дневник Етиопия – не от тази планета и не от това време

[Svetulche]

Честита 2017 г.! Плакат с този надпис ни посрещна на летището в Адис Абеба на 8 декември 2024 г. Далечен спомен изскочи в главата ми, че Етипоия е с различен календар и скоро, през септември, бяха празнували нова година. Ама, чак пък 7 години... Това беше първата чудатост, с която се сблъкахме. Следващите не закъсняха.

 

Пътешествието ни из северна Етиопия беше като пътуване назад във времето, ама – доста назад, сцената с Белчо и Сивушка ни съпътстваше непрестанно, липсата на каквато и да било техника и повсеместната вършитба с крави, коне и магарета из цялата страна беше потресваща. Не е за вярване, но земеделието генерира основния износ на тази огромна страна и 85% от 130 милионното население е заето в това примитивно земеделие. Изумителни бяха пейзажите на обработваема земя на всякакви невъзможни терени. Изумителни са и условията, в които живеее многомилионното население на страна – без ток, вода и в ужасно мизерни условия, на практика – на ръба на оцеляването.

Изумителни, но по съвсем друг начин, бяха и гледките в депресията Данакил – с действащия вулкан Ерта Але и сюреалиситичните цветни полета в Далол, с усещането да стъпваш върху лава, която преди само 10 дни е изригнала от земните недра и тя да хрупа под краката ти без да знаеш дали няма със следващата крачка да се продъни под теб; със звука на гъргорещия вулкан докато заспиваш под звездите – все преживявания като не от тази планета.

 

Ще опитам да разкажа за нашето 15 дневно пътешествие из северна Етиопия и за това, което видяхме и научихме. Защото тази страна заслужава да въде видяна и преживяна, хората й заслужават да видят, че туристите се връщат и има светлина в тунела. В момента почти няма туристи в страната, което е много жалко, предвид колко впечатляваща е тя във всяко едно отношение – природно, исторически, духовно. Видяхме я златна по време на жътва и вършитба в Амхара и Тиграй, изпепелена от слънцето в земята на Афарите, бяла като сняг в депресията Данакил и вулканично черна – пак там. Но най-вече – срещнахме едни от най-добронамерените и усмихнати хора на тази земя, хора, които водят ежедневна борба за оцеляване и въпреки всичко са отворили широко сърцата си към другите.

 

Маршрутът: Адис Абеба – Лалибела – Гондар – планината Симиен – Адис Абеба – Семера – депресията Данакил – Тиграй и скалните му църкви – Аксум – Адис Абеба. Малко преходи в планините, няколко нощувки на палатки и две под открито небе, останалото – културен туризъм.

 

Транспортът: Летяхме с Етиопските авиолинии от Истанбул. В страната имахме 5 вътрешни полета, които в последствие станаха 6☹ поради факта, че отмениха полетите между Лалибела и Гондар и трябваше да се връщаме до Адис. Пътуването по суша е бавно, несигурно, а на места и невъзможно. Например в Амхара от 2 години има извънредно положение и не може свободно да се пътува по пътищата. По суша пътувахме само отсечката Семера – Данакил – Мекеле - Аксум. Според разпоредбите на Афарското регионално правителство, туровете за Данакил трябва да стартират от град в Афар, което предопределя Семера като отправна точка, не може да се тръгне от Мекеле (което е в Тиграй). И това води до някои нелогични движения по въздух и суша 😊

 

Визи: извадихме ги на летището срещу 60 долара.

 

Организацията: поверихме я изцяло на Gheralta Adventure Tours. Беше безупречна – от избора на хотели, през гидове, целия помощен персонал за дните на преходи в планините и нощувки под звездите, до самия маршрут, особено частта в Тиграй, която на мен ми беше доста неясна при планирането. Услугата, която получихме беше повече от впечатляваща, грижата, вниманието към всеки детайл, приятелското отношение – нивото беше много високо. Собственикът на агенцията – Гебре е един изключителен човек, преживял ужаса на войната и опитващ се да възстанови унищожения си бизнес, като същевременно подпомага местните общности в Тиграй, за да могат да се съвземат по-бързо. Имахме удоволствието да пътуваме  с него през втората част от пътуването – в Данакил и Тиграй и смея да твърдя, че това допринесе страшно много за цялостното изживяване, за разбиране на мястото и хората.

 

Сигурност: чувствахме се абсолютно сигурно и спокойно през цялото време, нямахме никакви проблеми. В Амхара, пътувайки от Гондар към планината Симиен по пътя има много пропускателни пунктове, на които спирахме, но само като видеха, че сме чужденци и махаха да продължаваме. Местните хора ги сваляха от колите и ги проверяваха. Същото беше по пътя от летището на Лалибела до самото градче.

 

И така, започвам....

[Mary]

Точно по това време можеше и аз да съм в Етиопия, но плановете се отложиха.

Ще се радвам на всяка информация, че не съм се отказала. 

[Svetulche]

преди 2 часа, Mary каза:

Ще се радвам на всяка информация, че не съм се отказала.

Споделям с най-голямо удоволствие. Тази страна е просто невероятна и задължителна за посещение, според мен

[Svetulche]

Ден 1 – Лалибела

 

Кацанахме в Адис Абеба по разписание в 5:30 ч. сутринта. Следващият ни полет беше в 10 ч. за Лалибела. Бързо се сдобихме с визи, нямаше други желаещи, явно малкото чужденци на полета или имаха предварително издадени визи или работят в страната. В 7 ч. вече сме се сдобили с визи, багаж и местна сим карта за интернет (срещу 10 евро) и започваме да се търсим с Гебре из летището.  Намираме се. Следва кратка оперативка, в която той бавно и спокойно ни разяснява програмата, искаше и на закуска да ни води, но ние предпочетохме да не рискуваме да си изпуснем полета. Терминалът за вътрешните полети наизуст го научихме до края на пътуването. И веднага оценихме качеството на кафето – където и да го пиеш: на летището, в кафене  в столицата или в селска къща на полето – вкусно и ароматно.

 

Полетът до Лалибела отне около час, през който с удивление наблюдавахме терена под нас – безкрайно плато, прорязано  с огромни разломи и всяка педя земя – обработвана.

 

На летището ни очакваше първият ни гид, заедно с шофьор и поехме към Лалибела, която се намира на 20-тина км. Наблюдаваме с интерес заобикалящите ни планини, ожънатите ниви и купите със златно зърно, спираме за няколко снимки, спираме и на няколко пропускателни пункта, но без реални проверки. Пред нас се появява Лалибела, покатерена по склоновете на планината, с прашни, неасфалтирани улици, централният площад е огромно празно пространство, по крайщата на което са разположени сергии с малко зеленчуци, има отчетливо присъствие на въоръжени хора. Подминаваме. Настаняват ни в Mountain View Hotel в края на града. Построен е на ръба на платото и гледките към долината долу са впечатляващи, стаите са чисти с големи прозорци и тераси, леглата са супер удобни и има топла вода в изобилие. Добро начало. Обяд е и гидът ни оставя да починем и хапнем и в 14:30 ще ни вземе за обиколка на първата група църкви.

 

Хотелът, стаята и гледките от него:

 

 

 

 

 

Хотелът е доста голям, но за съжаление в него сме само ние тримата + един ирландец, дошъл за уикенда от Адис. Персоналът е повече от гостите. Много е тъжно, туризмът в района на практика го няма, поради тези вътрешни напрежения с централното правителство, извънредното положение, вечерния час в 20 ч. За двата дни в Лалибела, обикалаяйки църквите срещнахме само още 2ма туристи.   

 

Лалибела – вторият Йерусалим. Каквото и да се каже за 12-те църкви, издълбани от скалата – ще бъде малко. Това е нещо, което трябва да се види наяве. Не мога да си представя как са ги издълбали в тези мащаби и в този детайл през 12 век. Започнах да вярвам в легендата, че ангели са помагали през нощта, за да бъдат „построени“ за 23 години. Църквите са обособени в две групи, а всеизвестната църква на Св. Георги (емблема на Етиопия), формира отделна група сама по себе си.

 

Потеглихме ние в топлия следобед към първата група църкви, гидът плати входния билет от 100 евро на човек и първо влязохме в някакъв музей, който беше толкова зле подреден и осветен, че вече не си спомням много от него. Насочихме се към първата църква и ха!, изненада – в църквите се влиза бос. Е, това не го очаквах, нали, - църква, нали – православни християни...... Зачислиха ни един човечец, който щеше да отговаря за нашите обувки и който на излизане се опита да ми връзва връзките, абе.... страшна работа, ама всеки трябва някак си да припечели нещо, приехме го в малката си група + една девойка- стажант гид, която се скъса да си води бележки през цялото време.

 

В този първи следобед обиколихме т.н. северозападна група от църкви, беседите на гида ни бяха много интересни, има много символика във всички църкви, различни видове кръстове (гръцки, латински, малтийски; свастики), много интересни истории. Беше неделя и всеки свещеник с удоволствие изнасяше големия църковен кръст, благославяше ни и заставаше чинно за снимка (срещу дребна сума за църквата, естествено). Някои от църквите имаха стенописи, други – не. Всички са застлани с килими и има много завеси, скриващи странни на вид икони и други неща.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Към 17 ч. бяхме приключили  с обиколката, леко зашеметени от видяното, и се отправихме към хотела, на чиято огромна тераса изпратихме залеза в топлата привечер, а по-късно вечеряхме на свещи, защото нямаше ток.

 

 

следва....

[Svetulche]

Ден 2 - Лалибела

 

След 11 часа сън се събуждаме с кристално ясно и слънчево време, богата закуска ни е поднесена на терасата на хотела, заедно с ароматно кафе. Направо не ни се тръгва, но слънцето започва да напича, а църквите ни чакат....

 

Първата спирка за деня беше местно училище, частно, поддържано от църквата. Интересно беше да го видим – голяма, триетажна сграда с по 6 класни стаи на етаж, пълни с деца от 1 до 5 клас, жужи като кошер, поведоха ни из всички стаи, децата ставаха чинно и ни поздравяваха, естествено – най-сладки бяха най-малките. Някъде бях прочела, че ако всички деца в Етиопия ходят на училище, то земеделието ще остане без работна ръка, масово на полето виждахме да работят деца...

