дневник Япония и ние - кратка връзка, вечна любов.

[Цвете]

22.05, неделя.

Влаковете ме събудиха рано-рано. Дремех още час – два и към 8.30 ч. се измъкнах от леглото. Помотах се, не бързаме. Слязох на закуска, мъжът ми не закусва и за това му взимам от полагащата му се храна нещо за по-късно. Снощи са ме попитали за вида  - японска или западна закуска и получавам подготвен поднос с красиво наредени нещица. Отделно имаше и бюфет с друга храна. Отбелязвам това, защото до сега не сме имали храна към нощувките и съм приятно впечатлена. Малко кафе, сок, изядох и плодовете на съпруга ми, наслаждавайки се на китната градинка на хотела. Насладата не беше много пълна, защото на съседната маса имаше група скандинавки, които говореха шумно и още по-шумно се хилеха. След като сме свикнали тук навсякъде да се говори тихо, само децата може да се чуят с нормалните за всички деца викове, смях и рев, тези кокошки ми нарушиха дзен – а.

Тръгваме към гарата, за да хванем шинкансена за гр. Химеджи, мисля в 11,32ч.

Виждаме през  прозорците Umeda Sky Bilding, това е едно от малкото неизпълнени неща от плана, но преценихме, че не ни е нужно да видим непременно всичко. Важното е да се чувстваме добре. Спираме в Кобе и ако искахме, спокойно можехме да тръгнем рано, да се разходим малко из Кобе и да продължим . Е, ние не искахме, но е възможно. За половин час се стига до  Химеджи. Оставяме голямата раница в багажно срещу номерче и 700 йени. Даже искаха да вземат и малката раница без доплащане, но ние си я носим с нас при обиколките. Още с излизането от гарата виждаме красивият бял замък, кацнал на високото в дъното на големия булевард, започващ от тук.

Спокойно за 15 – 20 минути може да се отиде пеша до замъка. Ние избираме да вземем нарочния автобус, който е много ретро.  

Спирката е точно пред входа на огромния парк, в който освен Замъка на Бялата чапла има зоологическа градина и парк, за който се влиза през друг вход.

Първо защитния ров, пълен с вода и бъкан с огромни рибоци. Както каза половинът, това е мечтата на всеки рибар – мяташ – вадиш.

Ето и поредните младоженци, по -хубави са от предишните няколко.

На входа пазят ето тези стражи. Снимат се със всички и забавляват децата.

А децата са много, на обширната открита площ има сцена и представление.

Продължаваме към една от 21 – порти. Himeji Castle има  8 сгради, 27 кули, 240 м покрити пасажи, 997 бойници/ малки отвори в стените с триъгълна или правоъгълна форма за стрелба/, 11 кладенеца. Издига се на 6 етажа върху висок каменен постамент. До преди малко повече от година е бил в реставрация и сега го виждаме в целия му блясък. И не спираме да снимаме уникалния замък. А той е много фотогеничен – целия е бял – от глава до пети. Изграден е като дървена конструкция без пирони, украсен е с такива детайли, които правят впечатление. Особено интересни са керемидите.

Събуваме се, слагаме в плик обувките  и започваме обиколка във вътрешността на сградата. Има строга организация на посоката на движение, защото на горните етажи стълбите са почти отвесни, тесни и опасни. Снимаме от няколко височини.

От последния етаж гледката стига до хоризонта.

Вижда се стадион за бейзбол.

Спортния специалист с мен още в началото  ми обясни как този спорт е изключително популярен тук и японците са световна сила в него. И навсякъде където пътувахме, виждахме тези игрища.

Качихме се до горе, слязохме,

пообиколихме около замъка,

после в парка наоколо и вече доста ни напече. Около 1,5 -2 ч. не отне. Излизаме от крепостните стени и чуваме музика и викове. Има фестивал! Точно преди да започнат успоредните улици към гарата има отново огромна открита площ, превърната в сцена, разпънати шатри за публика и жури, наоколо шатри за разни занимания, бира – скара, абе веселба! Спираме още преди да влезем към сцената да погледаме едни ентусиазирани младежи, които ни заразиха с песни и танци и ние пляскахме в ритъма. Държаха в ръце едни дървени тракалки, които явно са задължителни за този вид танци.

