Популярно мнение Добри Публикувано: 21 декември, 2016 Популярно мнение Публикувано: 21 декември, 2016 Зимата отивам в Исландия да се стопля малко. На вас шега ви се струва. Тръгнах от София на -10, пристигнах в Рейкявик на +10 градуса. Не подценявайте 20 градуса амплитуда. Едни гъсти, тежки, плътни облаци с висока температура, утихнал вятър и половин излишен багаж. Става нещо страшно с климата в Арктика. И това, което иначе ви минава покрай ушите като преекспонирана досадна новина, за други хора, животни, растения, ледници и биотопи вече е въпрос на живот и смърт. Буквално. И, ако съществуването на 64-66 паралел север се променя драстично, независимо от причините за това или безхаберието на някой си облизан от крава чичко, спечелил изборите в Америка, то персоналното ни замисляне като разумни хора, ако не друго, може до голяма степен поне да ни избави от световната апатия. Иначе Рейкявик, както винаги, живее своя цветен, пълнокръвен, младежки и избавен от мрачните мисли живот. Приятно лишен от догмите на средностатистическия европейски град (но и от неговата история в Античността), компенсира с много улично изкуство, светлини, цвят и иновация на фона на 20-те часа мрак, които го налягат. Депресия тук е невъзможно да ви хване. Витлеемските звезди са част от всеки прозорец. Електричеството е толкова евтино, че се украсяват всевъзможни неща - котки и кучета дори имат лампички. Свети всичко - кръстовете на гробщата, прозорци, тротоари, ъгли, врати, библиотеки. Една жажада за светлина, която можеш да разбереш, само ако знаеш какво е дългият мрак. Лебедите плуват в черните води на Тьорнин, изяждайки кифли от по 10 евро на зяпнали китайци, които вероятно и хал-хабер си нямат за 6-те литературни пейки с QR кодове около езерото, за културата и поетите на стария град, за децата на кокили и яхнатите козли на двуколка... Днес дебели американки негърки по пижами въртят задниците си по Лейгавегур, в търсене на плюшени пъфини и деколтета с лава, а млади очилати пакистанци по бели ризки се снимат с хот-доци. Витрината крещи "Купи ме". Добре дошли в Исландия 2016 г., на която сякаш не ѝ пука от това. Викингите в 21 век правят пари. Те строят, развиват се и целогодишно канят и настаняват гости 5 пъти повече от собственото си котило: 57
Яничка Публикувано: 21 декември, 2016 Публикувано: 21 декември, 2016 Бай Добри, страхотни и много цветни снимки! Върна красиви спомени. Тази година имах късмета да отида на много хубави места, но Исландия има и ще продължава да има специално място в сърцето ми
DenitsaS Публикувано: 21 декември, 2016 Публикувано: 21 декември, 2016 (редактирано) Много хубави снимки, тъкмо се чудех кога ще се включиш с разказ за пътуването :-) Редактирано 21 декември, 2016 от DenitsaS
Добри Публикувано: 22 декември, 2016 Автор Публикувано: 22 декември, 2016 (редактирано) За да се връщаш многократно в тази земя, трябва или да си луд, или много да я обичаш. Което горе-долу е едно и също. А аз отговарям и на двете. И да не ти пука колко пъти минаваш през места, които вече си видял, наснимал и са ти до болка познати като Златното колело. Но е добре да споделиш тази красота с приятелите си. Извлича се друг тип удоволствие. Има една граница, отвъд която преставаш да разглеждаш тривиални туристически маршрути като низ от задължителни точки, които всички коментират, придружени с павильони, рейсове, тоалетни и целия антураж от безумен комерс, отклоняващ човек от есенцията, а спираш малко, казваш "майната ви" на всички, оставяш апарата и просто започваш да чувстваш природата. Тихо, ненатрапчиво, отстрани. Моментът на съзерцание е най-ценен и той трудно се предава по форуми със снимки. Всяка ледена пръска от дъжд или гореща такава от врящ гейзер, всяка черна базалтова скала с тревна туфа и внезапен вихър в лицето ти, вече те абстрахират от туристическата лакърдия. И сред тази всеобхватна красота, студът и влагата в един миг изгубват значение. Те остават само като някакъв стандартен страх у южните души, мечтаещи за палми, плажове и 30+. Но смисълът на Исландия е в студеното съзерцание. В такава безпощадна, самотна, но величествена среда, много често се усеща цялото безмислие на човешките претенции. Да се вглеждаш в гънките на велики разломи от последната ледникова епоха и да се пренасяш там, да виждаш редки елементи от недрата на земята, в съзнанитео ти да изникват картини на изригвания и хвърчаща лава, които дори трудно пробиват ледената километрична шапка понякога, но да си дадеш сметка за духа на хората, преодолели всичко това, макар с цената на глад, лишения, мизерия, чуми, низгвернатост от крале и кораби, вулканични зими и население падало под критичния минимум от 40 000 души, с окрадена единствена камбана при Тингветлир (сега горд символ), взета от датчаните за възстановяване след големия пожар в Копенхаген през 1728 г. Да наречеш свой дом такова място не е лесно. Камо ли да обединиш хората в един Алтинг през 930 г. до голямото езеро на голата скала и да живееш според закона в 100% грамотна и справедлива общност още от 10-ти век насам. Да създадеш свой собствен водопад с чувство за красивото, да наказваш убийците и престъпниците с удавяне във вира или изгнание от своята земя и да създадеш най-голямото литературно наследство от саги след класическата гръко-римската литература. В тези безкрайни полета с лава и мъх, в които всяко въображение ще види призрачни фигури, в тези потресаващо чисти, но коварни глациални реки и брутални, снежнобели водопади като коси на езическа богиня, явно има някаква магия. Те действат на психиката, дисциплината и съзнанието на човек. Сред всичко това там си ти, на фона на безразличните към живота ти стихии - с твоята малка, скромна торфена къща с дузина овце и коне, живеещи на свобода и ливадите със сини хълмове с мъгла по върховете и сняг в далечината. Твоят самостоятелен живот и куража ти да се изправиш срещу трудностите, та дори да