дневник Аляска от край до край

[Rumiana]

Искате ли да ви разкажа за Аляска?  Гледам, че информацията за нея е доста оскъдна, а е такова вълшебно място!  Да, знам, че е заради тъпите визи...  Ами ето:

 

Аляска от край до край

 

"North to the Future" е девизът на щата Аляска, 49-ия американски щат.  Там наричат останалите 48 щата на юг:  "долните 48" (the lower 48).

 

 

 

20 юли,  Fairbanks-Coldfoot

 

Само допреди няколко часа бяхме всред царевичака на Охайо, където всичко е някак си... предвидимо, а ето ни вече в Аляска! 

 

Кацаме на летището във Феърбанкс.  След 6-7 месеца планиране, резервации, хотели, разписания, маршрути, сухи тренировки с пътуване по картата, прелистване на пътеводители и рекламни брошури, безброй букмаркнати сайтове в директорията Travel-Alaska, въображаеми тръгвания и пристигания, сънувани излитания и кацания – вече сме тук, наяве!  Малко след полунощ е.  Четири часа разлика с източно-американското време, така че за нас е почти сутрин.  Добро време за старт!

 

След кратка дрямка сме в офиса на Arctic Outfitters – фирмата, от която ще наемем SUV (джипка).  Не че сме големи любители на този тип возила, ама няма как... Първата ни дестинация е Dalton Highway и Северният Ледовит Океан.  Пътят е неасфалтиран – черен път – и агенциите за коли под наем не са навити колите им да се лашкат по такъв път.  Arctic Outfitters се оказват кажи-речи единствените, даващи коли под наем за този маршрут.  Бърз поглед към предното стъкло на колата, която ни предоставят (един възголемшък Ford Escape)  дава някаква идея защо е така.  Стъклото на няколко места е със следи от удари и пукнатини (като го връщаме, пукнатините ще са вече повече).  Основното предназначение на Dalton Highway по начало е да обслужва петролопровода от океана на юг и по него основно "летят" камиони-камикадзета, с лошия навик да разхвърлят във всички посоки чакъла от пътя...

 

 

Потегляме!  Времето днес е малко негостоприемно – мрачно, препръсква дъжд, сякаш се опитва да ни обезкуражи за туй, дето сме го намислили.  Да, ама не!  Тръгваме! 

 

Първите 70 мили са по Elliott Highway, който е асфалтиран, след което нагазваме из Dalton Highway.  Още на първата спирка, при Tatalina River, имаме близки срещи (от третия вид!) с небезизвестните Аляскенски комари – едри като врабчета, летят на ята и действат целодневно – няма сутрешна и вечерна смяна (шегобийците твърдят, че комарите били "щатската птица" на Аляска)!  Обилно пръскане и мазане с анти-комарски препарати обаче се оказа, че върши работа – за всичките две седмици и отгоре успяха да ме ухапят има-няма десетина пъти (станахме част от хранителната верига в Аляска, тоест).  Халал им!

 

 

Въпреки мрачното време успяваме да забележим, че наоколо е красиво!  Тучно-зелени поляни, покрити с лилави цветя (fireweed – "огнена трева" – в изобилие навсякъде из Аляска по това време на годината), реки, поточета, кедри, смърчове!  Покрай пътя неизменно ни съпровожда тръбата на петролопровода.  Петрол е открит в Прудо Бей, на Северния Ледовит Океан, през 1968 г., след дългогодишни проучвания в цяла северна Аляска.  Тръбопроводът се оказал единственият възможен начин да се транспортира петролът до най-близкото незамръзващо пристанище – на 800 мили на юг, във Валдиз.  Така, петролопроводът бил построен и пуснат в експлоатация през 1977 г., с дължина 800 мили, през планини, реки и блата, от Прудо Бей до Валдиз.  Тръбата е от 0.5 инча (1.27 см) дебела стомана, с диаметър 1.20 м, покрита с 10 см изолация от фибростъкло и опакована в алуминий.  Понеже тръбопроводът минава през вечно замръзнали земи (пермафрост), е монтиран над земята, с допълнителни съоръжения за поддържане на земята замръзнала, че започне ли да се топи пермафростът – тръбите потъват, протичат...   беля!  А, и още нещо – фирмата, строила тръбопровода, има задължение когато един ден петролът в северното море се изчерпи, да деинсталира тръбите – така, че и следа да не остане от тях!

 

 

Първа забележителност – река Юкон!  Голяма река!  И като такава е била сериозно препятствие за строителите на транс-Аляския петролопровод – през лятото камионите ги прекарвали с фериботи, а през зимата – по леда... А през 1974-75 построили мост.  

 

 

Реката е дълга 2000 мили, от изворите си в Британска Колумбия до делтата си в Берингово море.  Една трета от реките в Аляска се вливат в Юкон.  Спираме за снимки и похапване в Юкон Камп.  Питаме собствениците на кафето дали е отворено и през зимата – не, не е, работи само през лятото.  Единственото място между Феърбанкс и Прудо Бей, на разстояние от 500 мили, функциониращо и през зимата, е по средата – в Колдфуут (Coldfoot).  А, и най-важната задача тук  – да заредим бензин.  По целия 500 мили дълъг път, бензиностанциите са три – на Юкон, в Колдфуут (по средата) и накрая в градчето Дедхорс (Deadhorse) в Прудо Бей, на океана.

 

 

 

Следваща спирка – Hot Spot Café.  Кафе с маси на открито.  Не ги питаме дали са отворени през зимата.   В Milepost-а  (подробен указател за пътищата в Аляска – миля по миля, който се издава всяка година – много полезно пособие!) е отбелязано, че тук са най-големите и най-вкусни бъргъри в цяла Аляска... ама току-що бяхме хапнали, та ги пропуснахме.

 

 

Следваща спирка – Полярният кръг!  Най-южното място, на което в деня на лятното слънцестоене слънцето не залязва.  Оттук на север започват земите на среднощното слънце! 

