Домоседски (фото)дневник

16 декември, 2015

Тази тема ще съдържа (ако види бял свят) дневничето ми от някои европейски разходки тази година. Не можах да измисля нищо по-конкретно в заглавието от "Европа". Не са много държави. Повечето са алпийски, но не всички. Повечето са немскоезични, но не всички. Повечето са в Шенген/еврозоната/Евросъюза, но не всички. А от друга страна на балканските страни, които са също в Европа, съм им заделил вече или предвидил отделни теми-дневничета. В ролята на увертюра показвам подборка снимки от местата. Можете да ги разпознаете. Можете ли?

2015060555mand%2525C3%2525B8.JPG

Редактирано 16 декември, 2015 от домосед

16 декември, 2015

Домосед, прекрасни снимки !!! По-хубави от картички! Просто не мога да им се нагледам

16 декември, 2015

Готина подборка, домосед! Още един фен на графитите откривам

Мога да ги разпозная всичките, ама не искам

16 декември, 2015

Можете да ги разпознаете. Можете ли?

Сори, че така ненадейно:

17 декември, 2015

Ха-ха -това явно е любима графика от Лондон

И аз я имам!

17 декември, 2015

Добре, да започнем разбърканото дневниче от графитите.
Но не от лондонския стрийт арт, разпознат от Duke и dikrasteva, а от берлинския на последната снимка.

Берлин, ноември 2015

Дълъг уикенд за срещи с приятели. На гости на Рафал. Осъществен на крилата на националния превозвач Bulgaria Air с директни полети от/до Тегел. С Рафал се знаем от Южна Африка, където работеше един сезон ангария в полското консулство. За него ще става дума по-подробно във вече две години очакващата да види бял свят сводка за Бангладеш. В Берлин не е толкова важно, бидейки силезиец, дали е повече поляк или повече германец и какви са му двете различни фамилии в различните паспорти. Важно е на ъгъла на кои точно улици му е квартирата, съответно - моята.

Кратка справка във форума Африка, показва, че няма как да не ми стане мило на сърцето от тези два исторически африкански топонима - област в Южна Африка и град в Намибия, кръстен на немски авантюрист-пионер-колонизатор. Повечето улици в квартала носят африкански имена, но не точно на постколониални диктатори, както би било в някоя свободна от колониализъм африканска столица.

Петък: Берлин пеша и с градски транспорт

Закусил при турците в съседската Frühstück Stube хванах градски двуетажен рейс към Централна гара; харесах си от прозореца някакъв мемориал сред покрит с жълта шума парк; слязох, отснимах го в конкуренция с трима китайци и двама американци кой на кого да избомби кадъра с присъствието си, оказа се, че е нещо за инвалидите; завих наляво вместо първоначално замисленото надясно към гарата, обядвах в някакъв студентски стол за жълти стотинки, които обаче първо вкарваш в една пластмасова карта, пък после я връщаш на машината и тя ти връща рестото без 1.55 евро комисионна.

Попаднах на новия мемориал на Стената на Бернауерщрасе и го разучих в подробности. Демаркационната линия е била прокарана така, че цялата улица с двата си тротоара да е във френския сектор, но сградите от източната (в тоя участък - от южната) страна да са целите в съветския. Тоест - живееш в ГеДеРе-то, но е достатъчно просто да излезеш от главния вход на кооперацията си и си в Западна Германия. Стига някой да не го е залостил. Първо залостили входовете; после ги зазидали; после зазидали прозорците на първия етаж с тухли; после - на всички останали етажи, за да се обезкуражи практиката на бейс джъмпинг; после изселили хората; после разрушили сградите от първия етаж нагоре, оставяйки стените на партера, защото те на практика били Стената; после разрушили още цял пояс сгради отзад, за да се оформи празна, наблюдаема от вишки полоса; изорали половин гробище, че да личат стъпките; после заменили тухлените стени от разрушени къщи с бетонните блокове, които помним от 80-те, преди Роджър Уотърс (виж темата за филмите) да ги катурне, като да са били от стиропор. Всяко "после" в предишното изречение отнема няколко години сериозна работа. А изоставената протестантска църква на помирението, горката, оцеляла в буферната полоса чак до 1985, когато я взривили. Сега на мястото има по-мъничка мемориална. И белези, къде са скачали хора, къде е имало вишки, къде е имало тунели.

Не знам защо ми се доходи на бароков замък. За Потсдам си трябва поне цял ден, а и там още пазят спомен за нас от лятото на 1985 колко много пастички могат да изядат две семейства българско туристи в новодворцовата сладкарница (Крилатата фраза на баща ми към келнерката "Ама ние сме седем души!" сигурно е записана със златни букви в балната зала. Беше изречена, след като вече бяхме поръчали поне 15 различни пасти, щрудели и кухени от менюто и келнерката си беше въобразила, че това е цялата поръчка). Втори в класирането на кандидатите се нареди Шарлотенбург. Лятна резиденция на няколко пруски кралици и покрай тях и на кралете, оказала се в умерено бомбардирано състояние на територията на Западен Берлин и реставрирана впоследствие със съюзнически фондове. С цената на входния билет сега явно се опитват да натрупат още по-тлъсти евросъюзнически фондове, с които да финансират реставрацията на разрушени до основи български замъци. Скептичен към каузата реших да пропусна интериорите и колекциите приложно и изящно изкуство по вкуса на София Шарлота Фридрихова Електор-Бранденбургска. И вместо това да се порадвам на есента в парка.

