Ала БАЛИница, ЯВАнска плетеница

[stotan]

     Първоначално Индонезия не беше в моя wish list, но след като видях снимките на Бромо в пътеписа на @master_of_germs, една муха ми бръмна в главата и тихо си бръмча няколко години до тази година, когато бръмченето стана нетърпимо. Като в детска броеница прехвърлях дестинации- Куала Лумпур, Лангкави, Сингапур... Куала Лумпур, Ланкгави, Ява... Плетох и разплитах маршрути и на края се осъществи като Бали, Нуса Пенида, Ява от 21.06. до 07.07. Не мога като на някакви магелански „Оскари“ да не благодаря на @master_of_germs и @mary_shery за съветите и отговорите на всичките ми въпроси, на @Kamen, @stanislavpp и  @Адриан ХН за споделената актуална полезна информация.

 

Полетите:                    София- Бали                           с Qatar Airways

                                      Джакарта- София                   с Qatar Airways

Вътрешните полети: Денпасар- Сурабая                с Air Asia

                                      Джокякарта- Джакарта          с Garuda Indonesia

Влак: Сурабая- Джокякарта

 

   Започнахме с малък фалстарт-  преди да тръгнем за летището видях случайно, че вместо индонезийски рупии на @Stotan Driver са му дали виетнамски донги. Така че отидохме първо в Tavex, където се оказаха достатъчно любезни да му ги сменят без разлика в курса.

   На летището в Доха отново чакахме 7 часа през нощта. Докато се размотавах, видях едно момиче с къси панталони и потник, което се беше завило с одеяло на Qatar Airways 😆(на летището си е студеничко).

   На проверката на ръчния багаж ме питаха какви са трите спрея в раницата ми. Отговорих, че са репеленти, защото в Индонезия има денга. Те ме гледаха, гледаха, па ме пуснаха, без да ми ги вземат. Друг път ги слагам в чекирания багаж, но този път @Stotan Driver настоя, че били запалими и трябвало да са в ръчния.

    На летището в Денпасар не чакахме на опашката, защото имахме визи. На митническата декларация само ѝ сканираха формално кода, никой не се занимаваше да проверява какви лекарства носим и имаме ли рецепта за тях. След излизане навън от сградата на летището нямаше интернет, а @Stotan Driver не си беше пуснал още e-sim картата и на два пъти трябваше да тичам обратно в сградата, за да мога да комуникирам с шофьора на таксито, наето през booking.com. Най- после се намерихме. Той стоеше с табела с името на @Stotan Driver сред тълпа други шофьори. В 19:30 пристигнахме в Tropical Bali Hotel в Санур. Стаята ни беше на втория етаж. Хотелът беше избран заради близостта си до пристанището в Санур за предстоящото пътуване до Нуса Пенида. В него останахме 3 нощи.

 

 

   Имах чувството, че от полунощ до сутринта валя силен дъжд (чуваше се шум от течаща вода). На сутринта не валеше и не личеше да е валяло.

   На Бали 5 дни използвахме фирмата.

 Bali Hire Driver - Rent Car with Driver Bali $25 All inclusion

   Първите 4 дни ни вози шофьорът Areef, от когото бяхме много доволни- 40 годишен мюсюлманин от Ява,  много точен, караше безопасно, говореше английски, последния ден беше зает и ни пратиха от фирмата един младок- 20 годишен хиндуист с 4- годишно дете, който дойде точно, но караше не толкова безопасно, за него ще разкажа по- нататък. Като цяло сме много доволни от фирмата, с която бяхме уговорили всичко предварително по Whatsapp. Те предлагат коли с шофьори, не сме искали гид. Заведоха ни на всички места, които поискахме. 

  Започнахме от катедралата в Денпасар. Беше неделя и хората се събираха за служба. Когато излязохме, празното преди място пред катедралата изглеждаше така:

 

Tanah Lot (земя в морето):

 

 

     Имаше прилив и нямаше как да отидем до самия храм, гледахме го от брега и обиколихме наоколо.

     Тaman Ayun (красива градина)- семеен храм на династията на Mengwi.

 

 

 

 

 

 

    Мотоциклетите в Индонезия не са така шумни като тези във Виетнам. Не натискат нон стоп клаксони. Не се спазват правилата за движение, но не е пълен хаос като във Виетнам. Не минават цели колони на червено и не паркират по целите тротоари. Но имаше и куриози. Както пътувахме, чух някакво крякане. Огледах се навън и видях на един мотор долу провесени две патици. На друг мотор пак долу се возеше куче.

 

  Във всички кръгови движения има статуи на богове

 

  Вечерта отново чух трополене на дъжд навън. Излязох и видях долу нещо като фонтан в басейна на хотела- това беше моят дъжд 😁. В 4 ч. през нощта нещо започна да издава крясъци: „Пак-ка. Пак- ка.“ На следващия ден вечерта това се повтори. Така и не разбрахме какво е- някаква птица? Жаба?

  На следващия ден ходихме до Нуса Пенида- тур, който обиколи целия остров

 One Day Nusa Penida Island West & East 2024 - Seminyak (viator.com)

  Шофьорът от фирмата, която ни води на Нуса Пенида, дойде на време. Закара ни до пристанището на Санур, откъдето със speed boat за един час стигнахме до острова. По пътя небето откъм Бали беше покрито с тъмни облаци, морето беше тъмно, а край лодката се носеше феерично бяла пяна. Отсреща се виждаха два върха- един тъмен и един, огрян в розово от слънцето. През целия път им се любувах и правих филмчета.

 

 

 

  На острова ни чакаше друг шофьор, млад, много точен. Минахме от северната страна на острова, за да стигнем до Diamond Beach, след което пътят към Kelingking Beach и Broken Beach е от южната страна, така, че направихме пълна обиколка на острова.

  Шофьорът ни разказа следната легенда. Тъй като не я запомних точно, порових в интернет: Нуса Пенида била обитавана от демони и магьосници. Един от тях все още плаши всички толкова много, че не смеят да произнесат името му на глас. Макалинг бил могъщ магьосник, практикуващ черна магия и разпространяващ болести и нещастия. Първоначално живял на Бали, но бил заточен на Нуса Пенида заради черна магия. Ядосан, решил да си отмъсти и непрекъснато изпращал болести на балийците. Един ден, когато балийците празнували Nyepi (Нова година) и се забавлявали шумно, Макалинг решил да заблуди хората и приел формата на Баронг (водач на добрите духове). Отишъл на Бали, последван от армия от демони. Демоните унищожили всичко, докато господарят им просто чакал победата си. Оттогава балийската Нова година е ден на тишина, никой не вдига шум и не се забавлява. На следващия ден ужасени граждани отишли при жрец, търсейки спасение. Имало само един начин да се победи Макалинг- да се създаде друг Баронг. Той победил и Макалинг с армията си бил прогонен обратно на Нуса Пенида. Но за съжаление това не сложило край на епичната битка. Върховните жреци на съседното кралство Гелгел и остров Бали дошли в Нуса Пенида, за да прочистят острова от тъмните духове и да прогонят Макалинг. Тази свръхестествена битка на светлината и тъмнината дала на острова името Нуса Пенида- „Островът на жреците“. Оттогава маските на Баронг се превърнали в защита от зли духове. Ужасният Макалинг бил победен, но никой не може да го покори напълно. Част от него все още остава тук сред болестите и нещастията на хората. 

