дневник Южна Италия - от Неапол, през Амалфийското крайбрежие до Неапол

[Здравко Ангел]

Южна Италия през ноември е една приказна дестинация, където решихме да избягаме за седмица. 7 дни и много натоверен план, който искахме да изпълним максимално. И успяхме!

 

Ден 1 – Неапол

Ден 2 – Иския, Неапол (нощувка Неапол)

Ден 3 – Везувий, Помпей, Неапол (нощувка Неапол)

Ден 4 – Неапол, Соренто (нощувка Соренто)

Ден 5 – Капри, Позитано (нощувка Соренто)

Ден 6 – Амалфи, Салерно (нощувка Салерно)

Ден 7 – Равело, Салерно (нощувка Салерно)

Ден 8 - Неапол

 

Ден 1 – неделя - 1-ви ноември - Неапол

Пристигнахме в Неапол малко след 21ч. Домакинът ни от Airbnb ни очакваше на летището. Алесандро и Анджела ни изненадаха ден по-рано с предложение, той да ни вземе от аерогарата, за да не търсим сами адреса на апартамента. Але се оказа бъбрив музикант, който не спря да обяснява къде трябва да отидем и да показва маршрути, по които трябва да минем. Летището в Неапол си е в самия град, затова след десетина минути се оказахме на улица Гарибалди, пред висока сграда с дървена порта, в която беше изрязана ниска вратичка, за влизане в чудесно поддържан вход с фотографии и цветя. Апартаментът беше много стилно обзаведен, с две спални, две бани и кухня. И всичко това само за 40 евро на вечер. Домакините бяха оставили комплименти – сладкиши и плодове. След като се запознахме и с Анджела, двамата с Алесандро ни дадоха бързи напътствия как най-бързо да се ориентираме в града и как да стигнем до местата, които бяхме набелязяли. Насочиха ни и към близка пицария, в която да хапнем. Когато излязохме за вечеря вече минаваше 22ч., но улиците на Неапол бяха оживени и по нищо не личеше, че е неделя вечер. Радвахме се на първите неаполитански пици, които погълнахме за отрицателно време, защото на другата сутрин ни предстоеше ранно ставане, за да хванем ферибота до Иския.

 

Ден 2 – понеделник – 2-ри ноември - Иския - Неапол

Станахме в 7, защото трябваше да хванем ферибота в 8.30. Беше слънчево и температурата значително по-висока от тази, на която сме свикнали в София. Искахме да слезем пеша до пристанището, затова продължихме надолу по „Гарибалди”. Оказа се, че районът под площад „Гарибалди” е окупиран от имигранти и не се радва на добра слава, само че ние си имахме план и боклукът и съмнителните типове изобщо не ни притесняваха. Стигнахме до крайбрежния булевард „Нуово Марина” и бързо намерихме пристанището. Фериботът струваше 9 евро и след малко повече от час се оказахме на остров Иския. Але и Анджела ни бяха казали, че най-хубавото градче на острова е Форио. Затова взехме автобуса от гарата в Иския и след кратко пътуване се озовахме в спретнатото Форио. Където и да се обърнеш по уличките – цветя и разноцветни дървени капаци на прозорците. Слънцето пече, ние сме по къс ръкав, а местните грижливо закопчават зимните якета, въпреки 20-те градуса навън. Решихме и да обядваме на острова, седнахме навън в едно семейно ресторантче, където приветлива баба ни взе поръчката, след което стартирахме с чудни брускети, а после и супа, спагети, пица... Това, че бяхме четирима ни помагаше да опитаме повече от местните предложения, като редовно всеки проверяваше чинията на другия.

В ранния следобед взехме ферибота обратно за Неапол и посветихме оставащите часове на града. Първо Castel Nuovo, беше съвсем наблизо до пристанището, затова се отправихме натам. Внушителен отвън и не толкова впечатляващ отвътре, може спокойно да си спестите 6 евро вход. Фасадата на Palazzo Reale беше почти изцяло опакована, с едно малко изключение откъм морето, затова решихме да не влизаме вътре. Но пък гледката на Пиаца дел Плебишито няма да остави никого безразличен. Прочутата галерия „Умберто I” също е „украсена” със скеле и работници висят отвсякъде. Улица „Толедо” е най-лъскавата в града и човек може да загуби часове из лъскавите магазините на известните марки. Ние решихме да се разходим по нея до площад „Данте”, откъдето покрай уличката с букинистите да преминем към улица „Трибунали”, където се намира La Sorelle Banderia - пицарията, която ни бяха препоръчали приятели от София. Докато я издирваме се натъкнахме на Napoli Sotterraneа – входът за подземните канали на Неапол, където се провеждат организирани турове. Входът е 10 евро, а до следващия тур на английски оставаха няколко минути, затова решихме да отложим вечерята и да се присъединим към групата. Гайдът се оказа много добре запознат с българската история и „нахока” руснаците, че си мислят, че те са измислили кирилицата. Най-странното е, че знаеше и за онази дама от Music Idol, която пееше Without You на Марая Кери по неин си начин. Та този тур из подземните канали на Неапол, който завършва с посещение на къща, в чийто основи се е намирал римски театър, случайно открит от собственика, докато копаел за винарска изба, си струва да се извърви.