Следваща спирка - Западноберлинският зоопарк. Недостижимата мечта за любителите на екзотични животни, чиято турингклубова туристическа путьовка в зеления паспорт даваше достъп само до бедния роднина от другата страна на стената. 30 години по-късно няма нито стена, нито нужда от визи, но пък и интересът към екзотични животни се е позаситил. При това - в естествена среда за много от тях. Та не съжалих, че късият ноемврийски ден е попривършил, а с него и зоопаркът - затворил. Възпоменателната църква на кайзер Вилхелм I, възпоменаваща, както него, така и разрухата, причинена от разпалени от Германия световни войни я хванах отворена. Консервираната в избомбения си вид неоготическа камбанария е знакова за града. Но ми няха нужни малко време и подсказки да осъзная, че петдесетарският кубистко-модернистичен бункер с бетонен растер от матови сини стъкла за стени е действаща църква, а не паркинг или скромен старомоден универсален магазин,оцеляващ между модерните молове. Сред които изпъква Bikini Berlin, дом на "концептуални бутици", нежели на масови вериги. Ако не броим кафенетата, сред които от веригата Einstein имат цели две. Точно, колкото е необходимо, за да се обърка една уречена среща. С Рафал след края на работния му ден.

Качихме се давидим гледката от бара на съседния хотел, за който има опашка откъм улицата, но не и през фоайето на самия хотел. И той - решен в нещо "концептуално" като дизайн. Гледката от терасата - добре - но това заведение имаше вид, че да си поръчаш бира би изглеждало плебейско. А на нас точно бира ни се пиеше. Как иначе ще поддържам темата в лексикона на пътешествениците. Затова и препуснахме по булеварда с бутиците за богати араби и руснаци Курфюрстендам, оттам - директно към Фридрихщрасе, през университетската библиотека до едно заведение в района на Торщрасе, оцеляло в оригиналния си, моден през 1920-те години вид, с дансинг като за пенсионерски гедермански квартални забави. Сигурен съм, че в една от пенсионерките разпознах Лайза Минели. Опитахме първите си две бири, хванахме U-бана за Вединг, вечеряхме с дюнери и адана-кебапи, взехме още бира за вкъщи от шпетито (магазинче, отворено до късно, нем.). И завършихме деня с още две полякини за компания в една квартална микропивоварна, държана от американци Vagabond ... Не съм съвсем сигурен дали се прибрах в малките часове по улица Того или по улица Занзибар.

Събота: Берлин на велосипед, 33 км.

Рафал по абсолютен начин доказа правотата си, че Берлин се обикаля най-добре на велосипед. И че така за един ден, бил той и къс ноемврийски, може да се разгледа много повече от пеша или с градски транспорт. Започнахме от Вединг, прекосявайки Шилер парк, оформен по кайзерово време. Както и целият квартал, впоследствие имал късмета да не се окаже в съветския сектор, ами във френския. Което и обяснява езика на някои топоними от местно значение.

Гезундбрунен бил някакъв минерален извор, който се запушил, докато му строели балнеолечебница някъде в началото на XX век. И германците не са имунизирани от подобен род технически грешки. Сега дворцовидната сграда се позлва за нещо административно.

AEG има славата на първата фирма в света, на която и дошла идеята да предефинира опушените от сажди кухненските пособия в секси бяла техника, която да разпалва консуматорски влечения сред домакините от средната класа. Фабриката им е сериозно бомбардирана и откъм главния вход е възстановена само арката на портала с името на фирмата. Сградите са нови, тоест - осемдесетарски - в същия стил и от същите материали като немското посолство в София. Отзад обаче са останали няколко старовремски индустриални сгради, изпразнени от оригиналното си предназначение, които плахо се опитват да си намерят място в сферите на образованието, изкуството и културата. Плахо!

Излезли на Бернауерщрасе, свихме тоя път наляво към Мауерпарк и оттам по силно гентрифицирания район ("А колко хубаво, евтино и бохемско беше навремето", цитат Рафал, берлински жител от не повече от 7 години) с буржоазни капучино-барове на Одербергерщрасе и Кастаниеналее. Оцелява видимо само един от христоматийните за Берлин скуотове. Кооперации с неясна собственост, населени със самонастанили се индивиди. Окрасен с лозунги на омраза към капитализма и братска любов към бежанците. И една празна вана като художествен артефакт пред входа.

На (по-точно -под) метростанция Еберсвалдерщрасе избрахме да опитаме и задължителния повсеместен берлински специалитет за на крак - къри вурст - най-гадната версия на наденичка, пръкнала се някога на немските земи!

За неудоволствие на Рафал, го прекарах да минем през Александерплац. В тамошните молове в събота се тъпчели задръстени източноберлинци, които освен прости селяндури били и расисти и миришело на изгорено олио от KFC. Вярно, мирише! Липсва ми галещият ноздрите аромат на къри вурст. Кулата си е там, но има и високи тараби, защото строят едновременно и метро (до Бранденбургската врата), и ... замък (Хохенцолернски). На тарабите на Острова на Музеите пише с намигваща гордост Hier wird ein Schloss gebaut. А аз мислех, че само в Перник го знаят тоя номер. С тази разлика, че берлинския не го строят от пластмаса. Но не го строят и по автентични средновековни технологии.

Между търкане рамене с крайнодясна антиимигрантска демонстрация и пиене на кафе край Николайкирхе ("Единственото място, където Берлин прилича на германски град", Рафал) избрахме второто. Но не случихме на хубави кухени. Язък! А колко хубави, евтини, социалистически кухени печаха в потсдамските сладкарници навремето ...