   При Diamond Beach слязохме до половината на пътеката към плажа, до там, докъдето има каменни стълби. После видях в youtube, че надолу е имало и участък с въже. Долу на плажа има зелена палма, надвесена над кристално синя вода и отстрани отвесни скали- много е красиво.

 

 

При Kelingking Beach отново слязохме до края на каменните стълби- до гърба на кита (на мен ми приличаше на кит). Стъпалата са много високи и щеките ни помогнаха. Отново по- късно в youtube видях, че надолу пътят е бил много изровен с пръчки за опора, тесни изсечени стъпалца и на края с дървена стълба от отделни, вързани една за друга дъсчици.

 

В цената е включен обяд и шофьорът ни заведе в ресторантче, където ни сервираха пиле в много вкусен лют сос.

Пътят към Broken Beach и Angel’s Billabong е ужасен с много дупки и аз се пошегувах, че е това е broken road to the broken beach. Billabong означава устие на мъртва река. Образува се, когато пътят на реката променя посоката си и оставя водата, затворена в ниша. Според местните хора името на Angel’s Billabong идва от митичната история, че това място е място за баня на ангелите.

 

 

Шофьорът ни показа манти във водата.

 

   В 15 ч. се качихме на speed boat към Бали. Служител на лодката ни попита откъде сме. Когато казахме- България, той възкликна- „Оh. Po- Po- Po.” Ние гледахме тъпо, шокирани. В хотела пуснахме в интернет търсене и открихме, че това е някаква чалга. Ето с това сме известни на Нуса Пенида на другия край на света- с чалга.

   В един часа през нощта, след като алармата ни събуди, станахме и си купихме онлайн билети за Боробудур за 9:30 на 02.07., тъй като в София бях видяла, че билетите за ранните часове свършват бързо, щом ги пуснат 7 дни по- рано.

 

[Адриан ХН]

Радвам се,  че съм бил полезен.  

Ще следя с нетърпение продължението на разказа за пътуването ви.

[ivailo_radev]

Много ми помогна с този сайт с шофьорите, понеже и аз го гледах, ама ми се сториха съмнително евтини 🙂

[stotan]

преди 12 часа, ivailo_radev каза:

Много ми помогна с този сайт с шофьорите, понеже и аз го гледах, ама ми се сториха съмнително евтини

Значи сайта съм го взела оттук

Bali Hire Driver - All You Need to Know BEFORE You Go (2024) (tripadvisor.com)

 

От 1118 ревюта има само 3 отрицателни. Затова ги избрах.

[stotan]

   Сутринта на четвъртия ден на Бали напуснахме хотела в Санур. Искахме да платим с карта, но момичето на рецепцията каза, че щом не плащаме кеш, ще ни вземе с 3 % отгоре. След кратка разправия ѝ показах разпечатаната резервация от booking, където пише „This is the final price”. Тя изпрати снимка на шефа си и нацупена се съгласи да платим сумата от резервацията. Дори не се сбогува с нас.

  Pura Puseh Batuan е построен през 1022 г. Местните вярват, че два дракона пазят входа на храма, като пускат да влязат само тези, които са наистина посветени. На влизане на касата за билети ни вързаха по един саронг. Явно поради тази причина драконите се заблудиха, че сме посветени, и ни пуснаха. 😁

 

 

   Bali Bird Park  e дом на повече от 1300 птици от над 250 вида. В определен час в парка посетителите могат да хранят птици и ние случайно го улучихме. Малки папагалчета кацаха по главата и ръката на @Stotan Driver.

 

   Дойде една птица носорог, изгони ги и започна да кълве от храната. Кацна и на моята ръка. Ядеше само фъстъците и игнорираше останалите ядки. Доста тежеше, но не искаше да хвръкне, като махах с ръка. @Stotan Driver каза да замахна рязко нагоре и тя на края отлетя.

 

Наперен жерав се разхождаше гордо между посетителите.

 

Белият паун беше по- срамежлив.

 

Африкански цепкоклюн (African openbill- Google ми преведе името като африканска отворена сметка 😝).

 

Още една птица- носорог

 

  Попаднахме и на шоу с птици, които бяха дресирани и долитаха на открита ливада за радост на посетителите.

 

 

   На нас ни беше интересно и паркът ни хареса, макар че в интернет имаше много отзиви, че паркът не струвал.

  Точно срещу птичия парк видяхме вход за Bali Reptile Park, който не ни беше в плана. Нямаше как да не влезем. Пред входа стоеше човек с един питон, който посетителите можеха да галят. Аз естествено го галих. Харесвам змиите. @Stotan Driver коментира, че явно са ми роднини. В парка с нас дойде едно момче, за да ни показва къде са се скрили змиите в клетките.

 

 

  Слязохме до подножието на водопада Tegenungan. Не ни впечатли особено, но беше на пътя ни към Убуд.

 

  Goa Gajah (Пещерата на слоновете) е построена през 9-ти век и е служила като светилище.

 

 

 

   Pura Samuan Tiga е храм от 10-ти век на около 800 м източно от храма Goa Gajah. Спряхме до храма, но тук не даваха саронги и шофьорът ни каза, че не можем да влезем без тях, макар че не сме с къси панталони. Носех си един голям шал и го вързах вместо саронг. Смятах, след като разгледам храма, да го дам на @Stotan Driver, за да влезе и той. Някакви кучета влязоха с мен и ме залаяха злобно. Нямам страх от кучета и им викнах: „Майте се оттук. Стига сте лаяли.“ Те подвиха опашки, отдалечиха се на известно разстояние и продължиха да се зъбят. Показваха се на всяка врата за храма (имаше няколко) и злобееха. При всяко излайване ги навиквах: „Марш“ и те се отдръпваха. Разгледах почти целия храм, но поради врявата с кучетата привлякох внимание и двама- трима служители в храма се появиха и ме зяпаха направо с възхищение. Туристи нямаше. Дойде един възрастен пазач, който говореше много добре английски, попита ме дали съм сама и каза да извикам и @Stotan Driver, но не от добра воля, а с търговска цел. Жена му продавала саронги и той се опита да ни продаде по 10 лева. Отказахме. На края ни даде под наем за по 1 лев. Още веднъж обиколих храма със @Stotan Driver, за да го пазя от кучетата, но те вече се бяха уморили и млъкнаха.

