Игра: Познай откъде е тази снимка

[AlexandraKo]

Ми, Заро и TeshkaR28

да пуснат по половин снимка ;) ;)

Редактирано 16 декември, 2014 от AlexandraKo

[Щастливеца]

      Ето една половинка докато Заро избере същинската загадка

Редактирано 16 декември, 2014 от TeshkaR28

[danimarkova]

Извинявам се за очевидния спам по темата, но като прочетох за остров Уайт, не можех да не се сетя за великолепния Джеръм К. Джеръм. Цитат от разказа му "За това как да се грижим за жените и как да се отнасяме към тях"

 

..Нещо подобно на меден месец имах нещастието да преживея в хиляда осемстотин и … впрочем точната дата е без значение, нека кажем преди няколко години в Южна Англия. По онова време бях стеснителен млад човек. Мнозина ме обвиняват и до ден-днешен за моята сдържаност, но пък има и момичета, които прекалено много очакват от мъжа. Всеки си има своите недостатъци. Аз бях срамежлив и стеснителен, но тя беше още по-срамежлива и стеснителна от мене. Трябваше да пътувам с младата госпожица от Линдхърст в Ню Форест, до Венгнър. В онези дни това беше цяло пътешествие.

— Какво щастие, че и вие отивате там — каза ми във вторник лелята на моята спътница. — Мини винаги се притеснява, когато трябва да пътува сама. Щом вие ще се грижите за нея, аз ще бъда напълно спокойна.

Отвърнах й, че за мен това ще бъде истинско удоволствие и в момента наистина мислех така. В сряда отидох на станцията на дилижанса и ангажирах две места за Лиминдтън, откъдето щяхме да вземем парахода. Нямах и капка подозрение за предстоящите изпитания.

Човекът, който продаваше билети, възрастен мъж, ми каза:

— Мога да ви дам мястото на капрата до кочияша и крайно място на последната седалка.

— О, но нямате ли две места заедно? — попитах аз.

Възрастният човек ми се усмихна добродушно, намигна ми (през целия път до в къщи се чудех защо трябваше да ми намига) и рече:

— Ще гледам да уредя нещо.

А аз му казах:

— Много мило от ваша страна, наистина.

Той сложи ръка на рамото ми — както ми се стори, прекалено фамилиарно, но добронамерено и рече:

— Всички сме минали през там.

Аз помислих, че намеква за остров Уайт, затова прибавих:

— И сега било най-доброто време на годината, както казват. — Тъкмо започваше лятото.

— Добро време е и лятото, добро време е и зимата, стига щастието да не ти изневери. Ти положи всички усилия, млади човече — рече той, тупна ме по гърба и се засмя.

Още миг и щеше тъй да ме нервира, че да го наругая, затова платих набързо билетите и си тръгнах.

В осем и половина на следващата сутрин Мини и аз се отправихме към станцията на дилижанса. Наричам я Мини, не от безочливост към нея, а защото вече съм й забравил презимето. Трябва да беше преди десет години, когато я видях за последен път. Помня, че беше много красиво момиче, с красиви кафяви очи, които винаги премрежваше, преди да се засмее. Леля й не дойде да ни изпрати, както възнамеряваше първоначално, защото я болеше главата. Но на сбогуване беше така добра да каже, че имала пълно доверие в мен.

Продавачът на билети ни забеляза още от четвърт миля разстояние и побърза да привлече вниманието на кочияша върху нас. Кочияшът пък от своя страна съобщи за пристигането ни на насъбралите се пътници. Всички се смълчаха и ни зачакаха. Момчето за багажа грабна една тръба и я наду, но от нея излезе някакъв звук, който трудно можеше да се определи. То явно вложи цялото си сърце, но дъхът не му стигна. Струва ми се, че с това искаше да ни приветствува, а вместо приветствие се чу само нещо като слаба ругатня. По-късно разбрахме, че било още начинаещ изпълнител на този инструмент.