Следваше сравнително дълга и скучна отсечка по широки и прави източноберлински булеварди то Източна гара, откъдето почва километричната East Side Gallery. Галерия на открито с графити от 90-те върху източната страна на вътрешната (откъм ГеДеРе-то) стена на стената, която до падането на комунизма се е пазела чиста и неопетнена. Някои от графитите са подложени на допълнително ографитване с имената на глупците, така и не възприемащи факта, че мястото вече е заето от произведения на изкуството, при това подписани. Затова и властите са се видели в чудо и са сложили въженца и оградки да държат туристите на една ръка разстояние. Сред туристите впечатление правеха двама французи, фенове, пристигнали на добре поддържан трабант с френска регистрация.

От галерията се открива гледка отвъд реката към Кройцберг. Където обаче липсват две от най-известните произведения на стрийт-арта от 2000-те години - Демаскиращите се хора и Бизнесменът със златните белезници на Blu и JR. Калканите на индустриалните сгради, където ги помнят берлинчани (а някои по предвидливи като Рафал са си ги и снимали с телефоните), от няколко месеца са замазани с черно. От кого? От самите автори. Защо? От "мъка", че ефектът от тяхното съществуване пре 2010-те години бил точно обратен на оригиналното послание. Срещу консуматорщината и обуржоазяването на един град на свободното изкуство, чието най-добро мото било "Беден, но секси". Идеята била да се поздрави Берлин, че предлага огромно поле на изява за свободно изкуство на цени, които и незаможните материално но богати духом артистични натури да могат да си позволят. С апел - точно тия емблематични пространства да се съхранят. А вместо това, предприемачите се възползвали от стенописите с търговска цел. "Вашият балкон от новия блок с луксозни апртаменти ще гледа директно към най-великите произведения на стрийт-арта в града". И районът се гентрифицирал и зомбифицирал.

Думата зомбификация, ми се струва, че е техен неологизъм. А това, което наричат с лошата дума гентрификация (а според други е оживление на иначе загниващи градски райони) има вид да е в стихията си отвъд железоптните линии във Фридрихсхайн. От изоставени железопътни халета се е получил нещо като хипарски базар, далечно наподобяващ Християния в Копенхаген. Не знам дали жителите му разполагат с каквото имат желание да пушат и пият, но разполагат освен с разнообразни нощни заведения, също и с дневни, примерно за тренировки по скално катерене и скейтбординг за всякакви възрасти.

Ние се подкрепихме с по чаша вино (?!) в едно тематично руско барче, декорирано с червен плюш, на Симон-Дахщрасе, в което вечер правели бурлескови представления. Дневната светлина вече едвам тлееше, когато стигнахме сърцето на мултикултурния Кройцберг. Където се подкрепихме по вкусове - ливанско, виетнамско - и продължихме без фарове и клаксони (ползвах скърцането на спирачките, за да разгонвам пешеходците от пътя си) да отметнем ключови забележителности из историческия център - мемориала Топография на терора на мястото на сградата на Гестапо; Потсдамерплац и алеята на немскоезичните кинозвезди; представителствата на немските земи (без Бавария); паркинга върху бункера на Хитлер; мемориала на Холокоста; Райхстага (тук се намесих като медиум на духа на Георги Димитров да обясня накъде се върти колелото на историята - зомбиран съм да го декламирам на немски още от крехка ученическа възраст в Алианса); Бранденбургската врата; прозорецът на американското посолство, откъдето хората на Обама подслушвали фрау Меркел; Унтер дел Линден; Бебелплац; Жендарменмаркт (където след Обеднинението прочувствено изпели Одата на радостта с думата Freiheit вместо Freude), музейният остров; жилищната кооперация, където фрау Меркел живеела в частен апартамент, вместо да плаща наема на държавната резиденция. Да, няма грешка - за официалната държавна резиденция на канцлер се очаква да си плащаш наем от джоба. Крайна цел - Дворецът на плача - гедерманското граничното КПП пред U/S-bahn гарата Фридрихщрасе, което също е музей. На разделението и техническите му подробности. Точно за среща с дегустации на още няколко бирички с друг стар познайник от пътешественическите форуми, когото обаче не съм засялал още в Магеланци. Биричките ги дегустирахме в градината на предложен от Рафал хостел на Йоханисщрасе.

И после се пръснахме. Аз - към гарата да посрещам Мартин от Познан. С когото също имах среща. И за малко да го изпусна. Защото полският влак закъсня 5 минути по-малко, отколкото беше обявено. Нямахме нито телефони за връзка, нито роуминг. Намерихме се на перона на есбана. Да не се бъркат! Полякът е Рафал, а Мартин, а южноафриканец. Той пък се мярка в южноафриканското дневниче. Командировали ги с един англичанин Саймън да тренират софтуеристи в нов клон в Полша. Вече беше мой ред да се вживея в ролята на гид. И още на гарата във Фридрихсхайн да ги запозная с къри вурста. А после пихме по бира (напиха се от по две) в едно от малкото заведения по Симон-Дахщрасе, в което събота вечер намерихме някакви места за сядане. Бар със шарена публика и тематичен gay-goth-дизайн на интериора. Към коя от LGTBI общностите спадаше или се преструваше, че спада, всеки от персонала беше задача с повишена трудност, която ни най-малко не ни се занимаваше да решаваме. Достатъчно ни беше, диджеят да ни радва с музиката (музика !?) на Die Antwoord.