Продължаваме.  Тръбата на петролопровода прави причудливи зигзагообразни криволици – като същинска змия се вие.  Целта им е да поемат топлинното разширение и свиване на тръбата.

 

 

 

Движението по пътя е доста оскъдно.  Рядко се разминаваме с някой голям камион, още по-рядко – с друго превозно средство. 

 

 

Всъщност, на няколко пъти се срещаме с мотористи и даже веднъж-дваж и с велосипедисти!  Велосипедите са тежко натоварени с раници и палатки.  

 

 

На няколко места по пътя има ремонтни работи и движението е само в едното платно (символично казано – всъщност, няма такива глезотии като пътни платна).  Флагери ни спират и  пропускат движението ту в едната, ту в другата посока.

 

 

 

Стигаме и крйната точка за днес – Колдфуут Камп – пътна станция, предлагаща храна, място за преспиване, бензин, туристическа информация.  От тук е и подходът към Националния парк "Портите към Арктика" (Gates to the Arctic).  Из него се пътува обаче само пеша или със самолетче – път няма.  Бараката, в която ще спим, наречена Slate Creek Inn, предлага стаи с по две единични легла срещу 200$.  В кафето (Trucker’s Café) храната е вкусна, има и топла супичка, и чай.  Какво повече му трябва на човек!  Светло практически през цялата нощ – във всеки случай и като си лягаме, и като ставаме – все е светло.  Лека нощ зад полярния кръг!

 

21 юли, Coldfoot-Deadhorse

 

Днес ни предстои втората половина от Dalton Highway, до океана.  Зареждаме бензин  – следващата бензиностанция е на 240 мили! и потегляме.  Облаците са се поразчистили и времето дава надежди за оправяне.  Изобщо, температурите през лятото тук са съвсем поносими и приятни – през деня нормално е над 20⁰С (или в най-лошия случай малко под), а през нощта пада, но не и под 10⁰С. 

 

Съвсем наблизо има отбивка за Уайзман, на 3 мили от Dalton Highway, с население от 14 души според последното преброяване.  Един от тях даже го видяхме.   Историческо миньорско (златотърсаческо) селище, доста любопитно, с няколко дървени къщички и църква.  И писта за самолетчета.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Продължаваме, катерим се през планините на Brooks Range, минаваме прохода Atigun на височина малко над 1400 м, където минава и континенталният водораздел – оттук нататък започва Северният склон (North Slope).  Облаци, зелени поляни, лилави цветя, реки, езера...  В един момент дърветата изчезват и се заменят с ниски клекове и храсталаци – навлизаме в тундрата.  Тук-там високо в планините се белее сняг.   Животинският свят засега е представен главно от притичващи земни катерици (ако не броим комарите).

 

 

Впрочем за комарите – оказва се, че са тук в такова огромно изобилие, първо, поради обилието от водни басейни – блата, езера – от топящите се снегове, а и понеже е доста по-слабо представен основният им изтребител – птиците.  Наистина, птици видяхме главно покрай брега на морето – навътре в сушата почти липсваха – тук-там по някой врабчо само.  Особено голяма напаст са комарите за карибутата (северните елени), които, бидейки преживни животни, не можели да се търкалят по гръб и по този начин да се поотърсват от кръвопийците – нещо се обърквало в многокамерните им стомаси.  Та дотолкова страдали карибутата от комарската напаст, та променяли миграционните си пътища заради тях – отивали високо в планините, където е по-ветровито (но и по-студено) – само и само да се отърват!

 

 

 

 

 

Наближаваме Дедхорс – градчето на Прудо Бей.  Отбиваме се най-напред в Дедхорс Камп, където имаме резервация за нощуване.  И тук – спартанска стая с две единични легла, с обща баня и тоалетна, срещу 200$. 

 

 

После тръгваме да обикаляме из Дедхорс.  Градчето в никакъв случай няма туристически облик – то си е предназначено за работниците по петролните кладенци и инсталации.  Няма ресторанти – има една столова.  Алкохол не се продава никъде и изобщо е забранен в градчето.  Магазини практически няма (има един General Store, в който се продават главно сувенири и вафли).  Толкоз. 

 

 

 

 

 

Има патки с малки патета (явно са местна атракция, щото лелката от хостела специално ни ги рекламира като "must see"!), проскубани карибута (по това време на годината си сменят козината), а на следващия ден видяхме и други представители на местната фауна.  

 

 

 

Вече е 10 вечерта, но слънцето е високо в небето.  Така е и в 11, и в полунощ, и през цялата нощ.  Добре дошли в страната на среднощното слънце!

 

 

 

 

22 юли, Deadhorse-Coldfoot

 

Днес ще стигнем до Северния Ледовит Океан!  Достъпът до там е ограничен, ходи се само с организирана група, след предварителна проверка (заявките за допуск се правят поне 48 ч. предварително).  Натоварваме се на автобусчето, което ще ни откара.  Шофьорът е едновременно и гид.  Освен нас се натоварват момче и момиче с големи раници, които пътуват пеша и на стоп, а също и някаква организирана туристическа група от десетина души.  Първо обикаляме из градчето и разглеждаме разните съоръжения за добив на петрол.  Малко числа: петролът се изпомпва в петролните кладенци в Прудо Бей от голяма дълбочина, с температура 50-60⁰С.  Използувайки топлообменници, температурата му се понижава до 42-44⁰С, преди да постъпи в тръбите на петролопровода.  Поддържан от 10 помпени станции, петролът тече по тръбата със скорост 5-7 км/час и стига за около 12 дни от Прудо Бей до Валдиз, където се товари на танкери .

 

 

 

 

После се отправяме към океана.  Наоколо – пясъчни дюни, лисица-блондинка се промъква в пясъците, малки гъсѐта се клатушкат след мама-гъска. 

