Пътепис: Едно пътуване, две групи, три концерта...

15 май, 2013

Покрай "горещите" музикални теми днес, реших да ви разкрия малко повече за себе си, за да стане ясно какво имам предвид под това определение "Меломан, развил концертен туризъм", което можете да прочетете под моята снимка във форума. Надявам се този пътепис-репортаж от едно мое пътуване преди няколко години до Атина, посветено на концерти на две мои много любими групи, да не вземе да ви отегчи до смърт, а ако все пак наистина го стори, покорно моля за извинение...

ИДЕЯТА

От години съдбата ме разминава с посещение на концерт на любимата ми група от новата вълна в прогресив рока. Все така се случва, че не мога да съчетая честите си пътувания зад граница с подходяща дата от почти ежегодните турове на Porcupine Tree. Почти бяхме тръгнали за Любляна в края на миналата година (2009 г. - бел. на авт.) и отново в последния момент нещата се объркаха. От друга страна и друг път съм споменавал, че предпочитам да виждам любимите си групи зад граница, а не тук в България. Така или иначе, музиката която слушам не е особено популярна в нашата страна, а това предопределя и липсата на интерес от страна на родните промоутъри към организиране на подобни концерти, както и относително слабото посещение на все пак малкото осъществени мероприятия от този род. Концертният туризъм става все по-популярен у нас и нашето семейство не страни от очертаващата се тенденция. Посещение на концерт в чужда страна, в чужд град, е чудесен повод за няколкодневен релакс в различна обстановка и разглеждане на поредната туристическа забележителност или докосване до поредната чужда култура. А, както всички знаем, пътуванията остават незабравими спомени и веднага след завръщането си в родината, човек започва да планира следващото пътешествие.

Така се случи, че малко след обявяване на двете гръцки дати за концерти на Porcupine Tree в Атина и Солун, същото сториха и от мениджмънта на Anathema. Скорошното разочарование от проваления концерт на ливърпулци в София (отново става дума за 2010 г., когато всъщност съм писал този пътепис - бел. на авт.), бе една от причините поради която реших да погледна на възможността да посетя и техен концерт в Гърция по-сериозно. Основната причина обаче беше трезвата преценка на съпругата ми, която подходи съвсем прагматично и предложи вместо да прекараме няколко дни в Солун между двата концерта на Anathema (08/09) и Porcupine Tree (10/09), да пътуваме до Атина за техния съвместен концерт на 09/09 и после да се върнем в Солун за самостоятелното шоу на Стивън Уилсън и Ко на 10/09. Винаги е хубаво когато приоритетите в едно семейство са еднакво подредени, в моя случай имам привилегията да живея с човек, който в една или друга степен е не по-малък меломан от мен самия и приема от сърце всяка моя прищявка свързана с любимото ми хоби. Да си призная доскоро не бях от отявлените фенове на Anathema. По-сериозно погледнах на тях благодарение на блясъка в очите на една съфорумка (която за жалост отдавна не е писала тук), блясък, който видях при срещата и с Дани Кавана минути преди самостоятелният му концерт в София миналата година (става дума за съфорумка от друг музикален форум - бел. на авт.). Повратната точка в отношението ми към Anathema обаче настъпи с появата на последния им албум We're Here Because We're Here. Напук на всеобщото мнение на отявлените фенове на групата, а именно, че този албум е слаб и с него групата отстъпва завоювани вече позиции, лично аз го считам за връх в творчеството им. За първи път монотонната еднообразност в звученето на Anathema е разчупена и за първи път в тяхната музика лично аз долавям собствен почерк, а не превъзходна интерпретация на творчеството на Pink Floyd, Radiohead и дори The Cure, ако щете.

В крайна сметка планът се оформи и решихме да осъществим мини-гръцко турне с посещение на два концерта на Porcupine Tree в Атина и Солун и един концерт на Anathema в Атина. Това което до последно не знаехме и се превърна в една от приятните изненади на пътуването беше, че атинския концерт се проведе на открито. Така в рамките на 24 часа успях да видя и чуя любимата си група на открито и на закрито с два различни сетлиста, в два съвършено различни концерта и с бонус - чудесно, атмосферично и всеотдайно представление изнесено от братя Кавана и Anathema. За всичко това ще стана дума и по-долу в този концертен пътепис...

ПЪТУВАНЕТО

6.00 часа, 08/09/2010
София започва да се пробужда, а ние вече сме на бул. "България". Предпочитам да минавам през "Панорамен път", а не през Княжево когато пътувам в посока Благоевград. За жалост този път не бях предвидил, че точно в този момент "Панорамен път" ще бъде в ремонт и се наложи да се върнем през "Пушкин" и все пак да минем през Княжево. Онези от вас, които наскоро са пътували по Е-79, знаят за станалото вече историческо строителство на магистралата и необходимостта пътуващите в посока юг, да заобикалят през Перник и Радомир. Този обходен маршрут е причинен от строително-ремонтните работи извършвани на "детелината" за Перник и като гледам с какви темпове се извършва дейността, нищо чудно това положение да продължи още дълго време. Въпреки всичко, около 9.00 часа, преминахме границата без никакви формалности и вече на гръцка територия осъзнах, че единствено на Балканите съществува един невероятен феномен. Не знам дали при пътувания с кола извън страната сте забелязвали в какво състояние са пограничните райони във всяка една от страните на Балканския полуостров. Като първенци в това отношение, нашите погранични райони изглеждат буквално страшно и приличат на лунен пейзаж. След като съм видял всички подобни райони по сухопътната граница на България, смело мога да кажа, че районът около Кулата изглежда най-добре и е единственото място в което положението "отсреща" изглежда далеч по-зле. Гърците с типично балкански манталитет са оставили огромна ивица от пограничната си територия на произвола на съдбата, по същия начин, по който и сърбите са сторили това, по същия начин, по който и нашите власти постъпват с нашите погранични райони. Балканска действителност...

