дневник Йордания за седмица през октомври

[Lindt]

В игри и закачки беше наближило времето да спрем за обяд. По пътя се отбихме и до една скала с изрисувани камили. Май трябваше да разпитаме кой и кога и е направил, но не бяхме очаквали толкова активна програма, а по-скоро много возене в джип, та бяхме уморени и просто не ни хрумна. 

 

Пътувахме си ние из този чуден пейзаж, когато неочаквано гидът спря и предложи да слезем и да стигнем пеша до мястото за обяд, а той да има време да се подготви. Съгласихме се и не си взехме много вода. 

Тръгнахме ние по този път ( сега ще извадя компанията ни от пълна анонимност  ) ...

 

... ходихме, ходихме и видяхме вляво някаки сенчести скали и паркирана кола. Да, ама не беше нашата. Предположихме, че нашият човек е спрял по-навътре в това каньонче, обходихме го, но не намерихме ни чай, ни обяд, ни нищо. Обезпокоени, че ни грози слънчев удар и обезводняване, се върнахме на пътя. Намерихме си нов каньон, пак необитаем от водача ни. 

 

Размишлявайки гласно над нелеката си съдба да се изпечем живи, да ни ухапе скорпион и чакалите да оглозгат костите ни, а бедуините да ги ползват за основа за палатка (няма много дървета, та не знам какво могат да ползват вместо пръчки), все пак накрая намерихме и нашата обедна пещера. Е, не беше пещера, но отвесната скала беше супер висока и пазеше нежната ни кожа от изгаряне. На първата снимка ни е джипчето за сравнение със скалата. 

 

Пихме чай, пробвахме наргиле и си получихме пакета с обяд. Имаше арабски питки, консерва риба тон, домат, краставица, опаковани сиренца, портокал и някакви сладки неща, които не съм пробвала. Изядохме и сиренето и хумуса на Радо и се излегнахме доволно там, опитвайки се да осмислим размерите на всичко наоколо. 

След почивката ни заведоха първо до тази гъба :

 

А след това на едно друго място, на което на никой не му беше мнгоо ясно какво да правим, та се поразтъпкахме и полежахме по едни скали.

 

Пустинята е толкова красива и различна от всичко, което сме виждали, че не може да спреш да въртиш глава, да сочиш и да зяпаш наоколо. Слагам доста снимки и ако ви омръзнат или са ви еднакви, тогава не ходете да хабите мястото 

 

По-късно ни заведоха в нов каньон, доста по-широк и голям. Наближаваше време за залез, тоест вече беше около 4 следобед и беше тъмно между скалите. Иначе там имаше най-пухкав и розов пясък и аз с радост си ходих боса. 

Тази снимка ми напомни, че преди да отидем, не проверих как трябва да се държим и дали е позволено да се докосваме. Аз обичам да се държа за ръка, но понеже не знаехме дали е редно, повечето пъти Жижо ме побутваше и гонеше като се отнеса   Особено в градовете. 

Ето и нашето красиво и пухкаво, но малко тъмно каньонче:

Оставаше едно последно място преди да се подредим на една скала да чакаме залеза. Щяхме да се качим на един скален мост, много готино място, но с много накачурени хора и нямам подходяща снимка. Ще слагам тъпи. Гидът ни си събу обувките и тръгна пред нас да показва пътя нагоре. И аз се събух, защото съм Маугли. Една холандка беше шокирана, че мога боса да се кача, ама щом водачът може, и аз искам. 

Редактирано 30 октомври, 2016 от Lindt

[stanimir]

Хаха от тая скала имам интересен спомен. Тумба огромни дебелаци изприпкаха с лекотата на диви кози по нея.

[Lindt]

След лесното катерене се отправихме към скалата, на която щяхме да чакаме залеза. Бяхме трети или четвърти джип, оставаха 40 минути до голямото събитие и побързахме да се изкатерим и да си намерим местенце за наблюдение, уплашени, че предстои да се домъкнат и група китайци и да ни вземат позицията. Не бяхме видяли никъде китайци, но нали постоянно чета как са превзели всяка забележителност и нямаше да си отстъпя скалата! 