 

 

 

 

 

Групата туристи, която пътува с нас в автобуса, явно са подготвени – при спирането на брега на океана тутакси чевръсто се събличат по бански и се цамбурват във водата.  Ние се ограничаваме само с нагазване до колене, поради неподготвеност (нямаме бански!).  Нищо, важното е да се отчетем все пак.  Водата не е особено студена, а и навън времето е приятно.  GPS-ът показва координати 70.31⁰ N, 148.31⁰ W.

 

 

 

 

Потегляме обратно към Колдфуут –  през планини и реки, през Atigun Pass, през поляни и хълмове, целите покрити с лилави цветя. 

 

 

 

 

 

Времето съвсем се е оправило, грее слънчице, вчерашната кал е поизсъхнала.  Нощуваме отново в Slate Creek Inn (всъщност, единственото място за нощуване тук – друго няма).

 

 

 

 

23 юли, Coldfoot-Fairbanks

 

Сутринта ставам много рано и тръгвам да разузнавам околността.  Близо до бараката-хотел откривам чудно красиво малко езеро обградено с дървета и цветя.  Околните баири се оглеждат във водата, патки оправят сутрешния си тоалет.  Бяла мъглица се стеле над водата.  Излизам на пътя и почти се сблъсквам с огромен лос.  До пътя стрърчи табела, на която пише, че в района на Dalton Highway е разрешено ловуването единствено с лък (bow hunting).

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Продължаваме на юг.  Имената на табелите по пътя са като от роман на Джек Лондон - Bonanza Creek, Gold Creek, Yukon.   Спираме при Finger Mountain – странно скално образувание, стърчащо сред поляните с лилави цветя.

 

 

Спираме отново и на Hot Spot Café, но отново не пробваме бъргърите им, тюх... Днес времето е чудесно и забелязваме чудната градина с цветя пред кафето.  От близкия извор си наливаме "жива" изворна вода!

 

 

 

Пътят криволичи – нагоре-надолу, като същински roller-coaster.  Ето го и шантавият завой – "Oh Shit corner", където за шофьорите на камиони най-честата фраза била "Oh, shit!".

 

 

Спираме отново и на Полярния кръг, за да затвърдим постижението с още няколко снимки.

А в Юкон Камп валидираме сертификатите си на покорители на Полярния кръг, река Юкон и Dalton Highway!

 

Ето го и краят на Dalton Highway (всъщност – началото!).  Голяма група мотористи-рокери са спрели да се снимат пред табелата – те явно тепърва ще го покоряват.  Изчакваме ги, та да се снимаме и ние – на идване пропуснахме, щото времето не беше "фотогенично", но сега е екстра!

 

 

Стигаме до Феърбанкс рано следобед (рано/късно тук е малко заблуждаващо – понеже е светло докъм среднощ, трудно се ориентираш кога е ранен следобед и кога – късен).  Решаваме, че имаме време и за местния музей – University of Alaska Museum of the North.  Доста богат музей, в красива модерна сграда в кампуса на университета – едновременно исторически, етнографски и художествена галерия.  Имаше и специална експозиция за първото изкачване на връх МакКинли/Денали   - най-високия връх в Северна Америка.  А от музея пък се открива чудесна гледка към целия град, пресичан от река Чина, която пък се влива в река Танана накрай града.

Връщаме джипката – с навъртяни малко над 1000 мили и така покрита с кал, че не личи ни цвят, ни номер, нито даже къде са прозорците.  За утрешния ни престой във Феърбанкс сме резервирали обикновена кола.  Дават ни обаче... камионче – от онези любими на целия американски народ камиончета, че даже и червеничко!  Само дето е Нисан, а не, примерно, Форд или Дженеръл Мотърс, та да се почувстваме съвсем като местни каубои, тц, тц, тц...  

 

 

24 юли, Феърбанкс, Chena Hot Springs

 

Днес ще ходим до топлите извори покрай река Чина.  Разстоянието до там е около 60 мили.  Яхваме червеното камионче!   Пътят е все покрай реката.  Чудно красиво е наоколо.  Високи лиственици се оглеждат във водите на реката и блатата наоколо. 

 

 

Стигаме до горещите извори (Chena Hot Springs Resort).  Басейн под открито небе с топла минерална вода е чудесно вписан в пейзажа – ограден със скали, изглежда като че винаги си е бил там, и там си му е мястото.  Топваме се тутакси – водата е чудна-топличка, хич даже не ни се излиза!   

 

 

На връщане попадаме на внушителен лос на баня в реката.

 

 

 

Следобед – разходка из Феърбанкс. 

 

 

 

 

Малко градче, всъщност вторият по големина град в Аляска, след Анкъридж, но то в цялата Аляска живеят има-няма половин милион души... Лосовете и мечките не ги броим.  В Грифин парк паметник отдава почит на съвместните усилия на руските и американските пилоти през Втората световна война по програмата Lend-Lease.

 

Връщаме камиончето – утре ще продължим пътешествието с влак.

 

Следва...

[Childish]

Страхотно!!!

[Георги Матеев]

Wow, останах без дъх! Страхотно начало и още по-страхотни снимки, нямам търпение за продължението!

[akair]

Ех тази Аляска, много е красива. И вие сте ходили в най-хубавото време! В муея на леда в Chena Hot Springs не влезнахте ли? Май и The North Pole (village) и Santa's House сте пропуснали...

Интересен факт - UAF (University of Alaska Fairbanks) изучава  Aurora Borealis и се опитват да започнат да произвеждат електроенергия от нея (Aurora), което надали ще стане. Това, че кампусът е над града, им помага с изучаването - има по-малко светлина, която да им пречи.

Може би сте пропуснали и "българската кръчма" във Феърбенкс (http://www.bg-voice.com/articles/view/bulgarski_katmi_izkushavat_amerikancite_v_alyaska/4566/)

Очаквах да видя снимки на препарираните мечки, вълци и рисове на летището, както и снегоходките, кутиите с ловно оръжие и самолетчето, но може би ще е друг път

Влакът до Денали и Анкъридж е много интересен, но няма да спойлвам, а ще очаквам следващата част с нетърпение.