10.00 часа, 08/09/2010
Изненадващо лесно преминаваме покрай Солун. Прословутите солунски задръствания по обходните магистрали липсват. Споменът от миналогодишното ми преминаване покрай този град звучи като кошмарен сън. Веднага след Солун започват и честите и досадни спирания на "тол-пунктове" на различни участъци от полуготовата магистрала до Атина. Таксите са дребни, но когато човек тегли чертата накрая, ще установи, че магистралните такси за едно пътуване от Солун до Атина са в размер на 19.80 евро в едната посока. И това при положение, че магистралата е полуготова и все още има доста големи участъци, в които движението се осъществява по макар и широк, все пак обикновен двулентов път. Силно впечатление ми направиха информационните табели поставени в участъка на Ламия на около двеста километра от Атина. Град Ламия е разположен в дъното на един обширен залив и в момента в този участък се изгражда един от малкото останали недовършени етапи от магистралата. Въпросната информационна табела беше написана изцяло на гръцки, но с отличителните знаци на Европейския съюз. За участък от около стотина километра, бяха предвидени да се отпуснат и усвоят точно 800 000 000 евро. Говорим за сравнително лек за изпълнение участък, без големи виадукти и сложни технически съоръжения. И всичкото това в страна изпаднала в икономически колапс.

Някъде около град Ламия, Гърция

Два часа по-късно вече сме в "тапата" на атинската входна магистрала. Разстоянието до хотела в центъра на града изминахме за почти един час и около 16.00 часа вече бяхме готови за първата си среща с гръцката столица.

АТИНА

Бях чувал за мръсотията в центъра на Атина, но това което видях надмина очакванията ми. Няма да превръщам този пътепис в четиво с документален характер и ще се огранича с няколко думи, с които ще запомня гръцката столица. Извън архитектурните забележителности около Акропола, които няма как да не впечатлят и извън великолепната гледка, която се открива от върха на хълма "Ликавитос" (особено вечер), Атина не впечатлява с нищо, а по-скоро навява тъжни мисли за нехарактерно лошите условия на живот, архитектурен безпорядък и откровена мизерия, в които живеят потомците на гордите елини. Радвам се, че видях Атина и се радвам, че го направих именно по този начин, съчетавайки посещението си в града с посещение на концерт. Не виждам друга основателна причина поради която някога отново ще решим да посетим този град. Толкова по този въпрос...

Акрополът и Пирея видяни от хълма "Ликавитос" в Атина, Гърция

"Gazi Technopolis"

Малко встрани от центъра на Атина и под Акропола се намира една бивша фабрика за производство на газ за горене. Гърците са намерили чудесно решение и вместо да премахнат този индустриален комплекс и съпътстващите го съоръжения, са превърнали мястото в арт-център, запазвайки специфичният характер на района. По този начин голяма част от местата за развлечения и нощните клубове на Атина са изнесени в "Гази" и по всяка вероятност това е премахнало обичайните проблеми с шума и недоволните съседи. Отделните сгради от бившата фабрика са реконструирани и в тях са обособени различни зали, заведения и сцени, като всички съоръжения от типа на огромни комини, тръбопроводи, цистерни и спирателни кранове, са боядисани в различни ярки цветове, което придава на мястото чудесен артистичен характер. Човек трудно би могъл да придобие представа за този арт-център от снимки, но все пак, ето един общ поглед към част от района на "Gazi Technopolis":

"Gazi Technopolis" в Атина, Гърция

Именно там, в "Gazi Technopolis", се проведоха и концертите на Anathema и Porcupine Tree в гръцката столица. Предварително бях получил информация, че двата концерта се организират в рамките на ежегоден арт-фестивал. От прочетеното в интернет за района, бях останал с впечатление, че концертите ще се проведат в някоя от многобройните зали обособени в просторните халета на бившата фабрика. За наша радост това се оказа погрешно и когато приближихме мястото и чухме финалните акорди от саундчека на Anathema, осъзнахме, че събитието ще се проведе на открито, на един голям площад в комплекса, разположен между сградите и обграден от всички страни от кафе-барове.

19.15 часа, 09/09/2010
За огромна моя изненада, петнадесет минути преди официално обявения час за отваряне на вратите на комплекса, пред тях заварихме огромна група от хора, които се бяха подредили чинно на опашка и чакаха търпеливо да влязат вътре. Имах индиректна представа за гръцката публика най-вече от различните репортажи в този форум на хора посетили концерти в южната ни съседка. Бях си изградил (по-късно ще се окаже доста погрешно) впечатление за предимно спокойна публика, която на моменти дори е безразлична към случващото се на сцената. Нищо подобно не видях в Атина, за разлика от Солун, но това е друга тема и ще говорим за нея когато му дойде времето. Нямаше как да не намеря изход от създалата се ситуация и да не потърся вариант за придвижване напред към заветните врати. Все пак бяхме пропътували 800 км, за да видим Anathema и Porcupine Tree и очертаващата се вероятност да ги гледаме отдалеч, съвсем не ни се нравеше. За целта използвахме мърчъндайз щанда и докато си купувах тишърт на Порки от турнето, успяхме да се придвижим напред, което ни даде възможност малко по-късно да се озовем точно в средата на третата редица от хора пред сцената. За по-добро място дори не съм си и мечтал. Оставих съпругата ми на това място и отидох да купя от чудесната гръцка бира "Mythos", която се продаваше в заведенията около сцената на съвсем приличната цена от по три евро за един пайнт. Като казах заведенията, да не забравя да спомена, че всички те бяха пълни по време на цялата вечер и голяма част от по-възрастната част от публиката прекара времето си именно там. Подобно нещо съм виждал и на концерти в Англия, където в голяма част от залите и клубовете има изградени барове. В същото време огромно впечатление ми направи възрастовата категория и наличието на страшно много млади хора на събитието. Според мен средната възрастова граница се движеше около 25 години. Друга моя заблуда по-късно рухна със страшна сила, но и за това ще стане дума по-нататък в материала...