отгледаш деца и да ги научиш да бъдат исландци. Не случайно самият Лакснес се мести от Рейкявик в живописния Моусфетлсбаяр, където учудващо за мен и до днес никой тур от Златното колело не спира на къщата му, а е много интересно и стойностно място-музей. Но е хубаво да си прочел поне една негова книга. Разбира се, хората искат гледки, атрактивни забележителности, яд ги е защо посещението до кратера Керид се плаща, какво по дяволите да правят във Фаукасел, където конете се решат като викториански госпожици от девически приют, какво му е толкова ценното на южната енория Скаухолт или на моста при Селфос, и защо е толкова важно да се мине през Кверагерди, след като никой няма да им даде субполярни банани от прочутите оранжерии. Но така и не се вливат в духа и историята на тези места. Защото, ако навлязат, поне за малко, ще разберат, че в Кверагерди не погребват мъртвите си. Точно така. Земята ври и кипи отдолу. А никой не иска да свари починалия си близък. Използва се гробище далеч на километри от градчето. През 2008 г. имаше голямо земетресение, което отвори огромен кратер с гейзер в центъра на хола в къщата на едни хора. Определено не беше добра година за Исландия и с финансовия колапс. Представете си го само. Както сега си стоите у вас и четете - хоп до вас, нерде Ямбол, нерде Стамбул - изниква гейзер в хола. И сега тези хора са единствените, които се преместиха и чиято къща е разрушена. Всичко друго си седи на котлона и живее своя леко нереалистичен живот на бавен огън. А земята покрай гейзерите винаги е цветна. Много цветна. И всеки път изненадва. Ту е прасковено розова, ту медено зелена, ту ярко червена от желязо, ту силно жълта от сяра. От гърлото на земята идват много редки елементи. Самият Строккур често не е толкова интересен след две-три изригвания на 25-30 метра, колкото множеството малки спящи гейзерчета с различни цветове по хълмовете нагоре. А говорим ли за потресаващия двойнокаскаден и всеизвестен от снимки и картички на всички ви Гутлфос, то там малко могат да кажат думите. Новата рампа с пътека, която минава от горната страна и дава нови гледки е много добра, но търпи критики откъм осигуреност, защото са започнали ерозивни процеси. Където се месим - природата си го връща. И доста често има багери, които осигуряват и социализират допълнително мястото. Слава богу - сега ги нямаше. Буен и абсолютно магнетичен, Гутлфос ни посрещна с почти стопен сняг и проблясващи пътечки, но с изобилие от дъжд, мъгла и вятър. Редактирано 22 декември, 2016 от Бай Добри 47
ven62 Публикувано: 22 декември, 2016 Публикувано: 22 декември, 2016 Бай Добри - чест и почитания. Не спираш да ме изумяваш т.е. не спирай да ме изумяваш, pls. 3
Meidj Публикувано: 22 декември, 2016 Публикувано: 22 декември, 2016 Има една граница, отвъд която преставаш да разглеждаш тривиални туристически маршрути като низ от задължителни точки, които всички коментират, придружени с павильони, рейсове, тоалетни и целия антураж от безумен комерс, отклоняващ човек от есенцията, а спираш малко, казваш "майната ви" на всички, оставяш апарата и просто започваш да чувстваш природата. !!! ~ п.п. Бай Добри, великан си! Продължавай да ни радваш очите, ушите и душите с тези невероятни постинги! 7
Spqr Публикувано: 22 декември, 2016 Публикувано: 22 декември, 2016 Бай Добри, няма друг в магеланци с такъв речников запас като теб. Може би го знаеш. Удоволствие ми доставя да чета как намираш определени думи и изрази да описваш. Голямо богатство е да владееш български на такова ниво. 13
Niceday Публикувано: 22 декември, 2016 Публикувано: 22 декември, 2016 "... куражът ти да се изправиш срещу трудностите, та дори да отгледаш деца и да ги научиш да бъдат исландци." Май там е разковничето на това, което са исландците, което ни впечатлява толкова. Бай Добри, поклон и благодарности за всяка думичка и всяка снимка, които си споделил и надявам се ще има още! За думите повече! И си брутално прав за СподеленотоПреживяване - велико нещо е, имам си своето такова и знам от първа ръка. 3
Zara Публикувано: 22 декември, 2016 Публикувано: 22 декември, 2016 "Студените" и "мокри" дестинации не са моя страст, но се улавям, че все по-често преглеждам подобни теми след представянето на Исландия в този форум. Благодаря на всички, писали и споделили преживяното! Страхотни снимки от, явно, още по-страхотни места! П.П. Бай Добри, респект! Само Ремарк ми е доставял такова удоволствие! 3
Guinness Публикувано: 22 декември, 2016 Публикувано: 22 декември, 2016 @Бай Добри, респект!! Падна ми мандибулата и си глътнах граматиката. Продължавайте в същия дух! 1
Добри Публикувано: 23 декември, 2016 Автор Публикувано: 23 декември, 2016 И като заговорих за гейзери се сетих, че пропуснах да спомена докъде може да стигне социалната ангажираност в Исландия по сериозни и наболели въпроси, изискващи внимание от обществото. Ще се учудите, но гейзерите, така щото и балите за сеното на овцете и табелите на такситата, често се боядисват в розово: Разбира се, прави се, за да се привлече внимание към един значим и болезнен въпрос - борбата с рака на гърдата и апелирането по един ефектен начин към редовна профилактика и ранна диагностика. Цивилизованата държава, осъзнавайки добре важните неща в живота на хората, вместо да дава пари за оръжия и войска, пренасочва тези 10% от бюджета си за едно нещо, наречено "социална психология" - дълго пренебрегвана наука, която без съмнение иска повече подкрепа и внимание - с нейна помощ често се решават съществени проблеми в едно общество. Може би не с магическа пръчица веднага, но качествено, в корен. Нещо, с което политически и икономически системи едва ли могат да се похвалят. Но да не навлизам толкова в тази материя. Исландия, малко или много, апелира да избягаш от света на хората и да идеш в света на дивата природа. Свят, който, парадоксално, но ти дава далеч по-добра представа за това що за животно е човек и дори какво е