дневник Свазиленд

[pikonio]

Още не знам де се намирам, на работа ме хващат пак със задачите, все едно съм се върнала от осмодекемврийски празник... И въпреки че нямах никаква часова смяна, от която да се възстановявам, спи ми се та две не виждам! Да видим мога ли да поразкажа малко, че да ми мине остатъка от работния ден

 

Пристигаме в ЮАР след 11-часовия ледник в самолета. Ебола скенер - носът ми е тъмносин. Забавляваме се ние на тази картинка, чакайки да дойде реда ни и да се изнесем от летището. Идва моят ред и лелката (много трудно избягвам да напиша определението, с което я наричахме) от гишето ми обяснява, че трябва да ходя в транзитната зона. Обяснявам й аз, че транзита ни е с кола, оная ми твърди, че не можело така. Дълъг спор, който завърши с това да ни отведат в стаичката на нежеланите. Не знам какво точно си говореха там, но 2 пъти чухме шефчето да казва "48 часа" (както и пишеше на визата ни, 24 часа са за летищен транзит, 48 за транзит с кола). Извикаха ни, взеха да ни обясняват, че или трябва да летим до Свазиленд, или до България и да си изкараме "правилните " визи - или туристически, или да пишело "transit by car".  Няма да стане. Обяснявахме се и спорихме доста, накрая човекът изчезна някъде, върна се след мнооого време и каза да го следваме. Следваме го, той мълчи. Питаме го какво става, отговаря ни "Now you go". Ама следващия път да ни пишело на визите, че ще минаваме с кола. Добре, ами като се връщаме обратно после, ще имаме ли проблем на границата? Нямало да има... 

 

Лелката никак не беше щастлива, че трябва да ни пусне. Сложи ми едно "cancelled" на първия печат и ми би втори.

 

Вземаме си колата и неспали и изнервени сядаме - аз на шофьорското място, шофьорът на съседното. Мда, няма да е лесно, докато свикнем. Направихме няколко безумни кръгчета, докато подкарам gps-а на телефона си, колкото да затвърдим, че можем да се справим с трудното дясно, само 2 пъти влязохме в насрещното. Само с 2 спирки по пътя за по цигарка и бързо бързо сме на границата със Свазиленд. От свазилендска страна ни гледат дълго свазилендската виза, обсъждат я и най-накрая ни питат "Where's Brussels?" Доволни от отговора бият веднага печата и най-накрая весело си си пеем "Пламена и Яна в Свазиленд!".

 

Пътем решихме, че все пак трябва да започнем леко и спокойно, затова се отправихме към Mlilwane. Разпънахме палатката, поразходихме се наоколо, погледахме първите си импали, ниали, гнута, птици, зебри, крокодил изяждащ птица... Много доволно, много щастливи  

[pikonio]

Ден втори. Направихме 2 разходки. Първата ни изпържи жестоко и заради нея сега се беля като змия. След студа в деня на пристигането ни и очакванията ни 100% да вали дъжд, не бяхме взели нищо слънцезащитно. Бяхме се въоръжили с дрехи за дъжд и се тюхкахме и вайкахме, че сме забравили палатката отворена и всичко ще се намокри. Нито капка не капна, а облаците изчезнаха в момента, в който се отдалечихме на прилично разстояние от къмпинга. Разходката беше пешеходна с цел раздвижване на застоялите кълки и амбиции да изкачим Execution Rock, които напълно се изпариха на последната вертикална крива.

 

Втората разходка по залез слънце, заредени с бири, наслаждавайки се на светкавици, каквито никоя от нас не беше виждала. Връщането ни по тъмно стряскаше животните по пътя и първите сенки, които претичаха около нас, ме накараха да скоча на врата на мойта дружка (голям срам).

 

Малко снимкови впечатления от първите 2 дни

 

 

Срам не срам, да си призная, за пръв път видях пчелояди тук. 

