[домосед] Уикенд в Берлин

3 януари, 2016

За срещи с приятели. На гости на Рафал. Осъществен на крилата на националния превозвач с директни полети от/до Тегел. Ноември 2015. С Рафал се знаем от Южна Африка, където работеше един сезон ангария в полското консулство. За него ще става дума по-подробно във вече две години очакващата да види бял свят сводка за Бангладеш. В Берлин не е толкова важно, бидейки силезиец, дали е повече поляк или повече германец и какви са му двете различни фамилии в различните паспорти. Важно е на ъгъла на кои точно улици му е квартирата, съответно - моята.

Кратка справка по-назад в блога, показва, че няма как да не ми стане мило на сърцето от тези два исторически африкански топонима - област в Южна Африка и град в Намибия, кръстен на немски авантюрист-пионер-колонизатор. Повечето улици в квартала носят африкански имена, но не точно на постколониални диктатори, както би било в някоя свободна от колониализъм африканска столица.

Петък: Берлин пеша и с градски транспорт

Закусил при турците в съседската Frühstück Stube хванах градски двуетажен рейс към Централна гара; харесах си от прозореца някакъв мемориал сред покрит с жълта шума парк; слязох, отснимах го в конкуренция с трима китайци и двама американци кой на кого да избомби кадъра с присъствието си, оказа се, че е нещо за инвалидите; завих наляво вместо първоначално замисленото надясно към гарата, обядвах в някакъв студентски стол за жълти стотинки, които обаче първо вкарваш в една пластмасова карта, пък после я връщаш на машината и тя ти връща рестото без 1.55 евро комисионна.

Попаднах на новия мемориал на Стената на Бернауерщрасе и го разучих в подробности. Демаркационната линия е била прокарана така, че цялата улица с двата си тротоара да е във френския сектор, но сградите от източната (в тоя участък - от южната) страна да са целите в съветския. Тоест - живееш в ГеДеРе-то, но е достатъчно просто да излезеш от главния вход на кооперацията си и си в Западна Германия. Стига някой да не го е залостил. Първо залостили входовете; после ги зазидали; после зазидали прозорците на първия етаж с тухли; после - на всички останали етажи, за да се обезкуражи практиката на бейс джъмпинг; после изселили хората; после разрушили сградите от първия етаж нагоре, оставяйки стените на партера, защото те на практика били Стената; после разрушили още цял пояс сгради отзад, за да се оформи празна, наблюдаема от вишки полоса; изорали половин гробище, че да личат стъпките; после заменили тухлените стени от разрушени къщи с бетонните блокове, които помним от 80-те, преди Роджър Уотърс (виж темата за филмите) да ги катурне, като да са били от стиропор. Всяко "после" в предишното изречение отнема няколко години сериозна работа. А изоставената протестантска църква на помирението, горката, оцеляла в буферната полоса чак до 1985, когато я взривили. Сега на мястото има по-мъничка мемориална. И белези, къде са скачали хора, къде е имало вишки, къде е имало тунели.

Не знам защо ми се доходи на бароков замък. За Потсдам си трябва поне цял ден, а и там още пазят спомен за нас от лятото на 1985 колко много пастички могат да изядат две семейства българско туристи в новодворцовата сладкарница (Крилатата фраза на баща ми към келнерката "Ама ние сме седем души!" сигурно е записана със златни букви в балната зала. Беше изречена, след като вече бяхме поръчали поне 15 различни пасти, щрудели и кухени от менюто и келнерката си беше въобразила, че това е цялата поръчка). Втори в класирането на кандидатите се нареди Шарлотенбург. Лятна резиденция на няколко пруски кралици и покрай тях и на кралете, оказала се в умерено бомбардирано състояние на територията на Западен Берлин и реставрирана впоследствие със съюзнически фондове. С цената на входния билет сега явно се опитват да натрупат още по-тлъсти евросъюзнически фондове, с които да финансират реставрацията на разрушени до основи български замъци. Скептичен към каузата реших да пропусна интериорите и колекциите приложно и изящно изкуство по вкуса на София Шарлота Фридрихова Електор-Бранденбургска. И вместо това да се порадвам на есента в парка.