[Rumiana]

В муея на леда в Chena Hot Springs не влезнахте ли? Май и The North Pole (village) и Santa's House сте пропуснали...

Може би сте пропуснали и "българската кръчма" във Феърбенкс...

 

Е, нека остане нещо и за следващия път, де !

А, препарирана мечка имам:

 

[Rumiana]

Продължаваме:

 

25 юли, Феърбанкс-Денали, Denali Star train

 

Рано сутринта бусчето на хотела ни откарва до гарата във Феърбанкс.  Когато се уговарям с чичото на рецепцията да ни откарат до гарата, обяснявам с кой влак ще пътуваме и закъде.  Съвсем излишно – оказва се, че друг няма.  Лъскаво синьо-жълто влакче ни чака отвън на перона.  Потегляме.  В един от вагоните има специална висока платформа с големи прозорци, от която гледките наоколо се виждат чудесно.

 

 

 

 

Първо пътуваме покрай река Танана, после – покрай притока ѝ Ненана. 

 

 

Междувременно времето решава да напомни, че тук не всичко е цветя и рози, и когато пристигаме в Денали по обед, вали сериозно.  Бусчето на бунгалата, в които ще нощуваме (Salmon Bake & Cabins), идва да ни прибере от гарата. 

В късния следобед имаме резервация за рафтинг по река Ненана.  Обаждам се по телефона да проверя дали рафтингът ще се състои предвид дъжда – отговарят ми:  да, разбира се!  Ясно – мокър от дъжд се не бои, пък и нали сме тръгнали за приключения!  Докато чакаме да ни настанят в бунгалата, успяваме да се уверим, че сьомгата в Salmon Bake няма грешка!  Гарантирам за рибената чорба! 

 

 

 

 

Междувременно дъждът е спрял и е изгряло чудно слънчице!  Понеже до рафтинга има още време, решавам да пообиколя наоколо.  Ехаа, чудно!  Окъпани от дъжда, дърветата и тревите светят на слънцето!  Покрай хотел Princess, през река Ненана, през гората, до Wilderness Access Center-а и обратно – връщам се тъкмо навреме за рафтинга. 

 

 

След инструктаж какво да правим, ако изпаднем от лодката, ни раздават водонепроницаеми костюми, в които изглеждаме досущ като космонавти, и ни откарват далеч-далеч нагоре по реката.  Натоварваме се на лодката и потегляме, ехееей!  През бързеите по реката се носим, въртим, подскачаме нагоре-надолу... а гледките наоколо са – ум да ти зайде!  Приключението продължава към 3 часа, до... щях да кажа до мръкнало, ама то тук не се мръква, въпреки че часът е почти 10 вечерта.  Със съжаление смъкваме космонавтските костюми...

 

 

 

 

 

26 юли, Денали

 

Днешният ден е посветен на дълъг тур из дивата природа на Денали – Wilderness Tour – от 6:30 сутринта до 7:30 вечерта. 

Денали е един от най-старите и най-известни национални паркове в Щатите.  В него се намира най-високият връх в Северна Америка – връх МакКинли/Денали.  Влизането в парка със собствен автомобил е разрешено само за първите 15 мили.  Оттам нататък се влиза само с тур-автобусите и совалките на парка (или пеша).  Целта е да се запази дивата природа.  По същата причина и пътят през парка не е асфалтиран, а обикновен черен път, през всичките си 92 мили.

 

В 6:30 се товарим на автобуса и потегляме.  Шофьор и екскурзовод ни е Криста, а автобусът се казва Мо (!). 

 

 

 

 

Мо кръшно криволичи по многото завои, а Криста е много забавен и знаещ екскурзовод.  ...А природата наоколо е прекрасна.  От вчерашните дъждовни облаци няма и помен, слънчево и топло е. 

 

 

 

 

 

"Зоопаркът" Денали отваря врати:  първи екземпляр – баба Меца – гризли-блондинка, по-нататък – червенокоса лисица, карибу препуска през поляните, земна катерица позира за снимка, диви кози се катерят високо по скалите, лос е нагазил и си пийва водица от чудно красиво езеро, още едно карибу, а накрая – за десерт – цели три мецани – майка с два тийнейджъра-мечета, похапват боровинки съвсем близо до автобуса. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Спираме при река Тетланика, при река Токлат, при Многоцветната планина (Polychrome Mountain) – възхитителна гледка!  

От туристическия център Ейелсон пък се открива друга чудна гледка – към връх МакКинли/Денали – обвит в бели слоести (лентикулярни) облаци.  

 

 

 

 

 

 

 

Върхът е първенец в Северна Америка, 6194 м.  Оригиналното му име си е Денали ("високият" на езика на местните инуити).  През 1896 на някой от ентусиазираните поддръжници на тогавашния кандидат-президент на САЩ Уилям МакКинли (нямащ нищо общо с Аляска!) му хрумнало да кръсти върха на него, МакКинли станал президент, след което започнали дългогодишни дебати за връщането на оригиналното име, но някакъв амбициозен конгресмен от Охайо (родния щат на МакКинли) се е запънал и въпросът дълго време бил висящ.  Едва миналата година върхът си върна изначалното име.  Така или иначе, за местните винаги си е бил Денали.

 

А каква красота е наоколо!  Зелени поляни, цветя във всички цветове, върхове със снежни шапки, бели облаци, реки, рекички и поточета – прелест!