 

Execution Rock

 

 

 

 

[pikonio]

Отправихме се към другия парк - Hlane. Сравнително леко шофиране, мацката явно вече беше свикнала с лявото движение, а аз с навигацията. Оставаха ни по-малко от десетина километра, когато уцелихме една огромна дупка, колата така се изджаска, че си беше истинско чудо, че не спукахме гума...

 

Стигнахме входа на парка, излиза една мацка и въобще не гледа нас, гледа ударената гума от мойта страна. Слизаме да видим и ние - мда, нещо странно изкривена изглежда и лека - полека си пуфти и спада. Мацката вика, че не може така да ни пусне в парка с тая гума, опасно било. Ама и ние не искаме да влизаме така. Бързо към най-близкото село да си оправяме гумата, преди да е спаднала напълно. Не карахме дълго обаче, преди гумата да сдаде багажа окончателно. Една непоносима жега, ние сами на пътя, по който нещо не минаваха почти никакви коли. 

 

Дружката вика, че ни трябва помпа, за да можем да стигнем селото. Маха на първата кола, тя веднага спира. В нея някакви туристи с кола под наем като нас, мъжът само ни пожела късмет и заминаха. Махаме на втората кола - и тя спира. Пита за помпа - нямат, питат дали имаме резервна гума, пак късмет и потеглят... И после се връщат назад. Тука малко се панирахме, защото още не бяхме имали никакъв сблъсък с местните, двама мъже слизат, а мойта дружка се обръща към тях и почти карайки им се вика "Нали нямахте помпа!" Единият само попита "Къде е гумата" и за по-малко от минута ни бяха сложили резервната.

 

Стигаме селото, питаме за гумаджийницата. Викат ни "дайте пари, аз ще ви я оправя". Мисля, че все пак бяхме доста панирани, защото направихме едно голямо кръгче на автогарата, движейки се само в насрещното, отвсякъде ни бибипкаха (после се оказа, че не било на нас, ами така си бибипкали автобусите по гарите) и йеее, намерихме гумаджийницата. Много бързо я оправиха и най-накрая спокойни потеглихме обратно. Не знам колко трябваше да ни вземат, но 9 лв ни сe стори добре, дори и да ни лъжат.

 

Огледахме доволно всички гуми. Стори ми се, че и задната гума от мойта страна нещо не е в пълен разцвет, но бях скастрена, че съм започнала вече да си измислям и да всявам паника.

 

Спокойни в парка, взехме си по биричка и разпуснахме на сянка, наслаждавайки се на носорозите.

 

 

 

Посмяхме се на случката и решихме да си направим една кратка обиколка с колата, да видим какви други животни предлага околността. Да, ама ремонтираната гума нещо пак беше спаднала. А на всичкото отгоре и за задната не ми се е привиждало. Тук на помощ ни се притече и управителят на парка, свика някакви момчета и ги строи да ни напомпят гумите. Хайде обратно към селото. Мацката на бариерата се ядосваше, че не може да дойде с нас и ни заръча в никакъв случай да не плащаме за вече оправяната гума. Този път я мъчиха много по-дълго, а от задната извадиха доста голям винт. Обещаха ни, че няма да се виждаме трети път.

 

Хайде пак в парка. Скоро щеше да се стъмни, а още не бяхме разпънали палатката. Дълго се чудехме къде да се позиционираме (много е трудно, когато всичко е празно и свободно). Избрахме най-накрая място и отидохме да си докараме колата. А от нея се чуваше само 'пппссссссссссссссссссссссссс' и предната гума отново си заминаваше. Докато гледахме безпомощно и псувахме с пълен глас, при нас дотичаха двама мъжаги и смениха гумата с резервната. Успокоиха ни, че на първия си африкански трип били сменили 28 гуми и изчезнаха. Толкоз, утре ще я мислим пак.

