По баирите в Андора далеч от жега, шум и хора - ретроспективен фотодневник

[master_of_germs]

Прерових форума и не останах доволен. Информация за Андора ( Имам предвид смислена информация за Андора) просто липсва. Всичко е едно пренебрежително. Държавица за еднодневно бройкане, шопинг, ски и евентуално спа.

Благодаря все пак на @Русева-Ата за пътеписа й за столицата, който затвърди усещането ни, че там работа нямаме. На @ivooo за обширния му пост в темата за ски-ваканциите (но ние ски не караме).

и най-вече на @Яничка, че описа в тема андорската част от голямоно им Пиренейско ковид пътуване. Помня добре цяллата ни комуникация по вреве на пътуването. Помня и как винаги съм отказвал да правя еднодневни или уикенд-забежки до Андора, защото за мене това е светотатство.

Преди четвърт век прекарах едно лято в Каталуния, на летен студентски клиничен стаж в болницата в Йейда (Lleida на каталан, а на кастилски се казва Lérida). Мечтата за Андора ми е оттогава, но времево и финансово не можех да си го позволя и затова обикалях само по-близки части на Испанските Предпиренеи.

Някога някъде в отчетно-изборната тема за броя посетени държави бях писал, че на Андора бих посветил поне седмица само за планина. И ето, че след толкова години времето дойде. За съжаление,с @mary_shery и @зВерчето можахме да отделим само шест дни. Със сигурност ни остана материал за поне още  толкова, но сме изключително доволни.

 

По традиция започвам всеки ретроспективен фотодневник с тюрлюгювеч от снимки за зарибяване, без описания и без ред 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

...следва...

[Яничка]

Мастъре, браво, впечатляващи природни снимки!

P.S. И аз благодаря, че някой ми чете писанията, защото Пухчо ми се подиграва, че една от причините да нямам време е, защото пиша пътеписи. Ся ще му кажа аз на него 😉 

[jorocontrola]

преди 2 минути , Яничка каза:

Ся ще му кажа аз на него 😉 

Дай му бебетата и му кажи, че последователите ти чакат поредният ти пътепис…

[Яничка]

преди 3 часа, jorocontrola каза:

Дай му бебетата и му кажи, че последователите ти чакат поредният ти пътепис…

Бебета има доста, за всеки по 1 най-малко ;) 

[master_of_germs]

Да си копирам тук от другата тема публикацията относно логистиката и разходите:

 

 

Също, да попитам, защо темите за Андора се преместват в подфорум "Испания"? Вярно, че по-често магеланците влизаме в Андора откъм Каталуния, ама със същата логика може да бъде и в подфорум "Франция".

Не е ли по-добре да са си без отделен подфорум, в "Европа"?

Не че има някакво особено значение...

[master_of_germs]

Ретроспекцията ще започне с инфарктна ситуация, която се случи толкова бързо, че всичко беше като на филм и ми е трудно да си спомня. По-скоро помня, но все едно, че това не се е случило с мене, а съм гледал филм. А съм убеден, че тоя филм и вие сте го гледали. Казва се "Такси" 😄 Култов. Само дето съм в София, а не в Марсилия, а Даниел се казвам аз, а не шофьорът на таксито. 

Ще кажете, тоя па, нали уж е ОР (оптимизатор на разходи) как така с такси. Ами... не беше планирано. Мислех да ползвам нощните автобуси (N2 спира точно пред вкъщи - да го хвана в 03:43 ч, а на площад Батенберг пред двореца да сменя с другия нощен рейс и в 04:36 ч да съм на Терминал 1 за полета до Барселона в 05:45 ч. Първият полет за деня, ама след него идват б бърз порядък още шест полета на WIZZAIR. Викам си, няма смисъл да лягам тая вечер. Ама пък после, полет, кола, а трябва да имам и някакви силици за преход. И към един след полунощ все пак реших да се прилегля. Какво толкоз. Даже, като никой път съм си стегнал багажа предварително без никакви драми. Като съм тръгнал за баири ми е много по-лесно да си окомплектовам нещата в малкия ръчен, даже и туристическите сандали са вътре, челник, аптечка, панталони за дъжд, а водоустойчивото розово яке с мембрана ще си е на мене. Настроих алармата... или поне така си мислех. Сънувах, как съм на бивак при едно езеро. И тогаз ме сепва брутален звън. Вдигам машинално телефона и още несъбудил се, казвам: Къде си, @mary_shery, ти си викаш такси от Овча Купел и тръгваш да подбереш @зВерчето от Младост ли?

- ТИ КЪДЕ СИ! Ние сме вече на летището!!!

С разфокусирания си сепнат поглед съм видял че е 03:26 ч... да ама било 04:36 ч. 

- Викай си веднага такси, чувам по-слушалката, когато спътничките ми осъзнават, че още спя. Да, ама спя на дивана в хола и съм ходил в казарма. След минута съм облечен и обут, а сепналата се @Mistress of Germs реагира светкавично, вика такси и не щеш ли, след още три минути то е долу пред нас. Всичко стана толкова бързо, че дори нейно космато височество Лиза Кучанова не се събуди да ме изпрати 😄 

Но драмата тепърва набира скорост. Влизам, казвам на шофьора: "Стария терминал, ама мощно съм закъснял"

"Кога е полетът?"

"В шест без петнайсет"

"Е, че спокойно"

"Ма, как спокойно, бе, нали се минава проверка за сигурност"

" ААА, ама вие ще летите, аз мислех, че ще посрещате някого на Пристигащи" 😄 

Тук аз се ококорвам вече и осъзнавам, че в тази част от денонощието не само аз съм в сивата зона между будното и заспало състояние... Абре, айолджум, кой самолет каца в София в шес без петнайсе сабаалям?!... А навигацията дава, че ще пристигнем на Т1 в 5;10 ч. Леееко е отвъд ръба

Звъня на спътничките си, да им кажа: "В таксито съм, вие минавайте и не ме чакайте. Аз, каквото - такова; сам съм си виновен, сам ще си сърбам попарата..." Те все пак ми отговарят да се юрвам като стигна и да пререждам наред, а те ще направят, каквото могат да забавят бординга. 

ООбаче. .. Софийският еквивалент на марсилския Даниел, като разбра, каква е работата, направи на трески всякакви ограничения на пътя и сме стигнали от Надежда до летището за едни 17 минути, при това хващахме доста червени светофари,  Плащам си 15те евро, като оставям и 5 евро бакшиш (да не съм чувал повече за ОР) и влизам в сградата на терминала. тръгвам към секюриттито вдясно, че там видях да се събира опашка. В тоз момент служителят викна, -"Всикчи не другата страна, тук е затворено"

С един спринт се мятам вляво, но и там са се събрали току-що над десет души, които ровят да им сканират бордовите карти. Особено туткави са четири германки, които ловко пререждам и се спускам с пружиниращи подскочи да преодолея змейките пред секюритито, все едно съмна войнишка полоса. Работят две ленти, сканирам бързо да прескоча към лявата (правилото на най-лявата лента, че е най-малко натоварена на летищата почти винаги е валидно. Дишам тежко и не знам как съм изглеждал. Като някакъв хищник ли, демон ли или като изоглавено теле. Ама един служител ми маха и ми отваря вдясно път специално за мене. на лента, където обслужват само персонала. За секунда ми минава мисълта - дали заради розовото яке не са ме взели за служител на WIZZAIR? Но не... кКой знае колко такива като мене виждат ежедневно на терминала. Разпознават ни от пръв поглед. Минавам секюритито за секунди (винаги пътувам с изцяло пластмасови колани и нищо не писука от мене.  Полетът е на четвърти гейт, тоест, спринт и през току=що отворилото дюти-фрий и точно в 5:05 ч сутринта съм на опашката на бординга. тоест, 29 минути, след като получих обаждането от @mary_shery, Но нея не я виждам, Мисля, че може да са се качили на самолета с първия шатъл-бус. Тя ме набира в момента, в който й звъня и аз. Оказва се, че още не са се наредили но така съм прелетял покрай тях, че не са ме и видели. взели са си кафе. добре, че ми напомнят, да си напълним по шише вода. 

 

Отне ми повече време да го напиша тоя пост, отколкото реалното време, за което се случи всичко 😄

 

П.П. Оттам насетне целият полет до кацането на BCN, взимането на колата от RecordGo, всичко мина по план без никакви забавяния. Колата, черна Toyota Aygo, се оказа доста немощна и правеше доста проблеми по баирите.

 

 

[master_of_germs]

Целта ни е да стигнем възможно най-бързо в Андора, за да не губим деня. Не все пак трябва да се свършат някои неща. Да напазаруваме в някоя MERCADONA, но още е рано и никой супермаркет не е отворил. Още, спътничките ми да пият кафе. Което правим чак в градчето Ponts. Не е на най-директния път към Андора, но сме задали на навигацията "без тол такси" а и не е никаква загуба на време спряно царския път. В Каталуния платени магистрали няма, освен една която е от летището на юг към по-известните курорти. Но има няколко платени тунела, като този под Манреса, които се опитваме да избегнем. Платен е и тунелът за влизате в Андора откъм Франция, под Пас де ла каса.

Та в понс освен кафетата поръчваме и някакви закуски. Хареса ми нещо като тънка четвъртита пица на грамаж. взехме си една, отгоре с кръгли резенчета печени картофи и върху тях кругли резенчета октопод. Много вкусна, но скъпичка.