Защо, не можех да си обясня, но явно ние с Мини бяхме причината за цялото това вълнение. Продавачът на билети се втурна да й помогне да слезе от двуколката. А когато аз казах на кочияша добро утро, той ми се ухили. Пътниците се хилеха, момчето за багажа се хилеше. Две камериерки и един келнер излязоха от насрещния хотел и също се захилиха. Аз дръпнах Мини настрани и й прошепнах:

— Трябва да има нещо смешно в нас, щом всички тези хора така се хилят.

Тя ме огледа отвсякъде и аз я огледах отвсякъде, но не можахме да открием нищо смешно във външността си.

— Всичко е наред, млади хора — провикна се продавачът на билети. — Запазих ви две места точно зад капрата. Ще трябва да седнете петима на седалката, но вие няма да имате нищо против, ако сте по-близичко един до друг, нали?

И продавачът на билети намигна на кочияша, кочияшът намигна на пътниците, пътниците си намигнаха един на друг — онези от тях, които изобщо можеха да намигат — и всички се разсмяха. Двете камериерки избухнаха в такъв истеричен кикот, че трябваше да се прихванат една друга, за да не паднат. С изключение на Мини и мене такава весела пътническа компания, изглежда, за първи път се събираше в Линдхърст.

Заехме местата си и аз все още се мъчех да разгадая шегата, когато една пълна дама се появи на сцената и поиска да и покажат нейното място.

Продавачът на билети й обясни, че то е в средата зад кочияша.

— Наложи се да сместим петима на тази седалка — додаде той.

Пълната дама погледна седалката.

— Петима трудно ще се натъпчем тук — отсече тя.

Петима като нея, разбира се, нямаше да могат да се сместят. Дори останалите четирима да бяха с нормални размери, пак щеше да им се стори възтесничко.

— Добре, в такъв случай можете да заемете крайното място на последната седалка — предложи продавачът на билети.

— За нищо на света — отвърна пълната дама. — Аз си купих билет в понеделник и вие ми казахте, че всички предни места са свободни.

— Нека тогава аз да седна на последната седалка — обадих се аз. — За мен е безразлично.

— Стой си на мястото, момче — прекъсна ме безцеремонно продавачът на билети, — не ставай глупак. Аз ще се оправя с нея.

Езикът му ме възмути, но тонът му беше самата любезност.

— Аз ще седна на задната седалка — обади се изведнъж Мини и стана. — Толкова ще ми бъде приятно.

Вместо отговор кочияшът сложи двете си ръце на раменете й, а той беше такъв едър мъжага, че Мини дори не разбра как седна отново.

— Е, госпожо — обърна се продавачът на билети към пълната дама, — къде избирате, тук в средата или отзад в края?

— Но защо не оставите някой от тях да седне на задната седалка? — попита пълната дама, като посочи Мини и мен с чантата си. — Те казват, че ще им бъде приятно, нека тогава седнат.

Кочияшът се изправи и изкомандува:

— Или да сяда на задната седалка, или да слиза! Откак аз карам този дилижанс, вече петнадесет години, мъж и жена не са пътували разделени и сега няма да пътуват.

Забележката му се посрещна с всеобщ смях. Пълната дама, на която сега всички гледаха като на някакъв злодей, рушител на човешкото щастие, бе изблъскана на задната седалка, камшикът изплющя и се понесохме напред.

Ето какво било обяснението! Намирахме се в район на сватбени пътешествия, и то през юни — най-предпочитания за сватби месец от всички останали в годината. Две от всеки три двойки, които бихте срещнали да се разхождат из Ню Форест, са новобрачни; а на третата й предстои да се бракосъчетае. Щом се прави сватбено пътешествие, то къде другаде да се отиде, ако не на остров Уайт. Ние и двамата бяхме в нови дрехи. Случи се, че и пътните ни чанти бяха нови. А по някаква нещастна случайност дори и чадърите ни бяха нови. Годините ни, събрани заедно, правеха тридесет и седем. Чудното би било, ако не ни бяха сбъркали за новобрачна двойка.

