Нещо като пътепис за Япония с малко Сеул и Алмати

[Ognyan]

 Това пътуване сами си го направихме интересно (или сложно – зависи от гледната точка), тъй като бях открил билети на добра цена от Истанбул. Те, в допълнение, ни осигуряваха възможността за еднодневен престой в Алмати, което пък означаваше, че ще можем да разгледаме още едно ново място. Освен това, авиокомпанията ни предостави дневен хотел срещу скромна сума. Хотелът не беше кой знае какво, но пък беше с чисти чаршафи, което ни позволи да дремнем малко след нощния полет, преди да се разходим.

Знаейки че ще останем само един ден, бях намерил в една платформа – Showaround – местен гид, който да ни разведе из по-интересните места в града. Гидът се оказа млада студентка по интериорен дизайн, която говореше нелош английски. Тя ни разказа, че Алмати е бившата столица на Казахстан до 1997 година, след което столицата става Астана. Освен това сподели, че името на града съдържа в корена си думата "ябълка" и се смята, че от местен див сорт ябълка произлизат всички култивирани ябълки

Видяхме една изключително красива дървена катедрала със златни кубета, която е била построена без да се използва нито един гвоздей. Самата катедрала отвътре беше много светла – нещо нетипично за повечето православни църкви, които обикновено са доста мрачни.

След това отидохме до градския пазар, който се помещаваше в една сграда. Беше доста чисто, а храните бяха добре групирани на различни места. Отбелязах колко чисто беше, особено около месото. Там имаше и конско месо, което е обичайно за тях. От пазара си взехме малко грузински подправки, както и изсушено сирене с голяма трайност. След това се разходихме по една широка пешеходна улица. Общото ни усещане е, че Алмати е много зелен град, пълен с млади хора.

ю

Катедралата

 

В града на различни места има поставени огромни ябълки 

 

За завършек посетихме един разкошен ресторант – Sandyq, където сервитьорите бяха облечени в традиционни носии. Изключително вкусно място, където опитахме конско месо с кумис, както и телешко печено на камък. Единственият минус на ресторанта беше, че не предлагаха алкохол, а си е направо грехота тази прекрасна храна да не бъде полята с чаша хубаво вино.

Ресторанта и порция конско месо с кумис

 

За финал на преживяването ни в Алмати ни се падна много интересен шофьор на такси до летището. Беше руснак, женен за рускиня, от която имал петима сина в Екатеринбург. Освен това каза, че е женен и за жена от Алмати, от която имал две дъщери. Попитах го дали това е законно, а той отговори, че да. Попитах го също дали не са искали да вземат синовете му в армията, а той каза, че са искали да вземат най-големия, но той самият отишъл вместо него. Сподели, че изкарал три месеца в Донбас, след което го уволнили. Имаше две рани от куршум по ръката си, които ни показа.

Докато пътувахме към летището, шофьорът пишеше с една ръка на телефон, който беше поставен на таблото точно срещу мен. Пишеше много уважително и почтително на някаква жена. Казах на Елена: „Виж колко мило – пише любезно на съпругата си!“. А тя отвърна: „Няма начин това да е жена му и той да ѝ пише по този начин“. Кой знае, може би човекът се организираше някъде другаде за осмо дете…

 

Сеул – първите ми впечатления за граданбяха, че е изключително чисто. Повечето жени бяха гримирани (нещо, което по-късно не видяхме въобще в Япония), а лицата им изглеждаха много блестящи и гладки. В общи линии, ако жената не е много възрастна, трудно можеш да прецениш на колко години е. Не знам дали това се дължи на корейската козметика (която преживява световен бум) или на ген, но фактът си беше факт – кожата на корейките изглеждаше невероятно.

Направи ми впечатление колко сериозни изглеждат хората по улиците. Втората вечер ходихме на корейско барбекю (с котлон и чугунени тигани на масата), където една красива сервитьорка ни изпече три вида меса и зеленчуци. През цялото време обаче не се усмихна дори за секунда. Може би просто попадахме на такива хора, но все пак...