Неделя: Берлин с метро и заместители

Единственото кафене, което с Мартин и Саймън намерихме отворено на Курфюрстендам беше в официалното сувенирно магазинче на Ampelmann - произлялото в Източен Берлин човече, което размахма ръце в червено или крачи в зелено на светофарите за пешеходци. Съответно - те изкупиха и сувенирите. Оттам, предложих, вместо да предъвкваме забележителностите под липите, на които и без друго вече са им опадали листата, да идем на Мауерпарк, където се събирали берлинчани за битпазар и слушане на излезли на повърхността ъндърграунд музиканти. Много добър избор на парк за слънчево есенно време. Ако не броим перипетиите да стигнем до там с липсващия поради ремонт на линиятa есбан и обърканата посока на заместващия го рейс. Повърхността - тревната площ - даже имаше вид на свежо зелена. Всеки от тримата си хареса по някой музикант. Аз подкрепих един бял южноафриканец, свирещ дарк-деконструктивистки изцепци с тромбон, акомпанирайки на още по-дарк-уейв вокалка в депресия. Избрахме си по някакъв не-къри-вурстобургер и точно, като си тръгваха да си гонят влака за Полша, открих за какво наистина съм дошъл в Берлин. За парад на духовите музики, разбира се. Традицията от 1985-та пребъдва! Но този път не на Александерплац, ами на закрито, в зала Макс Шмелинг, във формат "шотландско тату". Ще рече - имаше и гайди, и духови музики, и соул певец, и народни песни и пляски, и Лили Марлен. Немци, холандци, шотландци, ирландци, молдовци, украинци, поляци. И накрая - общо изпълнение на всички присъстващи под диригентсвото на украински военен в парадна униформа. Много доволен! Страничен въпрос е дали не бях най-младният сред докараната с автобуси от цяло ГеДеРе публика.

По-късно вечерта на турнира по куизъм във Fahmi Bar в Кройцберг определено бях най-старият, но предадох доверието на отбора, не разпознавайки шлагер-певицата от 80-те Sandra. Реабилитирах се частично, като със сравнително най-скромните познания по немски, успях да разгадая играта на думи около концерта на пънк-групата Die Toten Hosen на Великден, 1982 (че се представили за Die Toten Hasen). Тоя бар, даже и да видиш табелата, няма веднага да повярваш, че е там, където пише, че е, и че наистина е бар. В апартамент на втория етаж на кооперация с напушено-пиянски ографитено стълбище и невзрачна напушено-пиянски ографитена стоманена врата с лице към естакадата на метрото, над първи етаж с някакво видео студио за авангардни пърформанси. Беден но секси! Главната тема на куиза беше секс, нарктотици и рокенрол, а спомагателните - география и ... обща култура. Австралиецът, приятел на немеца, приятел на другия немец, съквартирант на Рафал, с когото се знаят от Бейрут, даде безпогрешни отговори на всички въпроси от наркотици, но обърка от коя държава дели родината му проливът Торес. Правилен отговор - Папуа Нова Гвинея, неправилен - Нова Зеландия. И така, макар че без пищови познахме и умрелите зайци и всички съседи на Китай, останахме втори. Което е много добро постижение сред 15 участници, но пък не ни осигури и частица от наградния фонд от 95 евро джакпот. Дето попитал Шопа "Е, па, другите защо бегаха?"

Понеделник: Берлин на велосипед, 5 км.

За първи път в живата памет се придвижвам до летище да ловя самолет с колело!

Целият албум: цък

Редактирано 17 декември, 2015 от домосед

17 декември, 2015

Брилянтен Домосед (както винаги). Голямо danke (grosse danke, verdanke ?) за този, пък и другите разбъркани и подредени дневници

17 декември, 2015

Брилянтен Домосед (както винаги). Голямо danke (grosse danke, verdanke ?) за този, пък и другите разбъркани и подредени дневници

Благодаря,благодаряЩото Домоседовите са разбъркани, пък подредените са моите

Само, дето разбърканите са ехееееей, далече в небесата над подредените

18 декември, 2015

Е, Благодаря ти! Върна ме години назад и ме накара отново да мечтая за Берлин. Скоро не съм стигала до там, че ми е малко в страни от прицелните немски дестинации.

18 декември, 2015

Изключително написано (и добре подплатено със снимки), както винаги.

Подсетих се, че всъщност в Берлин не съм ходил от 1988 г. а в западната част - никога.

Редактирано 18 декември, 2015 от FlyTraveler

3 януари, 2016

Връщам се с нова история няколко месеца назад. Юни 2015.

В самолета за Малмьо имаше българи и цигани.

Циганите останаха в Швеция.

Голяма част от пътуващите за Дания българи изпаднаха в трепетна възбуда: Прибираме се у дома!

Във време, по-лошо от което за месец юни в Европа, трудно би могло да ми се яви и в най-страшните кошмари. Толкова тихичко, топличко и слънчевичко беше в София. А тук дъждовиелицата щеше да ни отнесе от Йоресюндския мост. Ако не тя, то - морските вълни. Стига да намереха моста. Който от пътническо място в рейса не се виждаше сред мъглявата обезхоризонтена водна стихия, вихреща се триизмерно от всички страни.

Не знам как е изглеждало от шофьорското, но някак си се добрахме.

В Копенхаген на спирката зад гарата не валеше.

На Колнбьорнсенгаде 11 се лееше из ведро.

(следва)

4 януари, 2016

Роскиле, Фридриксборг, Елсинор, Кронборг

От обиколката по замъците в Източна Дания (о-в Шеланд) научих или потвърдих подозренията си за няколко неща.