морално добро/зло. Може би по-добре от всички нравоучения в историята. Или поне така твърди колегата Уърдсуърт, на когото съм склонен да вярвам, усещайки аналогично нещата. Тръгнали по прочутата с живописните си пейзажи Южна дъга на Исландия, след кратка почивка при голямата кула на Кверсветлир, съзряхме в далечината на сивия хоризонт гледка към Вестмановите острови. Но време, светлина и редовни ферита за тях има само лятото. Сега имахме не повече от 3 часа и половина светло. Разходката неизменно продължи със задължителните Селяландфос (където мокрия и хлъзгав пейзаж зад бялата завеса на водопада, в едно с многото кал от дъжда, този път не позволиха да се разхождам безпрепядствено) и Скоугафос (където ме налегнаха приятно-носталгични спомени от преживявания на фона на мантрата му). Но спирайки се на тях, в късите светли часове на деня, предвид факта, че пътечките до съседните водопади бяха твърде кални, наводнени и дори затворени, а до аварийно приземилия се самолет Дъглас в пустошта някак не ни се вървеше с километри под дъжда, ние побързахме да идем към една от големите природни магии на Исландия - ледникът Соулхеймайокутл. И времето утихна. А ледникът е като нас. Пътник. Дали ще е фатална красавица с надиплена светлосиня рокля на черни ивици, или ще е зловещо проскърцващ и тромав великан с мулени, морени, конуси, хиляди пропасти, вътрешни мехури, язви, дупки и пещери - той не спира да пътува и разказва. За историята на земята, за нивата на въглеродни емисии, за косервираните в леда древни находки, за вулкани и катаклизми, докато изящно свети с тайнствената сила на озона. Богатство не само за учения и за смаяния турист, но и за цялата ни планета. Изваял скали на милиони години, по-добре от Бернини, някъде между натрупването на ледената си маса, вулканичните слоеве и жестоката аблация (отнемане, разрушаване, топене), днес изложен на гибелните за него 5-6 градуса, в относително краткия ви човешки живот, имате последен шанс да го видите, докато си тръгва с много бърза крачка от нас. Соулхеймайокутл! Заслушайте се в тази френетична гимнастика на гласни, съгласни, ударения, приглушения и йотации. Зад нея стои едно сияещо в здрача чудо. След отклонението от път 1 към вътрешността на Мирдал, с осезаемо, но ненатрапчиво присъствие на туристи, в края на краткия, но странно топъл декемврийски ден с мъгли по билата, се разкрива чуден пейзаж - полегати черни тефрови хълмове, набраздени с вади и водопадчета от двете страни на дълга, но широка километър-два долина "корито", заобградена от приятно фосфорисциращ зелен мъх. Навлизаме в подножието на силно отдръпналия се от 1995 г. насам ледник - близо километър. Индикациите за това започват още от самото начало. Плуващи към океана айсберги в реката; ерозирали пътеки, поради факта, че вече няма сила, която да ги държи; безкрайни сребристи вади в гладкия черен пясък, отмиващи дъното на някога вечно замръзнало кралство. Табелата е ясна и недвусмислена: This area is rapidly changing! А в подножието... в подножието на ледника дъхът ти буквално спира, пулсът надхвърля 100, зеницата се разширява и безброй микро-инфаркти, които е безумно да опишеш, преминават през тялото и мозъка ти на фона на безчувствения бледосинкав гигант. Еуфория. Афект. Сублимация. Дали по-сдържани в теб, дали изразени с вик, отекващ в безкрайния лед, те напират. И се благодариш, че си жив и пътуваш, че си там и си част от тази величествена природа, която, дори утре да те смаже с безпощадността си, ще бъдеш щастлив, че си попил от безграничната ѝ красота. А малко по-надолу, залезът при Дирхолей, Рейнисфяра и Вик е нещо наистина прекрасно. Късата декемврийска дъга на слънцето над хоризонта е достатъчна, за да ти достави неповторим спектакъл от цветове, сенки и отражения. И ако плажът е световноизвестен с монохромната си естетика на черен пясък и зъбери, диви бели вълни и сиво небе, възпети в албума Otta (сивата зора от 4 до 6 сутринта лятото) на групата Sólstafir ("Крепускуларни лъчи"), то често, някой забележителен залез, огряващ тъмната базалтова пещера и реещите се следобедни птици над скалата, с пълна сила опровергават меланхоличната слава на мястото по много обаятелен начин. Тук вече с пълна сила чувстваш популярността на Исландия в засиления, дори леко агресивен туристопоток. Безкрайни шматкащи се цветни якета на човечета по плажа, които не само ще ти пречат на хубавите кадри, но за жалост са започнали да рушат и изтъркват шестостенните тръби на базалтовия орган от толкова качване за позиране и чекнене. Скалата, колкото и да е здрава, няма как да устои на милиони, постоянно качващи се и слизащи от колонките крака. Да не говорим за безразсъдните, играещи си с озверелите вълни, туристи. Но на нас може би вече ни се махаше от тук. Вик, тролският кораб и околия са много красиви наистина, ако ти самия в себе си можеш да се абстрахираш от масовия туризъм и преекспонираността, а и да погледнеш на мястото като глух и ням за човешкото присъствие, без да спираш да чуваш птиците и вълните. Но това е един висш пилотаж, който не всеки от нас владее, а и не е и нужно да го владее. А това е една очарователна исландска жена на име Елийн: 38
Elena_el Публикувано: 23 декември, 2016 Публикувано: 23 декември, 2016 Няма писател, който с толкова малко думи да опише толкова красота. За нас, четящите, Исландия стана безкрайно близка и позната! И помечтана дестинация, като нещо красиво на нашата планета. Очакваме продължение ..... 1
Asterisk Публикувано: 23 декември, 2016 Публикувано: 23 декември, 2016 Да не говорим за безразсъдните, играещи си с озверелите вълни, туристи. М да, като отвързани. И докато има такива, било то вързани на нивата или пред компютъра, или пред някоя догматична доктрина, ще има и отвързани безразсъдници. Не научи ли някоя легенда, разказана от местен, далеч от широката публика? Да не говорим за безразсъдните, играещи си с озверелите вълни, туристи.
