дневник Ладакх – земята на високите проходи, и магнетичният Занскар

[Svetulche]

В северна Индия, в западната част на тибетското плато, се намира една гола и безплодна земя. Името й, Ладакх, идва от „la”, което означава „проход“ и „ dakh” – означаващо „земя“ – земята на проходите. Голяма част от Ладакх е разположена на височина над 3,000 м.н.в. и за да се премине от една долина в друга (а долините са местата, които приютяват живота) се преминават проходи, които често достигат височина над 5,000 метра.

 

В миналото Ладакх е свързвал Индия и Тибет, бил е портата към Тибет, важен търговски център в Централна Азия. Търговските пътища са тръгвали от Ле на север към Кашгар, към Лхаса на изток, към Индия на юг и към Балтистан и Кашмир на запад. В днешни дни повечето от тези пътища са прекъснати, Индия има спорни граници с Китай на изток и с Пакистан на запад и Ладакх е територия, в която има силно военно присъствие.  

 

Наричат Ладакх „малкия Тибет“ заради силната връзка с Тибет – религиозна, културна, архитектурна. Докато планините на Ладакх и Занскар буквално свързват земята и небето, древните манастири са тези, които осъществяват духовната връзка между минало и настояще. Тази сурова земя е изпъстрена с манастири, покатерени на върха на някое възвишение. И макар по големина и богатство да отстъпват на тибетските си събратя, те съхраняват и пренасят през вековете същите религиозни практики.

 

Тибетската култура бе това, което първоначално ме привлече и накара да мечтая за пътешествие в тази част на света. В последствие се появиха картините на безбрежни простори, бездънно синьо небе и нереално сини езера. А в последния момент на хоризонта се появи Занскар – място, откъснато от останалия свят, място, където планините се се протегнали нагоре в опит да докоснат небето, място, където хората водят ежедневна сурова битка с природата и все пак – продължават да го населяват. И програмата ми претърпя поредната, този път – кардинална, промяна.

И така, в края на септември се отправих на двуседмично пътешествие из Ладакх и Занскар. За да пропътувам стотици километри с път и почти без път, през високи проходи и покрай буйни реки и да се насладя на природа в нейния най-първичен вид и на древна култура, която все още оцелява, въпреки навлизането на „цивилизацията“ и новите технологии.

 

Ето такива кръгчета успях да завъртя:

 

 

А очаквах да видя ето такива картини. И ги видях и се насладих с цялото си сърце 🙂

 

 

 

 

 

следва....

[Svetulche]

Краткият полет от Делхи до Ле разкри невероятните снежни простори на Хималаите (мисля, че дори зърнах Еверест в далечината, само един връх  стърчеше високо, високо над всички други), а навлизайки над Ладах планината придоби пясъчни цветове, редяха се тук-там снежни върхове, ледници, назъбени върхари, скътани някъде между тях изумрудено сини езера, зелени долини, прорязани от дълги реки. Вече снишавайки се за кацане прелетяхме над голям, цветен и много красив манастир. По-късно разпознах, че това е Тиксе.

 

Приземих се на малкото летище в Ле към 14 ч. и ме посрещна страшна жега. Слънцето печеше безмилостно и аз се зачудих какво ще правя с всичките топли дрехи, вкл. термобельо, които бях понесла. И едва няколко тениски.... В края на септември очаквах да е поне хладно, а случих доста топло време, дори първата седмица вечерите бяха по-топли от тези в София по същото време.

 

Посрещнаха ме от агенцията, с която огранизирах всичко, откараха ме до хостела и взеха пасморта ми, за да изкарат необходимите разрешителни за пътуването. А такива са нужни, ако се пътува до езерата на изток, в близост до китайската граница (Pangong Tso и Tso Moriri) и до Занскар.

 

Бях си оставила ден и половина в Ле - за да разгледам, а и с цел адаптация към височината. Ле се намира на 3,600 м.н.в. и при положение, че се пристига по въздух, а не сухпътно, с постепенна аклиматизация към височината, всички препоръчват това. Излишно беше, тъй като първо, градчето е малко и един ден е предостатъчен да се види всичко интересно в него и второ, нямам проблеми с височината, което се потвърди и при това пътуване.

В крайна сметка, установих, че програмата ми има доста място за подобрение и едни три дни от нея могат да бъдат съкратени, без това да повлияе на качеството й. Ама, на база информацията, която предварително бях събрала, така се получи.....

 

Та, отморих малко в хостела и излязох да видя къде съм попаднала. Ле се намира в голяма, разлята долина, обградена от високи върхове. На юг се простира масива Stok с най-висок връх Stok Kangri (6,120 m). Въпреки височината му, малко снежец се виждаше на върха. Глобалното затопляне си казва думата и местните казват, че в Ладах много ясно се усеща, зимите стават по-меки, ледниците се топят бързо, реките не замръзват през зимата, снегът е по-малко и не се задържа така, както в миналото.

 

 

Ле е най-големият град в Ладах, има стара и нова част, голям пазар, т.н. Leh Bazar и е единственото място с много ресторанти, където може да се намеря и храна, различна от местната кухня. Казвам го, защото след седмица на ориз и дал, в средата на пътуването мечтаех за нещо различно, бих хапнала дори Mac Donalds (ако имаше де...).

Ле има три основни забележителности - двореца, който се извисява над града, манастирския комплекс Tsemo, който се е покатерил на едно връхче над двореца и Shanti Stupa, тя пък покатерена на друго връхче срещуположно на манастира.

 

В горещия следобед тръгнах по тесните улички на стария град, за да стигна до двореца. Това, което веднага ме впечатли е как никой не те закача за нищо, не ти предлага нищо, не те дърпа да влезеш в магазинчето му. Продавачите, обичайно мъже, само ме поздравяваха с усмивка, а местните жени, с които се разминавах тук там, дори не ме поглеждаха в очите. На входа на двореца, който достигнах след кратко изкачване , седеше човек, който ме поздрави и си предложи услугите като гид. След отказа ми, просто се отдръпна и толкова.

 

Дворецът е огромна, 9 етажна постройка, изградена по подобие на двореца Потала в Лхаса през 1600 г. Вижда се от почти всички крайща на града, в момента въре няма какво толкова да се види, празна е, има разни изложби тук-там. Но пък от покривите-тераси на двореца се разкриват прекрасни гледки към града, към Sahnti Stupa-та и манастира. И като цяло е интересно да се види и от вътре.

