дневник Там, на долната земя и малко настрани.

[Тони]

Извинявам се, че така разпокъсах, но снимките от Фиджи /гледайте на HD качество/.

[Тони]

Следващото градче по пътя  е Търкуей. Точно там всъщност се води, че почва и Големият океански път.

Обикновено там се спира на Белс бийч. Обаче от личният ми опит ако сте там ви съветвам да го пропуснете и да се отбиете на друг плаж- Търкуей сърф бийч. Това е плажът, където винаги има много сърфисти, а също така има скални образования със страхотен цвят. Само че този път ние не спряхме и продължихме към Ейнджълсий.

 

 

 

 

Беше станало обяд, та решихме да спрем да хапнем там. Едно от нещата, които обожавам в Австралия е, че на доста места има поставени барбекюта на газ, които сам да си запалиш, ползваш и след това да ги оставиш във вида, в който си ги намерил. И не се злоупотребява по никакъв начин. Та точно на такова паркче спряхме да хапнем в Ейнджълсий, точно до мястото, където се влива една рекичка. Там пък заварихме голяма група, които си караха каяци. Ама милите що инструкции минаха- докато бяхме там час почти само си говореха.

 

След това идва Сплит пойнт. Това е първия фар. Съвсем близо е до пътя, за това и препоръчвам да се види, въпреки че влизането в него е невъзможно и може да го видите само отвън. От тераската на фара обаче има много хубава гледка към Ийгъл рок, чудно местенце да позяпате малко.

 

 

 

 

 

 

А иначе по пътя в този участък плажните ивици са мнооого широки и необятни- общо взето докъдето ти стига погледа е все пясък и вода.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Следващото по-интересно място е Лорн /но за там по-нататък, че го оставихме за на връщане/. Ще ви разкажа и за едно място наблизо, което сами открихме преди години и обикновено остава невидяно, защото няма нито една табела за него. А когато стигнете Аполо бей /добре е ако имате нужда от нещо да се заредите там, че после вече са само супер малки населени места/ пътят вече се отклонява от океана за известно време и ви води в планинска местност. Там има вариант да се отбиете до Кейп Отуей /ние го оставихме пак за на връщане, за да можем все пак да хванем залеза на апостолите.

 

 

 

 

 

Редактирано 20 ноември, 2015 от Тони

[miropenkov]

Благодаря за красотата, храна за сетивата!

[Тони]

Благодаря. Ще опитам тия дни да довърша.

[Тони]

 Стигнахме в Порт Кемпбъл, като по пътя прескочихме Гибсън степс и още няколко места, щяхме да ги видим утре сутрин. Намерихме набързо един караван парк с бунгала, то бунгало с три стаи, а ние двама човека, ама нищо, да има там. Хвърлихме багажа и тръгнахме към апостолите, че слънцето леко по леко си падаше.

Апостолите по залез...това е гледката, която ме оставя бездиханна. Въпреки, че съм ги виждала преди всеки път с нетърпение я очаквам. Не знам дали това място действа така магично само на мен и дали не преувеличавам, но вече втори път жертвам два от броените си дни да повторя и потретя...и никога не съм съжалявала.

 

Няма да ви отегчавам с много думи....

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Помотахме се още малко, докато се стъмни съвсем, после минахме да напазаруваме нещо за вечеря и се прибрахме за почивка.

 

https://www.facebook.com/adyakova1/videos/vb.1421479601/10208350786753558/?type=3&theater

Редактирано 27 ноември, 2015 от Тони

[Тони]

Иначе, преди стигането намерихме ето това. Та, разбира се, трябваше да построя и аз куличка...дори не една. Така де, това беше нещо ново...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[Тони]

28.10 Оставащи дни 4 /за скитане3/

Станахме навреме, че толкова места бяхме оставили да погледнем днес. Набързо хвърлихме в багажа в колата, минахме за кафе и потеглихме. След Порт Кембъл има още няколко интересни места за гледане, та решихме да слезем още малко на запад.