1. Всички датски крале от династията Олденбург (XV век) до династията Шлезвих-Холщайн-Зондербург-Глюксбург (XXI век) се казват или Кристиян, или Фредерик, а властващите кралици - Маргарете. Което води до сравнително проста номерационна схема на датиране на всички останало в живота на датчаните. Достъчни са двузначни клейма с една буква и една цифра в безкраен ред (C1, C2, ..., Ck-1, Ck, Ck+2, ..., Cn; F1, F2, ..., Fk-1, Fk, Fk+2, ..., Fn; M1, M2, ..., Mk-1, Mk, Mk+2, ..., Mn). Проблемът е, че мъжките номера вече изискват втори порядък в арабски цифри - датската версия на милениум бъг*. Хайде, Кристиян X би могъл да се впише по римски като CX. A Кристиян XI ? Женският ред на този етап не е застрашен от препълване.

1а. А кои тогава са крал Валдемар и кралица Дагмар, чиито романтичен паметник ме чака в стара датска столица в един от следващите постинги? За домашно да се съберат материали по въпроса!

1b. Другият проблем настъпва, когато се опиташ да си кръстиш нещо в Дания, примерно град, на някой точно определен крал. Всичките Александрии, се знае, че са кръстени на един единствен владетел (с доказан БЮРМ-ански произход!) А Кристияния на кого точно е кръстена? А Фредериция? Как да познаеш? Замъкът Фредериксборг е строен по времето на ренесансовия Фредерик. Доизкусурен е бароково (паркът - най-видимо) от абсолютисткия Кристиян, а после изгорен по неволя от романтичния Кристиян (ограничил сам правата си и правата на потомството си с конституция). И възстановен от (изненада!) пивоварния концерн Carlsberg на полза роду. Станал е национален музей, картинна галерия с мебели по периоди. Крилото с дворцовата капела е оцеляло оригинално ренесансово. Там заварих леличка да се упражнява на органа, а чичко с мустаци да ѝ натяква, че е фалшиво (не беше). За съжаление открих най-интересните зали за XX век чак към края на отпуснатото ми време, голяма част от което бях загубил изслушвайки на черно-бял телевизионен запис цяло новогодишно обръщение на кралицата от началото на 70-те. На датски, от който дума не хващам. В рицарската зала, обърната на музей на роклите ѝ от по-значими държавни визити. Открих фотоизложба за нацистката окупация и живопис на съвременна батални теми - побратимяване и обучение на демократични афганистански бойци и въздушни удари на кадафистка Либия. Отделно имаше и много добра временна международна изложба на съвременна портретна тема със силно руско участие сред преобладаващато скандинавско, без да са изключени и Африка, и Азия. Съвсем по визията на Светлин Русев за Квадрат 500 в София, но с малко по-смислено първоначално кураторстване.

2. Всички крале от Маргарете I насам са погребани в катедралата в Роскиле. А какво е общото между тях и египетските фараони? Че си строят гробниците приживе по свой вкус. В момента един от параклисите от лявата страна на наоса, гледано срещу олтара, е експроприиран и в него се строи гробницата на Маргарете II, носена на гърбовете на трите слона на датския реалм (Дания, Гренландия и Фарьорските о-ви). Прави впечатление, че Дания е издигнала в култ семейство Elephantidae, без в реалма ѝ да са влизали земи, където да са били ендемични. Като примерно в Тайланд, където също си имат бира със Слон на етикета, но с изричното уточнение да е бял.

3. Викингските кораби са малки. Миниатюрни черупчици! На пристанището в Ахтопол биха се загубили сред рибарските лодки. Което обяснява защо не са крали злато от Америките, до които са ходили само на екскурзии за училищен обмен с тамошните народи (първите нации, кан.)

4. Дания е плоска. За цяр няма не планина, ами могила, с която да се похвалят пред света. Според стара викингска легенда, имало някаква точка с надморкса височина 100 м, но учените географи още я търсели, защото картата била надписана с рунически букви. За компенсация на липсата на надморска височина от географско положение имат повече, отколкото могат да поемат. Затова и през вековете не са успели да го удържат всичкото (шведите са се възползвали), нито да избягат от останалото. Останали са си тапа на Балтийско море, което е благословия или прокоба в зависимост дали събираш мито на водката от руските търговски кораби или руските бойни кораби те целят с ядрено оръжие. А в залисията, напук на изкусността си в морските работи, са пропуснали да колонизират барем един тропически остров. Или май имало един, но го били подарили на Съединените щати на прощъпулника им и оттогава са вечни побратими.

5. Американските туристи са си американски туристи. Подслушах една група, която след цял ден образователен тур по изконната същност на Дания и датското това, което коментираше най-оживено в бусчето, беше, че в Бостън било по-опасно да се кара от в Чикаго, защото местните бабаити правели ляв завой на червено. Тръгнали са на круиз по норвежките фьорди хората, не да си подобряват общата култура. Дания им служи само за залъгалка и облекчаване на джет лага. Единственият по по същество коментар беше на тексасеца с черната шапка, който заяви, че отношението му към янките било като на датчаните към шведите - мир чрез заяждане на исторически теми. Това - когато си пиехме бирата в Елсинор, в квартална на Хамлет лавка пред замъка Кронборг. Носещ славата на най-голямата ренесансова крепост за събиране на мито. И за времето си (XVI век) имал най-голята бална зала в Европа, заради което и Шекспир го избрал за място на действието. А тексасецът и жена му нямаха датски крони и можеха да си останат на сухо, ако не бях аз да договоря на български с лавкаджията да им приеме зелените долари за по бира със зелен етикет.

