Нека ви разкажа за Северна Испания и Picos de Europa

[Ваня Кърпарова]

Не знам откъде да започна...може би отзад напред 🙃

Северна Испания през моите очи е шарена, зелена, синя, разнообразна, смесица от култури и архитектури... въобще - прелестна е!

Защо си позволявам да отворя нова тема и да говоря за цяла Северна Испания - ами защото си струва и защото ощетахме голяма част от нея.

Та... в една друга тема за Северна Испания споделих преди месеци, когато подготовкатa и проучаването течеше, че ще правим трек в планински масив с името Picos de Europa. 

Така ме цапардоса тая планина, че предпочитам да започна отзад, и да оставя за накрая забождането на черешката, а имемно Anillo de Picos или пълния ринг на масива, който направихме.

След цели 15 дни в в Северна Испания е груба грешка да решиш да се прибереш от Барселона (при положение, че ти е първа Барселона и първа Испания въобще). 

След планината и след райските места по северното крайбрежие, Барселона ти е толкова излишна и само може да съжаляваш, че не си си я оставил за отделно пътуване, защото ти идва ту мъч.

И без това не си падам по градски туризъм, но виж - Билбао много ми хареса. 

За Барселона е писано и говорено достатъчно, как да е аз не намерих нормални билети за прибиране до Бг и взех за от Барселона. Не, че много ни се "върза" де, щото трябваше да стигнем от Билбао до Барса и ползвахме бюджетната испанска компания Vueling за полет Bilbao - Barcelona. Билетите не са скъпи, но имахме и чекиран багаж заради щеките и колчетата на палатката и всичко пак си беше г.з път да види до Барса. Но пък до момента не бях чувала за Vueling - ако не я знаете и вие - вижте я, добри цени и мисля - добри връзки за Европа.

Нощувахме в Билбао три пъти, но запазих апартаментче в Portugalete - нещо като квартал или отделно градче, не знам, на 20 мин с метро от центъра.

 

 

 

Оказа се, че е близо до едно от най-впечатляващите съоръжения на Бискайския залив и Билбао, а именно - моста Bizkaia Bridge. Tова чудо си заслужава да се види при посещение на Билбао, макар да е малко отдалечено, но за 30 минути от центъра се стига с транспорт. Мостът е дело на един от учениците на Густав Айфел, завършен е през 1893 г. за да свърже работническия квартал Portugalete с богаташкия Las Arenas и е най-старият транспортен мост в света. Сега е обект на световното културно наследство от Юнеско, но още функционира. 

 

 

 

Идеята на моста била революционна и е пешеходната част да е отгоре, както и да има лифтова гондола, която да пренася от единия на другия бряг товари, хора и дори автомобили. По този начин да не се пречи на корабоплаването, като височината на моста е 45 метра, а е дълъг 160 м. 

Има билетче от 11 евро за минаване отгоре, но си струва, връщането с гондолата е включено в цената.

Билбао е добре уреден за хората град. Първото, което ми направи впечатление е, че няма задръствания. Питах моят приятел чатгпт и той ми каза, че движението е организирано така, че да няма трафик в централните части. Има много велоалеи, пешеходни зони и широки тротоари. Старото градче на Билбао е с много специфична атмосфера, но както ще разкажа по-натам - в тази част на Испания (не знам как е в другите) не се признава много кафето - стават и налазват заведенията и се почва - пинчоси и вина, бири, сайдери от обяд, малко почивка и вечер пак. 

За Гугенхайм няма да разказвам, писано е много тук, но отвън определено е впчеатляващо. Ще сложа само малко снимки - включая паната на Damien Hurst и Andy Warhol, инсталацията Matter of time на Richard Serra. 

 

 

 

 

 

 

 

Билбао определено го препоръчвам. Както и в Билбао всичко е Athletic Bilbao. Музеят на футболния отбор Атлетик Билбао е 15 евро с достъп до стадиона. Баските са бърли фенове на отбора си, а за незапознатите - в този клуб играят само баски и чужденци. 

 

 

 

 

 

 

Ние посетихме още едно интересно място близо до Билбао, освен Сан Себастиян - San Juan de Gastelugatxe. Дали си струва - Да, ако си фен на Game of Thrones, но пък и самото място си го бива! Кофтито е, че транспорта е много зле - има автобуси от Билбао на всеки час, но на нас на връщане не ни дойде и се наложи да чакаме час и половина и да се придвъжим за връзка до съседно градче. За тази атракция вметвам, че има пропусквателен режим - посещението е безплатно, но е ограничен достъпа и трябва предварително да се запази час през сайта. Та като цяло е на 25 км от Билбао, но посещението ни отне повече от 6 часа с публичен транспорт. Денят беше много горещ, да знаете, че има около 3 км ходене в двете посоки на хълма и 240 стъпала, имаше доста полуприпаднали фенове :), но истината е, че е много инстаграмско.

 

 

 

 

 

Сан Себастиян е задължителен за посещение - град бижу. Определено го препоръчвам - брутална архитектура, силно френско влияние, но с особен баски чар, два много яки плажове - Ургул и Ла конча. Малко пренаселен ми дойде, но си е туристичека дестинация.  А, и баският чийзкейк също е задължителен. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Пътешествието ми в отзад напред в снимки и текст от нашето приключение в Северна Испания води до все по-покачваща се емоция от спомени. 

Ще ви заведа на разходка до нереални места в Астурия, за да стигнем до черешката.