 

  За следващите 3 дни се настанихме в homestay Oes Housе-  нещо като къща със стаи под наем в центъра на Убуд. Задръстването в града е ужасно- отне ни половин час за 2 км. Стаята ни не беше лоша, но нямаше вентилация, прозорците гледаха към коридора и не ги отваряхме. Топла вода имаше само от душа, на мивката в банята нямаше. Сапунът в банята беше порядъчно разреден с вода. Но закуската беше вкусна.

 

Това са коридорите и вратите на статите

 

А това е закуската в кухничката пред нашата стая.

 

  Станахме рано за водопада Tukad Cepung, защото се минава през тясно ждрело и когато се съберат много туристи, не е удобно и трябва да се чака. Пътеката към него минава по стълби надолу, пътека край реката и неколкократното ѝ пресичане. Знаехме предварително и си носехме водни обувки. При водопада имаше само още една двойка, с която взаимно си правихме снимки, докато бяхме нагазили в езерцето под водопада. На връщане срещнахме колона от туристи в подножието на стълбите.

 

 

 

 

 

 

  Pura Besakih е най-важният, най-големият и най-свещеният храм на балийския хиндуизъм. Туристи не пускат вътре, само го обиколихме отвън, като се качвахме по стълби, но храмовете са открити и се виждаше всичко. След закупуването на билети ни закараха с електрическа количка до началото на обиколката и ни лепнаха един възрастен гид, чиято роля беше да ни казва откъде можем да правим снимки, без да влизаме вътре, което можехме да направим и без него.

 

 

  Имаше някакъв хиндуистки празник и течеше церемония, много хора в бели дрехи носеха храна и влизаха вътре.

 

 

Крайпътно заведение

 

Още някаква церемония

 

Penglipuran е едно от традиционните села или kampung на Бали. Четох, че за жителите му наличието на повече от една жена е забранено и се счита за табу. Ако човек има повече от една жена, той и жените му трябва да се преместят във външната част на селото. Неговите права и задължения като част от пенглипуранската общност също са отменени. След като лицето се премести, селяните ще построят къща, в която да живеят, но няма да позволяват семейството да минава през обществени пътища или да влиза в храма, нито да посещава традиционните дейности. Във всеки двор на семейна къща има sanggah или малък храм, предназначен за предците на семейството. Селото е приятно място, но имаше твърде много туристи. Почти в двора на всяка къща продаваха по нещо.

 

 

Candi Gunung Kawi, известен като Долината на балийските владетели, е храм от 11-ти век и погребален комплекс, който се простира от двете страни на река Пакерисан. Преди входа на храма продаваха саронги по 150000 рупии. @Stotan Driver си направи майтап и започна да се пазари за 50000. Те свалиха до 60000. Той отказа. На входа даваха безплатни. До храма има доста стъпала надолу.

 

Купихме си jackfruit. Хареса ни.

[stotan]

   Шофьорът се обади, че ще закъснее с половин час, защото попаднал в задръстване заради някаква церемония. Решихме да се възползваме и отидохме до двореца в Убуд- на 5 мин. от мястото, където бяхме отседнали. Трябваше да е отворен в 8 ч., но не беше. Пообиколихме отвън и се върнахме.

   Предишния ден не можахме да видим вулкана Агунг. Беше мъгливо. Но по пътя за Ulun Danu Beratan го видяхме.

 

Ulun Danu Beratan е построен в чест на богинята Дану на водата, езерата и реките. Приятно място, разходихме се, позяпахме, поснимахме. 🙂

 

 

 

   Пътят към водопада Секумпул (височина 100 м) беше ужасен- стръмен, с много завои, с дупки, но си струваше. Макар че отидохме само до viewpoint- а, мястото ни хареса много с гирляндите от листа между водните струи.

 

 

 

 

 

   Водопадите Banyumala са няколко. Пътеката за слизане не е трудна.

 

 

 

 

   Имаше хора, които се къпеха. Едно мюсюлманско момиче беше влязло да се къпе, цялото облечено и с покрита глава, а до него имаше жена с прашки.

 

   На връщане имаше задръстване, а започна и проливен дъжд, така че се прибирахме по тъмно.

   Долу в двора на homestay-я имаше едно малко коелче в клетка, но немощните му писъци не можеха да се сравняват с драматизма и артистичността в отчаяните вопли на тайландските му братовчеди, които ни посрещнаха през февруари 2020 г. в Чианг Май, сякаш предусещаха какво очаква света в следващите месеци. При тях всеки следващ крясък достигаше нови нива на истерия. Пусках си ги в youtube по време на локдауна и ми помагаха да се пренасям в екзотични страни, които се бяха превърнали по това време в мираж. Ах, тези коели. Търсих ги във Виетнам, нямаше ги, търсих ги в Индонезия, нямаше ги. Само това невзрачно пиленце...

   Рано сутринта отново отидохме до двореца в Убуд. Вратата пак беше затворена, но нямаше катинар. @Stotan Driver случайно откри, че вратата се плъзга в страни, така че влязохме. След нас влязоха още туристи.

 

 

 

   Последния ден на Бали бяхме с нов шофьор, млад и наперен.

   Храмът Luhur Uluwatu, основан през 10 век, разположен високо на върха на скала на ръба на плато на 75 м над вълните на Индийския океан, пази Бали от зли духове. Храмът е обитаван от дългоопашати макаци, които са известни с това, че крадат вещите на посетителите като фотоапарати и слънчеви очила.

   Заради маймуните влязохме с туристическите щеки. Не посмях да си сложа очилата, не си извадих GSM-а и докато @Stotan Driver правеше снимки, размахвах щеката към маймуните и ги гледах лошо. На едно място бяха цяло стадо, но се разбягаха, като видяха щеката. Пред нас маймуна грабна очилата на една азиатка, сложи си ги като човек и застана на каменния парапет все едно, че позира. Мъжът до азиатката удари маймуната с бутилка вода, но тя продължи да се кипри с очилата. По едно време ги изпусна на земята, жената си ги взе, но май че се бяха счупили. Всичко стана много бързо и не успяхме да направим снимка на маймуната. Навсякъде имаше табели, ако маймуна грабне нещо, да се обърнеш към officer, а да не се разправяш с нея. Не знам какво може да направи служител. Докато го извикаш, маймуната ще е изчезнала.

 

 

 

 

   Плажът Suluban е малък, но с интересни скали. Събух си обувките, за да си топна краката в Индийския океан, и ги оставих до десетина чифта други обувки. Влязох във водата и в този момент дойде по- голяма вълна и отнесе всички обувки. Казах си: „Какво да се прави. Удобни обувки бяха, но... Ще ходя боса по стълбите до колата и там ще си обуя водните обувки.“ Щом водата се оттече, видях, че някой беше събрал всички обувки и ги беше качил на една скала. Не се наложи да ходя боса.