6. Покрай липсата на планини им липсват и някои ключови за европейската традиция строителни материали. Камъни например. Затова и катедралата в Роскиле е влязла в списъка на Юнеско като най-старата и най-голяма тухлена катедрала. Най-изгодно в църквата им е излязъл олтарът. Бил предназначен за Данциг, но стиснатият капитан на пренасящия го кораб блъфирал с ниска декларирана цена на входа на балтийско море при Кронборг за да спести мито. И попаднал в уловката на датския закон, че суверенът на пролива има право да откупи целия товар на който и да е кораб на декларираната стойност. В ситуация на карма с обратен знак, при едно от нашествията си шведите им гепили най-хубавите ренесансови гоблени от замъка Кронборг и сега им ги предоставят за временни изложби, само когато си боядисват в музеите.

7. Датското време е комично. Променя се пет пъти (а не четири, колкото традиционно се приема, че са сезоните), докато стигнеш от единия до другия край на главната улица в Копенхаген.

Всички илюстрации (включително и към следващи постинги в дневника): https://photos.app.goo.gl/J3QjvyA6FyFb8o7X9

*за по-младите: "Проблемът Y2K" или Millenium Bug беше преекспонирана паникьорска хипотеза от края на XX век, че световните компютри щели да спрат на Нова Година 2000, защото в полетата за данни за година имало място само за двете последни цифри и не се отчитал векът.

(следва)

6 януари, 2016

Стевнс клинт, Кьоге, Копенхаген

В Дания правят избори. Пред мене. Печели ги синята опозиция. Сред която за изненада (кой ли вече се изненадва от тия неща) повече места печели "алтернативната" антиимиграционна и евроскептична партия. Но тя намало да настоява за места в правителството. Щяла да си седи в сянка на традиционните десни, които щели управляват.

А датчаните тъкмо ми спечелиха кефа (изкефиха, бълг.), че ни най-малко не се притесняват сульо, пульо, куцо и азиатско да си прави туристически селфита в избирателните им секции, когато на следващия ден отма го загубиха. С проява на примитивен расизъм. Шофьорът на междуселския рейс не допусна на борда датчанка с азиатска жилка, лъжейки я в очите, както и Куртев* не би я излъгал.

В подробности инцидентът изглеждаше така. Рейс 253 пътува по трасе K->S->H->R. Всичките - села от датския хинтерланд. Аз съм единственият пътник. Пътувам от К за H. Шофьорът е в течение за плановете ми. Даже сме обсъдили на английски каква е местната забележителност. До шофьора пътува, и си лафят, друг селянин, също местен ариец, предполагаемо негов колега, свободен от дежурство. В S прави опит да се качи въпросната дама, имаща вид на човек, бързащ за работа (или интервю, whatever), като прави критичната грешка да пита дали това е рейсът за H на завален датски. Вече съм си позагладил датски от уроците при кралицата в миналия постинг, та схващам. Няма кой друг рейс да е. Тук минава само тая линия 253 през час, два или три в зависимост по кое време на деня. Освен това има номер 253 над прозореца и е разцепил секундата да пристигне по разписание. Шофьорът и колегата и отговарят изключително любезно и усмихнато, че - не - този рейс по изключение не е за H. Да изчака следващия след два часа. Тя гледа и не вярва на ушите си. Предполага, че не са ѝ разбрали въпроса. Аз - също. Разговорът се повтаря и на английски с точност до изоморфизъм. И точно, когата съм сигурен, че шофьорът и колегата ще кажат "Майтап, бе, Уили! Качвай се", те затварят вратата и потегляме без нея. Като стигаме в H любезно ми напомнят, че е моята спирка и ми дават упътвания, кой пешеходен маршрут е по-удобен за небелязаната забележителност. До R продължавам пеша по брега и след обяда решавам да се прибира с влак.

Забележителността е точно морският бряг от учудващо високи за Дания варовикови скали Стевнс Кинт. Учудващото е, че са го вписали като световно наследство в Юнеско. От геологически съображения. Има един ярко открояващ се слой астероидна пепел от времето на отмирането на динозаврите. Между астероидното присъствие и динозавърното отсъствие, се твърди, че има причинно-следствена връзка.

На средновековната църква ѝ липсва едно голямо парче не от пряко попадение на метеорит, а от най-прозаично свлачище. Там където е имало абсида с олтар, сега има врата към нищото.

Освен това има един бункер, който е обърнат на музей на Студената война.

Датчаните се почувствали на фронтовата линия, подозирайки, че първото нещо, което руснаците ще направят при война е да опитат да отпушат Балтийско море към Световния океан. А тапата е Дания (location, location, location!). И си изкопали бункер за командно-наблюдателно-свързочен пост на единственото място в държавата, където може да се изкопае нещо такова - във въпросния варовик с астероидни слоеве. Също и кремъчни, които затруднявали копачите от Строителни войски. А после цяло НАТО им се подигравало, че вече са 1950-те години и никой не копае бункери, а двата им топа, с които щели да пазят пролива били свалени от немски крайцер отпреди Първата световна.

