Walker Haute Route - От Шамони до Цермат или Седем велики дни из Швейцарските Алпи и още нещо…

[Ваня Кърпарова]

Позволявам си да отворя нова тема, не за да се фукам на колко яки места в Алпите бях, а за да опиша малко по-подробно и освен лирическите отклонения по представяне на маршрута, да дам малко по-полезна информация за хора, които потенциално биха направили трека. След миналогодишното ни подобно приключение GR 20 на остров Корсика, гърчописа ми за преминаването и една презентация в Клуба на пътешественика, доста хора ми писаха, че тази година са го минали и много е помогнала моята информация. Което е много, много яко! 

Трудно е като си се върнал от такова преживяване, да си събереш мислите. 

Сетивата са препълнени, думите са малко и е трудно да избереш от албума със снимки, защото всичките са като картички, а думите са недостатъчни.

Haute Route или Високият път (The High Level Route) според  историческите сведения е картографиран към средата на 19-и век от Английския Алпийски клуб. За негово начало е приета долината на Шамони (или подножието на Монблан) и финалната точка е в Цермат (подножието на Матерхорн).

В настоящите времена Haute route сред любителите на аутдор активностите най-първо е известен ски-маршрут, който е преминат за пръв път в началото на 20-и век. Представлява предизвикателен ски-туринг път - мечта за всеки любител на туризма със ски. Ски-версията на този маршрут в голямата си част остава високо горе в планината, вие се през високи върхове и превали на Алпите, от Шамони във Франция до Цермат в Швейцария, изисква сериозни скиорски умения и използване на екипировка за придвижване в снежни условия.

Оригиналният пешеходен трек има модификации, както вече придобива известност и вело Haute route. 

Трекинг вариантите се придържат към концепцията за следване на основния път, измислен още от времето на британците - да минава през превали във височина и да слиза в долините, пресичайки населени места в Алпийската част на Швейцария. Началото на маршрута (до района на Trient) се засича с особено популярния туристически маршрут Tour du Mont Blanc и хижите, къмпингите, и пътеките са фрашкани. Walkers Haute Route е значително по-непопулярен от  Tour du Mont Blanc.

С Крум направихме миналото лято GR20 на остров Корсика за седем дни - техничен мутидей трек, определян като топа на топовете в Европа. И придобили доза самочувствие, че сме много печени, си набелязахме WHR за тази година. Дължината и денивелацията са идентични, но на мен все ми се струваше от клипчетата, че няма толкова камънак, като на Корсика и заключих, че ще е седем дни - повече от седем - абсурд! Това Хюте рут, викам, е къде-къде по-лесно - ходиш и си пееш…Да, ама не беше точно така…

Обобщената статистика показва за преминаването ни от Шамони до Цермат 7 дни, 207 км, около 13 200 м. сборно изкачване и около 12 200 м. сборно спускане, преминаване през 11 високопланински превала, на които във френскоговорящата част казват col, а в немскоговорящата (приближавайки Цермат и Италианската част на Алпите) - pass.

Да се държа в някаква прилична спортна форма през годината си беше задължително условие и като цяло всичките ми тренировки бяха подчинени на простата формула “по- натрениран = по-малко бедстващ”. 

Според пътният ни план трябваше да стигнем привечер в Шамони и взехме мъдрото решение да останем в къмпинга в града две нощи, за да може да видя и аз Шамони, че ми беше за първи път, а и да си починем преди началото на трека, и да стартираме свежи. Следваше обаче едно не много мъдро решение - в свободния за Шамони ден да се качим до Aiguille du Midi, откъдето (би следвало) да се открие гледка към Монблан. 

Тук е момента да кажа още отначало да се знае - не видяхме ни един емблематичен връх, но да карам по ред…

Кабината до Aiguille du Midi е 82 евро двупосочно, не е като да е евтинко. Но така или иначе аз не се бях качвала, за разлика от Крум, който се натискаше да почерпи един лифт. Реших да приема, че много ми се виждаше Монблан отблизо, но предложих стратегия - качваме се до междинката пеш (около 6 км в посока с 1200 м денивелация) и спестяваме половината пари. Не беше много мъдро, предвид, че рано на другата сутрин тръгвахме по трека, но пък излязох много прозорлива, защото на самата игла сякаш бяхме в чаша прясно мляко - такава мъгла налегна, че най-много виждахме до съседния турист. В един момент ми стана забавно, че съм като герой от смешните клипчета; тук сме за гледката, а гледката е една голяма мъгла. Монблан не видяхме, но беше първият от много пъти, в които си викахме: Представяш ли си, еее там е върха 🙂…

Сега малко повечко за преминаването, както и за след него. Нагласете се удобно, направете си кафенце и елате с мен на пътешествие!