Сцената около час преди началото на концерта

ANATHEMA

Точно в 8.30 часа светлините угаснаха и под възторжените възгласи на публиката, на сцената се качиха Anathema. Публиката около нас, както вече казах съставена от предимно млади хора, беше в голямата си част облечена с тениски на групата и по всичко личеше, че този концерт на Anathema, обявени като специални гости на Porcupine Tree, всъщност ще бъде нещо повече от подгряващ основната група. Братя Кавана и Ко. откриха концерта си с встъпителните две композиции от последната си студийна творба, като атмосферичната "Thin Air" подготви по един неповторим начин публиката за сякаш "пришитата" към нея взривно-алтернативна "Summernight Horizon" по време на която за първи път през вечерта, основните вокали бяха поети от Лий, представляваща другата фамилия в групата, Дъглъс. Определено ми направи впечатление чистият, но за сметка на това страдащ от обем звук по време на целия гиг на Anathema. По някакъв странен начин ритъм секцията на групата звучеше леко приглушено и от това страдаше общото звучене. Музиката на Anathema е достатъчно богата на звуци и предполага изпълване на обемите около сцената с мощен бас и перкусии. За жалост, почти през цялото време на тяхното представление, тези елементи липсваха и аз започнах да се притеснявам как ще звучат Porcupine Tree на същата тази сцена малко по-късно. Винсент определено поема всички "Пи-Ар" ангажименти на ливърпулци по време на концерт и не беше никаква изненада, че основно той комуникираше с публиката. Интересен нов имидж представи Дани, като вместо обичайната дълга и къдрава коса, на неговата глава се мъдреше нещо като скиорска шапка и за мен бе истинска изненада как този човек издържа до края на концерта с това чудо на главата си, при средна температура на въздуха около двадесет и пет градуса.

Двама от тримата братя Кавана, решени в черно и бяло

"Dreaming Light" подсказа за възможностите на групата да създава радиофонични парчета, а Лий остана на сцената и за феноменалното изпълнение на "Everything", в което за първи път групата загатна за изключителния си музикален и сценичен потенциал. Синхронът между братя Кавана от една страна, Лий, брат и Джон и Лес от друга страна, беше поразителен и сега като чета за възникналите технически проблеми по време на гига им в Солун предишната вечер, искрено се радвам, че предпочетох да ги видя в Атина. След три композиции от все още топлия We're Here Because We're Here, беше време и за поглед към класическите творби на групата. Още с първите акорди на "Deep", публиката около мен буквално полудя и от този момент нататък, та чак до края на тази изключителна вечер, мога само да пиша с възхищение за гръцките фенове. Голяма част от тях пееха с пълно гърло и знаеха наизуст всички текстове не само на Anathema, но и на Porcupine Tree. Всъщност, тук отварям една скоба, за да уточня коя беше онази моя заблуда за която споменах по-нагоре в материала. Имах предварителната нагласа да присъствам на странен концерт, доминиран от публиката в първата си част и от музиката във втората си част. Казано с други думи, очаквах да видя публика съставена предимно от почитатели на Anathema за сметка на Porcupine Tree. Тези мои очаквания бяха подхранени и преди началото на концерта от гледката около мен - тишъртките на "анатемосаните" определено доминираха над тези на "поркитата". Всичко това обаче рязко се промени в минутите преди излизането на Porcupine Tree, когато обстановката в зоната пред сцената буквално се нажежи до червено и съотношението на силите рязко се промени в полза на лондончани. Но, за това ще говорим по-късно...

Anathema в "Gazi Technopolis", 09/09/2010, Атина, Гърция

Веднага след експлозивното изпълнение на "Deep", "анатемосаните" зарадваха душата ми с любимата ми композиция от последния албум, озаглавена "A Simple Mistake". Този брилянт стана мой фаворит още при първото прослушване на албума, въпреки настойчивото и хитово звучене на "Dreaming Light", която сякаш бързо-бързо ми омръзна в последствие. В тази композиция, поне от моя гледна точка, Anathema обобщават цялото си творчество и в бъдеще тя спокойно може да замести "Fragile Dreams", като нова визитна картичка на групата. Втората част на "A Simple Mistake" определено звучи много силно по време на концерт и именно в нея сякаш нещата с обема на ритъм секцията се пооправиха и за първи път успях да се насладя на плътен бас и сериозно звучащи барабани. Сценичното поведение на Винсент беше безукорно, раздаване за публиката от първата до последната минута, много добра комуникация, подаване и закачки в знакови моменти от шоуто. Дани стои сякаш по-встрани от шумотевицата на сцената, но въпреки това допринася за общото впечатление. Лий успокои страстите с прочувствено изпълнение на "A Natural Disaster" и трябва да кажа, че на живо тази пиеса звучи много по-силно и въздействащо, отколкото в студийния си вариант. Имах чувството, че младото момиче и Винсент буквално ще се разплачат, докато си подават знаковите реплики:

"Cos no matter what i say
no matter what i do
i can't change what happened"

Лий по време на изпълнението на "A Natural Disaster"

Последва друг мой вечен фаворит от репертоара на ливърпулската формация. "Closer" е толкова съвършен музикален щрих, че именно минимализмът и цикличността превръщат този дълбок флойдиски поклон във възможно най-добрия момент за спиритичен сеанс по време на концерт на Anathema. Феноменално и зареждащо само с положителни емоции изпълнение! Не е изненада, че в съвсем естествен продължител на този сеанс се превърна "Lost Control", за чието поразително въздействие върху публиката, нямам основателна причина да говоря на когото и да е от "анатемосаните" фенове. Така стигаме до кратката като времетраене, но въздействаща като експлозия "Empty". Обожавам тази композиция. В нея чувам толкова много различни влияния - като започнем от алтернатив закачките, преминем през бобсмитовските китари а'ла The Cure и стигнем до финалните поклони към Вселената наречена Pink Floyd. Веднага след последните акорди на "Empty", Винсент обяви, че групата ще изпълни още една композиция от новия си албум, композиция посветена, както той самият заяви на: "Геният Стивън Уилсън, който след малко ще излезе на тази сцена с групата си." Предполагам всички знаете, че именно Стивън Уилсън е миксирал албумът We're Here Because We're Here и определено на места в него отчетливо се усеща неговият почерк. Стивън е приятел с братята от години и дори преди време беше поканил Anathema за съпорт група по време на едно от турнетата на Porcupine Tree. Изпълнението на "Universal" беше достоен завършек на този концерт на Anathema и последен шанс на Джон, чрез собствената си композиция, да покаже защо е седнал зад барабаните и то в композиция посветена на един от идолите и меценатите на групата.