След трека ни в планината и преди Баския, бяхме предвидили 4 нощи за астурийски места, неща и гледки, като за целта избрах живописно село - Llanes, което се произнася като Янес. Топ избор! Толкова уютно местенце, а и местоположението му предполага да се обикалят на воля мега яките плажове. 

Единият ден с регионален влак на Renfe посетихме Ribadesella - популярно живописно градче с голям плаж, известна пещера със скални рисунки на десетки хиляди години Cueva de Tito Bustillo, за която не знаех (запазени са часовете за месеци напред), но ние влязохме в музея към пещерата. Открита е през 1968 г. и е едно от най-великите палеолитни светилища на скалното изкуство в Европа, част от обект на световното наследство на ЮНЕСКО.

 

 

 

 

 

 

Около Lianes има прелестни гледки и плажове, изваяни от нейно величество Природата.

Ако планирате посещение на небезизвестните  атракции - Playa de Gulpiyuri и Bufones de Pría, да имате предвид, че са атрактивни само при прилив и бурно море съответно. Иначе са си едни обикновени красиви дупки в скалите :), каквито ние видяхме :).

Малко снимки от брутални плажове между Llanes и Ribadesella:

 

 

 

 

 

 

И няколко от Llanes, защото си струва!

 

 

 

 

 

 

 

 

Още малко впечатляващи емоции от пътуването ни:

🔝 В Северна Испания се пие от обяд :). Млади и стари, нагласени за по питие пълнят баровете за пинчоси и сайдер/бира/вино. Шумни са, говорят разпалено, не са много любезни в комуникацията с чужденци, малко са рязки, но това си им е чар. 

🔝В Potes - градчче до Picos de Europa ядохме някакви странни черни шайби и бяха много вкусни - оказа се, че е нещо от свинска кръв, лук и подправки 🙂 - традиционен деликатес borono. Пихме най-добрият ябълков сайдер в света - Somarroza Sidra natural.

🔝Влакът ни от Llanes към Santander се развали и за 10 мин организация  ни закара до най-близката гара, където ни чакаха таксита.

🔝Видяхме много жени да шофират автобуси, а тази мацка в автобуса от Gaztelugatxe беше нещо като мис Баския. 

 

Страхотна Северна Испания, страхотно крайбрежие, страхотни местенца, кухня, атмосфера!

А за черешката трябва да почакате.

Тя заслужава съвсем отделен пост!

Беше епично!

 

 

 

 

 

[Ваня Кърпарова]

Picos de Europa или как една планина ми смаза самочувствието

 

 Разказ за едно шестдневно приключение по пълния ринг на масива - El Anillo de Picos 

 

На път за Северна Испания си мислех, че след като съм направила GR 20 на Корсика за 7 дни, нищо не може да ме гътне 🙂. Да, ама не – Picos de Europa ме “счупи” почти буквално 😀.

🔝Picos de Europa е внушителен планински масив в Северна Испания. Заради релефа и местоположението си близо до Атлантика/Кантабрийското море (някои части на планината са на 20-ина километра от океана) има много специфичен климат. Разбира се, да бъда информирана за особеностите на района преди заминаване е важна част от подготовката. С Крум правим по един сериозен многодневен скоростен преход всяко лято и теоретичната ни част е стабилна. Това е изключително важно, за да не се прецака нещо, зависещо от нас. Тази година с Picos de Europa всичко ни се навърза по план, разбира се с благоволението на Нейно Величество - Майката Природа. 

🔝Всяко едно незабравимо приключение е свързано с незабравими човешки образи. За настоящото беше Люси. Тя е инфлуенсър от Словакия, живее в Англия и прави многодневни маршрути с огромна раница. Запознахме се с Люси в средата на третия ден от трека, после я срещнахме още веднъж, а впоследствие разбрахме, че за жалост са я свалили с хеликоптер от планината. Четете натам, за да разберете повече и за Люси…

🔝В планината Picos de Europa се провежда едно от най-трудните състезания по ултрамаратон в Европа и не само… “Travesera Integral de los Picos de Europa” - 75 км с 6500 м положителна денивелация - брутално мега технично изпитание. За това колко е корав теренът, говори и фактът, че състезанието е с mountain level 12 - абсолютен макс в категоризацията по трудност на планинските състезания по ултра бягане. В един от дните засякохме провеждаща се друга, не по-малко трудна ултра, като част от трасето (едва 2 км) минаваше по прочутата туристическа пътека Ruta del Cares. В този отрязък от два километра бягането бе забранено, заради терена и безопасността на останалите туристи и състезателите.

Picos de Europa е Национален парк на територията на три области в Испания - Астурия (Asturias), Кантабрия (Cantabria) и Кастилия и Леон (Castilla y Leon). Планината се състои от три сравнително самостоятелни масива - централен, западен и източен. Бивакуването е разрешено само на височина над 1600 м., като допълнително условие е да си опънеш палатката час преди залез и да я вдигнеш час след изгрев. Високите варовикови зъбери и близостта с океана създават интересни климатични явления – идващите от океана въздушни маси се сблъскват с планинските отвеси и създават кондензация, чести мъгли и валежи, но и нереални гледки. 

Тъй като планината е изградена от варовикови масиви, а варовикът попива водата като гъба, в Picos de Europa има хиляди пещери, както именно там се намират едни от най-дълбоките в света. 

 

 

Навсякъде по маршрута ни зееха пропасти, често пътеките преминаваха през огромни “пустини” от остри назъбени камъни. Това е една от причините придвижването да не е особено лесно – изисква се повишено внимание, сериозни глезени, а недобрата маркировка на много участъци предполага следване на предварително начертан маршрут. 