 

Ето го двореца, видян от града

 

 

 

А това е Ле, видян от двореца

 

 

 

 

Поглед към Shanti Stupa в далечината

 

 

 

и към манастира, високо горе

 

 

 

В двореца не влязох в този първи ден, защото наближаваше време да затвори и не исках да бързам. Но реших да се изкатеря до манастира над него. До горе може да се стигне и по асфалтов път, но реших да карам напряко по стръмната пътечка, която на слизане е много неприятна. Група индийци едва кретаха нагоре, имаха проблем и с височината и много се зачудиха как така ги подминах като малка гара ...  🙂 Качих се точно, когато слънцето се скри зад планината. Гледката определено си заслужаваше.

И в двореца и в манастира влязох на следващия ден, т.е. пак катерих по стръмните пътечки в жегата.

 

Двореца:

 

 

 

 

 

Към манастира:

 

 

 

 

 

и гледките от манастира:

 

 

 

 

 

 

В деня, в който пристигнах в Ле започваше 4 дневен фестивал. В Ладах има много фестивали - всеки манастир има свой фестивал. Но всички те бяха вече преминали и се зарадвах на късмета си. Още на летището се сдобих с брошура с програмата. По обед щеше да има танци с маски в един храм в центъра на Ле и след двореца и манастира се насочих натам. Какво да ви кажа - под палещите лъчи на слънцето се опитах да изгледам поне един от танците от край до край. Ама то - такава скука: монотонна музика (2 такта), еднообразни движения, включващи повдигане на единия крак и размахване на ръцете (и все губеха равновесие, смешно беше...), скукааааа. Само костюмите бяха наистина впечатляващи. Мероприятието беше 3 часа, та аз излизах-влизах, ходих да се срещна с гида си, с когото следващия ден щяхме да потеглим към Занксар, пак се връщах и така.... Ето малко кадри:

 

храма:

 

 

музикантите:

 

 

 

 

и танците 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

следва....

 

[Светославов]

Не, няма да пиша, че ти завиждам, а че се радвам за теб и че споделеното от теб ме прави съпричастен към това мечтано пътешествие. Бях се наканил сериозно за натам преди година-две, но котката (жокер - черната).... Чакам с нетърпение продълженията!  А относно: 

Преди 1 час, Svetulche каза:

...такава скука: монотонна музика (2 такта)...

Малка шега - голям международен фестивал на музикалните инструменти, какви ли не чудесии струнни, духови, ударни, В един ъгъл белобрад старец с малко дудуче си реди нещо на 1-2 тона. Видяла го журналистка и леко присмехулно се обръща към него: 

 - Дядо, виж хората с какви инструменти са дошли, с по колко октави, каква музика свирят, а ти с това дудуче си тръгнал да делиш мегдан с тях; 

 - Ех, дядовото, те търсят още.  🙂  

[Svetulche]

преди 3 часа, Светославов каза:

Чакам с нетърпение продълженията!

Благодаря! Ще се постарая да споделя максимално подробно цялото пътуване.

А иначе, и на мен ми мина котка път, през 2020 г., всичко бях нагласила и ..... Тази година пак беше на косъм да не тръгна, ама се заинатих и го реализирах.

преди 3 часа, Светославов каза:

Малка шега

🙂

 

[Svetulche]

Реших да наблюдавам залеза от Shanti Stupa, която се намира в западната част на Ле, на доста високо и обзорно място. До ступата води асфалтов път, а може да се стигне и пеша за около 40-50 мин от центъра на града, като в края се изкачват доста стъпала. Ступата е новичка,  построена през 90-те години на 20 век със средства на будисти от Япония. Красива е, но още по-красиви са гледките, които се разкриват от това място.

 

 

Около ступата непрекъснато е пълно с туристи. В края на септември, малко преди да приключи туристическия сезон, основната част от туристите бяха т.н. от моя гид local tourists, демек - индийци. Бяха на тълпи, не ми се мисли какво е в силния сезон. Шумни, нахални, несъобразяващи се с нищо. Така например, около ступата трябва да се върви по часовниковата стрелка, за което са поставени ясни табели. Те, обаче, си вървят както те си знаят и като им направят забележка действат на принципа "говори си - не ми пречиш". В храмовете, с малки изключения, е забранено да се снима, за което също има ясно написани табели. И с това не се съобразяват. Толкова много контрастират с местните хора - внимателни, деликатни и смирени.

Та, около ступата беше пълно с групи индийци и вървяха страхотни фотосесии, да се чудиш гледките ли да съзерцаваш или с индийците да се забавляваш. Някои се опитаха и мен да включат във фотосесиите 🙂

В подножието на ступата има малко заведение, в което предлагат чай и някаква храна и което е приятно място за наблюдение на залеза, малко по-настрани от шумните групи около самата ступа. А залезът беше като една магична картина, която непрекъснато се променяше, една игра на светлина и сянка, която щеше да бележи цялото ми пътуване и която няма да ми омръзне да наблюдавам.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

следва....

[Svetulche]

Дойде време да потегля към Занскар – черешката на тортата в това пътуване.

 

Занскар е изолирана част от Ладах, обградена от вси страни от високи планински вериги. До скоро един единствен път е достигал до тази отдалечена земя, свързвайки главния й град – Падум с Каргил и пътя Шринагар – Ле. Пътят преминава през високия 4,400 м. проход Pensi La и често през зимата е непроходим.  Тогава единственият дотъп до Занскар е по замръзналата река Занскар. Тя замръзвала толкова силно, че по нея в миналото са превозвали тежки товари (напр. строителни материали). В последстие се е зародил т.н. Chadar Trek – 6 дневен преход по замръзналата река, предприеман и в днешни дни от приключенски настроени пътешественици.

 

В момента усилено се строят пътища, които да свържат Занскар с останалата част на Ладах и значително да съкратят времето за път. В търсене на вариант да стигна до Занскар без да преповтарям маршрута на връщане, открих един такъв строящ се път - от Ламаюру до Падум, който е отворен за преминаване от няколко години. От агенцията потвърдиха, че можем да минем по него, но ще отнеме цял ден и ме предупредиха, че ще бъде не особено комфортно пътуване. Аз, обаче, знаех, че ще си заслужава. Шофьорът Dawa и гидът Stanzin бяха родом от Занскар, така че разчитах на тях да се справят успешно с всички предизвикателства. Така и се случи.

 

Нещо интересно за имената в Ладах. Още в началото ми направи впечатление, че много хора имат едно и също първo име, дори братя имат еднакви имена. Оказа се, че детето получава името си не от родителите си, а от главата на религиозния орден, към който принадлежи семейството. Така например, името на моя гид е дадено от Далай Лама и едно от имената, с които той обичайно кръщава децата е името Stanzin. В днешно време е лесно – пишат мейл на Далай Лама и от неговата администрация отговарят. Ама навремето ставало с писма и отнемало доста време....

