Домоседски (фото)дневник

[домосед 41089]

2. Тинос

 

Най-интересното нещо на остров Тинос е тази пътека.

 

 

Поиграх си да куизирам приятели за какво би могла да служи. Какви ли предположения не получих:

• за детски колички,
• за колички с мляко,
• за маскарад с древногръцки одежди,
• за носене на лаврови венци,
• за разхождане на кучета,
• за патрулиране на проститутки,
• за оттичане на лайна …

Дадох допълнителни жокери:

1. Пътеката е от килим върху каменната настилка;

1a. Килимът не е червен;

2. Улицата свързва пристанище с църква;

2a. Пътека има само на улицата за тази църква. Не съм чувал за друга църква с такава пътека в Гърция. 

3. Пътеката е за да минават по нея някакви хора. Какви хора и как?

4. Пътеката няма ритуално значение, а ергономично ...

 

Тук няма да го оставям отворен куиза. Отговорът е, че по нея пълзят поклонници. На колене!

500+ метра от морето до църквата.

 

 

В делничен ден видях няколко души. И лелки и чичковци. По-безскрупулните чуждестранни туристи ги снимат. Виждал съм снимки по форумите. Но аз не мисля, че е етично. Хора, които животът е докарал да пълзят на колена с молитва на сърце, надали се чустват комфортно като туристическа атракция. А няма как да избягат от обективите. Нека бронзовата им другарка послужи за илюстрация.

 

 

Впрочем тълпи чуждестранни турсти нямаше. Не само заради пандемията. Тинос си е поклоническо място за гърците. Каквото е било Делос в античността. Моят хазяин, потомък на военноморски офицери, не е намерил нужда да учи чужди езици. Примерно, за да ме предупреди, че ще ме чака с кола на пристанището, което е на 10 мин пеша (а не на колене) от хотела му. Пристанището е проектирано да посреща големи вълни хора, когато се наложи. Най-масово идвали на Голяма Богородица. А стаите в хотела мебелирани като за поклоннически хостел – повече легла, по-малко всичко останало. Но терасата е чудесна. Примерно за чаша узо след вечеря. 

 

 

През деня поех нагоре по пътеките. Туристическите, не поклонническите. И тук са маркирани, но имаше предупреждения, че не са чак толкова добре поддържани. Ако – изобщо. Но поне са прокарани по древни пътища, често застлани с каменни плочи. За една чешма се твърди, че е римска. Също - и мостът до нея. То и за Римската стена в София се твърди същото. Цикладските гълъбарници са характерен пейзажен акцент. За магаретата обаче не видях някакви специални цикладски магарници. Запознах се с едно магаре в село Трипотамос. Срещнал съм има-няма пет човека за целия ден. Петият беше гостилничарят в католическото село Ктикадос. Има ирония, че най-голямото православно поклоническо място в Гърция се намира на един от островите с относително най-многобройно католическо население. Гости ме с говеждо в доматен сос с местни подправки и салата от нещо зелено, запарено, с лимонов сос. Много вкусно! А какво направих, за да се появи първият? На най-пустия участък на пътеката. Удовлетворих телесна нужда номер 1. Вторият път, като спрях да правя същото нещо, избрах участък с добра видимост и се уверих, че никой не идва. И изведнъж .... точно от избрания храст изскочи немец*, пардон ... заек! Крайната цел беше Екскомбурго, изоставена венецианска, а вероятно – и по-стара - крепост на едно скалисто възвишение с панорамна видимост над цялата южна половина на острова. На върха има каменен кръст, който със сигурност е проектиран да доминира със силуета си цялата месност. В наши дни кулите на телекомуникационните оператори го гледат отвисоко. На връщане минах по друг път през новия ми фаворит по живописност – село Мунтадос. Слязох от планината директно на плажа на Киония за ритуално охлаждане и освежаване. Там някъде са разкопали и нещо антично, за да не им се подиграват другите отстрови, че си нямат. А вечерта си намерих правилната съвременна като декор гиросджийница в тесните улички.

 

 

 

*референцията "немец" е към Закона на Домосед за планината. Звучи така: На планината има германци.

 

Снимките от Тинос: https://photos.app.goo.gl/gLFdYqPTxSissrRm9

 

Маршрут: https://www.strava.com/activities/5447098254

 

(следва)

[домосед 41089]

3. Крит

До Крит се прехвърлих с два лъча по море – на Blue Star Paros през Сирос за Пирея (5 часа) и на гигантския Festos Palace през Ираклио за Хания (13 часа).