Пицарията La Sorelle Banderia се оказа по пътя за подземния римски театър, а изненадата беше, че с билетите от Napoli Sotterraneа ползваме 10% отстъпка. Пиците се приготвят по специален начин като пещта е изградена от вулканична маса, а подправките се отглеждат в неочакваната оранжерия под земята, която видяхме, докато обикаляхме каналите.

След вечеря решихме, че ще направим една нощна разходка из града, противно на указанията из гайдовете, и ще се приберем пеша до апартамента, като по пътя ни беше и площад „Гарибалди” и неговите съмнителни колоритни типове.

[mililia]

Ех, че хубаво сте си прекарали.

Чакам с нетърпение продължението. Това е любимата ми част от Италия.

[Здравко Ангел]

Ще продължавам тук, пък накрая може да го метна цялото като пътепис със снимки.

 

Ден 3 – вторник – 3-ти ноември – Везувий, Помпей, Неапол

Рано сутринта хванахме влака до Соренто, който спира на Помпей. Голямо приключение на гарата. Имахме 15 минути до влака, а опашката за билети беше много дълга.  Тъкмо дойде нашият ред и тъй като искахме 4 билети забавихме темпото на касиера, и един човек от края на опашката нещо се разкрещя... Касиерът като стана и като започна да удря с юмрук по стъклото на касата и да вика отвътре, направо стресира всички на опашката. А ние загубихме още минута-две в заформилия се скандал. И когато най-накрая се добрахме до билетите се втурнахме към перона, където вече беше спрял влака. Такава блъсканица настана – хората, които бяха слезли от влака се качваха по стълбите, ние заедно с още няколко човека се опитвахме да си пробием път измежду тълпата – торби, разни стари баби, кучета... трудно се пробива такава стена... и изпуснахме влака. Обаче след малко поглеждаме към таблото и виждаме, че този влак въобще не е бил нашият, и влакът за Саренто идва след 1 минута. Та голям късмет извадихме, иначе щяхме да потеглим в някоя незнайна дестинация.

Слязохме на Помпей и си взехме билети за тура до Везувий. Мисля, че струваха по 26 евро и включваха транспорта, както и вход за планината, който със сигурност беше 8 евро. Първо ни извозиха с автобуси до подножието, а след това се качихме на едни странни 4Х4 хибриди между камион и автобус. Оставиха ни под върха и ние бързо-бързо стигнахме до кратера на вулкана. Гледка – неописуема, и към Неаполския залив, и към кратера на Везувий. Имаше една доста обемна американка, която крещеше по телефона си: „Can you believe? I’m on the top of Mount Vesuvius?” Та това е едно от задължителните места в Южна Италия.

После се спуснахме отново до Помпей и отделихме малко повече от 3 часа на останките от древния град. Следвахме картата, на която си бяхме отбелязали местата, които не трябва да пропускаме. Завършихме подобаващо тура с Вилата на мистериите, която според разни пътеводители е най-добре запазеният обект в комплекса, въпреки че се намира извън крепостните стени. Ние много харесахме Къщата на позлатените купидони, която е малко встрани и нямаше никой друг вътре, та може би и затова ни допадна, защото я гледахме на спокойствие.

След като се върнахме отново с влака в Неапол се сблъскахме с неприятния навик на италианците да вечерят след 19ч. Часът беше 18, ние умирахме от глад и в никоя пицария не искаха да ни сервират, защото било много рано. Накрая се примирихме и хапнахме брускети, докато стане време, за да ни сервират поредните вкусни пици.

На следващия ден ни предстоеше разходка из испанските квартали на Неапол и следобеден тур до Соренто, където щяхме да останем през следващите два дни.

