дневник Есенна Япония - в преследване на разноцветните кленови листа

[Roje]

Ето че дългоочаквания ден настъпи. Точно 10 месеца и 10 дни след като закупихме самолетните билети до Япония бе време за пътуване. На 30 октомври в 6,40 часа бе полета ни до Болоня.

 

Откакто пътуваме самостоятелно имам страх от изпускане на полет. И затова обикновено, когато полета ни е рано сутрин през нощта трудно заспивам. 

 

Този път обаче се оказахме много близо до сбъдване на натрапчивите ми страхове.

 

Същата нощ в България преминахме към зимното часово време и старото, новото ... не сме се чули алармата за събуждане.

 

Добре, че предишната вечер бяхме стегнали багажа и когато се събудихме в 5 часа по най-бързия начин се метнахме на едно такси и отпрашихме към Терминал 1 с възможно най-високата скорост през заспалия все още град.

 

Хубаво бе, че и пътувахме само с ръчен багаж и не се налагаше да се чекираме и бавим по опашки. Между 6 и 7 е май е най-натовареното време на Терминала. Така че за наша радост всичко бе наред и в 6,40 по разписание Уиз еър отлетяха с нас на борда към Болоня. 

 

Предстоеше ни двуседмично пътуване. За да бъдем по-мобилни решихме да пътуваме само с по една раница. Една малка, с размерите на малкия ръчен багаж на Уиз еър, с които имахме два полета и една голяма, с размерите на големия им ръчен багаж.

 

За да успеем с толкова малко багаж ни помогна и времето, което според прогнозите щеше да е хубаво и нямаше да вали. Нито в Болоня, нито в Япония, нито в Мадрид. За всеки случай взехме по един малък чадър. Освен дрехи, в багажа  ни имаше и два фото апарата, видео камера, два таблета, два телефона, зарядни за всички тях. Адаптер за японските контакти. Разклонител, защото на вечер щеше да се налага да се зареждат по няколко неща едновременно, а ние бяхме само с един адаптер. Три разговорника / японски, испански, италиански/, дребни подаръци, които бяхме пакетирали още от тук. Две доста обемисти папки с разпечатани на хартия всички резервации за полети, хотели, апартаменти и някои важни карти, които щяха да са ни необходими. Картички с изгледи от България и София, магнитчета.

 

Раниците ни се оказаха не много тежки. Едната 5, а другата точно 10 кг.

 

Тук искам да спомена, че сега след като се върнахме съм изключително доволен от раницата, която закупих специално за пътуването.

 

 

10 кг. не са кой знае колко много и затова предвижването ни с нея бе спокойно, без да се притесняваме, че трябва да търкаляме куфари нагоре надолу по стълби, калдаръми и ескалатори. Не се налагаше да чекираме багаж и предвид връзките, които се правеха да се чудим дали ще дойде или не. Не се налагаше и да чакаме да си го вземаме по летищата. Всъщност най-дългите разстояния, които изминавахме пеша с раниците на гръб бяха точно летищата. Разстоянията до гейтовете и в Мадрид на Терминал 4S, и в Нарита бяха доста големи. 

Двата дни, които прекарахме в Болоня бяха чудесни. Времето бе невероятно слънчево през неделния ден и целия град бе излязал навън по улиците и заведенията, радвайки се на топлите слънчеви лъчи. Като прибавим към тях и хилядите туристи дошли за уикенда атмосферата наистина бе празнична и градът сияеше. 