Естествено, няма как концерт на Anathema да завърши без изпълнение на станалата вече култова творба "Fragile Dreams" от тавата Alternative 4, който поне за мен е най-качественият албум на групата. Признавам си без бой, това е най-любимата ми композиция на "анатемосаните" за всички времена и по всичко изглежда, че този факт никога няма да се промени, независимо какво ще създадат оттук нататък тези талантливи музиканти. "Fragile Dreams" прозвуча толкова завършено и монолитно, че единствено липсата на великолепната интродукция "Shroud Of False", развали малко върховното удоволствие което изпитах, докато заедно с хиляди около мен, пеех с цяло гърло:

"Maybe I always knew
My fragile dreams would be broken
For you"

...и това беше. Поклони, въздушни целувки, обещание за нови срещи на гръцките фенове. За жалост нямаше бис и точно един час и петнадесет минути след като прозвучаха първите акорди на "Thin Air", концертът-ордьовър на Anathema приключи, за да отстъпи място на основното блюдо за вечерта Porcupine Tree...

Anathema Concert at Gazi Technopolis, Athens, Greece Setlist on September 9, 2010

1. Thin Air
2. Summernight Horizon
3. Dreaming Light
4. Everything
5. Deep
6. A Simple Mistake
7. A Natural Disaster
8. Closer
9. Lost Control
10. Empty
11. Universal
12. Fragile Dreams

В ОЧАКВАНЕ

В следващия половин час на сцената и около нея се случиха доста интересни неща. На първо място, както вече споменах, пространството постепенно се сгъсти с нови и нови фенове, този път облечени с тишъртки на Porcupine Tree. До особени ексцесии определено не се стигна, но все пак концентрацията на хора на площадката взе да достига максимални стойности. Не ме разбирайте погрешно, не се оплаквам от нищо, напротив, изненадан съм от интереса предизвикан от "Порки". От самото начало ми направи впечатление, че чужденци липсваха на концерта, което поне според мен беше доста странно за туристически град в разгара на сезона. Нямам идея дали бяхме единствените българи на събитието, но по всяка вероятност това беше точно така. За огромно наше съжаление, приятели с които трябваше да посетим концерта в Атина и които имаха закупени билети, бяха принудени в последния момент да се откажат от пътуването, поради независещи от тях обстоятелства. Докато очаквах на сцената да се качат Porcupine Tree, си мислех за тези симпатяги и ми стана мъчно, че не можем заедно да се насладим на това неповторимо представление. Бях им обещал мислено да бъдат с нас пред сцената и изпълних обещанието си в следващите два часа. Този концертен пътепис е посветен на тях, дано болката от пропуснатата възможност да видят две от любимите си групи, стане малко по-търпима след прочетеното. Последното действие с което беше запълнена половинчасовата пауза между концертите, всъщност се превърна в хигиенизиране на сцената. Стивън Уилсън има навик да излиза бос на подиума и това налага обстойното почистване преди началото на концертите на групата. Почистването се извършва с мощна прахосмукачка и е превърнато в малък ритуал от екипа, като за целта дори има специално нарисуван шарж, който се прожектира на екрана по време на действието. Единственото, което липсва в общата картинка, е мелодията от незабравимото парче на Фреди...

I Want to Break Free...

PORCUPINE TREE

Точно в 22.15 часа осветлението на сцената угасна заедно с музиката, която до този момент звучеше от уредбите. Всъщност, добре е да се знае, че тази фонова инструментална музика не беше случайно подбрана. По време на паузата между концертите, звучаха откъси от наскоро издадения от Стивън Уилсън бокс-сет с експериментална музика, озаглавен I.E.M. Групата и Стивън Уилсън излязоха на сцената в полумрак заедно. Това беше и първото много силно впечатление, което придобих от срещата си на живо с този изключителен човек. Въпреки, че 90% от музиката на Porcupine Tree е изцяло дело на Стивън Уилсън, той държи да подчертае връзката си с общността и винаги говори за делата си в множествено число. Стивън обожава музикантите с които работи и постоянно намира повод да изтъкне този факт. Вместо, както често се случва в групи с изявен лидер, Уилсън да се стреми да бъде в центъра на прожекторите и да излиза последен на сцената, за да обере овациите на публиката, или пък да третира колегите си на подиума едва ли не като наети студийни музиканти, Стивън, се стреми с всеки жест да изтъкне качествата на хората с които работи и да подчертае принадлежността си към ГРУПАТА. Същото нещо се повтори и на следващата вечер в Солун, така че не говорим за изключение от правилото. Говорим за Porcupine Tree, говорим за ГРУПАТА!

Режещите метални встъпителни акорди на "Occam's Razor" подсказаха на зрителите, че първата част на шоуто, ще бъде доминирана от последния албум на групата The Incident. Мнението ми за този противоречив албум, всеки от вас би могъл да прочете ето тук. Единственото, което ще си позволя да повторя от ревюто отново е това, че The Incident е твърде личен албум за британеца Стивън Уилсън. Надявам се ще разбирате точно какво имам предвид. Преди влизането в "The Blind House", групата направи съвсем кратка пауза, колкото да сгъсти напрежението в публиката за последвалия емоционален взрив. Признавам си дори и сега настръхвам от това мощно влизане на ритъм секцията в лицето на Гавин и Колин, съчетано с невероятното сценично присъствие на Стивън и режещата му китара, допълвана умело от китарата на виртуоза Уес. В този миг бях забравил, че на сцената присъства и още един човек на име Ричард Барбиери, но твърде скоро този пропуск щеше да бъде поправен. На екрана зад Стивън вървеше пулсираща калейдоскопна анимация, представляваща последователни галактически взривове, завършващи с образуване на свръхнови. Магическо начало на този концерт! Публиката запя в един глас: "If you wanna stay always here..." В един момент Стивън посочи към Уес и направи жест, че нивото на китарата му трябва да бъде вдигнато. Това ме озадачи, защото до този момент групата звучеше убийствено чисто и всеки инструмент можеше мислено да бъде отделен и чут поотделно. Същият този ритуал се повтори и на следващата вечер в Солун, което ме кара да мисля, че става дума за някаква закачка и всъщност посочването на Уес служи, за да се подскаже на публиката за неговото вокално участие с партиите на втори глас. Последва първото от общото трите обръщения на Стивън към публиката, с които той периодично се извиняваше за петгодишното отсъствие на групата от гръцката сцена. Тук е моментът да кажа, че Стивън беше изключително общителен с публиката в Атина, за разлика от тази в Солун, където комуникацията беше далеч по-спорадична. Отдавам тази разлика в поведението му на по-топлото посрещане от страна на атинската публика, както и на липсата на цигарен дим, но затова ще стане дума в репортажа ми за солунския концерт. Веднага след това мило обръщение, Стивън взе за първи път в ръцете си тази вечер акустичната китара и съвсем непринудено ни покани в детството на своите "Great Expectations". Последва импресията "Kneel and Disconnect" по време на която Уилсън седна зад своя ретро клавишен инструмент. Някак неусетно групата влезе в един от кулминационните моменти от The Incident, композицията "Drawing the Line" и знаковото китарно соло, прехвърляно умело от Стивън към Уес и обратно, озари небето над Атина и завърши по един превъзходен начин първата част от представянето на албума The Incident тази вечер...