И така, както вече стана ясно, тръгвахме за седемдневно преминаване от Шамони до Цермат, като след това имахме още около седмица, предвидена за Швейцария. Тъй като по време на прехода щяхме да спим на къмпинг и на бивак на диво, смятахме да си запазим апартаментче на лукса в Цермат за след трека и да останем три дни. Хем да си починем, хем да се качим с лифт някъде по-високо, за да видим Матерхорн в целия му блясък. После да мръднем към Lauterbrunnen и Grindelwald, оттам в lugano, тъй като оттам имахме билети за Flixbus до Бергамо . От проучването и прогнозирането на финансовата част не лъхаше никакъв оптимизъм, но едно по едно.

Относно времето и багажа, който носехме: Ясно е, че с Алпите не бива да се закачаш и трябва да си подготвен за всякакви климатични условия, като за ден в планината може да се изредят всички възможни капризи на времето - дъжд, сняг, мъгла, вятър, слънце...да не говорим за седмица …Отделно, че в Швейцария може да спиш легално на бивак само над горския пояс - тоест - само нависоко и то само в тъмната част на денонощието.

Избрахме все пак варианта да си носим бивачна екипировка - палатка, шалтета и спални чували, за да сме автономни по трека, а и нали сме булгар, все нещо може да финтираме системата 🤔. Блазнеща е идеята за self support преминаване, или поне по-малко да се възползваме от благата, които предлагат хижи и т.н., което според егоцентричното ни мнение повишава стойността на преминаването на даден маршрут. 

Носехме известно количество дехидратирана храна, газово котлонче и малка бутилка газ. За щастие откъм водоизточници нямаше проблем, та не се налагаше да имаме винаги голям запас от вода, разполагахме и с филтър. Пакетите с храна на всеки от нас бяха около 1,5 кг, плюс още някакви барчета, въглехидратни гелове и супички, та може би около 2 кг храна. Общо теглото на раницата на всеки от двама ни беше около 8-9 кг, което си е прилично, предвид, че имахме повечко дрехи - пухенка, долна и горна мембрана, дълъг клин, мерино блуза с дълъг ръкав и още по един чифт дрехи (тениска и къси панталони), ръкавички, шапки, бельо. (Абе сега обяснявам тук, че не е била тежка раницата, ама първите дни си имах мускулна треска на неподозирани мускулчета на гърба).

Но да караме ден по ден:

Ден 1: Chamonix - Camping du Relais d`Arpette/ 36,5 km/2635 m D+/2035 m D-

Потеглихме рано от къмпинга в Chamonix. След напускането на града се върви по долината, преминава се Argentiere, курортно село в което спряхме, хапнахме едни бързи кроасани с кафе и започна плавно качване към първия кол (превал) - Col de Balme. На върха до едноименната хижа преминава границата на Франция с Швейцария и оттам се навлиза в Швейцарската част на Алпите. Дотам и още малко натам има доста туристи, тъй като се засичат трасетата на Tour du Mont Blanc и Haute route. След този превал някои колеги слизат към Trient за нощувка, но ние продължихме с един траверс по високото, тъй като планирахме да стигнем до Champex-Lac за ден. След доста тегаво стръмно спускане към един бюфет започна да ни се поизявнява, че няма всичко да е цветя и рози, да си трекваме елегантно и да си пеем. Започваха да се нижат един след друг стръмни превали с корави изкачвания и спускания. Та след като на бюфета опънахме панаира да сушим палатката, хапнахме набързо дехидратирана храна, та да започнем да намаляваме лека полека теглото. Следваше изкачване към Fenetre d`Arpette, едни бързи 4 к с над 1000 м Д+. Спускането бе дълго и останахме за нощувка на нов къмпинг, за чието съществуване не знаехме (Camping du Relais d`Arpette) - малко преди Champex-Lac.

Ден 2: Camping du Relais d`Arpette - Wild camp near Cabane du Mont Fort / 31,21 km/1892 m D+ / 1078 m D- 

Денят започва с традиционните кроасани в градчето Champex, на което се намира прелестно едноименно езеро. 