За престоя ни в Болоня ще разказвам отделно, защото този разказ е само за основната и най-важна част от пътуването ни: В преследване и откриване на разноцветните кленови листа.
Ето това очаквахме да видим в следващите 168 часа в страната на изгряващото слънце:

 

 

и се радвам, че това което току що публикувах не е снимка от мрежата или списание, а от личния ни архив.
Та след двата прекрасни дни в Болоня в ранната утрин на 1 ноември в 7 часа отлетяхме за Мадрид. За полета от Болоня до Мадрид бях запазил места, защото резервацията им беше безплатна, но за основния полет от Мадрид до Токио всяко място струваше по 32 евро. Тъй като билетите ни бяха само 380 евро ми се виждаше кощунство да платя 130 евро за запазени места. Благодарение на Фичо, благодаря ти, Фичо още веднъж    и неговия опит с Иберия не купих запазени места, а направо на летището при издаване на бордните карти ни дадоха  безплатно местата. 

Изглежда че бяхме симпатични на служителите на Иберия, защото и двата пъти без да сме искали ни дадоха места до прозорците на двойката седалки.

Още по-интересен бе факта, че и при двата основни полета пред нас бяха млада двойка испанци. Как така се бяха улучили местата не зная... като нашите ги взехме в Болоня, а те в Мадрид. Да не говорим за на връщане, когато си взехме бордните карти от чекина на Иберия на летище Нарита два часа преди полета.

В Мадрид кацнахме в 9,30, а полета до Токио бе в 12, 20часа. Имахме достатъчно време да се предвижим от Терминал 4 до Терминал 4S откъдето бе полета ни. Прекарахме час в кафетата на гейта, любувайки се на кацащите и излитащи самолети, съзерцавайки и нашия самолет който подготвяха за полета.

 

 

 

Маршрута на Иберия от Мадрид до Токио бе съвсем нов. Първият полет бе само преди две седмици на 18 октомври и затова може би и очаквах самолета да не е пълен, още повече, че ни дадоха само няколко часа преди полета места до прозорците, ноооо тук сгреших в предположенията си, защото и двата полета бяха пълни. Към Токио имаше повече европейци. Обратно към Мадрид повече бяха  японците, отиващи на екскурзия в Европа. 

Самолетът с който щяхме да пътуваме бе доста новичък Airbus A330. Две редици с по две седалки до прозорците, и четири седалки в средата.

 

 

 

Стюардесите бяха испанки и японки, много усмихнати и внимателни и откликваха на всяка молба. Не е лесно 14 часа да търчиш и обслужваш над 200 човека усмихвайки се.

Стандартно ни раздадоха одеяла /червени / и възглавници. Изрецитираха инструкциите за безопасност и след излитането побързаха да ни нахранят. 

А храната на Иберия бе много вкусна. Имаше избор от две менюта при основното хранене,

 

 

а  при закуската направо раздаваха готовите кутии, пълни с вкусотии.

 

 

 

Имаше вино в малки бутилки, бира, сокове, коли, мин.вода, чай, кафе. 

За твърд алкохол не съм сигурен, предполагам, че е имало но ние не сме искали.

През нощта на отиване стюардесите бяха оставили бюфета в задната част почти на самообслужване и всеки си наливаше каквото иска. Имаше и бисквити, фъстъци и разни др. дреболии за хапване.

14 те часа полет на отиване бяха доста леки. Тъй като се прехвърляхме напред във времето, много скоро след излитането се стъмни, а с това възможността човек да дреме се увеличаваха. А ако не ти се спи имаше достатъчно възможности за забавление с монитора пред теб. Най-много се радвах, че ще мога да следя в реално време полета ни чрез седем осем различни  картини, които показваха и изминатото разстояние, и оставащите часове до кацане, и това което е под нас като територия, и позиционирането на самолета от няколко различни гледни точки, скоростта, температурата на въздуха, часовите зони в целия свят и т.н.

 

 

 

Успяхме да поспим два три часа и към 6 часа японско време самолетът започа да оживява, настана време и за приземяване. И точно по разписание на 2 ноември в 9,20 часа без нито една минутка закъснение докоснахме пистата на летище Нарита. 

Бяхме вече в Япония!!!

Какво ли ни очакваше в следващите седем дни.