 

И така, в понеделник с кола, заредена с много бутилирана вода, 2 кислородни бутилки (за всеки случай) и пътници в добро настроение потеглихме по първата отсечка от пътуването - от Ле до Ламаюру.

 

Първата ни спирка беше манастира Spituk, който се намира в покрайнините на Ле, съвсем близо до летището, покатерен на едно възвишение. А покрай него мързеливо тече Инд. Манастирът е от 11 век и името му означава „пример“, тъй като по негов модел са построени повечето манастири в Ладах.

Като цяло за манастирите в Ладах мога да кажа, че май всички са покатерени на върха на някой чукар и белите им постройки плавно се разсипват надолу по склоновете му. Изключително впечатляващи са погледнати от далече.

 

Поради липсата на достатъчно място, те нямат характерните за събратята си в Тибет големи вътрешни дворове и пространства, храмовете са по-малки. Въпреки топлото време, в манастирите събрах доста студ, понеже се влиза бос, някои от тях са направо вкопани в склоновете на планината и често се ходи върху голата скала на пода. Храмовете съдържат множество статуи на Буда, снимки на Далай Лама и прекрасни стенописи. В някои от манастирите, обаче,  красивите стенописи са в изключително лошо състояние и няма никакви признаци да се прави нещо за спасяването им. На други места са правили някакви реставрации, които са толкова зле изпълнени, че по-добре да не ги бяха правили. Вътре в храмовете освен традиционните дарове за един будистки храм – купи с вода, купи с ечемик/ориз и фигурките от масло от як, в днешни дни могат да се видят дарове като натурални сокове, бисквити, олио и др. под. Но най-впечатляващото са банкнотите, с които е покрито всичко – статуите на Буда, троновете, снимките на Далай Лама, абе – където може са наслагани пари. Много странно и не на място, според мен. Почти навсякъде в храмовете е забранено снимането, така че не мога да покажа нагледно. Но в предверията на храмовете може да се снима, а там винаги се намира Колелото на живота

 

Първото, което се набива в очи, напускайки Ле са военните – преминавахме край военни поделения, приличащи на малки селца, по пътя се движеха много военни камиони. Трафикът беше доста натоварен и за пръв път се сблъсках с правилата за движение тук – изпреварва се при всякакви условия, независимо дали си в завой или не и този с по-слаби нерви отбива на банкета (или поне аз така го усетих). И клаксон се ползва задължително.

Другото впечатляващо за мен бяха пътните табели като тази:

 

Бяха толкова много и на често, нямаше как да ги снимам, но запомних най-интересните:

     Drive, don't fly

     This is not a rally, enjoy the valley

     This is not a rally or a race drive with grace

     Try your nerves on my curves

     Don't be Gama in the land of Lama

     We cut mountains but connect hearts - това особено много ми хареса, отнася се за хората, строящи пътища през невъзможни терени и при много тежки условия

 

Та, пътувахме си ние безметежно по асфалтов път, двулентов даже, магистрала се води. Спряхме за кратко на мястото, на което се сливат реките Инд и Занскар. От тук в момента се изгражда път към Занскар, по който от Ле до Занскар ще се стига за 4-5 часа. За сравнение на следвашия ден аз пропътувах около 200 км. за 10 часа, вярно със фотоспирките, но все пак.... 

 

 

 

Следващата спирка беше манастира Basgo. Впечатляващо разположен високо над пътя и селото, с прекрасни панорами към долината и заобиколен от интересни скали. Храмът беше заключен, та не успяхме да разгледаме вътре.

 

 

 

 

 

 

Следващата спирка беше Alchi – манастир от 11 в., който е една от топ атракциите на Ладх заради прекрасните си фрески. През вековете е пощаден от разните нашественици в района и се е запазил непокътнат до сега. За разлика от всички други, този манастир е разположен на равно място край брега на Инд, не е покатерен на високо. В днешни дни вече няма монаси в манастира и той е по-скоро музей. Снимането е абсолютно забранено, всичко се оставя на входа в заключващи се клетки, дори гидът си остави телефона. Манастирът се състои от 6 храма и множество ступи. Храмовете са изключително красиви, някои от тях са на по 3 етажа, а фреските им са наистина прекрасни, по стил се различават от тези в останалите манастири. В единия от храмовете целите стени бяха изрисувани с малки образи на Буда в синьо, в друг целите стени вяха в огромни мандали. Мястото беше много тихо и спокойно, почти нямаше посетители, предразполагаше към медитация под някое от старите дървета в двора.

Малко попътни гледки:

 

 

 

 

Малко преди да достигнем Ламаюру се озовахме насред много интересен пейзаж. Наричат го „лунен“, скалите са в някакви странно заоблени форми и в различни цветове, които не снимките някак не личат. Но все пак:

 

 

 

 

 

 

 

Ламаюру е малко селце, в което се намира един от май-старите манастири в Ладах (от 10 в.), а е и един от най-големите. Селището е разположено на изключително красиво място и каква беше радостта ми, когато видях, че се настаняваме в хотел с най-добрата, според мен, гледка към селото и манастира. Гидът искаше да вървим да разгледаме манастира, ама аз му казах, че не мърдам от терасата, на която смятах да гледам втора серия от играта на светлината и сянката. Имаше друг ден, в който можеше да видим манастира. Та, първо си починах и се разходих из селото.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Прибрах се в хотела и с чаша кафе (с бира не ми се рискуваше, че все още се притеснявах от височината), се разположих в топлата привечер на терасата и се насладих на спектакъла:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

следва...

 

 

 

[Svetulche]

Малко за настаняването в Ладах: извън Ле, единствено в Ламаюру бях в хотел, на всички други места се настанявах в къщи за гости, които местната агенция беше подбрала. Навсякъде беше изключително чисто, леглата бяха големи и удобни, с дебели олекотени завивки, с баня и тоалетна. Е, не навсякъде имаше топла вода, но предвид къде се намирах, бях благодарна, че има течаща вода. Храната обичайно се свеждаше до ориз, дал, някаква яхния от зеленчуци и местните питки чапати. Месо се консумира изключително рядко, на мен не ми се случи. Закуската обичайно беше омлет. На пазарите се намират всякакви зеленчуци, плодове също, но почти всичко се внася от Кашмир или други части на Индия. Много малко неща се отглеждат в Ладах и Занскар, предвид височината, на която се намират (ечемик, картофи, зеле, карфиол, в по-ниските долини дори домати, от плодовете – ябълки и кайсии).  