 

 

 

 

 

 

 

 

Крайната точка на пътуването (а и краят на пътя) е Кантишна – било е миньорско селище, впоследствие присъединено в границите на парка.  В хижата в Кантишна чухме интересен разказ за кучетата, теглещи шейни, и за прочутото състезание с шейни Айдитарод (Iditarod) – по трейл с дължина около 1800 км, от Анкъридж до Ном, в началото на март – често всред снежни виелици и температури много под нулата, в продължение на повече от 10 дни; за Либи Ридълс – първата жена, спечелила Айдитарод през 1985 г., и Сюзан Бътчър, спечелила първата от четирите си поредни победи през 1986 г., когато излязла на мода фланелката с надпис: "Аляска – където мъжете са мъже, а жените печелят Айдитарод!".   Състезанието се организира в чест на водачите на шейни, доставили ваксина от Анкъридж в Ном по време на епидемията от дифтерит през 1927 г.   Всеки от по-известните състезатели сам създава, отглежда и тренира собствена марка кучета – подбрана кръстоска от няколко породи.  Симпатягата, който изнесе чудесната забавна и образователна беседа – Emmitt Peters Jr., син на многократен победител в Айдитарод, ни запозна с кучетата, които тренира, и даже ни демонстрира суха тренировка с теглене на ATV (вседеход).  И още един любопитен факт:  женските кучета са много по-добри водачи на впрягове от мъжките.  ...Та като стана дума за кучета-водачи, се сещам за весел надпис по фланелки и чаши:  "Освен ако не си кучето-водач, пейзажът си е все същият в Аляска".

 

 

 

 

На връщане щастието ни се усмихва – облаците по Денали се разчистват и върхът се изправя пред нас с цялата си бяла прелест!

 

 

 

 

27 юли, Денали

 

След пътешествията с лодка и автобус, днес е ден за разходки пеша из красотите на Денали.  Рано сутринта тръгваме по баирите – първо до туристическия център, оттам по трейл до Horseshoe Lake – приказно красиво езеро, сред високи смърчове.  Гледката, която се открива от високото към езерото ти спира дъха!  Мястото явно е обиталище на бобри – видяхме бентове, построени от тях, но самите бобри не ни се представиха.

 

 

 

 

 

 

 

След обед сме на поход, тоя път с водач.  Три-четири часа обикаляме сред съвсем диви гори и баири, сред смърчове, трепетлики и върби, покрай боровинки и цветя, през потоци и мъхове.  Поглед от баира – под нас цялата долина на река Ненана е на длан.  Вземаме си сбогом с Денали от високото!

 

 

 

 

 

Вечерта отново пробваме сьомгите в Salmon Bake.  На стената – пътен знак "Salmon Xing".  Отново clam chowder – рибена чорба.  Няма друга такава!

 

 

 

 

 

 

28 юли, Денали-Анкъридж, Denali Star train

 

Днес си тръгваме от Денали.  Влакът ни е по обед.  Момичето от Salmon Bake & Cabins ни откарва на гарата.  Тя живее във Феърбанкс през зимата.  В апартамента ѝ няма течаща вода.  Пълни разни контейнери и с тях се обслужва – била се специализирала да мие чинии с минимум вода.  Къпе се на градските душове.   Не ще да има течаща вода – съседката ѝ имала, и миналата зима заминала някъде за две седмици, междувременно тръбите се спукали от студа и като се върнала, заварила апартамента си покрит с една педя лед. 

 

Оставяме багажа си на гарата и прекарваме останалото време в туристическия център, където рейнджърка изнася интересна беседа за животинския свят в парка: Brainy Birds and Brilliant Bears: The Clever Animals of Denali.  Много интересни неща разказа, за хитроумните врани, тарикатите-мечки и пр., само че аз не си бях взела тефтерчето и ето че забравих какви точно бяха историите...

 

 

По обед се товарим на веселото синьо-жълто влакче.  Този път си намирам ново място за снимки – платформите между вагоните, където е открито, няма стъкла и отблясъци.  Вятър в косите и прочее.  Следващите 7-8 часа прекарвам основно там, на лов за гледки!  Пък то гледки – ум да ти зайде!   По едно време даже Маунт Денали се представи отново в цялото си великолепие, та даже говорителката по уредбата във влака ахна и временно загуби ума и дума!  Белоснежен връх на фона на синьо-синьо небе – неизбежна асоциация с швейцарски шоколад!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Пристигаме в Анкъридж по времето, когато на други места вече е мръкнало.

 

 

 

 

Следва...

 

[krasen_denev]

Супер снимки,Руми!!!

 

Направи ми впечатление,на една от снимките,че има доста туристи.Аляска май си е доста популярна като туристическа дестинация сред американците а и не само?

Редактирано 29 януари, 2017 от krasen_denev

[Ushakal]

Каква красота! Тази разноцветна планина е направо омагьосваща. За колко време обиколихте Аляска?  

[Роси 777]

Браво ,страхотни снимки  все едно съм там

[Rumiana]

Общо 18 дни бяхме в Аляска.  Да, доста популярно място за туристите е през лятото.  И има защо - вълшебно красиво място е!

Редактирано 29 януари, 2017 от Rumiana

[margarettod]

Благодаря, Руми, за прекрасния разказ! Уникални снимки, невероятно красиво пътешествие! На няколко пъти се улавях с отворена от захлас уста

[akair]

Алякса е изключително притегателна най-вече за хората..., натрупали много житейски опит. Забавна история - във фоайето на хотел Принцес (няма нищо общо със софийския Принцес) във Феърбенкс има газова камина - от тези, които се палят с копче и не правят боклук. На стената над камината (беш)е изписано "Виж Алякса и умри!"

Двете най-големи туристически компании, опериращи в Аляска, са Принцес  и Холанд Америка Лайн. И 2-те са собственост на Карнивал. Те предлагат екскурзия тип тръгване от "the lower 48) със самолет до Феърбенкс, разходка до околните атракции - дреджа за злато, УАФ, къщата на Санта. Следва разходка с влак до Денали - те си имат собствени вагони, които се виждат на една от снимките на Румяна. Вагоните на Холанд Америка Лайн са с подредба като в самолет на горния етаж. Има вита стълба и асансьор за инвалиди до долния етаж, на който са ресторанта, гифтшопа и откритата платформа, за която споменава и Румяна. Вагоните на Принцес са много сходни, но седалките са наредени на 4-ки, с масичка в средата. Стъкленият покрив на вагоните и на 2-те фирми го мият и подсушават всяка вечер, за да няма отблясъци и петна по снимките на пасажерите. Следва 2-3 дни преспиване в Денали и разглеждане на природата там. После със същия влак до Анкъридж. Там се качват на крузъри и 1 седмица обикалят надолу, чак до ЛА или СФ. Има и обратната опция - тръгване от ЛА или СФ с кораб, после атракциите в обратен ред и от Феърбенкс се качват самолет за вкъщи.