Нощен Сеул

 Това, което успяхме да видим като забележителност, беше двореца Gyeongbokgung, предварително бях проучил, че почти всеки ден има тур на английски с екскурзовод, който работи в комплекса. Там можеха да се видят много жени, както корейки, така и чужденки, облечени в традиционни корейски рокли - ханбок, които се вписваха много добре в обстановката, внасяйки цвят и колорит. Допълнителен плюс за тези, които бяха облечени в традиционни костюми беше, че могат да влязат безплатно в двореца, а наема на дрехите беше доста нисък (от порядъка на 10 евро на ден), ние не се облякохме, защото бързахме да хванем обиколката с екскурзовода. Дворецът е построен 1395г и е бил опожаряван няколко пъти. Там са живели корейските крале обградени от свита и прислуга, но освен тях малцина са можели да доближат двореца. Екскурзоводката ни обърна внимание, че палата, който ползва кралицата е много по-пищен с много повече красиви детайли от основния дворец и ни попита дали имаме представа защо е така и никой не позна. Оказа се, че след като се омъжи и влезе в покоите си, кралицата повече НИКОГА не ги напуска, затова е максимално обградена с красиви вещи и затова и самата сграда е по-красива, а има допълнително и скрити градини, които не успяхме да видим. 

Различни палати в дворцовия комплекс

 

Един музей

 

След като разгледахме двореца, се насочихме към един комплекс от реставрирани традиционни къщи – Bukchon Hanok. Оказа се обаче, че тъй като там живеят хора, мястото е отворено за туристи само между 10:00 и 17:00 ч. всеки ден, с изключение на неделя. На всеки 20-ина метра имаше табели, които предупреждаваха, че извън тези часове туристите ще бъдат глобявани. Затова решихме да го посетим на следващия ден. Мястото е изключително красиво – има над 900 реставрирани къщи, а разходката из тях може да отнеме доста време. Може би е излишно да споменавам, че беше пълно с туристи и не беше лесно да си направиш снимка сам. Там също се срещаха хора, облечени в традиционни корейски дрехи.

Bukchon Hanok

 

Разхождахме се доста из центъра на града и близките околности, за да се опитаме да се потопим в неговата атмосфера. Сеул е много жив град с доста висок стандарт. Транспортът беше много добре уреден, но за навигация трябва да се използват корейски приложения, тъй като Google Maps не работи добре там. Такситата пък бяха по-евтини от тези в София.

Опитах се да посетя едно популярно място за кроасани – Nudake. Специално пропътувах над половин час с метро, за да опитам от апетитно изглеждащите им кроасани. Когато пристигнах там, беше около 13:00 часа и установих, че всичко от асортимента им за деня е свършило. Или поне нещата, които бих ял, ги нямаше. Бяха останали само някакви странни черни кроасани, но реших да не рискувам. Мястото се намира в квартала Гангнам, така че разочарованието от безполезната разходка беше донякъде компенсирано от гледката на интересните сгради, покрай които минавах.

Странна сграда в Гангнам

 

Друго интересно място е Rainbow Bridge – мост, дълъг около километър, по който са разположени 380 дюзи, захранвани с мощни помпи. Всичко това е добре осветено, а фонтаните са съчетани с музика. Беше интересно, разходихме се, а мостът беше пълен с тичащи хора.

Rainbow bridge

 

Япония

Пристигнахме на летище Кансай в Осака на следващия ден. Летището е много интересно, тъй като е изцяло построено върху изкуствен остров, който, заради меката основа, потъва постоянно и вече е потънал с над 10 метра от завършването си през 1994 г. Това е изключително инженерно постижение, което изисква редовно напасване на пистите и тунелите, свързващи го с града.

Взехме автобус до първото ни място за настаняване – едно изключително добре оборудвано Airbnb, което беше едно от най-добрите ни места за престой. На разположение имахме и wi-fi бисквитка, която можехме да използваме, докато сме там. На втория ден хазяйката ни изненада – закачени на вратата в една торбичка ни очакваха един превъзходен японски чийзкейк и една чепка грозде. Елена обяви, че това е най-хубавото грозде, което е яла, но по-късно установихме, че същата чепка грозде се продава за 24 лв. за брой. Ако искаш, както се казва!