Взехме си бира за разхлаждане и седнахме на сянка под шатрите да погледаме. Излизат съставите – млади и стари, жени, мъже, деца, имат хореография в танца, знамена се веят, леки акробатични номера. Един като ръководител седи в страни и на микрофон като че брои или дава команди. Много ми хареса тази така пъстра неделна сцена.

Поседяхме около половин час и тръгнахме. Бяхме глладни, а вече беше почти 15ч. Както казах, улиците към гарата са успоредни. Ние тръгнахме по първата след главния булевард. Оказа се една прелестна покрита със стъклен покрив търговска улица, която сигурно би ми запълнила два дни само, за  да  си пъхна носа из всички магазини, работилници, ресторанти….

Харесвам едно място за окониомяки.

Вътре има голяма плоча и 6 стола пред нея. Само един дядо хапваше и веднага заехме предложените ни от съдържателката места. След малко доидоха двойка млади англоговорящи, които седнаха до нас след като дядото тръгна. Те обаче разговаряха с нашата домакиня на японски. Много бях впечатлена.

Поръчахме някакъв вид по картинка и защото аз смених желанието ни се получи недоразумение и ни приготви еднакви ястия – със свинско. Първо сложи месото на късчета, похлупи го с капак, сложи лук  - пак капак, лъжица мас, после зеле, яйца, фиде, сос и ни го сервира във фолио. Въпреки, че аз не ядох месото, защото беше само сланина, облизах и станиола, дето се казва. Чудно!

Доволни, нахранени, продължаваме в посоката към гарата. Навсякъде се разхождат костюмирани участници, носят знамена, други атрибути, чува се смях.

За жалост трябва да тръгваме, чака ни 3 часа път до Йокохама.

Шинкансена се пълни, има и правостоящи.

Ние сядаме по едно време от лявата страна – там са 2 седалки и се надяваме преди да се е мръкнало да успеем да видим Фуджи. Видяхме го. Направих около 20 – 30 последователни снимки, за да съм сигурна, че ще има поне една читава. А пък Google ми направи цял клип после, хаха.

Слизаме на Шин Йокохама и аз търся линията Minato Mirai, за да стигнем до едноименния квартал, където е хотелът ни. Оказва се, че трябва да вземем Blu line до Yokohama station и от там другата линия. Взимаме влак, гледам аз над вратите схемата и когато стигаме до спирка, която  не е Йокохама стейшън, но влакът стой дълго, аз започвам да се озъртам дали да слизаме, а мъжът ми почва да нервничи. Една красива млада дама дойде до мен и на много добър английски ме попита къде отиваме и каза, че това е последната спирка. Благодарих й сърдечно и тръгнахме да търсим нашата линия. И понеже това беше мястото, за което не бях проверила как точно да се придвижим, естествено ми трябваше време за ориентация. И понеже аз винаги знам къде и как, сега имаше разни недоволни въпроси от рода на: къде е това метро?  Ами не знам, и аз съм тук за първи път! Сега ще питаме, спокойно! Излизаме, питаме, показват ни. Трябва да купим билет за мъжа ми, защото той си изгуби картата Pasmo на тръгване от Токио и то с около 1800 йени в нея. Моята си важи и тук. Отиваме на автомат, като аз разбрах билета струва “уан хандред йен“. Бутам аз едни 100 йени и не ще да зацепи. До мене един младеж, моля ти се помогни, човече! Той се смути, разбираше ме, пък и мойте жестове вече са тренирани. Е, било 180 йени! Оф, разгеле, имаме билет! Слизаме много нива надолу, влака, 3 спиркки и слизаме в етаж на сграда. 20 секунди и вече знам къде ни е посоката. Има вход от тук към хотелът ни The Yokohama Bay Hotel Tokyu. Пет звезден луксозен красавец, на брега, точно срещу Yokohama  Cosmoworld. Това беше черешката на японската ми торта. Още като го видях за първи път и си го заплюх. Първо го бях резервирала през Hotels.com за 130 евро. После излезе купон от Make My Trip и го взех за 107 евро – две  - три бири повече за нас. Всеки харесва хубави и луксозни места, няма какво да се лъжем, и когато имаме възможност да си го позволим, въобще не се чудя! Бърз чек ин, багажът ни чака в стаята, асансьор до 13 етаж иииии…. Влизайки в стаята хуквам към френските прозорци, дърпам завесите, излизам на балкона и започвам да крещя (тихичко, де) от кеф!

