Каръци

[Asterisk]

(още не съм го гледала )

 

Може и да е имало такава тема…

 

Та пътуваме си до обичайното място  :angry: . Наспивам се на кълбо в автобуса, необичайно, при това от онези  дълбоки сънища, в които имаш чувството, че слизаш в подземното царство и малко преди да се събудиш с мисълта „трябва” ти се иска светът да се е свършил… Слизаме  и отивам да ровя  в багажното,  куфарите – най-отвътре. Решавам, че не мога чак толкова и малкият прави опит да влезе в багажното. В този момент идва шофьорът и предлага да ни отвори другата врата. ОК. Вземаме ги и доволно влачим колелца по топлия асфалт на провинциалната автогара. Решавам да хванем такси. Необичайно. Обикновено  нямам нищо против да влачим колелца по задните улички. Решавам, че няма да е от тези пред входа на гарата, а ще е от онези отсреща на улицата, в случай, че не мине някое свободно. Не мина, а първият отсреща сякаш от далеч ми прочете мислите. Още непресекли:

- За къде?

- За … (улица).

- До там 3 лв.

- Добре.

Успяла съм да нацеля такси, на което не виждах фирма, нито тел. номер, а после и брояч не видях, но пък и той вече ми беше прочел мислите – не ми трябваше.  Посягам инстинктивно към чантата – няма я. Ужас! Автобусът товари и продължава. Ами ако е тръгнал? Не беше. Крещя ”Стой тук!” на малкия и бегом към автобуса. Чанта и там няма. Търсят хората, аз  вече тотално си мисля, че подлудявам. По едно време жената с билетите споменава, че видяла чанта в багажното. Айде пак, отварят го. А тя – най-отпред, паднала ми от рамото и там си останала. А шофьорът един весел: „Споко бе, нали те познавам, щях да ти я дам!”, „Ще ми я дадеш ама кога?!”. Има още. Оня в таксито проявява интерес и си изпявам историята. Стигаме:

-3,50.

-Е, нали каза 3,00.

-3,00 беше за …(еди къде си), аз не знаех, че до пред входа…

Ей, здраве да е, дадох му ги,  все пак цяла чанта си намерих, минути преди да тръгнат.

 

Сигурно имате  в пъти по-фрапиращи случки и ситуации и идеята ми е, който каквото се сети - да пише, и за случката, и за решението

Редактирано 10 април, 2016 от Asterisk

[Krum4ov]

Като бяхме малки отиваме с майка ми, сестра ми и едно приятелско семейство на море. Слизаме децата на една гара и влакът тръгва. Майките крещят да стоим на гарата и си стоим. Тогава нямаше джиесеми и такива технологии. Е гарата беше в Бургас, ама не централна, която ни трябваше, та дойдоха с такси после и ни взеха.

[Asterisk]

М, да, той се пошегува шофьорът да си я вържа с въженце, а първата мисъл ми беше, че трябва и малкият да е вързан (нищо, че е инструктиран)

Редактирано 10 април, 2016 от Asterisk

[Lirea]

2009 г. Роудтрип с участието на майка, татко и моя милост. Разхождаме се из китната Любляна и преди да тръгнем към Загреб късния следобед, сядаме в едно много приятно кафене с градина да пием кафе и да влеем малко енергия в кръвта, че цяла седмица обикаляне вече ни е взела акъла. Вече освежени, палим колата и потегляме към Хърватия. Около 100 километра каране, стигаме границата и там установяваме, че татко си е забравил чантата с всички пари, документите му, банковите му карти. Точно под носа на граничарите той люто обръща колата и с мръсна газ хваща обратния път. 100 км каране в гробна тишина - никой нищо не смее да каже, защото това е равносилно да хвърли атомна бомба в колата.

Стигаме кафенето на смрачаване. За наш късмет на влизане в града се изливаше порой. Поради това заведението беше затворено по-рано, а градината беше прилежно заключена. Зад 2-метрова решетъчна ограда. Търсим някой останал в кафенето, оглеждаме се за оставен някакъв телефон на някое материално отговорно лице. Нищо. Почти никакви хора наоколо. Татко решава, че ще прескочи оградата, за да влезе вътре да види дали чантата му не стои още на стола край масата, защото все пак беше една от по-забутаните в дъното на градината. Изчаква да минат хората и когато опустява, се покатерва и изчезва вътре. Ние с майка се правим на разсеяни и се оглеждаме, като тръгне да се катери обратно, да не го види някой. Хулиганството обаче не даде резултат - чантата я нямаше.

 

Сума ти време никой не минава и не можем да питаме къде е най-близката полиция. Най-накрая намираме едно посолство и хващаме охраната да ни обясни. Намираме полицията. Вече е към 9 вечерта. В РПУ-то имаше само няколко развеселени дежурни. Татко отива на гишето и започва на български да им обяснява, какъв е, що е - че си е забравил чантата и сега няма документи, а трябва да пътува към България. Няма проблем с разбирането - езиците са доста близки. Онзи на гишето се подсмихва. Колегите му се събраха наоколо да гледат сеир и те започнаха да се подсмихват. Накрая онзи вади паспорт, оглежда го, отваря го и го показва на баща ми с въпроса дали това е той. Повече от очевадно е той. След това вади и чантата му. Оказа се, че в този див порой някой от кафенето си е направил труда да занесе чантата в полицията. Нищо не липсваше. Нито стотинка. Няма такова облекчение и блаженство. Господ здраве и берекет да дава на тези хора.