Все пак бункерът издържал на въоръжение (да не се бърка с нападение!) до началото на 1990-те, като е подредена добра сбирка от електронна техника от 1980-те, каквато, нито в I, нито в III казармен район в Казанлък нямахме на въоръжение по същото време. Имаше един Правец, на който комбатът се зомбираше да играе на Змията по цял ден, докато безгрижният жан бичи айляк вместо да си бие център на т'ва или да сгриба на ибекта**

В музея има и подвижни установки за зенитни ракети. Датчаните се били разбрали с НАТО да приемат на своя територия ядрено оръже само във военно време. С колко време са си представяли, че са щели да разполгат от началото на военното време до разполагането на ядреното оръжие и изстрелването му (от моравата над бункера) не става ясно. Също - отговарят с пас на въпроса дали се замислят, че студената война може да се повтори. Или че вече се повтаря. Само, че регионално. С фокус върху Югоизточна Европа. Тапата на Балтийско море им се струва илюзорно встрани от театъра на бойните действия тоя път.

Спрях да обядвам с хамбургер по датски в Кьоге. Разходих се по главната улица и по най-просторния средновековен площад в Дания.

От единия до другия край на площада ме валя два пъти, два пъти ме гря слънце и един път ми беше облачно. От втория дъжд се приютих в едно хипстърско на вид барче, което ми привлече погледа с международната думичка gratis с едър шрифт на афиш пред входа. Безплатна се оказа дегустацията на американски ейлове!

Хмелдяволът от Вирджиния ми спечели симпатиите. И се сдобих с един от стадото за вечеря на цена "за вкъщи". Тоест - за в Копенхаген. Където секретарките са коварни.

*Навремето, като бяхме студенти, един чичко от провинцията извади късата клечка като от цялата тълпа на спирката на Плиска попита точно Куртев кой рейс да хване до Орлов мост. Правилният отговор беше (и още е) "който дойде", а Куртев отговори убедено "Само 104 !". А такъв рейс вече нямаше.

**Превод на това изречение предлагам срещу заплащане

Всички илюстрации (включително и към предишния и следващи постинги в дневника): https://photos.app.goo.gl/J3QjvyA6FyFb8o7X9

(следва)

7 януари, 2016

Рибе, Мандьо, Ваденско море

До крайната цел на мисията ми в Дания - о-в Мандьо - стигнах като московчанина Максим - на селска сватба в Тамбовска губверния: с влак, няколко рейса, пеша и трактор! Ключово е, че пешато - 10 км в едната посока през селскостопански райони с животновъден профил - е преди трактора. В събота и неделя междуселските рейсове ги няма никакви, а Рибе, където нощувах се оказа първото туристичско място в Дания, в което не забелязах някой да дава велосипеди под наем. Затова пък пътя видях кози на носорог. Африка трева да пасе!

Рейсовете се бяха намесили в програмата, защото на железопътните линии им започнал сезонът за смяна на релсите. Но и да ги бяха сменили вече, пак щяха да се прекачвам на няколко влака.

Атракцията на Мандьо е, че е малък остров, до който може да се стигне по един провлак, отворен само при отлив. Дълъг 8 км. И ако не си си преценил добре скоростта и времето на деня, можеш да си и отплуваш с колата. Тракторът минава и по вторичния провлак, който е залят и при отлив, и по който се правят и пешеходни трекове във вода до глезена, коляното, кръста или рамената в зависимост от разположението на Слънцето и Луната. На холандците, малко по на юг по брега на същото море, това им е национален спорт. На острова с площ 8 кв.км има вятърна мелница и къщи за, декларирано в брошурката, 35 местни жители, които са се изхитрили някак си да предлагат и местна крафт бира. Не познах къде са скрили пивоварната.

Националният парк Вадехадет (Wadden Sea, англ.) закриля екосистемата на обширния приливен пояс. Напомня малко на Нормандия, даже и овцете ги има, но с тази разлика, че на острова няма средновековен замък-манастир с със забита като подострен молив в небето готическа камбанария, ами схлупена лутеранска църквичка, на която, ако се изправиш на пръсти ще докоснеш тавана. И най-добре поддържаното геометрично подредено като същи бароков парк гробище в Дания около нея.

Ако не броим още по-добрия пример за такова гробище в Рибе.

Като самото Рибе е добър пример на какви интересни места попадаш, без да искаш, ако само следваш съветите на списъка на Юнеско. В Юнеско е националния парк, а находката е градчето. Цялостно съхранен средновековен град с катедрала. И руини на замък със защитен ров за вода и романтичен паметник на датската кралица от XIII век Дагмар Чешка (да не се бърка с Дагмар Датска, която е руска царица от XIX век).

Най-старият град в Дания. И най-старият хан, в който съм спал в Дания. А и не само. Строен през XVII век. Докосваш тавана с теме и без да се повдигаш на пръсти. А стените са килнати на една страна. Или на повече от една страна. В зависимост от разположението на слънцето и луната? Възможно.

По улиците върви нощният стражар в униформа от XVIII век и разказква на туристите лакърдии за живота в града в миналото. И за чумата. И за пожара. Отново става ясно, че географскто положение е най-важният играч в историята на Дания. Рибе е много далече от Копенгаген (виж по-горе за трактор), но пък е много близо до Германия, а имало някакъв с кръв подписан договор през не знам си кой век, че тукашният феод е неделим от Шлезвиг-Холщайн. Датчаните си го тълкували без кръчмаря, че по този начин и двете остават неделимо в Дания. А кръчмарят Бисмарк го разтълкувал, че трябва да са неделими в Германия. С изключение на самия град Рибе, който имал статус на свободен град, с датска кралска история и си останал като анклав, изолиран от хинтерланда си. Впоследствие неделимостта се компрометирала и двете държави си стиснали ръцете за граница южно от Рибешки окръг.