Перонът на гарата във Феърбенкс е новост. Преди 10+ години изживяването беше още по-интересно - до всеки вагон заставаше един служител от бригадата на влака, разпъваше малка стълбичка и подаваше ръка на всеки пътник, за да се качи. В Денали упражнението вървеше и в 2-те посоки - за слизане и качване.

Надявам се Румяна да няма против моите включвания . Аляска ми е отколешна страст

[Rumiana]

Надявам се Румяна да няма против моите включвания . Аляска ми е отколешна страст

 

Напротив, напротив - радвам се и благодаря за всякакви допълнения!    И аз оставих част от сърцето си в Аляска! 

[Rumiana]

Преди 10+ години изживяването беше още по-интересно - до всеки вагон заставаше един служител от бригадата на влака, разпъваше малка стълбичка и подаваше ръка на всеки пътник, за да се качи. В Денали упражнението вървеше и в 2-те посоки - за слизане и качване.

Надявам се Румяна да няма против моите включвания . Аляска ми е отколешна страст

 

Подаването на ръка на всеки пътник си го има и до сега - ето този чичко го изпълняваше на гарата в Денали:

 

 

 

А така изглежда вторият етаж на остъклените вагони:

 

[ruwenzogy]

След такава красота, показана ни от Румяна, не вярвам някой да остане безразличен и да не му се приходи към Аляска...

[akair]

Вагоните на ХАЛ са най-големите пътнически вагони, произвеждани някога - 18 фута и 2 инча височина, 89 фута дължина. Произведени са специално за ХАЛ във Fort Lupton, Колорадо. Всеки от 10-та вагона е кръстен на река в Аляска -  Kenai, Knik, Chena, Kobuk, Chulitna, Nenana, Eklutna, Talkeetna, Kashwitna и Teklanika. Вътре доста приличат на показаното от Румяна:

 

Ето я откритата платформа, където са и стълбите за слизане и качване:

 

 

 

Краят на петролопровода, както писа и Румяна, се намира във Валдиз (Valdez). Това е малко рибарско селище, намиращо се в най-вътрешната част на залива Prince William Sound, на брега на Тихия океан. След 10-12 дни пътуване през 800-те мили на петролопровода, петролът стига във Валдиз, където го товарят на танкери за the lower 48. Екскурзоводът преди твърдеше, че петролът не се преработва, а се складира в огромни резервоари с цел да бъде ползван, когато световните залежи свършат. Не знам доколко е достоверна тази информация. Резервоарите на петролното пристанище са достатъчни, за да съберат всичкия петрол, който е в тръбопровода от единия до другия му край. При пускането на петролопровода в експлоатация, танкерите са навлизали на собствен ход в пристанището. Пак така са и излизали. До 1989, когато на излизане от пристанището един танкер  на Exxon задира в плитчина на залива. Това води до огромен разлив на суров петрол (10.8 млн барела), който е пагубен за флората и фауната в залива. В заличаването на последиците се включват огромен брой еколози, които на ръка мият и чистят всяка птичка и всеки морски обитател, който успяват да хванат жив. Документалните кадри са впечатляващи. Тогава тотално сменят концепцията - танкерите се движат на собствен ход само до входа на залива. Там ги посрещат малки, но доста мощни "бутачи" (tug boat) (екскурзоводът говореше за 10к конски сили - вече не си спомням с точност), които ги прекарват през залива до терминала и после ги изкарват обратно извън залива.

Самият залив е доста голям - туристическата лодка пътува около 5-6 часа от градското пристанище до края му (общо екскурзията е 12 часа). Днес могат да се видят много интересни птички и животинки - от червеноклюния пъфин, черни мечета по островите, белоглав орел - символ на САЩ, морски лъвове, тюлени, едни, които приличат на бобъри и плуват по гръб,... В океана можете да попаднете на косатки, плуващи парчета лед - най-чистите естествени парчета лед, които съм виждал - без мехурчета въздух и абсолютно прозрачни. От залива се виждат и гледчери, части от които постоянно падат във водата - гледката те оставя без дъх...

[Lyubina]

Руми, половината от снимките ти и вече имаме два календара за догодина!

 

Четох с удоволствие! То е ясно, че до Аляска няма да стигна в този живот, но поне се насладих на красотите, които ни показа. Благодаря!

[Worldismine]

Страхотно, върна ме в спомените от преди 10 години! Бях на бригада в Денали 3 поредни лета 2005-2007, едно от най-хубавите неща, които съм направил в живота ми..след сина ми хаха.

А в Салмън Бейк бяха най-запомнящите се БГ партита, досещайте се какъв жанр беше музиката в по-голямата част. Ама на такова разстояние от България и Софи Маринова ти е мила като сестра :D

Аз живеех в долината под Шале, бачках там и в Принцес

Редактирано 29 януари, 2017 от Worldismine

[Rumiana]

Продължаваме нататък:

 

 

29 юли, Анкъридж – Сюард

 

 

     Отново смяна на превозното средство – пак червеничък Нисан, ама не камионче, а обикновена кола.  Посока – юг.  Всъщност, отначало – почти изток, покрай дълбокия залив Turnagain Arm, в Cook Inlet.  Безкраен низ от сини планини около залива, цветовете се преливат от тъмно- към светло-синьо, морето блести на слънцето. 