После мама ме пита дали съм видяла залеза и осъзнах, че нямам никаква асоциация с този специален миг в пустиня. Залези над морето, да, залези в планина, залези в градове, залези в Африка... ама никакъв кадър, съчетаващ залез и пустиня не изниква в съзнанието ми. Може би камила с голяма сянка, но това май е по изгрев. 

Все тая, докато тъжах, че слънцето си изглежда мъничко, не преобладава на хоризонта и забравихме да си вземем чай преди изкачването, нашият приятел и гид се покатери като коза и ни даде по една чашка. 

 

Ние изобщо не сме експерти по изгреви и залези и едва лятото в Чинкуе Тере забелязахме, че точно срещу залязващото слънце цветовете се стоплят и стават много живи и красиви. В пустинята няма чак толкова драстична разлика или поне нашият залез беше мързелив и не му се занимаваше много. 

 

Изобщо не се оплаквам, много хубаво място за анализ на деня и гледките си имахме, а и се бяхме уморили и чайче на скала с гледка ни дойде добре. 

По- притеснени бяхме от тези облаци, които ставаха все повече и повече. Ама ние искахме вечерта да видим звездите. Как така става облачно. Ние единствените наваляни в Уади Рум ли ще бъдем. Нямам проблем да завали в Атакама например и да разцъфти. Но точно в този ден не беше правилно времето да се държи странно. 

 

Слънцето се скри и тръгнахме към лагера. Той си е много хубав лагер, чист, подреден, брезентовите шатри са издигната метална конструкция, има си легло и ток, и прозорче. Е, няма чаршафи, ама аз си имах чиста хавлия и шал, така че се омотах достатъчно под одеалата. 

Поканиха ни в новата обща шатра да пием чай преди вечеря. 

Бяха я довършили същия ден и аз първа прекрачих прага й. Много яко, казаха, че хубавото ми лице ще им донесе късмет. Е, въпреки целия пясък по мен и липсата на огледало, им се доверих, че все още съм хубава. 

Предложиха ни наргиле, но те пушеха някакъв тютюн, а не плодчета и определено не ми се видя достатъчно вкусно, за да приема. За сметка на това една палестинка с къси панталонки, две деца и доста атрактивна външност седна при мъжете от лагера да си говорят на арабски и да пуши с тях. Мисля, че им докара културен шок. То не че аз съм виждала много разголени арабски жени де.

Избъзикаха се с нас на третия чай, че с тези темпове на пиене, довечера ще видим много звезди. Очаквах да е заради кофеина, но обяснението беше, че ще ставаме много пъти да посещаваме тоалетната. Тя е много чиста и с течащата вода между другото. 

 

Дойде време за вечеря и целият лагер се помъкнахме да гледаме изваждането на храната ни от земята. Беше един варел с 3 реда храна, които цял ден са се готвили. 

Вечерята не беше лоша, но по необяснима причина, месото отново се оказа пилешко. Да се чуди човек какво правят с хилядите кози и овце, които отглеждат. Аз все си мислех, че бавното печене под земята се практикува за агнешко. 

След вечеря се отправихме да търсим звезди. Полежахме на земята, позяпахме, видяхме много звезди, млечен път и никакви облаци и като решихме, че сме приключили с романтиката, се върнахме в шатрата да пием чай и Жижо да си говори с холандците. 

Холандецът ни беше заговорил през деня при гъбата, защото езикът ни не е руски и беше любопитен. Оказа се, че обича природа, пътува винаги за по две седмици и иска да дойде следващото лято в България. За наш срам ние хич не го окуражихме. Нямаме въображение, това си е нашата страна и не можем да схванем как може чужденец да я обиколи, без да наеме кола. А то сигурно си има турове и някаква организация, която може да се разучи в интернет. 