 

 

 

 

 

   Последната забележителност, която посетихме на Бали, бе Garuda Wisnu Kencana Cultural Park.

  Шофьорът ни заведе при някакви маси, на които помагаха да си купиш онлайн билети. След като разбрахме, че може да се качим в статуята, поискахме такива билети. Шофьорът каза нещо на човека на масата, който първо ни каза, че има билети за статуята за 15 ч., но после го смени на 17 ч. Щели сме да чакаме 2 часа. И после до хотела на летището според шофьора било още 1 час. Купихме билети само за вход.

 

 

 

 

 

   На място в самата статуя попитах има ли билети за качване. Имаше за след половин час. Купихме си. Качихме се. Обиколката е 45 мин. На 23- етаж има прозорчета, от които се откриват гледки към Бали.

 

   Какво научихме в статуята:

   Гаруда е националната емблема на Индонезия, символ на свободата. Висока над 120 м, това е една от най-високите монументални статуи в света, по-висока, както от Статуята на свободата, така и от Христос Спасителя. Статуята на Гаруда Вишну Кенчана изобразява Вишну да язди Гаруда. В хиндуистката митология бог Вишну е защитник на Вселената, докато неговият доверен спътник, могъщият орел Гаруда, е символ на лоялност и безкористна преданост. Kencana означава злато и двете фигури са украсени с корони от златна мозайка.

   Легендата за Вишну и Гаруда е следната:

   Много, много отдавна в земя, наречена Острова на боговете, живял мъдрец на име Resi Kasyapa. Той имал две жени- Kadru и Winata. Kadru имала дете Naga, а Winata- Гаруда. Въпреки че мъдрецът се отнасял еднакво към двете си жени, Kadru таяла завист към Winata.

  Когато боговете раздвижили океана, за да намерят еликсира на безсмъртието Tirta (вода) Amartha, се появил летящ кон. Когато конят пресичал океана, Kadru предложила на Winata да познаят цвета на коня. Която загубела, щяла да стане робиня на другата до края на живота си. Kadru казала, че е черен, а Winata, че е бял. Naga, който бил дракон, видял коня и казал на майка си, че е бял. Тя не могла да приеме, че е победена, и изпратила сина си да напръска коня с отрова и той да почернее. Драконът изпълнил заръката на майка си, конят почернял и Winata загубила. Гаруда (орелът) не могъл да приеме поражението на майка си и повел битка с дракона. Били се денонощно, но резултатът бил равен. Въпреки това драконът поставил условие. Ако Гаруда донесе еликсира на безсмъртието, майка му ще бъде свободна.

   Гаруда тръгнал да го търси и срещнал бог Вишну, който носел Tirta Amartha в съд, оплетен с треви. Гаруда помолил бог Вишну да му го даде. Вишну поставил условие Гаруда да го носи на гърба си като кон. Гаруда се съгласил. На края богът му дал еликсира, но по пътя към дома случайно го срещнала Dewa Indra и му го взела. За Гаруда останало въже от тревите, които обвивали съда с еликсира, с капки от него. Той го занесъл на Naga, който казал, че и една капка е достатъчна и облизал въжето. Острата трева наранила езика на дракона и той се раздвоил. Оттогава драконът и неговите потомци имат езици, разцепени на две. Но майката на Гаруда била освободена.

   Когато се върнахме при колата, шофьорът подозрително ни попита защо сме се забавили. Казахме му, че сме се замотали, докато намерим изхода, което донякъде беше вярно. До хотела стигнахме в 17:40 за 40 мин. Ясно бе, че му се искаше да си отиде по- рано, но ние си бяхме платили за 10 часа с колата, а я използвахме 9.

  Избрахме хотела Novotel Bali Ngurah Rai Airport, защото е на 5 мин. пеш от летището, а полетът ни за Ява беше рано. В ресторанта вечерята беше на шведска маса и беше вкусна. Не беше скъпо- 56 лв. за двама.

 

 

[stotan]

   Air Asia закъсняха с 20 мин., но полетът е около един час и след страхотни снимки на Семеру от високо бяхме в Сурабая.

 

 

 

   В Сурабая ни чакаше Рики, шофьорът от следващата фирма:

IDN Trip Experiences | Top Tour Operator for Java Tours

   Намерих ги отново в tripadvisor

IDN Trip Experiences - All You Need to Know BEFORE You Go (2024) (tripadvisor.com)

   От 144 ревюта имат 1 отрицателно. Изключително сме доволни от тях- точни, безопасно шофиране, видяхме всичко, за което се бяхме уговорили. В цената влизат всички входове и вкусен обяд на шведска маса в местен ресторант към тура на Бромо.

   До Маланг има магистрала и стигнахме бързо. Отидохме до хотела, защото искаха да платим до 14 ч., иначе щяха да откажат резервацията. Платихме и попаднахме в непрекъснато задръстване почти до водопада Тумпак Севу. Така че пристигнахме в 14 ч. Отидохме само до viewpoint-а, откъдето се вижда водопадът. 

 

   На връщане на няколко пъти чухме оглушителна музика. Рики ни обясни, че това били партита за сватби. Не знам как се чувстват гостите освен, ако не са с тапи в ушите. Отне ни 3 часа да преодолеем 65- те км до Маланг. Задръстването беше невероятно, изглежда беше станала катастрофа. Шофьорът мина по тесен страничен път, където коли се бяха задръстили в обратната на нашата посока и образуваха колона по средата на пътя. Регулировчици- доброволци ни проправиха път, като караха колите от насрещното движение да се дръпнат в страни. Такива доброволци помагат почти навсякъде в Бали, а и на Ява. Не им се плаща, шофьорите им дават пари по желание.

 

В 18 ч. бяхме в хотела в Маланг- Santika Premiere Malang

 

 

 

   Трябваше да побързаме да си легнем, защото в 12:30 започваше Sunrise Bromo tour. Станахме в полунощ, обадихме се на рецепцията- имахме включена закуска и като разбраха, че напускаме рано, ни казаха да се обадим, за да ни дадат опакована закуска. Имаше 2 вида- американски и индонезийски тип. Избрахме американски. В 12:30 ни взеха с кола, за 2 часа ни закараха до джиповете. Освен Рики имаше и екскурзовод- млада мюсюлманка от Суматра, студентка по японска литература в Маланг. С джипа ни закараха до район с много ресторантчета. По пътя, който далеч не е някаква магистрала, а планински път, имаше котешки очички, които осветяваха шосето. Назифа ни купи по чаша шоко и пържени банани- явно влизаха в цената. По някое време в пълна тъмнина отидохме до viewpoint-а, за да заемем хубаво място. На земята имаше застлани рогозки, на които седнахме и зачакахме около 2 часа изгрева. Не знаехме има ли видимост или вулканите са обвити в мъгла. Най- после бавно слънцето изгря. Перфектна видимост!