 

Насочихме се пак към църквите, трябваше да доразгледаме остатъка от църкви в северозападната група, които олицетворяват земния Йерусалим. Божественият Йерусалим е представен в другата – югоизточната група църкви. Стажантката и човекът с обувките ни очакваха и малката ни група продължи обиколката си.

 

 

 

 

 

 

Стигнахме и до църквата на Св. Георги. Толкова снимки съм виждала, но да я видиш наяве в цялата й прелест е нещо наистина впечатляващо, и жив човек нямаше наоколо, беше само за нас....

 

 

 

 

 

 

 

Беше станало обяд, отидохме до хотел в другия край на града, в който се сблъскахме челно с инджерата – традиционното за Етиопия ястие. Някак не можах да го преглътна този кисел вкус, адски ..... невкусно, меко казано, нещо е това. Представялва нещо като огромна катма, приготвена от ферментирала зърнена култура (теф). Слага се в огромна чиния и в средата й се сервира или сготвено месо или някакво пюре, наподобяващо бобено (то ставаше за ядене). Благодарна съм, че през цялото пътуване имаше хляб, защото ако трябваше да караме на инджера – щеше да е страшен глад.

 

По обед църквите затварят, поради което се отдадохме на заслужена почивка в хотела.

 

В 15 ч. потеглихме към втората група църкви, която включва 4 църкви, свързани помежду си с проходи и тунели. Целият комплекс е като един голям лабиринт и е добре да има кой да те води през него и да ти обяснява нещата. Минахме и през един 25 метров „тунел на ада“ в пълен мрак и държейки се за рамото на човека пред нас. Стори ми се безкраен....

 

 

 

 

 

 

 

 

 

По залез се върнахме отново до Св.Георги, за да се насладим на гледката, отново – сами.

 

 

 

 

 

 

 

В хотела бяхме обратно точно преди да се стъмни. Като цяло много внимаваха да не ни пускат да щъкаме насам- натам сами, много се грижеха за нас.

 

Какво научихме за етиопските православни християни, което първоначално ни обърка – влизат боси в църквата, кръстят се като католиците, молят се като мюсулманите, не ядат свинско, сутрешната и вечерната служба се излъчват по високоговорители и се чуват надалеч, жените влизат в църквите обичайно от един страничен вход, докато мъжете – през централния. Много объркано ни се стори – кой от кого е преписвал през вековете???

 

По-късно, в Тиграй, разбрахме още нещо, което направо ни разби. Служби има всяка събота и неделя + още няколко дни от месеца, които са празник на някой светец. Средно 12-13 дни месечно. Службите започват в 1 ч. през нощта и продължават до 7 сутринта. Това е така, защото хората са земеделци и през деня имат работа на полето. Богомолците стоят прави през цялото време и за това в църквите има едни дълги, здрави тояги, на които се подпират по определен начин. В една от църквите видяхме как са се „изяли“ основите на колоните от подпирането на хората в тях през вековете. Всяка църква има много свещеници (50-80), които служат на доброволни начала и се редуват да водят службите през тези 6-7 часа. А как достигат богомолците до скалните църкви в Тиграй в тъмното, преодолявайки 500-600, че и повече метра денивелация, за мен остава една загадка, но е факт!

 

следва....

Редактирано 29 декември, 2024 от Svetulche

[Svetulche]

Ден 3 – Гондар

 

Днес имаме полет до Гондар в 11 ч. Вече знаехме, че има промяна и вместо директен полет за 30 мин., ще трябва да летим до Адис и от там – до Гондар. Явно като вид наказание, а може би – с цел контрол, етиописките авиолинии бяха отменили всички директни полети между градовете в района Амхара и минаването през Адис беше неизбежно.

 

Стартираме от хотела със закъснение, защото пак няма ток и не могат да ни издадат фактурата за престоя и храната. Налага се да пишат от кочан...

 

Гидът ни заведе в къщата си, където жена му ни представи кафеената церемония. Обаче, това е нещо супер бавно, то си е цял ритуал, а ние бяхме с ограничено време, но все пак, в 10:30 успяхме да стартираме към летището. Усещах как ще гоним самолета по пистата, а гидът беше учудващо спокоен. Защото е знаел, че полетът закъснява, ама си траеше..... По пътя се разминахме с няколко камиона, натоварени с войници, стояха в каросерията прави с оръжията, насочени навън. Стряскащо беше да ги видим така, насред пасторалния селски пейзаж...

 

 

 

 

Точно в 11 ч. пристигнахме на летището, за да установим, е полетът закъснява повече от час, което означава, че може да изпуснем последния полет за Гондар, но по-важното, че за един от нас няма място на полета от Адис до Гондар. Опитаха се да се направят на разсеяни и да ни оставят да нощуваме в Адис за своя сметка и да гоним полет на следващия ден, но заех твърда позиция по въпроса, а и те излязоха разбрани и след половин час разговори по телефона и взиране в монитора на компютъра, ни връчиха заветните бордни карти за двата полета.

 

Започна голямото чакане, после полети насам и натам, прелетяхме над необятното езеро Тана и в 16:30 ч. благополучно кацнахме в Гондар. Гондар е доста голям град, май е 4-тия по големина, летището е на 20-30 мин от града, натоварихме се в голям джип Тойота и потеглихме в опит да видим поне нещичко от забележителностите на града в оставащото време до залеза. Впечатляващо беше да видим големи, модерни жилищни блокове, съжителстващи със схлупени тенекиени барачки, по пътя – крави, кози, магарета, хора, голям университет, бирена фабрика, страшно много камиони и нито една лека кола. За цялото пътуване, извън Адис и Аксум, никъде другаде не видяхме леки коли, основно средство за придвижване в страната е тук-тук, което има неподозирани възможности да побира хора и багаж.

 

За малкото време, с което разполагахме успяхме да видим основното – църквата Debre Berhan Selassie, за която се твърди, че е една от най-красивите в Етиопия. Тя е известна с изписаните на тавана си 135 ангелски лица. Малка, уютна църква, цялата изписана, беше изключително красива под залезната светлина, която се промъкваше през вратата. Свещеникът тихо седеше и слушаше беседата на гида.

 

 

 

 

 

 

Тези красавици седяха през църквата и с тяхно разрешение ги снимахме. Много, много са красиви етиопките!

 

 

 

Гондар е известен като етиопския Камелот, тук през 17 в. един етиопски император е построил много замъци и дворци, които обаче  в момента са в реставрация и целите са в скелета, а и ние нямахме време, така че ги пропуснахме. Успяхме само набързо до видим басейна на императора, който, макар и без вода в момента, беше доста впечатляващ с размерите си. Виждала съм снимки по време на празника Тимкат (Богоявление), когато басейнът е пълен с вода и поклонници.

 

 

 

 

Бяхме разбити от безумното пътуване цял ден и чакахме с нетърпение да се настаним в хотела. На път за там минахме по тесни улички в центъра на града, с малки схлупени барачки, залепени една за друга, пред много от тях имаше забита пръчка с нахлупена тенекиена кутия – знак, че в тази къща се предлага домашна бира. По-късно имахме възможността да я опитаме – гадна беше 😊. След тази гледка се озовахме пред внушителен хотел, разположен на високо с гледка към града. Оказа се един от хотелите на великия етиопски бегач – Хайле Гебреселассие. Предстояха ни две нощи на палатки в планината, така че се насладихме на удобното легло и топлата вода. Като цяло, хотелите, в които отсядахме бяха много чисти и с всички удобства, но все нещо в тях се разпадаше и току някоя дръжка ти оставаше в ръцете 😊, та и тук така 🙂

 

следва....

 

 

Редактирано 30 декември, 2024 от Svetulche

[Svetulche]

Ден 4 – Гондар – планината Симиен

 

 

Рано сутринта шофьорът ни чака пред хотела и потегляме на север, към планината. Следват два часа, в които пред очите ни се редят пасторални пейзажи на ожънати ниви, златни купи с реколтата, вършитба, назъбени планински върхове в далечината; църкви; минаваме през един доста голям град, в който дори има университет – контрастът на уредения му кампус с околната действителност е съкрушаващ. Пътят е хубав и по него има доста голямо движение – на грохнали автобуси, камиони, талиги, водени от магарета, хора и животни.... 

 

 

Пропускателните пунктове са доста начесто, но минаваме без проверки. В 10 ч. пристигаме в Дебарк – града, който е входната врата за националния парк Симиен. Записваме се в една тетрадка в сградата на парка и се връщаме при джипа, който вече е подобаващо натоварен с всичко необходимо за 3 дни в планината – палатки, посуда, храна, вода, маси, столове, дори дървата за огрев натоварихме от тук. Групата ни осезаемо се увеличава, когато в джипа се качват, освен нас тримата и шофьора още: гид, рейнджър, готвач и помощник готвач. Общо 8 човека. В един джип. Добре, че етиопците са дребни хора, та на предната седалка се събраха двама....

 

 

 

Тук е мястото да кажа, че ако се бяхме сетили навреме, щяхме да оставим основната част от багажа в хотела и да вземем само необходимото за планината, ама...  не се сетихме.

 

И така, потеглихме ние, скоро напуснахме асфалта и започна масажа. Попитаха ни какъв трек искаме – кратък, дълък, труден, лек. Избрахме си лек, че моите спътници не са по тази част и аз имах притеснения какво ни чака. И трекът започна в момента, в който до пътя видяхме първото стадо маймуни Гелада. Бяха така добри да ни допуснат сред себе си, все едно, че ни нямаше, само бебетата надаваха пронизителни крясъци към нас, но никой не им обръщаше внимание, вкл. , майките им, в чиито гърбове се бяха вкопчили. Бяха толкова заети да се тъпчат с трева, че не им беше до нас.