Така или иначе насочихме разговорът към Грузия, която много го беше изкефила и окончателно решихме, че другото лято ще отидем в Кавказ. 

Те бяха отделили 2 седмици за Йордания, имаха 3 дни в пустинята, още ден в Петра и бяха ходили по маршрута на Индиана Джоунс, също минаващ над Хазната. Освен това бяха посетили и много харесали Дана, един резерват, за който нямахме време. Пиша това за хора, които вече искат да обиколят и други места.

Поспахме относително добре и сутринта станах да си гледам изгрева. Виждала съм и по-хубави, но май не на толкова готино място. 

 

Междувременно доведоха още камили, защото част от холандците днес щяха да се върнат до изхода, яздейки 3 часа. 

 

Чао, чао, Уади Рум!

[baiKolio]

 

Мислех да пийнем чай, защото се бях уморила да качвам тичешком стълбите, за да догоня групата ни, която не се мотаеше да снима всеки крайпътен камък и се движеше с различно темпо. Но видяхме табелка, че best view point  е на 10 m,  и тръгнахме да проверим. 10 m не бяха метри, а минути и то за кози, но стигнахме до бедуина на червената земя, с гледка към Хазната.

 

Много хубаво място и много хубав червен пясък. Много обичам пясък и не бях виждала такъв цвят. Значи тук щяхме да пием чай. Нашият домакин ни почерпи от яхнията си, поседяхме, събрахме сили и се помъкнахме наобратно. Хем виждахме Хазната 50 метра по-долу, хем ни предстояха близо 2 часа, за да я достигнем. 

 

Значи "Ханджията", както си го кръстихме, все още си е там !

Пича се притесняваше, че няма да мине много време и ще го принудят да събори "чайната"...

Много ме радваш със снимките . Върна ме пак там

[Lindt]

Значи "Ханджията", както си го кръстихме, все още си е там !

Пича се притесняваше, че няма да мине много време и ще го принудят да събори "чайната"...

Много ме радваш със снимките . Върна ме пак там

 

Там е, но ние не можахме да си поговорим с него. Радо обаче шерна малко интернет и четохме твоите впечатления докато си почивахме. Много особено е да четеш за нещо, което изживяваш в момента, но се е случило на друг преди време. Така или иначе го чувствахме близък заради написаното от теб  

В лагера беше подобно. Момчетата бяха добри и много се стараеха да правят нещата като хората, с мисъл и желание. Зарадвахме ги, че едни други посетители от България са ги препоръчали. 

[Lindt]

Ден 6 Червено море

 

И след като ни изхвърлиха към 7 от любимата пустиня, не ни оставаше нищо друго освен да се качим в колата и да тръгнем към Червено море, пътувайки през шарената чакълеста планина. Около Уади Рум отглеждат домати, ама някакви ниски и въобще не си почиваха хората в техния си уикенд. Иска ми се да ги бях снимала, но торенето и облагородяването на почвата имат един особен аромат и не ми се излизаше от колата. 

Та към Червено море, целто е в близост да Саудитска Арабия, хотелът е Ал Марса. Бай Кольо беше спал в съседния, но леглата отблъснаха мъжките гиганти от групата с преградите си, пък и аз не бях много очарована. Не че нашият хотел беше хубав всъщност. 

Ние с Червено море отдавна флиртуваме и си уговаряме среща, но все нещо ни пречи да се опознаем. Така че бях много щастлива, че най-сетне ще успея да се топна. Все пак има рифове, свързано е с големия ни приятел Индийския океан и би следвало да е топло. Спим срещу Японската градина, значи ще е много яко. 

Пристигнахме около 10 в хотела, но все пак ни дадоха една стая. Щяха да ни дадат и втора, но едно коте се беше промъкнало и оставило рибешки кости по целия под, така че управителят се притесни от гледката и отиде да се кара на служителите, оставяйки ни без стая. Аз от своя страна вече бях огладняла, осъзнавайки, че съм на море и сигурно няма да ям пак пиле. 