В хотела в Ламаюру, който беше пълен с туристи, основно групи, които обикалят Ладах с мотори (много популярен вид туризъм тук) ме очакваше богата закуска на шведска маса, която включваше освен всичко друго и класическо кисело мляко – никаква разлика с нашето.

 

Днес потегляме рано, в 7.30 ч., защото ни очаква дълъг път до Падум, главния град на Занскар. Разстоянието не е голямо, но пътят е в строеж, което означава, че може да има тапи тук-там, минават се два високи прохода, а слънцето се скрива в 18 ч., така че трябваше да имаме достатъчно време в запас.

От Ламаюру се върнахме малко назад по пътя, по който вчера пристигнахме, което ми позволи да се насладя още веднъж на лунния пейзаж. И отбихме от главния път, навлизайки в дълбоко дефиле, слънцето грееше високо някъде горе, а ние се движехме по тесен път с перфектен асфалт долу в ниското, покрай реката.

Скоро започнахме да се изкачваме и гледките се разкриха във всички посоки. Няма как да ги опиша или да ги покажа чрез снимки – формите на скалите и техните цветове, назъбените върхове, реката долу в ниското и малкото зеленинка около нея.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Скоро асфалтът свърши, но пътят, макар и черен, е идеално трамбован, няма никакви неравности, поставени са яки мантинели отстрани. Тук е мястото да кажа, че за цялото пътуване само в един участък видях асфалт с дупки и кръпки (по пътя, свързаващ Ле с Манали, който минава през много висок проход и е отворен само между май и октомври). Навсякъде другаде, когато пътят е асфалтиран, той беше в перфектно състояние, нямаше дори кръпки по него, за дупки изобщо не става дума. Явно, когато някой участък се скапе след зимата, не кърпят, а асфалтират наново всичко. Голяма част от черните пътища също са доста добри, в смисъл че нямат дупки и освен че се вдига много прах, може да се поддържа сравнително добра скорост (40-50 км.). За всичко това заслуга имат хората от BRO (Border Road Organization) – по пътищата непрекъснато се виждат работниците, които строят/поддържат пътя. Гледката е покъртителна – дребни, опърпани хора, без никакви предпазни средства или специално облекло, с глави и лица, увити в шалове, за да се предпазят от жаркото слънце и от прахта, в обедната си почивка търсят малкото възможна сянка, хвърлена от някой камък или багер. Повечето от тях не са местни – или са индийци или от Непал, често има и жени.

Общо взето, освен строителните бригади и техника (доста оскъдна, голяма част от работата се върши на ръка), по този път почти не срещнахме други хора и коли – 1-2 споделени таксита и няколко моториста. За късмет, само на едно място се наложи да чакаме 20тина минути на пътя докато пробиваха дупки в скалата, за да правят взривяване. Тегаво беше, заради големия шум и прах и липсата на каквато и да било сянка. И това – за 20 мин., а ако трябва цял ден да работиш в тези условия.... Много е тежко.

 

 

Пътят започна да се изкачва към първия проход – високия 4,785 м. Sir Sir La.

 

 

 

 

 

И ето ни на прохода:

 

 

 

Ето това спускане ни предстои, а следващия проход е при острия снежен връх в дъното на снимката

 

След спускането започваме отново да набираме височина. Пейзажът започва да се оцветява от малките върби, които растат на местата с повече вода.

 

 

 

 

 

 

Пътят се вие все нагоре и нагоре, докато достигаме Singe La – 5,091 м. За мой късмет денят е слънчев и топъл, видимостта е прекрасна и успявам да се насладя на гледките от високо без да зъзна.

 

 

 

 

Поглед към пътя назад

 

 

След прохода започва огомно спускане, завоите са един след друг, повечето на 360 градуса, имаше участък, в който асфалтираха пътя, а ние си минахме след валяка по чисто новия асфалт ... какъв е тоя асфалт, какви са тия гуми ....

 

 

Първото населено място, след като преди часове отбихме от главния път, се изпречи в ляво от нас – няколко къщи, малко зеленинка, как живеят тези хора точно тук – не си го представям, особено през зимата, когато са откъснати от света, пътят естествено е непроходим.

 

 

 

 

 

 

След безкрайно спускане достигаме долината, където тече река Занскар и където излиза новостроящия се път от Ле. От това място започва прословутия Chadar Trek. И двамата ми спътници са го минавали, Dawa – многократно, показват ми снимки с много сняг и лед. Обичайните температури през януари и февруари, когато се прави трека са около минус 20 градуса. Миналата година, обаче, реката на практика не е замръзнала, образувал се е някакъв лед, но толкова тънък, че не е можел и човек да издържи. Всички, дошли за трека, са останали силно разочаровани, защото не са минали обичайния маршрут по реката.

Спряхме да хапнем в единственото попътно заведение и се запознах с една японка, която пътуваше сама в споделено такси (успокоих се, че има и по-луди от мен 😊) и щастливо ми съобщи, че миналата година е била в България, харесало й на Рилските езера.... А не като французойката, която срещнах по-късно и която не беше чувала за България и без никакъв смут ме попита къде се намира...

 

След като хапнахме потеглихме по най-екстремната част от пътя за днес. Движехме се покрай реката, по път, изкопан в скалата, тесен, на много места за една кола. Гледките бяха грандиозни, но снимки почти нямам, защото ме беше страх да спираме, за да не ни се стовари някоя скала на главите. Качвам една снимка от нета за илюстрация:

 

 

А тези са правени в движение:

 

 

 

 

 

 

Старахотен прахолях се вдигаше в този участък, жега и прах, убийствена комбинация. А ми беше жега не само защото си беше топло, а и защото бях потеглила с дебелите ми планински обувки, да не умра от студ 😊 и краката ми просто щяха да експлодират.

Денят вече преваляше, а ние стояхме блокирани на пътя, най-накрая хванати в капана на строителните дейности. Ама нямаше какво да направим, освен да чакаме. Оказа се, че сме били блокирани на практика няколко километра преди да напуснем дефилето и да излезем в широката долина Занскар.

 

 

Пътят стана отново перфектен асфалт и ние полетяхме по него, но за кратко. Отново отбихме и подкарахме почти без път в посока двореца Zangla. Занскар е имал в миналото двама царе – единият е управлявал от Падум, а другият от – Zangla. Оцелял е само дворецът в Zangla. Той е частично възстановен със средства на унгарска организация. В началото на 19 в. унгарецът Alexander Csoma de Koros живее тук повече от година, учи тибетски и в последствие издава първия тибетско-английски речник. Запазена е мъничката стая, в която е живял. Дворецът е интересен с разположението си и гледките, които разкрива към долината.