 

С голям кеф им оставихме едни страхотни италиански бонбони, които бяхме да взели да черпим приятели. Зачудихме се дали няма да го приемат нещо като подкуп, но те много им се зарадваха.

[домосед]

Средата на 90-те години.

С брат ми обикаляме Брюж и влагаме останалите ни джобни пари в селекция от четири различни белгийски сиренца.

Прехвърляме се с влак за Остенде, да го разгледаме за час-два и да хапнем сиренце с гледка към морето.

Морето е там, но сиренцата къде са?

Забравили сме ги на гишето за билети на гарата в Брюж.

Вечерта се връщаме да ги потърсим.

Питаме продавача на билети дали не е намирал найлонова торбичка, пълна със сирене.

Той изхилва и отрича, но с уговорка:

- Чакайте да питаме и Пиер. Пиеееер!

Пиер се показва от задната врата на касата ... предъвквайки нещо с пълна уста. Anticlimax   

Следва happy end обаче.

Пиер е вечерял със собствения си сандвич, а нашите сиренца ни чакат непокътнати в железничарския хладилник 

[neuromancer]

Аз адски мразя да нося няколко неща едновременно, или въобще да ги мисля. Като пътувам, ако имам раница, шапка и чадър, ако не успея да ги събера в едно, все нещо от тях ще отпадне по пътя... Ако съм с две деца това е достатъчно да ми запълни капацитета от внимание. Няколко пъти съм се връщал по магазините, в които съм бил да си търся ключовете от колата или портфейла...

 

Еди път предавам апартамент под наем на хазяйката, и понеже се забавих, останаха един куп боклуци да изхвърля или натоваря в колата. Давам и ключовете, тя си тръгва, аз свалям десетината торби до колата и почвам да търся ключовете от колата, ми не ги намерих никъде. Почвам да мисля, че съм ги дал на жената заедно с ключовете от апартамента. Лошото е че ключовете от нас са с тях, пък аз трябва да взема и децата от детската градина след малко, жена ми е на работа много далече до утре сутринта и трябва да бия път до там с такси. А телефона на хазайката го нямам, има го жената, но тя като е на смяна рядко си отговаря на телефона...

Накрая все пак ги намерих в една от торбите.

[Гост]

2012 г. Франция. Някъде на кънда в Дивия между Лион и Марсилия. Командировка. Кола под наем.

 

На отиване - магистралата пропусната - ДжиПиЕс-а е на френски, не мога да го пренастроя. Некадърна патка. Пристигам по нощите в селцето. Валят кучета и котки. Паркирам на единственото свободно място пред селския хотел и скапана от умора - на бегом в хотела... На сутринта ме чака тълпа разгневени французи - запушила съм изхода на един вътрешен двор с една камара коли. Бяха извикали полиция  Оправих се някак, но толкова в живота си не бях се извинявала...

 

На връщане - изключвам ДжиПиЕс-а - вместо да го пренастроя, и се движа по описание на французина мой колега - входът за магистралата бил на хипер лесно място. Точно толкова лесно, че хващам магистралата за Гренобъл. Алпите се виждат в детайли. И ще да е прекрасно, ако завоят към Лион не е след 70 км, - оттам още незнамсиколко до летището, а самолетът - след 1,5 часа. 

 

Не че не опитах да го хвана... Хванах глоба от 90 евро. И си наруших думата да не карам с опасни скорости никога. Бяха около 180 км/ч всъщност. С малка тротинетка. Казах ли че съм патка? Не съм? Некадърна и тъпа гъска! 

 

Първото - и засега последно - изпускане на самолет... Дано е последно

 

П.П. Описано е в пътепис 

Редактирано 11 април, 2016 от Гост

[Duke]

Аз адски мразя да нося няколко неща едновременно, или въобще да ги мисля. Като пътувам, ако имам раница, шапка и чадър, ако не успея да ги събера в едно, все нещо от тях ще отпадне по пътя... Ако съм с две деца това е достатъчно да ми запълни капацитета от внимание. Няколко пъти съм се връщал по магазините, в които съм бил да си търся ключовете от колата или портфейла...

 

 

След второто изречение се притесних докато четях третото, а четвъртото някак ми остана недоизказано, защото все очаквах в поредицата да присъства и думата дете...

[Lyubina]

Роман в няколко тома мога да напиша .... като започна от студентските ми пътешествия с автомобил или БДЖ по родните пътища и релси и стигна до последните от преди две-три години. (Да не предизвиквам съдбата, но последните две години не съм имала сериозни инциденти ).