Другата ми радост е, че както ви се оплаках нямам много целомъдрени дрехи. Е, стигнали сме морето, има туристи, значи мога да си облека лятна рокля и никой няма да ми обърне внимание. 

 

Така, пием ние кафе (без кардамон, само аз съм доволна) и Радо нещо обяснява за студа и вятъра. Вярно, под 30 градуса е и подухва, но аз си имам идеалистична представа, че морето е с добра температура. Все пак някакви хора се къпят и по Нова година, в Азия сме, трябва да си е топло. 

Така че нарамваме шнорхели, кърпи и обувки и тръгваме към грозноватия плаж.

Влизаме във водата и осъзнаваме, че това е отвратително студена течност, нещо като Тасос през юни. Айде, по-топло, но вече съм настръхнала и ми се плаче, а съм си намокрила само глезените.  Самоубеждавам се, че вътре има много рибки и щом те издържат, ще се справя и аз. Нито рибките са много, нито коралите са особено хубави, нито ми харесва да съм настръхнала в морето. Пообиколихме малко докато посинеем и решихме, че танкове и подобни неща ще гледаме на по-топло място някой път. 

Е, все някога в това пътуване трябваше да се случи нещо да не отговори на очакванията. Радвам се, че не съм забелязала, че Червено море е студено след като съм си взела седмица ол инклузив в Египет. 

Отидохме да почетем и полежим в хотела, докато стане време за обяд и тръгнем към Акаба. Няма море, но пък мога да си ходя с летни дрехи, значи съм щастлива:

 

Киро по-рано пита дали съм си купила шал от там - купих си, като го включвам в снимковия материал като доказателство за вятъра

[Lindt]

Акаба не е курортно градче. Не е и голям, широкоскроен град. Не е пълно с туристи място, където преобладават стоките, които цял свят предпочита. Не си и анонимен ходещ порфейл. Поне както аз го видях. Има плаж, има американски противни вериги за хранене, има малко магнити и шалчета. Хората се опитват дори да посадят бугенвилии и други дървета, за да стане привлекателно. Засега покритите с прах, крехки увиснали клончета предизвикват по-скоро състрадание в моята душа. 

Като цяло бях решила, че в арабски град нямам много какво да правя, гледам и търся. Най-малкото не очаквах сградите да имат покриви, а липсата на растителност, оживени заведения и интересни местни занаяти не предразполагат поне мен да отделям време да търся неясно какво. 

Така де, по улиците има много сергии с одеала, парцали и много странно и ярко бельо като от сексшоп - с дантелените бодита и подобните като стил неща. Тук там се намираха и облекла като за местни с бродирани ризи и нещо като дълги женски палта, каквито носеше нежната половина от населението. 

Още на слизане от колата аз осъзнах, че роклята ми е грандиозна грешка. Че и доста мъжки вятър духаше, така че едва я удържах върху себе си. В началото на Жижо му беше много смешно вниманието на всички в радиус от 500 метра, после вече беше стиснал напрегнато зъби, подобно на мен. 

Единодушно решихме, че сергиите остават за вечерта, когато ще съм облечена по-подходящо и сега бързо ще намерим заведение и седнала няма да се забелязвам толкова. Първо видяхме много местни жени на пластмасови масички пред някакво капанче. Нямаше меню на английски, защото "сервитьорът е там да ни помогне" . Не знам дали всички са гледали детското филмче Кро, Радо не беше. Та показаха ни металните канти с най-разнообразна кашоподобна "гадост", но ние не сме Нанди и не исках да седнем там. 

Подминахме няколко заведения и тръгнахме да сядаме в едно, което изглеждаше с нормално меню, 2 западни жени на маса и няколко местни. Опитаха се да ни убедят да се качим на напълно празния втори етаж, затворен отвсякъде, в който се намираха само 3ма мъже, неконсумиращи нищо. Видяха ми се страшни, макар че в този момент всички мъже така ми изглеждаха и се заинатих, че там няма да седна. Отидохме в градината, на публично място, въпреки протестите на сервитьора. 