Понаснимахме и пуснахме към долината, след което маршрутът преминаваше през няколко села и беше много яко да усетим част от бита на местните. Голяма наслада е да се движиш по тесните улички, с традиционните дървени къщи, с перфектно оформени дворчетата, входни врати и огради, и цветя, цветя, и зелена перфектно подстригана тревичка…

От последното село в равното си купихме предплатени карти за интернет, които така и не успяхме да инсталираме, хапнахме по едно сладоледче и започнахме стръмно изкачване към известния ски курорт Вербие. И понеже сме богати :), там се наградихме с обедно меню в заведение в центъра. После придължихме със стръмно качване към билото. Имаше топ гледки навсякъде, този ден беше доста щедър откъм време и панорами! В района на Werbier има много ски-писти, като голяма част от околността през лятото е колоездачен рай. Всички пътеки са маркирани, разделени и обозначени за колоездене, трекинг, трейл бягане...         

Трябваше да си намерим място за бивак около Cabane Mont Fort и като едни истински българи си харесахме една сцена за събития на станцията на един лифт, на която да разпънем сергията 🙂. Опънахме простор за палатката да се суши, зарязахме раниците и се качихме до хижа Mont Fort, която по сведение на двойка новозеландци, с които се запознахме в автобуса за Шамони струва 130 франка на човек за легло. Знаехме, че тази двойка по план ще спи на хижата и искахме да се видим да раздуем. Хижата е на много яко панорамно място на 2457 м н.в. и предлага умопомрачаващи гледки към масива на Mont Blanc (не ни даде да го видим), както и Grand Combine. 

Бирата е много скъпа. Това мисля, че ми беше най-скъпата бира в живота - 12 франка, обаче гледките си струваха всеки един франк.

Това беше първото място, на което започна нашият социален живот по трекинг маршрута. Подобни мултидей трекове имат много як социален елемент - срещаш се през деня с приблизително едни и същи хора, които движат с идентично на твоето темпо, запознаваш се с различни образи от различни националности. Разбрахме че ние сме известни като “българите”, имаше също “новозеландците”, “американците”, “нидерландеца” и т.н. На хижата обсъдихме следващият ден, в който се предвиждаха бури и слязохме към "нашето" мято за бивак. 

Палатката пльоснахме отгоре на сцената, защото под лифтовата станция имаше ферма и ни налазиха стадо кози, както и доста крави си обикаляха кротко наоколо. Те животинките си легнаха по някое време, но видяхме поне десетина свободно пуснати из фермата кучета, които не бяха от дребните породи :). 

Ден 3: Cabane Mont Fort - Cabane Prefleuri / 13,6 км / 1304 м D+ / 917 m D-

По план трябваше да започнем този ден рано, защото имаше прогноза за буря по обяд, както и се oчакваше да вали следващите цял следобед и нощ. Бяхме проучили добре възможностите за евакуация по маршрута, въпреки че точно този ден в който се сговнясваше времето следваше да преминем Grand desert - алпийската каменна пустиня. Единствената ни опция бе да останем за нощувка в хижа Prefleuri, което означаваше да направим половинка ден за минаване на три  прохода. 

По изкачването към Col La Chaux се запознахме с “нидерландеца” - Дан, който кръстихме Данчо и отдалече забелязахме конкуренцията, защото ни настигна на първото стръмно изкачване. Той разказа, че бил тръгнал да нащипе за пет дни Haute route и обиколката на Monte Rosa, ама е осъзнал, че няма да му се получи - не бил очаквал такъв терен. С него движихме заедно до хижата, и доста общувахме. Беше изключително мило, защото ни бе оставил сутринта бележка на масата в хижата. 

Иначе за самата хижа Prafleuri има доста забележителни факти. Тя е на стратегическо място между превалите на Grand desert и преди язовира Lac de Dix (Grande Dixence Dam). 

Около нея има доста съоръжения, кото показват грандиозната същност на язовира, който щяхме да видим на следващия ден (или като премине бурята). Има подземна тунелна система, която е изградена от хижата през планината, за да бъдат транспортирани материали за строежа на язовира. 

Пътят до хижата минаваше както споменах през Grant desert - общо взето най-обширната част от маршрута без опции за евакуация при лошо време. А разбира се нас точно там ни хвана...Та тук се случиха няколко важни събития за пръв път в живота ми - видях мармоти и ибекси (Алпийски козирози с големи рога). Също така минахме най-високата точка от трека - котата на Col de Prafleuri - 2990 м. От този превал до хижата имаше дълго спускане, на което при вида на приближаващата буря забравих за всички болки в коленете и тежки раници. 