Избрах този път и по още една причина. Щяхме да пътуваме доста километри покрай река Сегре, която е най-големият ляв приток на Ебро и при това щяхме да я видим в един от най-красивите й участъци. А Сегре ми е много сантиментална... Нахлуват спомени от едно лято преди четвърт век, когато всеки ден след сиестата излизахме от общежитията в Йейда, взимахме топката и почвахме да ритаме по ливадите край реката. 🙂 Още по-красиви са десните притоци на Сегре с много тесни ждрела и язовири в предпиренеите. По един от тях върви каталунският вариант на нашата родопска теснолинейка - "езерният влак" el tren dels llacs, за който мисля, че навремето писах в темата със снимковите загадки.

Сега обаче ще шофираме покрай самата Сегре и два от големите язовири по нея - Риалб и Олиана. За кратка отбивка със спирка за гледки избрах селцето Тиурана. Селото е известно и със своите долмени. Видяхме няколко отдалеч, но нямахме време да се отбиваме и до тях.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В селото имаше и много добре поддържан безплатен обществен басейн и тук вече ме доядя, че не си взехме банските 😄 

Освен това си набрахме билки. Имаше диворастящ розмарин.

 

Следващата спирка беше MERCADONA в La Seu d'Urgell  (на каталан се произнася Ла Сеу д'Уржей). Прословутата катедрала решихме да я посетим на връщане от Андора.

Сео/Сеу на Кастилски/Каталан/Португалски/Галисийски си е точно дума за Катедрала. Реално градчето се е разраснало около нея. А е важна в настоящия разказ, заради Андора. Защото Архиепископът на Уржей (на кастилски испански се произнася Урхель) е единият от двамата (макар и само церемониални) държавни глави на Княжесто Андора. Тоест - архиепископът е единият от двамата съ-князе (или ко-принцове, ако така по ви харесва) другият е... президентът на френската република 😉 

 А защо се е стигнала до такава ситуация вероярно ще стане дума в някой следващ пост.

 

 

[master_of_germs]

След Ла Сеу д'Уржей веднага със @зВерчето изключваме мобилните данни, защото остава съвсем малко до границата. @mary_shery има служебен телефон и, ако се наложи, тя ще е нашата връзка със света. Аз съм си свалил само офлайн карта на Андора в google maps. Тя има и свалена офлайн на Андора в приложението mapy.cz, което ползваме за навигация по планинските маршрути. Аз не я свалих там, че тая вечер тръгваме и за Италия, а офлайн-картата на Италия ми стои свалена още от калабрийското пътуване през април и сардинското през юни, та не щях да си я трия и после да я качвам наново. Имам си запазени маршрути на преходи и за предстоящато Абруцо.

А защо избрахме Андора. Освен заради неосъществената ми младежка мечта, де. 

Защото за мене Андора е една идеална дестинация за лятното ни пътуване. Летата са ни насочени към баири. И макар да е неизбежно да ползваме и някакъв моторизиран транспорт, никак не се чувствам добре, ако ежедневно трабва да се возя в кола часове наред. @зВерчето още по-зле се чувства. Тя би предпочела да тръгне на неколкодневен преход с раница и чувал на гръб и да спи по хижи. или още по-добре на заслони. Пиренеите всъщност са идеалната планина за това, защото е пълно с малки каменни заслончета, а доста от тях са и добре поддържани. И може да си спиш напълно безплатно и да оптимизираш разходите. Обаче трябва да си носиш целия багаж на гръб. Иначе в цяла Андора има само 4 хижи поддържани хижи, в които постоянно има персонал (l'Illa, Juclà, Sorteny, и Comapedrosa).

Най-известният кръгов планински маршрут в Андора е "Езерната корона" (Coronallacs), който е дълъг 92 км, навързва всички тези хижи и минава покрай десетки ледникови езера. Но е много трудноизпълним в класическия си вариант за 5 дни, ако не си носиш палатка за междинни нощувки, защото без тях ще има и дни с по над два километра денивелация. С оглед на текущото ми физическо състояние и многото натрупани килограми, не мога да си позволя такова натоварване на коленете си вече. Нощувките в хижите са изненадващо изгодни на фона на цените в останалите западно европейски държави. Ние влязохме в две от хижите и нощувката е 21-22 евро, плаща се и 2-3 евро туристическа такса в зависимост от категорията на хижата. Доплаща се за спално бельо, което също е стандарт за европейските хижи. Полупансион (вечеря, нощувка и закуска) е от порядъка на 54-56 евро. единственият проблем е, че местата се запълват поне месец по-рано, че даже и повече. Със сигурност има много чар да се спи в планината, но ние си бяхме намерили също толкова изгодни нощувки във Vista Arinsal Apartments. Страхотен избор, защото е в един от най-известните курорти, но съвсем в покрайнините и на главния път към него, не на някакъв баир. Реално веднага след табалата за началото на Аринсал. И нямаше никакъв проблем всеки ден да паркираме на няма и 50 метра от жилището, без да доплащаме. Имаче комплексът има подземен паркинг, но е по 13 евро на ден, за да се ползва. Та 5 нощувки за трима в много просторен апартамент ни излязоха по 115 евро на човек (т.е. по 23 евро нощувката). Не се доплащаше туристическа такса.

Да се върна на маршрутите. Никъде другаде не съм виждал такава густота на пешеходни туристически маршрути и толкова добра маркировка. Шансът за изгубване по андорските баири е нулев. Възможностите за еднодневни кръгчета са безкрайни. А това е мечта за повечето планинари. В идеалния случай искам да прекарам планинската си почивка в малък район с много разнообразни маршрути, да не се налага да пътувам с кола по повече от час, максимум два на ден. А в Андора на практика няма две места, между които да пътуваш повече от час, освен ако не направиш грешката да се забиеш в задръстванията в столицата. Защото Андора е мъничка - 468 квасратни километра (за сравнение - територията на НАционален парк "Рила" е 810 квадратни километра и това далеч не обхваща цялата планина. И макар 1е е мъничка и планинска, Андора все пак е дом на почти сто хиляди души и не-знам-си колко туристи, така че особено в по-ниските части (то такива почти няма, даже и столицата е на над хиляда метра надмосрска височина) всичко е застроено. Което няма как да не отблъсне тези, които се считам за "градски туристи". Инфраструктурата на Андора се основава на релефа й и на двете долини: "голямата долина" Грандбалира (Grandvalira) и "северната долина" Бай норд (Vall nord), като много важен за страната е трикилометровият шосеен тунел, който ги свързва.

Знам, че вероятно транслитерацията на кирилица ще ви смущава, но винаги съм се старал да предавам възможно най-точно на български наименованията.  Звук к еквивалентен на нашето "В" не съществува в каталунския език (а това е единственият официален език в Андора). B и V са букви, които са с абсолютно ебнакво звучене. Понякога като нормално наше Б, по-често нешо между Би В, но все пак по-близко до Б и така е правилно да се транслитеритат на кирилица. Чисто В има само във валенсианския вариант на каталан (там си произвасят В-аленсия), но в Андора такъв не се говори.  Двойното L е още по-меко, отколкото в кастилския и не се изговаря -ль- е си е чисто Й, 

В каталан я няма каестилската буква за "мекото Н" (n с тилда отгоре). Този звук се изписва с две букви - ny -. Тоест, думата за планинско езеро Estany се чете "Естань", а не "Естани". За разлика от кастилския, в каталан има звук Ш и той се изписва с буквата "X", съответно TX се чете Ч. 

Това са засега разликите, за които се сещам; надявам се повече да не ви досаждам с правопис и правоговор. Все пак не говоря каталан, макар и доста да съм го слушал. 🙂 

 

Вече сме в Андора и трябва да направим избор, какъв полудневен маршрут да изберем за вработване. Отначало мислех да е Бай д'Инклес (Vall d'Incles), че в тази долина има доста варианти с различна дължина и сложност. Но за там @mary_shery бе предвидила по-голям кръг с минаване и отвъд границата във Франция. Ние двамата вече имахме няколко вработващи прехода у нас това лято, но @зВерчето имаше нужда от вработване и не можехме от първия ден да я юрнем на тежък баир. Затова се спрях на езерото Енголастерс, което да обиколим и после през гората да вървим в посока долината Мадриу. Голямата част от този маршрут е без никаква денивелация, само към края качихме и слязохме примерно 150 метра и после наобратно, така че  общо 300 метра, съвсем приятно като за вработване.

По пътя първо вудяхме "парадния вход на долината Мадриу-Перафита-Кларор. На Андора ЮНЕСКО-то. Тези долини са изцяло пешеходни и площта им е 42 кв. км, което е 9% от площта на страната.

После пътят почна да се вие по стръмни серпентини нагоре. Първото място, на което спряхме за фотопаусза е църквата Сан Микел д'Енголастерс.

 

 

 

 

Беше вече сиестено време и църквата беше затворена.

Продължихме към язовира. Има един нисък паркинг, не много далеч след църквата, Там видяхме, че има и безплатен шатъл-бус догоре, но не знаехме, колко е начесто. Има паркинг до самото езеро (всъщност малко над него) и друг, на двеста метра преди това. Знаехме че са платени. Качихме се на горния, но се оказа, че паркоматът е развален. И други се чудеха, какво да правят. А в Андора глобите са солени. Питахме момчето в туристическия център. Той ни каза,ч е вече са минавали да проверяват и едва ли ще дойдат пак до вечерта, но за всеки случай написа бележка с часа, в който сме пристигнали и я сложихме на предното стъкло.

