау. Който е нещо като гейзер, образувал се от пробив във водопровод под земята. Извира струя с височина десетина-петнайсет метра. През лятото е просто странност. През зимата обаче се случва нещо особено. И то за първи път се е появило едва преди няколко години. Ветровете ли са се променили, не знам, но извиращата топла вода замръзва в ледения въздух, става на ледени кристалчета и те се отлагат около струята, докато се получи висока около 15 метра ледена куполовидна структура, наподобяваща миниатюрна планина. Преди три години мястото става популярно след постове в социалните мрежи. Ами, едва ли ще отида там зимата, ама ако някой се окаже в района, може да реши да се отбие 🙂

https://astanatimes.com/2021/02/45-foot-ice-volcano-goes-viral-in-kazakhstan-attracts-tourists-video/

 

Черешката на тортата в тази привечер ни се появи съвсем неочаквано. Приближавайки към едно малко селце, съзряхме групичка от десетина момчета, яздещи коне, а двама бяха с моторетки. навлязоха в полето. и точно когато почти стигнахме до тях, те извадиха, познайте какво! Умряла коза. И започнаха съвсем истински ненапудрен за туристи мач Кок-бору. Без правила, без врати, без граници на игрално поле. Само по четирима ездачи в отбор, препускащи докъдето ти поглед стига с цел да не позволят на противника да им отнеме козата. Едното момче на моторчето явно все пак беше съдия, а другото носеше аптечка с пособия за първа помощ, а такава се наложи. Като на всеки един махленски мач, играеше се доста грубо, и едно от момчетата падна от коня. Явно няколко минути се суетяха около него, но явно нямаше сериозни поражения, защото се изправи, качи се на коня си и играта продължи.

 

 

Може би най-красивото място, през което минахме в този ден, беше ждрелото Орта Мерке, почти по залез. Малко съжалих, че вече имахме резервирана нощувка, а не си потърсихме да спим в някоя юрта по пътя.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Постепенно се мръкна и навлязохме в по-населен район. Заредихме бензин в една неугледна бензиностанцийка в едно селце. Бензинът в Казахстан, предполагам знаете, е безобразно евтин, може би левче или 1,10 лв/литър. И не видях никаква разлика в цените в различните бензиностанции из страната, малко играеха само в близост до границата с Киргизстан по главния път между Алматъ и Бишкек.

 

Имахме запазени две нощувки в село Сатъ. Сатъ е доста популярно, защото около него са най-известните места из тоя район и всички групи туристи спят там. @mary_shery, ако може, да ми припомни, как се казваше къщата за гости, че тя я беше резервирала два-три дни по-рано. Не мога да кажа, че сме баш очаровани от мястото. имаше голяма група корейци (колкото и да е странно, корейците и индийците бяха кажи-речи единствените чужденци, които виждахме в Казахстан, освен руснаците, повечето от които си бяха местни. Къщата беше голяма, с много голяма трапезария и примерно седем стаи за гости, но тоялетните и баните бяха общи. Даже не беше останала достатъчно голяма стая да ни побере и петимата, въпреки че бяхме резервирали стая петорка в букинг. Така че нас с @mary_shery ни настаниха в стаичка в съседната къщичка, където си спяха и хазяите. Но, като се има предвид, че пристигнахме късно и се изсипа поредният дъжд, не се оплаквахме много. Даже хазяйката предложи схема, в която отменихме резервацията в букинг, а тя за същите пари ни сготви и две вечери в добавка към двете закуски, които имахме. Та похапнахме лагман първата вечер и плов втората. 🙂 Приказвахме си и доста с някои от корейците, а имаше и един каталунец, гойто говореше идеален руски, макар и с очеваден испански акцент. Оказе се, че е дигитален номад, който по принцип от години си живее в Беларус, но решил малко и Казахстан да пообиколи за няколко месеца.

 

...следва...

 

[master_of_germs]

Основният бизнес на хората в Сатъ, освен да дават стаи, юрти и къщи за спане на туристите, е да извозват хората с едни УАЗ-ки до езерото Каиндъ, или поне до импровизирания паркинг на 2,5 км от него. После пък да предлагат разходка с кон до самото езеро, или пък с други електрически маршрутки до самото езеро.