"Great Expectations"

Стивън Уилсън е майстор в създаването на концертни фаворити от не толкова добре звучащи студийни композиции. За мен случаят с "Open Car" от албума Deadwing е точно такъв. Не казвам, че не харесвам албумната версия, но на живо "Open Car" е просто размазваща и пресъздава най-добрите черти на Porcupine Tree, като подчертава инструменталните умения на всеки един от музикантите в групата. Няма да ви мъча с лошо качество на картина и звук от концерта в Атина, но бихте могли да добиете чудесна представа за разликите между концертното и студийното изпълнение на "Open Car", ако последвате този линк. След толкова много агресия беше време за потапяне в нежните палитри от творчеството на "Порки" и те ни поднесоха незабравимо изпълнение на шедьовъра "Lazarus" от същия албум Deadwing, в който беше време на Ричърд, да "обсипе свода небесен" с магическите си клавири. След дългите и нестихващи овации, Стивън обяви, че е дошъл момент, в който групата ще изсвири някоя от по-старите си композиции. Макар и само представена с първата си меланхолична част, "Russia on Ice" от албума Lightbulb Sun, може да бъде наречена свързващото звено между първия "флойдиски" етап в развитието на Porcupine Tree и последвалите експериментални закачки и откриване на нови хоризонти през първото десетилетие на новото хилядолетие. По време на тези около шест-седем минути площадът пред сцената беше притихнал, а гласът на Стивън и китарата на Уес раздираха тъмнината:

"You think I deserve this
You said I was stupid
All my thoughts are like coal
But Russia on ice is burning a hole"

"Russia on Ice"

Вместо да продължи с втората психиделична част на "Russia on Ice", групата "залепи" към нея втората част на вече придобилата култов характер централна композиция от предишния албум Fear of a Blank Planet, наречена "Anesthetize". Още с първите тонове публиката буквално полудя и се отдаде на транса, предизвикан от зареждащото изпълнение на Porcupine Tree и най-вече дръм-машината Гавин Харисън. Все още беше рано да си помисля онова, което все пак си помислих за него по-късно, но да вървим по ред на номерата. Чак по време на "Anesthetize" от сянката излезе и Колин Едуин, който до този момент стоеше в страни от прожекторите, въпреки честите "слизания" на Стивън към него. Колин е уникален басист и това се усеща още по-силно по време на живото му представление. При него има онази точна доза съвършенство и ефекти, която позволява на бас линиите да звучат свежо и в същото време ненатрапчиво във всеки един момент по време на изпълнението.

"Anesthetize" и Колин Едуин, който е излязъл от сянката...

След дълги и оглушителни аплодисменти, Стивън представи автобиографичната "Time Flies" и разказа как първата плоча, която някога е купил в живота си, е била Animals на Pink Floyd. Следващите дванадесет минути от живота ми са бяло петно и добре, че на следващата вечер отново имахме възможност да чуем това всепомитащо изпълнение, за да мога да разказвам на внуците си, докато припявам:

"I was born in '67
The year of Sgt. Pepper
And Are You Experienced?"

В средната част на композицията, Стивън изпадна в нещо като транс, като надвесен над клавесина мята глава наляво и надясно, което ми напомня по един особен начин за пионерите в психиделик вълната от шестдесетте години на миналия век. Много въздействащо изпълнение с леки корекции в ангажиментите и удължени музикални линии.

С финалните акорди на "Time Flies" завършва и първата част от концертите на Porcupine Tree в настоящия тур посветен на албума The Incident. Тъй като концертът се провеждаше на открито, Стивън реши да не прави антракт, а веднага да продължи с втората част от едноименния албум. Последователно бяха представени повтарящата основната тема "Degree Zero of Liberty", меланхоличната и набиваща се със страшна сила в подсъзнанието на човек "The Séance" и забиващата последният пирон в ретроспекцията на втората част от актуалния албум, инструменталната "Circle of Manias". Тези три бисерчета бяха изпълнени само по време на концерта в Атина и аз съм безкрайно доволен, че ги чух, защото по този начин успях да видя на живо изпълнението на почти целият The Incident.

В един от върховните моменти на този концерт за мен се превърна изпълнението на "Normal". Много обичам тази композиция, най-вече защото представлява събирателен образ на всичко което групата изсвири в албума Fear of a Blank Planet. В нея можете да чуете, както части от "Anesthetize", така и откъси от меланхолията "Sentimental". Въобще, "Normal" е чудесен пример за това, което написах за "Open Car" по-горе. Един от така наречените "B-sides track", превърнат в концертен фаворит от най-чиста проба!

"Wish I was old and a little sentimental
You gotta see the waves, not the wine bottle"

"Normal"

Финалните две композиции преди бисовете, съвсем естествено, бяха новите два концертни химна на групата, неделимите като сиамски близнаци "Way Out of Here" и "Sleep Together". Първата е призвана да покачи напрежението до кресчендо, докато Уес показва на публиката необикновените си вокални възможности в припева, а Гавин плавно се подготвя за "номера на живота си". В средната част, Стивън подава началото на едно великолепно китарно соло, което Уес довежда до съвършенство в последствие. Постепенно слушателят е приканен да излезе от транса, за да влезе със страшна сила в "черната дупка" "Sleep Together" от която няма измъкване до края на представлението, че и на сутринта след шоуто. "Sleep Together" е толкова съвършена композиция във всяко едно отношение, че в края и слушателят дори за миг е способен да забрави за предхождащия еталон за музикален перфекционизъм "Way Out of Here". Ако има хирург на тази земя, който би могъл да раздели тези две хомогенно свързани композиции без летален край за организма наречен Porcupine Tree, аз обещавам да му стисна ръката и да се отрека от думите си! "Sleep Together" разкрива в пълна степен, защо според някои критици Porcupine Tree е най-добрата група в света днес от всяка една гледна точка свързана с изкуството рок музика. В края на тази главоблъсканица преминала под надслов "Way Out of Here"/"Sleep Together", бях буквално онемял и стоях със скръстени ръце върху главата си, поза, която щях да видя не веднъж в изпълнение на един от "обичайните заподозряни", които срещнахме в Principal Club Theatre, Солун, по-малко от 24 часа по-късно...