 

После от нашия форум разбрах, че точно тогава в Гърция било задължително да се ходи с маска и на открито. На малките острови по нищо не личеше. Не се и замислих по въпроса. И ми хрумна да си сложа маската само на пустата планинската пътека, за ... да си пазя носа от слънцето. Че ми досвидяха 13 евро за тубичка слънцезащитен крем, каквато си имах прясна, евтина, но - забравена в София. Даже цивилният полицай с белия мерцедес, който ме спря за проверка като подозрителен нелегален мигрант на пристанището Суда, не попита за маската. А за личната карта. В града (в случая - Хания) обаче ходят по ръба на здравия разум, когато става дума за инфекциозна хигиена. Може да се обясни и с разрив между поколенията. На маса в заведение вместо вода (или хляб с маслини) първо ми тръсват пластмасова туба със сапун. И ми се мазнят, че като цивилизован западен (нямат идея, че съм северен) турист, който обаче не е възпитан да сяда на маса с мити ръцете, ще одобря колко много са загрижени за моето здраве. Макар и да виждам, че си имат съвсем нормални хартиени, хем - дизайнерски оформени, менюта, момичето ми сочи залепен на масата QR код да съм си го отворел през телефона. Ама Вие, господине, наистина ли сте ОК да пипнете хартиеното? Ами нали затова ми тръснахте тубата със сапун? Срещу бакшиш в опипани пари не възразява. Възрастните гърци, като им влезеш в собствения малък магазин, гледат да не си излезеш с празни ръце. Младите служители на чужди магазини, първо звънят по радиостанция на колега да обходи търговската площ да преброи дали има достатъчно ковид-капацитет, преди да те пуснат да влезеш. И чакат зелен сигнал на електронно устройство с вид на джобен телефон. Търговската площ е видимо пуста и през витрината. Бих бил първият клиент на магазина за деня изобщо! Обръщам им гръб с празни ръце. И обяснение на английски: Too complicated for me! (Абе що не си... , бълг.)

 

Впрочем от Суда до Хания се придвижих пеш. Около 8 км е. Възнаграждението беше студена бира на хотелски балкон точно срещу короните на цъфнали жакаранди. Като у дома в ... жакарандения град Претория!

 

После излязох на разходка из Хания. Този град съм го обикалял с фотоапарат в предишни животи, та няма нов албум. Здрависахме се с бронзовия поп пред църквата, дето се знаем с него. Забелязах някои новости. Там, където бях паркирал неправилно, за да купя банички от Everest, сега има алея за велосипеди. По-нагоре по нея са паркирали моторетки. А там, където имаше парад на ретро коли (до венецианските складове), сега има изложба с материали за историята на Крит през XIX век. Добър повод за размишление върху едно знаме с букви.

 

 Ένωσις ή θάνατος (Обединение или смърт) е критската разновидност на лозунга на гръцкото (и не само!) национално освободително движение Ελευθερία ή θάνατος (Свобода или смърт). Подозирам, че кипърският е бил аналогичен случай. Поне до 1974 година. За зла или добра участ на кипърчани обаче, те са попаднали от Османската директно в Британската империя и лозунгът за единство точно с Гърция леко е позагубил осъществимост. Не такъв е случаят с Крит. Век след създаването на национална държава Гърция и след умерен брой случаи на танатос текущият крал е отишъл на крака да подпише приемно-предавателната ведомост за обединение с острова. С него е бил министър председателят Венизелос, когото гърците и до днес броят за най-национален най-герой сред героите си, пък той е постъпил точно като нашия цар Фердинанд. От лакомия да нагуши половин Мала Азия барабар с Цариград е загубил и малкото, което Англия, Америка и Франция са му поднесли на тепсия. Крит поне го е задържал. В края на деня обаче си отмъсти. Венизелос - това. Докато вечерях с филе от риба тон, средно препечено, на площадчето пред църквата с камбанария и минаре, ми отстреля един зъб с костилка от маслина. По-добре да ми бяха сервирали туба със сапун.

 

Търчане залудо в Гърция – check! Именно затова съм дошъл на Крит.

10 km по улиците и покрай морето – старото пристанище и плажа в новия град – на Хания. 

Е, и за да си хвана после полет за София на едноцифрена цена в евро.

 

Трасе: https://www.strava.com/activities/5460469523

 

 

Предишната вечер, търсейки откъде да си взема номера и тениската, по погрешка се бях набутал в заградена зона на един паркинг, където бъркат в носа. По садистичния начин. Остана ми само да иззлорадствам, че бяха облечени със скафандри в юнския критски пек. Дадоха ми едно листче с нещо на гръцки, което значело отрицателен тест. Наблюдение: всички гърци, заети по някакъв начин с маратона – организатори, доброволци, бегачи – знаеха в достатъчна степен английски, че да ми отговорят на зададен въпрос, но … не е сигурно, че са знаели и правилния отговор. Примерно дали е задължително да ми се бърка в носа. Оказа се задължително, само ако ... до старта, който е на улицата пред стадиона, минеш през (!) стадиона, през препоръчвана в някакви листовки на гръцки врата. На практика - врата в полето! Където една леля го взема листчето с негативния резултат и го слага в кутия за обувки. Без да поглежда кой ѝ го подава. Бях станал много рано и, преди да се обадя на лелята, бях вече няколко пъти минал покрай старта от най-различни посоки, включително с баничка и кафе в ръка. За какво му трябваше на Джокович да каца точно там, дето го чакат - в Мелбърн. Ако беше кацнал в Пърт или Дарвин, нямаше да го усетят, докато не цъфне на корта. 