Дали Япония щеше да се окаже такава каквато бе в мечтите ни и да ни накара да се влюбим от пръв поглед в нея и да поискаме да се завърнем отново и отново или ни очакваше разочарование и действителност, коренно лазлична от представите ни.

Предстоеше да разберем много скоро, кое от двете ще се случи.

Преследването на разноцветните кленови листа започва....

[Roje]

След дългия презокеански полет летище Нарита ни посрещна в ранната сутрин на 2 ноември леко намусено. Облаци покриваха небето, но това едва ли можеше да охлади ентусиазма на близо тристата пътници, които се изсипахме от ръкава на самолета и се отправихме към паспортния контрол. 

Летище Нарита е модерно съоръжение и няма смисъл да се притеснявате, че нещо можете да объркате. Всички указателни табели са на японски и английски, така че ако знаете какво Ви е  необходимо и без да питате можете да стигнете до него.

Предимството да нямаме чекиран багаж ни позволи да се измъкнем първи от паспортните проверки /емиграционните формуляри ги бяхме попълнили още в самолета/ и да се отправим към JR гишето, за да активираме JR pass-a си.

Тъй като валидността му е 7 дни, ако започнехме да го използваме на 2 ноември, на 9 ти сутринта той вече нямаше да е активен и за последното ни пътуване от Йокохама до летището трябваше да си закупим билети. Но предвид това, че от Йокохама до Нарита билета е с 1000 йени по-скъп отколкото от Нарита до Токио решихме да го активираме от 3 ти ноември и да използваме този транспорт от Нарита, който е най-бърз и тръгва най-скоро след пристигането ни.

За тези които ще търсят на Нарита JR гишето / и не само него, а и другите гишета за билети са почти едно до друго/ малко упътвания как да стигнат до тях, много е лесно. 

 

 

Спуснахме се по ескалаторите в зона JR, която е под залата за пристигащи, на ниво B1F. 

На това минус първо ниво на летището  вляво от ескалатора е JR PASS EXCHANGE OFFICE , където  трябваше да сменим ваучерите ни за JR Pass. А запазени места за шинкансените и Нарита експрес / ако пътувате с него е задължително запазеното място, докато за останалите шинкансени е по желание, има и свободни вагони/  трябваше след това да вземем от билетния офис Midori no Madoguchi, който също е наблизо. 

За наша радост на гишето  за смяна нямаше нито един човек. Попълнихме формулярите с имената и номерата на паспортите. Дадохме паспортите и закупените ваучери, подписахме формулярите и служителят подпечата вече истинския Пас с датите на валидността му.

 

 

Не забравихме да закупим и две карти суика, които щяха да са ни необходими като електронни портфейли  и където можеше да плащаме с тях.

 

 

Изключително голямо удобство са картите и съветвам всеки пристигащ в Тоико да си закупи такава.

Най-интересното бе, че в интернет бях прочел, а и всички с които разговарях казваха, че при връщането им ще ни удържат 220 йени такса. Не зная дали служителят се обърка или какво се случи, защото и двете бяха абсолютно празни, но когато на тръгване от Япония ги върнахме не ни удържаха абсолютно нищо от тях и ни върнаха точно 1 000 йени, колкото е депозита на двете.

От гишето, на което активирате джи ер паса си не можете да купувате запазени места, а трябва да отидете до билетния офис Midori no Madoguchi, лесно ще се ориентирате по големия зелен надпис.

От него взехме запазени места за влака от гара Токио до Киото на 5 ноември  в 9,33часа.

За наше най-голямо съжаление  Д и Е местата, които искахме, за да можем да видим от Shinkansenа между Токио и Нагоя,  планината Fuji, и които са от дясната страна на влака по посока на движението  бяха разпродадени. И то три дни предварително, при положение, че скоростните влакове тръгваха буквално през минути.... 

 Ако все пак се затрудните да откриете билетните каси, който и да попитате ще Ви упъти.