Самата хижа заради местоположението си изисква доста рано през сезона да се резервира нощувка, каквато ние нямахме. Но така или иначе бурята дойде и аз заявих, че от хижата няма да мръдна. В крайна сметка се намериха две легла за скромната за швейцарските стандарти сума от 80 франка на легло в обща стая. Тази сума включваше вечеря, като вероятно попаднахме в хижата на празник на лещата, защото за вечеря сервихаха супа от леща и яхния от ориз и леща. Десертът не знам дали беше от леща, но не изглеждаше като нещо, което искаш да опиташ. В хижата ни казаха, че няма топла вода, а душа е на 200 м. от постройката. В тоалетната имаше две мивки на които лелки от различни националности се подмиваха със студена вода, лишавайки се от лукса да хабят глетчерната вода на външния душ. 

Иначе обстановката в хижата беше много маниашка - интернационалните разговори се въртяха около това кой колко е велик и за колко дни каква част от трека ще направи. Естествено ние "българите" участвахме активно в меренето на "его"-та.

 

...слагам снимки за разкош и другата час очаквайте в следващ коментар в поста. Имам още много да разказвам за преминаването ни, за това, как не ни понесе швейцарският лукс, как след трека се объркахме и отидохме на туристически места със сергии тип Китен, как целият китайски народ е на лов за инстаграмски снимки в Швейцария, с каква прелест сменихме намусената Швейцария ...

 

 

 

 

[crazyhorse]

Чудесен преход!Чакам с нетърпение останалата част!

[Дани Магелани]

Браво!

Миналото лято бяхме в Шамони. Взехме влакчето, включено и в паса и в картата от настаняването. От крайната гара се взема платен трамвай, който те качва достатъчно високо, че да видиш Монблан, ако ти се покаже. Имаше ремонт на последната отсечка на трамвая, но от крайната спирка успях да го видя за кратко.

 

[vorbis]

@Ваня Кърпарова Поздравления за трека и за това, че споделяш с нас! Супер зарибяващ пътепис. Имаш едва 32 поста, а се превръщаш в супер инфлуенсър.

[Ваня Кърпарова]

преди 30 минути , vorbis каза:

@Ваня Кърпарова Поздравления за трека и за това, че споделящ с нас! Супер зарибяващ пътепис. Имаш едва 32 поста, а се превръщаш в супер инфлуенсър.

О, благодаря, не знам дали да се гордея с това 😊. Харесва ми да си пиша за местата, на които съм била. Не мислех, че някой ги чете тия локуми в днешно време 🤔.

[Ваня Кърпарова]

Ден 4: Cabane Prefleuri - Camping Molignon (Les Hauderes) / 27,08 км / 945 м Д+ / 2149 м Д-

След едно сравнително нормално спане на матраци в общо спално, тръгнахме от хижата за качване на първия превал и ни се откри величественият язовир Dix, заобиколен от още по-величествени върхове и ледници. Имахме привилегията да изминем 4-5 км в ниското, до самият водосборен басейн и да цъкаме с език на грандиозността на съоръжението, и силата на водната стихия от изливащата се в язовира вода. Настигнахме едни млади лъвчета - три момчета от Франция, които правеха маршрута и се мотаха предпазливо около едни крави на пътя, които ние си мислехме, че имат нещо против да минем, но те всъщност изобщо не ни отразяваха. Крум гордо поведе събралата се групичка покрай стадото и показа колко безстрашен е рода български. После срещнахме една лелка, която изобщо нямаше вид на топ туристка, разминахме се (тя отиваше в противоположна посока, незнайно къде), само след 10 минути ни събра по обратния си път, спря, изкъпа се в едно езеро, пак започна да изпреварва всички, качи набързо следващия кол и от върха му ние само я видяхме като точица в далечината. До този момент бяхме убедени, че сме най-бързите. 

В добавка към смазаното ни самочувствие се добавяше и факта, че лещената вакханалия от предната вечер доведе до голям дневен разход на тоалетна хартия, та положението с физическото ни състояние не бе много розово. Известно спокойствие даваше мисълта, че имаме Стоперан в раницата.

Качването на следващия Col de Riedmatten е едно от яките местенца по трека. Допреди две години маршрутът е преминавал превала през метални стълби и мостове, но сега има каменопад и мястото е затворено, като е проправена стръмна пътека в съседство и е обезопасена с фиксирано въже. Тук е мястото да кажа, че по Haute route няма никакви пасажи, които изискват използване на алпийска екипировка и маршрутът в неговата цялост е достъпен за всеки добре подготвен турист.