 

Дворецът е мъничката бяла постройка там горе:

 

 

 

 

 

 

поглед към посоката, от която дойдохме:

 

Върнахме се обратно на хубавия асфалт и хайде пак – отбивка. Този път за манастира Stongde. Толкова бях изморена от дългото друсане цял ден и от прахоляка, който бях издишала, че за малко да откажа да ходим до манастира. То не че беше с нещо забележителен, но гледките към долината бяха прекрасни, а и уцелихме вечерната служба на монасите, та имаше защо да извъртим завоите до там. А и видяхме някакви местни диви животни, които на мен ми приличаха на планински кози, а те ги наричат blue sheep.

 

 

 

 

А това е манастира, видян от ниското, от селото под него:

 

 

 

 

Вече съвсем преди залеза се смъкнахме обратно на асфалта и потеглихме към Падум. Срещу нас се възправи грандиозната планинска верига Занскар и аз просто онемях:

 

 

 

 

 

В Падум се настанихме в къща за гости в края на града. Стаята ми беше огромна, с много прозорци и голямо легло. Имаше гореща вода в банята и аз с удоволствие смъкнах от себе си целия прахоляк и умора. Къщата беше с голям двор, разделен на две части, като във втората бяха опънати палатки, от тези най-големите. Към тях има пригодени баня и тоалетна, вътре са с нормални легла. Това е масова практика за настаняване в Ладах и Занскар и през сезона всичко се пълни с туристи, сега в края на септември, бяха зазимили палатките и само къщата приемаше гости.

Не помня какво вечеряхме, но за десерт имаше грис халва (аз не ям), която въпреки че изглеждаше странно, беше невероятно вкусна, поднесена топла, с орехи и стафиди. Малките радости .....

 

следва ....

[krasen_denev]

Снимките са ти прекрасни! Благодаря за това,че споделяш това невероятно пътуване с всички нас! Очаквам с нетърпение продължението!

[Svetulche]

Днес е денят, в който ще се отправим към манастира Phuktal, заради който си преобърнах цялата програма и включих Занскар в пътуването. Попаднаха ми снимки в нета, разрових се и открих пътеписи, които още повече ме заинтригуваха. Древен манастир, вкопан в скалите високо над река с изумрудени води и достъпен след няколкочасов преход през планината. Речено-сторено, само дето се оказа, че строителството на пътя напредва бързо и преходът вече е сведен до 40-50 мин. Но за това – по-късно.

Сутринта отново е слънчева, едно облаче не се вижда в небето, а заобикалящите ни върхове блестят със снежните си шапки.

 

 

 

 

 

Първо се отправяме към манастира Karsha - най-големият и важен манастир в Занскар. Намира се на 10-тина км. от Падум, на един планински склон, гледащ към града и разкрива невероятни панорами към долината и обграждащите я планински вериги. Мястото е изключително спокойно, а ние сме единствените посетители в ранната сутрин. Докато се размотаваме из манастира пристигана японката от вчера, дошла на стоп от Падум....

 

 

 

 

 

 

 

 

 

От манастира се смъкнахме обратно в селото в подножието му по безброй много стълби и потеглихме обратно към Падум, от където продължихме в южна посока. Очакваше се за пътуваме близо 3 часа до село Cha, където да гостуваме на сестрата на гида ми и после да продължим още кратко до мястото, където пътят свършва, да оставим колата и да продължим пеша до манастира.

 

Пътьом спряхме за кратко в манастира Bardеn, разположен впечатляващо върху огромна канара край реката.

 

 

 

 

 

Скоро асфалтът пак изчезна и пътят започна да се вие високо над реката и да става прашен, по-прашен, най-прашен. В 13.30 ч. на пътя пред нас се изпречиха поредните строителни машини и спряхме, поведе се дълъг разговор с работниците и започнах да схващам, че имаме проблем. Оказа се, че напред по пътя взривяват и не може да минем, трябва да чакаме поне два часа. Добре че току що бяхме подминали едно село. Нямахме избор, върнахме се и седнахме в крайпътното заведение да хапнем. Нищо интересно нямаше наоколо и бяха едни скучни два часа насред доста неприветлив пейзаж. След точно два часа гидът съобщи, че продължават да взривяват и не е ясно кога ще отворят пътя. Притеснено ми каза, че има варианат да минем по друг път, но после трябва да ходим 2 часа. Ядосах се, че не съм попитала по-рано, а само си губихме времето да чакаме. Казвам му – тръгваме, той ме гледа. После разбрах, че се притеснявал дали ще искам да извървя разстоянието, имали план с шофьора да ми носят раницата... луда работа. И така, потеглихме ние, върнахме се назад по пътя, по който дойдохме, спуснахме се към реката и я пресякохме, след което подкарахме по пътя от другата страна на реката. След 15-20 мин пак спираме и започва телефонен разговор. Пак проблем – и напред пътят е затворен от строителни дейности. Идва на ход вариант 3. Времето много напредна, часът е 4 следобяд, а в 6 слънцето залязва, така че нямаме много време да се размотаваме. Взимаме си багажа, натъпкваме по няколко бутилки с вода в раниците, основно за мен, т.к. няма как да пия друга, освен бутилирана и с гида се спускаме стръмно надолу към реката. Шофьорът се връща обратно да чака да отворят пътя и евентуално да ни пресрещне някъде.

 

 

 

Преходът до манастира беше точно два часа, първият от които – по изключително стръмен склон, яко опечен от слънцето. И добре че то вече преваляше, тъй като и сега ми беше много топло, а ако беше по-рано през деня, щеше да ми е много зор. След тегавото изкачване излязохме на почти равен път и ходенето стана песен. Настигнахме местни жени, които се прибираха към селото до манастира. Гидът ми беше живял и учил в манастира няколко години и ги познаваше, та си поговориха малко, след което продължихме  с бодра крачка напред.

 

 

 

 

В един момент долу в ниското се видя друга река, която имаше невъобразим син цвят, направо не можех да откъсна очи от нея.

 

 

 

 

 

Скоро пътят свърши и започна една тясна пътечка, която се вие по склона над реката. Не ни настигна шофьорът ни, явно пътят още не беше отворен, радвах се, че не чакахме, а тръгнахме да вървим.      