 

 

     Между шосето (Seward Hwy) и водата е железопътната линия – толкоз близо до водата, че се чудиш как влака не се цамбурва.  ...Ами не – ето го, току-що мина – същото синьо-жълто влакче, на което вече се возихме.

 

     За разлика от Dalton Hwy, Seward Hwy е асфалтирано и доста по-цивилизовано шосе.  Е, не е като магистралите в "долните 48", но и няма нужда – шосето с две платна е напълно достатъчно да поеме не твърде обилния трафик.

 

     При Портидж се отбиваме от шосето, за да отидем до градчето Уитиър и глетчера Портидж.  До Уитиър се стига през тунел дълъг 2.5 мили.  Тунелът е с едно платно, което е същевременно и ж.п. линия – колите минават ту в едната, ту в другата посока, а като дойде време, се дава път на влака.   До неотдавна влакът е бил единственият сухопътен превоз до Уитиър.  Едва преди няколко години тунелът бил преустроен и за автомобили.

 

 

 

     Уитиър е на брега на пролива Принц Уилям.  Любопитна подробност – по-голямата част от населението на градчето живеее в една 14-етажна сграда, останала в наследство от военните, от времето, когато Уитиър е бил важна военна база.  "Град под един покрив".  Вълшебно красиво място, впрочем!  Те тук май са все такива – как да не се повтаря човек... Ти да видиш оттук нататък! 

 

     Заливът е пълен с лодки и яхти от всякакъв калибър, плюс един голям круизен кораб, водата е с невероятен изумруден цвят, абе – красиво!  Някой някъде бил чувал, че имало някаква пътека, дето водела към някакъв водопад – даже и в Milepost-а го пише!  Ами айде да отидем да го видим!  Тук пътека-там пътека – лутаме се известно време, после хващаме някаква, катерим се нагоре-нагоре-нагоре по баира, докато стигаме до края на пътеката... е, водопад няма, но пък гледката, която се открива към залива долу, е... нямам думи!

 

 

 

 

 

 

 

 

     По пътя обратно от Уитиър спираме при глетчера Портидж.  Този май е първият, който попада в полезрението ни тук, в Аляска.  Съвсем не и последният!  И все прекрасни!

 

 

 

 

     Връщаме се на шосето Seward Hwy и продължаваме на юг, все покрай реки, езера и снежни планини.  Малко преди да стигнем Сюард, се отбиваме до друг глетчер – Exit Glacier.   Катерим се нагоре по туристическа пътека и стигаме съвсем близо до леда – почти с ръка да го пипнеш!  Ледът е синкав и свети с отблясъците на слънцето в късния следобед.

 

 

 

 

     Нощувката ни е в Сюард, в малко хостелче с няколко стаи, спретнато и подредено като кукленска къщичка, със знак "Backpackers Xing"! 

 

 

 

 

 

 

 

     Градчето носи името на държавния секретар Сюард, уредил покупката на Аляска от Русия през 1867 г.  Покупката била коментирана по онова време като "щуротията на Сюард" (Seward's Folly) – много хора не били убедени в смисъла да се дават пари за замръзнала земя без стойност.  ...А после започнала златната треска.  ...А още по-после намерили петрола и построили петролопровода.

 

     Средощна (ама по светло!) обиколка из градчето – и то спретнато, с рисунки по стените и голям къмпинг край брега на залива.   Край караваните в къмпинга (някои с размерите на двустаен апартамент) са запалени барбекюта – хората са насядали наоколо – кефят се!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

30 юли, Сюард, Kenai fjords

 

 

 

 

     Днешният ден е за фиордите около полуостров Кенай.   Имаме резревация за еднодневен круиз с малко корабче.  Марѝната на Сюард е пълна с яхти-чудесници!  Плътна бяла мъгла се стеле ниско над водата.  Товарим се на нашето корабче "Alaskan Explorer" и се измъкваме от пристанището.  Големи ята чайки ни изпращат. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

     Първи ни приветстват две морски видри (sea otters).  Плуват си по гръб във водата и излъчват ведро спокойствие и безметежност!   Няма начин да не се усмихнеш, като им видиш мустакатите муцуни.  

 

 

 

 

 

     Промъкваме се между остри скали, които изглеждат призрачни, изплувайки от гъстата мъгла.  Приличат на омагьосани кораби.  Сигурно някъде наблизо е краят на света. 

 

 

 

 

 

 

 

 

     Следва среща с морски тюлени – дебелаци, налягали лениво по скалите наоколо.  Птичият свят е представен от разни видове чайки, патки, кайри, включително онези много смешни бузести кайри – puffins.  Стадо делфини минава край корабчето, подскачат и се гмуркат наоколо.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

     Навлизаме в Харис Бей, в Северозападния фиорд.  Мъглата се е вдигнала и грее слънчице!  Във водата наоколо плуват късове лед, всред тях – ентусиасти с канута и каяци!  

 

 

 

 

 

 

 

 

     Наближаваме Северозападния глетчер (Northwestern Glacier, наречен на Northwestern University в Чикаго, чиито учени са провеждали проучвания там).   Капитанът доближава корабчето съвсем близо – почти на една ръка разстояние.  Ледът блести синкав на слънцето!  Отвреме навреме едри парчета се откъртват и се сурват във водата.  Невероятно красиво е!  Капитанът говори с искрен възторг и възхищение, въпреки че за него това пътуване е ежедневие.   Наистина смайваща красота!  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

     Топящият се лед и сняг образуват множество водопади по скалите.  И до тях се доближаваме толкоз, че усещаме пръските им. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

     Минаваме край "птичи" острови, на които гнездят безброй птици.  Отново дебелаци-тюлени. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

     Но гвоздея на програмата го забиват стадо китове, които в продължение на час и повече изпълняват сложни акробатични скокове в залива!  Наоколо се събират лодки и яхти да наблюдават шоуто.  Възникват подозрения, че китовете са всъщност назначени на щат към компанията, организираща круизите, и получават заплата...    Откъде иначе толкоз ентусиазъм ?!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Връщаме се в Сюард, за да установим, че едната гума на колата ни е пукната...  Късно е, няма кой да я оправи по това време.  Утре...

