[домосед] Грузия 2016

22 ноември, 2016

Как се топят ледовете между българи и грузници на маса?

Като се разказват руски вицове за аременци, разбира се!

И после тръгват тостовете!

А после ... вече не помним ...

А се опитваме.

Имам някакъв бегъл спомен за тостове, разточили се като възсладка чурчхела от епична грузинска любовна лирика с бакинг вокали от вълнисти папагалчета, припяващи "Чито гврито, чито маргалито, да!"

Имаше в трапезарията и един чичко с ловна пушка, който задаваше тон и следеше за уставното спазване на традицията (да не се надига чаша без тост, да не се пропусне задължителен тост, да не секне пиенето след поменуващ умрелите тост, ...), докато стопанката ни разказваше сърцераздирателни семейни елегии. Как стопанинът по цели седмици жално плакал за трагичната участ на първите му две сладкопойни папагалчета, едното от които отлетяло, та се не видяло (вследствие на което на двора са назначени да бдят четири ловджийски кучета, които не могат се траят едно друго, още по-малко - нощем), а другото се удавило в аквариума (от което го отнесли рибките без изключение). На другия край на масата мълчаливо и с деликатна усмивка приемаше една от последните си преди матурата серии тостове най-малката му дъщеря, също изявила намерение да отлети като сестрите си да свие гнездо в по-голям град. Или отвъд морето. Къщата им, вдигната от свекъра през 80-те, е декорирана в стил възрожденска неокласическа номенклатурна алафранга от интериорен майстор дизайнер, добил опит и самочувствие с реставрация на тронната зала в Ермитажа, преди да се цани у тях.

А у тях е в град Сигнахи, провинция Кахети, Източна Грузия

Градът е основан през XVIII век от цар Еракле II, който има спорните заслуги и на Освободител на Източна Грузия (от Персия), и на Модернизатор, и на Присъединител на Източна Грузия (към Русия). Разправя се, че градът е бил предоставен на арменската общност да върти търговия и да учи грузинците как се прави това. Два века и половина по-късно арменското коренно население напълно се е асимиларило като грузинско. Градската крепостна стена е 4 км дълга и пространството, което огражда никога не е успяло да се застрои напълно. А през XXI век е преживал етап на пренапудряне за привиличане на туристи с не малка доза божидардимитровщина и строеж на нови стари стени и отбранителни кули. Важна атракция за грузинските туристи е обредният дом. Привлича двойки от цяла Грузия да се женят тук. Сигурно им се струва по-романтично. Но това - в съботите. В петъците са ергенските запои.

Край Сигнахи се намира манастирът Бодбе. В старата църква, встрани от олтар с трогателно наивистични икони, се намира гробът на Света Нина. Което на грузински звучи като Нино и ни държа в невежо за пола ѝ напрежение, докато ... не попитахме една църковна клисарка. Ама ... чак към края на пътуването. М. начаса отсъди, колко по-добре поддържани и подредени били женските от мъжките манастири. Особено що се отнася до градините. Още един аргумент светогорските монаси да не допускат жени, че да им мърморят за спретнатост и разтребеност.

Младежът най-горе с папагалчето и кучето е Дато, шофьорът ни, с когото обиколихме за три дни областта Кахети. Намерихме го да чака мющерии на пиацата пред паметника на Александър Казбег в Степанцминда и се спазарихме. Писал си беше във визитката (и на колата), че знае руски и английски, което беше равноотдалечено от истината твърдение. В някакъв момент го подслушах в разговор по телефона на грузински да използва няколко пъти думата "браза". Оказа се, че давал съвет на свой колега, който по същото време вдигал тостове с американски туристи, как да им и обясни, че им е брат. Караше тунингова мазда, от което автоматично следва, че беше джигит. Истински и със самочувствие. Похвали се, че с нас тренира за ралито следващия уикенд. Тройните изпреварвания в пътна ситуация с плътна колона насрещно движение му бяха коронният специалитет. Като на о.з. генерал Радев - лупингът Кобра. Ругаеше всички неуверени съботни шофьорчета, които имаха лошия късмет да му се размотаят в полезрението. Или в огледалото. Признавам обаче, че за неколкостотин километра нито един момент не ме разтревожи с поемане на сериозен риск без видимост.