 

Гидът обясни, че не се плашат от чужденци, но бягат от местните. И това е така, защото маймуните обичат ечемик и се навъртат около селата, съответно селяните ги гонят. Маймуните различават езиците и чувайки ни нас, знаят, че не сме заплаха. Видяхме на практика какво се случи, когато дойдоха група местни деца, настана страшен смут сред животинките.

 

 

 

 

 

 

 

 

След като утрепахме доста време сред маймуните, беше време да поемем по пътечката. А тя се движеше все по ръба и гледките към долината на хиляда метра по-надолу бяха впечатляващи. Беше доста топло, слънцето печеше здраво, а бяхме на около 3,200 м.н.в. Спирахме често-често за снимки, обядвахме на място с гледка (разкошни сандвичи с риба тон, които готвачът ни беше приготвил), омешахме се с местните деца, които продаваха ръчно направени кошнички, после пак срещнахме стадо Гелада и отново прекарахме доста време сред тях. Вървяхме ту по пътечка, ту по черния път, който прекосява парка. В момента се строи друг път, извън парка, с цел този да спре да се ползва, за да не плашат животните. По едно време срещу нас се зададоха, вдигайки страшен прах, огромни камиони – бяха от хранителната банка към ООН, закарали бяха храна на хората по селата.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Целта за деня беше да стигнем до лагера Sankaber, където щяхме да нощуваме. Денят напредваше, а лагер не се виждаше, но точно в 17 ч. пред нас се появиха палатките и целия разпънат катун. Очакваше ни маса с кафе и чай, не закъсняха топли-топли пуканки, последвани от най-прекрасния чипс, кото някога съм опитвала. Бяха ни изпържили чипс! При тези условия! И дори ни поляха вода от пластмасова кана да се измием. Направо бях зашеметена.

 

В националния парк се къмпингува на точно определени места. В този лагер имаше изградени постройки, служещи за кухни, в средата с огнище, а по края -  с пейки за сядане. Доста голяма беше кухнята, а цялата беше окупирана от храна и посуда. Просто не можех да повярвам къде сме го събрали всичкото това. Готвачът беше във вихъра си, с бяла куртка, около него беше пълно с народ – хора от местната общност, дошли да помогнат с палатките и да се разнообразят.

 

 

Отдъхнахме си от разходката, която всъщност беше доста лека, просто впечатленията и емоциите бяха много. С падането на слънцето в 18 ч. въздухът започна да става доста остър, решихме да се подготвим за нощта докато още има някаква естествена светлина. В палатките бяха разположени матраци и спални чували, нищо, че знаеха, че ние си носим чували.

 

В 18:30 вече беше мрак и доста студено, така че се примъкнахме в кухнята, край огъня. Бяхме само ние, нямаше други туристи. Готачът се оказа главният готвач на единствения лодж в района (300 евро на вечер....) и направи всичко възможно да ни впечатли с храната. Е, получи му се. Хапнахме доста вкусно, имаше и десерт, поговорихме си, но след като разбрахме, че  хората ще спят в кухнята, решихме, че в време да освободим терена и се отнесохме към палатките.

 

За мой ужас, рейнджърът още с пристигането в лагера се напъха под едни храсти край палатката, където си устрои леговище. Въобще не припари до кухнята и до огъня. Питах няма ли да дойде да се стопли – казаха ми – това му е работата: да ни пази. Не разбрах от какво, но е факт, че човекът спа две нощи под храста, а беше страшен студ, със сигурност – под нулата, защото сутринта имаше здрава слана. Сутрин заставаше на първото място, огряно от слънцето и започваше да се размразява... А усмивката не слизаше от лицето му... И много се грижеше за нас, не ни изпускаше от поглед.

 

Нощта премина в сън и будуване, първо, защото кога съм си лягала аз толкова рано, в полунощ се бях наспала, второ, защото беше страшен студ, носа си не можех да подам от чувала, добре че бяха допълнителните чували, иначе не знам как щяхме да изкараме тази нощ.

следва.....

Редактирано 30 декември, 2024 от Svetulche

[Svetulche]

 Ден 4 – Симиен

Изчакахме слънцето да се вдигне и изпълзяхме от палатките, а навън кипеше живот. Бяха стоплили вода да си измием лицата, кафето беше готово, на масата бяха сервирани плодове и последва въпрос как искаме да ни приготвят яйцата – бъркани, омлет, на очи? Все едно не бяхме насред планината и с импровизирана кухня.

Днес по план трябваше да направим преход до следващия лагер Geech, който се намира на около 3,600 м.н. в. (днешният ни беше на 3,250 м. н.в.). Знаех, че преходът е по-труден, но ни беше във възможностите. Обаче височината си каза думата – приятелката ми доста се задъхваше и имаше сърцетуп (слава богу, само това беше). В комбинация с перспективата на по-високото да е още по-студено, да трябва да събираме целия катун обратно в джипа (то не че ние щяхме да го правим) и рейнджъра да спи под някой друг храст в тоя студ – всичко това ни доведе до идеята да останем втора вечер в същия лагер, а да си направим разходка през деня до един водопад и после с джипа до един друг лагер. Гидът ни беше много опитен, познаваше добре планината и можеше да предложи варианти за всички вкусове и възможности.

Речено-сторено, след закуска с гида и рейнджъра потеглихме, сланата още не се беше разтопила на усойните места, гледките започнаха още в началото на пътеката. Малко преди водопада пейзажът стана все едно сме в Стара планина, много роден.

 

 

 

 

 

Водопадът беше красив, доста висок, макар и маловоден в този сух сезон.

 

 

След водопада се метнахме на джипа и продължихме, с многобройни фотоспирки, към лагера Chenek, където си намерихме чудно местенце за обяд с гледка към долината под нас и обработваемите ниви и селата.

Тази част от планината е извън основната зона на парка и тук може да се осъществява някаква дейност, т.е. има села и ниви. Понеже е високо, жътвата още не беше минала и полетата бяха златни от ечемик (на тази височина само той вирее). Показаха ни колко различни са обикновеният ечемик от този, който е за бира. Поразходихме се из нивите, захласнахме се по отсрещните хълмове, терасовидно обработени и изглеждащи като пъчурк.

 

 

 

 

Гледка към един от възможните маршрути за преходи в планината - по всички назъбени връхчета и с 360 градусови гледки, според разказите на гида. Звучеше примамливо, много, но не съжалявам, че не успяхме да минем предвидения маршрут, по-важното беше, че всички сме добре и се забавляваме. А моята основна цел - да видя маймуните Гелада в планината Симиен беше многократно осъществена 🙂

 

 

 

 

Усилен труд кипи по полето, на височина от 3,600 м:

 

 

 

 

 

 

 

 

В късния следобяд се прибрахме в лагера. Тук народонаселението определено се беше увеличило – разбрахме, че е пристигнал екипът на още един турист (готвач, помощник готвач), очакваше се и той да дойде. Нас отново ни чакаше масата с кафе и чай, пуканки и чипс и докато си говорехме и обсъждахме деня, ето го и туристът – пристига и ни поздравява на чист български. Направо зяпнахме. Оказа се руснак, живеещ в Щатите, възрастен пенсионер. Харесвал му българския и започнал да го учи, скоро прочел Под игото 😊. Беше приятно да споделим компанията му.

Вечерта отново имаше вкусна вечеря, приказки край огъня и ранно лягане. За късмет нощта не беше толкова студена, като предишната.

 

следва....

[saved_]

Чудесен пътепис! Очаквам продължението 🙂 Интересно ми е дали успяхте да посетите някакви местни племена?

[Svetulche]

преди 1 час, saved_ каза:

Чудесен пътепис! Очаквам продължението

Благодаря!

преди 1 час, saved_ каза:

дали успяхте да посетите някакви местни племена?

Не, племената са на юг и не ни беше в плана.

[Svetulche]

Ден 5 – Симиен – Гондар – Адис Абеба

 

 

Днес си тръгваме от планината, полетът ни от Гондар до Адис беше в 16 ч. и не трябваше да го изпускаме при никакви условия, така че заложихме на кратки разходки преди обед – малко в планината, малко из нивите в подножието й и до един водопад.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Спряхме в едно от селата за кафеена церемония. Беше покъртително – влязохме в малка, почти разпадаща се къщичка, където ни посрещна момиче на под 20 години, със спящо бебе, завързано на гърба й. Само тя беше в селото, останалите отишли на погребение. Посрещна ни и се зае да пече кафеените зърна, а в това време ние се оглеждахме – къщичката бе разделена на три – едно общо помещение, където ние стояхме, в дясно от него – отделено място за животните, над него спят хората (10 човека), а в дъното – нещо като склад с всички провизии, мястото за печене на инджера и учебниците и тетрадките на децата. Картината беше потресаваща и не ми излизаше от главата, когато вечерта се озовахме в Адис с лъскавите му сгради и оживен трафик.... След като изпече кафето, нашият готвач се зае да й помогне да ги счука в хаванче, а през цялото време гореше тамян и тя хвърляше в него и някакви треви. Свари кафето, напълни чашите с връх (така ни пожелаваше добро, не било хубаво да не се напълни чашата до горе) и поднесе инджера, защото с кафето винаги се поднасяла и храна. Тази инджера изненадващо беше вкусна, защото не беше кисела. Излишно е да казвам, че кафето беше разкошно... Изпихме си го, оставихме някакви пари, сандвичите и плодовете, които ни бяха дали за обяд и потеглихме, следвани от тумба деца, които продаваха малки, сладки плетени кошнички. Купихме си по няколко, като зарадвахме някои и огорчихме други, от които не купихме, но нямаше как да купим всичко.... 

 

Къщата:

 

и от вътре:

 

 

 

в това се приготвя инджерата:

 

 

 

Бавно и славно, по обяд акостирахме в Дебарк и разтоварихме джипа. Взехме си довиждане с прекрасните хора, които се грижиха за нас тези три дни и с шофьора продължихме към Гондар.