 

Езерото енголастерс е чудесно за семейна разходка с деца. А и с кучета. Има пейки, места за пикник, някои интересни инсталации, показващи пътя и съоръженията на водата и ВЕЦ-а. Най-впечатляващото беше инсталацията за "пазителите на езерото" десетки лица, които местен артист беше умело изваял, все едно, че са част от самите дървета.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

...следва...

 

 

[master_of_germs]

Втората част от маршрута ни беше свързващата пътека между Енголастерс и долината Мадриу. Всъщност са две путеки, които вървят почти паралелно и може да се направят като кръгов маршрут, наречен "кръгът на изворите" логично, имаше немалко чешми, но в повечето от тях в този летен сезон не течеше вода.

 

МАршрутът на кръгът на изворите е почти без денивелация. Подходящ за семейства с деца и домашни любимци. Има и доста атракции за дечицата.

Много малко снимки съм правил, но не нося фотоапарат, а телефонът ми вече е много стар и батерията му хич не издържа.

 

Хотелите за буболечки станаха доста популярни на много места,...

 

,... но всъщност по-интересното бяха ето тези дървени книги, заключвани с резе. КАто ги отключих, разкриват информация за съответния обект. Много характерно за целия район на долините Мадриу, Перафита и Кларор. След няколко дни видяхме и още подобни дървени книги.

 

Може би най-голямата атракция за децата, посещаващи Андора, са т.нар. тамарос ("tamarros").

Вероятно не сте и чували за тия тамароси. Може и те да не са чували за вас. А може и да са. Независимо от това, ако обичате природата и не я унищожавате, то таморосите ще се грижат и за вас. Те не са от нашия свят... или поне не са от нашето измерение. Но знаят, как да преминат през бариерата между световете, когато има нужда от тях. Пазят горите от огън и сеч, долините от наводнения, селата от мръсотията. техният враг е тролът Мърльо, който само гледа, как да прецата всичко, да руши и да сее мръсотия, болести и зарази по растения, животни и хора. Обаче той е силен, мноооого по-силен от тях. Но те пък са много и задружни. И всеки от тях бди над определен район. Не се знае колко тамароси има в нашия свят, но доста от тях са наминавали през Андора, а на седем от тях мястото им е харесало до степен, че са избрали да го защитават. Всеки от тези седем тамароси си е избрал по един от седемте административни района на страната и е взел прякора си от съответния регион.

Явно ни счетоха за достойни, понеже още в деня на пристигането си съзряхме едно от тези толкова потайни създания, а именно: Калдес - защитникът на регион Ескалдес-Енгордань (Escaldes-Engordany). имената на неговите събратя и посестрими са: Дино (Ордино), Анди (Андора Ла Бея (Andorra La Vella)), Масса (Ла Массана), Лау (Сант Жулиа де Лориа), Нило (Канийо) и Енко (Енкамп).

 

А как точно ни помогна Калдес? Като съвсем близо до него намерихме няколко хубави здрави и нечворести клона с дължина идеална, като да ни служат за тояжки по време на преходите. Изкараха си с нас през цялото време в Андора 🙂 

В следващите дни видяхме и още два от тамаросите. Не сме си поставяли за цел да се запознаем с всички, но, ако Калдес ви допада и искате да видите всичките седем тамароси, в туристическите информационни центрове могат да ви дадат повече информация, както и една карта с места за печати, които ще ви бъдат сложени, ако намерите всички и се снамате с всеки от тях 🙂 

 

Вече, екипирани с тояжки, без прохлем се справихме с краткия участък, в който дръпнахме 150 м н.в. нагоре. до това място.

 

НАй-накрая гледахме към Мадриу и беше време леко да се подкрепим.

 

 

Тук имаше няколко разклонения на пътеката, които водеха към различни места в долината. В долината има няколко места, където се отглежда добитък в полуизоставени кошари, а в далечните й високи части има и една стпопанисвана жижа, но нямаше как да стигнем до нея по светло. Решихме, че ще отидем до най=близките кошари в местността Рамио и да се връщаме обратно. Това значеше стръмно да спуснем пак 150 метра и после обратно да ги качим.

При подсичането на един сипей изпод камъните се чуваше боботене и от дупки между тях навяваше хлад. Явно под нас течеше подземна река.

 

Оказа се, всъщност, че мястото е доста добре стопанисвано от една младежка организация, която се е заела с реставрацията на постройките (в автентичен вид, все пак е под егидата на ЮНЕСКО). Имаше много добре оборудвани външни тоалетни, продаваха дребни сувенирчета и освежителни напитки, но си имаше и чешма навън, от която донапълнихме шишетата си. Не беше разрешено да се нощува в постройките, но една поляна беше приспособена за палаткаджии.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Върнахме се до паркинга при Енголастерс и шофирахме до Аринсал. Нямахме проблеми с да паркираме съвсем близо до настанявамето ни във Vista Arinsal Apartments, а ще завърша и с гледката от терасата 🙂

 

 

По изгрев беше още по-добре 🙂

 

 

...следва...

 

[master_of_germs]

31.07.2026 г.

Вторият ден от престоя ни (според "норвежците" yr.no и не само) беше с най-нестабилна прогноза за времето. Щеше да почне да превалява най-късно на обяд. Всъщност, почна много по-рано, но беше странен ден. Ясно, па се заоблачи, па изведнъж облаците станат черни. Па гръмне, па тресне, па я заръси, я си завали, а на няколко пъти валя и суграшица. Всеки такъв епизод за по пет до десет минути, след което следваше по около 30-40 минути ясно време. Та, като почна първият валеж, си обухме панталоните за дъжд и водоустойчивите якета-мембрани и целия преход си го изкарахме с тях, въпреки че като спреше да вали, доста напичаше. Беше и най-топлият ден от престоя ни и дори и високо в планината (а се качихме до над 2700 м н.в.) температурите се качиха над 20 градуса.

 

Бяхме си легнали сравнително рано предната вечер след ранен полет, половин ден път и после преходчето. Идеята беше да станем достатъчно рано. При такава прогноза нямаше как да си изберем маршрут, който да изисква цял ден ходене. Затова избрахме място, което хем да не изисква много път с кола (то кое ли пък място баш в Андора е далечно с кола 😄 ), Хем да е достатъчно популярно сред туристите и недалеч от цивилизацията, хем да не е свръхнатоварващо като терен. Да има възможности за най-различни кръгови маршрути и то и такива, при които да не се върви по било, щото при гръмотевични бури там е най-опасно. И да имаме много висока стартова точка:

Ла Кома (2239 м н.в.) - това е горната станция на кабинковия лифт в ски-зоната Ордино-АркалИс. Пътят от Ордино нагоре през долината е много живописен, хем е широк, хем и с немалко серпентини. Неслучайно това изкачване е изпозвано три път за финали на етапи от Тур дьо Франс. При първия такъв случай през 1997 г в десетия етап точно след победата си на Ордино-Аркалис Ян Улрих облича жълтата фланелка и остава с нея до финала на Тура в Париж. Втория път е през 2009 г, а третия - през 2016 г. много добре го помня, като го гледах по ЕВРОСПОРТ. Том Дюмолен победи в една яка градушка... 

Слава богу, в тоя ден чак градушка нас не ни валя - само суграшица на няколко пъти, ама за кратко 🙂 

 

 

 

 

 

 

Само че, докат аз се туткам да ви пиша за колоездене, може да окъснеем. Лифтът почва работа в 8:30 ч сутринта и тогава пътят се затваря при долната лифтова станция. И, ако си окъснял и не щеш да даваш пари за лифт (не гледах цени, ама не са евтини, а спестява и само триста метра денивелация), то тогава трябва да добавиш още един час качване пеш. само че ние сме го изчислили: горе сме в 08:25 ч и готови за високопланински красоти. В нейната тема @Яничка ви е показала езерата в есенно-снежна премяна езерата Тристайна (Estanys de Tristaina, все се бъзикахме, че хич няма да ни е зле да си имаме една тристайна къщичка в Андора 😉 ), а ето ви ги от нас в дъждовен летен ден 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Има няколко възможности да се обиколят трите по-големи езера - с по-ниска пътека която върви по брега, и с поне една по-висока, която доста променя цветовете и гледните точки. Има възможност да се продължи нагоре и да се изкачи могъщият връх Pic de Tristaina (2878 м н.в.). Ако прогнозата беше стабилна, можех и да се пробвам, че от другата му страна, на френска територия, има още по-голямо езеро (Etang Fourcat). Но с оглед на постоянно почващите и спиращи валежи решихме да не се отдалечаваме твърде много. След като само гледахме най-долното езеро по-отвисоко и обиколихме второто и третото, все пак решихме да се качим и до най-известната атракция в района: астрономичческия "слънчев" мирадор Тристайна на върха Punta de Peiraguils (Пейрaгилс), 2701 м.н.в.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Това е една метална конструкция на върха, като кръгова пасарелка, окачена сметални въжета само на един наклонен метален шпил и крепяща се на само още две тънки подпори. Направена е така с оглед съвсем минимално въъздействие върху околната среда. Цялата конструкция всъщност преставлява гигантдки слънчев часовник, който показва точния час според сянката на шпила върху пасарелката... 