Какво ли не е било, като започнеш с това да ти се запали влака (БДЖ, гара Комунаре), минеш през всякакви безумия, снежни бури, отлагане на полети, псевдо-атентати, аварии на метро и гонене на полет с такси от Лондон до Хийтроу и завършим с изригване на вулкан.... Това беше най-страхотния ми престой в Лондон - истинска неочаквана ваканция (само от Unicredit да не ми бяха блокирали кредитната карта, че си помислили че става дума за неоторизирано плащане, но това е друга тема). Багаж не съм губила, но пък от време на време параноята така ме тресе, че през 10 минути си проверявам чантата за наличност на всичко необходимо.

 

Всички, които тръгват на път с мен (независимо дали за удоволствие или служебно) са предупредени.

Редактирано 11 април, 2016 от Lyubina

[Topfly]

Един приятел вечерта си пие биричка на плажа. Изведнъж обаче много му се допикава и пред него възниква дилемата. Да плати ли 50 стотинки за тоалетна или да отиде да се изпикае в морето? Дилемата не трае дълго време, защото приятелят ми по принцип е скръндза и не обича да харчи за ненужни неща. Плажът е пуст, никой не го гледа, така че влиза с джапанките няколко метра в морето, смъква късите панталони и почва да пикае във водата. За негово нещастие обаче има вълни, които го заливат, но нали е лято и времето е топло, човек може и мокър да се разхожда

 

Разхожда си се приятелят ми мокър и леко пиян по плажа и изведнъж се сеща, че трябва да звънне на някой по телефона. Вади си купеният преди 2 дена чисто нов айфон - ни дума, ни вопъл, ни стон, но устата сгрешила,сама промълвила - Ах моят Айфон

 

За по младите, последното е перефразиране от Веселин Андреев - Балада за комуниста

https://chitanka.info/text/12606-balada-za-komunista

Редактирано 11 април, 2016 от Topfly

[captain_oveur]

Един приятел вечерта си пие биричка на плажа. Изведнъж обаче много му се допикава и пред него възниква дилемата. Да плати ли 50 стотинки за тоалетна или да отиде да се изпикае в морето? Дилемата не трае дълго време, защото приятелят ми по принцип е скръндза и не обича да харчи за ненужни неща. Плажът е пуст, никой не го гледа, така че влиза с джапанките няколко метра в морето, смъква късите панталони и почва да пикае във водата. За негово нещастие обаче има вълни, които го заливат, но нали е лято и времето е топло, човек може и мокър да се разхожда

 

Разхожда си се приятелят ми мокър и леко пиян по плажа и изведнъж се сеща, че трябва да звънне на някой по телефона. Вади си купеният преди 2 дена чисто нов айфон - ни дума, ни вопъл, ни стон, но устата сгрешила,сама промълвила - Ах моят Айфон

 

За по младите, последното е перефразиране от Веселин Андреев - Балада за комуниста

https://chitanka.info/text/12606-balada-za-komunista

 

Обяснение на вота

Натиснах „харесва ми“, защото наистина ми харесва, че приятелят ти е останал верен на принципа си - да не харчи пари (50 ст.) за ненужни неща (тоалетна), а само (1000+ лева) за нужни (iPhone)

[Roje]

Аз по принцип съм от щастливите пътуващи, може би защото съм си така устроен, много, много да не обръщам внимание на глупости, които да ме ме настройват песемистично. Ноооо, винаги има едно НО и едно ЗА ПЪРВИ ПЪТ.

Та може бе за пръв път при последното ни пътуване до Израел и Йордания ме гонеше каръщината, ама и то много

Още преди тръгването ни, два пъти хостовете в Тел Авив анулираха резервациите ни за апартаментите. Първият път два месеца по-рано / щяла да го продава/, но вторият път, само два дни преди тръгването ни. Познайте вече колко свободни апартаменти бяха останали на цената, която искахме и то точно по Нова година.

Каръщината продължи и в Израел. Вечерта на 30 декември към 18,30-18,45 сме на граничния пункт на Ейлат, за да минаваме в Йордания. Пункта е отворен до 20 часа. Плащаме си изходните такси и бързаме да изпреварим една голяма американска група от около 30 човека, защото ако ни изпреварят на влизане в Йордания ще си отвисим след тях на опашка.

Но дори и бързайки не пропускаме да си направим по една снимка като за последно на Израелска територия.

 

 

За да се излезе от граничния пункт се минава през Duty Free магазина. Абе еврейска работа, трябва винаги да печелят. Веднага след магазина е пункта, подаваме си паспортите, слагат ни печатите и хоп... вече си на ничия територия. Зад теб Израел, пред теб Йордания. Можеш само напред... И изведнъж озъртайки се виждаме, че сме само трима. Аз, сина ми и приятелката му

Жена ми я няма. Уауууу, започваме да се оглеждаме и я виждаме, че е на Израелска територия, преравя си дамската чанта, изсипва я на земята,  и говори нещо с един от граничните служители.

Ами сегаааа, като не зная какво се случва, тръгвам назад и доближавам бариерата, забравяйки че там нямам работа, и в същия миг излизат двама израелски граничари с насочени автомати и започват да ми крещят да не се приближавам повече, и да се отдъпна назад, защото ще стрелят. Нали разбирате, че там с тези неща не се шегуват, защото им е писнало от терористи.