След Col de Riedmatten започва стандартно дълго спускане към долината, което води до селището Arolla. Преминахме през селото и се пуснахме по реката, която миналата пролет е излязла от коритото си и е нанесла доста щети, включително е наводнила мястото, на което е имало къмпинг. Ние бяхме избрали за крайна точка на дневния трек следващо селце - Les Hauderes, в което знаехме, че има хубав къмпинг с басейн. Побързахме да хванем отворен магазин в селото, за да си купим храна и разбира се бира 😉. В къмпинга беше истинско нидерландско нашествие, очевидно хората от тази нация имат силно казвита къмпинг култура, защото бяха основна част от населението на всички къмпинги, в които оставахме. Силно ме впечатли, че басейна, пълен със студена вода бе окупиран от малки деца, на които нито една маминка не викаше да се обличат, че ще настинат и т.н. А ние оттук нататък та до края на трека бяхме облечени по метода на зелката - с всичките си налични дрехи, защото времето освен облачно стана и студено. В този къмпинг валя проливно цяла нощ, аз се преместих с шалтето да спя в кухненското помещение, а Крум остана да пази скъпата палатка 🙂. Много бях изненадана на сутринта, като каза, че палатката не е пропуснала и тук е момента да я похваля - Marmot Superalloy 2 - държа се великолепно и не ни предадае, въпреки че доста вода отнесе. 

 

 

 

 

[Ваня Кърпарова]

Ден 5: Camping Molignon (Les Hauderes) - Zinal / 24,71  км / 2127 м Д+ / 1829 м Д-

Нощта не беше много ползотворна за мен, освен че спах на земята в кухнята на къмпинга, а и защото бях неспокойна за следващия ден, тъй като прогнозата бе за доста студена сутрин и валеж до обяд. Притесняваше ме факта, че от къмпинга веднага трябва да се качим рязко нагоре - над 2800 м н.в. и да преминем Col de Torrent, а почти всичко ни бе мокро и се страхувах да не хипотермясаме. 

Страховете ми бяха напразни, защото от превала се отвори небето и освен с малко слънце ни дари с прелестни гледки. 

Иначе качването към Col de Torrent си го биваше - леко валеше, мъгливите облаци ту се шмугваха в долината, ту се издигаха нагоре и беше мистично! А стръмният склон не го усетихме - беше 1500 м качване за 8-9 км, но пътеката преминаваше през чудни селца. Освен слънчице, на върха ни посрещна изумителна гледка към Lac de Moiri - неописуемо синьо-зелено глетчерно езеро/язовир. Слязохме към язовирната стена и даже пътеката минаваше по нея, бяхме безмълвни както от нереалните цветове на изкуствения воден басейн, така и от грандиозността на съоръжението, което е превърнато и в туристическа атракция.

Качихме още един превал, преди да започнем дъгло панорамно спускане към Zinal. От Col de Sorebois ни се показваха загадъчно внушителни четирихилядници и страховити глетчери, и беше брутално - Weisshorn, Zinalrothorn, a ни се струва, че на север се виждаше и масива на Jungfrau, Mönch и Eiger.  

Преди да спуснем рязко към Zinal, решихме да пием кафе в мега панорамно барче на терасата на лифтова станция Weisshorn и беше велико, макар върховете да не ни се откиваха в цялата си прелест. Преди Zinal се захванах да броя серпентинките и като ги докарах до към 50 се отказах. Ще сложа и една снимка на трака от спускането, да се види какъв бод чертае 🙂. 

В градчето успяхме да хванем отворен магазин, купихме си даже шоколад с пълнеж от джин, а къмпинга беше много хубав - на малко езерце с патки и  сгушен сред високи върхове.

Снимките са много, защото денят беше велик!

 

 

[Ваня Кърпарова]

Ден 6: Zinal - St. Niklaus / 35,35 км / 2556 м Д+ / 3011 м Д-

Ясно беше, че този ден ще е дълъг, а това личи и от цифрите на етапа. Вариант беше да преминем Forcletta pass и да слезем да спим около Gruben (където няма къмпинг) или да продължим с преминаване на още един превал (последният изобщо за маршрута) и да нощуваме някъде на по-високо преди слизане в последната долина. Мен много ме блазнеше идеята този ден да видим долината на Матерхорн. 

Закусвахме в много яка пекарна в Zinal и подпукахме едно доста стръмно изкачване след градчето. Преди качването на билото имахме късмета да наблюдаваме буквално до нас как един хеликоптер доставяше някакви материали на високото - долиташе, зависваше, пак отлиташе и се връщаше отново след няколко минути. Малко по-нагоре пък в един циркус над нас кръжеше безмоторен самолет. 