 

В 7:15 в неделя бях намерил отворена баничарница. А защо? Защото ми бяха дали хвърчащо листче, на което ми беше определен час за стартиране в 08:10. А аз още в 06:30 от балкона бях забелязал как някакви с моя цвят номер (червен за 10 км) вече тичат по трасето под жакарандите. Оказа се, че нямало масов старт (заради епидемията), ама нямало и групови стартове. Кой – когато иска, стига да не става голяма блъсканица. Времето се мери по часовник чрез чип в номера. Стартирах към 07:30 и 50 минути и няколко секунди по-късно пресякох финала на самия стадион. Както си трябва в традиционна олимпийска страна като Гърция. По-ранния от очакваното старт ми се отплати добре с осезаемо повече свежест и сянка по трасето. На финала не те окичват с лавров венец (и за победителя се съмнявам), а медала сам ходиш да си го търсиш на масата с медалите.  На медала има поп! Православен. По-точно – дядо владика, и то – конкретен исторически герой, но ... да не развалям историята. Не си представям друга държава, пък била тя и Кипър, да сече атлетически медали с попове. Ама знае ли човек. Иначе по скалата на възвишеност на изработката стойността му клони към отрицателна. Но се компенсира от естетическите качества на мерцедеса на един от доброволците от местния бегачески клуб, паркирал като маркировка на трасето на едно от ключовите кръстовища. 

 

 

След финала се изкъпах ритуално в морето. Така отчитам по едно къпане на ден седем поредни дни (= седмица). После седнах да пия кафе с морски изглед да разпратя селфита и мейлове със събджект „Крит падна“ и ... що да видя/осъзная: На масата ми нямаше туба със сапун! Алилуя! Ако се заселя в Хания, само в това кафене ще си пия кафето

 

 

(край)

 

 

Албуми снимки от предишни животи: 

• 2018 https://photos.app.goo.gl/eEsfsphExKprpHJD7
• 2019 https://photos.app.goo.gl/irJSQ9iJxGTioyEf9

[домосед 41089]

Продължавам разказа за Белгия в темата майка. Нищо, че и в Антверпен поне две от високите кули са в списъка на ЮНЕСКО

 

Опасенията ми, че състоянието на упадък на Шарльороа може да заразило/поразило цяла Белгия се разсеяха още на гарата в Антверпен. Там все едно си в друга държава. И не само защото никъде не чуваш и не виждаш френски език (английски чуваш и виждаш). Просто – градът е жив, всичко работи и хората си свиркат. Най-малкото – ходят по заведения. За което си имат зелени здравни сертификати и небрежно ги размахват на проверяващите QR кодовете им келнери. От цялата работа страдат … канадците. Белгийското (и общоевропейското) правителство е отворило границите за граждани с канадски здравни QR кодове, без да си дава сметка (или грижа), че ги няма в европейската база данни и на теория тия хора няма къде да седнат да се нахранят. На практика само 1 (един) от всички бизнеси от бранша на общественото хранене се хвана за буквата и отказа достъп до маса на Професора по математика. И на мене покрай него. Веднага намерихме друго с „путке“ във фирмата, където персонал с индийски субконтинентален произход ни гости с фламандски специалитети от еленско, глиганско, заешко, фазанско с (горски) гъби и крокети от (полски) картофи. Плюс бири по избор от каталог.

 

 

Преди това се бяхме разходили вечерно по улиците, площадите и до реката и църквата Свети Яков. Поводът за срещата ми с Професора по математика точно в Антверпен е събор на математически кенгура и обикновени туристи. Кенгуруто е международна мрежа/федерация за математически състезания за деца. Професора по математика представя Канада и участва в писането на задачите за 9 и 10 клас. Самият той е решавал подобни в 9 и 10 клас в НПМГ през 1980-те. Съборите са годишни. Още две и щели да се събират в Охрид! А тази – в антверпенския хотел Radisson Blue. Точно срещу гарата. Като го потърсиш в гугъл, връща статия за най-грозните хотели в света!

 

 

А какво значи klokan, което го пишело на хърватските сувенирни химикалки за събитието? Мислех, че няма начин да съществува език, на който кенгуру да не е кенгуру. Хърватският бил този език. Бърза проверка показва, че кенгуру е кенгуру на всички останали югославски езици, а също и на фински, унгарски и естонски!. 

 

 

На другия ден оставих Професора по математика при клоканите и се заех със сериозен туризъм. Започнах от бегинажа (Begijnhof, хол.), който май е от малкото бегинажи в Белгия, сметнати за дотолкова невзрачни, че да не попаднат в списъка на ЮНЕСКО. Това са вид късносредновековни и ренесансови общежития за жени, поддържани от църквата, но без задължението за пълно замонашване. Сега живеят някакви хора, вероятно – на социално субсидирани начала. Оазиси на старовремска тишина и спокойствие на пъпа на града. Без гаражи за леки коли или детска площадка. Със свободен достъп до двора и параклиса.