Отдръпвам се назад, опитвам се да звънна на телефона и, но той разбира се в този момент е изключен.

Полека започнахме да изпадаме в паника, защото тя е сама на Израелска територия, а ние не знаем какво става.

Минават пет, десет минути, цялата американска група се изниза покрай нас, влизаме и в рисково време, скоро ще затворят пункта, вече отдавна е тъмно, а ние не можем ни напред ни на назад.

Най-накрая след около двайсетина минути жена ми се появи и мина при нас.

Оказа се, че като ми е правила последните снимки, е оставила до куфара си на земята дамската чанта, а върху нея паспорта, който само минутка преди това и е трябвал. В тъмното обаче той е паднал на земята и тя само е грабнала чантата и е изключила за него, бързайки след нас. Да, обаче като влиза вътре във фрий шопа, ние вече сме минали през граничарите и тя тогава се сеща за паспорта. Започва да го търси в якето си в дамската чанта, няма го. Лошото е, че вече е останала сама в Израел и ужасссс. Сеща се, че може да е паднал на земята, когато е оставила чантата и отива на същото място, обаче там няма нищо.

Тръгва към касата, на която плащахме изходните такси, и където за последен път е вадила паспорта. И за нейна радост паспорта се оказва там. Някой от американската група, която вървеше след нас го е намерил и го е предал на касата... Оххх, добре, че го е намерил съзнателен човек, можеше да го намери и някой от лошите, който щеше да му се зарадва и да си го прибере....

Каръка продължи и на Йорданска земя. Спираме в пустинята Уади Рум, оставяме колата под наем на паркинга и се качваме на джипа, с който ще ни разкарват. Обаче като оставям колата, забравям фаровете включени. Пусти навик да караш на включени фарове през деня. Там никой не го прави, ама... И като се опитвам да запаля след три часа и да тръгваме, няма никой.... Ами сега... Вече е 15 часа на 31 декември.

Звъним до офиса в Акаба на рентакар компанията и им казваме, че  акумулатора е паднал и не можем да запалим.

Те започнаха да мърморят нещо, но казаха да чакаме, ще пратят някой на помощ. Лошото бе, че не само ние, но и никой от бедуините, които се събраха да помагат нямаше кабели за даване на ток, а още по-лошото бе, че колата бе автоматик и няма как да я тикаме, за да запалим.

Абе, само можеше да се молим на неволята по-бързо да дойде помощ.

След около 40 минути дойде кола. Свалиха акумулатора от тяхната кола, закачиха го да запалим и газззз към Петра, че вече бе почти вечерта на 31 декември.

И последния карък, свързан с това ни пътуваме бе пристигането ни в Петра.

Цялата програма на пътуването бяхме я построили така, че вечерта на 31 декември да бъдем на тура нощна Петра.

Кой да ти предположи, че като отидем, ще има сблъсъци между полицията и местното население, ще гърмят картечници и ще горят огньове из целия град, а ние не само няма да бъдем на тура Нощна Петра, а няма да можем да стигнем дори и до хотела си, като в последния възможен момент ще ни измъкнат от центъра на размириците и ще ни настанят в нов хотел.

Ноооо, във всяко лошо нещо има и нещо хубаво.

Така никога няма да забравим тази Нова 2016 година

[Параход]

Началото на 2000-те, мобилните телефони още не са повсеместно явление, за роуминг да не говорим.

 

Пътуваме 4-ма за фестивала Creamfields - ще слушаме Ъндъруърлд и тоя-оня на едно летище в провинциална Чехия (Руднице над Лабем).

За да не плащаме нощувка бадява - щот фестивалът е цял ден и цяла нощ, нали, преди старта оставяме багажите при някакви полупознати в Смихов, Прага, в чиято къща попадаме за пръв път.

На фестивала губим безвъзвратно единия от квартета, с партизанското име Десо. 20 хиляди човека има, мрак, блицове, абсурд да се намерим.

В 6 сутринта другите трима, яко на черешата от танци и ред бул, си хващаме обратния влак за Прага. До последния момент се надяваме, че Десо ще се яви на гарата. Но не. Няма го.

Надяваме се, че ще дойде все пак в Прага и ще сколаса някак да ни намери (на мястото, където предстои да спим, още никой от нас не е бил, а само аз познавам града горе-долу. А и не е хотел, а частна къща, намерена евтинко от познат полу-чех, на когото само аз имам телефон.) Честно казано, не храним особено големи надежди и леко се притесняваме за него...

 

Пътуваме тъдъм-тъдъм, тъдъм-тъдъм с пътнишкия влак през чешки гори и паланки. Някъде на средата на маршрута влакът спира за по-дълга почивка. Успоредно с него е спрял друг влак. И какво да видим през прозореца му! В купето точно срещу нас дреме Десо, който не подозира, че е взел от Руднице влак не до Прага, а до тази междинна спирка. Започваме да тропаме и викаме, най-накрая той се събужда и дава газ до нашия вагон

Така благополучно пристигаме всички в Прага. Е, оказва се, че на фестивала са му откраднали фотоапарата, но все пак, за нивото на неговия заплес - по-малкото зло.