Childish Публикувано: 24 декември, 2016 Публикувано: 24 декември, 2016 Отдавна не бях чела пътепис само заради самия пътепис. Благодаря за поезията, любовта, вдъхновението! 3
Raybeez Публикувано: 24 декември, 2016 Публикувано: 24 декември, 2016 С всеки следващ пост и осъзнавам колко е мистична Исландия и как едно и също място, може да бъде видяно хиляди пъти с един чифт очи и пак да бъде различно, а какво остава да бъде видяно хиляди пъти от хиляда чифта очи. 2
FlyTraveler Публикувано: 24 декември, 2016 Публикувано: 24 декември, 2016 Изумително добре написано, Бай Добри! Моят персонален фаворит във форума - @домосед, вече си има конкурент по ниво на литературен стил. Весели празници! 2
Добри Публикувано: 27 декември, 2016 Автор Публикувано: 27 декември, 2016 Весела Коледа на всички! Благодаря много за топлите думи. Моят разказ продължава с описание на един прекрасен декемврийски ден в Исландия, който прекарахме на метър и половина над земята със забити в стремената крака, сред лавовото поле на красив вулкан – Хелгафетл Ездачи в лавовите полета на Хелгафетл (Свещената планина). Детска градина в полите на угаснал вулкан. Двата гарвана и белият конник от хълма. Garún, Garún! Конят, този прастар питомник, верен приятел и достоен помощник в човешката история – от прост хамалин в нивата, до сенатор на Калигула и събеседник в разговорите на Карл Велики на немски – никога не е изневерявал на благородната си природа. А исландският кон – може би най-чистата порода кон на света, несмесен с други породи от над 1000 години, поради изолираността на острова и изричната исландска политика в това отношение – не само че има пет неповторими хода – обикновен, тръс, лек галоп, тьолт и летящ (Walk, Trot, Canter, Tölt, Flying Pace), и то с по няколко разновидности всеки, но и притежава над 100 цвята чудна украска, придружена с изключително дълга, мека и топла грива и опашка, с които и най-натоканата молска кифла днес не може да се похвали. Да не говорим, че е едно от най-милите и хрисими същества, които познавате. Прегръдката с него е равносилна на тази с панда. Хигигиената му се поддържа на ниво лукс, а дисциплината му е безупречна. С една дума – аристократ. Бяга на свобода, където и колкото иска, и винаги има опция да обитава чисти и немиризливи, затоплени геотермално конюшни с изобилие от сено, в които никой не го бие, юрка или недохранва. Бохем, невиждал капаци, цигани и купчини с тор, а имал доволно време и пространство да развие неща като генетична грация и широко копито с мек чарлстон. Ала природата го направила нисичък, мъничък. Не грамадунец. Но в момента, в който дори без да искате го наречете „пони”, автоматично си навличате целия гняв и неприязън на исландците. Това е исландски кон, не пони. На около 15-20 минути от градчето Хапнафьордюр в посока югоизток по път 420, има една живописно сгушена сред лавовия пейзаж конеферма, наречена Hraunhestar (букв. „Лавови коне”, преносно – буйни, жарки, хвърчащи). В долината й гордо се извисява вулканът Хелгафетл („Свещена планина”) и ниските Сини планини, наречени така от първите заселници, защото при изгрев и залез те придобиват изключително красив синкав отенък. Около Хелгафетл се простира малка смесена гора, хълмист хоризонт и красиво лавово поле с мъх на 10 000 години. В интерес на истината, викингите, при стъпването си на исландска земя, кръщават цели 9 планини с името Хелгафетл на 9 различни места. Ще кажете - защото нямат въображение или достатъчно думи в езика си, но не. Традицията е, че се обожествява всеки природен феномен, придава му се специално значение, и от обикновено нарицателно, постепено прозвището прераства в име. Логото на конефермата недвусмислено свързва буйните грива и опашка на исландския кон с лавата, и вулканичния пейзаж, в който се язди: Прочутият английски хумор, който се шегува с лордовете, че не обичат да яздят, защото им се разливало уискито в ръката, тук леко губи своя смисъл. Исландският кон, особено придвижващ се в лек тьолт, е способен да те носи толкова плавно и меко, че не само няма да си разлееш уискито, ами и изобщо няма да усетиш, че си на кон. Шинкансенът на конете. Все едно си седнал на фотьойла в хола. Едно, че това животно е с ясното съзнание, че те вози, второ, че такава е природата му – грациозно, плавно, елегантно. Е, да направиш снимка като от статив от него няма да можеш, но не защото си изключил стабилизатора или ще я размажеш, а просто защото стопаните на конефермата, с оглед на това, че им се налага да се справят понякога с туристи-тамагочита, поради разумни, струва ми се, причини, са забранили язденето с фотоапарати и камери. Затова ще извините липсата на много кадри в този разказ и ще ги съставите сами в своето въображение. По ирония на съдбата най-хубавите моменти са тогава, когато нямаш под ръка апарат. Може би природата ти подсказва, че трябва да ги запечаташ в друг тип устройство - дълбоко вътре в теб. И така, пристигнали във фермата с кола още по тъмно сутринта, яхнахме конете, а с нас беше Яни – млада, симпатична датчанка, професионален инструктор и ездач, която познава местността много добре и беше наш водач. Преместила се да живее в Исландия заради любовта към конете, тя ни преведе през умопомрачително красив маршрут. В прехода бяхме само трима - тя, моят приятел и аз. Нахлузихме шлемовете, грапавите ръкавици за юзди и водоустойчивите якета, настанихме се на седлата, и потеглихме. В него ден, конят ми Hrafna (“Гарванът”, разбира се черен на цвят), беше толкова послушен, че изобщо не се налагаше да го ръчкам в хълбоците или да му дърпам здраво юздите. Интелигентно същество. Разбира ситуацията, без да е в стадо. А времето, в което поехме – чудно. Ръмежът