 

Тук е мястото да спомена за бакшишите. В Етипоия има т.н. „култура на бакшиша“, както се изрази гидът. Всеки очаква да получи нещо, макар и дребна сума. Беше ни много трудно да се ориентираме първоначално, гидът в Симиен внесе малко светлина: има си йерархия и всеки очкава да получи спрямо мястото си в нея. В нашия случай с екипа в Симиен: на първо място е готвачът, след това рейнджъра, помощник готвача, шофьора, човека с палатките. Себе си гидът пропусна, но ние го сложихме начело. И изравнихме рейнджъра с готвача, щото човекът се раздаде за нас, спа под храста и ни даде да се снимаме с Калашника 😊. Та така, когато в лагера натоварихме целия багаж обратно на джипа, последва кратка церемония по сбогуване, благодарности и официално връчване на бакшишите.

 

На летището пристигнахме рано-рано, в 14 ч. Там има малко заведение, където може да се похапне. Както си мислехме, че имаме много време, така отвисяхме почти час на чек ин-а. Етиопците пътуват с невъобразимо количество багаж, основният звук, който се чува на летището е звука на тиксо, с което се облепват багажи, само животни не видях да качват на полета..... Хеле, успяхме да метнем и ние скромния си багаж и да се натоварим. Полетът до Адис е около час, там ни чакаха и казаха, че ще ни откарат до хотела, който е близо до летището. То летището е на практика в града. Потеглихме по широк и модерен булевард, от двете му страни – големи, лъскави сгради с магазини и заведения, широки тротоари, модерно облечени хора, а аз си мисля, как скоро ще се стъмни и хората в онази къща в планината и много други като тях, ще си приберат животните и ще се легнат в мрака... Контрасти...

 

Беше привечер, петък вечер и попаднахме в столичното задръстване, та ни отне повече време от предвиденото да стигнем до хотела. Той беше в една пряка, която нямаше нищо общо с лъскавия булевард, от който се отбихме. Не бих излязла по тъмно сама по тази уличка. Хотелът беше някакъв бутиков хотел, много хубав, с всички удобства. Уморени и мръсни, след 3 дни в планината, чакахме с нетърпение да се настаним по стаите, когато човекът, който ни посрещна, каза, че ще ни води на вечеря. Уфффф, хич не ни се ходеше, но усетихме, че домакините ни искат да се погрижат и представят максимално добре, та минахме с по един бърз душ и оставихме голямото къпане за по-късно. В 19 ч. се натоварихме на колата и след около 20-30 мин, през познатото задръстване, пристигнахме пред някакво местно заведение. Бях ужасно гладна, ама като видях, че е традиционно заведение, разбрах, че няма да се яде тази вечер. Заведението се оказа някакво много популярно място – Yod Abisinia (имало още 2 в града и около 10 други подобни). Чантите ни минаха през проверка и ни настаниха на ниска масичка в голяма зала, която вече бе почти пълна с хора. Оставихме домакина ни да поръча каквото той реши, за нас беше ясно, че тая храна няма да я ядем. Наблегнахме на бирите. Останахме си гладни тази вечер, но забавата беше на много високо ниво – като започнем от домакина ни, когото наблюдавахме как несмутумо омете цялата храна с ръце, докато ние зяпахме програмата, минем през екзотичните посетители – чужденци и местни, нагласени в традиционни, красиви дрехи, жените с прекрасни прически (плитки), пеещите и танцуващи хора на подиума, та до 6-тимата мъже от публиката, които излязоха на сцената и пяха със сърце и душа (някакви известни кенийци се оказаха, ама ние .... невежи....). След като се позабавлявахме доволно и се опитахме да се нахраним с бира, решихме, че е време да си ходим и поне малко да се насладим на хубавия хотел.

 

Полетът ни за Семера беше в 6:45 на следващата сутрин и девойката на рецепцията каза, че трябва да тръгнем в 5 от хотела, те щели да ни направят трансфера. Добре. Каза, че ще ни събуди в 4:30 ч. и че ще може да закусим. Изрично я попитах дали толкова рано ще има закуска – тя убедено каза „да“. Оттеглихме се ние по стаите към заслужената си почивка.

 

следва.....

Редактирано 3 януари от Svetulche

[Miladina]

Благодаря за споделеното, очаквам с нетърпение продължението…

 

[Svetulche]

Ден 6 – Адис – Семера – вулкана Ерта Але

 

Алармата ме събуди в 4:40 и започнах да се оправям, като ми мина през главата, че нямаше никакво събуждане от рецепцията. Излязох на терасата и чух как над града се носи молитвата от някой близък храм, тогава още не знаех, че това е от християнски храм и се учудих, че има джамия наблизо.

 

Слизам аз на рецепцията с багажа в 5 ч. готова за път и гледам сънената рецепционистка, която мига на парцали и единия ми спътник, който ми съобщава, че слязъл за закуска в 4:30 и я намерил да спи на матрак зад рецепцията, събудил я, естествено – закуска няма, но по-неприятното е, че и трансфер до летището няма. Имахме достатъчно време в аванс, но все пак й дадохме малко зор – да събужда шофьора и да ни карат към летището. Успяхме да стигнем навреме и да се чекираме, дори и кафе да пием на летището.

 

В полета до Семера вече имаше осезаемо повече чужденци. Очакваше ни три дневен тур в земята на Афарите, за който щяхме да се включим към група от още 8 човека. Беше по-изгодно ценово, но и преценихме, че на такова сурово място е по-добре да сме с повече хора.

 

Това ни беше най-дългия полет – към час и половина. С Гебре уговорката беше, че ще се видим в Семера, но междувременно ми писа, че ще ни посрещне шофьора и след 3 часа път и той ще се присъедини. На летището ни посрещна шофьорът, всички други чужденци също се разпределиха по чакащите ги джипове. Потеглихме ние и след 5 мин.спряхме пред някаква сграда. Гледам и другите джипове спират, хората слизат. Питам шофьора – казва – закуска. Погрижил се беше Гебре да не умрем от глад, а предвид че не бяхме и вечеряли – добре ни дойде. Освен омлетите, които правеха на място, другото не ставаше за закуска, но имаше и хляб и мед и кафе, та спасихме положението. След закуската излязохме навън, но от джиповете – ни следа. Посъбрахме се всички чужденци накуп и се оказа, че това ни е групата. Запознахме се – 4ма французи (не можах да схвана семейство ли са, какви са, те само като чуха че сме българи и ни дадоха пълен ignore, ние на тях - също), двойка холандци, чехо-грък и една етиопка. Всички те бяха хора, работещи в Адис Абеба, не бяха туристи като нас и използваха уикенда да опознаят страната. Започна голямо чакане и към 9 и нещо джиповете пристигнаха, натовариха ни и потеглихме. Имахме късмета в нашия джип да сме само ние тримата, което си беше голям комфорт, предвид, че в следващите три дни през деня бяхме основно в колите и се движехме по черни пътища, бавно и донякъде тягостно. В другите джипове бяха по 4 човека + шофьора, тесничко малко.

 

Минахме някъде из покрайнините на Семера, който очевидно е голям град, но е потресващо грозен и мизерен.  Потеглихме по хубав асфалтов път, от двете страни на който до където поглед стигаше, се беше разляла безплодна, изгорена от слънцето земя. Никаква зеленина, никакви дървета, жега, мизерия, някакви поселища от струпани в кръг камъни, покрити с клони за сянка, боклуци покрай пътя и навсякъде познатите от други места в Африка жълти пластмасови туби за вода. И хора, които живеят някак насред тази пустош. Необяснимо, но факт. Пейзажът беше толкова еднообразен, че сънят надви.

 

Целта за деня беше вулкана Ерта Але. Към обяд стигнахме до соленото езеро Afdera, заобиколено от големи солници. Излизайки от джиповете жегата ни цапардоса здраво, но всъщност на сянка, ако може човек да я намери, си беше супер. Декември е добър месец за посещение на тази част от страната, в която в други месеци температурите доближават 50 градуса. На езерото ни чакаше Гебре с джипа-кухня, натоварен до горе с какво ли не. Имаше време който иска да се изкъпе в езерото и да пробва да потъне в солената вода. Ние не се възползвахме, че нещо бяхме зашеметени от пътя, но останалите наскачаха във водата.

 

 

 

 

По-късно спряхме в селото на брега на езерото, в което се оказа, че живеят скромната бройка от 10 х. човека. Тук в едно изключително чисто местенце ни чакаше вкусен обяд и студена бира и безалкохолни. Имаше дори салата и хората поясниха, че са мили зеленчуците с бутилирана вода. Хапнахме и диня за десерт, ммммм.

 

 

След обяда, натоварихме още някакъв багаж по джиповете и потеглихме. Не мога да опиша пейзажа, нямам  и снимки. Може би с една дума – безнадежден. До където поглед стига – черна вулканична скала. И насред това черно море току се мерне някоя цветна фигура на жена, поела неясно на къде или деца карай пътя, махащи с широки усмивки за поздрав.

 

 

Пътувахме, пътувахме, все по черни пътища сред този безнадежден пейзаж и в 16:30 пристигнахме в подножието на Ерта Але. Не си го представях точно така, но интересното тепърва предстоеше. Озовахме се на разчистено сред вулканичните камъни пространство, където имаше някакви... постройки от камъни, паркираха джиповете, веднага извадиха маси, столчета, имаше и местни хора, които ни очакваха на място. Докато ние се суетяхме и се чудехме къде ще спим и най-важното – къде ще е тоалетната 😊, хората спретнаха кафето, пуканките и чипса. Междувременно, ние установихме, че тоалетната е където си решиш и че на 5 метра във всяка посока от лагера е страшен боклучарник, основно пластмасови бутилки, личеше как просто са ги изсипвали с чували. Афарите нямат никакво отношение към чистотата и мятат боклуците където им е удобно, много е различно от останалата част от страната, която видяхме.

 

 

 

 

 

Междувременно, разположиха матраци по земята, за всяка групичка, в отделно „спално помещение“, дадоха ни дори по едно леко поларено одеяло и ние се разположихме  още по светло.

 

 

Добре подкрепени и ободрени, към 17:30 ч. поехме към вулкана. Отне ни половин час плавно изкачване по залез, не беше вече и толкова топло.