А виното в кана прелята от пластмасова туба (Ех, навремето какви дамаджани имаше ...) беше, рабира се, домашно и, да не ме чуе стопанинът, имаше вкус на съвсем леко ферментирал гроздов сок. Две (или май три, защото втората свърши точно на посмъртния тост) туби ги изпихме трима човека (дамите тактично се въздържаха), а на сутринта - свежи като краставички!

* * *

Намесва се спомен за "Покаяние". Това беше един предполагаемо велик, но безкраен моралистки перестроечен филм, от който като че ли тогава не разбрах почти нищо, умирайки от скука. Някакъв труп на партиен функционер хардлайнер все го разкопаваха и философстваха около партийните, етичните и божиите дела. Впоследствие си обясних, че е било, защото на оня ранен етап на гласността съм имал прекалено малко информация за историята едно поколение назад. Сталин го свързвах само с победата над Германия, а Берия не го бях и чувал. Диагнозата ми беше типичен случай на успешно промит мозък. А мисля, че по съвпадение го гледах в гарнизонното кино, а не в кино Сердика.

В Грузия очевидно и до днес много хора свързват най-добре представилия се на световното по тоталитаризъм свой земляк Сталин с външни победи и вътрешна стабилност и остават глухи за човешката цена, която е платена. Обществено-политическо "value for money", обяснено през народната мъдрост, че на чужд гръб и 100 тояги са малко.

Аз пък прегърнах другата крайност и наруших изконните права на къщите музеи да не наследяват греховете на обитателите си. С две думи - дискриминирах град Гори. Като минахме там покрай родната къща на Сталин, вкарана в нещо като каменен саркофаг в античен стил, и прилежащия ѝ музей с тосканска жилка във външния вид, ги бойкотирах. Нито спряхме, нито ги снимахме. Забелязахме, че пиедесталът, където е стоял паметник на Сталин чак до 2010 е празен. Но не е премахнат. Чака! Кого?

Вместо това посетихме обрулените от времето останките на античен град край село Уплисцихе

Към жилищата на Берия подходихме по-опрощенчески и издирихме едно от тях в Тбилиси (по сигнал, подхвърлен ни от пътеводителя). Достолепна сецесионова сграда, национализирана и експроприирана от наследниците на буржоата-експлоататор Давит Сараджишвили, дал на Грузия и света едноименния коняк

* * *

В Грузия бяхме пристигнали с полет от София до Кутаиси. Заради откриването на нискотарифната линията бяхме чакали да стане октомври. Как да идеш през август или септември, като цените на билетите ще паднат от 400 евро на 40 лева. Страничният ефект е, че изпуснахме стабилния летен сезон за ходене на висока планина, а и за посещение на по-отдалечени планински райони (Сванетия, Тушетия) не бяхме сигурни къде точно ще ни свари късната есен и дали ще ни хареса толкова, колкото ни се иска. Затова и не си носехме планинарски обувки и бяхме оставили цялата програма от една седмица на импровизация на място. Единственото, което бяхме решили, беше първата вечер да спим в Тбилиси, за което два часа преди полета бях запазил в интернет една atdelnaya kvartira s udobstvami. Да я намерим се оказа най-голямото издривателно предизвикателство на европейци в Грузия, откакто аргонавтите са търсили златното руно. Твърдеше се, че е някъде в центъра, ама не точно в центъра му. И нямаше даден адрес. Но имаше точка с координати, до която, ако ѝ се доверяхме, можехме да следваме навигация с GPS по свалените си офлайн картите. Пеша. Недоверието ни се оправда. И хартиените и електронните карти са изначално двуизмерни, а Тбилиси е определено триизмерен град. Ех, ако Евклид беше расъл в Колхида, сигурно цялата геометрия би изглеждала по един друг, по-добър, начин. Вероятно заради неоткриваемостта на адреса по класически способи имаше телефон, на който да звъним за упътвания. Да, ама въпреки че някои поставят Грузия в европейския раздел на атласите, роумингът не е точно европейски и упътванията биха излезли повече от самолетен билет за Европейския съюз. Използвахме любезното съдействие на една колежка на М. в туристическия бизнес (изиграхме един театър, че проучваме пазара за умерени по трудност планински преходи без водачи и трудни скиорски със водачи) да му се обади по грузински телефон и да смъкне упътванията на хартия. Сдобихме се с това магическо разковниче на адреси