спря, облаците леко се разсеяха и на развиделяване, навлизайки в ниската горичка на фона на сиво-розовата зора, в далечината се очертаха контурите на Хелгафетл. Конете тук имат специални черни, меки, отъпкани пътеки, обозначени със знаци. Движат се в дясно, в колона. Асфалт няма, освен едно малко тясно и невзрачно пътче, почти неизползвано, което скоро свършва в нищото и започва пустошта. А ние продължихме право в нея. Горският пейзаж постепенно се промени в лавово поле с цветни лишеи и ниски храсти, а между тях – малки пещери. Вече се виждаше как Сините планини на хоризонта сияят зад вулкана, докато преминаваме по пътя и мълчим. Край нас - епизодични писъци на сойки и само конските копита. Навлязохме в абсолютно див участък. Докъдето ти стига погледа – девствени природни красоти. Ни помен от присъствие на хора, освен нас тримата, кристално чист въздух в утихнал пейзаж на 360 градуса, спокойствие и идилия отвъд реалността. И точно, когато си мислиш, че вече си избягал от човешкото присъствие и си навлязъл дълбоко във вътрешността, Исландия за пореден път те изумява. Последното нещо, което очакваш да видиш в такъв див, самотен и притихнал мизансцен е... детска градина! А сега де! Бяла, чиста, спретната градина, със един вулкан отпред. И си казваш на ум – човек в България става сутрин чорлав, оправя нервен детето и себе си в някакъв блок, пали колата, минава по улици, булеварди, светофари, тегли едни майни на некадърни шофьори с половин отворено око, непил кафе, гледа сиви сгради и намръщени хора, и в някаква друга част на мръсния град закарва детето си да стои там цял ден. То играе с някакви цветни железа на двора, а през прозореца си, докато заспива, вижда грозни четириъгълници - блокове, къщи и коли. А тези деца тук, ни в клин, ни в ръкав, исландецът сложил в подножието на угаснал вулкан, сред лавово поле и зелен мъх, сини планини, птици, коне и ниска горичка. Катерушката - безопасна скала с мъх, стрес за родителя и възпитателя - нулев. Малчуганът играе до полуда в чистия въздух, опознава буболечки, треви и птици, а въртележката му е на гърба на истинско исландско конче. Вътре всичко – медицински център, стол, невероятни нестандартни помещения. Без много огради, дебели лелки, изнервени родители и разграфени площи. Без това подтискащо чувство, че си в затворено пространство, с което повечето от нас са отраснали. Просто една свобода на мисъл и дух, с която живее детето ти. Една изчистеност, в която обаче виждаш сериозна грижа за домочадието. Типично скандинавска, междудругото. Подминах тази сцена с много изводи в главата си. Неизбежни са. И умислен и коментиращ с компанията тези наблюдения, неусетно забавих ход на коня и останах назад. Настана отново тишина. И тогава, досущ като в някаква приказка, един много едър, охранен и матово черен гарван с тъмносини отблясъци по перата, сякаш появил се от нищото, закръжа над мен и започна да грачи силно. Последваха три мощни гърлени „гаа”-та и настръхнах. Не знам какво си хареса в мен. Започна да пикира, после запърха и след 2-3 минути нисък полет с величествено отпуснати криле на вяътъра, се изгуби в далечината. В първия момент се стъписах, но после вдигнах глава и проследих полета му. Внезапната случка породи три много силни асоциации в мен: 1. Онова знаково присъствие на птицата с прочутото „Nevermore” на Е.А. По, което в любимия ми превод на Спас Николов на български звучи като звукоподражание – „Нико-гаа”; 2. Името на моят собствен кон и 3. Хугин и Мунин на рамото на Один, в чието царство яздих в момента. Побиха ме тръпки. Виждах дори окото на тази птица. За миг се почувствах като в дарк фентъзи филм, сякаш ме спохождат поредица от знамения. За по-малко от час на кон вече бях видял сиво-розова декемврийска зора, сини планини, детска градина до вулкан в нищото и матово черна птица, грачеща над мен в лавовата пустош. Но това далеч не беше всичко. След още някой друг километър и кратка почивка, в която дадохме на конете по един зоб крайпътен троскот (а и отмора на умалелите ни задници), ни очакваше нещо, което в първия момент счетох за облак или мираж на хоризонта, а в последствие се оказа реално. От хълмовете срещу нас в далечината се зададе бясно препускащ конник. Животното беше чисто бяло, с огромна снежна грива като от приказките и сияеше отдалече. А вятърът разпиляваше гъстите му конски кичури по неземно красив начин. Разбира се, исландски кон. Човекът върху него обаче, явно много опитен жокей, беше една тъмна и неразличима в детайл фигура, чието лице така и не успях да видя. Беше в сянка. Той премина като фурия в най-бързия състезателен ход - Flying Pace - и остави след себе си само дълга облачна диря. Беше впечатляващо. Като някаква валкирия над Клонтарф слизаше от хълма към нас или все едно бях на първия ред на бясна гонка с шеметно изпреварващ състезател. Наистина, имаше нещо нереално в цялата сцена. И като казвам нереално, това съвсем не е случайно. По-късно споделих с Яни аналогията си, и тя много добре ме разбра. Не знам защо, но на мен този тъмен препускащ образ с неясно лице, появил се изневиделица пред нас, поразително ми напомни на онзи дякон-призрак от най-известната исландска фолклорна легенда Djákninn á Myrká или „Дяконът от Мрачната река”. Записана едва в XIX в., но предавана устно от столетия, легендата е добила голяма популярност в Исландия. Дякон живее от едната страна на река в северната част на страната, а момиче, на име Гудрун, от другата. Преди Коледа мъжът отива при момичето с коня си Факси и се уговарят да бъдат заедно на празника у дякона. На връщане обаче, конят му не може да прескочи реката, спъва се, дяконът пада, удря фатално главата си и умира. Някакъв