Гледката е умопомрачителна! Цяло море от светлини, огромното колело, което се осветява във неповтарящи се комбинации, увеселителни съоръжения,

колите, паркирани пред тях също светят!

И сега се вълнувам, толкова бях щастлива, че очакването ми се оправда, че имахме цялата тази феерия само за нас! Решаваме, че ще си вземем вино и хапване и ще вечеряме на балкона.

Излизаме на залятата от светлини улица, разходихме се, чудихме се дали да не хапнем в някой ресторант, то пък не уцелихме етажите на моловете, и от един супер купихме нещо и се прибрахме малко след 22ч. Паркът беше затворен и беше тихо, но колелото все така се осветяваше в разни комбинации. Повече от 3 часа си изкарахме на балкона.

По едно време се чуха сирени и се заредиха в далечината коли с пуснати лампи. Видяхме, че имаше пожар, който дълго време не можеха да потушат. Въобще емоционална вечер. Явно от емоционалното изтощение най-вече, подкрепено с 2-3 чаши вино, се отнесох в страната на сънищата за нула време. А нощната птица, дето не ми е роднина, е стоял до среднощ да се кефи.

[ShaMan-H_Fel]

Малко сме се разминали с вас. Аз на 22ри бях в Химеджи и ходих до Кобе да ям телешко .

[Цвете]

23.05, понеделник.

Събуждам се рано и блажено прекарвам доста време в пиене на кафе на балкона.

Към 9 ч. съпругът ми се показва иззад завесите…. С отекла лява буза. Боли го страшно, почти не бил мигнал. Колкото и да не иска, ще се наложи да търсим зъболекар, довечера летим. Оправяме багажа, оправяме се, че трябва да освободим стаята в 10ч. Имаме здравна застраховка към Алианц и звъня на Корис – асистанс компанията. Казаха ми, че ще се свържат с японския партньор и те ще се свържат с мен. Имайте предвид, че може да няма свободни часове в кабинетите, с които работим и да се наложи да намерите кабинет, да заплатите и после да ви възстановим сумата. Нали говорите английски? Да, ама тук не говорят. Партньорите ни говорят. Дано!

Слизаме на рецепцията, изчакваме опашката за чек аут. Една мила млада дама преди това е помъкнала тежките куфари, за да ни ги пазят до вечерта и ми дава номерче. Отивам до пощенски офис, който се намира в сградата, там откъдето дойдохме с метрото. Слагам джобния рутер в плика, който съм получила заедно с него, една жена пробва с нарочен макет дали пратката ще премине през процеп на кутия, мисля беше 5см. Отлепва едно стикерче от плика и ми го подава – разписката. Вече нямаме интернет в джоба – така съм нагласила нещата, след заявените 9 дни, на 10 -я трябва да го изпратя до 12ч. на обяд- и отивам в хотела, за да се възползвам от wifi.

Отивам при мениджърката, дама на средна възраст с перфектен английски, обяснявам ситуацията и тя се заема да търси зъболекар и то наблизо, и то англоговорящ. Ние се настаняваме във фоаето и чакаме обаждане. Чакаме час и аз предлагам да се разходим до брега, поне малко вятър да ни лъхне. Точно сме стигнали на 500м от хотела до закотвения красив кораб

срещу Landmark Tower  и ми звъни японски номер.  Вдигам, някакъв мъж говори много тихо и аз нищо не чувам. Хващам 5 думи, но се ужасявам, че нищо няма да разбера и няма да ни помогнат. Моля да ми звъннат след 5 минути, за да се върнем на тихо в хотела. Почти тичам. Вече съм на 20-30м от входа и телефона звъни, а не са минали и 3 минути. Вдигам и напрягам слух. Този път за щастие се чува чудесно, разговарям с жена, която ми иска мейл, за да ми изпрати писмо, на което аз да върна отговор. На рецепцията обяснявам, че не мога да вляза в нета и ми дават код за достъп от тук, защото вчерашния бил за стаята ни. След половин часово непрекъснато  проверяване получавам заветното съобщение, връщам потвърждение. След още половин час получавам адрес и указания за клиниката. Часът ни е 13,25 ч. ще покрият 17500 йени/около 150евро, което е застраховаталното покритие/ и ние трябва да доплатим разликата. Ние имаме 1000 – 1500 йени в брой, като смятах да изтегля в този ден от дебитната ми карта и да плащам с кредитна, където е възможно. Спешния случай налага да сменя пари в хотела. Обръщам 200 евро и получавам доста дървен курс, но нямаме избор. Отзивчивата мениджърка е разпечатала в това време адреса и снимка на клиниката и ни посъветва да вземем такси.  Един мил възрастен шофьор, както всички  с бели ръкавици и фурашка, ни откарва за 15 минути до другия край на крайбрежието. Обяснява ни , че това е Чайна таун, после America Yama park, British House.