Няма как да не се присетя за класиците от "Замунда Банана Бенд": 

"Точно време! Часът е напольовина сянката нъ копието. Толькова е! Н'гуана уна, е!"

При условие, че има слънце, а съответно и сянка де 😉 Което в този ден беше от време на време 😄 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Гледките към езерата и върха Тристайна:

 

 

 

 

 

Но не се задържахме много на мирадора, нито по билото. Все пак имахме едни около 15-20 минути преди това по билото, понеже и за мирадора направихме кръгов маршрут и не се качихме по най-използваната пътека. В този участък на планината границата с Франция минава точно по това било има много на брой по-малки езера (Etang des Clots, Etang de Caraussans и др.).

 

 

Съответно не устояхме на изкушението да навлезем и на френска територия 🙂 Пък и гранична табела имаше - идеална за снимки 😄 

 

 

Това, че аз съм в червено, @зВерчето в розово,  a @mary_shery e с жълтата фланелка не е търсен ефект за фенове на колоезденето - да сме в цветовете на лидерите в класирането на трите глоеми колоездачни обиколки (Буелтата, Джирото и Тура)... @mary_shery дори не може да кара колело 😉 

А отвъд дълбокото дере стърчеше страховитият триглав pic (pica) d'Estats на границата между Франция и Испания (Каталуния). И трите му глави са трихилядници, като централният връх (3143 м н.в.) е най-високата точка на Каталуния.

 

 

 

 

От Пейрегилс до Ла Кома може да се слезе изцяло по стръмен чакълест ски-път, но ние предпочетохме малко по-обиколната маркирана пътека. И тя си е достатъчно стръмна. И също минава покрай езерото Estany de Creussans.

 

 

 

 

 

На Ла Кома ползвахме тоалетната на ресторанта, където и съблякохме панталоните за дъжд. Имаше няколко павилиончета за бири и хамбургери, цените ми се сториха неприлично високи и ги подминахме. 

 

Все още беше достатъчно рано следобед и трябваше да измислим с какво да си дозапълним деня.

 

...следва...

 

[master_of_germs]

 

Маршрутът ни беше нещо подобно,но леко скъсено, понеже в началото не направихме отдолу обиколката на Estany primer (най-ниското от езерата Тристайна), а навлизането във Франция не беше съвсем до брега на езерцето. Дъждът и суграшицата ни караха да спестяваме метраж, съдето е удачно.

[master_of_germs]

Сутринта на идване с колата си бяхме харесали няколко местенца в долината на Ордино, но нали бързахме да не затворят пътя, оставихме си ги за след прехода. Тръгнахме с колата надолу и, когато нещо ни харесаше, просто спирахме. Така видяхме леко встрани от пътя две каменни ниски къщички, малко като землянки, със затревени покриви. Решихме да се отбием. Оказа се малък каменен заслон, където човек може да се прислони по време на буря или да пренощува, ако си носи спален чувал, макар и в спартански условия. Също така се оказа, че от него започват много маркировки и могат да се направят две много хубави кръгови пешеходни маршрута, а двата кръга могат да се комбинират и в един по-голям за цял ден. По-лекият маршрут е до езерото Есбалсат, а по-натоварващият е до прохода Портия де Риалб, като той може да се удължи и с изкачване на Пик де ла фонт бланка (2903 м н.в. - шестият по височина връх в Андора). Пак отбелязвам: такава гъстота на пешеходни маршрути като в Андора, аз никъде другаде не съм виждал.

 

 

 

 

 

Малко по-долу по пътя накарах @mary_shery да спре, защото вдясно съзрях още едно от онези мистични същества. Тамаррос. В случая този се казваше Дино - пазителят на долината Ордино 🙂 

Беше само на 3-4 минути ходене, а пък и точно там на пътя имаше чешма със студена планинска вода и си напълнихме бутилките.

 

 

 

Подминахме разклонението за долината Бай Сортень (Vall Sorteny) - най-старият от трите природни парка в Андора. И за там си имахме  набелязани маршрути (включително изкачване на Пик дю тумасе оттатък границата във Франция), но не остана време в това пътуване. И след селцето Ел Серрат спряхме при едно старинно каменно мостче над реката. паркингът беше безплатен за 20 минути, което е предостатъчно време. из страната има няколко запазени такива.

 

 

 

 

 

Следващото селце се казва Йортс (Llorts). Мъничко и много красиво. И отново с изобилие от пешеходни маршрути. Най-известният по протежението на реката между Йортс и ла кортинада е "Пътят на желязото" (Рута дел ферро). Районът навремето е бил известен с мините за черни метали и с ковачниците си. Запазени са доста съоръжения, които могат да се видят, има навсякъде образователни табели. Съвсем лек е, около 4 км в посока с пренебрежима денивелация. Обаче спътничките ми не се впечатлиха от начина, по който им го представих и решихме просто да си разгледаме селцето. Иначе, ако някой иска здрав пешеходен маршрут, от Йортс нагоре тръгва маркиран маршрут до трите езера Ангонея (Angonella), при които има и поддържана хижа. От нея през един, после втори превал може да се стигне до хижата в долината на Комапедроса и това е етап от големия кръгов маршрут в Андора - Coronallacs.

 

Прави впечатление, как извън столицата в андорските села се запазва традиционният архитектурен стил на каменните къщи с каменни плочи за покрив, дори и когато се строят нови къщи. Та затова наистина се чудя, колко много отрицателни мнения има за страната от хора, които нищо друго на се видели, освен "столицата"...

 

Йортс

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Направиха ми впечатление странните метални клинове, които са забити регуларно на равни разстояния в покривните плочи.

Те се слагат, за да пречат на натрупалия през зимата върху покрива сняг да се свлече наведнъж и така да намалят риска да бъде затрупан човек, както и да не повлече снегът и каменните плочи надолу. Местните ми го обясниха, като видяха, колко внимателно разглеждам. Не вдянах на каталан и на френски, но като обърнаха на испански, всичко им разбрах 🙂 

 

Последно за деня си оставихме общинския гентър Ордино. Което е съвсем малко градче или може би по-голямо село. Като се има предвид, че цялата община няма и пет хиляди души местно население. @зВерчето имаше нужда от аптека, влязохме и в едно магазинче, откъдето си взем на много прилични цени единствените сувенирчета от пътуването, както и една каталунска биричка Шибека (Xibeca). Местна бира не намерих, а то май и няма, обаче не се оплаквам. Тая Шибека бепе за 1,50 евро в стъклено шише от един литър 🙂 

Има платен покрит паркинг при ето това кръгово, като първите 30 минути за безплатни, а оттам насетне се плаща по 40 евроцента за всеки 15 минути.

 

 

Да видите и от Ордино колко много пешеходни маршрути има:

 

Из Ордино:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Чудехме се после дали да не минем целия панорамен път през прохода Ордино (Coll d'Ordino). Голяма атракция е заради гледките, Ама пък през тунелите е къде по-бързо. НА най-високата част на прохода има мирадор Roc del quer, за който бяха писали из темите @Mary и @Яничка. Но там панорамната площадка е с платен вход и това не ни харесваше. Точно от прохода тръгва и пешеходният маршрут за качването на връх Касаманя. Може да не е най-високият връх в Андора, но е сред най-панорамните и са разлика от повечето високи върхове не е по границите, а точно в центъра на страната. Та Касаманя ни беше сравнително високо в списъка на желанията и си мислехме, че има доста голям шанс така и така пак да се озовем на прохода Ордино до края на пътуването. Така и не отидохме и сега малко ме е яд. Защото утре почва La Vuelta - колоездачната обилолка на Испания и още във вторник на 25-ти август етапът от Буелтата ще е почти изцяло в Андора. Ще има три брутални изкачвания и Кой д'Ордино е едно от тях.

Все пак ние се качихме по пътя, но само донякъде. До един безплатен мирадор над градчето Ордино. За съжаление бяхме в контражут и не ставаше за свестни снимки, но пък на мирадора имаше много хубави карти, на които бяха посочени всички върхове, проходи и ливади, които виждахме пред, над и под нас. Освен това се изненадахме, когато водачът на една група французи ни попита, дали сме българи. Не бил чувал никога български, но, вика: да е руски, не е руски, нито украински, да не говорим за чешки или полски. И сърбохърватски не е (имал квартиранти сърби) - значи трябва да е български това, което чува 😉

 

 

 

 

Ето го Касаманя (Casamanya), 2752 м н.в.

 

...следва...