[Здравко Ангел]

Ден 4 – сряда – 4-ти ноември - Неапол – Соренто

 

Първа сутрин с излежаване до 8, след което лежерно се отправихме към испанската част на Неапол. Някои хора предупрежват да се избягва разходката из района, но снимките, които може да направите там са безценни, а атмосферата – незабравима. Колоритни чаршафи висят навсякъде, накъдето се обърнете, разни подозрителни типове надничат от балконите, мърляви котки обикалят из боклуците... От един балкон сочна дама по комбинезон привлече вниманието ни и на усмивката ни отговори с усмивка. Решихме да я попитаме дали може да я снимаме, след деликатно наместване на бюста, кимна утвърдително и широко се усмихна. (Ще постна снимката по-късно, че в момента не е налична.) Та ако ви предстои посещение в Неапол и се колебаете за този район, не го пропускайте!

Продължихме към брега, където се качихме на Кастел дел Ово, откъдето се разкрива чудна панорама.

Оставихме си за неделя, когато отново щяхме да сме в Неапол, галерията Каподимонте, защото предварително знаехме, че в сряда не работи.

Малко след 14ч. си хванахме влака към Соренто, където ни предстояха две нощувки. Като слязохме на гарата и проверихме навигацията се оказа, че вилата ни е на 5 километра. Момичетата доста се стресираха от разстоянието, ама ние твърдо им казахме, че ще ходим до там пеша и с раниците на гърбовете. Из града всичко беше наред, но като започнахме да катерим разни възвишения, доста поизплезиха езици, ама заради гледките, които ни заобикаляха си струваше да се поизмъчат. От виещия се път се виждаше се цялото крайбрежие на Соренто – шеметна красота! Вилата се оказа на един стръмен баир заобиколена от портокалови и лимонови дръвчета. Малко извън града, но пък имаше автобусна спирка съвсем наблизо, за успокоение на женската част от компанията.

Хвърлихме раниците и отидохме да чакаме автобуса, за да вечеряме някъде в града. Забравих да споделя, че си имахме нов любим сладкиш „баба” – тестен, полят със сироп с есенция от ром. В Соренто обаче готвачът ни убеди, че ще забравим за „баба”, ако опитаме лимоновия му пай, и беше прав – лимони с маскарпоне – неустоима комбинация!

Като решихме да се връщаме към вилата объркахме автобусите и вместо да се приберем се оказахме в съседния град Мета. Видяхме, че пътят не ни е познат, ама се надявахме автобусът някъде да обърне. Шофьорът ни изгледа учудено, усмихна се и каза, че има 30 минути почивка и ще се върне пак в Соренто. Та имахме нощна бонус разходка по крайбрежната в Мета.

На следващия ден планирахме да хванем ранен ферибот до Капри и следобеда, ако остане време да отидем до Позитано.

[Здравко Ангел]

Ден 5 – четвъртък – 5-ти ноември – Капри - Позитано – Соренто
 
Бяхме на пристанището малко след 8 и трябваше да почакаме, докато отплава фериботът в 8.30ч. Направиха ни впечатление по-високите цени до острова – 18 евро в една посока или 28  двупосочен. На самия ферибот беше пълно с чуждестранни групи. След около 30 минути стъпихме на Капри. Нямахме никакъв план за острова, решихме да се изкачим пеша до централната част на Капри. Двата основни града на острова са Капри и Анакапри. Тръгнахме по пътя, по който се движеха автомобилите, но по едно време симпатична баба ни показа тясно стълбище, което съкрати доста от пътя ни и се озовахме директно на площада.

 

 

 

 

Мястото, което не трябва да се пропуска е Giardini di Augusto, откъде се разкрива смайваща гледка към Via Krupp и подножието на острова. В Certosa di San Giacomo се намира музеят на Карл Вилхелм Дифенбах. Входът е 4 евро и на място останахме малко разочаровани от музея, но сега все още пред очите ми са мащабните платна на художника, които изобразяват острова в изключително тъмни краски. След разходка из тесните улички на Капри се спуснахме по калдъръмената пътека, която ни беше показала бабата и след 20 минути се оказахме на пристанището, където групата ни се раздели – двама към Синята пещера, двама към Анакапри. Ние с Ангел сме ходили в подобна пещера в Малта, затова решихме да видим Червената къща в Анакапри, а момичетата отидоха до пещерата. Пътят към Анакапри е много впечатляващ, защото се изкачваш до върха на острова и гледките отгоре са неописуеми. Самата Червена къща беше заключена, но уличките на градчето се оказаха по-приятни от тези на Капри, защото ги нямаше тълпите с туристи, с които на места не можеше да се разминеш в другото градче.