 

Ден по-късно аз и единият другар летим за София. Десо и другото момиче остават за автобуса. Почват ги наводненията (онези, августовските) и успяват да си дойдат чак след 3 дни

[captain_oveur]

...

На фестивала губим безвъзвратно единия от квартета, с партизанското име Десо. 20 хиляди човека има, мрак, блицове, абсурд да се намерим.

(* липсващо изречение)

В 6 сутринта другите трима, яко на черешата от танци и ред бул, си хващаме обратния влак за Прага....

 

* Липсващото изречение: Не ни се занимаваше да го търсим сред двайсетината хиляди народ, решихме, че все ще срещнем Десо някъде из Чехия.

 

Покъртителна история. В смисъл, че кърти Ей такива уникални съвпадения придават на живота неповторим вкус и аромат

[Asterisk]

 

https://chitanka.info/text/12606-balada-za-komunista

Иронично погледнато обяснява кратко точно и ясно, и минало, и настояще , и бъдеще...

 

 

 

 

Покъртителна история. В смисъл, че кърти Ей такива уникални съвпадения придават на живота неповторим вкус и аромат

Ей такива съвпадения, обяснени от сериозни хора и подкрепени убедително с думите "няма нищо случайно" са ме карали да мисля, че някакъв контролиращ страшен Биг Брадър командори случките. И няма как да не се сетя за едно дърво, достатъчно голямо да премачка кола, как беше паднало преди време след буря на сантиметри от колите спрели пред него. Та явно Биг Брадър там е безсилен

Редактирано 12 април, 2016 от Asterisk

[Добри]

За обира в Рио със спасяването на дядката ви разказах, ама за срещата ми със сомалийски пират в Осло май не съм! То не е точно каръщина, просто ненадейна среща със странен индивид. Aз от цяло Осло няма да срещна някоя синеока руса мацка, ами точно тоя църен сомалийски чвор. Пу! 

 

И такива има там. Хляб с автомат в ръка в Аденския залив не взели, нещо ги заплашили да ги убият, избягали, и след няколко месеца - ей ти булка нов европеец, нерден-нерден в Осло. Обаче вълкът козината си мени, но нрава - никога. Новото амплоа е да се снабдяват туристите с водка, уиски и др. закъскали насред сухия режим на Норвегия, ограничаващ се до 2.2% бири, спорадично намирани с мъка тук-таме по магазините и само един оторизиран от държавата, работещ до 20 ч. Бизнес, братче. Обаче в тоя имаше няква градация - да преминеш от пиратство на кораби в Сомалия към нелегалната продажба на алкохол на туристи в Норвегия все трябва да е имало някакъв момент на облагородяване, не мислите ли? Може би от страх, може би от примирение, но факт. Колкото и всичко да си остава в сивия сектор.

 

Как разбрахме ли? Ами сам започна да разказва за съдбата си 20 минути, чак умилително да ти стане. Как избягал, как щели да го застрелят, за неволите и пътя му... Висок, сух, черен. С много развален английски. Ама не като онези до болка познати нам негри с часовници в много европейски градове от едно време (а някъде и все още), дето те хващаха и намигвайки ти викаха "You wanna buy my Rolex??". Този май си беше с оръжие на кръста сега като се замисля. Но от тези, дето Европата ги е поочовечила вече малко. А ние сме 5 жадни българи. Препречва ни пътя отпред на поредния магазин, привиква ни и предлага да ни заведе еди къде си, да ни продаде. Но пустия ми акъл нещо ми подсказва да не се забърквам с такива. Нормално. Ще вземе да ни пречука някъде в уличката с аверите му и до там. А ние сме келеши на чуждо място. Постояхме малко, послушахме го, един приятел говори усърдно с него, пък по едно време този стана леко напрегнат и обсебващ, и решихме да се поизнижем. Обаче трудно - почва да прегражда пътя. Знаеш ли го кога ще извади патлака. Вадили са ми и пистолет, слагали са ми и нож, та вече си имам едно на ум. А вече е тъмно и няма никой около нас. Хеле с кисинджърска дипломация и след половин час увещания, уговорки и опити за общи теми с аху-ихи, го излъгахме някак нещо, че ще дойдем след малко пак и се изнизахме на две-три групи от по един-двама. А и той се забля нещо. Как стана и аз не разбрах. Много бързо. После дим да ни няма. И до ден днешен още помня мутрата му. Сигурно е успял с мнозина и му е потръгнало. Не знам. А сигурно не е. С нас удари на камък, но си изплака преди това историята човека. Сантимент и пиратство в едно. Та, в Осло винаги може да ви спре и един такъв. Знае ли човек? Дали си е намерил ниша - да прави кефа на хиляди купонясващи за някоя друга крона, насред рестрикциите на властта, дали просто има чисто подмолни намерения, но с емоция... и кога точно се слиза от клона - казва ли ти някой, па смееш ли да питаш...  