[master_of_germs]

01.08.2026

Cercle de pessons

 

Сега ако ме попита някой, на когото му предстои пътуване в Андора, кът му е времето, ама иска все пак за ден да види нещо от красивата природа на страната, да му препоръчам един преход, без колебание посочвам този. ОК, обиколката на езерата Тристайна изисква много по-малко физически усилия. Обаче при песонс е по-красиво. Най-тегавото са първите двеста метра денивелация от паркингите при голямата ски-зона Грау родж (Grau roig) на 2100 м н.в. до хижата при първото езеро на 2300 м н.в., които се минават по черен ски-път. Особено началото е доста стръмно. Но, доколкото видях, вървеше и нещо като високопроходима маршрутка, която може да закара туристи до хижата и ресторанта й с гледката. Но не сме се интересували от цена. Оттам нататък обиколката на езерата песонс е много приятна. има леко натоварващи участъци, но за едни още двеста метра денивелация се виждат толкова много и красиви езера. И за този ден се очакваше да вали, макар и по-късно, по някое време следобяд. И маршрутът беше идеален за такава прогноза. С голяма хижа на няма и час след началото на прехода, след която вече започва кръгът през езерата. Понеже езерата са много и красиви, няма начин при всяко от тях да не спирате за снимки и да се бавите. Но в случай, че времето се развали и се наложи бързо да слезете обратно, мисля, че и от най-далечната точка на кръга до хижата ще се стигне за не повече от 75 минути, може би дори за час. Изобщо, кръгчето е доста айляшко и може да се направи от всеки човек, без сериозни двигателни проблеми. но ние все пак се броим за малко повече от кашкавал-туристи и сме решили, ако планината ни даде възможност да направим половината кръг и оттам да се качим на билото. откъдето отвисоко да погледнем оттатък, вече в най-красивите части на долината Мадриу и езерото Ия и да изкачин и връх Pic dels Pessons (2864 м н.в.). Има възможности и за много по-обширни кръгове с билни маршрути, но щяха доста да ни натоварят, а на нас ни предстоеше Комапедроса на следващия ден.  В България върхът, от който се виждат най-много езера, е Джано в Пирин. Гарантирано от Пессонс се виждат доста повече.

При най-горното езеро помолихме една млада двойка да ни снимат. Те пък се оказаха българи, даже момичето седеше до мене в самолета. Бяха без кола и след изкачването на билото смятаха да слязат в долината Мадриу и да я минат цялата надолу. И те, както и ние накрая сме се разминали на косъм с бурята, която се изля късно следобед.

На няколко пъти пък се разминахме с две германки, с които си спретнахме добър моабет. Даже ни бяха направили много яки снимки, когато сме били на върха, като миниатюрни човечета. (те не се качиха чак до горе) и после май ги пратиха на @mary_shery, че тя е с айфон...

 

Понеже след малко тръгвам с нощния влак, сега нямам време за повече описания, но се надявам и спътничките ми да качат снимки с по-хубаво качество.

Честно, не ми е лесно да опиша с думи толкова красота 🙂

 

Ски-пътят от Грау Родж

 

 

Първото езеро и хижата

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

И нагоре - езеро след езеро. Не им запомних всичките имена, ама ако някой държи, ще ги изнамеря...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Нагоре към билото и прохода collada dels pessons са стръмнички серпентини - много прилича на някоя пиринска порта.

А на върха даже му полегнах, за да може Кльвдий IV Бух да е звездата на прехода 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

Езерото Ия (illa) под което има стопанисвана хижа.

 

 

 

 

 

 

 

На тази последна снимка почти не си личат и още една редица по-малки езера, вляво и "над" по-големите. Точно покрай тези по-малките се спуснахме, за да си затворим кръга. Но времето се смърчоса, бърахме и не сме правили много снимки.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

...следва...

 

 

[master_of_germs]

Маршрутът на карта:

 

И разбит на части с по-голямо увеличение

 

 

 

[master_of_germs]

Понеже Пессонс беше най-лекият ден в програмата ни, бяхме решили, ако ни остане време и не вали да минем високич проход Порт Енбалира (Port Envalira) и да стигнем до граничното градче Пас де ла каса (paz de la casa). И там да се разходим до едно езеро, през което точно минава границата с Франция. Само че началникът отгоре включи пръскачките отгоре на пълна мощност, точно като почнахме да слизаме от прохода. По околните баири беше устроено небесно-гръмовно светлинно-звуково шоу. Имахме време само да спрем преди това на едно-две погледни места. Даже и суграшица ни поваля, поне не беше градушка, както преди няколко дни ги наваля колоездачите в Пиренеите в Обиколката на Испания. Та, ако следите Буелтата, тази година четвъртият й етап (на 25-ти август) беше на територията на Андора с три брутални изкачвания, първото от които беше точно Порт Енбалира. Колоездачите се спуснаха след това към Пас де ла Каса влязоха за съвсем малко на територията на Франция и се върнаха в андора през тунела, който минава под същия баир. За съжаление снимките ми от тия места се броят на пръсти.

 

Един последен поглед към района на Пессонс по време на изкачването на Енбалира:

 

Смърчоса се яко...

 

 

 

 

 

До Пас де ла каса не слязохме, а въпросното езеро го видяхме отгоре. Поне част от него.

 

 

На връщане даже барабаненето на дъжда ме унесе и задрямах. При събуждането ми, дъждът вече спираше и навън беше много свежо. И буквално с отварянето на очите си видях пред нас до пътя страхотно огряна старинна църква и отмах казах на @mary_shery да търси да спре. оказа се, че има малък безплатен паркинг точно до църквата. Само ни стресна, че беше преграден входът с бариера. Но бариерата стоеше много високо, колата спокойно минаваше под нея, а и имаше паркирани други коли, Оказа се,ч е тая бариера е сложена, за да не влизат кемпери и каравани да пренощуват на паркинга 😄 

ТА ето и църквата: Сант Жоан де Касейес (Sant Joan de Caselles), вероятно най-известната църква в Андора. 

 

 

 

 

 

 

На връщане попаднахме в страхотно задръстване, понеже на главния път беше станала катастрофа. Бaя си отвисяхме в колата и съжалих, че и в този ден не минахме през високия проход Кой д'Ордино (coll d'Ordino).

 

...следва...

[master_of_germs]

02.08.2026 г. - Комапедроса (2942 м н.в.)

 

Това беше денят с най-стабилна прогноза за времето, така че си го отделихме за най-тежкия преход - изкачването на Комапедроса - най-високия връх в Андора. Предимството - преходът започваше от "наше село" Аринсал. Така че в този ден нямаше да се лашкаме с кола по планински пътища. Кеф. Недостатъкът - трябваше да изкачим най-високия връх в страната, а имахме най-ниската стартова точка измежду всичките ни преходи. На практика километър и половина денивелация нагоре, после и надолу. За не чак толкова много линейни километри.

Все пак си спестихме едни още над сто метра денивелация, които взехме с колата, понеже нашето настаняване беше в най-нискта част на аринсал, а пътеката, естествено, започва от най-високата. Но това е примерно три минути с кола. Горе има два паркинга, единият от които е безплатен. Ето тук:

 

Но, понеже беше неделя (а и началото на август) много и отпускари, и уикендови туристи бяха вече напълнили паркинга и си намерихме място едва след няколко обиколки. Има и втори паркинг, веднага вдясно след един тунел от около 200-300 метра, през който така или иначе трябва да се мине и пеш. Обаче този по-горен паркинг е платен и айде, няма нужда.

Още в самото начало тръгват две пътеки от двете страни на рекичката. ЛЯвата е с червена маркировка, и именно тя е официалната към комапедроса, а дясната е зелена в началото. Тя води към друг много красив район с няколко езера - Пла д'Естань (Pla d'Estany), но на поне две места има възможности за връзка между двете пътеки, за тези, които искат да си правят леки пешеходни кръгчета над Аринсал. има и допълнително кратки пътечки за деца, с образователни табели. Та, ние поехме по "грешната" пътека, с идеята накрая да не се връщаме все по същия път. А аз пък, още почти в началото се отбих допълнително по една от пътеките за деца, щото знаех, че ще открия поредния tamarro - Massa 😄 

 

 

 

 

 

 

 

та още в наалото се забавих десетина-петнайсет минути и се наложи да догонвам спътничките си. Явно не се оказа добра идея. от началото си пролича, че ще имам лош ден. почнах да се потя ненормално обилно още по сянката. Наклонът беше постоянен, но все още не сериозен.

Мястото, където трябваше да оставим пътеката към Пла д'естань и да свием отново към основната за Комапедроса, беше добре обозначено. След малко минахме по дървено мостче над реката и наклонът рязко се смени. макар и още през гора, пътеката тръгна рязко нагоре, а теренът стана много каменист. Понеже беше неделя, имаше и немалко хора, тръгнали нагоре, и доста от тях бяха и с кучета. В следващия час се чувствах доста зле и не можех да насмогна на темпото на @mary_shery. Поосвестих се, едва когато пътеката на няколко пъти беше досами поточето, напих се и наплисках с ледена вода, а наоколо вече имаше и боровинки. Дадоха ми енергия и много ме освежиха.

 

 

 

 

 

 

 

 

След това последно леко изкачване следва един равен участък, даже леко спускане. Но, като се искачи, само на 5 минути още по-нагоре е хижата Комапедроса, където може да се спре за освежаване, а и до нея има малко езерце, до което е добре да се отиде за няколко снимки. Това е средата на изкачването и като денивелация, и като километраж.

 

 

От хижата има маркиран маршрут и до още един връх. та е хубаво място да се остане и за повече от една нощувка.

 

 

 

 

 

 

 

От хижата има една почти хоризонтална пътечка, която след около няма и километър се съединява с основната към върха. Теренът е много приятен. След съединяването, започва изкачване, но за известно време е доста по-полегато отколкото преди хижата.

После на няколко пъти има кратки стръмни участъци, които се редуват със заравнявания. Стига се най-напред до едно езерце,  което беше пресъхнало до степен да се раздели на две по-малки.

 

 

 

 

 

 

Оттам насетне почват морени и се стига до красивото езеро Як Негре (Llac Negre) Тук-там имаше и снежни преспи.