Благодарим и влизаме да чакаме.

Не знам до колко е нужно да разказвам как премина, но с две думи. Докторът през цялото време ми обясняваше какво ще му прави. Кабинетът супер модерен. Водят го да го снимат, сестрата качва снимката после на компютър и на таблет, който поставя на стойка и увеличава. Упойки, много ще го боли, ми няма начин, не му казвам на момчето, той и без това ни чуе, ни види от болка. Слагат му една хавлиена кърпа на очите и му прави инцизия. Много го е боляло въпреки упойката. Дадоха ни инструкции написани на английски  и болкоуспокояващи и антибиотик за 3 дни. Аналгетиците ми обясни не повече от веднъж, а на пликчето, в което ми ги даде една девойка написа 4-5 пъти за 24часа. Още тук нещо ме усъмни. Доплащаме 6500 йени. За да приключа с тази част, ще кажа, че нашия стоматолог се хвана за главата като отидохме веднага след като се прибрахме. Защо не е отворил зъба, защо не е сложил гумен дрен, а бинт, за който каза да го махнем след 2 часа. На инструкциите пишеше да не се слага лед, но привечер купих едно ледено кенче с нещоси от автомат и го накарах да го държи на бузата си. Та така…

Излизаме навън и присядаме в една градинка отпред.

Почти ще колабира от болка, а той е държелив почти до мазохизъм. Доста е топло и седим на сянка. Слизаме по стълби в парк Мотомачи. Виждаме християнско гробище, до него къщи, и един красив фонтан, детски площадки.

Правим няколко крачки – сядаме. Не иска да вземем такси и да отидем в хотела, предлагам да наемем стая и да си почива, не ще повървим да ми размине. Около половин  - един час след операцията изпи обезболяващо и малко дойде на себе си. И полекичка се насочихме към брега. Попадаме в една красива цветна градина, наречена Yamashita park, простираща се по крайбрежието. Тук е закотвен един голям кораб на компания  NYK  с името „HIKAWA MARU“, един от  първите три презокеански японски лайнери, започнал да плава от Йокохама до Сиатъл през 1930г. През 1932 година на него пътува Чарли Чаплин. През Втората Световна война много евреи са избягали с него в Канада и САЩ. След  нападението над Пърл Харбър, корабът е преоборудван в болница, три пъти е уцелван от мини и ремонтиран, после е бил секвестиран, после  върнат в Япония заедно с военнопленници. Преоборудван е в товарен кораб, после пак в пътнически и през 1960г. е изведен от експлоатация, закотвен е на кея Ямашита и превърнат в музей.

Тук има и корабчета за обиколка около брега, но не сме се възползвали, по обясними причини.

Към 16ч вече бяхме много гладни, не сме яли нищо. Запътихме се към Chinatown. Това е най-големият китайски квартал в Япония. На границата с другите квартали са поставени 9 или повече характерни китайски порти.

Кварталът е едно жужащо и пъстро място, където цари китайски дух с лек японски нюанс. От всякъде те канят да си купиш нещо. Обясняват ми някакви символи в рисунки, ама на японски. Искат да ми гледат на ръка, ама пак на японски. И какво ще ми кажеш, бе душо!? Тук никой, ама никой не промънква и дума на английски. Поне ние не срещнахме. И даже моя оттрениран живописен разговор не лови декиш.

Вървим, зяпаме картинки, такива има навсякъде пред заведенията. Избираме си меню и влизаме в малко ресторантче.