 

Дъжд прокапа, точно като минавах покрай входа на непознат за мене музей. Разчетох го като поличба и влязох. Слепените къщи на Рококс и Снейдерс. Единият е бил търговец политик, хуманист, меценат и колекционер, а другият – художник - през златния XVII век на Ниските земи. Без да съм я търсил специално, попаднах на човешка по мащаб колекция малки холандци. И големи. И известни, и не толкова. А това би трябвало да е основният фактор на привличане в Антверпен.

 

 

Питер Брьогел Младия, например, се представя с копие на картина от 1559 на Питер Брьогел Стария, съхраняваща се в Берлин, и съдържаща образи и референции към не по-малко от 126 нидерландски поговорки (Nederlandse Spreekwoorden).

 

 

Познаваш, че си в Белгия, когато джънк храната е неустоима. Конкретно – пържени картофи, залети с майонеза, като гарнитура на пържени в мазна течност за многократна употреба крокети и излезли от формичка полуфабрикати от нещо. - И шоколада, шоколада! – обажда се Ръководителят на проекти – Ето как се наддават 15 кг за 2-годишен контракт в Белгия! Моите ги хапнах с гледка към Пазарния площад. 

 

 

Следващият музей беше основният в програмата, защото е забелязан от ЮНЕСКО (за разлика от бегинажа). Печатницата на Плантен-Моретус. Затова вече писах в съответната тема

 

Кулинарно наблюдение: Тайландското в Антверпен не струва! Отчитам грешка. Но бирите в бара с 1000 бири, открит от Професора по математика още преди две вечери стават. Там и закрихме срещата ритуално.

 

 

Вместо Мехелен, никакъв Брюксел! Като съм дошъл в Антверпен, ще си седя в Антверпен. До последния влак, който прави връзка с навременен рейс за летище Шарльороа в 12:54. Времето стигна за малко шопинг в един от най-монументалните в бомбастично архитектурно отношение от богатите колониални времена универсален магазин на Витошка – Stadsfeestzaal.

 

 

И за посещение на къщата музей Петер Паул Рубенс, оформена в редкия за Ниските земи разточителен италиански вариант на ренесанса. Фондът на художествената галерия е голям толкова, колкото помещенията в дома могат да поемат, но селекцията е много добра. Не е само Рубенс.

 

 

По обед направих втори тур на биродегустация в кръчмата с бирената енциклопедия. А последния екземпляр (с вълк на етикета) го хванах на гарата в Шарльороа.
 

 

Снимките: 

• Град: https://photos.app.goo.gl/mVLypmCtY412VCrRA
• Музеи: https://photos.app.goo.gl/i79XYEQ7t2NHBFpC8

 

[zon 23944]

преди 35 минути , домосед каза:

Опасенията ми, че състоянието на упадък на Шарльороа може да заразило/поразило цяла Белгия се разсеяха още на гарата в Антверпен.

Добре, че не си слязъл на Северната гара в Брюксел, че със сигурност щеше да решиш, че Белгия окончателно е пропаднала. ;)))

 

преди 39 минути , домосед каза:

канадците. Белгийското (и общоевропейското) правителство е отворило границите за граждани с канадски здравни QR кодове, без да си дава сметка (или грижа), че ги няма в европейската база данни и на теория тия хора няма къде да седнат да се нахранят.

ЕС сертификатът бива ли разпознаван в канадските ресторанти? 

 

преди 42 минути , домосед каза:

Фондът на художествената галерия е голям толкова, колкото помещенията в дома могат да поемат, но селекцията е много добра. Не е само Рубенс.

Те вземат назаем различни произведения от други музеи и частни колекции, така че в различни периоди могат да се видят и различни картини. 

[zon 23944]

Just now at Caffenation, Antwerpen  specially  for @domosed 

[домосед 41089]

Киев, октомври 2021

 

Четвъртък. Директен полет на Ryanair до Киев. Тъпкан! С украинци, натоварили се с по две бутилки мента от свободния (??) магазин. Опашката на граничния контрол в Киев си дишаше във врата 45 минути във формация плътно увиваща се змия. Стъмни се, докато изляза. Ориентирах се към влака. Не съществуваше миналия път. Едва не прихнах да се смея, като пристигна. На дългия 100 метра перон застана мотриса от 1 (един) вагон, при това – асиметрична по посоките на движение. На идване е аеродинамичен, на отиване – не. Настаних се в къща за гости с гръмкото име хотел на 12-тия етаж на блок от Брежнево време за хора на науката (според паметните плочи край входа) с гледка към операта.

 

 

 

На магеланската среща с @DaBo  в заведението за лвивски свински ребра и наливно пиво се доказа се, че светът е малък и пълен с общи познати от най-различни сфери на живота.