Има място, където може да се поеме по две различни маршрута към върха. Единият е покрай "брега" на езерото, а другият поема диагонално нагоре към странично било. По-поулярният маршрут е покрай езерото, макар според мене по-добрият е другият. Ние качихме покрай езерото, после е приятно за кратко, но финалното качване е по стръмен и ронлив участък. Границата с испания е само на няколко метра и през близката "порта" може да се погледне и към едно испанско езеро. Самият връх е изцяло на андорска територия,

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Лявото е llac negre  в Андора, а дясното е в Испания.

 

 

От много стръмния последен участък под самия връх нямам снимки, понеже ръцете си ми трябваха. Там се срещнахме отново  с младата БГ двойка, с които се запознахме предния ден на Пессонс. Бяха ни изпреварили с малко и вече слизаха от върха. А предихния ден след като слезли от песонс в другата посока, минали надолу цялата долина Мадриу до Енкамп и стигнали точно навреме, преди да завали оня големият дъжд.

Но ето ни и нас вече на върха на Комапедроса! 🙂 

Естественo, че и Клъвдий е с нас 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

Ето оттам тръгнахме сутринта 😮 

 

 

Хич не ми хареса идеята да слизам по стръмната пътека с ронлива повърхност и затова предпочетох да тръгнем по страничния ръб, да видим как ще е оттам. Ами супер беше - по стабилни скали. Имаше няколко места, където трябваше да присядаме на слизане, но със сигурност това беше много по-добрият вариант за слизане. А и така час от маршрута беше кръгова, пък и гледахме езерото Негре от различни гледни точки. Много ми хареса!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Така избегнахме и участъка с по-неприятните морени и се върнахме на основната пътека преди по-малките езерца. Като слязохме до по-равната част от маршрута вече го давахме по-лежерно, даже за известно време си събухме обувките и заляхме краката с пълни шепи студена планинска вода, да се отпуснат. А в това време се наядохме и на боровинки. Така че не ме питайте за часове и графици. РАзните му сайтове времената ги дава, без да отчитат наличието на боровинки 😄 

 

 

 

 

 

 

Стръмният участък през гората надолу обаче отново ме докара до изтощение. Тояжките , които намерихме още първия ден със @зВерчето , страхотна работа ни свършиха. Без тях едва ли щяхме да се справим в този ден.

Накрая, като стигнахме до мостчето, този път не пресякохме реката, а продължихме по левия й бряг. Спускането през гора продължи и сякаш нямаше край. Все пак се появи друго дървено мостче, после второ и трето и още. и пътеката доста се разчупи на места даже имаше и леки качвания. Всъшност слизахме по официалната пътека сега. По-красива беше, но след толкова натрупана умора не можахме да го оценим. И накрая отново се озовахме над тунела, минахме през него и бяхме при колата. 

 

 

 

 

 

@зВерчето беше уморена и не й се излизаше повече. Ние с @mary_shery се поразходихме из Аринсал с идеята да намерим място за вечеря, Тя беше харесала разни заведения в селото 9броят се на пръсти) но се оказаха пълни. В едно от тях си направихме резервации за следващата вечер и също се прибрахме да си вечеряме в апартамента.

 

 

 

 

 

...следва...

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

03.08.2026 г. - Кръгов маршрут: Vall d'Incles - Estanys de Juclar - Etang Fontargente - Vall d'Incles

 

След като вече сме изкачили Комапедроса и по-високо в Андора няма, какъв маршрут да измислим, че да го изходим с мерак? Трудно е да се навием за още върхове, но пък в Андора дебнат изкушения във вид ан десетки високопланински езера. И искахме да видим най-голямото езеро в Андора, а именно едно от езерата Жуклар. По-размери и обем е почти идеантично и с нашето  (и на Балканите) най-голямо ледниково езеро - Смрадливото. Маршрутът за него тръгва от долината Бай д'Инклес (Vall d'Incles), от която започват и още няколко маркирани маршрута и се разперват като ветрило. До различни други езера. В началото си мислех, че това ще е добър вариант за първия или  последния ни ден, когато нямахме възможност за целодневен маршрут, че нали летим до/от Барселона, а това са си три часа път. Но пък ащо да се ограничаваме само с Андора? Един бърз послед върху картите и планинските приложения ни показа, че зад билото във френска територия има две групи не по-малко впечатляващи езера и кръговият маршрут просто се нарисува от само себе си 🙂 

При наличието на толкова много маршрути долината Инклес е доста популярна дестинация. Затова и има ограничаване на достъпа на МПС и след определен час пътят се затваря (освен за малкото живущи в долината) и вариант е или да ходиш допълнително 2,5 км в посока пеш по асфалт, или да си платиш 4 евро, за да те превози едно "каубойско влакче" двупосочно до началото на преходите и обратно след края им. Като през това време си оставиш колата на платен паркинг. Цената му е 30 цента за всеки 15 минути в диапазона от 8 до 20 ч., като има два часа "следобедна сиеста" които са безплатни. Машината нещо приемаше само кеш, та си носете монети. Бяхме чели, че пътят се затваря в 9 сутринта и затова пристигнахме петнайсетина минути по-рано. Но се оказа, че информацията ни е стара. И през август бариерата я бяха хлопнали още в 8 сутринта. Платихме си за паркинг 9 евро и нещо за до 18,45 ч. @зВерчето по едно време ме спря да добавям монети, като ми посочи, че последното "влакче" за наобратно било в 18:00 ч. Обаче накрая се оказа, че съвсем точно си бяхме изчислили колко пари да даден за паркиране, защото последната маршрутка за връщане я изтървахме. Та малко ме е яд, че ги дадохме тези по 4 евро. Понеже докато се съберат хора, да си платят (може с карта, може и кеш) и до вместо в 9 тръгнахме почти в 9,20 ч. и не може да се каже, че спестихме време. За положин час тия два и половина километра щяхме да си ги изходим, както направихме накрая на връщане, а то и е почти равен този участък.

 

От Обръщалото на "влакчето" има няколко пътеки, има и табло с карта и доста информация за различните пътеки. Маркировките са навсякъде. Изобщо в Андора е абсурдно да се загубиш заради липса или неправилно послтавена маркировка. Пътеката за Жуклар в началото няма особен наклон, но постепенно той се повишава. Което пък е идеално, за дамогат мускулите ти да загреят и да си урегилираш пулса. И независимо от разбиващия преход до комапедроса предния ден, се чувстват в далеч по-добра форма. Не че не ни изпреварваха други туристи, но далеч не бяхме най-бавните по маршрута.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

А езерата Жуклар са впечатляващи. Всъщност, в началото виждахме само първото (по-долното и по-голямо) езеро.

НАд него, на много красиво място е едноименната стопанисвана хижа Refugi de Juclar. Тук спряхме да ползваме тоалетна, но не можахме да се удържим и седнахме за по чайче и сладкиш 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

След това презареждане продължихме по пътеката над брега на езерото. Като вече виждахме и другото езеро. иначе тук има и разклонения, на пътеката, по които могат да се качват околните върхове, но нали се разбрахме, че в тоя ден не върховете ще са център на вниманието ни.

Пътеката мина между двете езера и постепенно се изкачи до прохода Жуклар (collada de Juclar). От езерата до прохода са около 150 метра денивелация, но теренът е доста щадящ нозете 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Вероятно ви прави впечатление, че доста се заоблачи. Ама принципно прогнозите си бяха за дъжд следобяд. Ако беше почнало да вали по-рано, винаги можеше да се върнем в хижата или изобщо да ме продължаваме след нея. Но отново валеше някъде по околните баири, но не и при нас. И през цялото време гледките си бяха чудесни, дори и когато накрая ни наваля яко. @mary_shery и @зВерчето се шегуваха (абе, всъщност не е шега) че ако това е лошото време в Андора, то е като хубавото време във Високите Татри (а те бяха там три седмици по-рано, през юли).

Но... да се върнем на прохода. Пред нас е Франция и езерото, над което стоим е ... Жоклар (Joclar), докато зад нас останаха езерата ЖУклар 😄 

Та това френско езеро е доста разчупено като форма и почти отникъде не можеше да се снима цялото (а дронове нямаме). Във Франция теренът стана доста по-предизвикателен, но това е нормално, вече бяхме от северната страна на билото. На няколко пъти се минаваше през морени. Но се изненадахме, че имаше палаткаджии на места. А си мислехме, че това е доста затънтен район на огромнити френски Пиренеи След известно време в далечината се видя и доста модерната френска хижа Rulhe.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

По карта в близост има и три по-малки езерца, покрай които трябва да минем. Обаче те за много по-ниско и много бързо трябва да се спуснат почти 400 метра денивелация надолу. И то по морени. Само че пътеката през морените наистина беше много добре оформена. Понатоварихме коленете, но можеше да е далеч по-зле. От определени ъгли едното от езерата излизаше със сърцевидна форма, макар в действителност изобщо да не му е такава. След като слязохме при езерата, спяхме за няколко минути да се освежим. Наплискахме се с вода и се оядохме на черни боровинки. Ако не бяхме се поглезили толкова вероятно нямаше да ни подпука дъжда накрая, ама пустите боровинки са ни най-голямото изкушение - абсурд да не се поддадем 😄 

 

 

 

 

 

 

 

 

Във френската част на прехода се сблъскахме с малък проблем. Хем бяхме обратно в Европейския съюз, хем пък нямаше и помен от обхват. А в Андора обхват има навсякъде, ама пък роумингът реже глави. Но си бяхме свалили офлайн карти на Андора и не ни бъркаше. А никой от нас не се беше сетил да свали офлайн карта на Франция. И попаднахме в бяло петно с навигацията. Все пак, бяхме си проучили маршрута. Знаехме, че като стигнем до другите два по-малки езерца, трябва да търсим завой надясно, иначе щяхме да продължим към оная ми ти френска хижа. Но въпросният завой още не идваше. Питахме няколко французи за пътеката към Андора,. Първите не знаеха и ни викат, "не се притеснявайте, ето натам е хижата ни 🙂 Имам чувството, че изобщо не знаеха, е се намират толкова бкизо до граница. Едно семейство и те не знаеха, но извадиха книжна карта и предложиха да се ориентираме по нея. В разговора им се появи port de Fontargente. А ние знаехме,ч е това ни е посоката. Колът, който обозначаваше разклонението, се оказа на не повече от 50-60 метра, просто отдалеч не се виждаше. Не че във франция ни е липсвала маркировката, просто беше малко по-нарядко в сравнение с тази в Андора и указателни табели и стълбове невинаги бяха на най-видимите места.