 

 

Това, което последва е просто неописуемо. Стигайки до ръба на калдерата пред нас се ширна черно море от застинала лава в неописуеми форми, насред което стърчаха 4 комина, бълващи пушек и искри. Единият комин беше много активен, боботеше силно и се чуваше чак в лагера. Слязохме по една пътечка долу, предупредиха ни да се движим един след друг и много много да не се отконяваме, че не е ясно къде колко е стабилно. С едни тояги удряха да проверят от къде може да се мине. Това беше уникално преживяване, да се движиш по застинала лава от преди 10 дни  (последно тогава беше изригнал единия комин), да наблюдаваш тези невероятни форми, да усещаш топлината от земните недра, да чуваш тътена и да наблюдаваш огнените пламъци. Някак нереално беше всичко. Слънцето залезе, светлината непрекъснато променяше пейзажа, беше пълнолуние и огромната луна изгря от изток. На нейната светлина, а по късно и на тази от челниците всичко блестеше и искреше – бяхме  в някаква приказка. Доста време почакахме някой от комините да изригне, но не би. Това се случи две нощи след нашето посещение там 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Близо 2 часа прекарахме в кратера и после лека-полека се смъкнахме в лагера, зашеметени от видяното и преживяното.

Вечерята ни очакваше, Гебре беше осигурил и бира, въобще беше се постарал страхотно много нищо да не липсва, през цялото време сновеше напред-назад и питаше имаме ли нужда от нещо. Едното франсе не спря, макар и на шега, да пита за уиски. То шега, шега, ама на четвъртия път....  Да беше човек, щяхме да го почерпим, че имахме в багажа, ама се въздържахме....

 

В края на вечерта и Гебре седна на масата при нас, разпитвахме го някакви неща и неминуемо някой попита за войната. Бавно и спокойно, с кратки прекъсвания, Гебре ни разказа своята лична история за войната – история наситена с много страх, смърт и ужас. Разказа я просто така – не за да търси съчувствие, а защото попитахме и за да знаем какво се е случило. И то – съвсем скоро, преди две години. И аз не можех да повярвам, че тези смирени и усмихнати хора, които срещахме навсякъде, са способни на такива чудовищни действия. И по-късно, когато пътувахме из Тиграй – беше ми нереално, че стъпвам по места, където до скоро е имало война, страх и много насилие. И че хората, които срещаме са го преживели това всичкото.

 

Разотидохме се по леглата доста натъжени и умислени. Луната заливаше всичко в светлина, вулканът боботеше някъде горе, беше топла, тиха нощ, докато едни германци от съседния лагер не решиха, че са само те на този свят.....

 

следва....

Редактирано 4 януари от Svetulche

[infectedmushroom]

Ако може да споделиш какво ти е казал водача за войната там и неговата история  ? Не е приятно на фона на хубавия ти пътепис, но е част от живота там . Интересно е от тяхна гледна точка , че това из интернет винаги е изкривено . А то дори и толкова малко се даде глас на хората там , или на тези в Мали,Судан или в Буркина Фасо 2021  , не се интересува света освен ако не е Украйна, Газа или Йемен 

[Worldismine]

Имам нетрадиционен въпрос - мисля да направя Етиопия тази есен, но реших в същото време да си отправя предизвикателство и да карам 2025-та без глутен.

 

Има ли шанс според теб на място като Етиопия да оцелея без да ям хлебни продукти, първата ми асоциация е ,че се консумира главно това. 

[neuromancer]

Според Уикипедията тефът, от който се прави инджерата не съдържа глутен, така че надали е чак толкова трудно...

[Роми]

Невероятен разказ! И аз подкрепям молбата на @infectedmushroom да ни преразкажеш малко от разказа за войната.  Винаги се чудя как такива усмихнати и мили хора като например тези от Конго или Уганда, Сенегал или Буркина Фасо ( не съм била в Конго, но видях много бежански лагери в Уганда, а в другите държави съм видяла и на тяхна територия усмихнатото население) преживяват и/или сами създават тези ужаси, за които само четем. Не питам кой е виновен, защото сигурно ще зависи много от политическия прочит, а как хората си го обясняват и оценяват като участници пряко в събитията.

[Svetulche]

Войната.......

 

Гебре не ни обясни причината, поради която всичко е започнало. Не ми се иска и да споделям в детайли личната му драма....

 

Гебре живее в Тиграй, занимава се с туризъм и планинарство и когато започват масови убийства по селата, той и  част от семейството му, както и много други хора, бягат в планината. След като гладът става страшен, той слиза обратно в селото и там вижда мащаба на трагедията, която го е сполетяла него лично. Тогава взима единственото според него правилно решение в този момент, а именно – да се присъедини към въоръжения фронт на Тиграй и да се бие за правото на живот. И така, един мирен човек бива обучен за ден и половина как да борави с оръжие и се включва в партизанската война. Въпреки огромното числено превъзходство на правителствената армия и по-доброто й оборудване (каза че в началото е имало по 1 Калашник за 4 човека), тиграйците започват да взимат превес, защото познават терена и устройват засади, при които пленяват войници, оръжие и друга техника, вкл. телефони. А в телефоните се крият доказателствата за извършените зверства, защото според разказа, войниците масово са снимали убийствата и изнасилванията, които са извършвали. Не мога и не искам да разказвам това, което чухме.    

 

В един момент нещата се обръщат и тиграйците поемат към Адис, основно вървейки пеша, защото войската бомбардира всички движещи се по пътя камиони. Гебре не е  наясно с това какво е било намерението на тиграйските ръководители – да влизат ли в Адис или какво. Него мирното споразумение го заварва пред Адис, чакащ да го освободят от войската, защото междувременно явно е разбрал, че и тиграйците са извършвали не толкова безобидни неща, не ни каза повече.

 

Според Гебре, няма семейство в Тиграй, което да не е засегнато от войната. Има страшно много сираци.

 

Гебре разказа, че Тиграй е мястото, където от векове се водят битки за какво ли не, а тиграйците са корав народ (всъщност те побеждават италианците и не позволяват Етиопия да бъде колонизирана) и това, че са успяли да се обединят около една обща кауза им е помогнало.  И е скептичен какво може да се случи в Амхара, където сега също има напрежение и извънредно положение, защото казва че амхарите са разпокъсани и имат много вътрешни конфликти, което не им позволява да застанат като едно срещу правителството.

 

Това е, което мога да споделя по темата...

[Svetulche]

преди 3 часа, Worldismine каза:

Има ли шанс според теб на място като Етиопия да оцелея без да ям хлебни продукти, първата ми асоциация е ,че се консумира главно това. 

Амииии, не е много голям 🙂

Все пак, струва ми се възможно да се храниш нормално в населените места. Но ако ще правиш преходи или пък в Данакил - храната включва основно ориз, някакъв вид макарони, зеленчуци и хляб. Месо няма. А, има яйца! И разкошен чипс, ако предварително се уговориш да караш само на картофи....

Инджерата, ако не съдържа глутен - ок, но пък тя не е за всеки вкус. За мен беше направо отвратителна. А и в планините и в Данакил не ни поднасяха инджера, за мой късмет 🙂

 

Но не позволявай на един глутен да те спре от подобно невероятно пътешествие!

 

[Роми]

преди 3 часа, Svetulche каза:

Войната.......

 

Гебре не ни обясни причината, поради която всичко е започнало. Не ми се иска и да споделям в детайли личната му драма....

 

Гебре живее в Тиграй, занимава се с туризъм и планинарство и когато започват масови убийства по селата, той и  част от семейството му, както и много други хора, бягат в планината. След като гладът става страшен, той слиза обратно в селото и там вижда мащаба на трагедията, която го е сполетяла него лично. Тогава взима единственото според него правилно решение в този момент, а именно – да се присъедини към въоръжения фронт на Тиграй и да се бие за правото на живот. И така, един мирен човек бива обучен за ден и половина как да борави с оръжие и се включва в партизанската война. Въпреки огромното числено превъзходство на правителствената армия и по-доброто й оборудване (каза че в началото е имало по 1 Калашник за 4 човека), тиграйците започват да взимат превес, защото познават терена и устройват засади, при които пленяват войници, оръжие и друга техника, вкл. телефони. А в телефоните се крият доказателствата за извършените зверства, защото според разказа, войниците масово са снимали убийствата и изнасилванията, които са извършвали. Не мога и не искам да разказвам това, което чухме.    

 

В един момент нещата се обръщат и тиграйците поемат към Адис, основно вървейки пеша, защото войската бомбардира всички движещи се по пътя камиони. Гебре не е  наясно с това какво е било намерението на тиграйските ръководители – да влизат ли в Адис или какво. Него мирното споразумение го заварва пред Адис, чакащ да го освободят от войската, защото междувременно явно е разбрал, че и тиграйците са извършвали не толкова безобидни неща, не ни каза повече.

 

Според Гебре, няма семейство в Тиграй, което да не е засегнато от войната. Има страшно много сираци.

 

Гебре разказа, че Тиграй е мястото, където от векове се водят битки за какво ли не, а тиграйците са корав народ (в

Колко са непредвидими националните различия и колко лесно избухват кървавите войни... и колко е вярно, че един общ враг бързо събира старите врагове. Етиопия и Еритрея срещу Тиграй сега, преди Етиопия и Тиграй срещу Еритрея. А всички заедно срещу бедното си население... Ужас!

Супер, че ще наели и помогнали така на Гебре и неговите служители!

[Джимбо]

преди 3 часа, Svetulche каза:

Войната.......

 

Гебре не ни обясни причината, поради която всичко е започнало.

Както в 90% от случаите, гледаш коя велика сила кой подкрепя и си правиш изводите 

[Svetulche]

Ден 7 – из депресията Данакил

 

В 5:30 ч. отново поехме към кратера на вулкана, посрещнахме изгрева и отново се разходихме по черното лавово поле за нова доза емоции и неземни гледки. След това се изкатерихме на отсрещната страна на ръба на кратера и направихме една голяма обиколка, колкото да се убедим в огромния мащаб на цялото това нещо.