Още докато пътувахме от летището по магистралата, забелязах колко чисти и лъскави са камионите. Почти без изключение всички камиони бяха с блестящи хромирани повърхности, сякаш току-що са излезли от завода. В европейските страни камионите също са чисти, но в Япония чистотата е на съвсем друго ниво – човек може да се обръсне, като се оглежда в камиона.

Първия ден в Осака бяхме отделили за разходка по Дотонбори. Това е дълга покрита улица, пълна със заведения и магазини. През деня беше голяма лудница – турист до турист, но това беше нищо в сравнение с това, което се случва нощем. От този момент се опитвахме, доколкото е възможно, да се движим по страничните улички. Повечето от интересните заведения в Осака се намират на самата улица или в пресечките ѝ. Градът се смята за кулинарната столица на Япония с над 10 хиляди ресторанта. Основните специалитети са такояки – топки от пържено тесто с октопод, и окономияки – нещо средно между палачинка и омлет с морски дарове, месо или зеленчуци.

По този повод, като се замисля, големи ресторанти в Япония почти не видяхме. Сещам се само за един ресторант за темпура, който беше наистина голям, но по-голямата част от ресторантите бяха с капацитет до 20 души, а често дори до 10. Те обикновено се намират на съвсем малка площ – с миниатюрна тоалетна и обикновено един барплот, около който сядат всички клиенти. Собственикът е и готвач, и сервитьор, а менюто обикновено включва максимум 3-4 ястия и напитки. Човекът се е специализирал и цял живот готви едно и също нещо – с пресни продукти и без фризери със замразени заготовки.

Малък ресторант в Нара с общо 10 места

 

На следващия ден отидохме до една от основните причини да изберем Осака за посещение, а именно Експо 2025. Винаги съм искал да посетя експо някъде и ми се стори, че ще е прекрасна идея да го направя в Япония. Но всъщност не беше точно така – откровено не очаквах да има толкова много хора.

Нещото, с което асоциирахме японците преди години, беше образът на японския турист – с фотоапарат, щракащ всичко навсякъде по света. Надали скоро сте виждали тази картина. Първо, защото вече всички снимат с телефони, и второ, защото се оказа, че японците предпочитат да обикалят в собствената си страна и все по-рядко пътуват в чужбина. Така че много японци бяха избрали да закупят сезонен билет за експото, който им позволява да влизат колкото пъти искат. Ако искаш да посетиш всички павилиони, определено имаш нужда от такъв билет.

В началото на деня опашките все още бяха малки, но около 5 следобед, когато минахме покрай павилионите на САЩ и Франция, на края на опашките имаше табели, които показваха, че чакането е 4 часа. Ще се повторя, ама – ако искаш. Ние успяхме да влезем в австралийския и австрийския павилион, и двата интерактивни. Първият представяше природата на Австралия, а вторият беше посветен на 150-годишната връзка между Япония и Австрия. Освен тях беше лесно да посетим общите павилиони, където се намираха различни страни – например всички африкански държави, както и нашите македонски съседи и Хърватия, които също бяха спестили пари за индивидуални павилиони.

Входа на Австрийския павилион

 

Eстествено, отидохме и до българския павилион, където ни посрещнаха един висок левент и една девойка, която говореше японски. Много ни се зарадваха, защото имаха възможността да поговорят малко на родния си език. За съжаление, не успяхме да видим експозицията, защото следващата обиколка на английски щеше да бъде в 18:00 ч., което съвпадаше с часа ни за посещение на японския павилион.

Нашия павилион

 

Японският павилион беше много впечатляващ като архитектурна конструкция, но самата експозиция не ни впечатли особено. Беше посветена на рециклирането – важна тема, разбира се, но аз очаквах нещо друго...