Следваща спирка - Западноберлинският зоопарк. Недостижимата мечта за любителите на екзотични животни, чиято турингклубова туристическа путьовка в зеления паспорт даваше достъп само до бедния роднина от другата страна на стената. 30 години по-късно няма нито стена, нито нужда от визи, но пък и интересът към екзотични животни се е позаситил. При това - в естествена среда за много от тях. Та не съжалих, че късият ноемврийски ден е попривършил, а с него и зоопаркът - затворил. Възпоменателната църква на кайзер Вилхелм I, възпоменаваща, както него, така и разрухата, причинена от разпалени от Германия световни войни я хванах отворена. Консервираната в избомбения си вид неоготическа камбанария е знакова за града. Но ми бяха нужни малко време и подсказки да осъзная, че петдесетарският кубистко-модернистичен бункер с бетонен растер от матови сини стъкла за стени е действаща църква, а не паркинг или скромен старомоден универсален магазин,оцеляващ между модерните молове. Сред които изпъква Bikini Berlin, дом на "концептуални бутици", нежели на масови вериги. Ако не броим кафенетата, сред които от веригата Einstein имат цели две. Точно, колкото е необходимо, за да се обърка една уречена среща. С Рафал след края на работния му ден.

Качихме се давидим гледката от бара на съседния хотел, за който има опашка откъм улицата, но не и през фоайето на самия хотел. И той - решен в нещо "концептуално" като дизайн. Гледката от терасата - добре - но това заведение имаше вид, че да си поръчаш бира би изглеждало плебейско. А на нас точно бира ни се пиеше. Как иначе ще поддържам колекцията The Great Beer Tasting Safari в социалните мрежи. Затова и препуснахме по булеварда с бутиците за богати араби и руснаци Курфюрстендам, оттам - директно към Фридрихщрасе, през университетската библиотека до едно заведение в района на Торщрасе, оцеляло в оригиналния си, моден през 1920-те години вид, с дансинг като за пенсионерски гедермански квартални забави. Сигурен съм, че в една от пенсионерките разпознах Лайза Минели. Опитахме първите си две бири, хванахме U-бана за Вединг, вечеряхме с дюнери и адана-кебапи, взехме още бира за вкъщи от шпетито (магазинче, отворено до късно, нем.). И завършихме деня с още две полякини за компания в една квартална микропивоварна, държана от американци Vagabond ... Не съм съвсем сигурен дали се прибрах в малките часове по улица Того или по улица Занзибар.

Събота: Берлин на велосипед, 33 км.

Рафал по абсолютен начин доказа правотата си, че Берлин се обикаля най-добре на велосипед. И че така за един ден, бил той и къс ноемврийски, може да се разгледа много повече от пеша или с градски транспорт. Започнахме от Вединг, прекосявайки Шилер парк, оформен по кайзерово време. Както и целият квартал, впоследствие имал късмета да не се окаже в съветския сектор, ами във френския. Което и обяснява езика на някои топоними от местно значение.

Гезундбрунен бил някакъв минерален извор, който се запушил, докато му строели балнеолечебница някъде в началото на XX век. И германците не са имунизирани от подобен род технически грешки. Сега дворцовидната сграда се позлва за нещо административно.

AEG има славата на първата фирма в света, на която и дошла идеята да предефинира опушените от сажди кухненските пособия в секси бяла техника, която да разпалва консуматорски влечения сред домакините от средната класа. Фабриката им е сериозно бомбардирана и откъм главния вход е възстановена само арката на портала с името на фирмата. Сградите са нови, тоест - осемдесетарски - в същия стил и от същите материали като немското посолство в София. Отзад обаче са останали няколко старовремски индустриални сгради, изпразнени от оригиналното си предназначение, които плахо се опитват да си намерят място в сферите на образованието, изкуството и културата. Плахо!

Излезли на Бернауерщрасе, свихме тоя път наляво към Мауерпарк и оттам по силно гентрифицирания район ("А колко хубаво, евтино и бохемско беше навремето", цитат Рафал, берлински жител от не повече от 7 години) с буржоазни капучино-барове на Одербергерщрасе и Кастаниеналее. Оцелява съвсем малко от христоматийните за Берлин скуотове. Кооперации с неясна собственост, населени със самонастанили се индивиди и комуни. Окрасен с лозунги на омраза към капитализма и братска любов към бежанците. И някоя и друга празна вана като художествен артефакт пред входа.

На (по-точно -под) метростанция Еберсвалдерщрасе избрахме да опитаме и задължителния повсеместен берлински специалитет за на крак - къри вурст - най-гадната версия на наденичка, пръкнала се някога на немските земи!

За неудоволствие на Рафал, го прекарах да минем през Александерплац. В тамошните молове в събота се тъпчели задръстени източноберлинци, които освен прости селяндури били и расисти и миришело на изгорено олио от KFC. Вярно, мирише! Липсва ми галещият ноздрите аромат на къри вурст. Кулата си е там, но има и високи тараби, защото строят едновременно и метро (до Бранденбургската врата), и ... замък (Хохенцолернски). На тарабите на Острова на Музеите пише с намигваща гордост Hier wird ein Schloss gebaut. А аз мислех, че само в Перник* го знаят тоя номер. С тази разлика, че берлинския не го строят от пластмаса. Но не го строят и по автентични средновековни технологии.