 

 

 

   Слънцето обагри в розово облаците и дима от Семеру, който сякаш пушеше лула и пускаше облачета дим през няколко минути. Гледката на розовия изгрев беше зашеметяваща.

 

 

 

 

Тълпата стоеше и се любуваше.

 

   Не ни се искаше да си тръгваме, но нямаше как. Понеже беше неделя, имаше огромно задръстване от джипове, които за разлика от нашия бяха паркирали обратно на посоката за движение надолу и ги чакахме един по един да обръщат. Назифа ни информира, че в района има 2500 джипа, които обслужват туристи. Май всичките се бяха изсипали тук.

 

   Нашият джип

   

   След като оставихме джипа в подножието, тръгнахме към Бромо. Туристите, които го качваха на коне или на мотори до началото на стълбите, (повечето от мързел) вдигаха неприятен прахоляк. Назифа си сложи маска на устата. Горе миришеше на сяра, дим се издигаше от вулкана.

Вулканът Бромо е висок 2329 м и не е най-високият връх на масива, но е най-активният и най- известният. Името Бромо идва от яванското произношение на Брахма, хиндуисткия бог на сътворението. Съседният вулкан Баток често се бърка с Бромо поради изпъкналостта си в калдерата и позицията си пред по-плоския кратер Бромо, гледан от най-популярните панорамни точки по северния ръб. Да ме прощавате, то и аз си мислех, че това е Бромо. (О, свещена простота.)

 

 

 

 

 

 

   На връщане посетихме странна за нас тоалетна, където нямаше как да се пусне вода, а имаше нещо като басейнче, от което трябваше да се гребне с канче.

  По пътя за водопада Мадакарипура си говорихме с Назифа и Рики. Тя разказа как в университета била в група, която израствала корали. През лятото работела като екскурзовод, защото искала да си събере пари да отиде в Австралия. Там да поработи и да изкара още пари и да може да отиде в Япония, където да си направи дипломната работа. Каза, че първите ѝ клиенти като екскурзовод били индийци, които се оплаквали от всичко- че има задръстване, че има облаци?! Тя на всичко казвала: „I’m sorry.” и коментира: „Извинявах се дори за облаците.“

   Водопадът Мадакарипура е наричан вечният водопад, тъй като водите му никога не спират да валят безкраен дъжд от благословии за онези, които имат късмета да минат под него. Според древна яванска епична поема от 14-ти век водопадът Мадакарипура е бил част от земя, дадена на командира Gajah Mada от владетеля на Маджапахит- най-известният военен командир, успял да обедини целия Индонезийски архипелаг под властта на Маджапахит. Говорело се, че източникът на неговата огромна сила и способности се крие в пещерата на водопада Мадакарипура, където Gajah Mada често идвал да медитира. Името Madakaripura произлиза от 3 думи, а именно Mada, взето от името на Gajah Mada, kari- смърт, pura- място за молитва или медитация. И така Мадакарипура означава мястото, където Gajah Mada умрял, когато се молил. Той отишъл там, след като бил отстранен като генерал, защото изклал стотици хора в сунданското кралство Галух.

   До водопада първо ни возиха на мотори (влизаше в цената към фирмата). Аз, като последен идиот, слязох от мотора от страната на ауспуха и си опарих жестоко крака, но си траех по пътя към водопада. С нас имаше гид, който ни прикрепиха от касата за билети, а не Назифа- нисичък индонезиец и почти през цялото време ме водеше за ръка, като че сме в детската градина, макар че му казах, че мога и сама.

 

   

   Газихме във вода (с водните обувки), минавахме под водопади, облечени в найлони. Гидът ни ги даде.

   

 

 

 

 

   На края трябваше да се премине и по края на една скала, където помощта на гида, поне за мен, беше необходима.

   Скалата на отиване 

 

 

   И на връщане

 

   Водопадът е невероятно чудо на природата, стояхме онемели- в един каменен цилиндър се излива вода, не може да се опише, не може да се разбере нищо от снимките. Когато четох пътеписа на @master_of_germs, имах едни колебания дали изобщо да го включа в плана. Снимките на @master_of_germs почти ме бяха отказали, Изглежда, че през дъждовния период скалата е обрасла с растителност и водата някак си се губи (поне на снимките). Вярно е, че ние нямахме време да слезем долу при Тумпак Севу, но Мадакарипура много ни хареса.

 

  

   На връщане пред нас се мотаеше голяма група младежи. Гидът ме хвана за ръка и ме поведе като на бални танци с думите:“Sorry, sorry.”, все едно съм някаква немощна старица (то и не се виждаше много от найлона) и накара всички да ни направят път и така изпреварихме колоната.

   По пътя за Сурабая Назифа предложи да си пускаме музика. Рики се оказа фен на хеви метъла, а Назифа харесва Backstreet Boys и въздъхна: „Толкова са красиви.“ Ние им пускахме песни, които не бяха чували, и те си запомняха тези, които им харесаха. Прекарахме си супер приятно. И изведнъж в 15:30 пристигнахме пред хотела в Сурабая. Стана някак внезапно. И четиримата се спогледахме неловко. Нима всичко свърши? Нямаше как обаче. Слязохме. Рики свали багажа. Сбогувахме се някак набързо и се разделихме. Не можехме да протакаме повече. Те си тръгнаха, ние влязохме в хотела. Но остана усещането, че сме били сред приятели, макар и за кратко.

  Хотелът от Джокякарта ни беше пратил съобщение, че не можел да изтегли парите, защото картата била на мое име, а резервацията на името на @Stotan Driver. След толкова години за пръв ми се случи такова нещо. Платих със същата карта, разбира се.

  Хотелът в Сурабая- Kampi Hotel Tunjungan, избран заради близостта си до ж.п. гарата

 

Вечерята

[master_of_germs]

Наистина при Мадакарипура изглежда, че има повече вода на вашите снимки. Но и Тумпак Севу не изглежда отгоре по-зле, а уж ние бяхме в як дъждовен сезон. 

Като гледам снимките и толкова се радвам, че видяхме Бромо в началото на пандемията, без китайци. И най-вече без джипове в калдерата. 🙂

Не бих могъл да изтърпя това стълпотворение...

[stotan]

преди 11 часа, master_of_germs каза:

Наистина при Мадакарипура изглежда, че има повече вода на вашите снимки. Но и Тумпак Севу не изглежда отгоре по-зле, а уж ние бяхме в як дъждовен сезон. 

Като гледам снимките и толкова се радвам, че видяхме Бромо в началото на пандемията, без китайци. И най-вече без джипове в калдерата. 🙂

Не бих могъл да изтърпя това стълпотворение...

Това с повечето вода през сухия период и аз не мога да си го обясня. Не знам да се топят снегове при източниците на водата на двата водопада. Но Мадакарипура беше нещо хипнотично, стояхме и гледахме като омагьосани как водата се изсипва в каменната тръба и разпръсква завеса от сребристи капчици... Гидът обаче чакаше и след 10- 15 мин. тръгнахме. Изобщо Бромо и Мадакарипура бяха за нас кулминацията на пътуването.