Аз до тоя момент, след четири часа усърдна самоподготовка в трансферното рейсче от летище Кутауси, вече имах самочувствието на човек изкарал успешно първи курс по ограмотяване. Знаех азбуката в стандартния ѝ печатен шрифт и можех да разчета, че тези обяви са за адвокати (а не за атделни квартири, например)

И, че на 16-ти ще играят Шекспировия "Юлий Цезар"

Трябваха ми още няколко дни да разбера, че "адвокати" на грузински значело само един адвокат, но като за първи ден напредъкът ми, си мислех, че е достатъчен. Но не и да разчета нещо повече от "26" на розовото листче. И като се почна едно търсене на Цариград с питане ... Някои го разбираха, но не знаеха езици да ни го преведат; други знаеха, но не го разбираха; трети и знаеха и разбираха, но идея си нямаха къде точно упътва. Едниственото, за което всички бяха единодушни, че блокът е жълт и има някакво качване на стръмен баир. Докато накрая една леля зарзаватчийка, малко преди да затвори магазина си - гараж - не реши проблема кардинално, като му се обади (и той се казваше Дато) и вместо да иска повече упътвания му даде упътвания къде сме и как да дойде да ни вземе с кола. Отблагодарихме ѝ се, като си купихме от най-скапаното грозде южно от Кавказ, на което тя реагира с абсолютно равнодушие. Предполагам, че и тя не би сложила точно от него на трапезата вкъщи. В крайна сметка се оказа, че съседният корпус бил жълт. Не нашият. И че целият квартал (!) е осеян с табели "26", поставени лично от хазяина ужким като туристическа маркировка за заблудени квартиранти. А самата квартира - приземие с не затварящ се откъм улицата прозорец - нещо не ни спечел сърцата. Личеше си, че не го е пипнала школувана в Ермитажа ръка.

Хачапуритата обаче ги беше пипнала добре школувана в Аджария ръка и настроението първата вечер си дойде съвсем на мястото. Оставаше само да решим какво ще правим, като съмне ...

* * *

Сутринта излязохме на автогарата Дидубе да си търсим късмета. За посока си бяхме избрали север към Казбег - по така нареченото (от руснаците) военно-грузинско шосе. Нямайки добра идея за разстояния, транспорти и необходимо време за придвижване, си бяхме поставили като програма минимум Ананури. А то се оказва, че и до Владикавказ не би било проблем да се стигне (при условие, че не сме ТIR и имаме желание и руски визи), а до Степанциминда - досами премката граница - без никакъв проблем. Нужно е прсто да се спазариш с един от тези

Спазарихме един. Загложди ни съмнение, че сме се минали, но явно не е било чак толкова зле, защото не ни изчака за връщане, както беше обещал. Посоките се плащаха отделно, но пазарлъкът беше в негова полза и за двете. Е, така поне за връщане си намерихме нашия кадем-джигит Дато.

Впрочем TIR-овете също стигат до Владикавказ в някакво неопределно бъдеще, но в настоящето образуват километрични опашки, дисциплинирано подредени от полиция в подбрани прави участъци по шосето. Владикваказ е в Северна Осетия отвъд главното Кавказко било. Южна Осетия е отсам билото и на международно утвърдените карти е в Грузия, но за да идеш там било с кола, TIR, пеша или на камила, трябва да минеш през Северна. Както мъдро се скандираше по соца: Да живее международното положение!

А ето какво видяхме по военно-грузинското шосе

Ананури

Живописно разположена на брега на езеро на входа на прохода църква-крепост от XVI век. Поне една от кулите, мисля, че е по-стара от църквата, а езерото със сигурност е по-ново. Твърди се, че в рядък пример за изключение от тоталитарните методи за вземане на решения при планиране на нови енергийни мощности в СССР височината на язовирната стена е съобразена с общественото мнение така, че да не потъне точно тая църква. Говорим не за времето на Сталин, а на късния Брежнев.