Между търкане рамене с крайнодясна антиимигрантска демонстрация и пиене на кафе край Николайкирхе ("Единственото място, където Берлин прилича на германски град", Рафал) избрахме второто. Но не случихме на хубави кухени. Язък! А колко хубави, евтини, социалистически кухени печаха в потсдамските сладкарници навремето ...

Следваше сравнително дълга и скучна отсечка по широки и прави източноберлински булеварди то Източна гара, откъдето почва километричната East Side Gallery. Галерия на открито с графити от 90-те върху източната страна на вътрешната (откъм ГеДеРе-то) стена на стената, която до падането на комунизма се е пазела чиста и неопетнена. Някои от графитите са подложени на допълнително ографитване с имената на глупците, така и не възприемащи факта, че мястото вече е заето от произведения на изкуството, при това подписани. Затова и властите са се видели в чудо и са сложили въженца и оградки да държат туристите на една ръка разстояние. Сред туристите впечатление правеха двама французи, фенове, пристигнали на добре поддържан трабант с френска регистрация.

От галерията се открива гледка отвъд реката към Кройцберг. Където обаче липсват две от най-известните произведения на стрийт-арта от 2000-те години - Демаскиращите се хора и Бизнесменът със златните белезници на Blu и JR. Калканите на индустриалните сгради, където ги помнят берлинчани (а някои по предвидливи като Рафал са си ги и снимали с телефоните), от няколко месеца са замазани с черно. От кого? От самите автори. Защо? От "мъка", че ефектът от тяхното съществуване пре 2010-те години бил точно обратен на оригиналното послание. Срещу консуматорщината и обуржоазяването на един град на свободното изкуство, чието най-добро мото било "Беден, но секси". Идеята била да се поздрави Берлин, че предлага огромно поле на изява за свободно изкуство на цени, които и незаможните материално но богати духом артистични натури да могат да си позволят. С апел - точно тия емблематични пространства да се съхранят. А вместо това, предприемачите се възползвали от стенописите с търговска цел. "Вашият балкон от новия блок с луксозни апртаменти ще гледа директно към най-великите произведения на стрийт-арта в града". И районът се гентрифицирал и зомбифицирал.

Думата зомбификация, ми се струва, че е техен неологизъм. А това, което наричат с лошата дума гентрификация (а според други е оживление на иначе загниващи градски райони) има вид да е в стихията си отвъд железоптните линии във Фридрихсхайн. От изоставени железопътни халета се е получил нещо като хипарски базар, далечно наподобяващ Християния в Копенхаген. Не знам дали жителите му разполагат с каквото имат желание да пушат и пият, но разполагат освен с разнообразни нощни заведения, също и с дневни, примерно за тренировки по скално катерене и скейтбординг за всякакви възрасти.

Ние се подкрепихме с по чаша вино (?!) в едно тематично руско барче, декорирано с червен плюш, на Симон-Дахщрасе, в което вечер правели бурлескови представления. Дневната светлина вече едвам тлееше, когато стигнахме сърцето на мултикултурния Кройцберг. Където се подкрепихме по вкусове - ливанско, виетнамско - и продължихме без фарове и клаксони (ползвах скърцането на спирачките, за да разгонвам пешеходците от пътя си) да отметнем ключови забележителности из историческия център - мемориала Топография на терора на мястото на сградата на Гестапо; Потсдамерплац и алеята на немскоезичните кинозвезди; представителствата на немските земи (без Бавария); паркинга върху бункера на Хитлер; мемориала на Холокоста; Райхстага (тук се намесих като медиум на духа на Георги Димитров да обясня накъде се върти колелото на историята - зомбиран съм да го декламирам на немски още от крехка ученическа възраст в Алианса); Бранденбургската врата; прозорецът на американското посолство, откъдето хората на Обама подслушвали фрау Меркел; Унтер дел Линден; Бебелплац; Жендарменмаркт (където след Обеднинението прочувствено изпели Одата на радостта с думата Freiheit вместо Freude в Шилеровия стих), музейният остров; жилищната кооперация, където фрау Меркел живеела в частен апартамент, вместо да плаща наема на държавната резиденция. Да, няма грешка - за официалната държавна резиденция на канцлер се очаква да си плащаш наем от джоба. Крайна цел - Дворецът на плача - гедерманското граничното КПП пред U/S-bahn гарата Фридрихщрасе, което също е музей. На разделението и техническите му подробности. Точно за среща с дегустации на още няколко бирички с друг стар познайник от пътешественическите форуми. Биричките ги дегустирахме в градината на предложен от Рафал хостел на Йоханисщрасе.