Времето между слизането от сцената на групата и качването и отново за бисовете, също ми се губи. Помня, че съпругата ми ме пощипваше, за да ме пробуди от сеанса на който присъствахме, но помня също така, че тя също се нуждаеше от подобна терапия по извеждане от транса, в който бяхме въвлечени. И точно когато си мислех, че потъвам, думите на Стивън ме изкараха на повърхността. Той се обърна с въпрос към публиката дали в нейните редици се намират и фенове от първите години на групата през деветдесетте? В този миг ми стана ясно, че ще имаме уникалното щастие да се насладим на един от редките благородни жестове на Уилсън, да представи пред публика някой от грижливо увитите в нафталинови парцали диаманти от първия период на Porcupine Tree. Господи, какъв момент само, бе това?! "Stars Die" може да не е любимата ми "The Sky Moves Sideways Phase 1" или пък най-любимото ми "Порки" произведение "Voyage 34" (Phase 1 and 2), но във всички случаи, не съм си и мечтал да чуя на живо тази красива пиеса от далечната 1995 година.

"Stars die.
Blinding skies."

Съвсем естествено за десерт бяха оставени два от най-обичаните концертни фаворита на публиката. Стивън съвсем кратичко обяви, че групата ще завърши концерта си с няколко парчета от албума In Absentia. Това подейства като пиратка хвърлена в центъра на погото и съвсем скоро за първи (и слава Богу, за последен!) път встрани от първите редове до сцената, една групичка младежи заформи истинско пого под звуците на "Blackest Eyes". "Trains" завърши сета на Porcupine Tree с акустична китара, един истински фокус, демонстриран от Гавин Харисън, публика имитираща кастанети с непрекъснато ръкопляскане в такт, много фалшиво пеене (включително и моето), ужасно много усмихнати лица и петима виртуози на сцената, които от първата до последната минута на концерта, не сгрешиха нито веднъж, не подцениха нито един момент от шоуто и се раздадоха докрай за хората дошли на тяхното представление...

"Trains"

Погледнах часовникът и той показваше 0.15 часа, значи Стивън и Ко. имаха по-малко от 18 часа, за да се наспят, придвижат до Солун, да направят саундчек и да излязат отново пред нова порция зажадняла да ги види публика, за да изнесат нова лекция по професионализъм в шоубизнеса...

Porcupine Tree Concert at Gazi Technopolis, Athens, Greece Setlist on September 9, 2010

         1. Occam's Razor
         2. The Blind House
         3. Great Expectations
         4. Kneel and Disconnect
         5. Drawing the Line
         6. Open Car
         7. Lazarus
         8. Russia on Ice (first half)
         9. Anesthetize (Pt.2: "The Pills I'm Taking")
        10. Time Flies
        11. Degree Zero of Liberty
        12. The Séance
        13. Circle of Manias
        14. Normal
        15. Way Out of Here
        16. Sleep Together

Encore:
        17. Stars Die
        18. Blackest Eyes
        19. Trains

AFTERSHOCK

Стояхме безмълвни на площадката, а хората около нас бавно се разотиваха. Обичайните гледки - най-ревностните почитатели на групата се бяха скупчили около загражденията пред сцената и молеха сценичните работници да им подхвърлят сетлист или перце. Нямах сили да участвам в това мероприятие. Бях зашеметен. Огледахме се за някое от заведенията наоколо и влязохме в едно от тях, за да изпием по една бира и да осмислим преживяното. Бяхме единствените посетители, атиняни вече "атакуваха" нощните клубове в района. Искаше ми се тази вечер да не свършва никога, но знаех, че на сутринта ме чакат нови 500 км до Солун и нова среща с "Принца на Прога".

СОЛУН

На следващата сутрин напуснахме хотела и поехме към Солун. Този път излизането от Атина премина гладко. По пътя слушахме Анатема. Не можех да си представя, че мога да слушам "Порки" след концерта, който видях предишната вечер. Беше непосилно, поне за мен...

Солун, Гърция

Солун е прекрасен град. Разликата с Атина е болезнено очебийна в полза на родното място на Солунските братя. Градът е живописен, спретнат и чист - хората са дружелюбни и приличат на нас, българите. Онези от вас, които са посещавали Солун с кола, са запознати с неповторимите задръствания, които се образуват на магистралите около града. Движението в самия град не е затруднено, но подстъпите към него целогодишно са в ужасно състояние. Предварително бях "буукнал" хотел в района на "Панорама". Това е един от хълмовете над града, разположен в посока летището (в която посока се намира и Principal Club Theatre) и откриващ чудесна гледка към солунския залив. Мястото е тихо и напомня кварталите в подножието на Витоша около София. Разстоянието до центъра на Солун се изминава за около 25 мин. с автобус на градския транспорт. Хотелът разполага и с безплатен паркинг, нещо особено важно за град като Солун, с цени за паркиране в централната част между три и четири евро на час.

Постоянното строителство в града има и някои неблагоприятни последици. Една от тях е честата промяна в инфраструктурата и по-специално в градската пътна мрежа. До този момент не съм имал проблем с GPS-а, който ползвам от години, но в Солун устройството ме подведе на няколко пъти и ми предложи "невъзможни" маршрути. Така се случи, че един от тези "невъзможни" маршрути бе предложен за придвижване до Principal Club Theatre, но все пак с малко лутане в крайна сметка успяхме да пристигнем пред залата в 20:35 часа.