Forcletta pass, който ние избрахме е един от възможните варианти за преминаване в съседната долина. Въобще - Haute route има доста вариации и си е въпрос на добро проучване кой вариант е по-добър избор, откъде по си струва да се мине. Тази част с проучването и избора беше за Крум и признавам - нямаше грешка. 

След паса спуснахме към Gruben и за пръв и единствен път видяхме Матерхорн, макар и не от страната, която познаваме от картичките. Аз даже не вярвах, че това е самият Той, но Крум убедено го твърдеше и излезе прав. Преди Gruben се поувъртяхме и малко удължихме слизането, но пък минахме през интересно селище пълно с крави. Въобще - кравите са издигнати в култ в тази страна, ясно е. 

На Gruben обядвахме сандвичи, които бях спретнала предната вечер, имаше ресторант, от който си взехме сладолед и докато отдъхвахме изсушихме палатката на тревата пред кръчмата. След това се заехме с последния превал, възбудени от мисълта, че след него ще сме вече в долината на Матерхорн. Качването към Augstbord pass бе стръмно, но не предвещаваше последващото отвратително спускане (както се вижда от цифрите в трака, спускането си е над 3000 м сборно за деня, което е все едно два пъти да слезеш от Черни връх до София). Първо след превала започна един брутален камънак тип корсикански, после се траверсираше технично и се спускаше към най-якото село от целия маршрут въобще - Jungen. Това селце е кацнало на стръмен склон над St. Niklaus и до него се стига само с лифт. Има жесток панорамен ресторант до едно прелестно малко езеро и зелена полянка, на която имаше няколко табели, че е забранено за палатки. А ние точно това търсехме - къде да опънем палатката за последна нощувка. Видяхме, че едни колеги с раници бяха окупирали една изоставена къща в края на селото и Крум отиде да ги пита дали планират да спят там. Били семейство британци и се канели да опъват палатки в двора след като се стъмни. За жалост вече бяха заели единственото възможно място, а ние заговорихме един младеж, който влизаше в една къща, с надеждата да прозре какво търсим и да ни каже - да, няма проблем, елате в нашия двор и си сложете палатката…Да, ама не каза така, след което Крум предложи да спим в една църква 😀. Това не беше най-доброто му предложение и подехме вече наистина най-стръмното от всички стръмни спускания - това към St. Niklaus. Релефът беше такъв, че за 5-6 км спускане не намерихме два метра равно местенце за бивак. Иначе пътеката по която слизахме се оказа, че е поклонническа, имаше много праклиси. Досами селото - ниско в долината си намерихме място, но на самата пътека и решихме, че сутринта ще вдигнем гълъбите преди да се съмне, за да не мине някой и да ни прибере 🙂.

[Ваня Кърпарова]

Ден 7: St. Niklaus - Zermatt / 27,55 км / 1679 м Д+ / 1171 м Д-

Ден последен. Сутринта още по задрач събрахме багажа, наснимахме едни сладки, пухкави съседки - овце, минахме през селото да закусмим със стандартните кроасани (пекарните отварят доста рано) и потеглихме по долината. За този последен етап трябваше да вземем важно решение тъй като при най-якия вариант преди маршрута се е качвал високо горе през т. нар. Europaweg - фамозен предизвикателен панорамен терен от Grächen до Zermatt. В последните години обаче някои части от този трейл са затворени заради свлачища и е променена значително концепцията.  Правя вметка, че Europaweg trail освен част от маршрута Walkers Haute Route e и част от обиколката на Monte Rosa. 

Селото St. Niklaus, до което бивакувахме е ниско в долината, а за начало на въпросния трейл се води селото Grächen, което е на 400 м по-високо от St. Niklaus, в отсрещния на този склон, по който слязохме през миналия ден. Всъщност преди свлаччищата, които са наложили затваряне на част от маршрута идеята е била да се качи високо горе и да се премине разстоянието до Zermatt не в долината, а във височина, заради панорамата към Матерхорн, Вайсхорн и ледниците. Сега обаче се налага да се направят две слизания/качвания заради каменопадите (в нашият случай с нощувката ниско под Grächen следваше да направим три качвания). Ние решихме да се качим само веднъж нависоко - до Europahutte, да преминем най-дългия висящ мост в Алпите и трети по дължина в света (400 м), да спуснем към Randa и да завършим по долината. Имаше две основни причини за това да не се качваме втори път нависоко - едната - че аз вече бях тотално смазана и исках да ходя да ям фондю и да пия вино в Цермат и другата - че времето бе облачно и съдейки по късмета ни до момента, нямаше да видим гледките, за които си струваше второто качване. 