Рибешката крафт-пивоврана за разлика от мандьовската я открих. Малко встрани от площада на катедралата е. Викингското им ми хареса, но пролетният им ейл - значително повече. И фишбургерите тоя уикенд в тоя край на Дания се случиха много добри.

Но мене вече ме чакаше път. И веднъж да изгрее слънчице за повече от половин час наведнъж, а аз да кисна по влакове и рейсове и да се дразня, че ми блести в монитора на нотбука ветеран (Acer, model Aspire 1, които бяха последният вик на модата на Антарктида 2009).

Във влака от Фредериция (кръстена на бароковия Фредерик) до Копенхаген най-после се почувствах във филм от златния век на датската догма. В "Идиотите" на Ларс фон Трир по-точно. Всичките се бяха натъпкали на инвалидни колички в нашия вагон. Само че тия си бяха истински. Този коментар е безвкусен, разбира се, но просто не можах да се въздържа да не ми хрумне. Оправданието ми е, че на Ларс фон Трир му е хрумнало да направи цял филм. На който не му е точно идеята да вдъхновява за пътешествения в Дания.

С това приключвам сводката за Дания, но не и цялото дневниче. На летището се скарах на една от служителките на British Airways, че не е ходила на училище, за да научи кои са 28-те членки на Европейския съюз. А тя вместо да ме свали от самолета, ми се извини. А после попита дали не съм този, когото чакат от Талин.

Илюстрации:

Копенхаген: https://photos.app.goo.gl/TFZViqMRVeXTZGXD6
Извън Копенхаген: https://photos.app.goo.gl/J3QjvyA6FyFb8o7X9

8 януари, 2016

Добрата Стара Англия се е сурнала по нанадолнището! She's going to the dogs (южноафр.).

Обядвам със стекобъбречен бюрек и горчив ейл в ужким традиционен пъб, а барманката ми идва всеки пет минути на крака да ме глези като американски турист с въпроси дали всичко е наред.

Абсолютно недопустимо!

(oтсъждам аз от позицията на наблюдател на смяната на караула пред Бъкингамския дворец since 1993)

Следва подброка изображения от Лоднон, юни 2015:

Целият албум: https://photos.app.goo.gl/Hn7hA7oCpuwUKdYN7

8 януари, 2016

Това пък с катинарите къде е? Някъде в Сити ще да е...

Совите не са това, което са, щом и в Лондон се появи нещо подобно...

Като беше в района, тук влезе ли?

8 януари, 2016

Това пък с катинарите къде е? Някъде в Сити ще да е...

Като беше в района, тук влезе ли?

Катинарите са край Shoreditch High Street Station: тук

Rough Trade го имам на фиг. 23 в постинга

8 януари, 2016

Брилянтен си, домосед, как само разказваш, а и за снимките няма да коментирам. Истинско удоволствие да чете човек, каквито и дневничета да представиш :good: :thankyou:

Редактирано 8 януари, 2016 от Desi75

8 януари, 2016

Снимката на бирата с къщата от остров Мандьо е много идейна. Нали е същата къща на етикета

Чак ми стана любопитно, къде е била скрита пивоварната.

8 януари, 2016

Снимката на бирата с къщата от остров Мандьо е много идейна. Нали е същата къща на етикета

Чак ми стана любопитно, къде е била скрита пивоварната.

Да, къщата е същата, но в нея нямаше пивоварна. Проверих!

8 януари, 2016

Онези гробища в Дания, умишлено ли ги посети или случайно попадение- уникални са!

Иначе относно Shoreditch, последния път и ние отседнахме там-атмосферата е невероятна-отвсякъде аромати на храна /всякакви националности/, пъбове, китари.... ех размечтах се!

Снимките ти просто не ги коментирам и дори не смея да качвам мои

8 януари, 2016

Онези гробища в Дания, умишлено ли ги посети или случайно попадение- уникални са!

За гробища ще стане дума и в следващия постинг от дневничето.

Тръпнете в очакване

9 януари, 2016

За гробища ще стане дума и в следващия постинг от дневничето.

Тръпнете в очакване

Тръпнем, тръпнем

9 януари, 2016

ай, че изтръпнахме вече

9 януари, 2016

Вече започнахме и да претръпваме.

Влез

Домоседски (фото)дневник

Препоръчани мнения

домосед 41084

Връзка към мнение

Roje 5328

Връзка към мнение

bulpa 8379

Връзка към мнение

Duke 16822

Връзка към мнение

dikrasteva 591

Връзка към мнение

домосед 41084

Връзка към мнение

cck 25092

Връзка към мнение

AlexandraKo 116622

Връзка към мнение

Lyubina 10570

Връзка към мнение

FlyTraveler 38432

Връзка към мнение

домосед 41084

Връзка към мнение

домосед 41084

Връзка към мнение

домосед 41084

Връзка към мнение

домосед 41084

Връзка към мнение

домосед 41084

Връзка към мнение

Duke 16822

Връзка към мнение

домосед 41084

Връзка към мнение

Desi75 2338

Връзка към мнение

bulpa 8379

Връзка към мнение

домосед 41084

Връзка към мнение

dikrasteva 591

Връзка към мнение

домосед 41084

Връзка към мнение

AlexandraKo 116622

Връзка към мнение

Фил 68641

Връзка към мнение

Zaro 28593

Връзка към мнение

Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш

Създай профил

Влез

Четящи темата 0 магеланци

Важна информация