 

 

Петък. Кафене. Влиза клиент българин. Поръчва си кафе на руски и пробва диалог по неангажирани теми от общ характер. Примерно – защо е пусто. В кафенето е само кафеджийката. Отговаря на украински. Нещо за карантината и училищата. Клиент българин подхваща лекия сравнителен разговор за карантините, споменавайки че е от чужбина (из далека, рус.). Подтекст - не знае украински и няма да се оплаче на властите за обслужване на неофициален език. Сработва за следващите две реплики от кафеджийката. С пот на челото иззаеква нещо за захарта и помещението (дом на письменниките) на полу-руски. Письменниките писатели ли са? Да, писатели. А Работи ли уайфаят? Не працює! След като клиентът е обслужен, кафеджийката звъни на дете вкъщи и провежда разговор с него на чист гладък руски без акцент. Тази история има поне два подтекста за посветени. Първо, изчезнали са от уличните кьошета баничарките, които продаваха еспресо директно от машина в багажника. И второ – отворена е за граждани без открити листове улицата покрай сецесионовия шедьовър - Къщата с химерите.

 

 

Улицата по съвпадение минава пред гигантското съветско здание на президентската администрация и скромното царистко на съюза на писателите. Не само, че е отворена, а е аранжирана с многоцветни удобни за селфита и детска игра градски скулптури на приказни герои по мотиви от творчеството на народната художничка Мария Примаченко, представителка на стила народностен примитив, разпознато в най-ново време за изконно и илюстративно украинско.

 

 

На Майдана имаше фотоизложба по теми от участието на жени във войните за установяване на държавността на Украйна в началото на XX век и за репресиите на свободомислещите в Белорусия в началото на XXI. Качвайки се към горния град, забърсах първия си за уикенда лвивски кроасан от популярна верига баничарници.

 

 

С Тьозката (Адаша, бълг.) се срещнахме на обичайното място – Златните порти. Там където станцията  на метрото била проектирана и изпълнена в революционен за времето си (Горбачовата Перестройка) стил, обърнат към културното наследство отпреди Октомврийската революция.

 

 

По-малко използва украински в разговори със случайни минувачи, но не си е компрометирал патриотизма и не е сменил страната по въпроса чий е Крим. Разходихме се из града. Някои неща вече ми ги е показвал (като таралежа в мъгла), други са нови. Например – паркът със скулптурите на алегорични птици и дворът на кафенето с големия черен гарван в кафез под калкан с нарисувани цяло ято гарвани. И паркирана реставрирана бяла жигула в двора. Пита ме дали и в София никнат като гъби миниатюрни  бронзови пластики. В градската среда, предимно около входове и заведения. Краткият отговор е не. Дълъг няма.

 

 

За бароковата Андреевска църква стана дума, че колкото и да е красива, през вековете така и не си намерила енориарши, най-малко – при съветската власт. За последно я подарили на цариградския патриарх Вартоломей в благодарност за томоса за автокефалията на украинската църква. А той, нямайки си кой знае колко голямо паство в Турция, обичал често да прелита до Киев да се радва на новонатрупаната си фен база.

 

 

Продължихме към новия пешеходен мост на кмета Кличко между двата паркови хълма на десния бряг на Днепър. Мостът бил нужен на града, но изсмукал средства, колкото за нов мост над целия Днепър. Там има един стъклен под, който веднага се напукал и властите изразили мнение, че хулигани през нощта били стреляли (!) по него. Впоследствие се оказало дело на непредвидени от инженерите природни стихии. Нощен хлад.

 

 

Разделихме се с Тьозката на метрото. Продължих до ВДНХ да си взема номера за бягането. И две наденички от скарата пред спортната палата. Надали някога щях да си намеря друг предлог да мръдна натам. Павилионите на постиженията на съветското народно стопанство все още не са си намерили смисъл в света на свободния пазар. Поне – не всички. Там, в парка, щяло да бъде детското бягане в събота. Моето си е в центъра на града в неделя. За вечеря си намерих супа в един грузински ресторант в стръмните улички между Майдана и Света София. Младежът келнер използва целия си ограничен запас умения по английски да обиди канадците на съседната маса, че са американци. Възмутиха се ужким на шега.

 

(следва)

[домосед 41089]

В събота абсолютен приоритет имаше посещението на Света София – майката църква на Киевската Рус и всякакви други производни Русии във времето и пространството. Миналия път не ѝ бях хванал работното време.

 

 

Най-старата каменна църква в Киев, в която са погребани владетелите покръстители, е била Църквата на Десятъка на съседния хълм, но тя не е надживяла историческите и политическите стихии. Света София също е строена преди монголското нашествие през XIII век, но някак си е оцеляла. С всичките си 12 купола! А по бароково време е добила характерен за Украйна силует с крушовидни кубета (за разлика от по-разпространените в московските земи луковични). В наши дни конкуриращите се на територията на Украйна православни църковни общности и администрации* продължават да спорят за нея. Но държавата си я пази за музей. Оцелели (и от тежестта на вековете и от реставрации според разбирания от XIX век) са стенописи от XI век. Саркофагът на Ярослав Мъдри (1019–1054) си седи, но на костите му се губят следите през 1940-те.