Има много изложени участъци, има пасажи, обезопасени с вериги, метални стълби и въжета, но има необезопасени. След първото ни стръмно и дълго изкачване заключих, че “аз такъв баир не съм качвала…”, но все още не предполагах, че ме чакат много “такива”, кое от кое по-дълги и трудни. По високите части на планината няма вода, тъй като тя се просмуква от скалите и отива в недрата, което предполага да си порядъчно зареден с вода на всяко качване по високите части.

С Крум избрахме да направим пълен кръг на трите масива, което според предварителния ни план трябваше да е около 120 километра и планирахме да го изминем за 5-6 дни. Предвид, че носим бивачна екипировка и не може да бягаме, както и заради спецификата на терена (технично, с много стръмни изкачвания и спускания, преминаване през безкрайни каменни пустини), планът изглеждаше приличен. Искахме да пренощуваме задължително на една определена хижа – ColIado Jermoso (ще разберете защо), която се падаше в края на маршрута ни, в този смисъл при друга стартова точка или друго планиране, можехме да си го направим за 5 дни, тъй като шестият реално ни бе половин ден ходене и в него успяхме, забележете общо: да изминем един от най-трудните и технични участъци – до Cabana Veronica, да слезем непредвидени плюс 8 км до Espinama, да си извикаме такси, да се придвижим до Potes за автобус и с него да стигнем до Unquera, откъдето пък да изчакаме влак за llanes и вечерта да пием сайдер на пиршеството в апартамента. Сложничко, а? Не и за нас, свикналите на всякакви схеми 🙂.

Да започна отначало и да ви заведа на приключение.

Пътуването от София до стартовата точка този път не беше много сложно, заради новата директна самолетна линия до Santander. От Santander веднага хванахме автобус до едно много красиво туристическо градче – Potes, което е на 20-ина километра от планината. 

До градчето има много як къмпинг с басейн и останахме да нощуваме там, хем да разгледаме Potes, а и решихме да не бързаме със старта на трека за да тръгнем свежи. В Испания обществения транспорт не е голямата им сила, в случая от Potes до планината нямаше такъв и трябваше да си поръчаме такси. 

Както споменах вече в Северна Испания заради влиянието на океана времето не е толкова топло, както в други части на страната, но точно ние уцелихме нестандартно горещ фронт и в Potes бе около 40 градуса. Но пък къмпинга до Potes беше много добър и имаше басейн. 

Избрахме си за начало и край на обиколката ни едно от няколкото възможни места, от които може да се качиш на масива – Fuente De. Пренощувахме в къмпинга до Potes и на следващия ден си пробвахме късмета да стигнем на стоп до Fuente De, не ни върза и си взехме такси. В подножието на зъберите има къмпинг и телеферик, официално обиколката не минава долу и обикновено започващите Anillo de Picos от Fuente De ползват кабината, за да скипнат тоя един километър вертикално изкачване за 3,5 км. Скалите са отвесни, но все пак между тях е проправена пътека и тъй като планирахме да тръгнем рано, нямаше как да го чакаме тоя лифт, а трябваше да го изходим и тоя баир. Там за пръв път видях и base jump-ери на живо, не успях да ги снимам в момента на скачането, но отвесите очевидно предполагаха тази екстремна активност.

 

Иначе на Fuente De къмпингът също е много добър, но там имахме ситуация - опънахме палатката, закачих храната на едно дърво и отидохме на разходка за проучване откъде да стартираме на сутринта. 

Като се върнахме торбата с храна я нямаше, докато се суетяхме и си фантазирахме какво да ядем, съседите по палатка (двойка испанци, които изкарват всяко лято за ваканция в точно този къмпинг по две седмици) си признаха, че са прибрали по грешка торбата, след това кучето им я е изяло и ни предложиха за компенсация да се скрием под тяхната тента, тъй като започна силно да вали. 

Ден 1:  Fuente De - Sotres (27 km; 2164 m D+; 2260 m D-)

“...Аз такъв баир не съм качвала 🙂.”

Вечерта преди старта на трека прегледахме сайтовете с прогноза за времето и картинката за първия ден не бе оптимистична. След горещия фронт, нахлуваше студен и се очакваха гръмотевични бури в ранния следобед. 

Стартирахме в 6 сутринта, като си бяхме наумили да не се мотаме много, защото не знаехме как ще е терена, как ще се придвижваме и кога ще дойде бурята. 

Денят общо взето бе две големи качвания и две големи спускания, както личи по сумарнaта положителна денивелация - всяко от двете изкачвания по около 1000 м, общо двете обаче бяха за около 6-7 км, т.е. брутално стъръмни 🙂. Там за пръв (не за и последен 😀) казах “...аз такъв баир не съм качвала :)...

След изкачването до върха на станцията на лифта се хваща черен път, който се вие и леко слиза към красива зелена долина. Имаше много животни – стада крави, коне, кози…На един далечен хълм забелязах множество странно изглеждащи отдалече “крави”, които мислех, че са крави, докато не излетяха 🙂. Краткото ни разследване показа, че в тази част на Picos de Europa е запазен белоглав лешояд. За пръв път виждах ято от тези внушителни птици и беше много емоционално! 

В този първи ден имахме значително разстояние в “нормални” за вървене пътеки на плавните спускания. Наслада за сетивата бяха гледките с безкрайни зелени участъци, заобиколени от отвесни чукари. Теренът беше разнообразен и това бе единствен ден в източния масив. Туристи във високата източната част на планината не срещнахме. 