УАЗ-ките щъкат като маршрутки постоянно. Знаехме, че се взимат от края на селото, където чакат такива като нас, които не са си организирали превоза предварително. И те извозват по 8 км отвратителен път. Колко пък да е отвратетелен. Мислехме да я проверим тая работа. още повече Бабашер, като ни беше дал Pathfinder-а, си ни беше казал, че с тая кола няма да имаме проблеми до Каиндъ, само да гледаме пред нас УАЗ-ките как пресичат реките и да караме след тях. Най-много да ни падне регистрационният номер на джипа в колата. И ни показа клипче, как предния месец това се случило с другия му джип, като возел едни поляци и как бяха нагазили всички в реката да търсят номера. Описанието му беше абсолютно точно, понеже след преминаването на реката нашият регистрационен номер се крепял на магия, но все пак оцелял. Забеляза го служителят на входа на националния парк при бариерата няколко километра по-нагоре, взе един гаечен ключ, развъртя гайките, свали номера и каза да си го пазим вътре в колата, тук из планините няма кой да ни глоби за такова действие.

Което идва да покаже, че ние все пак се решихме сами да шофираме и да газим реки. Истината е, че няколко си бяха съвсем плитки поточета, само една река изискваше повишено внимание, Но първия участък, в началото на тоя пък нагоре от гробището на селото наистина беше отрватителен. После се пооправи. Но нищо, което да се сравни с офроуда в Киргизстан 😄 

 

 

To всъщност се оказа,че изобщо не разбрахме, откъде тръгват маршрутките-УАЗ-ки. Оказа се, че било от срещуположния край на селото, което ми се стори противно на всякаква логика. И так си спестихме по едни 3000 тенге на човек в посока. На бариерата се плаща някаква малка такса, не помня точно, май беше по 500 тенге на човек и нещо дребно за паркинг на колата и ни записаха имената и номера на колата. Билетите трябва да се пазят, защото важат за целия ден и за езерата Колсай, които са в границите на същия национален парк. След бариерата паркингът е на още 2 км нагоре.

Там, веднага след като паркирахме ни предложиха оферта да яздим коне. 4000 тенге на човек до езерото или 6000 тенге двупосочно. Аз никога не бях яздил, освен като дете няколко пъти на село, но само когато конете ни са били впрегнати в каруцата. @mary_shery пък изобщо не беше се качвала на кон, Докато спътничките ни имаха доста по-солиден опит от нашия. В момента, в който реших да се кача на коня, и вече бях с единия крак на стремето, а другия заметнат във въздуха, тоя кон реши да се мести. Не знам дали е нормално, но зверски се уплаших и когато секунди по-късно успях да се кача на седлото, просто треперех неистово и бах изпаднал в паник-атака. Когато тръгнехме да се движим, се успокоих, но просто се ошашаввах, когато сме уж спрели на място, а конят продължава да се движи. Истината е, че кончетата си бяха кротки и свикнали. Нашите два коня, естествено ги водеха за повод, не ни оставиха ние с @mary_shery да ги управляваме, а ние нямахме и ни най-малко желание.

Пътеката, (по-скоро черно пътче) беше много разкаляна от постоянните преминавания на конете и от честите дъждове напоследък в района. Последните около 200 метра бяха едно доста стръмничко спускане, там по-скоро @mary_shery се попритесни, аз някак свикнах как да си запазвам центъра на тежестта. Но бяхме категорични, че на връщане това стръмното и цялата пътека ще си я изходим сами.

 

От мястото, където ни оставиха конете, има малко ходене пеш до популярните места за снимки. Има леко комерсче; разни женици са се облекли с традиционни костюми с кожени шапки и шалове и предлагат на гостуващите дами да пробват и те и да се снимат, срещу някой лев 🙂

Надявам се @ruwenzogy да качи такива снимки от тяхното пътуване, което се случи съвсем малко след нашето. Те летяха за Бишкек в деня, в който ние се прибирахме.

Има и едни дървени платформи, където заставаш за снимка, а устройство завърта една камера на пръчка на 360 градуса около тебе. Бяха много популярни такива навсякъде в Казахстан на туристическите места. 3/4 от посетителите на Каиндъ в тоя ден бяха индийци и много се забавляваха. А когато @Lirea извади дрона и наснима индийците, моментално си събра поне две дузини нови последователи в инстаграм 🙂

 

И сега - за самото езеро Каиндъ. То е сравнително ново. Образувало се е след земетресение преди малко повече от век, довело до разместване на коритото на рекичката, срутище, което е затрупало дерето. Дърветета са се прекършили, но и до днес дънерите издържат във и над водата, без да гният. Наистина е интересно и безспорно е много по-автентично от комерсиализираното езеро Колсай, което посетихме по-късно през деня. И, ако не бяхме посетили Червеното (Кървавото) езеро край Елшица по-рано през годината, вероятно щах да се впечатля от Каиндъ повече.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Докато @Lirea направи дронската фотосесия, ние с @mary_shery решихме да си удължим раздодката с по още километър в посока и да видим езерото и от задната му страна. Повечето организирани групи туристи нямат време за това, защото ги притискат с график на заминаване на маршрутките и на автобуса, който ги чака в селото. А ние успяхме и да си хапнем горски ягодки по пътя.