 

 

На втория етаж и в съседни сгради е оставено място и за съвременни художествени изяви на християнска тема.

 

 

Стенописа с негъра, за който ми беше споменал Тьозката, така и не го открих. От камбанарията гледката към златовръхия Михайловски манастир е една от иконите на града. Не случих на най-доброто осветление. А и не си носех правилния фотоапарат. Долу на булеверда точно полгат основите на триумфална арка за маратонското бягане на следващия ден.

 

 

_____

* Миналия път православните църкви в Украйна бяха три. Без да броим униатската. Сега са две плюс една, където едната представлява един единствен храм, оставен за доизживяване на старините на почетния патриарх на формално разпуснатата УПЦ-КП (Quiz: да се разчете съкращението) Филарет; виждат му се сините кубета от хотелския ми прозорец. А ето го и от непосредствена близост.

 

 

(следва)

 

 

 

[домосед 41089]

Днес е 24.02.2024. Разказът за Украйна трябва да продължи.

 

 

В сводката се вмъква Дмитро Гордон, евреин, знаменитост, ловец на знаменитости и политик. Налетяхме на него с Тьозката пред офиса му срещу синагогата в Подоля (долния Киев). Не се хвана в кадър, но много от неговите трофеи са се хванали в негови кадри. И Щирлиц, и Мюлер ги има на таблото!

 

 

Преди това в юбера ни вози шофьор, който се казваше Армен и беше окачил арменско и арцахско знаме на таблото. Заяви, че марафонците я съсипали тая държава (Украйна), защото затваряли улиците при по-нисък от допустимия жизнен стандарт. Тьозката му сподели, че не е ходил в Армения, а само в Грузия, на което оня искрено се изсмя: как може да има такива идиоти (долбоёбы, рус.).

 

С Тьозката нямахме план да се виждаме и в събота, но аз излязох с оферта (маскирана като просто съобщение), на която не можа да устои. Казах му, че съм си избрал за цел на деня Бабин Яр (Бабий Яр, рус.). Едно от онези мъченически места, на които виждаш историческите драми в друга перспектива. Ние в България трудно можем да вникнем в душата и мирогледа на украинците, просто защото трагедии с такива измерения в нашата нова история не са се случвали. А при тях не е само холокостът. Театър на ожесточени бойни действия в две световни войни, голодомор, сталински репресии, нацистки репресии, нови сталински репресии, Чернобил!  (в сводка от 2021 стигам до тук) На Бабин яр жертвите са ги разстрелвали директно в естествен общ гроб. После палачите са си правели селфита (!),  засипвали са ги и са разстрелвали втори кат. Още от септември 1941. На практика оттук започва изпълнението на прословутото Окончателно решение за еврейския народ. Но жертвите не са само евреи. Също и цигани и всякакви хора, които справедливо или не са възприемани като враждебни на окупационния режим. Включително комунисти и украински националисти. Десетки хиляди души. А възрастните евреи, помнещи немска окупация от Първата световна, били таели илюзии, че германският е по-цивилизован от руския народ и че им готвят освобождение. През 1943 вече без селфита нацистите се опитват да унищожат следите от греха с още по-голям грях – разкопават общия гроб и почват да кремират останките. Разбира се – не собственоръчно, а с труда на осъдени на смърт лагерници, сред които не се очаквало да оцелеят свидетели. Оцеляват. Но съветската власт не намира нужда да обърне внимание на трагедията или да постави някакъв мемориален знак чак до 1960-те. Докато не излиза литература по въпроса. В днешно време най-големият паметник, според стила и модата на 1970-те, е съветският. Но са изникнали няколко нови в различни стилове и за различни групи от жертвите (деца, цигани, жени), които привличат интерес като произведения на съвременното изкуство. Което, за добро или зло, означава, че трябва да бъде разяснявано на зрителя кое какво е или какво символизира и как точно се препоръчва да се възприема. Златната есен е удивително добър фон!

 

 

Оттам попаднахме на пенсионирано православно гробище вместо някак си да се ориентираме в строежа на специално похваления в пътеписа на @Hristo Kolev UNIT.City - преосмислянa в интегрирана офисно-жилищно-спортна среда изоставена индустриална зона. Ще изчакаме да го построят.

 

 

Вместо това стигнахме до построената още през Средновековието църква Св. Кирил. 

 

 

Тя е не по-малко обект на световното културно наследството от Печерската Лавра и Света София, но остава встрани от утъпканите пътеки заради географското си положение. В кампуса на психиатрична болница, сравнително далече от центъра на града.