И така- Bay of Martyrs.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На плажа долу принципно не се слиза, тъй като стълбите не са много читави и е преградено и заключено. Обаче ако внимаваш...просто изумително широка ивица е и аз лично не мога да не сляза.

 

 

 

 

Редактирано 27 ноември, 2015 от Тони

[Тони]

Следваше The Grotto

Тук стълбите са много стабилни с площадки за гледки и снимки.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

След тези места трябваше да минем пак през градчето, та спряхме и да хапнем.

После потеглихме към Лондон Бридж.

Частта, която го е свързвала със сушата е паднала преди точно 20 години.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[Niceday]

Ааах, страхотна обедна почивка, благодарение на теб, Тони! От последния пост снимката с 4 нюанса на пясъчната ивица мога да я гледам с часове... Не знам как ще избереш кадър за календарите догодина :D

[Тони]

Такааа...предстоеше да погледнем Гибсън степс. То че щяхме да слезем долу, щяхме, въпреки поредната преграда и заключена портичка с надписи, че надолу е опасно и хлъзгаво...

На това място преди 6 години ни заля една огромна вълна, но сега щяхме да внимаваме. То и тогава уж внимавахме де....проблемът долу е, че тъй като скалите са съвсем отвесни и с огромна височина то ивицата и тя изглежда голяма. Обаче при една по-мощна вълна се случва така, че буквално те залива.

Тогава се бяхме улисали в снимки и както си позирах аз с една рокличка бях буквално залята до шията от вълна, която после се блъсна и в скалата и пак се върна върху мен. От спътника ми тогава виждах само една вдигната ръка с фотоапарата в нея....Та сега по-яваш. Не бяхме само ние де...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[Тони]

Следваше да се отбием до Кейп Отуей. Още на отбивката /самия фар  е  на 10км от главния път/ има табела, която е леко поукрасена и моят прочит е- внимание, динозаври.

 

 

Тук е районът, в който винаги има коали. Просто трябва да се гледа. На всяко идване сме виждали поне по десетина. Този път имаше и съвсем в ниското, та ги понаснимахме като хората.

 

 

 

 

 

 

 

По пътя има един район с много интересен пейзаж- все едно е пустош. Така изглеждат дърветата след горски пожар. Възстановяват се, но им трябва време, а дотогава...

 

 

 

 

Самият Кейп Отуей си е туристически капан за мен. Билет- 20 ауд, но винаги влизам, защото като се качиш на фара гледката е невероятна. Малко е клаустрафобично, но си струва. Горе обикаляш на тераската от всички страни, но винаги духа ужасно. Има доста за разходка наоколо, но е като в детска игра- къщички, ала-бала, къде били живяли навремето и някакви такива измислени истории.

 

 

 

 

 

 

 

[Тони]

Следващото местенце, където задължително ще видите коали е Kennett River. Отбивката е съвсем до пътя. Не бяхме спирали там преди и бях малко скептична, че мястото е такова като населено, има магазини и кафенета. Слязохме за малко да се ръзтъпчем и видим какво има. Обръщайки се случайно назад, мернах една дупла да се фръцка съвсем спокойно по пътеката зад ме. Беше се отправила към конкретен евкалипт. При все, че се втурнах към нея да я снимам изобщо не се смути, а се накачи на дървото и се зае с това, което си беше запланувала- да си хапне.

 Ето клипчета от заниманията на прекрасницата: /две са, на второто много яко се набира/

 

https://www.facebook.com/adyakova1/videos/vb.1421479601/10208356312051687/?type=3&theater

 

 

https://www.facebook.com/adyakova1/videos/vb.1421479601/10208356312051687/?type=3&theater

 

 

 

 

 

 

 

Помотахме се малко, позяпахме това-онова и спряхме и при един водопад. Набързо, защото вече беше около 16 часа, а имахме да търсим едно местенце, както и да спираме в Лорн.