Та закрачихме бодро по асфалта, като в селото Herbriggen хванахме стръмна пътека към Europahutte. Пак си имаше стабилно качване, траверсиране и забавно преминаване през стълбищна конструкция над едни водопади. В хижата спряхме за почивка, а след това преминахме и впечатляващото съоръжение - висящият мост Charles Kuonen Suspension Bridge.

Спуснахме към Randa и спряхме на едно езеро до Täsch да изядем последните си пакети лиофилизирана храна и даже се изкъпахме в езерото. Вече знаейки, че същия ден ще завършим маршрута, резервирах студио в Цермат, като много се гордеех, че съм успяла да намеря такова с гледка към Матерхорн за невъзможно ниската за Цермат цена от 1200 лв за три нощувки. 

След банята захванахме последните 6-7 км докрая по долината, която се качваше плавно към Цермат. Матерхорн се вижда от пътеката едва преди влизането в града и на този последен завой го зърнахме, макар и обвит в облаци. 

Беше емоционално да видиш този Големец след повече от 200 км!

После седяхме доста дълго в центъра на Цермат, пихме бира и ядохме дюнери 🙂по 15 франка.

Междувременно от Букинг ми писаха, че нещо се объркало и не можели да ни удовлетворят последната от трите нощувки, които вече бях платила. Първоначално ми стана тъпо, защото планирахме да си починем един ден и на следващия да се качим до Hörnlihütte в подножието на Матерхорн, което изискваше три нощувки. А и студиото се оказа на топ място, освен всичко друго, като компенсация за грешката ни бяха дали най-готиния мезонет в чалето, плюс посещение на спа център в съседен хотел. Сега вече определено се чувствахме богати! Еех, ако можеше да видим и Матерхорн…

Следващият ден беше много ползотворен - отдадохме се на заслужен гуляй. Първо се срещнахме с нидерландеца Данчо, който след Prafleuri не видяхме по трека, но от Страва разбрахме, че е завършил също за седем дни и е в района. С него пихме кафе и обсъдихме всичко по темата Haute Route. После си направихме среща с група българи, които един приятел водач бе довел с основна цел - изкачване н Матерхорн. И с тях пихме кафета и бири. Разхождахме се в Цермат, изпрахме се, купихме си по една тениска с щампа на Матерхорн, посетихме спа-то, направихме си гала-вечер в стаята на апартамента (имаше даже комплект за направа на фондю в кухнята)...За жалост времето беше много неприятно, а такава бе и прогнозата за следващите дни. На сутринта нямахме възможност много да се чудим - водачът Тишо и приятелите ни за Матерхорн казаха, че лифтовете не работят и качването им се проваля. Валеше дъжд, Матерхорн изцяло се покри, нямахме повече резерви за нощувка, в Цермат не познаваха парите и имахме само едно решение - да се изнасяме оттам.

Иначе ни оставаха още 5-6 дни до полета и следваше да решим как да ги оползотворим пълноценно - хем да не се налага да си продаваме бъбреците, хем да видим “колкото повече, толкова повече”.

[Ваня Кърпарова]

И последно, тъй като вероятно досадих, да разкажа набързо и какво направихме след напускане на Цермат и какво съветвам вие да не правите. Най-вече, да подтискате желанията си за посещение на инстаграмски места, като например Lauterbrunnen. Ако има и частица разочарование от цялата ни ваканция, то тази частица е, че отодохме дотам. 

По план трябваше след  Zermatt да посетим Lauterbrunnen и Grindelwald. По първото място винаги съм въздишала, заради снимките и видеата на грандиозната долина с водопадите около и. По второто място - заради местоположението под величествените върхове Айгер, Мьонх и Юнгфрау. 

Прогнозата обаче беше отврат за идните дни - тежки дъждове в цяла Швейцария (или ако не в цяла, със сигурност в тази част - планинската, която нас ни влечеше). 

Даже отивайки с багажа на гарата в Цермат още не бяхме сигурни закъде да си купим билети. Платихме по 120 франка за по една Half fare card, която в Швейцария дава право да пъуваш на половин цена в цялата железопътна мрежа (без най-туристическите влакове, катo Jungfraujoch Top of Europe) и повечето лифтове, и все пак си взехме билети до Lauterbrunnen. Пътуването е два часа кеф с три смени на влакове, за само 48 франка (с намалението). 