Част към японския павилион

 

Около павилионите имаше една дървена конструкция, която ги обграждаше – най-голямата дървена структура в света. Тя представляваше кръг с диаметър от 615 метра и височина 20 метра. Много внушително.

Дървената конструкция

 

Още нещо, което ме впечатли на Експото, беше една тоалетна, в която над мивката имаше ултравиолетова лампа и специална камера. С тях можеше да се види дали си измил всички бактерии от ръцете си – те се виждаха като флуоресценция. При мен нищо не проблясна, явно си бях измил ръцете добре.

По пътя за Експото, докато пътувахме с метрото, успях да впечатля едно японско момиченце, което ме гледаше с невярващ поглед заради това колко съм висок. Бях се хванал не за висящите дръжки, а за релсата, на която те бяха закачени. Предполагам, че беше от провинцията, защото в Осака имаше доста чужденци, които бяха дори по-високи от мен. Същото момиченце беше много впечатлено и от ярко боядисаните нокти на Елена, които сочеше на приятелките си.

Тук е моментът да спомена, че е изключителна рядкост да се види японка с лакирани нокти или с грим. Тийнейджърки гримирани наистина имаше, но беше почти изключение да се видят други гримирани жени. Коренна разлика с Корея, където дори мъже можеше да се видят с грим.

 

На следващия ден посетихме Нара – задължителна дестинация за всеки турист, който посещава Япония за първи път. Градът е по-малко известен като бивша столица на Япония, и далеч по-известен с еленчетата, които обитават парковете и често се разхождат из съседните улици. За тях се продават специални крекери, които туристите могат да им дават. Еленчетата са известни с това, че се кланят, за да получат крекери от посетителите, които идват специално заради тях. В резултат на това повечето бяха въздебели, а освен това са и доста нахални. Два пъти видях как захапват туристи по задните части, когато държат крекери, но не им ги дават.

Елена и еленчетата

 

Освен заради еленчетата, бяхме отишли в Нара и с план да се облечем в традиционни кимона. В магазинчето, което Елена беше набелязала, ни обясниха, че кимоното е зимният вариант на тази дреха и че, ако го облечем, ще ни бъде много, много топло. Затова ни препоръчаха летния вариант – юката. Жената в магазина много чевръсто ни помогна да се облечем (за което наистина е нужна помощ), направи красива прическа на Елена и ни връчи по един чифт дървени налъми, с които да се разхождаме.

 

По принцип наемът на дрехите е за цял ден, но не си се представях как потраквам с налъмите по калдъръма. Разбира се, винаги можеш да си обуеш обувките, с които си дошъл, но, комбинацията от кимоно и маратонки би изглеждала малко нелепо. За наше щастие точно до магазинчето имаше доста приятна уличка, където направихме няколко снимки. Тъй като това е популярна услуга, много хора се разхождаха с красивите си кимона сред еленчетата, за да си направят приятни снимки. Единствено

трябва да се внимава, защото ако някое еленче захапе и повреди дрехата, снимките може да излязат доста скъпи.

Но нека спомена малко и за самият град Нара. Там има няколко много красиви храма, които си заслужава да се разгледат. Един от най-впечатляващите – Kōfuku-ji – за съжаление е затворен за ремонт до май 2034 година. В момента около пететажната пагода е изградена огромна конструкция, която я обхваща изцяло. Друг много красив будистки храм, който може да се посети, е Tōdai-ji.

На връщане от Нара успях да взема билети за един изключително приятен за пътуване влак – Limited Express Aoniyoshi. Влакът изисква допълнително заплащане, но предлага комфорт, сравним с бизнес салон на летище, с много удобни седалки. Билетите се купуват от уебсайт, който изглежда като направен от осмокласник. След като заплатиш, не получаваш самия билет, а само номер на резервация. С него номер, в деня преди пътуването или в самия ден, можеш да влезеш в системата им и тогава да видиш билета си. Честно казано, не разбирам защо трябва да е толкова сложно.