В менюто имаше различни меса на грил, с цена за килограм. Поискахме 3 пъти потвърждение, че можем да си поръчаме половин килограм смесен грил за двамата и се отпуснах щастливо, че няма пак да ям туршия и хумус с пиле. Естествено ни донесоха 2 плата по половин килограм, едно смесено с най-различни парченца, шишове и произход, и второ с проклето пиле. При сериозния протест, че не сме поръчали 1 кг, а половин, ни взеха смесения грил и пак ядох пиле. 

По едно време докато се хранехме, до стълбището настана суматоха, някакви араби се биеха, от всякъде се появиха хора, опитващи се да позяпат или да ги разтърват и аз бях много доволна, че не се съгласих да седнем горе на страшното място. 

 

Следобед си починахме около басейна и в стаята, а вечерта си облякох дори дълъг ръкав, готвейки се за нов сблъсък с Акаба. Исках да купя магнитче, шал, бутилки с пясък, да хапнем и въобще спокойно да огледаме обстановката. Този път не привлякох никакво внимание, на Радо дори му беше тъжно и скучно, но пък на мен ми беше доста по-комфортно. 

 

Забелязах в един плод-зеленчук едни оранжеви гроздове и се запътих натам. Вече се бях уверила, че отглеждат банани, че са малки като в Азия, че са тяхно производство, отгледано на слънце, но вкусът им не е толкова добър, колкото в Тайланд, Шри Ланка, Филипини. Не възлагах големи надежди и на останалата продукция, но трябваше да видя какво е оранжевото нещо.

Оказа се, че това са оранжевите гроздове, които висят от палмите в Гърция. Никога не съм виждала да се продават и не подозирах, че се ядат. А още по-малко, че това са фурми. Не бяха лоши на вкус. Сухи, твърди, но сладки и оранжеви. Какво повече да иска едно Марти от живота?

 

 

Напазарувахме си каквото искаме, разходихме се, хапнахме по един пилешки дюнер   и се върнахме да поспим. 

 

П.П. Станимир ме убеждаваше да не жертвам дни другаде, за да имам повече време на Червено море. Изключително се радвам, че не се инатих и го послушах. Определено не ми хареса това място. 

Редактирано 30 октомври, 2016 от Lindt

[stanimir]

За вечеря предполагам сте приготвили пиле ?

[Lindt]

Ден 7 

Бяхме си решили, че може и да не ни харесва много Акаба, но имаме нужда от почивка и ще седим до 12 в хотела, ще си почетем около басейна и ще хванем поне малко тен. Беше леко хладно и облачно, но си е удоволствие да си полежи човек навън. Особено като е ставал в 5 една седмица. 

Е, на Радо му беше скучно, но щяхме да излетим в 4 сутринта и определено беше разумно да си починем в хотела докато можем. 

В 12 се сбогувахме с Червено море и тръгнахме на път. Избрахме си нов маршрут, по границата с Израел, покрай Мъртво море, през планината Небо, спирка в Мадаба в православната църква с мозайките и после Аман. 

Чао, Акаба!

 

Малко след като тръгнахме се оказахме съвсем сами на пътя, а от двете ни страни нова, пухкава пустиня. Продължихме пътуването в добро настроение. Очевидно обичаме пустини. Като плаж, ама без море. 

До това магаре спряхме да си доядем вчерашния пилешки дюнер и аз му завидях за неговия обяд.

 

Стигнахме до мъртво море и този път май видяхме вкамената жена на Лот. Или Радо ни излъга. Ето я:

По някаква причина никога не мога да направя снимка на неизтичащо море:

 

За планината Небо вече разказах - християнска общност около Мадаба, църкви, изключителна мръсотия и доста луксозни къщи. Малко ми приличаше на Атина, но това си е моя асоциация, не търсете логика. Прекарахме доста малко време в църквата с мозайките, но ни беше много уютно в наш храм с характерната му миризма и звуци. 