По-злополучен ден от този, струва ми се, и досега не съм преживявал. За Мини, както ми каза леля й по-късно, това пътуване било най-ужасната преживелица в живота й. Представете си сами — тя беше сгодена и силно влюбена в един млад свещеник, а аз бях увлечен до полуда в някаква пълничка девойка на име Сисилия, която живееше с майка си в Хемпстед. В това, че живееше в Хемпстед, съм съвсем сигурен, защото си спомням ясно ежеседмичната си разходка от Чърч Роу надолу по хълма към станцията Суис Котидж. Когато се спускаш по стръмен хълм, цялата тежест на тялото ти се събира в пръстите на краката и ако обувките ти са с два номера по-малки и не си ги свалял още от обед, трудно можеш да забравиш това спускане. Но спомените за Сисилия са ми мъчителни, затова по-добре да не ги съживявам.

Спътниците ни — общо взето, доста простовата и недодялана компания — през цялото време пускаха разни неприлични шеги, безобидни сами по себе си, ако ние двамата с Мини наистина бяхме новобрачна двойка, за каквато те ни мислеха. Пък дори и да бяхме, пак не биха ми се сторили уместни. Успокоявах се само с това, че Мини не ги разбираше, а може би пък само си е давала вид, че не ги разбира.

Забравил съм вече къде спряхме да обядваме. Помня само, че ни сервираха агнешко с джодженов сос и че всички се насладиха здравата на тази вкусна гозба с изключение на пълната дама, която още не можеше да се успокои, Мини и аз.

По отношение на поведението ми като младоженец мненията бяха различни. „Той е доста сдържан към нея — чух една дама да казва на мъжа си. — Бих искала да го видя по-закачлив, по-палав.“ Една млада келнерка, трябва да отбележа със задоволство, прояви по-голямо чувство за вродена сдържаност. „Знаеш ли, уважавам го за това — казваше тя на друга една келнерка, когато минавахме през салона. — Би ми било противно да се лигавят с мене и всички други да гледат.“ Никой не си правеше труд да си понижи гласа, че ние да не чуем. Така открито ни изследваха, сякаш бяхме двойка папагали, удостоени с награда на изложбата на птици. Мнозинството обаче ни смяташе за сърдита млада двойка, която няма много далеч да стигне с номерата си.

След това често съм се чудил как ли би се държала една истинска новобрачна двойка в подобно положение. Може би ако бяхме склонили да задоволим желанието на публиката и бяхме разиграли малка сценка на нежност и чувства, тя щеше да ни остави на спокойствие през останалата част от пътя.

На парахода вече бяха известени за нас, когато пристигнахме. Мини ме умоляваше със сълзи на очи да обясня, че не сме женени. Но друг начин да изясня положението, освен да помоля капитана да събере на палубата екипажа и пасажерите и да им произнесе кратка реч, не можех да измисля. Мини каза, че не издържа повече, разрида се и избяга в кабината за дами да се наплаче. Разбира се, екипажът и пасажерите отдадоха скръбта н на моята сдържаност и студенина. Някакъв глупак се изправи срещу мен с разкрачени крака и ми се закани с глава.

— Слез веднага да я утешиш, млади момко — поде строго той, — Послушай съвета на един възрастен човек. Прегърни я. Кажи й, че я обичаш.

А аз препоръчах на този сантиментален глупак да отиде да се обеси, но така енергично, че той излетя през борда. Спасиха го с един кафез за птици: нямах късмет този ден.

В Райд успях с нечовешки усилия да склоня кондуктора да ни запази едно купе само за нас. Дадох му един шилинг, защото не знаех какво друго да направя. После съжалих, че не му бях дал половин лира да сложи още осем души в купето, за да не идват на всяка спирка любопитни да ни гледат през прозорчето.

Връчих Мини на баща й на перона на Вентън и взех първия обратен влак за Лондон. Чувствувах, че просто няма да мога да я гледам известно време, а бях убеден, че и тя не държи на моето присъствие. Срещнахме се отново една седмица преди женитбата й.

— Къде ще прекараш медения месец? — попитах я аз. — В Ню Форест ли?

— Не — отвърна тя. — Всякъде другаде, но не и на остров Уайт...