,

Във влака Aoniyoshi

 

На следващия ден посетихме градините на замъка в Осака – впечатляваща постройка отвън. Замъкът е бил унищожаван няколко пъти, но е възстановен през 1931 година. Сред любопитните факти за него са използването на 100 кг злато за орнаментите по покривите и наличието на камъни в крепостната стена, тежащи над 100 тона. Казват, че гледката на замъка по време на сакурата е невероятна, тъй като е обграден от 4000 вишневи дръвчета.

Замъка в Осака

 

По-късно имахме среща с българин Тихомир, който живее в Япония повече от 20 години. Той е женен за японка и работи като преподавател по английски език. Преди да заминем, се бяхме запознали с него в България чрез наша обща приятелка – Радина, и се уговорихме да се видим в Осака. Той ни заведе в етнографски музей с експозиции от различни страни, а след това се разходихме из красив парк.

Езерце към парка

 

Вечерта бяхме поканени на гости у тях - така имахме възможност да посетим японски дом. Съпругата му, много фина и любезна жена, беше приготвила вкусно домашно барбекю със зеленчуци, сьомга и месо. Поговорихме за това как са се запознали, за живота в Япония и за предстоящата сватба на дъщеря им. Изпихме заедно 2 бутилки вино, като това май беше единствения път, в който пихме много вино в Япония, тъй като в ресторантите предлагаха почти само японско вино, което меко казано е доста компромисно на вкус.

Тук сме с Тихомир, пред символа на Експо Осака 1970

 

Споменавайки алкохол - всички знаем, че азиатците не могат да носят на пиене, въпреки това отдавна не бях виждал някого да бъде носен защото е подпийнал, а може да се каже, че беше честа гледка петък или събота вечер. Интересно беше да се види как иначе кротките и дума не обелващи в транспорта японци стават шумни и общителни в кръчмите, след като изпият няколко питиета.

На следващия ден направихме разходка до Химеджи, където се намира изключително красив замък, известен със своята отлична подготовка срещу нападения. По ирония на съдбата, той никога не е бил нападан. Влязохме вътре и, тъй като всичко в замъка е автентично, трябваше да се събуем.

В градина Koko-en близо до замъка Химеджи

 

Споменавам това, защото Елена беше с бели чорапки. Качихме се до седмия етаж и обратно, преминавайки по същите места, през които вече бяха минали стотици хора през деня. На излизане, когато се обувахме, тя отбеляза, че чорапките ѝ все още са снежнобели. Чистотата в Япония и Сеул е наистина впечатляваща. Единственият малък проблем в Япония е липсата на кошчета за боклук, но когато човек е подготвен за това, не е трудно да се справи.

Тихомир ни беше споменал, че японците взимат вана всеки ден, и съм склонен да му вярвам, тъй като абсолютно всяко място, на което отсядахме, имаше вана в стаята.

В airbnb-то в Осака имаше телевизор към ваната.

 

Вечерта на същия ден отделихме за разходка в Кобе. Определено ни хареса, тъй като не е толкова популярен сред туристите и е далеч по-приятен за разходка в сравнение с Осака. Не знам защо си мислех, че е малък град, но се оказа, че е шестият по големина в Япония.

Кулата в Кобе

 

Конструкция близо до пристанището на Кобе 

 

Магистрала на две нива

 

Няма да крия, че основната цел на посещението ни в Кобе беше да опитаме най-известното говеждо месо – Wagyu от Кобе. След предварително и много внимателно проучване на ресторантите, си бях избрал Royal Mouriya. Това е малък тепаняки ресторант (готвене на плоча пред клиента) с 10 основни места и отделна малка зала. Имахме готвач, който се грижеше за нас и, въпреки че не разполагаше с богат речник на английски, се постара да направи времето ни максимално приятно. Това беше и един от малкото ресторанти, в които предлагат чуждестранно вино.

Дадоха ни да се снимаме с месото преди да ни го приготвят

 

Ето този чичо се грижеше за нас. В чинията има печен на плоча чесън, малдонска сол, прясно счукан черен пипер и малко уасаби.