фермер намира трупа и го погребва. Но новините за смъртта на мъжа така и не стигат до ушите на Гудрун. И от тук започва призрачната част. В уречения ден и час, дяконът наистина се появява при Гудрун, но като тъмна и неразличма фигура върху коня си Факси, загърнал лицето си с шал и качулка. Тя не подозира нищо и няма време да го оглежда, а се яхва зад него, забравила да си сложи единия ръкав. Двамата препускат в долината по пълнолуние. По средата на пътя дяконът проговаря на Гудрун: Луната залязва Смъртта язди Не виждаш ли огромната рана на врата ми, Гарун, Гарун? Призраците в Исландия не могат да произнасят името Господне, а Guð- първата част от името на Гудрун - на исландски означава Господ. Затова дяконът-призрак ѝ казва Garún, Garún, а не Guðrún. Ключов момент за разбирането, че той е призрак е факта, че повтаря последната дума на всяко изречение по два пъти. Тя потвърждава, че вижда раната, но все още до фермата на дякона и двамата мълчат. Щом пристигат, той ѝ казва: Изчакай малко, да вържа моя кон Факси, Факси! Тогава тя се усеща. Но се оказват на средата на гробище. Той се опитва да я дръпне към един празен гроб и я влачи за ръката, на която тя е забравила да сложи втория ръкав. Това обаче в сублимния момент я спасява - Гудрун се измъква от него и побягва надалеч, уплашена до смърт. В този миг дяконът изчезва яко дим в земята, а тя вижда гроба и разбира, че е имала преживяване с призрака му. През цялата нощ е обсебена от него, не може да спи, бълнува, а хората в близкото село разказват за странни и неспокойни видения. Най-накрая идва екзорсист и прогонва призкрака на дякона. Класическа фабула. Та, конникът, който видях в онзи ден, в мрачания и мистичен пейзаж на Хелгафетл от лава, мъх и сив облак от тефра, покъртително ми напомни на този дякон. В място, където легенда и реалност почти се сливаха в едно, за мен този човек просто нямаше лице. Същински призрак. Имах чувството, че всеки момент ще спре до мен и ще ми каже: Ела с мен, Бай Добри, Бай Добри! Светлата част на деня беше към своя край, преходът – доста изморителен. Всичко завърши с топло кафе и хубава почерпка в уютна стаичка на втория етаж на конефермата с още трима-четирима души местни. Не знам колко километра навъртяхме, смеехме се, мълчахме и се възхищавахме в някакво безвремие, но това беше едно поразително преживяване. Яздил съм в Родопите в България, в Оснабрюк в Германия и в пампата на Аржентина, но като удоволствието от исландския кон в приказния пейзаж с онази сиво-розова зора над Хелгафетл със сините планини, дивите деца и двата гарвана – моят кон и една птица, кръжаща като знамение над главата ми в лавовите полета – не съм имал никъде другаде по света. Камо ли необичайни срещи с такива призрачни конници. Давам си сметка, че подобен ден ме направи не само доволен, но и щастлив. Кой знае, може би човек в крайна сметка е точно като коня – дори да му е удобно в топлия дом, истински свободен е само тогава, когато не спира да препуска в дивото. 19
Добри Публикувано: 28 декември, 2016 Автор Публикувано: 28 декември, 2016 За сметка на многото думи по-горе, ще оставя кадрите от декемврийският изгрев над Синята лагуна и лавовите полета на Гриндавик сами да говорят. Всичко останало го знаете. Ще кажа само едно. Колкото и противоречиво място да е този умело управляван туристически гьол с геотермален излишък от фабриката, естествено самоподновяващ се на 40 часа от дълбочина 1981 метра, с качествено подобрена хигиена, колкото и хейт да видите в нета или досада от "най-известното" и "най-скъпото", което безспорно има своите десетки алтернативи в Исландия, човек винаги трябва да тренира сетивата си да виждат красивото. А то е там, когато отидеш по тъмно, сред пушеците над синята вода, бялата силициева кал и черната лава, в момента, в който краткото декемврийско слънце при изгрев огрее билото до течно злато: 23
ven62 Публикувано: 28 декември, 2016 Публикувано: 28 декември, 2016 Честита Коледа, Бай Добри, и весело посрещане на Новата година! С пожелания да си здрав и с много сбъднати мечти и през 2017 г. Бях решил да не пиша тук - да не развалям прекрасната ти поредица, ... ама то не се удържа. Мисля си, какво ли може да кара човек да вижда, снима, пише, публикува, мисли, чувства това, което ти ни поднасяш. Има само един възможен отговор - любов! 7
Добри Публикувано: 29 декември, 2016 Автор Публикувано: 29 декември, 2016 Спирам за малко с декемврийския разказ и правя едно кратко фото-лирическо отклонение за цветните исландски планини, в които ти се привиждат всякакви тролове (лицето с големия нос на жълтия хълм долу вдясно): и за гладките многоцветни сипеи при източните фиорди: с множество текстури на шарени исландски земи: ...за безкрайните ледени езици, които се спускат по сиво-зелените склонове на Ватнайокутл: чиято драматична съдба е превръщането им в мътни потоци и реки към океана: За покъртителните гледки от Йокутлсарлоун: и колекцията ми от ледени животинчета от айсберги, изхвърлени на брега: 1. Бебе драконче: 2. Глава на слонче 3. Малко глиганче 4. Неустановен саблезъб криптид: И много други. А защо не и за редки растителни видове: край зелено-белите струи на Годафос: и спомен за вулкани, облаци и птици: а и за онези първи заселници по тези земи в 9 век, построили лонгхаус от торф на дивия зелен бряг и поставили зъби на морж на вратата, които да отблъскват нечистите сили: (край на лирическото отклонение) 24