PRINCIPAL CLUB THEATRE

Principal Club Theatre се намира на около 15 км от центъра на Солун в посока летището и Халкидики. Мястото се намира трудно, особено ако го посещаваш за първи път. Това е сравнително нов клуб, но по всичко изглежда, че собствениците му имат амбиции да го превърнат в основно място за провеждане на рок концерти в града. Помещението напомня кинотеатър с обширен партер без седалки и П-образен балкон където са разположени отделни сепарета с масички и столове. Встрани от партера е разположен бар с умерени цени на напитките (две големи "Узо" = 10 евро), а както знаете тази напитка в Гърция не се отмерва с дозатор, а се налива директно от бутилката в чашата "на око". Бих си позволил да споделя няколко думи и за организацията на клуба. Билети бях резервирал предварително с мейл до Павлос, един от собствениците, който се оказа много симпатичен и рядко отзивчив грък. При приближаването към клуба видях регулировчици, които ме насочиха към паркинга пред сградата. Още на входа ни помолиха да слезем от колата, а едно от момчетата се качи в нея, за да я паркира на определеното за целта място. Друг човек от екипа моментално ми подаде номерче с което впоследствие трябваше да потърся автомобила си. Всичко това придружено с усмивки и за по-малко от минута време. След концерта същите тези момчета регулираха излизането от паркинга и спомогнаха за бързото изтегляне на колоната. Мога да говоря само с възхищение за гръцката организация. Помислено е за всеки детайл и е направено всичко възможно, всеки един посетител на концерта да мисли само и единствено за събитието, а всичко останало е поето от екипа на клуба. Дано някога и българските промоутъри се доближат поне малко до този стандарт, защото все пак говоря за организация на концерт в Солун, а не в Лондон и сравнението би трябвало да бъде коректно.

След като на предишната вечер видяхме групата от пет метра разстояние, този път решихме да сменим ракурса и да опитаме да намерим място в някое от сепаретата на балкона. За наш огромен късмет, централната маса беше все още свободна. Гледката от това място беше феноменална, имах чувството, че присъствам на специално организиран в наша чест концерт. В последствие се оказа, че и акустиката, както и вентилацията на мястото беше на ниво и въобще не съжалих, че не останахме долу в препълнения и задушен партер.

Още при влизането в залата успях да забележа "обичайните заподозрени". Със съпругата ми по пътя си говорехме, дали и колко българи ще присъстват на солунския концерт. Аз бях убеден за двама и не се излъгах в предположенията си. След като настаних Тити на масата и я оставих в компанията на любимото й "Узо", аз слязох долу, за да се видя с "обичайните заподозрени". Яни ме посрещна с неизменната си широка усмивка и радостни възгласи, докато по погледа на Наско разбрах, че той вече няма търпение концертът да започне. Знаех, че Яни вече беше виждал "Порки" на живо и има представа за какво иде реч, но за Наско това щеше да бъде първото "живо" докосване до магията на Стивън Уилсън. Поговорихме малко, пожелах им приятно прекарване, завидях на Наско, че тепърва ще изпада в състоянието в което аз изпаднах на предишната вечер и се качих горе при съпругата си...

Вече беше време шоуто да започва...

За подгряващата група No Brain Cell е излишно да говоря. Предварителната ми информация беше, че това е гръцка "трибют" банда на Porcupine Tree. Те ме изненадаха с някои свои опити и кавър версии, включително и такива на един от страничните проект на Стивън с израелеца Авив Гефен наречен Blackfield. Толкова за тях, не си струва да им обръщаме повече внимание...

PORCUPINE TREE

Преди две години имах огромната привилегия, заедно със съпругата ми, да бъдем специални гости на два поредни концерта на Pendragon в Лондон. С двата гига тогава, групата завърши турнето си посветено на последния албум Pure. Сетлистът беше различен всяка една от вечерите и за мен бе истинско щастие да чуя почти всички любими композиции на една от най-самобитните групи в жанра и да се докосна до музиката на един от най-недооценените китаристи на нашето време Ник Барет. Разказвам това, за да очертая контурите на концертното изживяването "две поредни вечери на концерт на група по време на турне". Усещането да си "роуди" на новото време, по всяка вероятност е измамно, но остава приятен спомен, особено когато се върнеш мислено назад и си кажеш: "О, да, аз следвах групата в чужбина, в два различни града, по време на турнето им през далечната..." В нашия случай, както вече стана дума, щастието ни се усмихна и с допълнителен бонус - за по-малко от 24 часа щяхме да чуем и видим Porcupine Tree в два съвършено различни концерта на открито и на закрито. Оставаше да имаме късмет и с промени в сетлиста и програма максимум щеше да бъде изпълнена...

Малко преди началото на същинското представление и веднага след традиционното почистване (този път прахосмукачката беше поверена в ръцете на далеч по-привлекателен субект!), на сцената се появи човек от екипа на групата и помоли публиката да не пуши в залата по време на концерта. За жалост това не се случи и поне около нас в следващите над два часа гърците не спряха да палят цигара след цигара. Нека да напомним, че броени дни по-рано в Гърция най-после влезе в сила дълго отлаганата обща забрана за пушене на обществени места и явно "бойкотът" на вечно недоволните елини, едва сега започваше. В най-скоро време очаквам поредната общонационална, парализираща и миловидно извиваща ръцете на ЕС, "справдлива" и "демократична" стачка по този повод...

От гледна точка на сетлист, първата част на концерта на Porcupine Tree в Солун, не се отличаваше по нищо от този в Атина. Групата представи последователно почти цялата първа част на албума The Incident. Ще се опитам да сравня звукът в залата с този на открито. Като цяло не долових съществени разлики - нова порция мощен, обемен, добре балансиран и кристално чист звук. На моменти барабаните на Гавин ми се струваха малко по-тихи от обичайното, но предполагам това се дължи на самата акустика в залата и мястото от което наблюдавахме шоуто. По време на страховитото изпълнение на "Open Car", видях как Наско за първи път скръсти ръце над главата си, а Яни буквално щеше да подскочи до тавана на залата. Гледката ме накара да се усмихна. Сценичното поведение на Стивън беше малко по-различно. Доста сдържан откъм думи, но за сметка на това в по-близка дистанция с първия ред, той сновеше наляво-надясно към Уес и към Колин, но като цяло вербалната комуникация отстъпваше на тази в Атина. Може би се заблуждавам, но Стивън не беше очарован от задимената зала и предпочиташе да сведе до минимум допълнителният престой на сцената. Естествено това съвсем не означава, че Porcupine Tree претупаха този гиг!