 

Храната беше великолепна. Два дни преди това, а и още два пъти след това, ядох Wagyu, но единствено за това, което опитахме в ресторанта в Кобе, може буквално да се използва изразът "топи се в устата". Без съмнение, това беше най-доброто говеждо за мен. Въпреки че на Елена ѝ беше прекалено мраморирано, за мен беше точно както трябва.

 

Следващата ни спирка беше едно спа село Арима Онсен, където бях запазил традиционен хотел - рьокан. Хотелът съществува от 12ти век и е най-стария хотел в селото, разбира се в момента в доста модерен вариант, като до голяма степен бяха запазили духа и традициите. Всички служители бяха облечени в кимона, трябваше да се събуем на входа и ни дадоха чехлички, старателно избърсаха колелцата на куфарите и след като ни заведоха в стаята, ни връчиха едно ръководство за поведение в хотела - в резюме да сме тихи, тъй като няма особена шумоизолация, как да ползваме минералния извор и как да облечем кимона/юката, които да ползваме докато сме в хотела. Самата стая беше постлана с татами, а междинните врати бяха дървени и с оризова хартия. Преди вечеря реших да отида да пробвам минералния извор. Според инструкциите трябваше много усърдно да се изкъпя преди да вляза в минералната вода, а там съответно се влиза както майка те е родила, като единствено с едно малко пешкирче може да се поприкриеш. Самата вода, бидейки с много високо съдържание на желязо, беше с жълтокафеникав цвят - много по-различно от това, което съм виждал в България и беше доста гореща, така че не останах много време. Навлизайки в минералния “басейн” отначало плитко, а когато стигнах основната част не беше особено дълбоко, някъде под кръста, но знаех, че трябва да клекна за да се потопя добре. Установих, че басейна се вижда от двора на хотела, като имаше някакви храсти, които в никакъв случай не скриваха гледката напълно. Японците очевидно не се притесняват. Освен това дамската част беше отделена посредством каменна стена, която започваше от тавана, но към средата - края на басейна беше на височина над кръста, но в никакъв случай не можеше да скрие кой стои от другата страна, ако той се е изправил, но както вече споменах, японците очевидно не се притесняват (за по-любопитните - в дамската част нямаше никой, поне не чух, а и не видях). 

Хотела отвън

Фоайето на хотела

Стаята

 

Тъй като хотелът предлагаше традиционна вечеря, реших да се възползвам, което обаче се оказа голяма грешка. Бях ги предупредил, че не ям морски дарове, но не очаквах, че менюто ще включва толкова много тофу, което също не ми е по вкуса. Храната изглеждаше изключително красиво – личеше си, че е вложен много труд, но за съжаление вкусът ѝ беше ужасен. Може би само една трета от нещата, които опитах, ми харесаха. Опитвах се да ям възможно най-малки хапки, но някои от ястията не можеха да се разделят лесно (поне не с клечки). И макар че на съседната маса едно младо китайче мляскаше шумно, реших, че не мога да си позволя да плюя храната, затова изядох няколко наистина неприятни неща. Все пак се нахраних, защото имаше месо и задължителния ориз, но като цяло поуката е, че традиционната храна не е за всеки. На следващата сутрин на закуска ситуацията беше подобна, но за щастие имаше много вкусна печена сьомга.

Това е предястие за човек част от вечерята

Закуската

 

Киото беше следващата ни спирка – друга стара столица, но същата лудница като в Осака. Задължителните забележителности бяха препълнени с хора. В интернет има разни видеа, които обясняват как, за да си сам на Фушими Инари – мястото с над 10 000 порти (тории), трябва да станеш и да отидеш много рано. Е, станахме в 6 сутринта, тръгнахме в 6:30 и въпреки това на гарата с нас слязоха поне още 100 души. Не знам, може би ако тръгнеш в 5 сутринта, наистина няма да има хора, но това не е за мен. За щастие, тъй като пътеката е доста дълга, винаги можеш да изчакаш малко, за да си направиш снимка сам.