Колкото до джиповете- те са главно около viewpoint-ите за изгрева. Пък и беше неделя. Така се улучи, защото гледахме да не сме в Джокякарта в понеделник, когато не работят нито Боробудур, нито Прамбанан. За изкачването на Бромо останаха може би ¼ от джиповете или по- малко и спряха на паркинга.

Това е паркингът с джиповете. След това се ходи пеш.

 

Неприятни бяха тия с моторите и конете, дето ходят до подножието на стълбите и вдигат гаден прах. На връщане си бях сложила кърпичка под стъклото на очилата, че ми влизаше прах в контактната леща, и бях като някой пират. Китайци не видяхме много. Индонезийци си бяха повечето.

[stotan]

   Влакът Сурабая- Джокякарта беше не просто чист (средна класа бяхме, не първа), но имаше стъпенки за краката, контакти за зареждане на GSM, седалките се спускаха назад. По- добре беше от самолет. Тръгна на секундата в 11:15 и пристигна със 7 мин. по- рано.

 

   На гарата в Джокякарта имаше огромна опашка за Uber таксита, а другите искаха 10 лв, за да ни закарат до хотела, който беше на 750 м. Хванахме си куфарите и отидохме пеш до Harper Malioboro Yogyakarta by Aston.

 

   Починахме си малко и отидохме до близкия мол да обменим долари (курсът беше добър) и да вечеряме. На връщане минахме край оградено пространство до улицата, където свиреше група с певица.

    Шведската маса за закуска в хотела беше много богата и разнообразна, а и храната беше вкусна.

 

 

Шофьорът и от Yogya Driver Tour в Джокякарта беще точен- в 6:30 ни чакаше пред хотела. Избран от tripadvisor със 182 ревюта, няма отрицателни:

Yogya Driver Tour - All You Need to Know BEFORE You Go (2024) (tripadvisor.com)

Тъй като беше рано за Борободур, първо отидохме в будисткия манастир Mendut.

 

 

 

После посетихме храма Pawon.

 

 

Шофьорът ни предложи да отидем и до църквата-пиле, която умишлено бях пропуснала в плана, защото не ми се видя интересна. Ами не е интересна.

Името Gereja Ayam се превежда като „църквата пиле“ и възниква, защото формата на структурата прилича на кокошка на повечето хора, въпреки че строителят възнамерявал тя да бъде във формата на гълъб. Сградата е издигната през 90-те години на миналия век като място за посрещане на последователи на всяка религия за молитва или медитация. "Пилето" отвътре.

 

В Боробудур не може да се ходи с обувки, нищо, че е на открито. На всеки турист дават джапанки и торбичка, в която да си носи обувките, а също- и вода. На излизане минахме през безкраен покрит пазар на сувенири, много досаден и задушен.

 

 

 

 

 

 

Пътят до Wisata Kalibiru е стръмен, оттам се вижда язовир Sermo.

 

 

 

 

На следващия ден започнахме от музея Ullen Sentalu с реликви и артефакти на владетелската династия на Ява. Разказаха ни истории за членовете на султанското семейство през годините. Една принцеса била влюбена в чичо си (баща ѝ имал 6 жени и чичо ѝ бил на нейната възраст) и искала да се омъжи за него, но не ѝ разрешили и я омъжили за друг. Друга била много модерна за времето си- отказала да се омъжи за министър- председателя Сукарно и за още двама други, защото искала да е единствена съпруга. Омъжила се по любов за военен и вече не била принцеса. Яздела кон- тогава било забранено на принцесите. Похвалиха се с принцеса, която танцувала традиционен индонезийски танц пред кралското семейство на Нидерландия, което много я харесало. Вътре е забранено да се правят снимки.

Viewpoint, близо до музея, откъдето се вижда вулканът Мерапи (от merah- червено и api- огън) . Вулканът беше обвит във воал от облаци. Само за кратко се показа свенливо. Облак като човек сякаш прегърна Мерапи. 

 

 

 

Вулканът отдалеч

 

На Ява имат някои много странни професии:

Mas Penewu Surakso Hargo, по-известен като Мбах Мариджан („Дядо Мариджан“) е бил духовен пазител на индонезийския вулкан Мерапи. Син е на предишния пазител. Назначен е в персонала на двореца на султана на Джокякарта през 1970 г. и заменя баща си през 1982 г. Местните хора вярват, че духовният пазител има силата да говори с духовете на вулкана, който яванците смятат за свещена планина. Мариджан ръководел церемонии, за да успокои духовете на вулкана, като им поднасял ориз и цветя в и около кратера. Едно от най-важните му задължения е било извършването на годишната жертвена церемония Лабухан, посветена на духовете от Мерапи. Процесия от двореца в Джокякарта, водена от пазителя, носи набор от ритуални дарове за духовете на вулкана, включително текстил, парфюм, тамян, пари и на всеки осем години- конско седло. Мариджан живеел само на около 5 км от върха в родното си село Кинахреджо. Много селяни вярвали, че той ще бъде предупреден с видение, ако изригването е неизбежно. През май 2006 г. той отказал да напусне селото си въпреки задължителната заповед за евакуация, след като учени предупредили за предстоящо изригване. Отишъл с петдесет други мъже в селската джамия, когато вулканът започнал да изригва. Следвайки неговия пример, сто други семейства също отказали да се евакуират. Той бил тежко обгорен при последвала експлозия и прекарал пет месеца в болница, след като бил спасен от срутената си къща. Станал популярен герой, защото отказал да напусне селото си и заради настояването си, че е негов дълг да изпълнява отговорността си за благосъстоянието на хората. През 2010 г. Мариджан отново отказал да се евакуира преди изригването на 26 октомври, като казал на приятел, че не може да си тръгне, защото носи отговорност и че „моето време да умра на това място почти дойде, не мога да си тръгна“. Тринадесет души, които били в дома му, опитвайки се да го убедят да напусне, загинали заедно с него, когато къщата му била ударена от нагорещени скали и токсични газове. Само джамията в неговото село останала непокътната. Тялото на Мариджан било намерено в молеща се поза. През 2012 г. синът на Мариджан е назначен за нов пазител.

Оттук тръгват турове с джипове към Мерапи. Ние не се включихме.

 

След обяд посетихме храма Плаосан.