Паметник на руско-грузинската дружба по случай 200-годишнината от "обединението" 1983. От едната страна са герои на грузинския фолклор, от другата - на руския. А най-веселият Альоша с шмайзер в историята на изкуството и щастливите самосвалчета са герои на съвестския фолклор.

Само на мене ли ми се струва, че дядото на последната снимка прави, каквото ми се струва?

Степанцминда, Гергети

Гергетската Света Троица

От центъра на Степанциминда до църквата е малко повече от час пеша. Беше ни зададен като ориентир за началото на пътеката "недовършена кула с овално сечение". Ама коя от двете?

Гергетската Света Троица е един от символите на Грузия, тази църква се намира на около 2200 м надморска височина близо до самия проход. Строена е през XIV век, но оригиналните стенописи са унищожени през XVIII от персийски емир, поканен да участва или в краденето на съпруга или във връщането ѝ от един планински християнски феодал на друг.

Случи се облачен ден, който обещаваше да става още по-облачен и даже дъждовен. За да направя горната снимка търпеливо изчаках плах слънчев лъч да просветне за около половин минута. Почвам да си замислям, че паленето на свещи сработва и съм го получил за награда. Но пък така и не ми се откри христоматийната гледка към връх Казбег и високото било. По-голяма свещ дали не би помогнала.

* * *

Най-знаменателното, което се случи при манастира Давит Гареджа, беше, че руснаците не го намериха.

От паркинга пред него!

Вярно, в условия на много гъста мъгла.

В която половин час по-рано аз пряко сили и разум бях успял да намеря най-скъпото нес кафе с пресечено мляко в цяла Грузия. Ето в това държано от поляци (!) хипстърско кафене в близкото село Удабно.

(добре, де, млякото може и да не е било пресечено)

Руснаците са Саша и Наташа (без майтап). С тях споделяхме транспортните услуги на джигита Дато с тунингованата мазда. Големия манастир, лаврата, с намръщените монаси (без добро градинарско възпитание) разгледахме заедно.

Но оттук нагоре, по пътеката, ги изпреварихме и се разгубихме в мъглата. И те не намерили комплекса от скални килии, църкви и монашески трапезарии Удабно. Което е най-забележителното в района. Тук оцеляват открити към стихиите стенописи от златния век на грузинското Средновековие (XII - XII). А стихиите включват освен слънце, дъжд и вятър, всякакви исторически капризи от монголско нашествие, до ползване на манастира за срелкови полигон на части на съветската армия, трениращи за операции в Афганистан. И талази туристи и поклонници, овековечили имената си върху образите на светците, предимно на кирилица.

Чак впоследствие, ровейки за допълнитлелна информация по темата, разбрах нещо, което никой грузинец не си признава доброволно - че скалният комплекс се намира на територията на държвата Азърбайджан. Те са разположени на южния склон на рида, а границата минава по билото. Ето картата според Google Earth (пътеката в бяло, границата в жълто)

(За колекционерите на постени дръжави - по моите критерии посещение на средновековен скален манастир е напълно квалифициращо събите една държава да се "брои". Няма нужда да трошите пари за визи и билети до Баку)

Още от разпадането на СССР през 1991 имало спор-дебат между двете държави границата да се отмести така, че целият манастир да остане в Грузия в замяна на парче земя другаде. Онези обаче не си давали баирчето, защото било стратегическо. А манастира всъщност го били основали предците на азърбайджанския народ - кавказките албанци (тук цялата скопско-македонска историческа научна общност става на крака и засрамено отдава чест). Та в момента явно цари някакво мирно статукво със затваряне на очи откъде точно минават туристите. В компанията на неразговорливи въоръжени паравоенни, кръстовете по чиито плетени шапки подсказват. че възприемат мисията си като охрана на границата на целия християнския свят.

* * *

Какво друго видяхме, обикаляйки областта Кахети?