Фушими унари

 

Rokuon-ji Kinkaku или Златният павилион е сред задължителните атракции в Киото. Стълпотворението от хора там е умопомрачително, но гледката на храма, отразяващ се в езерото, определено си заслужава, както и разходката из околните градини. Интересен е и будисткият храм Ryoan-ji с неговата каменна градина. Самото място предразполага към медитация и умиротворяване на духа, но това не е много лесно, когато наоколо има десетки говорещи и смеещи се туристи.

Златния павилион

 

За последно си бяхме оставили Сребърния павилион (Ginkaku-ji), който, за разлика от Златния павилион, не е покрит със сребро, както и Философската пътека.

 

Сграда в Киото

Гледка от един популярен мост Tatsumi

 

Туристки - разпознават се по това, че японките няма да сложат маратонки с това облекло.

Истинска гейша (Майко) 

 

Естествено, качихме се на шинкансен влак от Киото до последната ни спирка - Токио. Бях резервирал места от правилната страна на влака, за да имаме евентуално гледка към планината Фуджи. В началото нямах особени надежди, но щастието ни се усмихна и успяхме да я видим.

Фуджи сниман от влака

 

Всъщност бяхме отделили и цял ден за екскурзия до подножието на Фуджи, но тогава нямахме късмет. Върхът беше скрит в облаците и на всяка спирка нашият гид казваше: "Оттук трябва да се вижда Фуджи." Трябва, ама... грънци. Като цяло разходката беше приятна, но без да постигне основната си цел, човек остава леко разочарован. Но пък с Фуджи е така – някъде бях чел, че само в 25% от дните няма облаци и планината се вижда в цялата си прелест.

Отзад се вижда Фуджи...

Тук също отзад се намира Фуджи

 

Самото Токио първоначално ми се стори доста обикновено – със забързани хора и значително по-малко туристи. Разбира се, туристи има, но те са основно около забележителностите. Когато човек се разхожда из града, усещането е доста спокойно.

Токио

 

За престоя ни в Токио бях избрал две места за настаняване – едното в Гинза, а другото в Уено, което е по-отдалечено и значително по-спокойно. Гинза е известна с луксозните си магазини и е място, където е престижно да имаш представителство. В Гинза много ми хареса една комбинация от кафене Starbucks и италианска пекарна, която се намираше на долния етаж. Продуктите от пекарната бяха превъзходни, а кафето беше точно по наш вкус. Обикновено Starbucks не ми е сред любимите заведения и рядко го посещавам, но тук кафето беше наистина чудесно.

Сгради в Гинза

 

Докато бяхме в Токио, се срещнахме с една жена – Люси, която живее в Япония от 30 години, женена за японец. Свърза ни една приятелка на Елена от работата ѝ. Бяхме любопитни да чуем още една гледна точка за това какво е да се живее там, но не предполагахме, че Люси работи от време на време като екскурзовод. След като се срещнахме в метрото, тя веднага ни подхвана и ни изнесе страхотна лекция за зараждането и развитието на Токио.

Заведе ни до нулевия километър, от който се измерват всички разстояния по пътищата. Тази точка се намираше на мост, над който, по протежение на реката, минаваше магистрала. От Люси разбрахме, че японците планират да разрушат магистралата и да я построят наново, отново в реката. Въпреки всички технически предизвикателства, свързани със строителство в течаща вода, някак си съм убеден, че ще приключат преди магистрала "Хемус".

Магистралата над реката. Снимката е на моста където е нулевия километър.

 

Люси ни показа един малък шинтоистки храм и ни обясни разликата между шинтоизма и будизма. След това ни заведе в магазин Митсукоши. По-възрастните може би си спомнят, че по времето на социализма в България имаше магазини с тази марка – Sofia Mitsukoshi. Аз лично си спомням един такъв в подлеза на Централна гара. Какво се е случило и защо тези магазини не оцеляха в България, не знам, но в Токио има два огромни търговски центъра за луксозни стоки.