Така още там на летището ще успеете да се срещнете с най-запомнящото се и основно впечатление от страната. Нейните хора с необикновета си отзивчивост и доброта Ви карат да се чувствате в една почти нереална паралелна на нашия свят планета. Лошото е че човек твъре бързо свиква с хубавото и след това му е много трудно, когато се върне в стериотипа на ежедневието в родната ни действителност.

Сега вече можехме да побързаме към  следващето гише, което ни интересуваше. Това на Keisei. От него щяхме да закупим 72 часовите карти за цялата метро мрежа на Токио и да видим дали ще успеем да хванем най-скоростния влак за Токио, тръгващ от Нарита. Скайланер експрес.

 

 

Мисля че това е най-малко използвания влак от чужденците, може би защото не влиза в джи ер паса, а повечето от туристите са с такъв. Друга голяма част от пристигащите чужденци пък използват директния автобус от Нарита до Шинджуку и за този експерс остават по-малко желаещи.

За наша радост имаше промоция на компанията, която обслужва тази експресна линия и ние побързахме да се възползваме от нея.

Те предлагаха изключително голяма отстъпка при комбинирано закупуване на билети за експреса и карти за метрото. 2000 йени на човек по-малко излизаше ако се закупят тези пакети и то само за едната посока. Вместо 11 000 йени за влак от Нарита до Токио и 72 часова карта за метрото платихме само 7 000 йени, а на всичкото отгоре и за по-малко от час щяхме да се предвижим до Токио.

Скайланер експрес пътува до Нипори и Уено, а от там щяхме да се прехвърлим на Яманоте линията до Шинджуку.

 

 

Въпреки прехвърлянето предпочетохме да е със Скайланер експрес заради по-бързото придвижване и заради промоцията със закупуване на 72 часовите карти за метрото.

 

 

В 9,25 часа кацнахме на Нарита, а в 10,32 вече бяхме закупили билетите със запазени места за еспреса и по-най бързия начин се отправихме към него, защото тръгваше в 10,42. 

 

 

Влакът беше почти празен и можеше спокойно да се отпуснем в удобните кресла. Само след 41 минути вече бяхме пристигнали на гара Нипори. След още 10 се качихме на следващия влак от Yamanote Line  за Шинджуку. А след още 23 вече крачихме с раниците на гръб по безкрайните коридори на най-голямата гара в света, през която дневно преминават повече от 2,5млн. души.

Още преди да пристигнем в Токио най-големи страхове и безпокойство у нас предизвикваше гара Шинджуку. И за да не се окажем в плен на безизходицата и лутането много, ама много обстоятелствено и подробно я бях проучил.

С всичките и изходи и платформи, с отделните влакови и метро линии, коя откъде тръгва и колко е голямо разстоянието до отделните изходи. А имах и качена картата на гарата на таблета и ако нещо ми се губеше можех веднага да го открия.

 

9. ГАРА ШИНДЖУКУ КАРТА.pdf

 

Затова и съвсем безпогрешно и само за няколко минути се измъкнахме от JR линиите до Южния изход, откъдето имахме два варианта за придвижване до апартамента ни.

Първият пеша- за около 20 минути и вторият с метрото за една спирка и 3 минути пътуване. Избрахме втория. До южния изход се намира и спирката на метрото, която ни трябваше. Щяхме да пътуваме за една спирка по новата кейо линия до спирка Хатсудай. 

За тези, които им предстои да се сблъскат с Шинджуку бих споменал само няколко неща, които трябва да се запомнят.

Ако пристигате на Шинджуку с JR линиите и искате да излезете от гарата или да се прехвърлите на метро линиите не забравяйте:

Нагоре са южните и югоизточните изходи.
Надолу са Западните и Източните изходи. 

На гарата има 8 билетни входа.