 

 

 

 

 

 

Към 8 ч. бяхме обратно в лагера, където ни очакваше богата закуска, даже палачинки бяха направили. Слънцето започваше да напича безмилостно, криехме се в оскъдната сянка докато шофьорите натоварят багажа и успеем да потеглим. Като цяло за трите дни, прекарани в депресията Данакил, времето през деня основно прекарвахме в колите, в път, и добре че беше така, иначе не знам какво бихме правили сред този безнадежден пейзаж и в тази жега. А декември е един от най-подходящите месеци откъм температури, не ми се мисли какво е през другите месеци.

 

Продължиме пътя си по черни пътища, сред черни лавови полета, от време на време, насред нищото се появяваше самотна постройка. Според шофьора това били медицински пунктове. Ама имаше ли в тях някой, хората колко ли път бият, за да стигнат до тях, не знам..... Имах чувството, че сме в някакво безвремие... Неусетно стана обяд, отбихме от пътя и нагазихме в някакви пясъци, появиха се палми, под които паркираха джиповете, застлаха рогозките под една от палмите, наслагаха матраците, наизвадиха чинии и вилици, сервираха богат и вкусен обяд. Хапнахме, починахме в сянката, то ще каже човек, че сме копали, ама и да не правиш нищо цял ден си е уморително....

 

 

 

 

Обратно по джиповете, шофьорите си устроиха едно малко рали насред пясъците, за тяхна и за наша забава...

 

 

 

Към 15 ч. наближихме селището Hamadela. С удивление наблюдавахме вида му, но направо зяпнах, когато паркираха джиповете в края на селището, насред нищото и под безмилостното слънце. Като видях леглата, разбрах, че това ще да е лагера за днес. Е, беше потресаващ – абсолютно  голо и равно пространство, първата ми мисъл беше, че с тоалетната ще е проблем ☹. Имаше една паянтова постройка, която се оказа, че е кухнята и в която се скрихме от безмилостното слънце, като стадо овце 😊. Нашите домакини, обаче не си губеха времето, не знам как го правеха, но веднага спретнаха масата, столовете, кафето и пуканките. Чипсът не закъсня. Местните деца се навъртаха наоколо, но не смееха да припарят до нас и до храната, с която искахме да ги почерпим. Холандката отсипа в една чиния и им занесе.

 

 

 

Тъкмо се чудех какво ще правим на това смотано място докато стане време да си лягаме и Гебре съобщи, че потегляме. Леко съм проспала тази част от програмата и нямах идея къде ще ходим. Потеглихме с джиповете, обратно през селото (да се насладим на гледката) и после отбихме от пътя и подкарахме в нищото. По едно време се появиха храстчета и малки дюни, викам си – идеално е за тоалетна и шофьора – хоп, спира и казва “toilet stop” 😊

Скоро след това се появи огромното солено езеро Asale. До където ти стига поглед – огромно бяло солно поле, от което местните хора от векове добиват сол, откопавайки огромни солни блокове. Тук се покатерихме на покривите на джиповете и се насладихме на вятъра в косите и гледката на необятното бяло.

 

 

 

 

 

 

 

Паркирахме до единствените скали в района и до една дупка, прокопана в солната плоча, в която всички се накиснахме в солената вода. Беше много смешно, защото водата непрекъснато те избутва и каквото и да правиш – непрекъснато се въртиш в нея. Излязохме и с доста драскотини от острите ръбове на солната плоча. Беше огромно удоволствие да се „изкъпем“ след два дни без баня, пък било то и със силно солена вода. Ама хората бяха донесли туба със сладка вода и който искаше се обля с нея. Аз реших, че солта е полезна и си останах осолена за още ден напред.

 

 

 

За залеза се преместихме на друго място, където разположихме столчетата, извадихме бирите и надухме музиката от единия джип. Холандката демонстрира завидни танцувални умения на местните ритми и беше абсолютно удоволствие да я наблюдава човек. Залезът не беше нищо особено, но изгрева на пълната луна компенсира подобаващо. Беше изключително приятно да си седя в прохладата на вечерта, изкъпана, в хубава компания, с приятна музика и бира в ръка и да наблюдавам лунната пътека в солта.

 

 

 

 

 

 

Почти по тъмно потеглихме обратно, спряхме за тоалетна на познатото място и се прибрахме в лагера, където вече бяха подредили леглата в редичка и паркираха джиповете плътно от едната им страна, така че се получи нещо като защитна стена. Вечерята беше готова, имаше вкусна леща (винаги имаше супа и винаги беше страхотна) и ... за съжаление...., козичката, която видяхме на пристигане.... се появи в една тава....

 

Подухваше ветрец, който засипваше с фин пясък всичко, но пък беше приятно прохладно. Леглата се оказаха изключително удобни и на 80 метра под морското ниво спах като къпана (то всъщност – бях къпана! 😊)

 

 Следва....

[Svetulche]

Ден 8 – Dallol и път до Мекеле

 

Събуждам се малко след 4 часа от тихите разговори на обслужващия ни екип и от звука на цвърчаща мазнина. Започнали са да готвят..... В 4:30 се включват аларми от всички посоки. Ставаме и започваме да се приготвяме в тъмнината. Днес ще посетим Dallol, който в момента държи официалния рекорд за рекордно висока температура за обитаемо място на земята – средна годишна температура от 35 градуса. И въпреки, че е декември и температурите са по-ниски, целта ни е да сме на мястото преди изгрева на слънцето и да избегнем всякаква възможна жега.

 

Потегляме в 5 ч., като сме натоварили по джиповете абсолютно целия си багаж. Само джипът-кухня остава в лагера и продължават да готвят.  

 

Пътуваме в мрака около час, спираме на познатото място за тоалетна, после дълго пътуваме по солното езеро и просто нямам никаква идея как се ориентират накъде да карат в голямото бяло и равно поле. В 6 ч. спираме до табела с надпис „You are now at one of the lowest places on Earth – 125 m. below see level”. Изрично ни предупредиха, че не можем да продължим по джапанки и трябва да имаме нещо по сериозно на краката, та се преобухме и потеглихме към един от най-необичайните пейзажи на света - активната хидротермална система на Dallol с множество извори, терасовидни системи и фумароли.

 

 

Слагам по-долу малко информация от Wikipedia, защото аз нямам думи да опиша това, което очите ми видяха, а и изобщо не слушах обясненията на Гебре, толкова бях зашеметена от гледката.

 

Dallol е уникална земна хидротермална система около вулкан от пепелен конус в депресията Данакил, известен е със своите неземни цветове и минерални шарки, както и с много киселинните течности, които изтичат от неговите хидротермални извори.

 

Има площ от около 3 на 1,5 km и се издига на около 60 м над околните солени равнини. Има множество солени извори, полета от малки фумароли, многобройни горещи извори , малки временни гейзери произвеждат конуси от сол. Жълтото, охра и кафявото оцветяване са резултат от наличието на желязо и други примеси. По-старите, неактивни извори обикновено са тъмнокафяви поради окислителни процеси.

 

Dallol е силно динамичен: активните извори стават неактивни и нови извори се появяват на нови места в диапазона от дни и това се отразява и в цветовете, които се променят с времето, от бяло до зелено, липа, жълто, златно, оранжево, червено, лилаво и охра. За разлика от други хидротермални системи, известни със своите цветни басейни, където цветовете се генерират от биологична активност, цветовата палитра на Dallol се произвежда от неорганичното окисление на изобилните железни фази. Друга завладяваща характеристика на Dallol е широкият набор от необичайни минерални шарки като солни стълбове, миниатюрни гейзери, водни лилии, подобни на цветя кристали, яйцевидни кори и подобни на перли сфери.

 

Та, вървяхме ние из този нереален пейзаж, около нас всичко тихичко фучеше и клокочеше, издаваше пари и миризми, земята под краката ни хрускаше. Жал ми беше да стъпвам върху тази отровна красота, но то просто нямаше къде другаде да се ходи, а и след няколко часа всичко щеше да се промени и да заличи стъпките и следите от присъствието ни. По-сюреалистично преживяване аз не бях имала до сега....

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ахкахме и охкахме насред жълто-охраво-синьо-зелените полета, а по класацията на Гебре от 1 до 10, това което виждахме беше 5. Той потвърди, че на 2 седмици всичко се променя и при всяко идване трябва да търсят новите места, на които са се образували красиви многоцветни форми.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Слънцето изгря и с всяка минута се усещаше как температурата се качва, но все още не беше нетърпимо топло. Не ни се тръгваше от тук, но път ни чакаше, така че потеглихме към джиповете, където бяхме в 8:30 ч. Група японци тъкмо тръгваше към полетата, направо ги ожалих, защото вече ставаше доста топло, ама те си знаят.....

 

Да вметна, че здраво си бях оплескала маратонките, нямаше измиване, белите подметки станаха безвъзвратно жълти, и се наложи да ги хвърля. Та, който ходи – да си вземе нещо по-вехтичко за там.

 

Потеглихме и по едно време пред очите ни се показаха някакви хълмчета. Оказаха се хълмове от сол! В тяхната дълбока сянка паркирахме джиповете и ни сервираха богата закуска с прекрасно кафе, както обичайно.

 

 

 

 

 

 

След закуската потеглихме и по едно време и трите джипа тръгнаха в различни посоки, шофорите взеха да си звънят по телефоните. Викам си – е сега вече се изгубихме! А те май номера са ни правили, шегички 😊. Събрахме се пак и спряхме до едно бълбукащо насред солната равнина мъничко езеро. Наричат го Мазното езеро, защото като пипнеш водата по кожата ти остава нещо мазно, но всъщност беше доста приятно усещане и малко се поизмихме там.... 

 

 

 

 

Потеглихме обратно към Хамадела, там събрахме някакъв последен багаж и поехме към Мекеле. Част от групата гонеше полет от там в 16 ч. и нямахме време за губене.

 

Да спомена за шофьорите – всички, с които пътувахме бяха много добри в това, което правеха и много внимателни - към шофирането и към нас. И като хора бяха много готини, скромни, много премерени, с добър английски, така че можехме да си говорим с тях през дългите часове път. И доста се забавлявахме, слушахме местна музика, научихме от тях интересни неща за живота им.