Причината Люси да ни заведе там беше, че всеки петък, събота и неделя, в определени часове, в магазина се провеждат изпълнения на орган. Имаше и цветя, които изглеждаха толкова перфектно, че на пръв поглед приличаха на изкуствени. Люси ни увери, че няма никаква вероятност това да е така. Освен това, вътре имаше различни арт изложби, както и една 11-метрова дървена статуя, изработвана повече от 10 години. Тя беше изключително пищно оцветена и украсена. Доста неочакван, но бих добавил – стилен начин да привлечеш клиенти.

Статуята

 

Една от атракциите, която силно препоръчвам да се посети в Токио, е teamLab Planets. Това е интерактивно преживяване с огромни художествени инсталации, в които буквално се потапяш. Посещението започва с ходене бос в течаща вода и преминаване през различни зали. Всичко е изключително впечатляващо и определено успява да въздейства на всички сетива.

teamLab Planet

 

Решихме да посетим едно от кафетата с животни. Знам, че отношението към животните в такъв тип места търпи сериозни критики, но желанието да видя отблизо и да докосна бухалче беше много голямо

 

Между другото на няколко пъти когато търсихме сувенири и напиша “souvenirs” в google maps на мястото намирахме най-честно огромни щандове с всякакви храни, най-често сладкиши и евентуално малко щандче със магнити и картички. Заключих, че това явно е най-обичания сувенир за тях - храна типична за района винаги опакована изящно - като произведение на изкуството. Въобще са царе на опаковането.

Предпоследния ден бях запазил една разходка с Tokyo volunteers, с други думи има доброволци, които искат да отделят 2 часа от личното си време за да разхождат чужденци, като правят това за да упражняват английския си език. Запазих няколко месеца преди пътуването нощна обиколка в Асакуса, близко до там където бяхме настанени. Знанията ми за  Асакуса приключваха с това че там е най-стария будистки храм в Токио, така че щях да се радвам да науча повече неща. Нашите доброволци бяха двама пенсионери, един мъж работил като IT специалист и една жена, която не помня вече с какво се занимаваха. Направихме заедно една около 2 часа кратка обиколка по времето на, която успяхме да разгледаме голяма част от нощна Асакуса и да чуем интересни факти.

Кулата Асакуса

 

Известната 3D котка при Шинджуку

 

Много хора и до момента твърдят колко японците са изпреварили времето, но има някои неща, в които са доста изостанали. Например, много сайтове за закупуване на билети бяха с изключително неудобен и сложен дизайн, който затрудняваше работата с тях, като пример давам сайта за закупуване билети за експото, както и купуването на билети за влак с компанията Кинтецу, които ми трябваха за специалния влак от Нара до Осака.

В резюме Япония успява да въздейства върху туристите и може би това е причината за огромния ръст в посещенията на страната. Чистотата по улиците, безупречните обществени тоалетни навсякъде безплатни (тук дори не си помислям да правя паралел със ситуацията при нас). Дисциплината, любезността и уважението, което срещаш на всяка крачка придружени с лек поклон, вниманието им към детайла и ненатрапчивоста им. Последното го споменавам, защото една вечер се наложи да помоля управителя на едно заведение да направи забележка на едни много шумни испанци, които седяха на съседна маса и говореха така, че с Елена почти не се чувахме. Ако бях в Испания не бих си помислил и за секунда да правя това на въпрос, все пак манталитет и обичайно поведение, но се намирахме в Япония, а там да уважаваш спокойствието и да не пречиш на други хора се подразбира, и молбата ми имаше ефект.

Относно храната - хареса ми почти всичко навсякъде, но ако човек е веган няма да му е лесно, за вегетарианците положението е една идея по-добре. Десертите им не са особено сладки. Хубаво кафе не е лесно да се намери и ако има то е доста скъпо.

Малко суши

 

3D Мапинг шоу върху сградата на кметството в Токио

 

Успяхме да видим Фуджи и от самолета на път за Сеул

 

Кисело мляко "България"

 

Разходихме се из Йокохама за половин ден

 

Камакура

 

Чаша японско вино

Вендинг автомат за говеждо wagyu 

Прототип на Нисан в шоурума им в Гинза