 

 

 

Стигането до езерата Фонтаржонт (Fontargente) не бепе трудно, но имаше няколко подсичания на морени и почнах да се притеснявам, че светкавиците и гръмотевиците бяха все по-наблизо. А хич не исках да ни хваща буря, докато сме нависоко.

Иначе самите езера Фонтаржонт са истински рай за палаткаджии. Около тях е меко и тревно, има поточета с течаща прясна вода, а пейзажът предполага да се оразмеряват снимки във формат 5:3... Така де. Ама наоколо така гърми, че направо ми се свива сърцето всеки път, като спrем за снимка 😄 😮 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Почнаха да падат едри, но редки капки и ускорихме ход. До "портата" (Французите й казват Pord Fontargente, а на каталунски е Port Incles) има само стотина метра денивелация, но теренът основно трева и дори подтичвахме в опит да изпреварих дъжда. И ето, стигнахме я - обратно сме в Андора. порт Инклес е най-ниският проход по граничните била между Андора и Франция (2263 м н.в.) и е бил известен и като "портата на контрабандистите".

 

 

 

 

 

 

А горната част на Бай д'Инклес е красота. Пътеката плавно се спуска, Наклонът и теренът позволяват да подтичваш. Което и правим. Разгеле, гръмотевиците няма да ни хванат на билото. Даже имам надежда, че с това темпо ще си хванем без проблем последното "влакче" в 18 ч. Да, ама не!

Само няколко минути след като минахме портата, бурята започна. Облякохме якетата и панталоните за дъжд и продължихме надолу, но вечче по-внимателно, че теренът на места ставаше хлъзгав. Появиха се и рехави иглолистни горички, но всеки път, когато пътеката а да влезе в някоя от тях, се оказваше, че върви по периферията и така и нямахме закрилата на дърветата от дъжд. Последните няколко минути наклонът рязко се смени и стана стръмно и жлъзгаво, та слизахме внимателно и изтървахме последната "маршрутка" с около 15 минути. Но от цялото това спускане от портата, разбираемо, в бурята нямаме снимки.

Това е откъм портата снимана долината Инклес отгоре.

 

Вече като слязохме на асфалтовия път, рязко ускорихме крачка, за да стигнем навреме до колата и да не отнесем някоя глоба. Успяхме. Междувременно бурята отмина и дъждът почти спря. Та и снимахме по-ниската част на долината с красивите й къщички и пейзажи. А видяхме и сърна (с телефона ми беше далече, но @mary_shery мисля, че я снима със зуум на фотоапарата. Аз единствено заснех множество изпълзели в дъжда охлюви 😄 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Прибрахме се в Аринсал и трбваше да се сгреем, с каквото беше останало в запас. А и нали ни беше последна вечер 😉 

 

 

Бяхме си резервирали за вечеря места в едно заведение Surf, че @mary_shery беше харесала отзиви и менюто в гугъл мапс. Имали били вкусна пъстърва. Имали, ама друг път! Оказа се,ч е някой е сбъркал на кое заведение да напише отзив. Изобщо не предлагаха риба. Та, просто си излязохме 9а и без това ни бяха оставили доста да чакаме въреки резервацията. Навън отново почваше да вали и решихме да не подбираме, Видяхме наблизо едно хотелче, чийто ресторант работеше и имаше оферта за дневно меню за 18 евро. Изненадахме се,ч е офертата важи и за вечеря и се възползвахме. Първо, второ и десерт за 18 евро си беше попадение, а и имаше избор ор поне пет-шест неща и за предястия/супи, и за основното, и за десертите. Таймингът беше чудесен, защото дорде се навечеряме, бурята вилня в Аринсал и приключи, като излязохме.

 

 

 

 

...следва...

[master_of_germs]

И така дойде последният ни ден в Андора. Бяхме си стегнали багажа от вечерта, но не бяхме твърдо решили, какво да правим в този ден. От една страна, останаха толкова много красиви необходени маршрути. От друга страна - вече бяхме направили няколко от най-емблематичните, начело с Комапедроса. От самото начало си мислехме за Касаманя - макар и не сред най-най-високите  върхове в Андора, той е разположен в средата на държавицата и от него на практика се вижда всеки един друг баир в страната. а и изкачването не е трудно. около 800 метра денивелация от прохода ордини със сравнително постоянен наклон. Но В този ден се очакваше да е доата топло, а и след тоя преход трябваше да пътуваме часове с колата, а накрая и полет до среднощ, без да имаме възможност да се изкъпем след прехода. Та, след толкова красоти бяхме се понаситили и решихме да направим лежерен последен ден с крайпътни гледки и малко културно-историческа програма. Първо започнахме с една ранна разходка из "наше село" Аринсал. Ето го насреща Комапедроса за последно 🙂 

 

В тоя хотел Комапедроса вечеряхме предната вечер.

 

 

 

Като чуете Аринсал и ако сте фен на ските и по-екстремни спортове като маунтън-байк, вероятно се питате: "добре, де, ама не се ли казваше пал-Аринсал?"

Да, така е. Ски-зоната с лифтовете е Пал-Аринсал, като Пал и Аринсал са двете села от двете страни на баирите, които са свързани с лифтове. пал има малка старинна част, която решихме да видим, преди да продължим и по-високо по пътя за мирадори. На две-три места имаше ремонти на пътя, което налагаше движението а се регулира със светофар и се изчакваше. Тези светофари си ни държава на червено, но това не е така за регулярните светофари навред из Андора. никога преди не ми е правило впечатление някъде да се ползват толкова масово "умни" светофари с фотоклетки. Редовно ни светваше зелено точно преди да стигнем до светофара, та чак ни учудваше, после осъзнахме, че светофарите са с фотоклетки и ако от останалите страни не засичат движение към кръстовището, веднага ни сменяше на зелено.

 

Пал на живо не ни хареса чак толкова, а и около старинната църквичка кипеше ремонтна дейност и оградата й беше прясно боядисана.

 

 

 

 

 

Решихме да не губим повече време и се отправихме по завоите на пъта под лифтовете до "прeвала на бутилката" - Coll de la botella.

 

 

 

 

Оттам има пешеходен маршрут до връх Pic Alt de la capa (2562 м н.в.) МАршрутът всъшност си тръгва от селото пал до върха и може да се направи оттам като кръгов, с над километър денивелация. Но от това място на пътя до върха е много по-близо:

 

Няма как да се пропусне мястото. Точно до пътя на мястото с една от най-красивите гледки има една интересна "статуя", която се казва "буря в чаена чаша".

 

 

 

 

 

Пътят е с перфектна асфалтова настилка и е любим на колоездачи и мотоциклетисти. Стига до границата с испания при Порт де кабус. Там асфалтът свършва и, който иска да се спусне в испанска територия, трянва да го прави по черно. Но решихме да не си го причиняваме.

 

...следва...

 

 

[master_of_germs]

Последната ни спирка в Андора е едно съвсем мъничко селце, което се казва АубинЯ (Auvinyà или Aubinyà; може да го видите изписано и по двата начина, което не променя произношението). Селото е много старо, сведения за него има още от девети или десети век, когато се е произнасяло малко по-различно: Албиния. Намира се в най-южната (съответно и най-ниска и най-слънчева) част на страната, близо до испанската граница, в община Санта Жулиа де Лориа и все пак доста по-високо разположено на склона от общинския център, на около 1200 м н.в. От градчето до Аубиня има стръмен път със завои и много добра настилка, а има и пешеходен маршрут. В този ден обаче не ни е до преходи. Та това разположение на слънчев склон прави Аубиня едно от много малкото места в Андора, подходящи за отглеждане на лозя и производство на вино. Нещо, с което Андора по принцип не се слави, но преди двайсетина години в селото зартаботва една винарна и това дава голям тласък в развитието му. Не че преди е бико западнало. Туристическият бум води до замогване на цяла Андора доста по-рано, но точно тук е нисичко и неподходящо за ски писти. Има няколко малки, но много по-нависоко, а и съвсем близо е границата на парка Мадриу-Перафита-Кларор, където вее няма пътиша и лифтове. В миналото Аубиня често е страдало от погранични стълкновения с графството Уржей. Но за историята на Андора ще ви разкажа, когато я напуснем след няколко часа и спрем в Ла Сеу д'Уржей.  То не че в почти 850 години съществуване на Андора като "съ-княжество" има някакви значими военни конфликти (то затова се е и запазила като отделна територия), но легендите нашепват за "бялата дама от Аубиня", която е организирала съпротивата на андорчани срещу войските на епископа на Уржей. 