 

Второто стръмно изкачване продължи с траверс по билото и първата среща с испанските мастифи – огромни на вид кучета-пазачи на стадата. Тази порода е много често срещана в Picos-а, изгледала бях доста клипове с предупреждение за огромни кучета-пазачи. Знаех, че са интелигентни животни, лаят внушително (както и изглеждат) и не се отделят от стадото. Първото куче ни доближи лаейки, за да прецени колко сме опасни и пробвах, дали испанските мастифи харесват енергийни желенца. Оттам нататък им хванах цаката на тия добичета и реших, че  доброволно се отказвам от запасите си желенца, в полза на мастифите.

Около средата на първия ни ден очаквано бурята започна да наближава, трябваше бързо да стигнем до хижа Andara, която се намира до едни изоставени мини. Тъкмо се добрахме до хижата и започна силно да вали, още повече силно да святка и гърми. До Sotres имахме още 6-7 км спускане, но заявих, че “аз от хижата не тръгвам 🥴…”. 

Пихме по една кола и поговорихме с двама планински бегачи, които правеха екстремна версия на El Anillo с малки бегачески ранички. Те казаха, че няма да чакат, а ще пробват да изпреварят бурята и ще бягат до Sotres. Ние обаче обяснимо не можехме да бягаме с раниците си от 8-9 кг, но решихме да се изнасяме бързо към селото. Оказа се, че даже мога да подтичвам с такъв товар 🌩️. Движехме по периферията на бурята, но пък голяма част от слизането до Sotres бе по черен път и добра за подрусване пътека, макар в края си да стана доста стръмна. 

В Sotres няма къмпинг (както и никъде по маршрута ни), нямаше места и в хостела и си наехме стая в нещо като хотелче. Въобще - доста се поглезихме със спането по този трек - бивакувахме само една от всичките ни пет нощи, та като цяло поразходихме бивачната екипировка по планината (но тя е лека и дава доста автономност, така че бих я носила вероятно винаги на подобни терени). Следва да бъде преосмислена и концепцията за храната по многодневните трекове, тъй като сега носехме доста дехидратирана храна, а върнах една трета от нея – тоест, носила съм я на гръб през целия маршрут. 

 

След душa и прането се разходихме из малкото кокетно градче, купихме си местно сирене Cabrales, вечеряхме и пихме популярната в Северна Испания електролитна напитка Aquarius, и разбира се по една биричка за още по-добра хидратация.

Ден 2: Sotres - Poncebos (27 km; 1774 m D+; 2554 m D-)

"...Добре де, признавам – тая планина е сериозна." 

В този ден предстоеше да навлезем в централния масив, който е определян като най-суров и техничен от трите. Имахме дълго, но постепенно качване към вътрешността на планината, където са най-високите върхове, включително  най-емблематичният връх на Picos de Europa – Picu Urriellu или Naranjo de Bulnes (2518 m). Urriellu не е първенец на планината, но е най-отличителен -– умопомрачителен варовиков исполин, предизвикателство за катерачи, заради голямата си отвесна стена. 

От Sotres до хижа Vega de Urriellu (която е в подножието на върха) пътеката предлага невероятни гледки, като особено запомняща се е първата “среща” с Picu Urriellu – след дълго изкачване през гора, пасища, скалисти участъци, следва технично преминаване на една премка и се открива незабравима гледка отдалече към върха.

 

В подножието на Picu Urriellu спряхме за сандвич и кола, не се мотахме много, че ни чакаше доста тегав участък. Следваше стръмно качване по сипей към съседните остри върхове, както и дълъг техничен участък с метални стълби, скален ръб, дълъг траверс, няколко циркуса, в един от които бе и хижа Jou de los Cabrones. По пътя за циркуса на Uriellu си спомних за предишните ни планински приключения, в които се подвизавахме със самочувствието на най-бързи. Сега пробвах със заклинанието към изпреварващите ни “да сгънат”, но се оказа, че не работи и веднага намерих устройващ ме отговор на загадката защо не сме най-бързи и той беше, че “коленете ме болят”. Не знам другите туристи как са с коленете, очевидно бяха добре, но се шегувах, че съм успяла да изпреваря само едно детенце :), което всъщност не беше далеч от истината. Всички интересуващи се от планинско бягане знаят, че испанците имат много добри планински бегачи, ние срещахме доста по пътя си, както и доста подготвени туристи.

 

Направихме кратка почивка на хижата, траверсирахме през високите части на планината и се заехме с отвратителното спускане към Bulnes – над 2000 м. отрицателна денивелация за десетина километра 😵. Това стръмно спускане ми даде да разбера за поредния си лош избор на обувки – Altra Experience wild, чиято съдба бе предопределена – да почиват в първата кофа за боклук след края на трека. Исках да заложа на маратонки с повече омекотяване предвид терена, но борда на тези беше твърд и пръстите ми започнаха да страдат, за коленцата е ясна работата…Та твърде рано, още в края на втория ден започнах да обработвам пришки и набрали нокти 😞.

 

След слизането по брутален сипей преди Bulnes, се озовахме в горната част на селото (Bulnes de Arriba), която е високо на хълм, с мега панорамни гледки. В долната част (Bulnes de Abajo) е същинското село, с автентични каменни къщи, кокетни кафененца, живописна река и там спряхме за кратка почивка, и да наснимаме. 