 

Разпънахме палатката. Чудех се доколко маларийната зона е маларийна, но имаше доста вятър и комари не се мяркаха, та бях спокойна. Количеството изпита бира обаче накара мойта дружка да стане нощеска и няколко дебнещи досадници веднага се вмъкнаха. Добре изядена светнах и избих от раз всичко що видях, обаче жуженето не спираше - мощно и отвсякъде. Не знам от де се бяха взели всички комари, но бяха уплътнили всеки милиметър между двата слоя на палатката и ако не бяхме забивали колчетата с камък в твърдата земя, сигурна съм, че щяха да вдигнат палатката заедно с нас.

 

За разлика от Mlilwane, където през нощта ми беше леко хладно, тука беше такава жега и земята така излъчваше, че не ставаше и дума да се ползва спален чувал. Лъвовете се чуваха цяла нощ, а нещо спокойно си храпаше тревичка точно до палатката ни...

Редактирано 11 декември, 2015 от pikonio

[Kaloyan89]

  Големи красоти и големи приключения! За това обичам Африка - всичко е толкова... непредвидимо! Ще чакам с нетърпение продължението. 

[FlyTraveler]

Даа, пчелояда (White-fronted bee eater) добре си го хванала с пчела в човката. Southern masked weaver с гнездата също е много интересен, предполагам, че знаеш, че мъжкия ги плете тези гнезда, отнема му около седмица да завърши едно. Като дойде женска ако не го харесва, започва друго.

По колко вечери стояхте в двата парка? Self-drive ли правихте само или вземахте и гейм драйвс от Big Game Parks? Къмпингите оградени ли са? Някакви хищници видяхте ли?

[pikonio]

По колко вечери стояхте в двата парка? Self-drive ли правихте само или вземахте и гейм драйвс от Big Game Parks? Къмпингите оградени ли са? Някакви хищници видяхте ли?

 

По две вечери направихме на парк, като в първия се върнахме накрая и за още една нощувка. Само във втория парк взехме гейм драйвс, иначе нямаше как да видим лъвовете. В него къмпинга е ограден, в първия не е - там няма Big 5. Като за първа Африка сме много доволни, макар че тези паркове въобще не могад да се мерят с другите страни - но както казват, апетитът идва с яденето, а моят апетит доста нарасна...

[pikonio]

Втория ден в Hlane направихме sunrise & sunset game drives, а след като окончателно оправихме предната гума (този път при "истински профисионалисти", както ни ги препоръчаха в парка и които ни взеха 3 лв за повече от час труд) си направихме и селф драйв.

 

Успяхме да видим почти всичко, което искахме. Само от лъвска страна не бяхме задоволени, защото тийнейджърът лъв не покриваше изискванията ни за истистински мъжки лъв. Преди да започне вечерния, гидът попита "What are your special interests" и получи моментален отговор "Male lions!", но колкото и да обикаля да ни ги търси, пак си останахме с тийнейджъра.

 

 

 

 

 

Леопрадова костенурка - така разбрах, че освен Big 5 имало и Small 5 & Ugly 5

 

И сутринта и вечерта само с тези лъвове минахме

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Моят фаворит от поредицата носорози - по едно птиченце във всяка ноздра

 

 

 

 

И малко от грозната страна на Африка - казаха, че такава суша като тази година не са виждали, чакали дъждовете с нетърпение:

 

А едно заседнало гну се беше предало

 

А другите наоколо го чакаха търпеливо

 

 

Стадо гнута мина да пие вода, половината едва не заседнаха също

 

 

Като се върнахме в къмпинга, бяхме щастливи да видим, че хипопотамите са се завърнали, но само това видяхме от тях

 

А ние се чудим кой хрупа около палатката нощем

 

 

 

На вечеря едно красиво диво коте дойде до масата ни - казаха, че било genet. Взех си поука, че фотоапаратът трябва да е винаги с мен, дори, когато не очаквам нищо.

Редактирано 13 декември, 2015 от pikonio

[FlyTraveler]

Сучещото бяло носорогче си е рядък sighting. Марабутата чакащи гну-то да предаде Богу дух си е хем драма, хем ежедневие за дивите животни в Африка. Мъжката ниала вътре в къмпинга също е добра изненада.