 

 

На връщане хванахме неправилен автобус и вместо до пристанището ни закара до центъра на Капри, а пък имахме среща с момичетата точно 15 минути преди тръгването на ферибота. Пътеката, която преди това бяхме взели за 20 минути, сега я взехме за 7 с невероятен спринт из безкрайните стълби към пристанището. Хванахме ферибота и доволни се оставихме на слънчевите лъчи на палубата. Предстоеше ни следобедно пътуване до Позитано. От пристанището взехме автобус до гарата, където пък автобусът до Амалфи вече чакаше. Ние обаче щяхме да стигнем само до Позитано този ден. Първи сблъсък с Costiera Amalfitana – много завои и два пъти повече красиви гледки.

 

 

 

 

 

 

Знаехме, че трябва да слезем на втората спирка в Позитано. Спуснахме се до плажа, откъдето чудесно се разкриват хълмовете с накацали по тях колоритни къщички. Плажът беше пълен с хора и въпреки че беше началото на ноември имаше плажуващи, както и къпещи се в морето. Седиш си на пясъка и накъдето и да се обърнеш - материал за снимки. Вечерта имаше невероятно задръстване на входа на Соренто и в един момент решихме просто да слезем от автобуса и да се придвижим пеша, което пък ни помогна да намерим чудна сладкарница, където опитахме още един традиционен сладкиш – рикота с круши, както и няколко вида сладолед. Сладкарницата се намираше в стара къща, чийто втори етаж беше превърнат в изискан салон с големи свещници и много картини по стените. Атмосферата беше много приятна, а нямаше никой друг горе, освен нас, всички останали пиеха кафе на крак на бара.
Срещу сладкарницата имаше голям магазин, в който си харесахме страшно много неща и решихме, че тази вечер ще хапнем във вилата. Хрупкави чабати с прошуто, моцарела, песто,  сушени домати, маслини с риган и един огромен 200-грамов тъмен шоколад с бадеми, лешници и стафиди сложиха края на поредния ден, изпълнен с чудесни спомени от Южна Италия.
 
 
Ден 6 – петък – 6-ти ноември - Амалфи, Салерно
 
Този ден поспахме малко повече, дори успяхме да закусваме във вилата, където предишната сутрин пропуснахме закуската, защото плановете ни бяха да тръгнем за Капри към 7.30, а пък времето за закуска беше от 7.30 до 9.30. Добре похапнали се отправихме към гарата, откъдето щяхме да хванем автобуса до Амалфи, а следобяд и от Амалфи до Салерно, тоест ще изминем целия Costiera Amalfitana през този ден.
И Амалфи е чудно място, из което може цял ден да се разхождаш и да снимаш красоти. Поразходихме се из градчето, изпихме по едно капучино в приятно кафене, накупувахме си разни лимонови сувенири и се отправихме към плажа, където се присъединихме към десетките други събиращи слънчеви лъчи.

 

 

 

 

 

В ранния следобед хванахме автобуса за Салерно. Нямаше откъде да си купим билети и така се превозихме гратис от Амалфи до Салерно. Между другото на следващия ден в автобуса се качи контрольор, така че имахме късмет.
Салерно се оказа приятната изненада на пътуването. Никой не ни го препоръчваше и някои хора се чудеха защо ще спим там, но се оказа много добър ход. Първо ни отне време, докато си намерим квартирата, която беше просто A Casa di Nona Lucia на Via Minicipio Vecchio, и никакъв номер. А момичето от airbnb се казваше Луана. Намерихме улицата, която беше в старата част на града и се започна едно издирване на къщата. Първо едно момче ни насочи към близък хостел, ама нашето си беше квартира. Все пак в хостела момичето, което беше изключително любезно погледна адреса и видя, че в booking.com е посочен и номер 10.
Съседите ни видяха, че търсим нещо и ни питаха какво става, ама не говореха английски, та малко трудно се разбрахме. Първо ни заведоха в една друга къща, където живееше Джоана, ама на нас ни трябваше Луана. После извикаха един съсед от номер 10, който ни съпроводи до апартамента, в който трябваше да се настаним. Кооперацията беше доста стара, от тези с вътрешен двор и имаше по 2 апартамента на етаж. Всичките врати към апартаментите бяха отворени и хората без притеснение си вършеха домашната работа. Поздравиха ни, а нас ни очакваше изненада – никой не отваряше на позвъняванията ни. Пуснахме съобщения на двата телефона, които имахме и излязохме да се поразходим. И след 5 минути получихме отговор, че Луана ще е на линия до 10 минути. Дойде една изискана дама, в пълен противовес със заобикалящата ни среда, започна да говори на италиански, и изобщо не вдяваше отговорите ни на английски. Все пак се разбрахме набързо, нямаше да може да дойде за ключа, затова да го оставим в апартамента.