До началото на века единствен начин за достъп до Bulnes е бил по камениста пътека, а през 2001 г. е пуснат в експлоатация фуникуляр от Poncebos, като за целта е прокопан тунел в скалите. 

От Bulnes следваше да спуснем пътеката, проправена във велико ждрело Canal del Texu, която е 4-5 км до Poncebos. Трасето е феноменално красиво –  пътеката слизаше в дъното на ждрелото, като се виеше се между величествените скали.

До Poncebos от цивилизацията достига асфалтов път и е началото на известната туристическа пътека Ruta del Carres, която свързва Cain и Poncebos. 

Знаехме, че на Poncebos има няколко места за нощувка, включително добър хостел, за който нямахме резервация. Вариант да си опънем палатката не съществуваше, заради забраната, а и да бяхме прецакали системата, на тоя релеф няма грам равно местенце.

За щастие имахме късмет и в хостела се намери даже самостоятелна стая, а нощувката включваше и доста добра вечеря.

Ден 3: Poncebos - Covadonga (24,27 km ; 1841 m D+; 989 m D-)

Спрях да се правя на корава 🙂.

Искахме да тръгнем по-рано, за да избегнем навалицата по Ruta del Carres, но нямахме желание 🙂 и докато се натуткаме, пътеката я налазиха всякакви туряги. Първо си мислехме, че е за туряги, ама един едър чичко и една още по-едра наборка ни захапаха още от старта и затвърдиха окончателно, че доста не сме най-бързите. Иначе пътеката е 12 километра в посока, има малка денивелация, излишно е да търся в синонимния речник думи като умопомрачителна, но си е такава. Нашият маршрут предвиждаше преди Cain да хванем стръмен улей – Canal de Trea, и около два километра преди началото на улея се засякохме с ултрата, за която споменах в началото. Състезателите пускаха друг стръмен улей, имаха да изминат два равни километра по пътеката на Ruta del Cares и после да хванат качването по “нашия” Canal de Trea. Странно за нас беше, че всички състезатели ходеха по равния участък и заподозряхме, че официално е забранено да се бяга. Попитахме едни бегачи дали е така и те потвърдиха, че заради релефа на пътеката и предвид, че по нея минават много туристи, от съображения за сигурност тази част трябва да се изходи от участниците. Иначе Canal de Trea е считана за една от най-стръмните пътеки в тази част на планината, а понеже и стръмна, за сметка на това е много тясна 🙃. Но постоянно ни настигаха участници в ултрата и им правехме път, подкрепяхме ги и си говорехме с тях, та не го усетихме тегавото качване, което си беше вертикален километър денивелация за три километра разстояние.

 

 

 

 

 

От Canal de Trea реално навлизахме в западния масив. На хижа Vega de Ario направихме почивка и се запознахме с Люси – героинята от началото на разказчето. Направи ни силно впечатление с екстравагантния си  вид и огромна раница. Поговорихме на хижата с нея, тя каза, че прави също обиколка на трите масива, но предвид товара си се придвижва доста бавно. Набързо ни разказа, че има ютюб канал, артист и инфлуенсър е, и се бори с онкологично заболяване. Снима пътешествията си, за да вдъхновява хората. Настигнахме Люси на следващия ден, след хижа Vegaredonda, за която тя беше хванала стандартната за Anillo пътека, а ние решихме да минем през езерата Covadonga, които се падаха леко встрани от официалния маршрут, но са известна туристическа дестинация. 

 

Около езерата налегна мъгла, но на нас мъгла ни беше по-скоро къде ще нощуваме. Знаехме, че има нещо като частна хижа в близост, но не бяхме сигурни дали е отворена. Имахме си палатка, но първо – имаше крави буквално навсякъде, второ – не намерихме водоизточник, трето – мъглата беше много гъста и всичките тези обстоятелства не предвещаваха добро бивакуване. Като стигнахме хижата, видяхме признаци на живот, посрещна ни един напушеняк, който каза, че очаква група катерачи, която да нощува там. Катерачите дойдоха и се навиха да вечеряме и спим в тяхната компания, но ни отредиха място на едни дюшеци на терасата на хижата. Ние бяхме доволни, че ще си спестим хамалогията по разпъване и събиране на палатки, а и започна да вали, та нямаше да мъкнем мокри неща на следващия ден. Всъщност не съм сигурна, че това беше точно валеж, по-скоро беше толкова влажно от адски гъстата мъгла, че си го брояхме дъждовно.

Решихме да тръгнем рано сутринта, за да се разкараме по-бързо от ниското. Аз не мигнах почти цялата нощ, на сутринта валеше и ми се прокрадна мисълта за един почивен ден. 

Ден 4: Covadonga - Vegabano (23,33 km; 1717 m D+; 1498 m D-)

В Picos дори мъглата е с характер.

Въпреки дъжда, тръгнахме по черен път към към хижа Vegaredonda, след която започваше изкачване и отново навлизане във високите части на западния масив. През този ден мъглата почти не се вдигна. На едно място леко се разреди и се оказахме под огромна стена на един връх, който въобще не бяхме видели. Пътеката минаваше през няколко циркуса, водехме се по gpx трака, защото на места маркировката се губеше. 

 

Още в началото след Vegaredonda настигнахме Люси. Ходеше супер бавно, питахме я дали има нужда от нещо, поговорихме и всеки си тръгна по пътя с неговата цел. И понеже денят не беше много интересен, ще разкажа за Люси. 