 

 

А точно в тая църква герой е не само средновековният фрескописец, а и Михаил Врубел. В качеството си на реставратор със собствен принос към църковната живопис. Щях да го пропусна без Тьозката.

 

 

На изпроводяк хапнахме супа с баничките на тітка (леля) Клара някъдъде в Подола

 

 

Аз продължих с малко фотография до мръкване из самия Подол и лека полека се качих нагоре в търсене на пияни вишни. 

 

 

Намерих

 

 

(следва)

[домосед 41089]

Неделя. Киевски маратон, спонсориран от Wizz Air. Чудя се да им призная ли, че съм летял с Ryanair. Че после да им свършат медалите точно пред мене.

 

 

Съвет на деня: Ако ще опитваш да поставяш рекордни времена на маратонски бягания, не се опитвай да е в Киев. Подъл е Подолът! Първо надолу – после – нагоре! Като при това моята дистанция от 10 км е най-скучният от маршрута през града. Ако ще ходиш на маратон в Киев, трябва поне 21 км, защото минава покрай забележителностите или 42 км, което продължава и по отвъдния бряг на Днепър. Катеренето до Света София на баира в последните 3 км е общо за всички. С музика и други развлечения

 

 

 

Рапортувам 184-то място от 1341 финиширали 10 км. Медалът е от групата на възвишените. Очевидно и там като в София всяка година моделират различна градска забележителност. Тая година се представят Златните порти на града от времето на Ярослав Мъдри (XI век). По-точно - въображението на архитектите и художниците от XIX век как биха изглеждали едни Златни градски порти, опитали се да ограничат свободата на придвижване с кон на една Златна орда през XIII век.

 

 

Вратичката на портата на медала се отваря и пише FINISHER. Сравнително хладно беше. Но не чак толкова, че да приема одеялото срещу хипотермия, което ми подадоха на финала. Хорилката със супата за обяд не отказах! Избрах си и два ликьора от каталога домашни предложения за дижестив в едно заведение зад Златната порта – един с хрян и един с мед и люти чушки. Медът не се усеща! Предизвиква хълцане. Може и от ковид да лекува. Нищо не знаят тия с пияните вишни.

 

 

Следобед продължих по задачите. Изтичал вече 10 км, изпешеходих още поне 20. Чак до отвъд стадиона на Динамо и Шахтьор стигнах. Търсейки оперетата (скучна сграда в помешчишки стил).

 

 

По пътя отметнах и втора синагога. Тьозката одобри на чат. И припомни, че тия юдеи не се обичали чак толкова с ония в Подола. А времето беше идеално и за музей. Избрах си дома Ханенко. Намира се от другата страна на парка спрямо червено-белия баркас*, който липсва от снимката на @Hristo Kolev от същото място 😉

 

 

Домът на Ханенкови притежава симпатична колекция руско и европейско изкуство.

 

 

Обръщам специално внимание на експонатите восъчна живопис (енкаустика), обозначени като византийски от VII век.

 

 

Познаваш, че си в Украйна, когато уредник с бронежилетка следи за маски на носа. В музея. Навсякъде другаде отношението към пандемията е пренебрежително. Точно като в България. И статистиките са аналогични. Хайде, че Ryanair ме чака ...

_____

* Barkas:  марка източногермански бусове, произвеждани в Карлмарксщат

 

Снимките:

 

Ukraine 2021: Київ / Kyiv https://photos.app.goo.gl/Jto5TSwexW8Qiuz99

 

Ukraine 2021: Софія Київська / Saint Sophia in Kyiv https://photos.app.goo.gl/YC9skCEsnasWQVgb8

 

Ukraine 2021: Музей Ханенків / Khanenko Museum: https://photos.app.goo.gl/xpssZzvupxwQhG2i6

 

Хай живе вільна Україна!

 

 

 

[домосед 41089]

Ибиса и Форментера, април 2021

 

@домосед обича да обикаля остров с колело!  Навъртя 42 км. Островът се казва Форментера, сравнително равен е и позволява километраж без усилие. А по пътните знаци се срещат балеарски таралежи.

 

 

Първо си избирах пътища, асфалтови и черни, по карта, но в един момент усетих, че има маркирани маршрути, които правят връзка един с друг и следвах дървените табели. Рано следобед, в най-горещия час на деня, рачих да се потопя и в морето за няколко секунди. Мястото се казваше Cala Saona.

 

Юнеското на Ибиса може да са античният некропол, ренесансовите укрепления на града и природата по крайбрежието, включително северните участъци на съседна Форментера (без таралежите по пътните знаци), но … за мене най-добрата находка е частния дом на пенсиониралия се на острова архитект Ервин Бронер, отличаващ се, без да се натрапва, с изчистения си модернизъм.

 

 

Завещан е на държавата и в момента е безплатен музей на себе си, който извън сезона любопитен турист би могъл да разгледа сам със себе си. А и в активен не е ясно колко туристи биха успели да открият стълбичката към входа и да се усетят, че води към член на сдружението на Иконичните къщи.