 

Иначе, изглежда наистна странно, че Андора става напълно независима държаваа и член на ООН едва през 1993 г. Това кара хората да търсят и активно да промотират такива легенди, за да покажат малко повече национална идентичност, Също така да се опитват да възстановят средновековния вид на някои села. В Аубиня с това се заема един род, като не жалят средства за обновяването на малкото останали къщи, така че да се получи един хомогенен архитектурен ансамбъл. С активното финансово спомоществувателство и на братчедите от винарната, Не знам дали видът е автентичен, защото са вплетени множество нови елементи, обаче Аубиня е станало наистина приказно село, без да ти оставя някакъв фалшиво захаросано усещане за сетивата. Има един малък безплатен паркинг, който беше пълен, но точно с нашето идване хората взеха да си тръгват. Беше вече минало обяд и настана сериозна жега (малко по-късно, вече като влязохме в Испания, беше 37 градуса). Беше си време за обяд и последваща сиеста и не след дълго останахме съвсем сами. Като допълнителен бонус, намерихме невероятни черници. Ама сорт, какъвто у нас не сме виждали. Не бяха нито бели, нито черни, а червени и безобразно сочни. Като сокът беше сладко-кисел, вкусът повече ми напомняше да вишня, отколкото на черница. пускаха толкова много сок, че ръцете ни станаха "кървави" и чак до Барселона не успя тоя червен цвят да се отмие докрай. 😄 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

А селото съчетава типичните тъмни камъни и дърво, като различното тук са украсите от ковано желязо. Всяка къща си има двое уникално име, което е "изписано" с огъната арматура при входа, заедно с желязна "картинка". Къщата на патиците, на катериците, на охлювите и т.н. Малкото площадче е наречено "площад на историята" и там на големи железни плочи са представени различните периоди в развитието на региона от древността през създаването на княжеството и до днес.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Снимките ще са твърде много. Обаче от много време не съм попадал на чак толкова красиво село. И тук благодарностите ми са към @зВерчето, която го изнамери след ровене по интернет 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

И така, в рання следобед на 4-ти август напускаме Андора. На влизане изобщо не се усети да имаграница, но на излизане митничарите проверяваха всички коли. Поискаха да отворим багажите. да видят носим ли кеш, алкохол, цигари, козметика. Като видяха малките разфасовки на козметичните продукти на спътничките им, разбраха,че сме се запътили към летището с ръчен багаж. Хубаво е, че ние с @mary_shery знаем испански на някакво базово ниво, достатъчно да се разберем с хората в подобни ситуации. 

Ла Сеу д'Уржей е само на няколко километра, но ние сме в най-бруталната следобедна жега, когато всеки уважаващ себе си испанец практикува... СИЕСТА. Напълно ги разбирам, Идваме от високите баири и се чувстваме като попаднали в сух стерилизатор. На практика единствената забележителност в това градче е Катедралата, обаче в Испания сиестата се почита повече от пресветата божия майчица, съответно е и затворено между 13:30 и 16:00 ч. Мястото, където да се спасим на хладно от жегата, е... ха познайте!... MERCADONA! 🙂 Време е да се изявим като "кашкавал-туристи" и може да ни заклеймите, ама испанските твърди сирена според нас отвсякъде бият подобните им в Италия и франция (знам,чче във форума "кашкавал-туристите" предпочитат меките сирена, но при толкова компактен малък ръчен багаж, особено и с дрехи за планина вътре, не остава много място, така че предпочитаме да го използваме за по-тежките твърди сирена). И, понеже за цялото време в Андора не ни остана време за сувенирчета, трябваше да взема и нещо за @Mistress of Germs, а именно, едно комплектче от 3 малки (по 54 грама) октоподени консерви. И една мидена консервичка. Минаха без проблем на летището. полетът ни беше късен, затова си взехме и за обяд по една полуготова лазаня, която си приготвихме в микровълновата печка в къта за хранене. Докато се наобядваме, то си стана почти време да отворят катедралата.

 

Но, нека, докато си храносмиламе, да ви разкажа за странната и противоречива многовековна връзка между Уржей и Андора...

Андора, или поне тая част от Пиренеите, където сега е Андора, за първи път се включва в рамките на държава по времето ан Карл Велики. След разделянето на Франкската държава обаче Андора си остава в периферията, а и извън нея и продължава да си съществува в един феодален пасторален средновековен животец. Общо взето - ничия земя. Мавърското нашествие така и никога не достига чак дотам. Постепенно започва възходът на ибарийските християнски кралства в които църквата придобива все по-голяма власт. Та, ето я тук тази величествена катедрала, дом на епископа на Уржей. И на един хвърлей са андорските баири. В спора за надмощие между държава и църква няма оправия. И епископът, и графът на Уржей се чудят откъде да вземат още малко данъци, щото все пак реконкиста срещу неверниците трябва да се прави. И а църковни, а графски бирници тръгват по планинските долини. Това поражда напрежение както помежду им, така и с местното населени, които пък не щат да се срещат с никакви бирници. За известно време епископът се оказва по-силен и графството Уржей изобщо престава да съществува. Обаче през 13ти век се пръкват от другата страна на баирите, във франция, наследници на графа и си подновяват претенциите. И така, планинското население се оказва между чук и наковалня. Но нито тия френски погланични графчета, нито епископът на Уржей са достатъчно силни, пък и Арагон, и особено Франция вече са могъщи държави, които и живеят в бая добросъседски отношения и не щат да си ги развалат. А баш пък тия забити Андорски баири не са нещо, заради което си струва да се почва война. Та епископът и графчетата са получили по едно строго мъмрене от началниците си и директива да се разберат някак си без бой, шото иначе... нали. И какво измислили през 1278 г.: Андора става "съвместно княжество" с двама съ-князе, които ще са епископът на Уржей и графът. Данъците ще се събират и от двамата посменно - едната година епископът, на следващата ги събира графът. Ама няма да са кожодери, щото ония ми ти планинци знаят как да обърнат и сопуте, и селскостопанските инструменти на оръжие. И никой от двамата съ-князе не може да вдигне данъка без одобрението и на другия. Съответно, никой не ги вдига. Ама пък в света още тогава е имало инфлация. и постепенно данъците (оставайки същите като стойност) реално ставали все по-ниски изразено в проценти. И андорците заживяли спокоен и в общи линии необременен от данъци живот. Заради странния статут на съвместно управление андора скоро станала сборище на контрабандисти които да прекарват стока и от испания, и от Франция и да я търгуват из Андора. Появила се една безмитна зона преди изобщо някой да се сети да употребява такова словосъчетание.  Съдебната система също била повече от спъната. Изобщо - класическа средновековна офшорка 😄 

Междувременно, някой от наследниците на графа останал бездетен, наследил го някакъв братовчед, който сгафил пред френската корона, кралят му отнел титлите и земите. И, не щеш ли, изведнъж като съ-княз на Андора вече се явявал самият френски крал. Векове по-късно, знаете, се издигали гюлотини, рязали се кралски глави и Франция станала република. Избирал се президент на Франция. свобода, равенство, братсво и прочие и смърт на монархията. И в това е парадоксът, че демократично избираният президент на Френската република моментално ставал и монарх на друга държава 😄 😮 Та и до днес. макар Андора да си избира правителство и министър председател, церемониалните едновременни съвместни държавни глави са все още френският президент и епископът на Уржей. А данъците са все още безобразно ниски, И затова хората ходят в Андора на шопинг. Е, по едно време андорското правителство се е сетило, че покрай шопинга туристите може да оставят в страната много повече пари, ако им се направят ски-писти и лифтове.

 

Катедралата на Уржей ни е на десетина минути пеш. имаме време набързо да я разгледаме, както и околните типични старовремски улици с колонади, под които да се криеш от слънцето.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

И вече наистина беше време да поемаме по дългия път към летище BCN. Бяхме заредили голата с беньин още в Андора, щащото там е по-евтино (има си хас). Но RecordGo в испания имат едно изисквате и то е колата да се връща с пълен резервоар. както е обичайно при повечето рентакар компании. Но тук има специфично изискване последното зареждане да е в радиус от 10 км от летището. Така че пуснете си гугъл мапс да търси бензиностанции. В Испания показва цените на горивата на всяка бензиностанция. И си изберете най-евтината. Имаше една, която отговаряше на условието за отдалеченоост и беше много по-евтина от всички останали. Съответно имаше големи опашки. Беше на самообслужване и се плащаше с карта.

 

От пътя към летището снимки нямам, освен една. След толкова години най-накрая да мога да снимам Монтсеррат, без да ми е в контражур 🙂 

 

С това моят разказ приключва. Радвам се, че сбъднах една толкова дълго отлежала мечта и я попих и описвах бавно, за да чувствам дълго време опиянение. И благодаря на спътничките си @зВерчето и @mary_shery, че можах да споделя мечтата си с тях 🙂

Надявам се, да бъда полезен за други, които биха поискали да поскитат из андорските баири, далеч от жега и тълпи.

Като имам време ще направя няколко скрийншота на маршрутите и профилите им, и да ги кача в темата.

 

🙂