 

https://www.facebook.com/adyakova1/videos/vb.1421479601/10208356303971485/?type=3&theater

 

 

 

[Тони]

Мястото, което търсихме всъщност е ето това.

https://www.facebook.com/pages/Artillary-Rocks/164978763570183?pnref=story

Интересното е, че за него няма никакви указателни табели, освен една много малка на самата отбивка и е почти невъзможно да го откриеш ако не спреш случайно. Така го намерихме и преди, след това го издирвахме безуспешно, но сега вече му запазих координатите. Ако идваш от апостолите, то е 10-ина км преди Лорн.

Най-уникалните скални образования, които съм виждала. Огромни дупки в скалите, влиза си човек спокойно вътре, както и най-различни по цвят и тип скални фигури.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[Тони]

Времето напредваше. Надвечер пристигнахме в Лорн. Спряхме да хапнем и заредим, а после се помотахме малко по плажа. Самото градче е доста кипро, вие се по плажната ивица и е пълно с караван паркове. Най-честата гледка там е да видиш разпалено барбекю...абе живот си живеят там.

Разходихме се час и вече наистина потеглихме към къщи, пустото време неусетно течеше...а след два три дни трябваше вече да си ходя.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[Тони]

29.10 оставащи дни 3 /2 за скитане./

 

След късното прибиране снощи планът за днес беше Баларат и след това да повторим Mount Macedon, заради лошото време предния път. Както и да си намеря гадини...по поляните на пътя, където ми избягаха преди няколко дни.

 

Разбира се, ставането беше късно, подмотвахме се с кафета едно-друго, но все пак тръгнахме, макар и почти на обяд.

Баларат го бях виждала преди в частта с бутафорното градче и хич не бях очарована, така че го подминахме /всъщност спряхме за час само в един огромен антикварен магазин, в който маше какво ли не.../ и отидохме да разгледаме истинския град.

Градът е много интересен и дори само да пообиколиш насам-натам си струва. Сградите са си запазени, все едно наистина се връщаш в миналото.

 

[Тони]

Надвечер се върнахме в Mount Macedon, При ясно време нещата изглеждаха съвсем различно.

Разходихме се до горе, гледката беше чудна.

 

 

 

 

Хванах си червено небе....

 

 

 

 

...уомбат...

 

 

...и на връщане покрай Гисбърн кенгура. Ама от ония, истинските, които сме гледали по филмите как си тичат ли, тичат по безкрайната австралийска шир.

 

 

 

Ето ги....тук тъкмо са се разтичали.

 

https://www.facebook.com/adyakova1/videos/vb.1421479601/10208361575743276/?type=3&theater

 

https://www.facebook.com/adyakova1/videos/vb.1421479601/10208361584343491/?type=3&theater

 

Съвсем доволна от всичко видяно се прибрахме по тъмно да почиваме.

 

 

[Тони]

30.10 Оставащи дни 2 /за скитане 1

Планът за деня беше да видим едни водопади. Ама...нищо не видяхме. Не за друго, а защото леко бяха пресъхнали, та снимки от там няма да видите, то си беше голямо разочарование за мен и дори ни един път не снимах, па било то и да ги изложа поне...Тъй де, тя разходката се получи, ама онова с гледането на забележителност съвсем не.

Обаче пък се разходихме в Kyneton

Много хубаво градче, с чудесни антикварни магазинчета.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

А късния следобед отделих на Алтона бийч, да се сбогувам с океана.

 

 

 

 

 

 

 

[Тони]

31,10 ден последен....

 

...и отделен за срещи с приятели. Бяхме планирали барбекю в двора, тъй като за всичкото време не успях да се видя с доста хора там. Та подготвихме се и по обяд се събрахме 10-ина човека на сладки приказки, разкази, биричка, вино и барбекю. Неусетно времето си премина, а ние докарахме почти до вечеря.