Преходът по пътечката беше много приятен, сенките пълзяха бавно по склоновете, пейзажът беше зашеметяващ и ако не бързахме, за да не замръкнем сигурно щях да спирам често-често. Успокоявах се, че утре пак ще вървим от тук.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Точно в 18 ч., когато последните слънчеви лъчи погалиха върховете, пред очите ми се разкри тази гледка:

 

 

 

Толкова се зарадвах, че успяхме да стигнем навреме. И че въобще успяхме да стигнем. В къщата за гости не ни очакваха, тъй като много се бяхме забавили, но ето ни, тук сме. Настаниха ме в голяма стая на втория етаж с три големи матрака на пода, покрити с дебели завивки. Имаше вътрешна баня и тоалетна, течаща вода, студена, но все пак – течаща. Очаквах доста по-спартански условия. Сутринта даже имаше Wi-Fi...

 

 

 

В топлата привечер, докато съвсем се стъмни, откарах на покрива с гледка към манастира и реката, беше приказно красиво. Гидът се беше запилял нанякъде да си търси старите приятели от детството и аз се прибрах в стаята, в очакване да стане време за вечеря. Стоях си в тъмното (имаше ток, но някак ми беше добре на тъмно) и си превъртах през главата картините от последните дни, пердето на не добре уплътнения прозорец леко се полюшваше от излезлия навън вятър, реших да го дръпна и почти извиках от изумление. Най-звездното звездно небе беше на една ръка разстояние от мен, Млечният път беше точно над главата ми, огромен и безкрайно ясен, цялото небе бе обсипано с огромни, блестящи звезди. Направо не можех да повярвам. Още си спомням звездното небе преди години над Тибетското плато и в Намибия, но като това тук не бях виждала до сега, беше изключително. Стоях като залепена за прозореца, после излязох на покрива и откарах бая време там, заболя ме врата..... Два часа по-късно, след вечеря, се качих обратно на покрива, но небето вече не беше същото .....

Нощувката на това място беше неочаквано комфортна, времето все още беше много топло и дебелите дрехи, които носех, отново не влязоха в употреба. На сутринта на слънчо му отне доста време да се изкатери над околните върхове, а аз от рано го чаках на покрива. С изненада установих, че отвън има разпънати палатки, явно някой бе пристигнал късно, в тъмното. Този някой се оказа германка, която правеше сама 8 дневен преход, придружена от местен, който явно не говореше английски. Тя влетя на закуска, търсейки някой, който да й помогне с комуникацията. Надявам се, че го е завършила успешно, жива и здрава.

Манастирът Phuktal  е изграден около естествена пещера високо в скалите над река Тцарап на близо 4,000 м.н.в. В днешния си вид е построен през 15 в., но от много по-ранни времена на това място са отсядали монаси и всякакви странстващи люде. На отсрещния бряг на реката има малко село, а в близост до манастира е къщата за гости, в която отседнахме или по-скоро хижа, в момента се строи още една. Със строящите се бързо пътища мястото става все по-достъпно и по-посещавано, което неминиемо ще го промени. И за добро и за лошо.

 

Хижата:

 

Сутринта прекарахме в манастира, разглеждайки няколко храма, с интерес наблюдавах как местният лечител стрива в каменно корито разни лечебни билки, монасите ги нямаше, били във ваканция, но гостувахме на един от малкото останали, който ни почерпи чай и бисквити и си поговорихме за живота в манастира.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

селото

 

 

 

 

 

монашеската стая:

 

Моста, по който не се осмелих да мина 🙂

 

 

 

Не ми се тръгваше от това място, но нямаше как, потеглихме по обратния път, по пътечката над реката до мястото, където Dawa вече нетърпеливо ни очакваше. Вече нямахме никаква вода и мен жаждата доста ме мъчеше. Още малко гледки от

пътечката:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Метнахме се на колата и потеглихме надолу, бързайки да минем критичния участък от пътя по време на обедната почивка на работниците, за да не се окажем пак блокирани. Успяхме на косъм.

Обратният път до Падум беше доста изморителен заради жегата и прахоляка и аз предвкусвах удоволствието от предстоящата баня в хубавата къща за гости. Ама плановете са за това, да се провалят. Пристигайки ми съобщиха, че няма ток, съответно топла вода. Аз си мислех, че водата се осигурява от големия солар на двора, а то се оказа, че той не е свързан с къщата и всъщност затопля водата в една голяма цистерна, от която, при нужда, наливат топлата вода в огромни кофи.  Сдобих се аз с една такава кофа и всъщност успях да се изкъпя доста добре.

 

следва ....

 

Редактирано 8 ноември от Svetulche

[Светославов]

Дано ми е простено, но "Боже, колко красота има на тоя свят, боже!" 

 

А тук като се абстрахираме от отомобила, като че ли гледам платно от Н. Рьорих 🙂 

[Kalina Ivanova]

Аз нямам подходяща иконка, за да изразя възхищение и благодарност за всеки кадър тук

Благодаря, @Svetulche

 

 

[Svetulche]

Пейзажите наистина бяха неземно красиви.

А картините на Рьорих и книгите на Мулдашев са едни от нещата, които навремето запалиха въображението по тези земи.

Благодаря ви за интереса към това приключение @Kalina Ivanova, @Светославов

[Svetulche]

Денят отново започва със слъце, но вече се появяват облачета и времето явно ще се разваля. Преди да напуснем Падум слязохме към реката, където се намират издълбани в скалата Петте Буди, както и други интересни древни петроглифи.

 

 

 

 

 

 

Напускаме Падум по главния път, който води към Каргил, но в днешния ден ще стигнем само до Rangdum, малко селище, което бележи края на Занскар. Правим отбивка от главния път, за да стигнем до манастира Zongkul, поредния изграден около пещера. Долината, през която се движим е оградена от високи върхари, които обаче вече се крият в облаци. Времето рязко се развали, стана и доста студено, въздухът направо реже. Пейзажът помръква, но въпреки това продължава да е изключително грандиозен и впечатляващ, леко мистичен.

 

 

Селски къщи:

 

 

Попътни гледки (на първите две снимки ясно се вижда как грижливо се отглеждат горички):

 

 

 

 

Кратка спирка, за да проверят разрешителното ми да пътувам в този район

 

 

 

 

 

Пътят започва да се изкачва към прохода Pensi La (4,400 м.н.в.), от който се разкрива панорама към ледника Drang-Drung

 

 

 

 

 

Малко преди Rangdum пейзажът се промени и острите зъбери отстъпиха място на по-заоблени форми и скали, нагънати и оцветени в  невероятни пастелни тонове:

 

 

 

 

 

 

 

В Рангдум пристигнахме рано-рано, към 13 ч. май. Времето беше много зле, мрачно, студено, стаята в къщата за гости също бе много студена и като цяло това беше един много скучен следобед. Селото се намира на изключително красиво място, в долина, заобиколена от високи върхове и цветни скали, има и манастир в близост. Просто времето беше много неприятно и не предразполагаше към дълги разходки, селото се състоеше от едва 20-тина къщи, хората се бяха изпокрили и разходката не беше много интересна. Като цяло това ми направи голямо впечатление - през цялото пътуване ми липсваха хората, ясно че тези райони не са гъсто населени, но все пак ..... 