 

И в тая връзка, наздраве за единствения магеланец, отбелязал на атласа посетена Сомалия - joseph 

[П.Кръстев]

Самоцитирам се от една по-стара тема за интересни случки. Тази история се вписва и за тук :D

 

Будапеща, 2008 година.  Една от първите екскурзии с приятелката ми, бяхме 10-11 клас с автобустна екскурзия Виена-Будапеща-Братислава по Коледа. Тъкмо тръгвахме за България и спряхме на една бензиностанция на околовърстното на Будапеща. Беше ни страх да си оставяме раницата в автобуса, т.к. в нея имаше камера, фотоапарат, 2 телефона, 200 евро и личните ни карти, та затова я свалихме с нас на бензиностанцията. (Тук е важно да спомена, че преди да тръгнем се чудехме дали да сложим и паспортите в раницата, но реших да си ги оставя в якето).
Хапнахме, почивахме, качваме се ние в автобуса и продължаваме. След около 40-50 км приятелката ми казва: "Подай ми носните кърпички от раницата". Опааа - раницата я няма. Изпадаме в паника и почваме да търсим навсякъде в автобуса,  но я няма - забравили сме я на бензиностанцията 40-50 км назад. Казваме на шофьорите и спираме на едно ОМВ.

Започваме да разпитваме дали някой говори английски, евентуално да ни помогне по някакъв начин. Единствения англоговорящ (силно казано) беше  чистачът, Петер. След много разговори, разбиране с жестове и т.н. се разбираме той да ни закара с колата му до въпросната бензиностанция. Водача на екскурзията се съгласява да дойде с нас. Тръгваме през един сняг (около 30-40 см), през едни села, които са извън магистралата. По време на пътя на този колата му гаснеше, почти не се разбирахме защото английският му беше уникален, абе направо ужас. След около час и половина влязохме в Будапеща и попаднахме в някакво зверско задръстване, в което стояхме над 1 час. През цялото това време целия автобус от екскурзията ни чака на ОМВ-то. Толкова гадно се чувствахме и беше такова мазало, че накрая му казах "карай ни към ОМВ-то, няма да го бъде".  Закара ни той отново на ОМВ, всички ни бяха чакали около 4-5 часа вече.  Тъкмо стигнахме и изведнъж Петер се сети, че може би има някаква позната от бензиностанцията. Свърза се по някакъв начин с нея, установи се, че раницата ни е там. Каза ни, оставете си адреса и ще ви я изпратя с express mail. Нямахме избор, оставихме му адрес, разменихме си телефоните и си тръгнахме. Няма да споменавам тези от автобуса как ни гледаха като се върнахме и как преминаха 750-те оставащи километра до София.

След 3-4 дни се чух с Петер, каза че раницата е при него и ще я изпрати - така и стана. Човека ни изпрати раницата и пристигна с абсолютно всичко в нея, телефони, камери, фотоапарат,  фактура с това колко пари е струвало изпращането (90 евро с някаква бърза поща - изобщо не ме интересуваше) и останалите 110 евро.

ЕВАЛА ! - faith in humanity restored ! Изобщо не очаквах, че един чистач в Унгария ще ни върне раницата с толкова много ценни неща вътре, от тогава съм с много добро впечатление за унгарците като тяло. Ходихме още няколко пъти и винаги ми идват едни интересни спомени от тази случка. Сега се смеем, но тогава просто ни се плачеше. :D

[cck]

За обира в Рио със спасяването на дядката ви разказах, ама за срещата ми със сомалийски пират в Осло май не съм! То не е точно каръщина, просто ненадейна среща със странен индивид. Aз от цяло Осло няма да срещна някоя синеока руса мацка, ами точно тоя църен сомалийски чвор. Пу!

 

Абе има всякакви разнообразни етноси из Осло. Аз много се чудех на виетнамците по улиците. Шпрехаха си норвежки и се движеха на тумби. Странна работа. Позаинтересувах се, оказаха се не малко (Wiki статистика). А сега пък видях, че сомалийците са трети в класацията. Т.е. статистически няма как да не се сблъскаш с пират, ако стоиш в Осло, повече от няколко часа

[wilks]

Абе има всякакви разнообразни етноси из Осло. Аз много се чудех на виетнамците по улиците. Шпрехаха си норвежки и се движеха на тумби. Странна работа. Позаинтересувах се, оказаха се не малко (Wiki статистика). А сега пък видях, че сомалийците са трети в класацията. Т.е. статистически няма как да не се сблъскаш с пират, ако стоиш в Осло, повече от няколко часа

 

Toва за виетнамците наистина е интересно. Но по-любопитно за мен е, що чинят толкова тайландци баш в Норвегия?!?

А пък най-интересно ми е, къде са им китайците??? И как така там ги няма? (Като се замисля, има ги, но те нали никъде не се обявяват, и не ги лови статистиката - регистрира се един официално, и с този документ живеят още 10-15, които са на сходна възраст, за външния вид е ясно. Бях гледал документален филм за китайската мафия, която се занимава точно с това - вкарването и разпределянето на китайци в различните континенти и държави по света. По тази причина никъде няма китайски гробища, но не защото всички са джедаи и живеят по 400 години, а защото на мястото на починалия, трябва да дойде друг, който все едно е споминалия се. Остава загадка какво точно се случва с труповете на починалите китайци? Но при всички положения не е нещо легално и законно, защото и за кремация, и за погребение, се изискват и оформят официални документи, които няма как да се издадат, освен по нелегален начин без регистрация).