 

Пътувахме на север, последни километри през безнадеждния пейзаж на Афар, пред нас се изправиха високи голи планини, без никаква зеленина по тях. Зад тях беше Тиграй. В  Афар почти не вали, но когато през дъждовния сезон вали в Тиграй водата се спуска към ниско разположения Афар, залива всичко и така подкрепя живота в този жесток район. Започнахме да пъплим нагоре и все по-нагоре по планинския път, който се виеше завой след завой. Накрая стигнахме до бариера на пътя, която се оказа границата между Афар и Тиграй. Само спряхме, въобще не ни проверяваха и продължихме нататък. Съвсем скоро спряхме за обяд и смяна на транспорта. Шофьорът ни вече ни беше казал, че ще се разделяме, защото няма право да шофира в Тиграй (не разбрахме, някакво разрешително ли нямаше, какво ли). Докато ние сладко похапвахме под рехавата сянка на едно дърво, шофьорите прехвърляха целия ни багаж от джиповете в едно малко бусче.

Натоварихме се и ние в бусчето, като в дядовата ръкавичка и потеглихме. Пейзажът рязко се смени – от голата пустош на Афар влязохме в китна и подредена земя, с ожънати полета и купи жито, с малки, спретнати каменни къщи. Пътувахме доста бавно, защото път ту имаше, ту нямаше. Наближавайки Мекеле видяхме първото и единствено предприятие за цялото пътуване – завод на Калцедония. Влизането в Мекеле беше супер бавно, защото пътят беше на практика черен, унищожен от войната. Все пак успяхме да стигнем навреме до летището, за да оставим там част от групата, после спряхме в града, за да оставим холандците и етиопката, а ние продължихме към планината. Гебре ни беше попитал малко по-рано дали искаме да отседнем в Мекеле или да пътуваме още два часа и да спим в подножието на планината, по-близо до изходния ни пункт за прехода на следвашия ден. Не ни се оставаше в града и решихме, че е по-добре тия два часа да ги жертваме сега и да ги спим на следващата сутрин. Наблюдавахме града и улиците, пълни с хора и животни, зарязаните заради войната строежи, лъскавите хотели и бараките до тях. Мекеле всъщност е един от големите градове на Етиопия, доста време излизахме от него.

 

Стори ми се безкрайно това пътуване, бяхме доста изморени, мръсни, мечтаехме за баня ..... Но пък беше безкрайно красиво – слънцето отиваше на залез, по пътищата вървяха групи ученици в униформи, които се прибираха към селата си, хора довършваха работата си по нивите, пред очите ни се редяха една след друга идилични картини, гледахме в захлас. Нямах идея къде отиваме, къде ще нощуваме, от време на време минавахме през малки селца с по няколко къщи и в мен започна да се прокрадва съмнението, че може да се лишим от баня и тази вечер. Слънцето залезе и точно преди да стане мрак навлязохме в нещо по-голямо, приличащо на град, свърнахме в една от първите преки, и една голяма порта се разтвори пред нас. Влязохме в двор с дървета и ограден от постройки от всички страни. Озовахме се в Vission Hotel в град Hawzien. Отдъхнах си. Стаите бяха огромни, с големи легла, прилична баня. Само дето бяха страшно студени. Но пък завивките компенсираха.

Само метнахме багажа и Гебре ни заведе в съседната кръчма да вечеряме. Слава богу, извън традиционните неща имаше спагети с доматен сос, които бяха вълшебно приготвени. Полети с бира – добре беше. Разговорът ни с Гебре беше непрекъснато накъсван от работните му ангажименти, не беше имал нормален интернет три дни и сега наваксваше с мейли и обаждания от клиенти. Този човек се скъсваше от работа, дори не се нахрани нормално... Оставихме го да работи и атакувахме банята и леглата.

 

следва.....

[Svetulche]

Ден 9 – Гералта и църквата Abuna Abraham

 

Днес започва тридневния ни трек в планината Гералта. Не бяхме уточнили твърда програма с Гебре, защото не знаехме с каква трудност са трековете и дали и как ще се справим. Знаех само, че твърдо искаме да видим Abuna Yemata Guh. Не бяхме уточнили и дали ще спим на палатки или в хотел. При планирането на пътуването приятелката ми имаше притеснения относно палаткуването, но когато предната вечер Гебре попита какво решение сме взели, тя първа и без замисляне отговори – палатки! Направо зяпнах. И много се зарадвах, защото това щеше да ни донесе съвсем различно изживяване (както и стана).

 

Наспахме се хубаво, закусихме стабилно и потеглихме към планината. Минавайки през градчето ясно видяхме пораженията от войната, страшна разруха, цялата инфраструктура е повредена. Много зле.....

 

Зашеметяващите скални масиви се появяха още с напускането на града. Започахме да искаме спирки тук и там за снимки и Гебре реши въпроса, като ни качи на покрива на джипа. Така можехме да си снимаме на воля на всички посоки. Слязохме едва, когато асфалтът свърши и вече не беше много комфортно горе. Пътувахме и силно ме впечатли колко спретнато изглеждаше всичко – нивите, къщите, хората. Не бих си помислила, че преди две години тук е върлувала война....

 

 

 

 

 

 

 

Спряхме край един харман, където жена и няколко деца пресяваха нещо. Оказа се теф (това, от което се прави инджерата) - някакво толкова ситно семе, че го пресяваха със сито. Това е огромен труд, не знам колко време щеше да им е нужно. Хората бяха много дружелюбни, усмихваха се и ни говореха нещо, което ние, естествено не разбирахме.

 

 

 

Продължихме, навсякъде хората вършееха зърното – с крави, коне, магарета. Много деца работеха на харманите....

 

 

 

Не след дълго спряхме пак. Тук започва трека, рече Гебре. Запозна ни с гида и още едно момче, което щеше да носи храната и каза, че ще се видим вечерта в лагера. Гида и младежа с храната с прякор Кока грееха в усмивки, все едно за тях е най-голямото щастие да ни развеждат по баирите. Коката беше с една готина прическа от стърчащи нагоре масурчета, беше се нагласил по последна мода – смъкнати дънки, яке, голям златен часовник и обут ...... в едни платсмасови сандалки, с които всички в Тиграй ходят и явно са много удобни, след като катерят скалите с тях. Понесъл беше голяма кошница, в която беше храната и допълнителни бутилки с вода. Зачудих се защо не в раница, помислих, че просто нямат такава, ама по-късно като извадиха храната, поставена в голяма кутия, си дадох сметка, че това в раница няма как да влезе. А те бяха приготвили готвена храна, носеха чинии и прибори и салфетки. Абе просто, нямам думи за тези хора. Коката я носи тази кошница два дни все едно е перце и усмивката не слизаше от лицето му, а очите му грееха. И се шегуваше през цялото време. Прекрасен младеж!

 

Та, потеглихме ние, като целта ни беше скалната църква Abune Abraham. В Тиграй има 120 скални църкви, от които 30 са в Гералта. Това са църкви изцяло изкопани в скалата, някои са малки, други – доста големи, но всички са покатерени някъде на високо, някои – много нависоко. Причината – да са близо до бога, да са защитени от евентуални нападения и ... третото съм го забравила .... ☹

 

Ей там горе е църквата:

 

 

 

 

Слънцето вече напичаше, сянка нямаше, започнахме да се изкачваме. Минавайки покрай едни къщи с нас тръгна местен човек, който съвсем ненатрапчиво се присламчи, поговори си с мен, после изостана, после пак ни настигна. И така до мястото, където наклонът стана доста голям, движехме се по скала, пясъчник някакъв, в която стъпките на хората, които векове наред са се качвали до църквата и продължават да се качват и днес, се бяха вдълбали. Там приятелката ми имаше нужда от подкрепа и този човек й я предложи, много елегантно и уважително – подаваше й ръка, показваше й къде да стъпи. Помощта му на връщане беше много важна за нея. Това можеха да го направят гида или Коката, нищо че той бе натоварен с кошницата, можехме и ние да го направим. Но ни беше ясно, че този човек иска да припечели нещо и приемахме това за абсолютно в реда на нещата. За цялото си пътуване в Етиопия просещи хора видяхме само веднъж, пред църквата в Гондар. Хората предлагаха труда си под всякаква форма, а не просеха. И всъщност компанията на този човек беше много приятна, освен че ни помогна.

 

 

 

вдлъбнатите стъпки в скалата:

 

 

Имаше и един почти отвесен очастък:

 

 

Не беше кой знае какво изкачване, но беше адски топло, отне ни час да стигнем до горе с почивките.  По едно време гледам още някакъв човек се катери и бързо, бързо ни настига. Оказа се свещеника, който ще ни отвори църквата. Ние пъхтим нагоре, потим се, а той дори не се беше задъхал....

 

 

Изкатерихме се най-накрая, а от високото гледките към долината под нас и ожънатите ниви и планинските вериги на хоризонта бяха прелестни.

 

 

 

 

 

Починахме малко, събухме обувкте, този път с голямо удоволствие, че беше много жега, и влязохме в църквата.

Abune Abraham е църква от 14 в. вкопана изцяло в скалата, с 6 масивни колони, с куполи и издълбани в скалата различни и много красиви кръстове. Има и фрески, които не са в много добро състояние. Вътре беше приятно прохладно, имаше различни помещения, служещи за различни неща и един проход, който обикаля цялата църква.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

По едно време свещеникът извади някакъв дълъг вързоп и започна да го разопакова. И от него извади ето тази красота - ветрило от козя кожа от 15 в.

 

 

 

 

Оказа се че, освен че църквата е действаща и местните хора бъхтят по баира за службите, селското гробище се намира също тук. И качват до тук починалите си близки, за да ги погребат. Е, това вече ми се видя невъзможно. Ама ми обясниха, че въобще не било трудно .....

 

Полюбувахме се на гледките и тръгнахме обратно. Повторихме маршрута до средата и спряхме в сянката на една скала за обяд. Не бяхме много гладни, но беше време да разтоварим Коката от част от тежестта в кошницата. Като видях чиниите и приборите, направо припаднах. По-късно казахме на Гебре, че можем и със сандвич да минем, но той рече, че за тях е удоволствие и ние за това сме си платили....