Народа се изнесе, имах около час до тръгване към летището, така че събрах багажи ,опаковах всичко, включително безценните миди и корали от ваканцията и към 21 се изнесохме. Бях на летището два часа преди полет, за късмет на гишето на катарците нямаше никакви хора, освен една двойка, изместили се настрани...хоп-драма. Жената мърмореше, мъжът гледаше виновно и се обясняваше на някого по телефона, че са си забравили паспортите и трябва спешно да им ги донесат...мдам...горките хора, ако си изпуснеш презокеански само защото си забраван сигурно не е приятно...

И тъй, време за сбогуване с Австралия. Или по-скоро за довиждане. :) Защото, така или иначе имам още много за виждане и вероятно скоро ще се върна...

 

Полетът ми беше навременен, за късмет и на двата Мелбърн- Доха и Доха- Истанбул до мен имаше празни седалки.

 

Малко неприятно ме връхлетя обаче студеното време в Истанбул...но и това не е болка за умиране, преживява се.

 

И така- това беше.

Надявам се да съм била по някакъв начин полезна. Както и ако евентуално нещо не съм обяснила като хората и мога да съм ви в полза бих отговорила на всякакви питания.

[Sju]

 

А там хората къщи местеха....

 

къща.jpg

 

къща2.jpg

 

 

 

Извинявам се, че се намесвам в темата ти, но днес попаднах съвсем случайно на разказа на една българка, която работи в строителна фирма за преносими къщи в Нова Зеландия и веднага се сетих за твоите снимки. Ще цитирам части от историята, защото ми се стори много забавна. От 2006-та е, но виждам, че животът все така си върви

 

 

Кивитата, от друга страна, не могат да си представят къщите другояче освен преносими. Те обичат да си сменят жилищата. Като стане къщичката твърде малка за многочленното семейство, или пък твърде стара и не отговаря вече на съвременните стандарти, я махаш и си докарваш нова: по-голяма и по-модерна. Старата може да я продадеш на някой мераклия да си я ремонтира, или пък да си я закараш край морето и да си я ползваш за лятна вила.

 

Новозеландските училища по правило не се помещават в големи бетонни сгради, каквито са училищата в България например, а най-често представляват група барачести едноетажни класни стаи, разхвърляни безредно или в някакъв порядък насред огромна зелена поляна. Ако районът на училището изживява голям демографски бум, от Министерство на образованието им доставят две-три нови класни стаи – камионът ги стоварва на поляната - готови, боядисани и електрифицирани, с вградени рафтове и бели дъски.... Ако ли пък училището няма достатъчно деца тази година да запълни класовете, но се нуждае от пари за ремонт на кабинета по музика, за ново игрище, нов софтуер или за каквото там им трябват пари на училищата, просто продава ненужните класни стаи, камионът ги отнася, градинарят засажда трева върху петното и поляната пак е равна и зелена, сякаш никога не е имало постройки на нея.

.................

 

Строим ги в задния двор, после ги товарим на камион и ги доставяме до където се случи да живее клиента – на връх планината, на остров в залива, в центъра на Окланд или вдън гори тилилейски. В субтропичната зона или в зоната на вечния сняг – няма значение, ние доставяме. Една къща се строи осем до дванайсет седмици, от само един строител. С чук и пирони. От прозорците на офиса мога да наблюдавам целия строителен процес.

 

Ден Първи. Строителят по къси гащи и с плетена шапка, независимо от времето, сезона и температурите, цял ден мери, шери, крачи, реди и пренарежда циментови блокчета в дълги, прави като конец редици. Помага си с някакво пишещо лазерно устройство.

.............

До края на седмицата е вдигната цялата дървена носеща рамка на новата сграда – с все стените, касите на вратите и прочие.

..............................

 

И тогава започва истински интересната част – идват момчетата от транспорта. Също по къси гащи и с шапки. Обикновено щедро татуирани и натоварени с каси бира.