     

[dikrasteva]

      Ето една половинка докато Заро избере същинската загадка

Аз така и не разбрах това ли е загадката, ама да си кажа: това е манастирът  "Св. св. Козма и Дамян" близо до Перник.

[Щастливеца]

Браво .  Точно така. Много сте добри, вече и  половинка е достатъчна. Следващия път ще пробвам с четвартинка.

[Zaro]

Ето я и моята половин снимка. Няма да бъде проблем за много хора, но да върви играта, пък и да вкараме малко цвят: 

 

Редактирано 16 декември, 2014 от Zaro

[dikrasteva]

Ха-ха, това съм го виждала! Прага -музея на Кафка. На нашите снимки се вижда и отсрещния "облекчаващ се" - другата половина от снимката, а по средата е детенце.

Редактирано 16 декември, 2014 от dikrasteva

[Zaro]

Е за другия го отрязах, щото отзад се вижда надписът на музея. 

[Щастливеца]

Кръстева вие сте .............

[dikrasteva]

Благодаря!

Някой знае ли от къде е това и какво означава?

 

Извинявам се за качеството.

[Щастливеца]

Най-верочтно всички знаят какво е , важното е да се намери някой, който знае какво символизира.

Аз ще опитам с отпускане на надлъжния свод или на двата свода на човешкото ходило или просто дюстабан ?

[Zaro]

На мен ми е по-интересно нарисуваното стъпало вдясно, щото е с 6 пръста 

[dikrasteva]

За да внеса яснота -това в дясно не е стъпало , а човек!

[AlexandraKo]

Това не е ли банята в Ефес? Отпечатък на някой от главните клюкари, ама точно чий не знам, щото банята била главният клюкарник по римското време. :yahoo:

Редактирано 16 декември, 2014 от AlexandraKo

[dikrasteva]

Казват, че това е една от най-старите реклами в света. Пояснявам нарисувани са: ляво стъпало, женска глава, сърце и касичка като означавало: "Ако искаш да притежаваш моето сърце, отиди в ляво и пусни пари в касата." /това е малко свободна интерпретация/
Е както се разбра може би се отнася за публичен дом.

 

Александра, не е точно банята, но е в Ефеса и се намира на пътя /на една от плочите на земята/ от големия анфитеатър към библиотеката.

Ти си!

[AlexandraKo]

Къде се намира и какво е това?

 

 

 

[dikrasteva]

Ех Александра, някой по-напред беше казъл, че вие с пътеписите трябва да внимавате при пускането на снимки за загадки!

Аз с много голям интерес прочетох твоя за Япония и Корея и това беше снимка от района на кметството в Токио.

[AlexandraKo]

Ааааааа, не си Фнимавалааааааааааа! Не е оттам.

[dikrasteva]

Пфу, вярно! Чак сега направих сверка! Ама си приличат

[neuromancer]

На мен ми се струва, че е Шанхай, ама просто по излъчването някак, шесто чувство. Не знам какво е и не съм бил там.

[AlexandraKo]

На мен ми се струва, че е Шанхай, ама просто по излъчването някак, шесто чувство. Не знам какво е и не съм бил там.

Не, не е Шанхай.

[БраниB]

Сингапур. Цитирам от пътеписа "това, което прилича на летяща чиния е новата сграда на Върховния съд".

[AlexandraKo]

Сингапур. Цитирам от пътеписа "това, което прилича на летяща чиния е новата сграда на Върховния съд".

Етооооо, чело Коте книжки ;)

Воала  целият пътепис:

http://poblizo.com/?p=10153

 

Ти си Брани!

Редактирано 16 декември, 2014 от AlexandraKo

[БраниB]

Кой град е това? И може би с какво е известен?

Редактирано 16 декември, 2014 от БраниB

[kakadu]

А-а, май тук сме ходили. Бяхме на гости в Брауншавйг и по пътя към Хамбург май се минава през това градче... Любек или Люнеберг, нещо такова ми се върти... Трябва да видя в гугъла и ще се сетя точно. Обаче не знам с какво е известно... Ако е това, де...