Извинявам се за off-topic-a. Понеже имам много, още обмислям коя точно история да напиша по зададената тема

[aqvasport]

Ще Ви разкажа една случка от 2004 г. Съпругата ми бе в Кемниц, Германия на някаква практика, по някаква програма за около 6 месеца. На 3-тия месец реших и аз да ида за малко да се поразтъпча и .../щях да кажа и нея да натъпча, но се сдържах!/. Пристигнах в петък вечер, с достатъчно лютеница, семки и ракия за втори батальон в Ямбол. А на жена ми колегите не бяха повече от 20 души, от тях 14 -15 жени! Още вечерта двамата заминахме за уикенда и се върнахме в неделя вечерта. Ракията бе силно намаляла, но семки все още можеха да се намерят по пода. Бяха се събрали всички и ни чакаха, да се запознаем и да пием по едно италианско вино от 1 ойро литъра. Разбрах две неща през тази вечер: първо - на някаква колежка и нейния мъж пристигнал, второ – утре трябва да сме излезли преди 8,30, защото някакво фрау щяло да чисти цимера и не трябвало да ни вижда там. ОК, си казах, излизаме на разходка и ще се оправим. Да, ама не! Вечерта се оказа тежка и както Ви казах по – горе: разбрах 2 неща! Другото си остана абсолютно в мъглата и така, рязко и внезапно дойде сутринта, един страшен човек с дълга коса и брада ме разтресе яко от земята и ми каза страшните думи: „Пич, ставай, фрауто след малко ще дойде!!!“. Рядко ми се случва да съм много организиран, но в онази сутрин, точно за 1,5 минути бях се облякъл /просто не съм се бил съблякъл/, измил /една шепа вода на лявото ухо – там уцелих/, раницата на гърба /поне нея съм свалил вечерта/ и вече бяхме навън с Пича! Първото ми усещане след събуждането бе къде съм? – сега вече дойде и втория въпрос: с кого съм? Човекът бе свестен и знаеше къде отива и какво прави, а аз вървях безропотно след него с тежката глава, която бях взел тази сутрин. „Тука има едно езерце, да идем да нахраним патките!“ – точно това чух, но не можах да си го преведа. Аз знаех, че жена ми е на работа, какво ще прави на езерото, пък и надали е гладна – тя пие само кафе сутринта. За неговата – не знаех! Но въпреки всичко продължих безмълвно след него – може някаква изненада да са ми приготвили. И бе точно така – отидохме на едно езерце, той извади малко хляб и почна да храни истински патици. По изненадан нямаше как да бъда! Дойдох в Германия да им храня патките! Както и да е – вече взех постепенно да идвам на себе си и усетих, че мога да произнасям що-годе разбираеми звуци. Запознахме се /ние вече сме се познавали от снощи, но сега – пак/, поприказвахме си и разбрах, че трябва някъде до обяд да се помотаме из улиците и чак тогава да се приберем, защото фрауто може да ни види. С това фрау така ми бяха взели акъла, че в моето съзнание тя бе нещо средно между баба Яга, Кошчей Безсмъртни и Върколака взети заедно и с възможностите на Супермен. Разхождахме се много добре и мълчаливо, но по едно време в мен се появи оная необяснима жажда за БИРА по никое време сутринта след тежка вечер. Не знам дали Ви се е случвало, много странно и силно чувство! Споделих го и срещнах разБИРАне! Разбран човек беше Иво – да Иво се казваше. Покрай ПИВО се сетих, че е Иво. Седнахме на едно кафене и си поръчахме БИРА – леко ги изненадахме дойчетата сабалян в 9,00 часа. После разходката стана съвсем друга БИРА – разгледахме някоя и друга църква,  центъра, галерия /Иво се оказа даровит художник-карикатурист/ и т.н.  Вече преваляше обяд, когато решихме да тръгнем наобратно да се прибираме, когато внезапно заваля силен дъжд. Най-близкото място за подслон се оказа турска дюнерджийница. Таман – си казахме и двамата и влязохме. Да опиша малко дюнерджийницата, защото има значение за това, което се случи малко по – нататък: на едно кръстовище на ъгъл, един павилион, дълъг около 8 метра, където е търговската част и остъклено около него 120 – 150 м2 помещение и вътре маси и столове. Имаше насядали около 10-на души, след нас влязоха и още. Турците-дюнерджии говореха сносен немски и се разбрахме какво искаме – по един голям дюнер, завит, да казахме – завит, завит го искаме, не в чиния разстелен, две големи БИРИ. Данке, вас костет дас? И така се почна – дъжда не спря дълго време, а ние с Иво имахме достатъчно пари и докато се опознаем вече бяхме на шестата бира и беше мой ред да плащам. Тогава Иво получи повикване – къде е WC-то? – мен пита! – Сега ще ги попитам – казах, защото знаех, че Иво не говори немски. Точно в този момент покрай мен мина един от нашите южни съседи. Любезно, на хох-дойч го запитах къде е тоалетната. Човека се обърна към едната част на остъклението, където имаше врата за навън, а отвън един готин храсталак, дето ние си ги знаем в България /на всеки му се е случвало/. Аз останах малко учуден, защото добре познавам немските порядки и се обърнах да го попитам: -AUS??? /демек – ВЪН???/, на което той уплашено извика: NEIN!!! DIE TREPPE!!! Тогава се обърнах и ВИДЯХ, че преди да се излезе от остъклението, имаше една ниска оградка /около 40-50 см/, зад едни цветя и зад нея имаше стълба надолу, която явно отвеждаше до така бленуваното от Иво WC. Казах данке и се обърнах към Иво да му обясня, но... той вече бе излязъл и настървено, със струя дет може да отреже ламарина /добре видна от моето място, а също така от всяко място в дюнерджийницата, а и от всички присъстващи/, поливаше храстчето и виеше от кеф!!! Ужассс! Всички в заведението изпаднаха в потрес, турчина подскочи кат‘ попарен и взе на мен да се кара, ще кажеш, че аз му пикая върху дюнерите, дойде още един от неговите – и той ми се развика, една баба за малко не повърна, гледайки ме така сякаш съм гъсеница върху сандвича й, една майка закри очите на невръстния си син! И всички мен гледаха, а не Иво!!! Баси!!! След малко, Пича си влезе с най-доволната усмивка, която може да съществува на земята – все едно току бе слязъл от Анджелина Джоли в младежките и години, а оная работа бе му я забърсала лично и старателно - до блясък самата Орнела Мути!!! И ми вика – ко стана? Ко да стане – що се изпика в храстите, ве Пич? – А къде, нали тоя там каза!  И тогава му показах стълбата и му обясних, че там е тоалетната. Не видях да се трогна много от това, даже леко пренебрежително се усмихна – майната му, вън бе по-голям кеф.