На първо ниво /нагоре с ескалатора като слезете на  JR линия/ са: Южен  Изход : (Lumine 1 & 2, Takashimaya), Югоизточен  изход, Нов Южен изход, и Южна тераса Exit

На подземното ниво/надолу с ескалатора като слезете от влака/ се намират: 

Западния изход : Кметството на Токио /Tokyo Metropoliten Government Building/ и Odakyu универсален магазин), Източен изход за  Kabukicho, Шинджуку ALTA), Централен западен изход, Централен източен Exit.

Не се подлъгвайте по движението на другите пътници, искайки да ги използвате за ориентир. Ако на малките гари всички горе долу отиват в една посока, на Шинджуку не се знае кой къде отива.

JR Shinjuku Station  е гара за трансфер на следните метро линии:

1. Keio Line

2. Keio New Line

3.Odakyu Line

4.Toei Oedo Line

5.Toei Shinjuku Line

6. Marunouchi Line

От  Южния изход се прехвърляте към: Кейо, Keio New Line , Odakyu, Toei Шинджуку, и Toei Oedo линии.

От източния  изход можете да се прехвърлите на  Маруноучи и Seibu.

Радващото бе, че нашата Keio New Line бе съвсем близо до JR линиите и Южния изход и може да се каже, че от Шинджуку излизахме по-бързо отколкото от пероните на Централна гара София до булевард Мария Луиза. 

А дори и да се прибирахме пеша до апартамента ни пак Южния изход бе най-близо.

Лошото бе, че най-пряката метро линия извън JR линиите между Шинджуку и гара Токио- Marunouchi Line /червената линия/ бе на източния изход и за да стигнем нашия Южен изход се наложи да вървим почти половин час. Затова и така не повторихме да се качваме на нея.

Първоначално, когато разучавах картата на транспорта в Токио си мислех, че никога няма да разбера до къде с какво се стига. Но благодарение на указанията на Самурайка, Чандни, Александра Ко и останалите много бързо свикнах с десетките преплитащи се линии  и тъй като имахме и JR пас, и карти за метрото, и карти суика избирахме винаги най-бързия и кратък като път вариант, за да пестим време и сили.

Апартаментът ни се намираше до Новия национален театър и Операта и на около 10тина минути от Кметството.

 

 

Така че около 12,30 вече бяхме успели да се настаним и бе време за първата ни среща с Токио. 

За следобеда бяхме предвидили разходка из Шинджуку, Шибуя и посещение на Meiji Shrine. Време бе за откриване на красотите на Японската столица в едни от най-централните и модерни райони.

 

 

[chandni]

Eeeeх, roje... Какви мили спомени събуди у мен... 

[Roje]

Чандни, надявам се с по-нататъшния си разказ да ти припомня още мигове от пътуването ти до Япония.

Дотолкова че да ти се прииска да отидеш отново, този път през есента

За да видиш ето това:

 

 

 

А аз вече се оглеждам за билети за сакурата

 

[chandni]

Дотолкова че да ти се прииска да отидеш отново, този път през есента

Че мен никога не е спирало да ми се иска...   

[chandni]

Чандни, надявам се с по-нататъшния си разказ да ти припомня още мигове от пътуването ти до Япония.

Roje, надявам се с текущия си коментар да ти припомня за по-нататъшния ти разказ, относно пътуването ти до Япония...   

[Roje]

Roje, надявам се с текущия си коментар да ти припомня за по-нататъшния ти разказ, относно пътуването ти до Япония...   

 

Chandni, благодаря ти много за напомнянето

Малко се позабавих с разказа си

Без да звучи като оправдание като прибавим към мързела ми: празниците /Коледа и Нова година/ , пътуването ни за тях, подготовката за новото пътуване през март / днес например цял ден резервирам и плащам вътрешни полети и хотели, за моя радост остана само още един полет, всичко останало е ОК/, работата и т.н.  се получава картинката на това забавяне.

Но този разказ стои на първо място в списъка ми за писане и затова в следващите дни се надявам да го продължа и ... завърша, докато си е студ навън да се сгрея малко с горещи спомени....