 

Типичните къщи, на покривите се суши и съхранява сеното за животните

 

 

 

 

 

 

И околността:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Нощта беше много студена, но хората се погрижиха да ме снабдят с две завивки и не усетих студа. А вечерята беше изключително вкусна, за първи път да ми хареса нещо тук. Освен че беше нещо с патладжан друго не разбрах какво имаше, но беше... да си оближеш пръстите...

 

Сутринта започна със слънце, но то скоро отново потъна в облаците

 

 

 

 

 

следва ....

 

 

 

 

 

 

Редактирано 10 ноември от Svetulche

[Svetulche]

Днес напускаме Занскар и поемаме обратно към Ле. Разстоянието може да се вземе за ден, но тъй като ще спираме тук-там, та реших да нощуваме в Ламаюру и на следващия ден да продължим към Ле.

 

Напускайки Rangdum пейзажът продължава да е смазващо величествен

 

 

 

 

Първата отсечка от пътя е от Rangdum до Каргил през живописната долина Suru. Тя криволичи покрай реката и всяко възможно парче земя се  обработва, сега реколтата е прибрана, но все още се виждат хора по полето тук-там. Предполагам, че напролет и в ранната есен тази долина е в пълния си блясък, когато всичко кипи от живот. Долината е обградена от високи върхове, които днес пак са се скрили в облаците, но от време на време загатват за присъствието си. Тук се намират високите малко над 7 х. метра върхове Nun и Kun, които са притегателна сила за алпинисти и катерачи. Едва успях да ги зърна през облаците, в ясен ден щеше да е впечатляваща гледка.   Долината е населена от мюсулмани и това веднага проличава - селата са изпълнени с хора, трафикът е доста голям, деца отиват или се връщат от училище (облечени са с униформи), хора щъкат навсякъде по платното

 

 

 

 

 

Nun и Kun, едва-едва се виждат, трябва и малко въображение 🙂

 

 

Направихме кратка спирка в Каргил, вторият по големина град в Ладах, колкото да разбера, че това не е моето място - шумно, малко мръсничко, от сергиите на пазара ме гледаха някакви овчи глави, мъжете нарочно се блъскаха в мен, абе..... давай да бягаме казах и се изнесохме бързо-бързо. Слънцето се беше показало и пак беше станало доста топло. Жалко, че не се показа докато бяхме на високото и в долината.

 

Пътят между Каргил и Ле следва течението на Инд, двулентов, асвалтов, нещо като магистрала се води, появиха се познатите ми табели с послания, отправени към шофьорите (Try your nerves on my curves и подобни). Dawa почна да кара доста бързо, та се наложи да му цитирам "Drive don't fly", то пък се оказа, че кара с 60 км/ч., ама по завоите аз наистина мислех, че летим.

 

Спряхме край Mulbek, мястото, където през 8 век в скалата са издълбали 9 метрова статуя на Буда. Много е красива, но трудно се вижда, тъй като около нея са изградили храм

 

 

 

Хапнахме набързо в крайпътно заведение и продължихме. Този участък от пътя беше изключително красив, само заради него си струва да се пропътува от Ле до Каргил - завой, след завой, нагоре и все нагоре, през два прохода и главозамайващи върхове в далечината

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

и ... ето ни отново в Ламаюру

 

 

Настанихме се в хубавия хотел, в който.... нямаше ток, съответно - топла вода. Знам си аз да не си правя сметки без кръчмар, ама....

 

Следващият ден започна с разглеждане на манастира, в който отново не срещнахме почти никакви монаси, а беше рано сутринта. Наистина, не разбрах какво се случва в Малкия Тибет и къде са изчезнали всички (обясненията на гида бяха някакви объркани и не ги схванах).

 

Сутрешна гледха от хотела към манастира:

 

 

... и от манастира към хотела (в дъното на снимката)

 

 

 

 

 

 

Продължихме пътя си, следвайки река Инд ту по левия, ту по десния й бряг. Отклонихме се от пътя, за да видим манастира Rizong, предвид, че е нов, строен през 19 в., не очаквах нещо специално, но както и всички останали - впечатляващо е разположението му. А е и доста голям

 

 

 

 

 

Последно, преди Ле, спряхме в манастира Likir. Имаше нещо специално на това място, беше много уютно, обзе ме някакво блаженство. Не ми се тръгваше, един монах ни почерпи ябълки и си поседяхме доста тук, хрупайки вкусните плодове

 

 

 

 

 

 

 

И обратно в Ле. Почивка, разходка из базара в търсене на сувенири и подаръци за близките. Малко загубено време беше, можеше да разгледам някои от манастирите в близост, които бях планирала за следващия ден и така да спестя ден в програмата, но всъщност очаквах придвижването да е по-бавно, отколкото беше, а манастирите да ми отнемат повече време за разглеждане.

 

следва.....

Редактирано 14 ноември от Svetulche

[Svetulche]

В близост около Ле се намират едни от най-известните манастири в Ладах, аз се спрях на два от тях - Thiksey и Hemis, плюс двореца в Shey. Половин ден бе достатъчен за разглеждането им и си дадох сметка, че можех да не отделям специален ден за целта, а да ги разгледам пътьом в дните, в които пътувах към и от езерата на запад от Ле. Още една възможност за оптимизация на програмата.

 

Напускайки Ле в южна посока първо се достига до двореца в Shey. Тук е била първата столица на Ладах. Подобно на двореца в Ле, сградата е внушителна кирпичена постройка, издигаща се над долината, в която няма какво много да се види, освен храма с позлатената и висока 7,5 м. статуя на Sakyamuni Buddha, историческия Буда (тук беше разрешено снимането). Статуята е изработена от бронз и месинг и е най-голямата метална статуя в Ладах.

 

 

 

Над двореца се виждат останките от по-ранната му версия от 10 век.

 

 

Свещеното езеро в подножието на двореца:

 

Статуя на гуру Padmasambhava (роденият от лотус), митичен образ, в който се смята че се е преродил историческия Буда 

 

 

 

 

След двореца продължихме към Тиксе, а пътят криволичеше по течението на Инд и преминаваше през села и военни бази.

 

Казват, че ако трябва да видите само един манастир в Ладах, то това трябва да е Тиксе. И май е така. Манастирът впечатлява с архитектурата и разположението си, построен е през 15 в. по подобие на двореца Потала в Тибет и представлява 12 етажна комбинация от постройки. Храмовете в манастира са наистина много красиви и запазени, а това, че успяхме да хванем края на сутрешните церемонии на монасите допринесе за цялостното усещане за свято място.