 

За сравнение – в катедралата с размер на средна селска средновековна църква няма нищо (!) забележително, но всички туристи се блъскат да ѝ хванат работното време по липса на какво друго да посетят. Евентуално – видеоинсталацията за историята на града от преди и след халифата (арабското робство, бълг.) в една от най-старите къщи в съседство. 

 

На пристанището има паметник на корсарите. 

- Корсари и пирати са синоними. Ти нали знаеш какво значи синоними?

- Да! Морски разбойници!

- Точно така! 

(Култов диалог между Кирил Варийски и Виктор Чучков-син от филма Йо-хо-хо на Зако Хеския)

 

 

Много удобно стана, че от къщата за гости в Санта Еулария ми отмениха резервацията, принуждавайки ме да си намеря подслон в столицата. Така успях да вместя цялото маратонничене в един следобед – с обществен рейс на отиване и една от техните безплатни совалки на връщане. Номерата ги раздаваха в нещо като конгресен център. Подариха ми напитка за гарантирана диария! (Игра на думи с „всекидневен“ на испански). 12 км удобно стартирахме от пристанището и финиширахме пак там. По трасето се застигахме с полумаратонците и маратонците, тръгнали по-рано от други населени места.

 

 

Освен за търчане залудо Ибиса е правилното място и за ароматен туризъм! Както е казал Пушкин: Здесь хиппий дух, здесь хиппи пахнет! Буквално пахне! На всеки ъгъл и пред всеки бар. И пред мексиканското пахнеше. Защото пафкаха група рижи девици, още не навършили възрастта за бира в Щатите, докато си зобят такосите и обсъждат първите си участия в плажни рейвове. Още преди да е почнал сезонът! Аз поне на заведение случих. Един испански ресторант. Седя на бара и докато си чакам готвеното бакалау с фасул, не отказвам и от тапасите с хамон и ароматни гъби. И много добро червено вино.

 

Утрото е по-мъдро от вечерта! (панславянска народна пословица) Неделя сутрин градът вече не пахне на хипи, а на пикльо! Даже и палмовите клонки за Връбница не могат да неутрализират нощния аромат. Продължавам за Аликанте. Със самолет.

 

Снимки:

 

Eivissa / Ibiza: https://photos.app.goo.gl/LhPohEnN484vttjcA

 

Formentera: https://photos.app.goo.gl/3ghYhXafVBtdF6tJ7

 

Puig des Molins: https://photos.app.goo.gl/jCHEHibhCESASF3LA

 

Casa Broner: https://photos.app.goo.gl/jCHEHibhCESASF3LA

 

(следва)

 

 

 

 

[домосед 41089]

А какво има за правене и гледане в Аликанте? Просто минавам за една вечер. Не съм внимавал в календара какво се пада. И на какво се попада. На апотеоз на идолопоклонството! А си го имам в списъка ("на кофата", англ.)  да отметна Цветница с шествие с качулки в средиземноморска католическа държава. И то се получи от само себе си. Пътешественическият зен, както казва Кинглси Холгейт,  работи за мен!

 

 

Качулките се наричат капироте на испански и кукурула на каталунски/валенсиански. Хората, които ги носят са покаяници, осъзнали някакъв свой грях през годината. Да участват в тази процесия е форма на епитимия (църковно наказание). Стори ми, че сред отделните квартални процесии в Аликанте хората се познават под качулките и нямат никакъв проблем после да си ги свалят публично или в енорийската църква. Традиционно в някои по-излоирани малобройни общности тайната на покаянието се приема по-сериозно и самоличността на покаяниците е известна само на енорийския свещеник. Чел съм за Корсика. Освен качулатите дефилират девици и вдовици. Не забелязах семейни двойки. Ако има мъже, те са или енорийски епитропи, или музиканти, или носачи на платформи (pasos, исп.) с християнски идоли. Вдовиците, всичките, са като излезли от къщата на Бернарда Алба (от която според Поета не е редно да се излиза). Девиците носят палмови клонки, вдовиците – свещи. Носят се тежки платформи със съответния идол от енорийската църква, прекарват се през (!) катедралата, а в кулминационния момент се надиграват във вихрен танц. Целите платформи, всяка носена на гръб от неопределен брой хора, предполагаемо над 20. Които нямат и видимост и разчитат на сигнали и команди с потупване отвън.

 

 

На дневна светлина в Аликанте има тепе с крепост и плаж с палми. Има и градина с паметиник на Габриел Миро.

 

 

За последната спирка по този проект вече писах:

 

 

Снимки: 

 

Аликанте: https://photos.app.goo.gl/QEGijnuiwPG3F7257

 

Аликанте (Връбница): https://photos.app.goo.gl/SdyjuLbc9rJAYc649

 

Casa Broner Ibiza (печатна грешка в предишния пост): https://photos.app.goo.gl/JiQuvbuNcW8SU7ms8