 

 

 

 

 

Почна и да вали, та на връщане сложихме дъждобрани, а по пътеката обратно към паркинга намерих в калта паднала подкова. Върнах я на конярчетата на паркинга, но си затвърдих убеждението, че 20 минути езда в една посока ми е била повече от достатъчна за деня. А може би и за целия ми живот 😄

 

 

 

 

По пътя на връщане @Lirea отново си спечели аплодисментите ни с шофирането през реката. 😉

 

[master_of_germs]

В другата посока от селото Сатъ на десетина километра са езерата Колсай. До долното езеро пътят е хубав, асфалтов, без никакви забележки. Паркингът е огромен, пълно е с магазини и заведения, изобщо сериозен комерс на фона на всичко друго, което видяхме по време на това пътуване. Дойде ми малко като културен шок. Далеч не беше пълен паркингът и пак ми се видя твъдре пренаселено. Всякакви хора имаше, но мнозинството си бяха местни, повечето от тях си ходеха по пантофи и чехли. Паркингът е по-високо от езерото и малко след него има място с хубава гледка и задължителните атрибути - кожени шапки и шалове от лисици, традиционни облекла за снимки, ония въртящи се камери за 360-градусова снимка. За снимката специално ти тават и казахстанско знаме. До езерото се ситига по асфалт, но е забранено за коли, освен за едни маршрутни таксита, които закарват направо до брега не помя за какви пари, ама то е сигурно не повече от половин километър, та не сме се и замисляли. По брега на близкия край на езерото има изградена дървена пешеходна променада, съвсем като за кашкавал-туристи. Като се тръгне наляво, след около 200-300 метра се стига до кей, около който са навързани много лодки и водни колелета, които могат да се наемат. Нагоре по хълмовете има някоко вили и хотелчета. Надясно, като свърши променадката, почва пешеходния и конен маршрут до средното и горното колсайски езера. Горното е много далече и високо, а и не е толков красиво, а май трябваше и някакво специално разрешително. Но средното е напълно постижимо за ден, ако се тръгне по-раничко. Което ние не направихме. Или ако тръгнеш да яздиш. Което пък съвсем нямаше да направя още веднъж в този ден. Преваляваше често тоя ден и се бавехме. Маршрутът е добре маркиран, като поне в началото (до другия край на долното колсайско езеро, пешеходната и конната пътека вървят успоредно една над друга по склона. После слизат по-в ниското и тръгват покрай рекичката леко нагоре. Тук пак почна да вали. Последва гора, в която пътеката вече беше солиден наклон. Нямаше да ни е никакъв проблем в сухо време, обаче от многото дъждове и преминавалите коне, беше много разкаляно и хлъзгаво. Дъждът не беше особено силен, но затрещяха доста гръмотевици и в крайна сметка решихме да се върнем, а не бяхме стигнали дори и до средата на маршрута. Говоря за мене и @mary_shery ; останалите бяха останали с дрона покрай долното езеро.

А иначе средното езеро е по-малко, но по-красиво, има и място да се разпъват палатки и става за къпане. Та, доколкото имаше младежи европейци, те вече се връщаха оттам и не бяха много сигурни, дали ще успеем да отидем и да се върнем по светло. В крайна сметка разумът ни надделя и не продължихме, а и вече се бяхме изтърсили по задници по веднъж-дваж в калта. Върнахме се, намерихме останалите и решихме да си вземем водно колело за един час. По спомен платихме 5000 тенге. Хубавото е, че водните колелета имат покривало отгоре, понеже то пак си заваля. Врътнахме една обиколка на езерото, горе-долу за толкова стигна времето. Като се качихме на паркинга, се забавлявахме да снимаме едно дружелюбно улично куче.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Вечерта се беше поосвободила къщата за гости и с @mary_shery можехме да се преместим в по-нормална стая.

Не мога да кажа, че съм тотално разочарован от Колсай, все пак готино си изкарахме като компания, но определено не е това мястото, заради което да тръгна на далечно пътуване.