 

 

 

 

 

 

 

 

Долината на Инд, видяна от Тиксе:

 

 

 

Прекрасната статуя на Maitreya Buddha (бъдещия Буда)

 

 

 

Обичайните дарове - фигурки от масло от як и купи с вода

 

 

 

 

Кратка фото спирка, за да се порадвам на гледката на манастира Stakna, покатерен нависоко над Инд и продължаваме към манастира Hemis

 

 

Hemis е най-богатия манастир и е много известен с фестивала, който се провежда тук през юни. Доста е голям, с голям вътрешен двор, точно като манастирите в Тибет. Тук срещнах най-много туристи, а мен не ме впечатли кой-знае колко, явно вече се бях преситила от манастири, а и беше адски студено навсякъде - в храмовете и в малкия музей към манастира, в който неясно защо също се влизаше бос.

 

 

 

 

 

 

По обратния път към Ле минахме по някакъв второстепенен път от другата страна на реката, който ми даде по-различна перспектива към местата, които вече видяхме. Ето го Тиксе от далече:

 

 

следва....

[Svetulche]

Дойде време да разнообразя програмата с малко син цвят. Обожавам езерата и ми беше трудно да реша кое от двете най-известни езера в Ладах да видя, за това реших да видя и двете - Pangong Tso и Tso Moriri (tso означава езеро). И двете се намират на изток от Ле, като информацията, която бях събрала говореше, че за чужденци не е разрешено да пътуват директно между едното и другото езеро, а се пътува Ле - Pangong Tso и обратно към Ле и после Ле- Tso Moriri и обратно към Ле. За щастие, това не се оказа вярно (или пък ситуацията брзо се променя) и така успях хем да си спестя време и повтарянето не един и същи маршрут, хем допълнително да разнообразя пътуването.

 

И така, потеглихме от Ле в посока Pangogng Tso, като отново минахме покрай двореца Shey и манастира Thiksey (бихме могли спокойно да ги разгледаме в този ден, тръгвайки достатъчно рано от Ле) и се отклонихме от главния път, като първата ни спирка беше манастира Chemrey. Бях се пренаситила от манастири вече, но този беше много красив - като разположение и като гледки към долината, цялата изпъстрена с обработваеми площи. Селото в подножието на манастира правеше впечатление с красивите си къщи и големи дворове. Някак си много уюто го почувствах това място

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

До манастира се изкатерихме пеш, тъй като достъпът за коли беше запречен от някакъв строеж. Бая зор видяхме по нанагорното под жаркото слънце. Dawa все пак успя да намери обход и да качи колата до манастира, така че връщането беше с колата. Минахме през селото, колкото да се насладя на спретнатите къщи и пътят започна да се изкачва все по-високо и по-високо над долината. А тази долина беше много голяма,  населена, цялата земя се обработва. Гледкте от пътя бяха зашеметяващи

 

 

 

Пътя, по който се движим:

 

 

Изкачвахме се все по-нагоре и по-нагоре, докато достигнахме прохода Changlaa - 5,391 м.н.в. Тук беше пълно с народ, направо се изненадах колко много коли и хора имаше (индийци основно). До сега не бях срещала толкова туристи. Гидът ми каза, че езерото Pangong е топ атракция за индийците и това е причината.

 

 

 

 

 

От тук запчна едно голямо спускане надолу и все надолу, минахме покрай едно красиво малко езеро

 

 

Непрекъснато се разминавахме с военни камиони. Pangong Tso се намира на границата с Китай, като 50% от езерото попада  в Тибет, а 10% са спорна територия между Китай и Индия. Спряхме за обяд в някакво градче, в което имаше огромен военен гарнизон. Крайпътното капанче, в което влязохме беше изключително чисто и тук ядох най-вкусните нудли за това пътуване, при това - огромна порция.  Продължихме и пейзажът отново стана изумителен с формите и цветовете на скалите:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

И ето го езерото, подава се, сгушено в дъното на кадъра

 

 

А скоро след това се озовахме и на брега на езерото. Направо ми залепнаха очите за цвета му насред този гол и пустинен пейзаж. Езерото е огромно - 700 кв. км., като почти половината попада в Китай. Намира се на височина от 4,300 м. н.в. и през зимата замръзва. Даже провеждат маратон, регистрацията вече беше започнала (имаше плакати из Ле).

Настаняването ни беше не в селото, което е по-нататък по брега, а в един импровизиран лагер от най-различни по вид и големина бунгала, струпани в този край на брега на езерото. Бяха страшно много тези лагери, един до друг залепени. Не искам да знам къде отиват отходните води, важно ми беше, че имах тоалетна и баня в бунгалото, макар и без топла вода, всъщност топла вода имаше сутринта.

 

 

 

 

Настанихме се към 16 ч. в лагер, изцяло управляван от жени. За първи път само жени шетаха наоколо, много симпатични дами. Оставаха два часа до залеза, така че след едно дъъъълго кафе пред бунгалото, потеглих на разходка край езерото. По брега му, макар и в края на сезона, беше пълно с туристи, индийци основно. Оказа се, че тук е сниман някакъв много известен боливудски филм (The three idiots) и мястото е притегателно за индийците. Някои били идвали по 40 пъти. Край брега са разположени реквизити от филма и местните заработват, като събират пари за всяка снимка

 

 

 

 

 

Разходката по брега беше много забавна, хем се наслаждавах на непрекъснато променящите се цветове на водата, хем се удивлявах на невероятните фотосесии, които се случваха пред очите ми. Индийските туристи бяха или двойки или групи млади хора, дамската част беше натоварена с отговорната задача да направи снимки и клипчета на половинката си, зареял поглед към хоризонта или крачещ небрежно по брега. Снимките биваха внимателно преглеждани и никога - одобрявани от първи път, имаше по няколко дубъла. Направо не беше за вярване каква суета цареше около мен.... А през това време слънцето падаше все по-ниско и започна да захладнява сериозно, излезе и ветрец. Езерото беше приказно красиво

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

По залез се прибрах бързо-бързо в бунгалото да се пооблека, че беше захладняло сериозно и от там наблюдавах поредния спектакъл на светлината и сянката

 

 

 

 

 

Нощта беше страшно студена, но аз бях снабдена с достатъчно одеала, така че да не усетя никакъв студ. Беше една комфортна нощ, независимо от височината, на която се намирах и студа.

 

Следва....

 

 

[Светославов]

Изумителни кадри, благодаря!