 

Ден преди уговорената доставка започва мащабна подготовка. Още от сутринта пристига голям камион с монтиран на него дизелов генератор – мазен, мръсен, шумен и вонлив. Генераторът захранва дузина пневматични крика, които за няколко часа повдигат къщата достатъчно високо, за да може транспортната платформа да се подпъхне под нея. Междувременно прозорците са покрити със защитен найлон, понякога и с шпертплат, ако сградата ще се вози по горски пътища с надвиснали от всички страни клони. На покрива е монтиран надлъжно дълъг гъвкав прът – виснал ниско в предната си част – идеята му е да повдига и приплъзва безопасно висящите над пътя електрически жици. След това целият следобед се посвещава на юнашко пиене на бира. Според правилника за движение по пътищата на Нова Зеландия, на къщите не се разрешава да пътуват по светло. Всъщност могат да са на пътя само от 23 до 5 сутринта. По Коледа и през януари, когато е традиционният сезон на летните годишните отпуски и трафикът по пътищата е дори още по-ужасен от обикновено, движението на къщи по пътищата на страната а абсолютно забранено.

 

На смрачаване обикновено се появявват нервните собственици на новия дом – тревожни и превъзбудени. Никога не следват съвета ми да си стоят в къщи, да пият по едно вино и да инспектират вече доставената къща на сутринта. Не. Домъкват се с цяла група роднини и приятели, пискат възторжено, клатят глави невярващо, обикалят наоколо, задват безброй въпроси и се пречкат на всички.

 

Малко преди полунощ се сформира процесия, която по яркост и пищност не отстъпва на циганска сватба. Ама хич. Най-отпред се движи служебна лека кола, закичена с голяма светеща табела "Внимание! Извънгабаритен товар" или направо "Внимание! Къща!". Виждала съм и вариант с огромен светещ пръст, сочещ към банкета и надпис "Отбий и спри". Тази любезна покана е за насрещно идващия трафик. Предупреждава, че пътуващата къща е заела и двете платна и останалите участници в движението ще трябва да се спасяват както могат. Понякога е абсолютно невъзможно да се разминеш с такова нещо и се налага насрещно идващите коли да обърнат, да се върнат назад до някой по-широк участък от пътя и да изчакат цялата процесия да се изниже край тях с много святкане, ръмжене, дружеско бибиткане, блясък и кралско достолепие.

 

След първата табела често има втора – с допълнителни указания, или просто повтаряща съобщението и след това идва прима-балерината на пътния спектакъл – нашият стар познайник – старият мърляв камион, с още по-мърлявия генератор и влачената отзад платформа с тържествено дефилираща къща. Увита в найлони като забулена арабска принцеса и като принцеса окичена с жълти габаритни лампички – същински бижута. И пак като на циганска сватба отзад се точат коли с работници по монтажа, собствениците на новия дом, техни приятели, зяпачи и случайни превозни средства имали лошия късмет да пътуват по същия маршрут по същото време.

 

Някои от тези хубавици са по 160 квадратни метра. Гледката на подобно чудовище профучаващо по магистралата с 90 км в час е буквално спираща дъха.

 

Е, то по магистралите е лесно. Проблемът е, че никой не живее на магистрала. Някои от фермичките на нашите клиенти са достъпни само по черни пътища, други – по тесни еднопосочни мостчета, трети – само по вода. Истинският екшън започва, когато нашата къща-туристка хване гората, т.е. запълзи по стръмния склон на някой от насуканите като китайски къдрави спагети планински пътчета, с надвиснали от всички страни канари, вековни дървета, рекички, водопади. Тогава влизат в действие криковете – повдигат единия край на къщата, преместват я малко, после другия. Понякога се налага да я преобръщат под всевъзможни причудливи ъгли, да насипват диги през малки рекички и после да ги изкопават, да преместват електрически стълбове или други къщи. И цялата процесия се придвижва на прибежки и с припълзявания от едно препятствие до друго.