 

Хапнахме, любувайки се на гледката, почерпихме и новия ни приятел и обсъдихме предстоящия маршрут. Беше точно 14 ч., слънцето безмилостно печеше и първият предложен ни вариант веднага отпадна – да се катерим по още баири и от там да слезем в лагера. Нямаше да има църква на върха, която да ни примами, така че решихме, че слизаме в долината и през села и ниви се придвижваме към лагера.

 

Речено-сторено, смъкнахме се в ниското, разделихме се с помощника си и потеглихме по пясъчното дъно на несъществуваща в момента река към първото село. Беше много тегаво да ходим из пясъка, щях да слънчасам, наложи се с шала да се покривам, а Коката си вървеше опакован с якето, нарамил кошницата и тихичко си хортуваше с гида. Нещо, което ни направи силно впечатление и на тримата – колко тихо и спокойно говорят хората в Етиопия, няма викане и повишаване на тон, някак напевно и спокойно говорят. Без да ги разбираме,  беше удоволствие да ги слуша човек.

 

 

Най-после излязохме от реката и се озовахме сред нивите на хората, минавахме покрай къщите им, покрай харманите, отвсякъде деца тичаха към нас и викаха „фаранджи, фаранджи“, цялата околност кънтеше от детски гласове. Беше много приятна разходка. Къщите в Тиграй са каменни и градежът им много прилича на родопските къщи, само дето са едноетажни и са изградени така, че ограждат вътрешен двор. Имаше много нацъфтели кактуси, акации, други дървета. Опитахме и някакъв местен плод, който беше много сочен и свеж, малко на ябълка приличаше. Вървяхме на запад по посока на издигащите се над равнината впечатляващи скални масиви.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Към 17 ч. благополучно пристигнахме в лагера, който беше разположен в подножието на впечатляващи скали. Целият екип се трудеше с приготвянето на вечерята, масата беше сложена, кафето и чаят чакаха, не закъсняха и пуканките и пържените картофки. Появи се и Гебре с един мотор, оказа се че е докарал бирата 😊

 

Щъкаха и много местни хора, както обичайно. После разбрахме, че едните са собствениците на полянката, на която сме опънали лагера, другите са се погрижили за дървата за лагерния огън. Като казвам „собственици“ трябва да поясня, че в Етиопия земята е собственост на държавата и на народа. Но хората нямат собственост върху нея, те я обработват, не могат да им я вземат просто така, но пък и не могат да я продават, да я залагат и др.под.

 

В приказаки и закачки дочакахме вечерта, хапнахме, пийнахме и се разположихме край огъня. Небето се покри цялото с огромни звезди, в околовръст няма никакво електричество, а луната още не беше изгряла и беше просто идеално за наблюдаване на звездно небе. Беше толкова приятно да си седим край огъня, да си говорим, да слушаме местните как тихичко си разговарят и да виждаме как само усмивките и очите им блестят на светлината на огъня.

 

По едно време попитах за плана за следващия ден. Гебре предложи три варианта – труден, среден, лесен. Всичките с една крайна цел. Трудният веднага отпадна, започнахме да се чудим между другите два, да разпитваме за подробности. По едно време се сетихме, че Коката ни е видял възможностите през деня и най-добре може да прецени. Казахме на Гебре да го пита. И сега се усмихвам, като се сетя какво последва -  тихо, дълго обяснение от страна на Коката, кратки въпроси от Гебре, пак обяснения от Коката и усмихнатите му очи, стрелкащи се към приятелката ми. Можехме да ги наблюдаваме до безкрайност.... Защо ли ги прекъснахме ...... Искахме да им спестим неудобството, ясно беше че сме за лекия маршрут и им го казахме. Отдъхнаха си 😊 и ние също 😉

 

Следва.... 

[Svetulche]

Ден 10 – църквите Maryam Korkor и Daniel Korkor

 

Денат започна лежерно с изгрева на слънцето. Нали сме по лесния маршрут, няма за къде да бързаме. Пиейки кафето се любувахме на разните птички, които огласяха околността, обикаляхме огромното дърво в близост, което вероятно е на стотици години, оправяхме багаж, защото трябваше да съберем това, което ще ни е необходимо за вечерта в един общ сак, който хората щяха да качат до лагера, останалото щеше да ни чака в буса.

 

 

 

 

 

Първата спирка за деня беше една църква в близост, която не беше много стара, но пак вкопана в скалата и с много красиви стенописи. Вървейки до там събрахме тумба деца с нас. Просто си вървяха с нас и ни гледаха с любопитство. Гебре изпрати едно от тях до селото да повика свещеника, та трябваше малко да го почакаме.

 

 

 

 

 

 

 

 

В църквите обичайно е доста тъмно, та е хубаво да се носи фенерче.

 

След църквата потеглихме пак през нивите и покрай извисяващите се над нас скали. Хубавото беше, че слънцето ни беше в гръб и не беше мъката от предния ден. Изкатерихме един каменист баир и се прехвърлихме от другата страна на скалния масив, а пред нас се изправи нов.

 

 

 

 

 

 

Коката, кошницата и перото 🙂

 

Все още не знаехме къде точно отиваме и че трябва да стигнем ей там - горе:

 

 

Крачехме си бодро из полето, пак беше станало обяд и трябваше да бъдем нахранени.  Спряхме край една къща, където явно ни очакваха и ни настаниха в сянката на едно дърво. Коката започна да вади от кошницата, а ние наблюдавахме, че даже и се включихме във вършитбата, която вървеше пред очите ни. Казаха, че ще им отнеме 24 часа да овършеят това, което беше на земята. С това темпо не знам кога ще приключат всичко.... Вършеят само с животните, нямат дори диканя (не са я открили още май). Домакинята се зае да приготвя кафето, церемонията вече ни бе позната, но винаги има нещо малко различно, така че наблюдавахме с интерес с какво внимание и отдаденост прави всичко. Излишно е да казвам, че кафето беше разкошно.

 

 

 

 

 

 

Сбогувахме се с домакините си и пак тръгнахме през нивите под палещото слънце докато не влязохме в дълбоката сянка на скалния масив. От тук започна финалното изкачване към църквата и лагера ни за тази вечер. Появиха се едни младежи, които явно щяха да са помагачите ни днес. И един дядо имаше с тях. По едно време пътеката влезе в една цепнатина в скалата, стана изключително тясна и стръмна.

 

 

 

 

Издрапахме я и излязохме на открито пространство, от където ясно видяхме колко още изкачване ни чака. Нямаше да е лесно. Тук някъде ни настигнаха готвачът и помощникът му, които носеха нагоре продуктите за вечерята и се катереха като кози, без никакво затруднение. Само като ги проследих къде отидоха за нула време и ми падна шапката (дето я нямах). Хубавото беше, че слънцето вече не печеше толково силно и че скалата, по която се катерехме въобще не се пързаляше. В нея ясно се бяха отбелязали стъпките на хилядите хора, минали от тук.

 

 

 

Изкачването беше леко куриозно, защото бяхме наобиколени от бая народ, който се опитваше да ни помага, аз пък се опитвах да им обясня, че нямам нужда от помощ и да не ми се пречкат, че ми се губи насладата от катеренето, моите приятели пуфтяха по баира и сипеха закани по мой адрес (не съм им била казала къде ще ги качвам.....), дядото активно помагаше на приятелката ми, Гебре беше някъде далече напред. Сигурно сме били смешна картинка, погледнати отстрани.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

По едно време стигнахме до някакъв кладенец и Гебре изсипа по кофа вода на главата на всеки от нас, което беше доста ободряващо 😊. Продължихме вече по-плавно изкачване, на зиг-заг и в един момент видяхме църквата и гробището до нея. Аз просто не мога да си представя как местните хора се качват в тъмното до тук за службите и как качват и телата на починалите.

 

 

 

Трябваше ни малко време да си оправим дишането преди да влезем в църквата. Тя се оказа доста голяма и много красива, изцяло вкопана в скалата. През 50те години, с цел да предпазят стенописите вътре, са изградили тази бяла стена, за да затворят входа.

 

 

 

 

 

 

Заобиколихме църквата и що да видим – палатки! Оказа се, че тук ще нощуваме.

 

 

 

Три млади местни момичета в дълги рокли съзерцаваха долината и се втурнаха към свещеника за благословия.

 

 

 

На мястото, на което бяхме, скалата се спуска отвесно към долината и по скалния й ръб се достига до другата църква – Daniel Korkor. Тя е доста малка и не толкова впечатляваща, но е много уютна, а гледката към долината долу е просто зашеметяваща.

 

 

 

 

На това място живеят монаси и монахини, гледат животни, обработват малки парчета земя. И ние щяхме да нощуваме точно тук! Далеч от целия свят и почти залепени за небето. Бях толкова доволна, че не сглупихме да изберем нощувки в хотел. И всъщност точно тази част от програмата на Гебре беше нещото, което ме грабна и ме накара да избера него да организира всичко. И не сгреших 😊

 

Кафето и пуканките ни очакваха, но скоро Гебре каза „време е да тръгваме“. Е, къде? Нали приключихме за днес? Щял да ни качва на специално място за залеза. Нямаше как да пропуснем. Буквално за 10 минутки се изкатерихме над лагера на място с 360 градусова панорама. Беше просто вълшебно преживяване. А това, че Гебре беше качил до горе бутилка червено етиопско вино и чаши съвсем ни „размаза“. След много снимки просто се кротнахме и се насладихме на момента.

 

 

 

Обратно в лагера вече беше тъмно и само чувахме как прибират животните в разни пещери в скалите, чиито отвори затваряха с ламарини. После всичко утихна.

 

Вечерта премина по обичайния начин – край огъня в сладки приказки и доволни коментари колко правилно сме избрали лесния маршрут за деня. А небето! Небето беше неописуемо – тоооолкова много звезди и толкова близо до нас....... 

 

следва.....

Редактирано 15 януари от Svetulche
1