Относно възрастен мъжки лъв - прайда, който сте видели може да има такъв, може и да няма. Даже и да има един или повече възрастни мъжки, те често патрулират територията им, която обикновено не е малка и ги няма при прайда с дни. Гидовете би трябвало да си познават лъвовете в района (особено при оградени резервати и паркове, там няма как да ги напуснат или да дойдат нови), но не винаги казват на гостите точно какво е положението, за да има някакъв съспенс / очакване.

 

Тинейджъра си е много красив даже - типичен Крюгерски тип блондин.

Редактирано 13 декември, 2015 от FlyTraveler

[pikonio]

Рано-рано се стегнахме да потегляме, без да сме решили накъде. Тръгнахме да търсим един къмпинг, чиято локация бях забравила да си запиша и чието име не можех да си спомня. Помнех само, че беше близо до границата с Мозамбик. Когато евентуално стигнахме разклона, нещо се разколебахме. Тръгнахме да се връщаме към Mlawula, който подминахме пътем. Бяхме видяли табела с палатки, та решихме да го проверим. Много добре изглеждаше, но по необясними причини и там не останахме. Два дена по-късно много исках да се върна и на двете места, но колкото и да мрънках, подмятах и подчертавах изкусителни за шофьора преживявания, тя категорично отказваше да измине 150-те км обратно. 

 

Безкраен червен път ни отвеждаше в посока Malolotja - място, където смятахме да хайкваме и да търсим водопади за плуване. Пътем спряхме в един голям супермаркет да напазаруваме храна за 3-дневния преход. Големият проблем се появи, когато установихме, че няма ядки, с което ни се изчерпваха всички идеи за храна. Тук малко се поскарахме, тъй като и двете бяхме свръх неадекватни на тема пазар и никоя от нас не обичаше да го прави. Все пак успяхме да се заредим - тогава си мислехме с нужните провизии... и продължихме.

 

 

 

Пристигнахме в парка, взехме си "карти", за да си плануваме маршрута и седнахме на бира и обяд. Оказа се обаче, че нямало нищо вегетарианско - по принцип имало, ама в момента нямало. Притеснен, сервитьорът отиде да говори с готвача. След минутка се появи и готвача - на него по цялото лице му беше изписано притиснението, че няма с какво да ни нахрани. Дойде при нас, като в ръцете си държеше някакви опаковки замразени наденички. Удвоихме му притиснението. Обеща, че непременно ще ни измисли нещо за вечеря и си я запазихме за 6 вечерта.

 

Къмпингът беше просто невероятен! И тъй като нямаше никой друг, освен нас, отново ни отне почти час, докато си изберем най-хабвото място - най-равно, с най-близка чешмичка, с най-хубави каменна масичка и столчета. Междувременно се появи и един работник да ни запали огъня, с който се топли водата в банята. Разпънахме най-накрая и взехме да умуваме маршрути. Мързелът в нас взе да надделява - на картата имаше три точки, до които можеше да се стигне с кола и които значително скъсяваха пешеходните маршрути. Можеш да си паркираш там колата и да си правиш дневни преходи. Но ако искаш да правиш преходи и да спиш там, колата трябваше да я оставим пред рецепцията. Преходът до водопадите пак беше много, дори да си спестиш частта с колата. Беше още рано и решихме да проверим едно маршрутче. Качихме се веднага в колата и потеглихме. Да, ама количката ни нисичка, не можеше да се справи. Така окончателно взехме решение да си направим все пак тридневен преход (с две нощувки), а сега да се връщаме обратно, че иначе и гърне може да ни се наложи да сменяме.