След като се прибрахме в България, видях в социалните мрежи, че са я свалили с хеликоптер. Разказът и снимките бяха малко объркващи и не разбрах точно какво се е случило. Трябваше да изчакам да си сглоби филма, в който разказваше подробности за чувствата и преживяванията си по Picos-а. Няколко пъти по маршрута различни хора са и помагали да си изнася раницата, започнала е да има болки в краката си (беше с високи и твърди туристически обувки). В подножието на хижа Jermoso e бивакувала близо до пещера, в която са се образували някакви газови смеси от комбинацията с мъглата, а Люси е на медикаментозна терапия заради онко заболяването си. В тялото и се е случила реакция като вид натравяне и започвайки да се качва по високото е получила нарушения на дишането, паник-атака и тотално е отказала. Добре, че са я настигнали хора, тъй като по това изкачване няма много трафик. Те са опитали да и помогнат, след това са повикали хеликоптер, който обаче не е можел да кацне на мястото, на което е била Люси и се е наложило с помощта на двама спасители да слезе надолу. Неприятна и поучителна история с добър край. Филмът на Люси за Picos de Europa е много як: https://youtu.be/rwIR5YOu0i8?si=Wm27u4H9PHXLNHp7.

Нашият ден продължи с преминаването през няколко циркуса, имахме дълго стръмно спускане първоначално по един сипей, после през чудна мистична гора към хижа Vegabano. Хижата е много яка, супер арт и беше пълна, но се намериха два нара за нас. Вечерята беше обща, вкусна и обилна. Това беше единствената ни социална вечер от трека – в хижата имаше хора буквално от всички краища на света – новозеландци, американци, британци и какви ли още не, и приказката вървеше.

 

Ден 5: Vegabano - Collado Jermoso (19,02 km; 1658 m D+; 912 m D-). 

“...Искам да участвам на Витоша 100 и …За залеза на Jermoso пак бих качила този баир”.

От хижа Vegabano до селата Posada de Valdeon и Cordinanes de Valdeon следвахме горска пътека. В Posada спряхме за ранен обяд, следваха няколко километра по асфалт и подпукахме качването към хижа Collado Jermoso. 

За някои от масивите, погледнати от разстояние си мислех, че не е възможно да има минаване. Иначе първата чукара бе обезопасена с дълга няколкостотин метра верига, следваше стръмен участък в гора, който завършва в един циркус. Отвсякъде бяхме заобиколени от внушителни зъбери и се чудех как по дяволите е възможно да се качи човек там горе, където изглежда беше хижата и ние трябваше да се качим.  Определено изкачването си го биваше – първоначално започваше по един сипей, следваха няколко траверса и почти отвесно технично преминаване, което си имаше пасажи катерене.  Там, на този баир заявих, че искам да участвам на Витоша 100, вместо да се катеря по чукари с 50 процента наклон 🙂.

Но на какво място е хижата…ах, на какво място е хижата…

 

 

Освен заради великото и местоположение, доста хора я предпочитат заради нереалния залез. Има две възможности за достъп до Jermoso – откъм Cordinanes de Valdeon (“нашата” пътека, за която няма много желаещи) или откъм Veronica/Fuente De. 

Не мога да опиша с думи, нито пък със снимки залеза, просто е нещо, което трябва веднъж в живота да се види. Определено е една от най-впечатляващите природни красоти, на която съм имала привилегията да се наслаждавам!

 

Хижа Jermoso е достатъчно високо и решихме да спим на палатка. Преди залез всички посетители на хижата и палатковия лагер се накачулихме с всевъзможна снимачна техника и се запътихме към близкия баир, където бе своеобразния амфитеатър за предстоящия спектакъл. Ние се залепихме за един фотограф, от който опитахме да изклинчим някои фотографски тайни и той каза, че ще чака golden hour-а или времето след залеза. Беше велик спектакъл!

 

Ден 6: Collado Jermoso - Cabana Veronica - Espinama. Финал. (20 km; 652 m D+; 1835 m D-).

Бързам за Джулая на морето. 

Че Крум е значително по-подготвен от мен физически е ясно, а беше и теоретично по-готов. Защото, признавам си, малко подцених последната част в планината. За мен работата беше: “...Еее, кво толкова, вижда му се края, опаткваме го до обяд това, дето остава и за вечеря сме на морето, че на другия ден е Джулая, а какво е Джулая, ако не е на море…”. Крум обаче предложи, да тръгнем рано по изгрев за последния ден. И беше прав. Едно, че по маршрута от Jermoso до Cabana Veronica почти няма маркирана пътека, а теренът не е никак за подценяване, и друго – че точно в този ден телеферикът на Fuente De не работеше, което означаваше, че оня стръмния вертикален километър качване от първия ден, сега трябваше да го слизаме без лифт. А бях твърдо решена да дам награда на коленцата ми един лифт накрая. А и ако искахме да стигнем до морето в същия ден, трябваше да хванем единствения автобус от Potes в ранния следобед.

Напуснахме района на най-прекрасната хижа по изгрев, тъкмо се събуждаха козите. Имаше толкова много, любопитно надничаха отвсякъде и се забавляваха. 

 

Много е странен камънака в този участък между двете високи хижи – едни такива остри камъни - чупиглезени. Маркировка почти нямаше, хижа (или по-скоро заслон) Veronica се вижда в далечината на един склон, но как се стига до там не е ясно. Не беше просто вървене по остри камъни, а вървене по остри камъни в лабиринт от дупки в скалите. В добавка, имаше няколко дълги снежни участъка, единият от които беше доста опасен и трябваше повишено внимание. Наложи се да откатерим и един трики десетина метров скален пасаж без да е осигурен, което си беше нещо около четвърта категория катерене. 