Та така, след още 2-3 бири време дъжда спря и ние решихме да си тръгнем. След като ясно завихме, че сме от Сърбия /да ме извиняват другите комшии/ и за всички около нас стана ясно, че не сме аус булгариен, излязохме. Въпроса бе накъде? Обикаляхме около 3 часа за да се ориентираме /тогава нямаше смартфони с навигации/ и стигнем до квартирата на жените ни. По пътя се бяхме въоражили с една каса бира срещу евентуално нападение от фрауто, но там ни чакаха нашите мили съпруги на буква Ф. Дълго трябваше да обясняваме защо се прибираме в 10 вечерта, в много добро настроение и с резерви за вечерта. Но историята с тоалетната и до днес си я спомняме, като се съберем на по БИРА.

А на третия ден решихме да отидем до Прага на разходка, а там какво стана, ще Ви разкажа следващия път. Все пак това ми е първи пост и мисля, че доста дълъг стана!

Поздрави!

[neuromancer]

След второто изречение се притесних докато четях третото, а четвъртото някак ми остана недоизказано, защото все очаквах в поредицата да присъства и думата дете...

А, дете не съм губил все още, но други вещи покрай децата със сигурност.

Като стана дума за губене, аз много добре се ориентирам от малък. Като бях на 5-6 години бяхме с нашите в Дружба и при една разходка се загубих, от тяхна гледна точка де, аз не съм се губил, даже си стигнах до бунгалата съвсем успешно и сума време ги чаках там чудейки се защо не идват и къде се мотаят. Представям си сега какво би било да ми се случи

[captain_oveur]

Ще Ви разкажа една случка от 2004 г....

 

АХАХАХАХАХА!!! Пишеш страшно забавно, човече! :biggrin:

[seagull_29]

Като говорим за карък и винаги се сещам за блога на ето тази мадама, има уникални попадения

 

http://www.neverendingfootsteps.com/the-incidents/

[NicoleV]

А, дете не съм губил все още, но други вещи покрай децата със сигурност.

 

Аз пък вещи никога не съм си губела,но детето успях 2 пъти за една екскурзия да го затрия, щеше да има и трети път, но мъжа беше с нас, та се размина. Още се чуди, как пред очите му, ние двете вървейки една до друга, изведнъж тя ми минава зад гърба, аз не я виждам и хуквам да я търся, пък тя в този момент разсеяна от нещо, хуква в другата посока, а той ни гледа и не вярва че може да сме толкова смотани.

[kolanass]

При пристигане на летище Торп в Осло и минаване през паспортна проверка, норвежки митничари решиха да направят допълнителна проверка на един приятел, който трябваше да обяснява за какво е в Норвегия, какво работи в България, с кого е и тн. След това ме препитаха и мен дали версиите ще съвпаднат. Може би засилват контрола в Норвегия. В Осло през нощта действително може да попаднеш на доста съмнителни афроамериканци с неясен произход, които се чувстват недосегаеми от закона. В Берген беше пълно с тайландци в нашия хостел, чувствах се като в Банкок