Усмихната девойка ни настанява, подва мокрите топли кърпи за ръцете, сипва вода, носи меню. Аз си избирам едно с много блюдца, да кажем за 1500 пари. Това с посочване на картинката и вдигане на един пръст. Тя – не ! Трябва две да поръчате. Чакай бе, той иска друго, виж го какъв е подут, трябва нещо мекичко. Не – трябва две! Пак отначало. После сменяме стратегията. Мъжът ми си избира манджа, посочвам я, после посочвам към него, посочвам моя избор, после себе си. Аааааа! Така става. Ох, ще ядем! И  започнаха да ми носят едно след друго невероятно вкусни неща.

Имаше поне още пет неща, но от лакомия не съм снимала.Не можех да се спра, и накрая направо се пуках по шевовете. Имаше мъничка купичка с нещо като компот и освен прасковата имаше парченца бяло нещо, като сирене, ама не беше тофу. Много вкусно. Питам що е то, а момата ми се усмихва и се бута в кухнята. Когато тръгвахме от кухнята доиде един младок и ми показа на телефона си гугъл преводач и там пише milk. Опитах се да поразпитам още, но се отказах, щях да ги измъча.

Продължихме да обикаляме из улиците. Направи ми впечатление на много картинки имаше чинии и вътре едно с форма на полумесец. Чудехме се какво е, докато на една витрина не видях огромна перка от акула и под нея картинки на нещото с различни големини на порцията.

Това е перка от акула, бе Ц.! Искам да опитам!, казва моето момче. Ми добре, влизаме, ама аз няма да ям. Първо защото нямам  място, второ – не мъ кефи баш това! Втора серия с поръчките- избираме възможно най- малката порция, но тя включва и ориз и десерт. Имало вкус на шкембе, каза мъжа ми, ама е гадно.

Ориза е много вкусен, обаче и аз се жертвам да го пробвам. До нас седят семейство и свекървата, явно. Тази жена се хранеше с такъв финес, докато синът и, който с голяма грижа и уважение сервираше на дамите от поднасяните едно след друго блюда, мляскаше и сърбаше като говедо. Това си е присъщо на всички азиатци, но този единствен ми направи особено впечатление.

Стига толкова манджи! Да вървим към брега. Още доста се разхождахме из красивата градина.

После се насочихме към Минато Мирай, наслаждавайки се на гледки, залези, хора, кораби и светлини.

Минахме през онази част на града, където са се заселили първите гай-джини, там има няколко интересни сгради, църква, Кметството, музеи. Вече са затворени, а и да не са, нямаме желание за музеи.

Града е великолепен! Въпреки, че е голям град, поне тук край брега е толкова просторно и красиво, обляно в светлини, след падане на мрака. Минаваме покрай Osanbashi terminal,

предполагам тук спират круизните кораби, после достигаме до друга забележителност Yokohama Red Brick Warehouse.

Това са сгради на митницата от 1920 година, сега превърнати в място за различни прояви, включително през октомври има бирен фест. Има много магазини и ресторанти. Преминаваме през алеи с осветени дръвчета, отсреща е виенското колело, отново сменящо светлинната си премяна.

По мост пресичаме морето до подножието на Ландмаркт тауър. Това е втората  най – висока сграда и четвъртата най – висока постройка в Япония със своите 296,3м. Забележителното е, че тук е най-бързия асансьор, който за 60секунди те качва до последния етаж. И го няма очакваното  присвиване под лъжичката, като при излитане, което сме усещали в други подобни асансьори. Решили сме, че преди да тръгнем към летището ще се качим до горе. Въпреки, че знам за възможността да кажа, че отиваме в Скай кафето и да не плащаме 1000 йени на човек за асансьора, не ни върза. Каката на каста каза, че трябва билет за лифта. Добре, купуваме, следва приятното забележително изкачване в небесата и цяла Йокохама е в краката ни, обляна в светлина. Панорамата е на 360 градуса. Взехме по едно питие от кафето, почти безалкохолен беше моя джин – тоник и гледаме светещите реки, морета, и каквото си представиш, че образуват светлините на града.