Добри Публикувано: 5 януари, 2017 Автор Публикувано: 5 януари, 2017 Исландия, разбира се, не е само природа. И ако болшинството от хората идват тук, тласкани от мисълта за величествените природни красоти, аз с не по-малък ентусиазъм ги окуражавам да отделят време и за история, археология, саги и хора, които са вдъхнали живец в този суров пейзаж и го одухотворят. Но да речем, че подхождам с разбиране към всички онези, които не се интересуват от "някакви камъни", „много текст с трудни имена”, "сухи факти и години" или хора, задаващи си въпроси от сорта на "Защо да давам 15-20 евро за музей, и то точно в Исландия, като през това време мога да видя сумати други по-атрактивни неща?" Сигурно. Минавате веднъж и това не ви е акцент. Но и не е съвсем така. Защото ще се върнете. Всичко, както винаги, идва от усещането за ценност. Отвъд уау-забележителността и насищането от атракцията винаги има някаква неразказана история за земята и хората. А тя е в основата на всичко. И трябва да е поднесена добре. Колчем някога, някакви скучни лелки с обърнати бретони в гимназията не са ви преподавали клиширани, зазубрени урочета в мухлясъл кабинет, докато сте гледали втренчено през прозореца и акъла ви е бил някъд мноооого далеч, само не и в часа по история – я в гаджета, я в пътешествия, я в други прекрасни неща. И ако сега, вече големи и улегнали хора, срещу вас не стои съкровище поне от ранга на Лувър, Ермитаж, Уфици, Прадо или Бритиш мюзиъм, нека не ви занимават с пирони или тенекии на северни варвари. Аз обаче, като неизменна част от онези, заблеяните през прозореца, днес я мисля малко по-инак. Виждам доволен смисъл в науката за старите времена, която ми дава много отговори за настоящето. И си поддържам жив интереса дори от най-невзрачните музейчета и историйки - не само в Исландия, но и като цяло в туристическите си търсения. Те дават нещо, което кафенето, магазина, красивия дворец и площад, дори обаянието на дивата природа, по някакъв начин, незнайно защо, пропускат. А го има само в един прашен на вид, стар, дори неприветлив, но разказващ интересна история зид или следа от човешка дейност. Дори не в статуя или изящна архитектура, а в торфена кочина, в счупено мънисто, в дървен идол, в кост от гагарка или във фибула с руна. Разбира се, с тънкото удоволствие и мозъчния гъдел да можеш да разчетеш и навържеш фактите. Ето защо, със следващите публикации смятам да открехна малка врата за любознателния читател към три исландски музея в които бях (Музей на Сагите; Settlement Exhibition 871 +-2 и Националният музей на Исландия), вместо да кроя класически планове как да обиколя на ново природно място. Все пак имам да се връщам многократно в тази земя и за никъде не бързам. 1. Музей на Сагите Исландците обичат сагите си. И макар XIII век да е белязан с норвежкото завоевание на острова през 1262 г., това е „Векът на Сагите” – най-плодородното време за съставянето на това богатство. Децата ги изучават от рано в училище, играят ги като пиеси по поляните на ключови места, събират доста публика (общо взето цялото селище), пълни са с имена и генеалогии (тип „Един човек се казвал Тордур, син на Сихтрюгур...”), които обаче доста добре са запазили родовата памет в обществото, назад чак до Средновековието. От векове насам, няма исландец, който да не знае кои са Няутл, Халгердур, Скарпхедин, Гунар, Хоскулдур и Траин. Разказът за Егитл или измамването на Гюлви са настолни, така както приказките за Асите и Ваните, за крале и герои, за драугури (дяволи) и престъпници, за пътешествията на Ерик Червения и Лейф Ериксон, за гористата земя Маркланд (Лабрадор), Хетлуланд – земята на плоските камъни (Бафинова земя) и Винланд – земята на лозята (Нюфаундленд) или за Кралството на крепостите (източния път през Русия до Византия). Сагите са пропили исландската реч с поезия, символи и алегория. В тях има множество кведи и вийси (вид алитеративни стихосложения и осемстишия). Кръвта е наречена „вино за гарвани”, тялото е „храна за вълци”, огънят е „дървомор”, лъкът – „струнен бряст”, жената е „топола със соколи”, а устата – „жилището на свадата”. Музеят на Сагите, който за известно време се помещаваше в сградата на Перлан в Рейкявик, а днес е до самото пристанище и работи от 9 до 20 ч., добре е разказал, посредством восъчни фигури, ключови моменти от летописите. От идването в Исландия на първите ирландски отшелници-монаси, наречени Papar, по-късно избити от викингите: И стъпването на първия норвежки заселник по тези земи - Ингоулвур Артнарсон през втората половина на 9-ти век: За начина на живот и поминъка на първите исландци: През разкази за отвлечени дъщери на ирландски крале като робини, които раждат синове, станали големи и известни мъже в Исландия: За безстрашната исландка Фрейдис Ериксдотир, дъщеря на Ерик Червения и сестра на Лейф Ериксон, изплашила до смърт нападащите викингския лагер червенокожи в новооткритата от тях земя Винланд - жена със саможертвени постъпки и по-достойно поведение от всички мъже, разделени на два лагера наоколо. Тук е запечатан ключов момент, в който Фрейдис наддава силен гърлен вик и заплашва да отреже гърдата си, което хвърля в ужас нападащите местни диваци Skrælingar. А и за изобилието от грозде във Винланд, което викингите откриват на новия континент, 500 години преди Колумб: А това е самата достолепна фигура на легендарния езичник - Ерик Червения: Последвана от фигурата на Гудмундур Добрия - първия християнски епископ в Исландия със стигми по ръцете: Битката на двата клана при Йорликщадир, 1238 г.: Първите преписвачи на саги в 13-ти век: И зловещото пристигане на чумата в Исландия: Изгарянето на Катрин Монахинята в 1343 г., продала душата си на дявола: И отсичането на главата на последния католически епископ Йон Арасон след Реформацията: (следва) 16