 

 

 

 

 

 

Изкъпани и пременени, към 6 часа се насочихме да вечеряме, да видим каква изненада ни е приготвил готвача. В ресторанта нямаше никой, но всичко беше оставено да свети. Рецепционистката тъкмо си тръгваше и каза да чакаме - щом са ни казали 6, значи ще дойдат. Чакахме, чакахме, а единственият, който евентуално можеше да ни обслужи, беше един тлъст плъх, който спринтираше от кухнята до нас и обратно. Стана 7 часа, а никаква следа ни от готвача, ни от някой друг. Тъкмо се чудехме дали не можем да се самообслужим поне с бири, когато се появи готвачът - потен от главата до петите и с торба зеленчуци в ръка. Нямаше кола навън, та не знам докъде беше тичал човекът, за да ни купи зеленчуците. Взе менюто, отвори го на определена страничка и супер доволен ни подаде да си изберем френска или гръцка салата.

[pikonio]

Получихме многократно потвърждение от различни служители, че можем да пием вода от потоците и не е нужно да си мъкнем вода за всички дни. Също така многократно ни казаха, че за един ден е много вървене до водопадите (около 7-8 часа). Така че тръгнахме с по литър и половина вода на човек и си избрахме един междинен лагер за двете нощувки, от който щяхме да атакуваме водопадите без багажа. Закрачихме бодро и с настроение - нали всичко беше само надолу.

 

 

 

 

"Картите" не бяха много ясни - някакви странни бледи разпечатки, на които дори не бяха отбелязани всички места, на които може да се къмпингува. Маркировката обаче беше още по-зле. Но за сметка на това темпото ни определено беше много добро. Бяхме заявили, че ще нощуваме на къмпинг номер 8, затова като стигнахме един разклон, на който наляво беше посочен номер 7, логично ние поехме надясно. За наша изненада не след дълго се озовахме на номер 9. Категорично не ни се връщаше назад и тъй като бяхме вървяли само малко повече от 3 часа, продължихме по пътя. Въпросните водопади се намираха в близост до номер 12. В крайна сметка ние разпънахме малко преди тях - на номер 11, до който уж се стигало за повече от 6 часа, а на нас ни отне да кажем 4+.

 

Водата, която си носехме почти привършваше. Моята дружка пробва водата от потока. И тогава ни хвана параноята - пие ли се тази вода, какво може да има в нея, какво може да ни стане от нея... ама и избор нямаме, нашата приключваше. Опънахме лагера и взехме ново решение - така и така вече сме близо до водопадите (според картата - 2 часа път в едната посока), да се разходим наоколо да видим ще си намерим ли нещо по-малко параноично за пиене, а на следващия ден след като се разхладим в тях, да потегляме обратно нагоре.

 

Естествено, като едни истински планинари, носехме къси панталонки, усещайки галенето на нежните тревички и трънаци. Такъв треволяк не бях виждала - това така ти се залепва за кожата, все едно те реже с нож. Краката ми все още изглеждат все едно съм падала по скали.

Първият водопад ни се откри много бързо - голяма красота. Разхладих малко крачета в не много студената вода и за мой ужас излязох с червейчета по краката от мъха, в който бях стъпвала. Докато се борех с това да ги разкарам от нежните си нозе, взехме леко да изпадаме в ужас как ще я пием тази вода, а дружката ми започна да очаква първите симптоми от няколкото шепи, които беше поела.

 

 

Имаше още време до залез слънце, та продължихме с разходката. Маркировката ставаше все по-невидима и липсваща, пътеките също. И тогава от не много далеч се чу един силен, страшен, зловещ рев. Повтори, потрети. За по-малко от секунда направих 180 градуса и хукнах да бягам. В следващия момент се осъзнах и засрамих - като си я познавам приятелката, сега сигурно тя все още седеше на същото място и се скъсва от смях на реакцията ми. Обърнах се и ужас - тя също тичаше. Спря се само, за да се обърне и да изреве и обратно на звяра.

Не знам какво животно издаваше този звук, но добре, че беше то, защото не знам в каква посока бяхме тръгнали. Оказа се, че сме объркали пътеката, а другите водопади били на метър от нас.