Съдържателят на Cabana Veronica е откачен катерач, с който доста поговорихме. Разказа, че всяка сутрин катери соло наоколо, а там чукарите си ги бива. Самата хижичка е възхитителна малка куполовидна постройка и освен, че е най-високата функционираща хижа в цяла Испания (на 2325 м.), освен, че има вид на НЛО сред варовиковата пустиня на централния масив, има и интересна история. Металният купол е част от американски самолетоносач. Когато корабът е бракуван, куполът е спасен, пренесен в Испания, с огромни усилия качен до тази височина и сглобен, за да служи като убежище за алпинисти. 

На тръгване хижарят ни светна, че може да скипнем спускането до Fuente De, като хванем един черен път до Espinama. Идеята за това ни поблазни, така или иначе затваряхме кръга на телеферика, какво са някакви си 8 км плавно спускане бонус…

Пихме по едно кафе с разтопен сняг, тъй като на заслона няма вода и от Veronica газ надолу с най-бързата крачка. В един часа по обяд завършихме в Espinama и вече звъняхме на таксито за цивилизацията. 

 

Преди това, разбира се, ритуално метнах маратонките в първата кофа. 

Месец след финала равносметката е минус шест нокътя на копитцата и плюс две дози хиалурон на коленцата. 

След края на приключението се отдадохме на живот. Посетихме прекрасни местенца по северното крайбрежие на Испания. Водата и вятърът са изваяли причудливи разнообразни форми по скалистите брегове и всеки един плаж е уникален. Не е пренаселено с туристи, лятото не е горещо, селцата и градчетата са много кокетни, има история, типична архитектура, забележителности, кухня… въобще, бях сигурна, че ще се влюбя в Северна Испания, така и стана. А, и не си падам по градски туризъм, но Билбао и Сан Себастиян са задължителни!

Оставих си много за шетане и знам, че ще се връщам отново.

Планините са си там, за да ни напомнят, колко сме нищожни!

Picos de Europa определено я препоръчвам – толкова е различна, дива, разнообразна…

 

 

 

[Бръмбар]

Впечатляващо, браво!

Ние ги гледахме само от пътя чукарите и планините и гледката беше невероятна, особено на места, където от една страна са зъберите на планината, от другата се вижда морето, а тук-таме и по някоя църква имаше в зелените ливади до морето. Ние не сме "планински" хора и няма лично да го направим, но с удоволствие чета и гледам снимки на такива преходи. Северна Испания и на мен ми се загнезди в сърцето и се надявам някой ден пак да отидем. 

[master_of_germs]

Огромни благодарности! Такава дългогодишна мечта са ми Пикос де Еуропа...

 

@Radnev , четеш ли? Тоя маршрут е за вас с Ваня, чини ми се 🙂 

 

Ако не е тайна, може ли малко повече информация за финансовото измерение на самолетните билети. Колко ви излезе допълнително добавянето на багаж за полетите? И, ако сте се оглеждали, дали има около някоя от възможните стартови точки на кръговия маршрут места с гористи местности, където да се намери някоя стабилна тояжка. Защото настоящото състояние на коленете ми няма да позволи да изходя тоя чудовищен маршрут без щеки или поне една здрава сопичка. В Андора нарочно избрах първия ден лека разходка в гориста местност и получихме бонус - със @зВерчето си намерихме по една идеална сопичка, а и трета резервна. И трите си ги носехме всеки ден в планината и много ни помогнаха. Малко след това в Апенинското Гран Сасо направих логистична грешка. Понеже първият ден беше с най-добра прогноза, тръгнахме към Корно гранде. Но там началото на маршрута е от високата част на планинско плато, доста над горския пояс. Никакъв шанс да си намеря тояга. Та, дори и само това качване и слизане (няма и километър денивелация, макар и технично) така ми разката коленете, че на следващия ден към Монте Камича бях най-бавният по пътеката (добре, че там все пак си намерих здрав, дебел и естествено подострен клон). Но белята вече беше станала и вече не можах психически да се настроя за още едно километрово изкачване в трети ден поред за Монте Амаро в Майелла.

Отвлякох се. Директният ми въпрос е: с колко се оскъпиха самолетните ви билети за трите полета с уиз и буелинг от добавянето на багаж? 🙂 

[stanimir]

Тя ще ти отговори за чекиран багаж , но защо не погледнеш в Декатлон ? Имат магазини навсякъде из Испания..Аз купувам вече четири пъти от тези и вършат прекрасна работа - за цената си са много по-добри от китайските евтинджоси!!! Накрая ги подарявам на някого.

Нося мои в чекиран багаж единствено ако съм и с палатка,  заради колчетата и рейките, иначе излиза по-евтино да купя "еднодневки" на място.Дори и евтините палатки на Декатлон никак не са лоши за няколкодневен трек.Май бяха  около 35€ последно и пак е по-евтино от чекиран , ако не държиш чак толкова на твоето си оборудване.

 

 

https://www.decathlon.es/es/p/baston-telescopico-de-trekking-1-unidad-forclaz-mt100/122861/c443m8807204

 

 

 

 

 

За няколко дни е ок.Доста стабилна и съвсем лесна за употреба :

[Бръмбар]

Аз бях купила чекиран багаж 20кг, нищо че не ходихме из планината. Сега си гледах фактурата - платила съм 295е за два двупосочни билети до Сантандер с 20кг багаж в двете посоки. За съжаление няма разбивка на цената. По спомен билетите бяха около 45-50е в посока т.е багажа е бил около 45е в посока също. Като гледам по-евтино ще е да се купи една палатка от Декатлон. 