Алаверди

Втората по височина грузинска църква. Първенството се държи от Тбилиската Света Троица. Разликата е, че едната е строена през XI век, а другата - през XXI. Нарекох си я църква с грозде, защото дворът и е поделен на равни части между старо гробище и стара лозница

Църквата в Алаверди може да е оцеляла 1000 години, но цялото поле около нея беше осеяно с части, предимно вътрешности, от не оцелели домашни животни. Не знам събор ли е имало, клане ли, но ароматът на мърша ме преследваше до края на деня и още избива във всеки момент, когато видя снимка на местността.

Греми

Kрепостa на царете на Кахети от XVI и XVII век

Некреси

Една от най-древните църкви в Грузия с най-древните надписи на грузиница. Приятна 45-минутна разходка нагоре по стръмно нанагорнище. Разправят, че това било единственото място, където още правели свински курбани. Защото при някаква битка с персийците, ги отблъснали, като пуснали надолу по баира да се търкалят свински глави. Сигурно същите, които още се валят в полето около Алаверди.

От обиколката си на църкви и манастири, разбирам, че съм сторил греха гордост, хвалейки се, че мога да чета. В смирение ме върна осъзнаваенто, че грузинците имат поне две различни азбуки. Едната се среща само по стари икони и църковни книги. Със прясно придобитите си познания по народната азбука, там не мога да разпозная и една буква. Ето пример от портите на патриаршията в Тбилиси

Кварели

Да си дойдем на думата: "Квино"

Тоест - вино. Направихме инспекция с дегустация в една от водещите винарски изби. Това, което отличава Грузия от останалия свят е, че покрай модерните (те ги наричат европейски) технологии за производство на вино, си поддържат и традициионните. В квеври - глинени съдове с характерна форма, които се вкопават в земята, пълнят се с гроздето, барабар с люспите, оставя се сокът сам да изплува отгоре, да ферментира, колкото трябва, и после се изпомпва готовото вино.

Лагодехи

Градчето е разположено в полите на планината в най-източния край на Кахети, досами азъбайджанската граница. Благодарение на правилните хора, попаднали в администрацията още по царско време, местността се поддържа като система от природни паркове. Беше ни останал самио един час за ходене и стигнахме само до първия брод за прекосяване на реката. Ако имахме поне един ден, можехме да стигнем и до водопадите, хижите, а защо не и върховете. Но и тази картинка е добър релаксиращ десерт за всеки природолюбител, прекарал деня си в търчане по църкви и изби

* * *

Неделя сутрин в катедралата Светицховели в Мцхета, Грузия.

სვეტიცხოვლის საკათედრო ტაძარი

"свети" в случая не значи свети, а колона: Катедрала на Животворната колона

Според една от християнските легенди (има и алтернативни) тук е погребан Христовият хитон (тъканата горна дреха, с която е бил на кръста) заедно с тялото на еврейката Сидония, сестра на купилия хитона от палачите мцхетски евреин Елиас.

Впоследствие през IV век Света равноапостолка Нина, покръстителката на Грузия, посочила мястото за строежа на първата църква. При строежа отсекли кедъра, израснал върху гроба на Сидония и го нецепили на 7 колони, но една от тях не рачила да си застане на мястото, и все по политала към небето, доката Света Нина не прекара цяла нощ в молитви. Вслушала се в молитвите и не само, че мирясала, ами бликнала и жива вода. Днешната църква е строена на мястото на първата през XI век, а в грузинската иконография Сидония, Св. Нина, царят и царицата, приели кръщението, колоната, пънът от кедъра и ангел господен и до днес се събират в общ сюжет. В църквата има и мощи (кости от лявото стъпало) на Свети Андрей Първозванни. Тук през вековете са се короновали и погребвали крале на Грузия или само на областта Картли в различните феодални епохи на обединение и разединение. Кръстът с характерната форма с провиснали страни е кръстът на Света Нина, направен от преплетени лозови клони. Оригиналният кръст се бил пазил в същата църква до средата на VI век, след което след повече от 13 века пътепествия и перипетии се е върнал тържествено в Грузия, но се съхранява в грузинската патриаршеска катедрала Сиони (старата историческа на десния бряг, а не гигантската нова на левия)