В лирично отклонение да кажа и за швейцарските влакове - като си купиш билет ти дават разпечатка в колко точно ти е следващата смяна, на кой перон е и чакането на смяна е не повече от пет минути, като съответно може да се досетите, че влакът пристига абсолютно точно по разписание. Как го правят тия хора…не знам. Не знам и как живеят така, като всичко им е наредено, въобще какво може да ги гътне в тоя битов комфорт, в който съществуват? Голяма скука 🙂!

Още в Цермат забелязах,че има твърде много китайци и индийци, но понеже там се смесват с хората, които са заради природата (катерачи, колоездачи, бегачи, туристи…) и си викам, е, и те - китайските туряги са хора. Обаче такова туристическо нашествие заради снимките не съм си представяла, че може да съществува. Някаква невероятна паплач от ловци на снимки с телефони и то предимно от жълтата раса. Даже по едно време викам Чакай да питам чат джипити дали няма някаква политика на китайската държава, да се ходи безплатно на екскурзии. В къмпинга в Лаутенбрунен, в който останахме да пренощуваме имаше кухня за свободно ползване и посетителите от гореспоменатите националности бяха превърнали общото помещение в китайски ресторант - пържеха се едни неща, въртяха се едни гозби…Като допълнение - по главната на Лаутенбрунен се чувствах като в Китен сред сергиите с всевъзможни китайски съкровища.

Може да е нехуманно, расистко и не знам още какво, но не искам да разбера какво търси една индийска лелка с точка на челото, шалвари и джапанки в Гринделвалд. 

Иначе  в къмпинга се скъса да вали цяла вечер, през нощта и на сутринта. Хубавото беше, че се качихме до Венген и гледахме водопадите отвисоко. За жалост високите върхове наоколо отново не ни се откриха.

На сутринта решихме да вземем влак до Kleine Scheidegg и да си пробваме късмета по Eiger trail - маршрут, който минава под северната стена на Айгер - емблематичен връх. Станцията е на висок над 2000 м пас и горе валеше, нямаше никаква видимост, но все пак решихме да тръгнем по трейла и да слезем в Гринделвалд. Цялата зона там е забележителна - четирихилядници, ледници, връх Айгер (който е малко под четирихиляди), но е един от най-предизвикателните за катерачите върхове, заради северната си стена. Дъждът не спря през цялото време, облачността бе толкова ниска, че от великата Северна стена видяхме има-няма стотина метра. Как изглежда нагоре само можехме да си представяме.

Слязохме до Гринделвалд, разходихме се набързо и най-накрая взехме вярното решение - бързо да се изнасяме от Швейцария. Като изключим, че Крум беше забравил в къмпинга скъпите щеки и трябваше да се връща с влак дотам, бяхме щастливи с решението си да сложим точка на луксозното пребиваване в скъпата, неприветливо дъждовна Щвейцария.

После хванахме поредица от влакове за Италия и се настанихме в къмпинг на езерото Lago Maggiore. 

А Италия? Ееех, колко обичам Италия! 

Ошетахме района с всичките му малки селца, къпахме се в езера, сменихме пухенките с бански, пръснахме се от сладоледи, пици, пасти, и беше прекрасен завършек на лятното ни приключение! 

Какво ли ще е следващото?

 

 

 

 

 

[stanimir]

Мисля че Швейцария заслужава втори шанс или дори няколко 🙂

Имал съм прекрасно време във Венген в средата на октомври, а ме валя сняг над Prafleuiri на 2-и август.И мен ме хвана буря и суграшица точно в тоя ден , а вероятно най-сложната част от целия преход беше спускането по снежния склон над алпийската пустиня.После Cabane Prafleuiri се оказа пълна и се наложи да премина превала и да бивакувам чак над езерото.Тази нощ валя и сняг.Оказа се, че има и заслон със свободен достъп, но го видях чак на сутринта.Оставяш колкото пожелаеш , не знам дали още функционира. Цените изглежда доста са скочили , имах две нощувки в хижи - в Cabane Mont Fort съм платил 45 франка (бирата май беше само  6-7) 🙂 В Europahutte нощувката беше 65 франка. Имаше и хубави моменти в ковидните времена - празни планини , ниски цени.Най-евтино излизаха Supersaver билетите на швейцарските железници, който обаче са с фиксиран час.

 

 

Венген , 16 октомври