 

Безспорно най-сложна е логистиката при доставка на къщи до острови и други недостъпни по суша места. Изумително е колко много хора в Нова Зеландия живеят доброволно или дори умишлено на места, до които няма пътища или пътищата са непроходими през по-голямата част от годината, или могат да се ползват само при отлив, или пък само със специално разрешение от местният маорски старейшина, за да не се обезпокоява Танифата – маорски воден дух, който живее в езерата, блатата и други влажни места. В тези случаи нашата къща с все камиона и всичките придружаващи превозни средства (понякога процесията включва също кранове и булдозери, в зависимост от спецификата на терена) се натоварва на ферибот. Това от своя страна означава цялата операция да се съобрази с часовете на ниската и високата вода, фазите на луната, да се осигурят придружаващи плавателни съдове, спасителни жилетки и салове, специални морски застраховки, представители на бреговата служба, къщата се обгазява и обеззаразява, за да се предпази уникалната екосистема на острова. С други думи, циганската сватба може да ходи репички да яде – нашият транспортен цирк добива вече много по-грандиозни мащаби и зрелищност. Когато ферито се отдалечи достатъчно от брега, за да не се виждат палубата, хората и другите автомобили, на хоризонта се очертава абсурдния силует на къща, плаваща кротко през залива.

 

И ако някой си мсили, че това е по-скоро забавно изключение, отколкото редовна строителна практика, ще цитирам малко статистика: само компанията в която работя е построила и доставила над 20 хиляди преносими къщи. Този тип сгради са евтини (според тукашните стандарти) и това обяснява високата им популярност. Ежегодно само на Северния остров, който е с размерите на България, се транспортират около 5 хиляди къщи. Това прави средно по 15 на ден. Пардон – на нощ. На търсачите на приключения горещо препоръчвам да попътуват нощем по пътищата на Нова Зеландия. Ще има какво да разказват.

 

 

[AlexandraKo]

Извинявам се, че се намесвам в темата ти, но днес попаднах съвсем случайно на разказа на една българка, която работи в строителна фирма за преносими къщи в Нова Зеландия и веднага се сетих за твоите снимки. Ще цитирам части от историята, защото ми се стори много забавна. От 2006-та е, но виждам, че животът все така си върви

 

Това е Изабела Шопова и книгата се казва " На изток от Рая". Тя е живяла със семейството си в НЗ 6 години и за това време сменя различни работни места, като едното е фирма за къщи. В момента Изабела живее в Австралия, в Бризбейн и излезе новата и книга за Австралия, която се нарича " На запад от Рая". Но тези неща сме ги коментирали, Теди беше дала линк към писмата на Изабела, които после станаха книга.

Редактирано 13 декември, 2015 от AlexandraKo

[Sju]

"На изток от рая" е друго   

Сега погледнах, книгата на Изабела е "На изток- в рая".

 

Съжалявам, убягнали са ми старите коментари.

[AlexandraKo]

"На изток от рая" е друго 

Сега погледнах, книгата на Изабела е "На изток- в рая".

 

Съжалявам, убягнали са ми старите коментари.

Да, да , написла съм го машинално Стайнбек е дълбок залеж в паметта.

Редактирано 13 декември, 2015 от AlexandraKo

[Тони]

Да, бяхме го коментирали някъде, но май беше в друга тема. Иначе щом за 6 дни срещнахме общо 4 къщи да ги местят, явно наистина си е масова практика.

[AlexandraKo]

Да, бяхме го коментирали някъде, но май беше в друга тема. Иначе щом за 6 дни срещнахме общо 4 къщи да ги местят, явно наистина си е масова практика.

Да, ние също срещнахме на два пъти. И то, през деня, та цялото движение беше спряно и си беше голяма церемония.

Аз се учудих, защото Изабела пише в книгата, че това ставало  винаги нощем