* * *

Пристигайки в Тбилиси ми хрумва лингвистична задачка-закачка, вдъхновена от будка за понички. Ако на фигура 1 е дадена грузинската азбука, нека на фигура 2 се разчете как е на грузински поничка

За Тбилиси, по подсказка от другия отбор, си оставихме уикенда 15-16 октомври, защото се случи градския събор - Тбилисиба 2016. И защото така се застигнахме и отбелязахме заедно един български рожден ден на трапеза, отрупана с шкмерули, оджахури, чахохбили, хинкали, аджапасандали, хачапури, че даже и чурчхела за есенно подслаждане (Благодарим!) И се поупражнявахме на пешеходно джигитство в нощното пресичане на натоварени като за събор булеварди.

(Quiz за наблюдателните и паметливите по темата: игрище за кой спорт сочи табелата на последната снимка?)

Из стария град, азерския квартал, по моста Метеха, в парка Рихе се носеше музика от нарочни естради, спортуваше се, играше се, пазаруваха фермерски продукти, разгледжаха се стари автомобили, яздеха се коне, възпроизвеждаха са етнографски битови сцени, практикуваше се грузинско пресичане за смелчаги ... Шаренийка!

Даже и сред хората и по пазарите, които не се интересуваха от събора.

(разпознавате ли героите от Мимино?)

Тбилиси е калейдоскоп от архитектурни стилове и ... състояния на разпад или ремонт на старите сгради. А и на някои по-нови. Има булеварди (Марджинашвили, Руставели), където са се опитали поне на фасадите да възвърнат блясъка от миналото. Но на много други места властва безпаричност и занемара. Особено в стрия град, където много от 200+ годишните сгради са прескочили прага на безвъзратната разруха. Но и не само там. Една от градските легенди например е, че института за марксизъм ленинизъм на Руставели - неокласически мастодонт от 30-те с по-дебели от на Акропола колони го чакали 20 години да се саморазпадне, за построят на негово място небостъргач, но така и не се получило. Та сега са го възстановили в много по-бляскав непролетарски блясък като търговски център, а грозноватия самотен небостъргач, са го сместили в малките улички между него и реката, да стръчи сред пейзажа като самотен (среден?) пръст. Саакашвили е отприщил вълна от строителство на сгради със запомняща са постмодерна архитектура, които сега попълват списъка на основни забележителности. Съдебната палата прилича на спусната с (неприбрани) парашути от небето сграда, театърът - на октопод с отсечени пипала, мостът на Мира на дамска пре ... Това, което не е направено, а сигурно - не им и хрумва да го почнат, е да внесат някакъв елемент на дружелюбност към пешеходеца в градската среда. Освен в тесните улички около старата катедрала Сиони. Основните булеварди са като автомагистрали, а където има подлези - не винаги съвпадат с подлезите на метрото. Да стигнеш до иначе широкия тротоар на брега на реката е цяло приключение. А още по-голямо - да се върнеш обратно - един мост по-надолу по течението.

Когато стигнахме до парагаф § Паркове, с М. се разделихме по интереси. Тя си хареса един със зелена трева и пожълтяващи дървета, за да презареди нуждите си от природна среда. Мене обаче трудно можеш да ме убедиш, че парк без гробове е по-интересен от парк със, затова надникнах от другата страна на разделящия парковете булевард. И успях съвсем сериозно да се изгубя сред гробището, a нямаше жив човек да питам къде е пътеката и в коя посока е изхода. Накрая пред избор да се смъкна по 50-метрова урва към дере, зад което личи непознат жилищен квартал от панелен тип и да прескоча висок зид към непознато шосе с боботещи двигатели с вътрешно горене по него избрах второто. И се оказаха на поне половин километър встрани от търсената спирка на 61-цата. Добре, че мина леличка - бежанка-преселничка от Абхазия ("Ах, Сухуми, мой Сухуми, 20 години не мога да те прежаля!") - да ме упъти.

И понеже вече стана ясно, че традицията забранява последният тост да е за умрели, казвам наздраве за Грузия с казбежко пиво от нарочно доставил го в центъра на Тбилиси биромобил

Заповядайте и вие!