Е, това беше, трябва да слизаме. И аз започвам да мрънкам как не ми се тръгва от тази страна. Има Лимузин бус, който има спирка точно на входа на хотелът ни, сутринта го видях от балкона, после снимах разписанието – в 20,32ч. е последния от тук. Е, да, но се оказва, че днес не е така ( не разбрах защо) и трябва да отидем до Йоконама стейшън – там е автогарата. С метрото било на 5 минути, с такси – 10минути. Да, знам, благодаря! С куфарите и в това състояние на момчето ми, точно за метрото си мисля! Веднага ни качват на такси, което ни оставя  на Yokohama Citi Air Terminal. Намирам персонала на едно гише и питам къде да купя билети. На автомата, които е на сектора на автобуса. Моля да ми помогнат, защото не се справих. То и помагача беше един разбирач, мани! Вместо да вземе 2 билета от 530 йени с банкнота от хиляда и наличните ми монети по 100, той ги взе поединично и се оказах с една торба дрънкащи пари в допълнение с наличните до сега. Имахме около 15 минути до следващия бус, използвани по предназначение от пушача.  За около 30 минути стигаме до летище Ханеда. Нарочно съм избрала да летим от тук. То се намира много по- близо от Нарита, а пък от Йокохама съвсем. Полетът ни е в 0,35ч. Имаме 3 часа почти. Качваме се на нивото за заминаващи, намираме гишето на Qatar. Има опашка от 10човека. Огледах се – има гише за онлайн чекирали се пътници. Питам хората от оашката, не не са онлайн. Заставам зад чертата на пода и се отвисяхме. Някакъв арабин и свитата му се разправяха с момичето сума ти време, опашката на другото гише се извървя, дойдоха други хора и аз попитах момичето на гишето за  бизнес класа какъв е смисъла от нашето чекиране, като висим тук. Тя любезно ме покани при нея, издаде бордните карти(защото нямахме принтер под ръка), зарадва се, че имаме саке в куфара, когато я помолих да сложи стикер за чупливо върху него и за 5 минути сме си пак само с малката раничка на гръб. Има доста магазини, ресторанти и разни други занимания. Аз трябваше да върна картата Пасмо, за да си получа депозита от 500 йени и останалото в нея. Доста време  и обиколки ми отне да намеря правилното място. Оказа се, че това става на нивото на пристигащи, там където е спирката на влака за Токио. Има гише, на което върнах картата и получих парите.  

А трябва да ядем за последно суши на японска земя и търсим ресторант. Намираме си един с лента, има някакви бланки и писалки, после разбрахме, че  на тях се пише и подава номера на вида суши от менюто. Ние първо си взехме каквото ни хареса от въртящите  се чинийки, после си поръчахме на майсторите да ни врътнат каквото искахме и накрая даже писахме на бланките. Ох, довечера ще си поръчам суши, че се окапах!

( Макар, преди седмица да поръчвах от Хепи и меко казано бях разочарована. Повече няма да хапна тяхно суши. Въпреки, че дъщеря ми им е фен, си остави 1/3 от парченцата, нищо, че мрънкаше как са и малко при поръчката.) Следва пазаруване на кутии със сладки и бонбони, редене на дълги опашки и мотане. Доста йени ни бяха останали, нали обърнах днес непотребно голямо количество,  и върнахме част от тях. Тук успях да купя още два стика мУхи срещу комари. Когато бяхме в Нара из горите нещо блеше нахапало мъжа ми и в една дрогерия възрастна продавачка ни каза : А, мУхи! И аз се сетих, че беше коментирано в темата за покупките този чудодеен стик. Наистина минава за нула време, има камфор в него. Но забравих да купим уиски Сатори! Не ми се мерна пред очите и понеже единия се редеше, а другия грабваше разни кутии, забравих. Не сме големи фенове на концентрати, но исках от него. Пфу!

Следва самолета, този път мястото между нас е свободно. Свободен е и целия ред пред нас. Питам от учтивост стюардесата може ли да се преместя, за да може раненият ми мъж да поспи. Имах надеждата и аз да се просна на три седалки, но… това е първи рад след бизнес класата и страничните облегалки са като стени и не можеш даже на две седалки да се опънеш, малшанс.

Иначе самолетът беше празничък и бая народ си поспа на широко. Аз поне си вдигнах краката, ама се изръбих. Престоят ни в Доха беше 8 часа, достатъчни, за да опознаем цялото летище. Ядохме, пазарувахме ( препоръчвам кутиите с пълнени с ядки фурми и заляти с шоколад! Имах поръчка за тях от сестра ми и за това гледах специално. )

разхождахме се, пуши мъжО, седяхме на многото седалки. При някои има възможност за зареждане на електронни устройства. Не успяхме да се вредим за безплатния тур из Доха, но успяхме да видим от прозорците на летището и от въздуха града. Групичката от седалките до нас каза, че не са особено впечатлени.