 

 

 

Комплексът от храмове Прамбанан е построен през 9 век. Най- популярен е високият 47 метра храм Rara Jonggrang, посветен на Шива, който е известен като "Стройната девица". Легенда разказва,че принц Bandung Bondowoso се влюбил в принцеса Rara Jonggrang, дъщерята на крал Боко. Но принцесата отхвърлила предложението му за брак, защото Бандунг Бондовосо убил баща ѝ и управлявал нейното кралство. Принцът настоявал и накрая Rara Jonggrang била принудена да се съгласи, но поставила едно невъзможно условие: Бандунг трябвало да ѝ построи хиляда храма само за една нощ. Принцът изпаднал в медитация и извикал множество свръхестествени същества от земята. Подпомогнат от тях, той успял да построи 999 храма. Тогава принцесата събудила прислужниците си и наредила на жените от селото да започнат да чукат ориз и да запалят огън на изток, за да се да накарат принца и духовете да повярват, че изгревът настъпва. Когато петлите започнали да пеят, заблудени от светлината и звуците, свръхестествените помощници избягали обратно в земята. Принцът бил бесен и за отмъщение проклел принцесата, превръщайки я в камък. Тя станала последната и най-красивата статуя. Незавършеният хиляден храм се превърнал в храма Sewu наблизо (Sewu означава "хиляда" на явански), а принцесата е статуята на Дурга в северната част на храма, посветен на Шива.

 

 

 

 

Отидохме и до Lumbung и Sewu, които са в границите на храмовия комплекс.

 

 

 

[stotan]

        Сутринта валя силен дъжд. Затова отидохме с такси до Keraton (двореца в Джокякарта).

        Попаднахме на представление на театъра на сенките. Гледахме половин час, без да разберем нищо, но ни беше интересно. 🙂

 

 

        Театърът на сенките (wayang) е традиционна форма на куклено изкуство на Ява и Бали. Фигурите на куклите се проектират отзад върху опънат ленен екран с лампа с кокосово масло или електрическа. На 7 ноември 2003 г. ЮНЕСКО определи кукления театър Wayang the Flat Leather Shadow Puppet Theatre като шедьовър на устното и нематериално наследство на човечеството. В замяна на признанието ЮНЕСКО изисква от индонезийците да запазят традицията. Куклите обикновено се правят от кожа на воден бивол и коза и се монтират върху бамбукови пръчки. Историите са до голяма степен от двата индийски епоса Махабхарата и Рамаяна. Ако се сравнят фигурите от Бали и Ява, се вижда, че на Бали те имат по-естествени черти на лицето, ръцете и краката са в по-нормални пропорции спрямо тялото, а ръцете имат нормални човешки пръсти. На Ява те са с разкривени черти и непропорционални крайници, имат дълги нокти. Разказват се истории за безуспешни опити през шестнадесети и седемнадесети век да се забрани театърът на сенките поради забраната в исляма да се изобразяват хора и богове. Твърди се, че известен мюсюлмански светец изобретателно измислил идеята да изкриви чертите на куклите, за да заобиколи забраната. Днес Индонезия е най-населената ислямска нация в света и театърът на сенките е все още жив. Въпреки че произведенията все още до голяма степен са взети от Рамаяна и Махабхарата, по-младите кукловоди постоянно използват театъра на сенките, за да вдъхват живот и хумор, както и непристойни коментари за индонезийската политика. 
        Дъждът спря и от двореца отидохме пеш до водния дворец Таман Сари- бивша градина на султаната Джокякарта, построен в средата на 18-ти век.

 

 

        Оттам се върнахме пеш в хотела. По пътя обядвахме в мола.  @Stotan Driver си поръча кафе с вкус на дуриан и много го хареса.

        От хотела ни купиха билети за влак до новото летище на Джокякарта и ни викнаха Grab такси до гарата. Отне му 35 мин., макар че разстоянието е под километър, защото не ни остави на входа на гарата, а обиколи, за да мине на място, определено за коли, откъдето минават всички.
        Влакът измина 40 км до летището за 30 мин.

        Новото летище

 

        Garuda Airlines излетяха за Джакарта вместо в 16:55 в 17:40. Дадоха по 2 бутилки вода, малък сандвич и пакетче с ядки по време на едночасовия полет. В Джакарта ни чакаше безплатен shuttle от хотела, но паркингът до летището е толкова голям, че ако не ни бяха изпратили GPS координати, не знам как щяхме да ги намерим.

        Fairfield by Marriott Jakarta Soekarno-Hatta Airport

        @Stotan Driver вързал циповете на куфара със „свински опашки“, но затворил в куфара секачката и нямаше как да го отворим. От рецепцията изпратиха човек с макетно ножче да среже „свинските опашки“, защото не можело да ми дадат ножчето да го занеса в стаята, а да влачим куфара до долу...
    Хотелът ни беше близо до летището, защото имахме ранен полет за Доха. Последния ден в Индонезия се чудехме как да се транспортираме до центъра на Джакарта. Питахме на рецепцията и те ни предложиха тур с гид из града. Приехме, но тъй като беше в последната минута, трябваше да чакаме до 10 ч. Колата дойде точно в 10.

2024 (Jakarta) Private FullDay Jakarta Wonderfull Tour with Lunch & Souvenir (tripadvisor.com)

 

        Тъй като националният музей на Индонезия беше затворен поради пожар през септември миналата година, ни заведоха в музея на прокламацията в сградата, където е съставена прокламацията за независимост на Индонезия. Не беше нещо интересно за нас.
        Оказа се, че бяхме в Джакарта в последните ѝ дни като столица на Индонезия- от 17.08. столица стана Нусантара на Калимантан. Джакарта потъва с 12 см на година, а и според нашия гид жилищата били много скъпи особено за младите хора, за които нямало работа в Джакарта и тези проблеми щели да се решат в новата столица. Гидът ни беше много патриотично настроен младеж- „нашето правителство направи това“, „нашето правителство направи онова“. 
        Джамията Истиклал (на арабски "независимост") е най-голямата джамия в Джакарта и деветата по големина джамия в света по отношение на капацитета на поклонниците (120 000). Не влязохме, защото беше петък.

        Катедралата „Успение Богородично“ в Джакарта е точно срещу джамията Истиклал. Тяхната близост не е случайна. Първият президент на Индонезия, Сукарно, избрал мястото за джамията нарочно, за да символизира философията на нацията за единство в многообразието, където всички религии могат да съществуват съвместно в мир и хармония. Днес и двете продължават да си сътрудничат, особено по отношение на паркинга за автомобили по време на религиозни фестивали. Паркингът на джамията се използва от църковната конгрегация по време на Великденската и Коледната полунощна литургия и обратно, по време на молитви  през Байрама, паркирането се разширява на паркинга на катедралата. 

 

        След катедралата отидохме на площад Мердека.