 

Пристигнахме в Аман по тъмно и местата, които бяхме набелязали за посещение, бяха затворили. Е, Амфитеатърът може да се разгледа отвън, там паркирахме и продължихме пеш по улицата. 

Намерихме си сладкарница, заредихме се с малко захар и продължихме доволно да гледаме шалове и шишета с пясък. 

Радо ни излъга да пробваме сок от захарна тръстика. Може и с лайм да е по-вкусно, но така  напомняше за подсладена кал. Не бях опитвала, доволна съм

 

Помотахме се почти до 9, минахме и през един пазар, за да видим какви зеленчуци ядат и се отправихме към крайпътен мол. Имахме да убиваме време до 11, когато трябваше да оставим колата и да ни откарат до летището. Разгледахме супермаркет, видяхме незабулени жени и пазаруващи местни и хапнахме много вкусен агнешки дюнер. 

Чао, Аман!

Редактирано 30 октомври, 2016 от Lindt

[Lindt]

Последният ден беше основно пътуване и не се получи интересен край на словоизлиянието ми.  

Когато почиваме на море или пък отделим няколко дни за обиколки на град, някак времето минава бързо, а преживяванията са по-еднообразни и се преплитат. От друга страна пътувания като в Шри Ланка и Йордания, когато всеки ден сменяш обстановката, а понякога и два пъти на ден, ми се струват изключително дълги и напълно се откъсвам от ежедневието. Аз се чувствам все едно съм обикаляла един месец из страната. Нямам никаква идея Оги как си подрежда в главата дългите обиколки с подобна интензивност. 

 

За Йордания мога да кажа, че много ни хареса. Изключително беше и се нарежда сред най-любимите ни пътувания. Не срещнах и някой недоволен от нещо турист, така че мога смело да препоръчам. Най-любимите ми мигове са Уади Муджиб, Уади Рум и през втория ден в Петра. 

 

Обстановката беше напълно спокойна, имаше доста полиция, която ни проверяваше за 1-2 минути и усещането беше, че сме в безопасност. Това го пиша за родителите, които четат, иначе Йордания се води безопасна така или иначе. 

Понеже в началото отрекох възможността да се пътува в женска компания, пак споделям, че женската група българки не изглеждаха никак притеснени. Местните мъже досаждат, но не са толкова страшни, колкото ми изглеждат на мен. 

Температурите бяха страшно подходящи за много обикаляне, та ако не държите на Червено море, планирайте посещение през този период. 

Не съм много добра в сметките и разделянето на разходите по пера, но седмица обиколка с кола под наем за 4 излиза около 950 лв на човек без самолетен билет при описаната схема на пътуване и еднообразна храна

Предвид съотношението на туристи с работещи в сферата на туризма, местните могат да се опишат като не много досадни. Един продавач на рози в Рим може да е по-дразнещ от цялото население в Петра.

Хората като цяло са дружелюбни, не те гледат с неодобрение, не лъжат. Най-много да се опитат да ти ъпгрейднат услугата, но не те принуждават да си платиш това, което не си поискал. 

Ако имате седмица и не ви се ходи до Червено море, погледнете дали резерватът Дана не ви привлича. Или отделете още време да се катерите в района на Петра, много е красиво. 

 

Успех и приятно изкарване!

Редактирано 30 октомври, 2016 от Lindt

[baiKolio]

Ден 7 

.....

Стигнахме до мъртво море и този път май видяхме вкамената жена на Лот. Или Радо ни излъга. Ето я:

 

Не ви е излъгал ....

 

 

.....

май и Киа-та на бай Кольо сте споделили :)

от Монте Карло ли я взехте?

Сега ако и Тишо каже, че и той я е ползвал трябва да им пратим един стикер на Магеланци и да я обявим за "официална форумна кола на 2016г"

[Gentleman Basta]

Да, от тях е. Надали имат 2 еднакви