 

 

 

 

Оказа се, че сме в града по време на музикалния фестивал и навсякъде имаше организирани вечерни концерти. Спуснахме се из тесните улички на старата част и стигнахме до катедралата, в която имаше невероятно красиви мозайки. Всички улици бяха украсени с пластмасови цветя, ангели и какви ли не фигури в различни цветове, които представляваха един невъобразим кич, но в същото време придаваха празнично настроение в града. Централната улица от стария град прераства в широка пешеходна зона, по която може да загубиш часове лутайки се из магазините и кафенетата.
Вечерята ни беше леко проблемна, защото ни отне доста време, докато намерим място, където да хапнем в 19.00ч. Навсякъде отваряха в 20.00ч. В една пицария готвачът с усмивка ни покани, докато сервитьорът предупреди, че толкова рано може да ни предложи само пици. На нас друго не ни и трябваше.
Имахме чувството, че половината град беше излязал по улиците в петък вечер. Не можеше да се разминеш от хора по тесните улички, които бяха разноцветно осветени от празничната украса. Смесихме се с тълпата и се оставихме на течението... На следващия ден отново щяхме да минем половината Амалфийско крайбрежие, за да отидем до Равело. Но нямахме нищо против малките градчета отново да дефилират пред погледа ни.

Редактирано 22 ноември, 2015 от Здравко Ангел

[Здравко Ангел]

Ден 7 – събота – 7-ми ноември - Равело, Салерно

 

Тази част вече я пиша по спомен три години по-късно, защото случайно видях, че този разказ си е останал недовършен.

Сутринта хванахме автобус до Амалфи, откъдето взехме друг до Равело. Влизаш в Равело и пред теб се открива вила Руфоло, която е доста компактна и подредена с чудесно поддържани градини, които въпреки че беше ноември бяха изпълнени с разцъфнали цветя. Гордостта на вилата е, че лично Вагнер се е прехласвал по красотата й. Входният билет е 7 евро.

 

 

Ние обаче харесахме повече вила Чимброне, която е малко по-отдалечена от центъра и може би това я прави по-труднодостъпна за повечето туристи. Тя е разположена на по-голяма площ от Руфоло и има доста голямо парково пространство, където спокойно може да загуби човек и час наслаждавайки се на слънцето и търсейки 12 must see местенца, които са отбелязани на картата, която ще получите, когато платите билета си. Цената му е 7 евро. Самата вила е превърната в хотел. А пък докато се мотаехме из парка си спомням, че видяхме и една доста „впечатляваща” змия.

 

 

 

 

Вечерта отново се потопихме из празничните улици на Салерно.

 

 

Ден 8 – неделя – 8-ми ноември - Неапол

 

Сутринта станахме рано и хванахме влака от Салерно за Неапол. След около час и половина бяхме в Неапол. С Ангел решихме, че оставащото от деня преди да тръгнем към летището, ще го отделим на самостоятелно мотаене и катерене по хълма, докато стигнем до музея Каподимонте. Момичетата твърдо заявиха, че нито искат да катерят, нито пък да се мотаят из тези съмнителни квартали. И така ние се отправихме из някакви местенца, където не срещнахме нито един турист, местните ни гледаха много любопитно, а пък ние убедено си се катерехме из криволичещите улици, докато накрая наистина се озовахме при Каподимонте. А по пътя ставахме свидетели на чудни панорами като тази:

 

 

Не бяхме сигурни дали искаме да влезем в самия музей, но горди от видяното из кварталите, решихме, че все пак това беше целта, заради която извървяхме целия този път, срамота ще е да не влезем. И останахме леко разочаровани, още повече, че етажът със съвременно изкуство беше затворен. Иначе входът е 12 евро.

 

 

После пак пеша слязохме до центъра и оставащото време отделихме на размотаване из испанския квартал, където стават страхотни снимки. Още помня как разни закачливи дами ни подвикваха от балконите. И ние след като им обърнем подобаващо умилителен и прехласващ се по външния им вид поглед, ги помолехме за една снимка, строго ни размахваха пръст.

 

 

За сбогуване с Неапол хапнахме по един сиропиран баба̀, който и до днес присъства в топ 20 на любимите сладкиши.

В заключение, три години по-късно,  мога да кажа, че Амалфийското крайбрежие и Неапол са сред любимите ни кътчета в Европа - красота отвсякъде, бъбриви южняци, които веднага те упътват, без значение, че ти ги питаш на английски, а те ти отговарят на италиански, вкусна пица неаполитана със замайващ аромат на риган и галещата ушите традиционна неаполитанска музика.

Редактирано 12 август, 2018 от Здравко Ангел