"Drawing the Line"

"Lazarus" отново прозвуча като изповед след смъртен грях, а първата част на "Russia on Ice" подготви залата за експлозията "Anesthetize", по време на която ясно си пролича кой от публиката е дошъл на концерт и кой, за да отбие номера. "Обичайните заподозряни" направиха всичко възможно, за да бъдат забелязани от Стивън и убеден съм, той в крайна сметка ги удостои с няколко закачки по време на изпълнението. Някъде в края на "Anesthetize", по време на поредните откоси на Харисън, видях как Наско скръсти ръце за втори път над главата си. Беше забавно да наблюдавам реакциите им отстрани. "Time Flies" прозвуча още по-мистично, отколкото предната вечер в Атина. Средната част създаде особена задушевна обстановка в залата и ако в този момент Стивън бе решил за миг да спре с окултните движения с глава над синтезатора и да погледне към публиката, по всяка вероятност щеше да чуе едно мощно и единно: "Алелуя!"

"Time Flies"

Веднага след "Time Flies", Стивън обяви антракт от точно десет минути и в истинския смисъл на думата "пусна" хронометърът на екрана над сцената...

Групата излезе на сцената точно на секундата, под съпровод на обратно броене от страна на публиката. Втората част от този концерт започна с първата промяна в сетлиста от Атина. В началото дори не разпознах "The Start of Something Beautiful" от албума Deadwing. Композицията е дело на тандема Уилсън/Харисън и е един от редките случай в които Стивън поделя авторството с друг член на групата. Нямам представа дали заради променен аранжимент или поради нещо друго, но не бих могъл да нарека изпълнението на "The Start of Something Beautiful" брилянтно. В първата, по-тежка част, след началната атмосферична интродукция, ми се стори, че баса на Колин и барабаните на Харис са с една идея по-високи от необходимото, което макар и за съвсем кратък период от време създаде лека премодулация и резонанс в залата. Казвайки това, се надявам да вземете под внимание статута на гениален звукоинженер и майстор на звука, който си е извоювал Стивън Уилсън през годините. При него темата качествен звук по време на звукозапис и концерт, е издигната в култ и не случайно Porcupine Tree имат славата на една от най-достоверно звучащите на живо групи в света. Последва нова приятна изненада с композиция не изпълнена по време на предишната вечер. Това беше "The Sound of Muzak" от албума In Absentia. Много обичам тази стилова главоблъсканица! Типични уилсънови музикални водовъртежи, съчетани с ненатрапчиви ориенталски мотиви, хармонични вокали, интересно китарно соло в средата и нова порция съвършенство с марка Гавин Харисън. Когато Стивън обяви, че следва изпълнението на една композиция, която по технически причини преди години групата е трябвало да съкрати, за да влезе в студийния албум, не повярвах, че това се случва в действителност. "Even Less" и по-специално удължената почти петнадесет минутна версия на този шедьовър от албума Stupid Dream, определено ме хвана неподготвен! Но, Porcupine Tree няма да бъдат Porcupine Tree, ако не поднесат поредната промяна в аранжимента на този емблематичен за творчеството на групата епос. Средната част на "Even Less", бе доукрасена (дори извън удължената пълна версия!) с допълнителни синти-ефекти и нови китарни закачки между Уес и Стивън, плюс подсказката на Харисън, че и той е вече част от групата и може да допринесе за обогатяването на палитрата. В един момент, малко преди кулминацията в края, залата притихна и около мен успях да доловя отчетливото произнасяне на три думи: "ХХІ-ви век", "Пинк" и "Флойд". Дали имам проблеми със слуха, оставям на вас да диагностицирате, а следвайки този линк, можете да се насладите на това изпълнение в сравнително добро качество за любителски запис.

"And I may just waste away from doing nothing
But you're a martyr for even less"

Изненадата "Stars Die", макар и вече загубила чара на изненада за нас, отново ме отнесе в първите години на групата и времената в които името Porcupine Tree не звучеше екзотично само в България.

"Stars Die" в Principal Club Theatre

За финалните гвоздеи изстреляни сякаш от канго "Way Out of Here"/"Sleep Together" е излишно да пиша, защото ще се наложи да повторя многократно вече написаното от преживяното в Атина. Наско скръсти ръце над главата си за трети път по време на "Way Out of Here", а после загубих бройката на това еднотипно движение, нека той да си каже до къде я докара. Яни не спря да се кефи и убеден съм останалите българи в залата направиха всичко възможно, за да може групата да се почувства като "у дома си"...............в София...

Преди двата биса някаква девойка от публиката подаде на Стивън червено китайско ветрило и той с жест показа колко горещо е тази вечер в солунския Principal Club Theatre. Въпреки очевидното нежелание на публиката вълшебството да свършва, Porcupine Tree изпълниха двата химна "Blackest Eyes" и "Trains" почти на един дъх, Гавин показа отново своя фокус (този път неуспешно) и всичко свърши, за да започне отново в незабравимите спомени на онези, които имаха щастието да присъстват на този феноменален концерт.

Една от причините да напиша този концертен пътепис е малката, но все пак оптимистично мъждукаща надеждица, някога София да стане свидетел на концерт на феномена Porcupine Tree. Наричам тази група феномен, не просто защото от години съм влюбен в нейното творчество, но също така, защото съм убеден в качествата и да обединява различни поколения меломани. Затова ще си позволя да препоръчам посещение на евентуален техен концерт в София на всеки един от вас, независимо дали сте запознати, харесвате или не харесвате музиката на Porcupine Tree, защото, повярвайте ми, тази група няма аналог в света на некомерсиалното изкуство днес и срещата на живо с творчеството на Стивън Уилсън остава незабравимо преживяване за цял живот...

Porcupine Tree Concert at at Principal Club Theatre, Thessaloniki, Greece Setlist on September 10, 2010

First Part:
1. Occam's Razor
2. The Blind House
3. Great Expectations
4. Kneel and Disconnect
5. Drawing the Line
6. Open Car
7. Lazarus
8. Russia on Ice (first half)
9. Anesthetize (Pt.2: "The Pills I'm Taking")
10. Time Flies

Second Part:
11. The Start of Something Beautiful
12. The Sound of Muzak
13. Even Less (full version)
14. Stars Die
15. Way Out of Here
16. Sleep Together

Encore:
17. Blackest Eyes
18. Trains

(КРАЙ)