 

 

 

Следва...

[AlexandraKo]

А китовете сигурно ви се радват! ;)

Благодаря за чудесния разказ и за прекрасните снимки! Сняг, лед и тези красиви цветенца - просто невероятно! :wacko:

Редактирано 30 януари, 2017 от AlexandraKo

[bulpa]

Разкошни снимки, Руми!!! Определено Аляска се изкачи няколко позиции нагоре в списъка ми

[iliana_t]

Ах Руми, Руми. Каква фото-разходка само! Благодаря ти, че споделяш с нас не само детайли от трипа ви, но и толкова много прекрасни снимки. Гледам и не вярвам на очите си. То красота, то чудо невиждано. Давай, чакаме продължението, залей ни с още снимки.

[kolanass]

Уникално! Топ пътепис 

[Rumiana]

Продължаваме:

 

 

 

31 юли, Seward-Soldotna-Homer-Moose Pass

 

 

 

 

     Денят започва с лепене на гума.  Ами, не лепене, а направо смяна – оказва се, че е доста съдрана и не става за лепене...  Карай!  Нова гума – нов късмет.

 

     Планът е днес да отидем до югозападния край на полуостров Кенай – градчето Хоумър, и обратно, за да сме готови за утрешния поход на изток.  Караме на запад по шосето Sterling Hwy, покрай река Кенай.  Реката явно е рай за рибарите, щото е пълна с такива – нагазили до над коленете във водата – мятат въдици, та пушек се вдига! 

 

 

 

 

     Край Руската река (Russian River) – същата картинка, даже сьомгите се виждат да скачат в реката!  Изобщо наоколо – реки, езера – приказка!  Открива се чудна гледка към Скайлак Лейк и Хидън Лейк.

 

 

 

 

 

 

 

 

     Спираме в градчето Солдотна за хапване, а и да погледаме рибарите от терасите покрай реката (fishwalk).  Оттук нататък пътят завива на юг ...и се почват едни гледки по за милион долара  - така пише в Milepost-a  (подробен указател за пътищата в Аляска – миля по миля, който се издава всяка година – много полезно пособие)!   Пътят върви покрай Cook Inlet – тесен дълъг залив, отвъд който, на запад, са планините от Аляскенския хребет, с цели четири вулкана:  Mount Iliamna, Mount Redoubt, Mount Augustine, и Mount Spur.  Mount Redoubt е изригвал последно през 1989 г., но през 2009 отново е напомнил за себе си с бурни изблици на пепел.  Тези вулкани са част от Тихоокеанския огнен кръг (Pacific ring of fire), включващ над 75% от вулканите в света!  ...А гледката наистина е за милиони!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

     В района изобилстват географски имена от руски произход – и неслучайно, допреди само 150 години мястото си е било руска територия (Царь плохой – Аляску продал, а Чукотку не продал!).  В градчето Нинилчик има действаща руска православна църквичка Преображение Господне.  Бабите там даже говореха на някакъв архаичен руски – заговорихме се, но името България явно им беше непознато.

 

 

 

 

 

 

     Още няколко спирки за милион-доларовите огнени гледки, и стигаме до Хоумър – рибарската столица на камбалата (halibut), а и до "края на земята"!  От градчето на юг започва дълга към 7 км ивица земя (Homer spit), която се вдава навътре-навътре в залива, и... свършва – достигнали сме края на земята!   Така си и пише – Land's End!  Точка.  

 

 

 

 

 

 

 

     Магическо място, великолепно!  От тук тръгват, впрочем, фериботите за остров Кодиак и за Алеутските острови...  дано им се качим някой ден, дано!

 

 

 

 

 

     Тръгваме обратно, въпреки че хич не ни се ще, но... имаме още дълъг път.  Чули сме, че в Аляска правят и вино – от горски плодове – и се запасяваме с по бутилка!  Близо до Хоумър пък попадаме в гробище за лодки – много причудлива гледка – десетки лодки и яхти са завършили тук пътя си...

 

 

 

 

 

 

 

     По пътя обратно се отбиваме до още една руска православна църква – Свети Николай, в градчето Николаевск. 

 

 

 

 

 

 

     Това градче обаче не е наследство от времето, когато Аляска е била руска.  Хората са староверци и имат интересна история.  Староверците се отделят от официалната руска черква още през 17-ти век, когато били направени някои реформи в руското православие, с които те не били съгласни – примерно, с колко пръста трябва да се кръсти човек.   Последвали преследвания срещу староверците, те забегнали първо в Сибир, а след 1917 г. се преселили в китайския град Харбин, в Манчурия.   Но когато комунизмът нагазил и в Китай, трябвало да си търсят нов дом – първо попаднали в Бразилия, оттам в Щатите – в Орегон.  Но там пък, под влияние на американската култура и училищата, усетили, че почват да губят влияние върху младото поколение, което ставало все по-малко религиозно.  И отново започнали да търсят ново място – по-изолирано, далеч от пагубни влияния.  И го намерили в Аляска.  Оказало се, че на полуостров Кенай се продава земя и така през 1968 г. възникнало градчето Николаевск – първоначалните му обитатели били десет възрастни, дванайсет деца, осем крави и четири телета.  Понастоящем има около 500 жители.  Жалко, че нямахме повече време да му отделим...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

     Продължаваме пътя и пристигаме в Moose Pass малко преди полунощ – аха-аха да се мръкне!  Къпиновото вино беше чудесно!

 

 

 

Следва...

 

 

[Niceday]

Ндам... с това, че пишеш чудесно вече сме свикнали, обаче КАК ще избереш снимки за календара не знам Ще трябва да ти помогнем, може би с гласуване, когато си избереш 10 от тези. Нямам търпение за продълженията