И после се пръснахме. Аз - към гарата да посрещам Мартин от Познан. С когото също имах среща. И за малко да го изпусна. Защото полският влак закъсня 5 минути по-малко, отколкото беше обявено. Нямахме нито телефони за връзка, нито роуминг. Намерихме се на перона на есбана. Да не се бъркат! Полякът е Рафал, а Мартин, а южноафриканец. Той пък се мярка в южноафриканското дневниче. Командировали ги с един англичанин Саймън да тренират софтуеристи в нов клон в Полша. Вече беше мой ред да се вживея в ролята на гид. И още на гарата във Фридрихсхайн да ги запозная с къри вурста. А после пихме по бира (напиха се от по две) в едно от малкото заведения по Симон-Дахщрасе, в което събота вечер намерихме някакви места за сядане. Бар със шарена публика и тематичен gay-goth-дизайн на интериора. Към коя от LGTBI общностите спадаше или се преструваше, че спада, всеки от персонала беше задача с повишена трудност, която ни най-малко не ни се занимаваше да решаваме. Достатъчно ни беше, диджеят да ни радва с музиката (музика !?) на Die Antwoord.

Неделя: Берлин с метро и заместители

Единственото кафене, което с Мартин и Саймън намерихме отворено на Курфюрстендам беше в официалното сувенирно магазинче на Ampelmann - произлялото в Източен Берлин човече, което размахма ръце в червено или крачи в зелено на светофарите за пешеходци. Съответно - те изкупиха и сувенирите. Оттам, предложих, вместо да предъвкваме забележителностите под липите, на които и без друго вече са им опадали листата, да идем на Мауерпарк, където се събирали берлинчани за битпазар и слушане на излезли на повърхността ъндърграунд музиканти. Много добър избор на парк за слънчево есенно време. Ако не броим перипетиите да стигнем до там с липсващия поради ремонт на линиятa есбан и обърканата посока на заместващия го рейс. Повърхността - тревната площ - даже имаше вид на свежо зелена. Всеки от тримата си хареса по някой музикант. Аз подкрепих един бял южноафриканец, свирещ дарк-деконструктивистки изцепци с тромбон, акомпанирайки на още по-дарк-уейв вокалка в депресия. Избрахме си по някакъв не-къри-вурстобургер и точно, като си тръгваха да си гонят влака за Полша, открих за какво наистина съм дошъл в Берлин. За парад на духовите музики, разбира се. Традицията от 1985-та пребъдва! Но този път не на Александерплац, ами на закрито, в зала Макс Шмелинг, във формат "шотландско тату". Ще рече - имаше и гайди, и духови музики, и соул певец, и народни песни и пляски, и Лили Марлен. Немци, холандци, шотландци, ирландци, молдовци, украинци, поляци. И накрая - общо изпълнение на всички присъстващи под диригентсвото на украински военен в парадна униформа. Много доволен! Страничен въпрос е дали не бях най-младният сред докараната с автобуси от цяло ГеДеРе публика.

По-късно вечерта на турнира по куизъм във Fahmi Bar в Кройцберг определено бях най-старият, но предадох доверието на отбора, не разпознавайки шлагер-певицата от 80-те Sandra. Реабилитирах се частично, като със сравнително най-скромните познания по немски, успях да разгадая играта на думи около концерта на пънк-групата Die Toten Hosen на Великден, 1982 (че се представили за Die Toten Hasen). Тоя бар, даже и да видиш табелата, няма веднага да повярваш, че е там, където пише, че е, и че наистина е бар. В апартамент на втория етаж на кооперация с напушено-пиянски ографитено стълбище и невзрачна напушено-пиянски ографитена стоманена врата с лице към естакадата на метрото, над първи етаж с някакво видео студио за авангардни пърформанси. Беден но секси! Главната тема на куиза беше секс, нарктотици и рокенрол, а спомагателните - география и ... обща култура. Австралиецът, приятел на немеца, приятел на другия немец, съквартирант на Рафал, с когото се знаят от Бейрут, даде безпогрешни отговори на всички въпроси от наркотици, но обърка от коя държава дели родината му проливът Торес. Правилен отговор - Папуа Нова Гвинея, неправилен - Нова Зеландия. И така, макар че без пищови познахме и умрелите зайци и всички съседи на Китай, останахме втори. Което е много добро постижение сред 15 участници, но пък не ни осигури и частица от наградния фонд от 95 евро джакпот. Дето попитал Шопа "Е, па, другите защо бегаха?"