 

        Националният паметник (на индонезийски: Monumen Nasional, съкратено Monas) е 132-метров  обелиск в центъра на площад Мердека (независимост на индонезийски), построен в чест на борбата за независимост на Индонезия. Увенчан е с пламък, покрит със златни листа, който символизира горящия дух на борбите на индонезийския народ. Във външния двор около Монас има релефи от индонезийската история. Индонезийският национален исторически музей представя изложба от диорами в голямата мраморна зала под Монас. Около стените и в центъра на залата има общо 51 диорами, които започват в североизточния ъгъл, показвайки сцени от индонезийската история от началото през най-ранните дни на праисторическа Индонезия, изграждането на Боробудур, епохите Sriwijaya и Majapahit, последвани от събития от периода на европейската колонизация и въстанията срещу холандците. Диорамите обхващат и 20-ти век, показвайки японската окупация, провъзгласяването на независимостта на Индонезия през 1945 г. и събития по време на  режима на Сухарто. Асансьор от южната страна качва посетителите до платформата за наблюдение на височина 115 м. 
        Влязохме вътре в монумента, но не знаех предварително, че можем да се качим горе, и нямаше билети.

 

 

Жени с деца седяха на хладно на пода в залата.

        Заведоха ни на обяд с много вкусна индонезийска храна- страхотни пилешки шишчета със сос, риба. Храната беше люта, но не много. Десертът беше омлет с нещо като тахан, не беше лош.  @Stotan Driver си поръча студен чай и получи зелен чай без захар с много лед. Аз казах: „Orange juice without ice.” и получих горещ ?!? портокалов сок🤮. Изчаках го да изстине...

        Гидът ни беше третият гид, който ни попита къде сме ходили и който ни предложи да отидем да видим орангутаните на Суматра. На езика ми беше да кажа, че ние орангутаните си ги гледаме нон стоп в парламента, но след горещия портокалов сок реших, че хуморът ми няма да бъде разбран. Ще вземат да решат, че имаме истински горили в парламента. И си замълчах.😁
         @Stotan Driver искаше да купи бонбони с вкус на дуриан. Гидът ни заведе в китайския квартал. Задръстването беше огромно и той предложи да слезем и да отидем пеш 100- 200 м до магазин с бонбони на килограм. Бонбоните бяха в пликове с 4 вида- с вкус на дуриан, манго, царевица и още нещо. Нямаше само с дуриан, но продавачът извика двама служители и всички те започнаха да късат пликове и да отбират само бонбоните с дуриан. Когато се събраха 600 г, на  @Stotan Driver му стана неудобно и взе и един цял плик. Отидохме и до съседен магазин с играчки. Когато излязохме на шосето, трябваше да чакаме още 5 мин., та нашата кола да се появи от задръстването.

        Kota Tua Jakarta (на индонезийски „стария град на Джакарта“) или старата Батавия е квартал, включващ първоначалния център на Джакарта. Там има сгради в холандски стил предимно от 17-ти век, когато пристанищният град е служил като азиатска централа на Холандската източно индийска компания по време на разцвета на търговията с подправки. 
        На Кота Туа се отбихме в студио, където правят куклите за театъра на сенките. 

 

 

Последната ни спирка беше старото пристанище.

        

[stotan]

    Няколко последни снимки от Ява:

 

 

 

     Какво пропуснахме на Ява 😒:

     Кратерът Ijen- след дълги колебания не събрахме кураж за нощно слизане

 

    Пещерата Jomblang- поради много отрицателни отзиви, че няма нищо общо със снимките, спускането е ужасно и е много кално

 

   Green Canyon Pangandaran- не успях да организирам логистиката. На около 300 км от Джокякарта и 350 от Джакарта, както и да го мислих, нямаше как да го вмъкна във времето.

 

    Shuttle-ът ни закара в 6 ч. до летището. По време на полета поискаха да затегнем коланите заради турбуленция. Когато самолетът се раздруса, се чу масово щракане на закопчаващи се колани. 😁

   На летището в Доха нашата опашка при имиграционните власти беше най- бавна. Някакъв ленивец се мотаеше на гишето. Две жени се прехвърлиха на съседната опашка, но дойде служител и ги върна обратно. Не знам от каква националност бяха.

  В Доха пак имахме 18 ч. престой. Взехме метро до националния музей на Катар. Навън беше 42 С. Извървяхме 200 м до музея и @Stotan Driver трябваше да носи ръчния багаж, за да не счупи колелцата на чантата по паважа. Горещо беше, но не и нетърпимо. Оставихме си багажа в едно помещение, посочено ни от любезна служителка. (Нямаше гардероб за чанти). Но пък колко ли души идват направо от летището в музея? И ние нямаше да го направим, но от станцията на метрото до хотела бяха още 800 м в обратната на музея посока и при 42 С някак си не ни се искаше да се влачим с багажа под слънцето. А да хващаме такси за толкова кратко...

 

 

   Националният музей на Катар включва множество галерии в хронологичен ред с изложби за естествената история на пустинята и Персийския залив, артефакти от бедуинската култура, исторически изложби за племенните войни, създаването на катарската държава, откриването на нефт и до наши дни. Колекциите се състоят от приблизително 8000 обекта и включват археологически артефакти, архитектурни елементи, битови и пътнически предмети, текстил и костюми, бижута, декоративно изкуство, книги и исторически документи.

   Музеят е направен добре и експонатите се съчетават перфектно с мултимедията- музика и филми, които се прожектират на стените. Kато цяло ни хареса.

 

 

ю

 

Кулминацията беше една зала, посветена на битката при Mesaimeer. На стената се прожектираше филм в холивудски стил и залата беше пълна със зрители. И ние седнахме. В последствие намерих в интернет, че филмът е на английски режисьор, казва се Shadows of History и е „епичен филм за обединението на клановете на полуостров Катар“.

 

 

 

 

 

 

 

   Кафяво- червеният оттенък на катарското знаме произхожда от третото хилядолетие пр. н. е. от финикийците, които търгували с бои (този оттенък е известен още като „кралско червено“ или „имперско червено“). Източникът на цвета на знамето е остров Бин Ганам. Археолозите откриват там многобройни останки от морски раковини Murex, от които финикийците са извличали багрилото. Учените са открили приблизително три милиона черупки, които съдържат съставките му и според техните данни Катар е единственото място в региона, освен ливанския град Тир, където то се произвежда.

  Излязохме навън с багажа и пред нас спря безплатна електрическа количка, която ни закара до станцията на метрото. На идване не сме разбрали, че има такава екстра. До станцията като от приказките на „Хиляда и една нощ“ се появи такси. @Stotan Driver му каза, че сме само за 800 м. Но шофьорът нямаше нищо против и ни поиска само 5 лева. Метнахме се доволни с багажа и след няколко минути бяхме пред хотела- Premier Inn Doha Airport.

 

   Към 20 ч. решихме да се поразходим. Излязохме. Навън беше 39 С и, о, боже, жегата не се траеше, беше някаква неописуема задуха. Не изтраяхме и 4 мин. и се прибирахме.

 

   В 4 ч. сутринта хванахме безплатен shuttle до летището. Навън беше 34 С. Нямаше разлика от снощи- все същата задуха.

   Над Иран

 

   Река Тигър в Турция

 

 

[Миланка]

Благодаря! Чудно пътешествие сте имали!