[Argentique]

Най-лесно е да се види при Уиз за бъдещ полет. Миналото си е минало. 🙂

 

 

 

25.9 евро за 20 кг на посока до Сантандер август 2027 г.

 

И аз се зачудих защо не си купуваш евтини щеки на място. Резервни колене трудно се намират.


П.С. Темата ще я прочета по-подробно, когато намеря време. Бях започнала да чета пътеписа за същинската планинска част, но изчезна. Гледам, че тук са го сложили. 

 

[Бръмбар]

Да, най-добре да се провери за в бъдеще. Сега като гледах нещо друго в Уиз профила си, видях, че членството ми изтича горе-долу година след като съм купила билетите, та много е вероятно в тези 295е освен два двупосочни билети и двупосочни 20кг багаж да е имало и стандартно членство, което да съм купила тогава.

[master_of_germs]

Щеки, а дори и палатка да взема на място, как да е. Но палатката си иска и друго оборудване. Спален чувал като минимум. А това вече си е скъпо да се купува там. И малък ръчен багаж пак няма да стигне. А понякога големият ръчен е не много по-евтин от чекиран. Ако в един чекиран (старата раница 80 л) сложа палатка, няколко чифта щеки и спални чували и т.н. все ще е по на сметка, мисля.

 

С щеките имам и един друг, съвсем конкретен проблем. Разсеян съм и постоянно ги губя нейде. Затова и съм зареден точно с тези най-евтините декатлонски. 

Но пък и винаги съм се чувствал най-стабилен с една дървена тояга, вместо с две по-леки щеки. Човек трудно се отказва от навиците си.

 

...

Иначе и аз мисля, че сякаш тая темичка щеше да пасне добре да е като две отделни писания в раздел "Пътеписи". 🙂

[horus92]

Страхотен разказ. Направо е вдъхновяващ и наслада за четене предвид цялата генерирана информация из интернет(изключая тук, където има все още истински опит).

[stanimir]

51 minutes ago, master_of_germs said:

Щеки, а дори и палатка да взема на място, как да е. Но палатката си иска и друго оборудване. Спален чувал като минимум. А това вече си е скъпо да се купува там. И малък ръчен багаж пак няма да стигне. А понякога големият ръчен е не много по-евтин от чекиран. Ако в един чекиран (старата раница 80 л) сложа палатка, няколко чифта щеки и спални чували и т.н. все ще е по на сметка, мисля.

 

С щеките имам и един друг, съвсем конкретен проблем. Разсеян съм и постоянно ги губя нейде. Затова и съм зареден точно с тези най-евтините декатлонски. 

Но пък и винаги съм се чувствал най-стабилен с една дървена тояга, вместо с две по-леки щеки. Човек трудно се отказва от навиците си.

 

...

Иначе и аз мисля, че сякаш тая темичка щеше да пасне добре да е като две отделни писания в раздел "Пътеписи". 🙂

Разбира се според конкретното пътуване.Пък и вие като сте група може да наблъскате цялото оборудване само в един чекиран багаж с минимални разходи.

[Ваня Кърпарова]

Значиии, планинското описание си го публикувах в Пътеписи, но нещо не успях да го догодя с форматирането и го изтрих. 

Picos de Europa е великолепна планина. Има много варианти за трекинг, ние избрахме да направим пълен ринг на трите масива, за да не изпуснем нищо. Мога да дам съвети на всеки, който се интересува. По принцип има няколко възможни точки да се влезе в масивите: Covadonga, Posada, Poncebos, Fuente De, Potes (зависи от планирането и дали ползваш публичен транспорт, кола под наем и т.н.). По Северна Испания има много да се броди, но наистина за хора, които обичат природа и пътуват натам, Picos си е задължителна. По-туристическите места са Ruta del Cares, езерата Covadonga, много хора се качват на Fuente De с кабината, Bulnes откъм Poncebos е прелест - с фуникуляра за по-лабави туристи, Narajaho de Bulnes откъм Sotres и мн. др.  

Относно сопите :), мисля, че навсякъде би могло да се сдобиеш с някакъв вид, гори има. 

Нещо интересно - в този район има едни традиционни "бастуни", които произхождат от пастирите. Ползвали са ги за да пазят стадата, а и да се подпират по стръмните наклони. Срещнахме едно младо момиче в планината с такава и я питахме какво е, тя каза, че е традиционна за района тояга и дядо и я е изработил. Тъй като не си спомням как ни каза, че е наименованието на тази тояга, сега питах чатко и става въпрос за https://bastonesyartesania.com/en/hiking-poles/97-vara-senderismo-tallada-color-nogal.html. Бих си взела за спомен, ако имаше как да я пренеса в самолета. Мисля, че видях да се продават по туристическите места. 

Иначе аз си имам ексел и си пиша всичко - план, цени, етапи, така че имам цени. Ние си чекираме едната раница като 10 кг багаж. Във Vueling мисля, че беше 15 най-лекия чекиран. Билетите: Аз първоначално купих за отиване до Сантандер два билета и един чекиран 104 евро, за Vueling - 97 евро,. Дълго време не намирах евтин начин за прибиране в крайна сметка от Барселона с WIZZ - 134 eвро. Значи общо за трите полета с един чекиран багаж - 335 евро за двама човека.