 

Отново красива гледка. След дълго двоумене мога ли или не мога да плувам и нервно обикаляне наоколо, най-накрая се престраших да се цопна и аз. Изплувах удавничешки, добрах се до брега и толкоз ми беше плуването. 

 

 

 

 

Започна да вали и се отправихме обратно към лагера. Добре, че имаше една скала, под която да се подслоним, че да се забиеш в палатката от 6 вечерта не си е работа. Вода нямахме никаква. Решихме да вземем да напълним едно шише от реката, та да я видим как изглежда. Видът ни хареса и може би това, че беше вече в шише ни направи по-смели.

 

През нощта се изсипа най-ужасната буря в живота ми. Такива гръмотевици, такива светкавици... Когато изпълзяхме от палатката, още не беше спряло да вали, но с ужас установихме, че питейното поточе се беше превърнало в кална река.

 

Мисля, че параноята до голяма степен ни спаси, защото все още имахме около литър вода в шишето от "проверката". Прибрахме мокра палатката и тръгнахме да се връщаме. Малките поточета, които бяхме преминавали предния ден, се бяха превърнали в истински препятствия за пресичане. Решихме да сменим маршрута, но благодарение на добрата маркировка той се смени сам в последствие. Пекна едно жарко слънце, а ние се тътрехме със ситни стъпчици, жадни... даже за кока кола си мечтаехме. Не знам защо се чувствах толкова безкрайно изтощена тогава, но имах чувството че имам 20 кг на гърба си и едва се влачих нагоре. Направо ми се ревеше, все едно не бях в моето си тяло - знам, че не става по-младо, ама все си мислех, че съм го тренирала по-добре. На всичкото отгоре трябваше и много добре да си гледам в краката, особено след скорпионите, които едва не настъпих.

 

Отново чухме подобен рев като от предния ден. Само че този път имахме по-добра видимост и видяхме кой го издава.

 

След малко повече от 6 часа, почти пълзейки, се добрахме до изходната точка.

[Лидия]

 

Получихме многократно потвърждение от различни служители, че можем да пием вода от потоците и не е нужно да си мъкнем вода за всички дни.

 

Ех няма такъв дневник, много увлекателно разказваш, с дни мога да чета твоите разкази, и после какво, хайде нямам търпение Да вземеш да се замислиш една книга да напишеш

[luba_rizova]

Лелее, вцепенена съм от благововение пред вас, мацки! Това е изключително смело, авантюристично и прекрасно! Браво, поздравления за куража! Боже, в този миг се чувствам като някаква тъпа градска ограничена лигла, никога и не помисляла , че е възможно сами мадами да пътуват по този начин и по тези места! Респект и поклон! п.с. и аз чакам с нетърпение продължението :) :)

[pikonio]

Лелее, вцепенена съм от благововение пред вас, мацки! Това е изключително смело, авантюристично и прекрасно! Браво, поздравления за куража! Боже, в този миг се чувствам като някаква тъпа градска ограничена лигла, никога и не помисляла , че е възможно сами мадами да пътуват по този начин и по тези места! Респект и поклон! п.с. и аз чакам с нетърпение продължението :) :)

 

Мисля, че всичко е въпрос на индивидуални страхове и желания. На мен също не ми стиска (все още) по една или друга причина за толкова много места по света, ако ще и всички магеланци да дойдат с мен. А точно преди 6 месеца с въпросната мацка си говорехме точно за Африка и как не  бихме могли да го направим сами - ама можело

[домосед]

 

След малко повече от 6 часа, почти пълзейки, се добрахме до изходната точка.

 

 

И какво стана по-нататък?

[pikonio]

И какво стана по-нататък?

 

Размразявам си пръстите, още не могат да пишат от тоя сняг.

[bulpa]

Супер увлекателно разказваш. Поздравления за смелостта на двете ви, да се организирате и да тръгнете

И аз очаквам продължението, моля.

[мая]

Размразявам си пръстите, още не могат да пишат от тоя сняг.

Хайде не се ли размразиха тези пръсти