 И стана време за полета към София. Над България ни поразтресе турболенция, преминахме през скенерите за паспортен контрол, много удобно и за мъжа ми ново нещо, което му даде възможност да излезе навън бързо. Аз останах да изчакам багажа – ура , дойде!

 

Това беше. С този разказ си припомних прекрасното ни приключение, което ще е незабравимо.

 

Специално искам да благодаря на  samuraika, която чета от няколко години и чиито разкази за ежедневието и празниците, за природата и градския живот, за културата, възпитанието и ценностите на хората, запалиха желанието ми да видя и да се потопя поне за кратко в магията на Япония! Както казах на мои близки, това е най- различната от всички „цивилизовани“ и високо – развити страни. Щастливи сме, че се докоснахме до прекрасните и хора!

Искам да благодаря на всички, които са споделяли и помагали! Надявам се и аз да съм допринесла малко

с това така дълго описание.

 

Благодаря а вниманието!

Редактирано 17 юни, 2016 от clete

[stanimir]

Рядко чета в пътеписи , но този го прочетох. Благодаря , че ме върна в тази уникална страна. Всичко е още пред очите ми

Забавно е как се движи магеланската инвазия.

По едно време беше ЮА , миналата година бяха Филипините , 2016 -та се очертава да е годината на Япония

[Цвете]

Вече имаме нашия колаж от спомени

 

И колекцията ми от печати и калиграфия

Редактирано 17 юни, 2016 от clete

[samuraika]

Страхотен разказ, много благодаря за него! Увлекателен, информативен, красив..   Много ме е яд, че не можах да се присъединя към вас - едно че ситнежа беше със заушка (да взема да ви лепна нещо бебешорско...) и второ, че програмите трудно се напасваха. Остава за другия път Радвам се, че и Нара ви е харесала - много туристи я пропускат или препускат (за половин ден), а тя е с приятна атмосфера.

[Тили]

Чуден пътепис! Благодаря за удоволствието, Цвете Покрай вас и аз видях Япония

[adelle08]

Страхотен разказ. Имаш умението да завладяваш читателя ...Много пътешествия и вълнуващи разкази пожелавам,

[AlexandraKo]

Рядко чета в пътеписи , но този го прочетох. Благодаря , че ме върна в тази уникална страна. Всичко е още пред очите ми Забавно е как се движи магеланската инвазия.

По едно време беше ЮА , миналата година бяха Филипините , 2016 -та се очертава да е годината на Япония

По-скоро на Малдивите )Или и на двете.

[Гост]

И аз се увлякох Браво!

[Iveta Angelova]

Страхотен разказ! Благодаря! 🙂 

[zlatanovats]

Благодаря

[Eti*]

В събота реших да разгледам съфоромските пътеписи, да се спра на някой, който да ме пренесе на място, което все още не съм посетила и се спрях на този на @Цвете за приключенията й в Япония. Беше ми много интересно! Благодаря!

[Alexander]

Според мен, от това което съм видял всяко нещо може малко или много да се опише с думи, но точно Япония и японците не може, докато не се види и усети.

 

[Цвете]

преди 12 часа, Alexander каза:

Според мен, от това което съм видял всяко нещо може малко или много да се опише с думи, но точно Япония и японците не може, докато не се види и усети.

 

Викаш, що си се хабила да пишеш? 

[samuraika]

преди 14 часа, Alexander каза:

Според мен, от това което съм видял всяко нещо може малко или много да се опише с думи, но точно Япония и японците не може, докато не се види и усети. Но като го усетиш и не може да не ти се прииска да го разкажеш!

 

Ето, допълних го вместо Алекс.

[Alexander]

Преди 1 час, Цвете каза:

Викаш, що си се хабила да пишеш? 

Е все от някъде се започва, ако не бях чел и слушал, нямаше изобщо да стигна до там. Само се ядосвам, тази година ми пропадна пътуването до там..

преди 16 минути , samuraika каза:

Ето, допълних го вместо Алекс.

Абсолютно точно, аз не съм силен с думите, благодаря за помощта