DenitsaS Публикувано: 5 януари, 2017 Публикувано: 5 януари, 2017 Само си разменил снимката на Ерик с тази на Þorbjörg litilvölva, иначе съм напълно съгласна, че посещението на поне 1 от споменатите музеи е задължително. В Националния бях за втори път и отново ми беше интересно, 871+-2 си струва да се направи с гид, защото иначе много време може да отиде там, а Сагите и Аврора са чудесни за прекарване на 2 часа в лошо време (с Maritime направо става голям шлем). В Националната галерия искам да отида пак, а за останалите музеи, свързани с изкуство така и не ми остана време, но както казваш няма за къде да се бърза, пак ще се отиде живот и здраве п.с. Като се замисля единственият музей в Рейкявик, който не ме влече особено, е този с фалосите 3
Добри Публикувано: 6 януари, 2017 Автор Публикувано: 6 януари, 2017 DenitsaS, на 05 Ян. 2017 - 21:36, написа: Само си разменил снимката на Ерик с тази на Þorbjörg litilvölva Да, извинявам се, без да искам. Торбьорк е онази пророчица, която отива в Гренландия да предскаже кога ще свърши гладът. Реално погледнато - въпрос, с който така и не се справя докрай викингското поселение в Гренландия. 2. Settlement Exhibition 871 /+-2 Това е музей, базиращ се на много интересна находка в центъра на Рейкявик, на ъгъла между Aðalstræti и Suðurgata. През 2001 година, на 2 метра под земята, в близост до езерото, археолозите се натъкват на огромен 20 м. дълъг и 8 м. широк лонгхаус от викингската епоха. Датиран е в началото на X в. около 930 г. Изграден е от камък и торф и в него са намерени множество находки, принадлежали на може би към 10-15 човека, живели вътре. Лонгхаусът, към началото на 1000-ната година, е бил напуснат. Дали там са живели децата или внуците на първите заселници - за това може само да се гадае. В непосредствена близост до лонгхауса е намерена малка постройка, която прилича на кошара от големи камъни или някакво заграждение. Оказва се обаче, че тя е доста по стара. Как? В Исландия се работи с един модерен метод, наречен тефрохронология. Изследването на депозитите от лава и тефра могат да се датират много точно чрез въглероден анализ или чрез съпоставка с отлаганията на същата тази тефра по ледената шапка в Гренландия, където също се прави датировки, но чрез ледените проби с черните слоеве от тефра по леда. И когато данните от Исландия и Гренландия се засекат с точност до две-три години, тогава има безспорни доказателства кога е изригнал точно един вулкан. Във въпросната кошара имаме голямо изригване през 871 г. на вулкана Torfajökull, чиято двуцветна маса от лава и тефра се стича и върви право към стената на кошарата, но не и под нея. Което директно означава, че тази човешка постройка датира преди изригването от 871 г. Шах с пешката! Първо е построена тя и тогава е дошла лавата. Това хвърля в размисъл цялата наука, която досега смяташе, че Исландия е заселена за пръв път в края на 9 век. Кога точно е построена тази стена, кошара или там каквото и да е - никой не знае със сигурност. Но е човешко дело. Дали първите заселници идват с корабите си и докато построят дома си, създават заграждение за животните, или това е някакво малко помещение, служело дори за живот на хора - никой не може да каже. Със сигурност обаче вече се знае, че Исландия е заселена преди 871 г. и това е най-старата позната конструкция, дело на човек в Исландия: Пейзажът на мястото, на което е сега Рейкявик, тогава е бил коренно различен от сегашния. Навсякъде по брега е имало бели брези и буйна зелена растителност, при прилив морските вълни са стигали до езерото, а отстрани на скалите е имало многобройна моржова колония, а и такава на Големи гагарки - вид аналогия на пингвина, но за Северното полукълбо - нелетящи тромави черно-бели птици, последната от които е убита през 1847 г. на един остров. Кости от Голяма гагарка и зъб на морж от лонгхауса: Брадва, стрела и счупен ключ: Най-ранната сребърна гривна, открита в Исландия с типичния скандинавски мотив на триъгълници с по три точки: Мъниста на викингски жени от лонгхауса: Стара исландска мярка за тежест от бронз: Най-старото намерено парче стъкло в Исландия: Дървен идол играчка, парче от медальон с руна, пул и фигурка (вероятно "хнефа" - от скандинавската игра Хнефатфл, за която ще ви разказвам друг път): Тежести за стан и полускъпоценни камъни, вероятно ползвани за амулети в къщата: Колело за мелене на зърно и тежест за врата: Части от обувки и гребен за стан: Големи куки за риба: Части от кораби: Най-старият открит плуг в Исландия: И някои напълно неизвестни предмети от лонгхауса, за които дори исландските археолози търсят жокер "Помощ от публиката": 13
DenitsaS Публикувано: 6 януари, 2017 Публикувано: 6 януари, 2017 (редактирано) Ще си позволя да допълня малко инфо за тежестите за стан и частите от вретено (има няколко запазени и до днес пумпала) - точно тези артефакти хвърлят повече светлина върху ролята на жените в обществото на викингите, а именно, че без тяхното умение да предат и да тъкат, строенето на кораби нямаше да е толкова успешно. Колко време е отнемало изработването на едно платно по този начин може само да гадаем, защото този факт е леко пренебрегнат в старите сведения. Не знам дали сте влезнали в стаята в дъното на коридора, там има и модел на стан, както и може да се пробва какво е да пишеш с мастило върху пергамент. Другото, което на мен много ми допадна са интерактивните маси, на които може да се проследи изграждането на къщата. Не знам дали декември все още я е имало и изложбата на ръкописи в малката зала точно преди касата и магазина? Във всеки случай щеше да я оцениш, имаше няколко търговски писма, както и оригиналите на Landnámabók и Íslendingabók (съжалявам за лошото качество на снимките, но са правени с таблет): Редактирано 6 януари, 2017 от DenitsaS 7
Препоръчани мнения
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега